Лей Грийнууд
Бък (8)

Шеста глава

Хана изтича навън и се втурна към хамбара, а мислите и чувствата й бяха в пълен безпорядък. Не можеше да си обясни защо бе толкова разстроена от факта, че човек, когото бе срещнала преди по-малко от ден, е ранен. Инстинктивно усещаше обаче, че ако нещо се случеше с Бък, вече нищо нямаше да бъде същото.

Когато наближи, видя тъмно петно кръв, просмукало се върху ризата му.

— Какво се е случило? — извика тя.

— Някакъв мръсник от ранчо „Рафтър Ди“ го простреля — обясни Зийк.

Хана се опита да задържи Бък на седлото, докато Зийк слезе от коня си. Беше толкова топъл, отпуснат, пълен с живот. Не искаше да повярва, че може да умре.

— Какво правехте там?

— На Бък му хрумна шантавата идея, че трябва да каже на Джилет, че част от животните ти са навлезли в неговите земи, преди да тръгне сам да ги търси.

Майка й също й помогна да задържат Бък, докато Зийк успее да го хване.

— Но защо някой ще стреля по него?

Тя искаше да помогне на Зийк да пренесат Бък, но видя, че той ще се справи по-лесно без помощта й. Вместо това изтича пред него и отвори вратата. Майка й вече бе влязла в къщата.

— Открихме няколко от кравите ви в един каньон — продължи да обяснява Зийк, запъхтян под тежестта на Бък.

— Защо са били там?

Зийк поспря за миг и й хвърли унищожителен поглед.

— Някой ги е скрил там, естествено. Хората от Рафтър Ди крадат животните ти.

Хана можеше и да не иска да се омъжва за Лиймън Джилет, но той изглеждаше толкова почтен и красив, за да бъде крадец.

Тя се затича към стаята на Бък. Майка й вече беше приготвила леглото му. На масата имаше кърпи и леген с вода.

— Сложи го да легне по корем! — каза Хана. — Ще трябва да срежем ризата му.

— Не! Разкопчай я.

Гласът на Бък беше много слаб и немощен, но това не му попречи да спори с нея и Хана се обнадежди, че все пак не е сериозно ранен.

— Бък е най-стиснатият човек, когото познавам — намеси се Зийк. — Според него е кощунство да съсипеш една хубава риза, когато всичко, от което се нуждае, е лека поправка.

— И едно добро изпиране — каза Хана, учудена, че Бък може да мисли как да спести пари в ситуация като тази.

Зийк го обърна и Хана започна да разкопчава ризата му. Бък направи немощен опит да отблъсне ръцете й.

— Зийк! — прошепна той.

— А, не! Грижата за ранените е женска работа — възпротиви се Зийк. — Аз отивам да хвана копелето, което те простреля.

— Недей. Твърде много са — промълви Бък. — Ще те убият.

— Изобщо няма да ме видят. Не възнамерявам да им се представя първо.

Той се обърна към Хана.

— А ти гледай да се погрижиш добре за него. Не искам нищо да му се случи.

Това си беше предупреждение, дори заплаха.

— Трябва му лекар — каза в отговор Хана. — А най-близкия живее в Утопия.

Зийк не се поколеба.

— Отивам да го доведа.

— Няма да дойде! — обади се Бък. — Помня го. Той…

— Ще дойде! — обеща Зийк.

На Хана й се стори, че долавя лек трепет в гласа му. Ако беше така, това беше първият признак на емоции, които Зийк показваше.

— Трябва да се погрижим за раната — обърна се Хана към майка си. — Ако не го направим, може да му изтече кръвта, преди да се появи лекарят. Помогни ми да го съблечем.

Майка й обаче се дръпна рязко назад. Явно новопридобитата й смелост в присъствието на мъже не включваше събличането им, дори и ако ставаше въпрос да се свали само една риза.

Самата Хана също изпитваше неудобство. Винаги я бяха държали настрана от мъжете. Дори не й позволяваха да влиза в кухнята, когато работниците се хранеха. Никога не беше виждала някого гол, било то само до кръста. И със сигурност никога дори не си бе и представяла да съблича някого.

