Лей Грийнууд
Бък (23)

Двадесет и първа глава

Хана беше убедена, че Мелиса не обичаше Бък и беше дошла само, за да вземе каквото може от него. Беше решила да поговори с него, когато дойдеше в стаята й, но така и не й се отдаде възможност. Още с влизането си, той започна страстно да я целува. Преди още да успее да събере мислите си и да реши как най-безболезнено да му каже това, което искаше, Бък заговори:

— Мелиса е решила да си тръгне. Трябва да ми помогнеш да я убедя да остане.

— Защо би искала да си заминава?

Това, което Хана наистина искаше да разбере, беше защо жена като Мелиса би искала да остане.

— Мисли, че не я харесваш.

Хана наистина не я харесваше. Смяташе я за мързелива, манипулативна жена, но не би могла да го каже на Бък.

През всичките тези години грижливо беше пазил спомена за сестра си. Пазеше го толкова ревностно, че не можеше да прозре каква беше тя в действителност. Той вярваше, че тя ще му даде обичта, която не беше получил от майка си и баща си. Обичта, която не осъзнаваше, че вече беше получил от осиновителите си и останалите момчета.

Дори и Мелиса да бе всичко, за което той се бе надявал, това пак щеше да си остане една неосъществима мечта. Тя не можеше да му върне всичко, което беше загубил, но Бък не можеше да разбере това. Твърде дълго беше преследвал тази мечта, беше възлагал прекалено много надежди на нея.

Хана не би могла да му каже истината. Той не би й повярвал. Още по-лошо, би могъл да я намрази затова, че се опитва да разруши мечтите му. Тя не искаше да рискува. Трябваше да изчака и да го остави сам да стигне до истината.

— Вероятно се чувства така, защото днес имах прекалено много работа, за да имам време да й обърна внимание. Сигурна съм, че се чувства самотна, че й липсват приятелите и начинът на живот, към който е привикнала.

— Не й липсва нито едно от тези неща. Тя иска да остане.

— Тя ли ти го каза? — Хана се надяваше, че ужасът, който я беше завладял, не бе проличал и в гласа й.

— Не е необходимо да ми го казва. Личи си по всичко. Искам тя да остане. Искам това да бъде и неин дом.

— Бък, тя не знае нищо за живота в едно ранчо, а и не вярвам, че има желание да се научи. Ние двете сме толкова различни, че дори няма за какво да си говорим. Не мисля, че ще се почувства по-добре и в компанията на останалите жени от околността.

— Искаш да ми кажеш, че не желаеш тя да остане тук ли?

Беше го разгневила. Беше се случило това, от което най-много се страхуваше.

— Не бих си и помислила да кажа това. Но трябва да си наясно, че на нея може да не й хареса да живее тук.

— Харесва й и скоро ще свикне. Аз имам същото възпитание като нейното, но на Джейк не му беше никак трудно да ме превърне в каубой.

— Но ти си бил на седемнадесет и отчаян, а не на двадесет и пет и красив, с куфари пълни с дрехи, които би съсипал, ако ги носиш тук.

— Можеш да й дадеш някои от твоите, докато тя си направи нещо подходящо.

Бък едва ли разбираше, че Мелиса по-скоро би умряла, отколкото да позволи някой да я види в рокля, ушита от нея самата или взета назаем от Хана.

Но това, което най-много тревожеше Хана, не бяха нито дрехите, нито нежеланието й да помага в градината, нито това, че се чувстваше отегчена тук. Не можеше да спре да мисли, че изведнъж се бе оказала на второ място в сърцето на Бък. Имаше ужасното предчувствие, че ако му се наложеше да избира между двете, би предпочел сестра си.

Хана се надяваше, че си въобразява, че вечният й страх да не бъде контролирана от никой мъж се връщаше отново под друга форма. Но независимо какво си казваше, страхът й не изчезваше. Това беше ужасно изпитание за жена, която до преди ден се е надявала да се омъжи.

— Ти и Мелиса сте двете най-важни същества на света за мен — каза Бък. — Искам да се обичате, така както аз ви обичам. Искам да сме едно семейство.

Сърцето на Хана заби лудо. Бък беше казал, че я обича. Вероятно не го съзнаваше, но го беше казал. И все пак, любовта на Бък зависеше от нейната обич към Мелиса. А Хана нямаше желание да приема каквито и да било условия.

— Не забравяш ли Джейк, Изабел и момчетата? — попита тя.

— Разбира се, че не, но Мелиса е моето истинско семейство.

Хана се предаде. Бък явно не разбираше, че кръвната връзка не беше най-важното, за да имаш семейство.

— Добре, Бък, ще направя всичко възможно да я накарам да се почувства желана и не чак толкова не намясто. Но би било от полза и ти да стоиш тук повече. Има много неща, които тя трябва да научи и предполагам, че болшинството от тях ще й е по-лесно да ги научи от теб.

