Лей Грийнууд
Бък (26)

Двадесет и четвърта глава

През цялото време, докато препускаха към ранчото на Джилет, Зийк и Том обсъждаха и отхвърляха един спасителен план след друг.

— Не можеш да влезеш лесно в тази къща — каза Том. — Стените й са дебели като на форт, а капаците на прозорците са дебели повече от два сантиметра. Трябва да я запалиш, за да го накараш да излезе.

— Не би излязъл навън, след като всичко, което иска, е вътре — отговори Зийк. — Знае, че хората му ще се притекат на помощ още при първия признак на опасност.

Бък не можеше да се съсредоточи. Продължаваше да се тревожи за Хана, какво би направила тя, ако Джилет я изнасилеше. Той не се съмняваше в това, което той щеше да направи. Ако Джилет дори само я докоснеше, Бък щеше да го убие.

Но беше сигурен, че Хана би се чувствала унижена, измърсена. Вероятно ще се опита да го отпрати. Повдигаше му се само от мисълта, че Джилет би могъл да я докосне, но чувстваше някаква празнина от мисълта да я загуби. Нямаше нищо чак толкова лошо, което можеше да го накара да се откаже от нея.

Надяваше се, че тя ще му повярва. Би й го повтарял отново и отново, но знаеше, че независимо какво й казва, Хана ще продължава да се чувства унижена и омърсена. Това щеше да е много по-тежко от побоите на баща й. Белезите му бяха външни и не можеха да го наранят. Нейните щяха да са в душата й, където никога не биха престанали да болят. Да застреля Джилет, щеше да бъде най-лекото му наказание.

Но както се оказа, не им се наложи да използват нито един от плановете си. Когато пристигнаха, завариха хората на Джилет събрани пред къщата, надзирателят удряше силно по вратата, опитвайки се да влезе вътре.

— Какво се е случило? — попита Бък, след като слезе от коня си.

Човекът го изгледа подозрително.

— Шефът ни каза да стоим далеч от къщата, докато не дойде свещеникът. Но ние чухме изстрел преди няколко минути. Страхувам се, че някой е пострадал, но не можем да влезем вътре, за да проверим.

Бък избута надзирателя и заудря с юмрук по вратата:

— Хана, аз съм Бък. Отвори ми.

— Откъде знаеш кой е вътре? — настоя да знае надзирателят, а подозрението му се изостри до краен предел.

— Защото безполезната му сестра ни разказа всичко — отговори Зийк. — Сега се махайте от пътя ни. Колкото по-малко види от грозните ви лица, толкова по-вероятно е да отвори вратата.

— Ние няма да я нараним — отговори човекът.

— Как би могла тя да знае това? — попита Зийк. — Бяхте достатъчно бързи, когато откраднахте кравите й.

Бък би желал да види изражението върху лицето на надзирателя, но точно в този момент вратата се отвори и Хана се хвърли в обятията му. Олюлявайки се, той отстъпи назад. Ако Зийк и надзирателят не го бяха хванали, двамата щяха да се изтъркалят надолу по стълбите.

— Знаех си, че ще дойдеш! — каза тя, като се смееше и плачеше едновременно. — Знаех си.

— Той направи ли ти нещо? — попита Бък, готов да убие Джилет в момента, в който успееше да се задържи здраво на краката си.

— Не.

— Тогава каква беше тази стрелба?

— Той искаше да се кача горе в спалнята с него и затова аз стрелях по него.

Всички замръзнаха на място.

— Ти стреля по него?

— Да.

— С какво?

— С пистолет.

— Откъде го взе? — попита надзирателят. — Аз самият заключих всички оръжия в къщата.

— Той ми каза, че Мелиса се е наранила и че аз трябва да дойда да се погрижа за нея — обясни Хана, без да поглежда към никого, освен Бък, и без да отслабва за миг прегръдката си. — Затова донесох медицинския комплект на баща ми. Той държеше пистолет там. Джилет изобщо не се сети да го претърси.

— Уби ли го? — попита надзирателят.

— Не, само има дупка в рамото подобна на тази на Бък.