Разтрепери се от вълнение. Спомни си мускулестото тяло на Бък, тежестта му, ръста му. Той беше млад, красив и мъжествен и тя реагираше на това по начин, по който никога не беше реагирала на Еймъс Мерик или Лиймън Джилет. Почти не можеше да устои на желанието си да го докосне.

— Остави ме! — каза Бък.

— Трябва да почистя раната.

— Лекарят ще го направи.

— Още не е дошъл.

— Ще дойде. Мога да почакам.

Хана осъзна, че думите му не са плод на някаква престорена скромност. Той не искаше тя да го докосва. Омразата му беше толкова силна, че по-скоро би лежал в собствената си кръв и мръсотия, отколкото да й позволи да го докосне.

— Не е необходимо да ме харесваш, за да ми позволиш да ти помогна.

Погледът му беше смразяващ.

— Нито пък е необходимо аз да те харесвам.

Той не реагира. Това вече я ядоса. Държеше се глупаво и инатливо. Хана нямаше високо мнение за мъжката интелигентност, но от него определено бе очаквала повече.

— В това състояние едва ли ще можеш да изпълниш своята част от уговорката ни! — сопна му се тя ядно.

Той я изгледа сърдито, но каза:

— Добре, давай.

Въпреки неохотното му съгласие, погледът му я подканваше да го докосне. Тя протегна ръка, но после бързо я отдръпна.

— Няма да те ухапя — каза Бък.

— Не съм много сигурна — измърмори тя, отвратена от собственото си малодушие и ядосана от факта, че Бък веднага усети нейната неувереност.

— Сигурен съм, че знаеш как се разкопчават копчета. Имаш цяла редица отпред на роклята си.

Веднага осезаемо почувства прилепналите към тялото й дрехи, как пристягаха гърдите й, кръста й, корема й. Беше, като че ли Бък я докосваше с очи. Изпита непреодолимо желание да се отдръпне, да се скрие някъде.

— Знам, че няма да понесеш гледката — каза той. — Забрави!

— Не е това! — възпротиви се Хана. — Просто не съм свикнала да бъда в компанията на мъже.

— Може би трябваше Зийк да остане, а ти да отидеш да доведеш доктора.

Хана се вбесяваше все повече и повече както на себе си, така и на Бък, но не достатъчно, че да преодолее нежеланието си да го докосне.

— Ако затвориш очи…

— О, за Бога! — възкликна Бък, но въпреки това затвори очи.

Хана се насили да се пресегне и да започне да разкопчава ризата му. Отчаяно се опитваше да мисли само за копчетата и плътната материя, от която бе изработена ризата. Но в момента, когато я отгърна и зърна гърдите на Бък, вече не можеше да мисли за нищо друго, освен за тялото на мъжа пред себе си. Кожата му беше бяла и гладка. Тук-там се виждаха черни косъмчета, виещи се по изваяните му мускули.

Тя се опита да се съсредоточи върху кръвта, която беше напоила ризата му, но усилието й да не го гледа, докато го разкопчава, всъщност я принуди да го докосва много повече от необходимото. Последното копче бе разкопчано и пред очите й се разкри пъпа му и бледата бразда, която тръгваше надолу. Хана си забрани да мисли за останалата част от тялото му. Усети как се изчервява, докато издърпваше ризата от панталона му.

— Свърши ли вече? — попита Бък. — Още малко и ще заспя.

Хана дръпна и последния край на ризата. Изобщо не съжали, когато го видя да потрепва от болка.

— Ще трябва да се обърнеш. Няма как иначе да сваля ризата.

— Не мисля, че ще мога.

— Ще изгуби много кръв — обърна се Хана към майка си. — Ще трябва да ми помогнеш. Няма да мога да го обърна сама.

Хана видя как майка й се опитва да се пребори със себе си. Бък също го видя. Той веднага се преобрази в същия джентълмен, когото тя беше видяла предния ден в кухнята им.

— Всичко е наред! — каза Бък с онзи специален тон, който пазеше само за Сара. — Не е необходимо да ме докосвате, ако това ще ви разстрои.