— Не мога да разбера защо го казваш. Жените винаги се разбират по-добре с други жени.

— Но не и жена, която е прекарала по-голямата част от живота си, заобиколена от мъже. Освен това, вероятно и тя като мен, няма желание да те дели с никого другиго.

Той я изгледа така, като че ли беше казала нещо, което му беше изключително трудно да разбере.

— Но аз искам вие да се обичате.

— Трябва да ни дадеш време. Познаваме се едва от вчера.

— Знам — той я взе в ръцете си и я прегърна силно. — Може би реагирам така, защото съм чакал прекалено дълго. Сега, когато тя е тук, ми се иска всичко да стане изведнъж.

Хана се настани в скута му. Вероятно ситуацията не беше чак толкова безнадеждна, колкото й се струваше. Вероятно Бък се страхуваше, че Хана няма да хареса Мелиса, а не обратното.

— Защо е дошла? — попита Хана. — Искам да кажа, защо не ти е писала първо или да те е поканила да се видите в Остин или някое друго място?

При тези думи, той се изпъна като струна.

— Подгонили са я кредиторите на баща ми. Този кучи син й е оставил дългове за десет хиляди долара след смъртта си.

За Хана, която никога не беше разполагала с никакви пари до смъртта на баща си, десет хиляди долара й се струваха огромна сума.

— Казах й, че ще й помогна — продължи Бък.

Хана се наклони напред и се обърна така, че да може да го вижда:

— Как?

— Като й дам някаква сума пари, с която да залъже кредиторите, докато успеем да продадем мъжките животни.

Подобно на бързо прииждаща вълна, вледеняваща паника се разля по цялото й тяло. Всичките й страхове и съмнения се събраха в болезнена топка в стомаха й. Бък беше обещал пари от нейното ранчо на сестра си! Той рискуваше бъдещето им заради една жена, която не беше виждал тринадесет години. Жена, в чиято обич и лоялност Хана дълбоко се съмняваше.

Искаше й се да му се развика, да го разтърси, да му каже добре да прецени сестра си, преди да започне да й дава всичко, което поиска. Но си наложи да остане спокойна. Ако избухнеше, само щеше да влоши собственото си положение.

— Не знаех, че имаш някакви пари.

Не я интересуваха парите му. Фактът, че залагаше на карта бъдещето им, без дори да го обсъди с нея, беше нещото, което я разстрои най-много.

— Нямам. Имах предвид парите, които вземаш от продажбата на маслото и яйцата.

Паниката й се превърна в гняв. Тя стана от скута му. Опита се да запази спокойствие, но беше толкова разстроена, че долната й устна започна да потреперва.

— Казал си й, че ще й дадеш моите пари?

— Аз самият нямам никакви.

Беше решила да не повишава тон, но усещаше как гневът се надига в гърлото й.

— Ти й обеща моите пари, без дори да ме попиташ?

— Бях сигурен, че ти ще…

— Как би се почувствал ти, ако аз обещаех твоите пари на Еймъс Мерик?

— Той не се нуждае от тях.

— Въпросът не е там. И тъй като за теб правото на собственост не означава нищо, трябва да изтъкна, че това са си мои пари, спечелени с моя труд и то дори преди още ти да се появиш тук. Трябват ми, за да купувам храна за теб, Зийк и Том. Ако не си забелязал, всеки един от вас яде много повече, отколкото аз и майка ми взети заедно. Как мислиш, че ще реагират Зийк и Том, когато разберат, че няма кафе, захар, сол, брашно за бисквити, консервирани плодове, ябълки за пая, стафиди за…

— Моля те само за няколкостотин долара, с които да задържи кредиторите за известно време.

— Тогава я накарай да продаде част от дрехите си. Няма да има нужда от тях, ако остане тук.

— Ти не я харесваш, нали?

Усещаше, че започва да губи почва под краката си, но не можеше да спре.

— Няма нищо общо с това, дали я харесвам или не. Тя не е моя сестра. Аз не й дължа нищо.

— Но тя е моя сестра.

— Чудесно. Ти плати дълговете й. Що се отнася до парите от продажбата на мъжките животни, как дори можа да ти мине през ума? Какво ще стане с парите, които дължим на банката?

— Първо ще си платим дълговете. Но каквото остане от тях…

— Останалата част от парите принадлежи на нас, на теб и мен. И те ни трябват за развитието на ранчото. Чух ви да говорите със Зийк за закупуването на по-добри бикове, дори на още земя. Какво стана с всички тези планове, Бък? Ще рискуваш ли собственото си бъдеще, за да изплатиш дългове, които дори не са твои?

— Това е дълг на баща ми. Той е толкова мой, колкото и неин.