— Той ли ме е прострелял?

— Да.

— Как го накара да си признае?

— Заплаших го, че ще го оставя да кърви докато умре.

Бък искаше да се засмее с цяло гърло. Не можеше да си представи защо не се беше влюбил в Хана в момента, в който я беше видял. Нямаше представа как е могъл да се съмнява в любовта или лоялността й, а беше повярвал на Мелиса. Той беше пълен глупак. Щеше да е още по-голям тъпак, ако някога отново се усъмнеше в чувствата й.

— Има ли нужда от лекар? — попита Бък.

— Не. Готвачът се грижи за него.

— Тогава да си тръгваме у дома.

Радостта излетя от лицето на Хана, а тялото й се вдърви. Тя се отдръпна от Бък.

— Не искам да се връщам в ранчото. Искам да отида при майка си.

Бък хвана здраво ръцете й:

— Заради Мелиса ли?

— Аз… Ти не…

— Знам какво е направила — каза Бък. — И знам точно каква е. Казах й да се маха, преди да съм се върнал.

Сковаността на Хана все още не беше изчезнала.

— Но ти си я търсил с години.

— Търсех нещо, което Мелиса не може да ми даде, нещо, което се съмнявам, че тя би могла да даде на когото и да било. Още по-лошо, през цялото това време не съм осъзнавал, че вече съм го открил.

— И какво е то? — тя вече не се отдръпна от него.

— Любов и семейство.

— Сигурен ли си за Мелиса? — попита Хана. — Все пак, тя е твоя сестра.

— Дрю и Идън са мои сестри. Мелиса не ми е никаква.

Хана се успокои и силно стисна ръката на Бък:

— Да се прибираме у дома.

Когато заслизаха по стълбите на верандата, Зийк се провикна:

— Трябва да я попиташ нещо преди това.

— Какво? — попита Бък.

Зийк ги последва по стълбите:

— Ако ти не можеш да се сетиш за какво става въпрос, може би ще е по-добре за нея да се омъжи за този Джилет.

С ръка, все още обвита около Хана, Бък се обърна към Зийк, когато слезе от последното стъпало:

— Не мога да повярвам, че го правиш.

Зийк го дари с една от редките си усмивки:

— И аз също, но така е правилно.

— По-късно.

— Не! Сега! Няма да позволя на Хана да направи и една крачка с теб, докато не я попиташ.

Бък сведе поглед към Хана и усети, че се изчервява. Тя знаеше за какво говори Зийк, но със сигурност не би очаквала той да каже нещо толкова лично пред всичките тези хора.

Том и Зийк се взираха очакващо в него. Всеки един от хората на Джилет го гледаше с не по-малко любопитство. Той усети топлината на смущението да облива цялото му тяло. Не би могъл да го направи, не сега, не пред всички тези хора.

Но когато погледна в очите на Хана, думите, с които искаше да го отложи, замряха на устните му. Хана вдигна изпълнен с обич поглед и той имаше усещането, че ще се пръсне от цялата стаена в него любов. Не можеше да си помисли да чака дори и миг повече.

Той я притисна към себе си.

— Надявах се да поговорим за това насаме, но може би сега наистина е най-подходящият момент. Обичам те. Още от момента, в който те видях за първи път. Искам всички да знаят, че те обичам с цялото си сърце. И ако можеш да понесеш да бъдеш женена за такъв глупак като мен, много бих искал да станеш моя съпруга.

— Сигурен ли си?

Тя не се беше отпуснала напълно, не можеше да му повярва докрай.

— Никога не съм бил по-сигурен за нещо през живота си. Сега знам какво е семейство. Знам, че мога да създам моето само с теб.

Бък видя как и последните следи от съмнение изчезват от очите на Хана, заменени от бликащата в тях радост.

— В такъв случай, с най-голямо удоволствие бих се омъжила за теб.

Бък придърпа Хана към себе си и я притисна в прегръдките си. Високите одобрителни възгласи го стреснаха за секунда, но нищо не можеше да развали магията на този миг. След живот, изпълнен с безкрайно лутане, той най-накрая се беше прибрал у дома.