Хана недоумяваше с какво толкова Бък успяваше да омагьоса майка й, но тя излезе от вцепенението си. Двете заедно успяха да го обърнат и той се озова в средата на леглото. Отне й доста време, докато успее да свали ризата от здравото му рамо и да я отметне настрани.

Тя ахна от изумление, когато видя гърба му.

Множество белези прорязваха гърба му от врата до кръста, имаше дори по рамената и горната част на ръцете. Времето и грижите бяха излекували плътта, но за Хана беше безпределно ясно, че Бък е бил пребиван системно и жестоко.

И това му беше причинено от собствения й баща.

Тя вдигна поглед, само за да улови собствения си ужас, отразен в очите на майка й. Не знаеше какво би могла да направи, за да предотврати побоите, но изпита огромна вина, защото дори не е подозирала за тях. Баща й никога не бе удрял майка й или нея толкова силно, че да им останат белези. Синините им изчезваха без следа. Мислеше си, че и с Бък е било същото. А той е понасял всичко, без да каже и дума, и дори бе попречил на баща й да я набие през онзи горещ августовски следобед.

А тя го бе възнаградила с пренебрежение.

Нямаше значение, че го беше направила, за да го предпази от още побои. Нямаше значение, че му беше благодарна, че се беше тревожила за него и дори се бе молила за него. Единственото, което имаше значение бе, че не беше направила нищо, за да спре това безумие.

Нищо чудно, че я мразеше и искаше да й отнеме ранчото.

Видът на тези белези върна горчилката от последните години. Хана си спомни страха, който бе виждала в очите на майка си, докато сновеше из къщата в опит да отгатне и задоволи желанията на съпруга си и в същото време се стараеше да остане незабелязана. Тя помнеше и собствения си страх, докато се мъчеше да защити майка си от изблиците му на ярост, които зачестяваха все повече и повече с нарастването на дълговете на ранчото.

Хана извърна очи от белезите на Бък и се насили да проговори.

— Можеш ли да се повдигнеш малко? Искам да махна ризата, без да мърдам ръката ти.

— Издърпай я! — каза й Бък.

— Ще те заболи.

— Просто го направи.

Преди куража съвсем да я е изоставил, Хана хвана ризата и я издърпа. Бък изстена, но ризата беше свалена. Майка й натопи една кърпа във водата и после й я подаде. Бавно и внимателно, Хана почисти кръвта около малката, зле изглеждаща дупка, където куршумът беше влязъл в рамото му.

Но дори докато почистваше кръвта от раната, на Хана й бе трудно да повярва, че Бък лежи в леглото с рана от куршум в рамото. Тя знаеше, че съществува насилие навсякъде, но мъжете в Утопия се опитваха жените им да не стават свидетели на това зло. Когато видя жестоките белези по гърба на Бък, Хана се почувства наивна и глупава.

Не по-малко я разстрои и смесицата от емоции, които изпита, докато докосваше Бък. Дълбоко в нея, погребани под чувството за страх, отвращение и вина, надигаха глава нови, непознати й до този миг вълнения. Неочаквани и трудни за назоваване, те караха тялото й да реагира по съвсем неочакван начин — нервите й бяха опънати до скъсване, краката й трепереха, а някакво несъмнено безпокойство се беше загнездило в стомаха й.

Хана никога не се бе чувствала така, но реши, че причината едва ли е шокът от вида на многото човешка кръв. Имаше нещо толкова изкусително в тези усещания и това ги правеше още по-объркващи.

Тя вдигна ризата му и я разгледа. Имаше още една дупка от куршума отпред.

— Куршумът е излязъл.

— Това е добре. Поне няма да ме човъркат, за да го извадят.

— Доктор Янт е много добър лекар.

Беше също и член на съвета, който управляваше Утопия. Хана се съмняваше, че някой би могъл да го убеди да дойде толкова далече заради човек, който не беше член на тяхната общност. Още повече някакъв си чернокож каубой.

— По-късно ще ти кажа какво мисля за него — каза Бък.