— Не, не е. Ако е дълг само на баща ти и ако тя няма никакво участие в него, значи нито един от вас не носи отговорност за него. Не разбирам много от закони, но поне съм научила дотолкова от Еймъс.

— Не е в това смисълът — каза Бък. — Въпросът е, че ти няма да й дадеш никакви пари. Нито сега, нито по-късно.

— Ако тя има някакви дългове, трябва да си ги изплати сама. Междувременно, ще съм щастлива да й подсигуря подслон, докато си стъпи на краката.

Хана знаеше, че му поставяше условия, но не виждаше друг начин. Ако позволеше на Мелиса да вземе парите им сега, нямаше да има причина да не се опита да го направи отново. На жена като нея парите никога няма да й стигат.

— Не мога да те разбера — каза Бък. — Знаеш колко важно е това за мен. Мелиса е единственото семейство, което имам.

Като така сляпо се придържаше към тази своя неосъществима мечта, той отблъскваше всички останали от себе си и се вкопчваше в Мелиса. Чак сега Хана осъзна колко дълбока и сериозна е раната, нанесена от родителите му, когато са го изоставили. Белезите бяха много по-болезнени и дълбоки от тези по гърба му. Искаше й се да обвие ръцете си около него, да го притисне в обятията си и да го увери, че тя и семейството на Джейк го обичат също толкова много, колкото би го обичал и един кръвен роднина.

Но той не би повярвал на това.

Бък гневно се изтръгна от прегръдките й. Като не приемаше Мелиса, той мислеше, че тя не приема и него. Трябваше да стигне до него по някакъв начин, да го накара да я разбере.

— Едно семейство не се гради само върху парите — каза тя. — То се крепи на любовта, доверието, лоялността, на годините, прекарани заедно.

— Но тя има нужда от помощ.

— Тогава я остави сама да си помогне. Може да си намери работа.

— Няма да й позволя да работи в салон за хазарт.

— Има и други места, други професии. Нека да си потърси нещо.

— Ще й трябват пари.

— Мога да отделя достатъчно, за да й дам да стигне до Остин.

— А останалата част?

— Ние трябва да се храним, нали? И докато тя живее при нас, същото се отнася и за нея.

Бък я погледна, като че ли го предаваше.

— Не мога да повярвам, че не си на моя страна. След всичко, което сме си казали…

— Не съм се обърнала срещу теб, Бък. Обичам те толкова, колкото и преди, но това няма нищо общо с нас.

— Изцяло е свързано с нас.

Той се обърна и излезе от стаята. Искаше й се да изтича след него, да му каже, че парите нямат значение, но не можеше. Искаше Бък да обича сестра си. Да има желание да й помогне. Но ако трябваше да се ожени за Бък, той трябваше да знае, че тя няма да е на второ място в сърцето му. Не можеше да жертва нея, нито съвместното им бъдеще или това на децата им, заради някого другиго. Било то и собствената му сестра.

Това беше решение, което Хана нямаше да подкрепи.

 

 

— Зийк и аз ще отсъстваме няколко дни — обяви Бък след закуската.

Зийк и Том вече бяха излезли от кухнята. Както обикновено, Мелиса все още не беше станала.

— Ще потърсим дивите коне, които видяхме преди около месец.

Това съобщение силно изненада Хана. Бък не беше споменал и дума за този си план. Това беше още един знак за отчуждението, което растеше помежду им след пристигането на Мелиса. Тя го погледна в очите, опитвайки се да разбере какво се крие в безизразното му изражение. Но той се беше затворил в себе си. Дори целувките му вече не бяха толкова пламенни.

Даже не беше направил опит отново да се любят. Тя нямаше да му позволи да го направят, но фактът, че не я пожела отново, я обезпокои. Не знаеше много за мъжете, но беше чувала, че трудно могат да задоволят сексуалните си желания. Дали беше възможно Бък все още да я обича и да не иска да правят любов?

— Кога взе това решение?

— Винаги съм имал намерение да го направя.

— Но сестра ти е тук.

— Точно заради това отивам.

Той щеше да изкара парите, които тя не му даде за Мелиса. С други думи, вината, че отива, беше нейна.

— Колко дълго ще отсъстваш?

— Поне около седмица. Том ще остане тук, за да се грижи за ранчото. Вероятно и майка ти би могла да дойде за малко.

— Ще се пазиш, нали?

— Конете не са чак толкова опасни, колкото кастрираните добичета.

Стояха, гледайки се един друг, очевидно напрегнати, а всичко недоизказано беше застанало между тях. Тя потърси някакъв знак върху лицето му, че любовта му към нея все още е там. Вместо това видя напрегнатото, празно изражение на човек, хванат между две любови и невъзможността да приеме едната, без да отхвърли другата.