Хана реши да се погрижи с каквото може за него и да го остави да почива. Следвайки тихите инструкции на майка си, тя направи превръзка на рамото му, за да спре кръвта.

Внезапно си спомни, че бяха оставили вечерята върху печката.

— Гладен ли си?

— Умирам от глад! — отвърна Бък.

Но тя не знаеше каква храна беше подходяща за един ранен.

— Май е по-добре да изчакаме доктора първо.

— Щом ще ме държиш гладен, защо изобщо ме пита?

— Сигурно, защото и аз съм гладна, но ние също ще почакаме.

— Майка ти е гладна. Трябва да се нахрани.

Хана вдигна поглед, но майка й поклати глава.

— Мама също иска да изчака.

— Надявам се този доктор да се появи скоро! — измърмори Бък.

Лекарят дойде много по-бързо, отколкото Хана очакваше.

— Този проклет чернокож глупак ме държеше на мушка през целия път до тук — обяви той веднага, щом прекрачи прага на къщата.

— Щяхте ли да дойдете иначе? — попита Зийк.

— Естествено, че не. Пропуснах вечерята си заради вас.

— Можете да останете да вечеряте с нас, веднага щом се погрижите за Бък — предложи му Хана.

— Никога досега не ми се беше налагало да бия толкова път, само заради някакъв си работник. Обикновено те сами се превързват и продължават със задълженията си.

— Бък не е просто само помощник — каза Хана, раздразнена и притеснена от отношението на лекаря. — Той иска да откупи част от ранчото.

Лекарят очевидно се изненада.

— Джозеф Мерик знае ли за това?

— Самият той ми каза, че ако не приема предложението на Бък, ще продаде ранчото.

— Така е, когато имаш кредити — каза доктор Янт. — Джозеф не може да пренебрегне дълговете на баща ти. Тези пари са необходими за много неща.

— Причината е, че хората ви се опитват да обработват земя, която не става за нищо друго, освен за отглеждане на добитък — намеси се Бък.

— Нашите хора не знаят как да се грижат за едно ранчо — каза доктор Янт, поглеждайки Бък за първи път. — Те са търговци и занаятчии.

— Тогава трябва да се преместят в Остин или Сан Антонио.

— Предпочитаме да си създадем наша собствена общност.

— Спри да дрънкаш и се заеми с него! — прекъсна ги рязко Зийк. — Изобщо не ни пука за теб или проклетата ти общност.

Лекарят изгледа Зийк все едно иска да го стъпче с ботушите си и Хана отново се притесни. Явно и баща й бе изпитвал същото към Бък.

— Почистих раната и се опитах да спра кървенето — каза Хана, опитвайки се да привлече вниманието на лекаря към Бък. — Според мен, куршумът е излязъл.

— Тогава защо ме повикахте? — възнегодува той. — Не мога да направя нищо повече.

— Можете да се погрижите раната да не се инфектира — сряза го Зийк.

— Това никой не може да гарантира.

— На ваше място бих се постарал. Ако той умре и вие сте мъртъв.

Хана и за миг не се усъмни, че Зийк говори сериозно. Очевидно доктор Янт също му повярва и насочи вниманието си изцяло към Бък.

— Нищо повече не мога да направя — каза той петнадесет минути по-късно. — Почистили сте раната много добре. Просто сменяйте редовно превръзката и слагайте от противовъзпалителните прахчета върху раната всеки път, когато го правите.

— И изварявайте превръзките, преди да ги изперете! — добави Зийк.

— Вие откъде знаете за това? — попита го докторът подозрително.

— Един истински доктор ни беше съсед там, където отраснахме — обясни Бък.

— Вие двамата сте израснали заедно?

— И двамата бяхме осиновени от едно семейство.

Изражението на доктор Янт ясно показваше, че според него само си бе загубил времето тук. Хана изпита истинско облекчение, когато той отказа да остане за вечеря. След явно пренебрежителното му поведение, тя не бе много сигурна, че ще може да му сервира. Беше убедена, че той никога не би се съгласил да седне на една маса със Зийк.

— Отивам да ти приготвя нещо за вечеря — каза тя на Бък, връщайки се в стаята, след като изпрати лекаря до вратата.

— Мога и сам да дойда до масата.

— Не, няма да можеш да работиш, ако не се възстановиш. Ще останеш в леглото, докато аз преценя, че вече си добре и можеш да станеш.

— Ти ли ще ме къпеш и преобличаш?

Не можа да прецени дали е ядосан или й се присмива. Или може би и двете. Нямаше значение. През следващите няколко дни тя щеше да контролира нещата.

— Зийк може да ти помогне да се съблечеш — отвърна му Хана и побърза да излезе от стаята, преди той да може да й отговори.

 

 

Хана почука на вратата на стаята на Бък.

— Влез.

Тя влезе и сложи вечерята му на масата до леглото. Зийк вече бе помогнал на Бък да се съблече. Панталоните му лежаха в долния край на леглото, а ботушите му бяха прибрани в ъгъла. Мисълта, че е гол под завивките, я караше да се чувства доста неспокойна. Дори не й се вярваше, че мисли за такива неща, но това усещане не я напускаше. При вида на голите гърди на Бък сърцето й така се бе разтуптяло, че тя се почувства леко замаяна.

— Мама ти е сервирала вечерята на масата — каза тя на Зийк.

— Той може да се нахрани тук с мен — предложи Бък.

— Само ще създаде допълнителни грижи на мама. След това може да се върне тук и да си продължите разговора.

— Няма нужда — каза Зийк. — Знам какво трябва да направя.

Той затвори вратата след себе си, без да поглежда назад.

Хана придърпа един стол по-близо до леглото, седна и взе купата и лъжицата от подноса.

— Какво правиш?

— Не мога да те храня изправена.

— Мога и сам да се нахраня.

— Не можеш, ранен си.

— Този бандит ме простреля в дясното рамо, но аз се храня с лявата ръка.

— Нямам нищо против да ти помогна.

— Върни ги обратно на подноса.

Хана направи каквото й нареди, облегна се на стола и скръсти ръце в скута си.

— Мисля, че не е зле да поговорим.

— По дяволите, жено, дай ми храната. Гладен съм и не ми се говори.

— Първо ще поговорим и после ще се нахраниш.

— Проклет да съм, няма да стане.

— А това е още нещо, което исках да обсъдим.

— Кое?

— Ругатните. Ще спреш да ги използваш, когато си в къщата. Това разстройва майка ми.

Това очевидно го свари неподготвен. Отвори и затвори уста няколко пъти, явно не му достигаха думи, преди накрая да изстреля:

— Защо?

— Защото така е възпитана. За нея това е езикът на Дявола.

— Това е най-абсурдното нещо, което някога съм чувал.

— Може и така да е, но тя все пак се разстройва.

Той я изгледа упорито.

— Добре, няма да ругая в нейно присъствие.

— Няма да ругаеш, когато си в къщата. Мъжете обикновено крещят, когато са ядосани и забравят, че могат да бъдат чути дори и през стените.

— Аз не крещя. Изабел никога не би го позволила.

Трябваше да се запознае с Изабел. Тази жена явно имаше способността да превръща мъжете в получовешки същества.

— Сега мога ли вече да ям?

— Все още не сме приключили.

— Нали току-що ти обещах да не ругая, когато съм в къщата?

— Не за това исках да говорим.

Изражението на Бък показваше, че е на ръба на търпението.

— А за какво?

— Няма ли все пак да ми кажеш какво се случи? Кой ти причини това и защо?

— Не се тревожи повече. Аз ще се погрижа.

— Значи не искаш да ми кажеш?

— И за какво ти е да знаеш?

— Защото това все още е моето ранчо.

— Ти се погрижи всичко да е наред в къщата. Аз ще се заема с останалото.

— Бих могла да помогна.

— Не можеш.

Тя се опита да прикрие раздразнението си.

— И какво смяташ да правиш?

— Не съм решил още.

— Ще ми кажеш ли, когато решиш?

— Ще ти кажа всичко, което е необходимо да знаеш.

Той нямаше да я посвети в плановете си. Беше като всички останали мъже, които познаваше. Сигурно и той вярваше, че жените не са достатъчно умни да разберат мъжките дела и не би искал да му се бъркат.

За момент се поколеба дали да го остави гладен, докато не й каже, но се отказа. Най-вероятно щеше още повече да се нарани, докато се опитва да достигне подноса. И щеше да я намрази още повече.

— Има ли още нещо, от което да си недоволна? — попита я той.

— Ти не ме харесваш — подхвана тя веднага, щом се успокои достатъчно, че това, което казваше, няма да прозвучи хапливо. — Предполагам, че те разбирам, след това, което баща ми ти е сторил. Но ако ще работим заедно, ще трябва да намерим начин да се разбираме.

Изражението му остана непроменено.

— Никога не съм предполагала, че баща ми те е бил толкова жестоко. Не можах да повярвам на очите си, когато свалих ризата и видях гърба ти. Едва ли е от значение, че аз също мразех баща си и че двете с майка ми много се страхувахме от него. Мисля, че ти вече знаеш това.

Той не издаде с нищо, че я разбира или го интересува.

— Не знам дали бих могла да направя нещо, за да го спра, но се срамувам, че дори не съм опитала. Мислех, че постъпвам правилно, като се правех, че не те забелязвам. Сега разбирам, че не съм била права. Но аз бях само на четиринадесет тогава и не разбирах какво се случва. Не го казвам като оправдание. Просто се опитвам да ти обясня нещата.

Лицето му беше като изсечено от камък, но в очите му гореше дива омраза. Можеше да се преструва, че не чувства нищо, но тя беше уверена, че в сърцето му все още се таеше гняв.

— Исках да те харесам, когато пристигна вчера. Исках да вярвам, че си тук, за да помогнеш на мама и мен. Сега зная колко глупаво е било да мисля така, но това не означава, че не можем да се държим като цивилизовани хора един с друг.

— И какво те кара да мислиш, че аз съм цивилизован?

Въпросът беше зададен съвсем тихо, но Хана долови прикритите емоции, които бушуваха в него.

— Тревожех се за теб. Мама също. Знам, че не ти се вярва, но е така. Знаехме, че баща ми те товареше с прекалено много работа. Безпокоях се за теб, когато избяга и се надявах да си добре.

Беше очевидно, че не вярва на нито една нейна дума. Може би беше толкова емоционално опустошен, че му беше невъзможно да приеме, че някой би се разтревожил за него.

— Не знам защо се държиш толкова мило с мама, но дори само това е достатъчно, за да те харесвам. Тя не те отбягва. Въпреки, че все още е напрегната, ти можеш да я накараш да направи неща, които дори и аз не бих могла. Толкова ми се иска пак да стане същата мила, усмихната жена, която помня от детството си. Ако успееш да го постигнеш, ще ти бъда задължена за цял живот.

— Майка ти е минала през ада.

— Мислиш ли, че аз не съм?

Мълчанието му беше достатъчно красноречив отговор. Това я ядоса.

— Да, с мен не са се отнасяли толкова зле, колкото с теб или мама, но съм преживяла достатъчно, за да съм сигурна, че никога няма да допусна мъж да управлява живота ми.

— И какво възнамеряваш да правиш?

— Да остана в това ранчо.

— Но ти не знаеш как да го управляваш.

— Ти ще ме научиш.

— Затънала си в дългове.

— Ти ще ми помогнеш да ги изплатя.

— А ако и аз искам това ранчо? Тогава какво?

— Няма да ти го отстъпя.

— Какво, ако си го взема сам?

— Няма да ти позволя. Искам да сме приятели, но ако не ми оставиш друг избор, ще се превърна в твой враг. Ще те преследвам навсякъде и ще науча всичко, което трябва. Ще запазя ранчото си и ще преуспея. Едно ще ти кажа Бък Хобсън, няма да позволя на никой мъж да се държи с мен така, както баща ми се отнасяше с майка ми. Преди това ще го убия.

Хана грабна купата и лъжицата и ги тикна в ръцете на Бък.

— По-добре си изяж вечерята, преди да е изстинала.