Беше й трудно да понесе факта, че той се чувства толкова нещастен. Вероятно се разкъсваше вътрешно, но тя не се съмняваше в себе си. Обичаше го. И винаги щеше да е така. Каквото и да направеше той, нямаше да промени това. Беше толкова просто.

Тя прекоси стаята, за да стигне до него, с протегнати напред ръце:

— Не се бави прекалено много. Вече ми липсваш.

Несигурността бе направила целувките му по-страстни. Можеше да почувства каква жестока битка водеше сам със себе си по ожесточението, с което устните му се впиха в нейните, по това, че едва не я задуши в прегръдките си. Все още я обичаше, беше убедена в това, но не беше сигурна, че той ще успее да го разбере, преди да е станало прекалено късно.

Отвърна на целувката му със същата жар. Не можеше да изгони страха от съзнанието си, че всяка една целувка можеше да бъде последна. Не беше целувана чак толкова много пъти, за които да може да си спомня. Всяка една трябваше да бъде запомняща се, ако трябваше да й останат като спомен за цял живот.

Усещаше доказателството за физическото му желание да я изгаря, плътно прилепено към стомаха й. Дълбоко в нея започна да се надига същото изпепеляващо чувство. Независимо какво се беше случило, независимо от напрежението помежду им, тя го желаеше също толкова силно, колкото и той нея.

Можеше да почувства как зърната на гърдите й се втвърдяват и стават болезнено чувствителни от силния натиск към гръдния му кош. Езикът на Бък проникна дълбоко в устата й, събуждайки тлеещата дълбоко под повърхността потребност, останала от онази незабравима нощ от преди повече от седмица. Нямаше никакво желание да му отказва, да изисква от него да вземе своето решение, преди да предявява претенции към нея. Тя беше негова и той можеше да я има още в тази минута.

— О, Господи, не мога да го понеса — измърмори той.

— Нито пък аз!

Това му беше достатъчно. За секунди се озоваха в стаята му. До този момент, Хана не беше осъзнала силата на натрупалото се помежду им напрежение през последните дни. Единствено Бък беше в състояние да го успокои, за да престане да се чувства, като че ли всеки момент ще експлодира. Почти веднага се освободиха от дрехите си и се озоваха в прегръдките си.

Бък я целуваше и галеше с език, докато най-накрая тя имаше усещането, че ще се разтопи от удоволствие. Тя изненадано простена, когато той се настани между бедрата й. Не знаеше, че може да се направи и по този начин. Насладата й се увеличаваше от това, че всичко беше толкова ново, толкова неочаквано. Беше убедена, че това е грях, беше убедена, че ще изтърпи някакво ужасно наказание за невероятното удоволствие, което изпепеляваше тялото й. Тя се предаде — цялата й съпротива изчезна. За такова изживяване всяко едно наказание си заслужаваше. Минути по-късно тя потрепери от силата на собственото си освобождаване.

Преди още напрежението да се беше уталожило, тя почувства как Бък прониква в нея, изпълвайки я с желанието си. След секунди отново се извиваше от удоволствие, а той заглушаваше стоновете й с целувки. Не можеше да повярва, че един мъж е в състояние да я дари с такова удоволствие. И въпреки всичко, с всяка една минута, с всяко едно движение на Бък, нейната чувственост нарастваше до степен, че й се прииска да изкрещи.

Едва когато осъзна, че не би могла да издържи дори и още само миг и го заудря с юмруци по гърба, молейки го да я освободи от това сладко мъчение, той отведе и двама им до бленувания край.

 

 

Прегърнал Хана през кръста, Бък се запъти към плевнята. Чувстваше се малко виновен, че беше закъснял толкова, но беше доволен, че бяха правили любов с Хана. Това беше освободило голяма част от напрежението, което се беше събрало помежду им. Все още не можеше да разбере отношението й към Мелиса, но отново се беше убедил, че тя все още го обичаше. Възможността отново да бъде изоставен се прокрадваше в съзнанието му. Но поне в момента беше щастлив, че можеше да я отпъди. И се надяваше това да е завинаги.

Очакваше Зийк да е сърдит. И той наистина беше. Когато видя, че е прегърнал Хана, ядът му даже нарасна.

— Ако знаех, че из акъла ти се въртят разни жени, изобщо нямаше да си давам зор да бързам да оседлавам конете — изръмжа той.

— Не някакви си жени, Зийк, а Хана.

— Все тая.

Но в действителност той не беше чак толкова ядосан, колкото би бил преди около месец. Бък не беше убеден, че Зийк би приел някога любовта му към Хана, но изглежда вече свикваше с нея.

— Не зная колко време ще отсъстваме — каза той на Хана. — Може да е само седмица, може и да са две. Трябва да уловя достатъчно коне за Мелиса. Том, грижи се за Хана и…

— Какво искаш да кажеш с това, че трябва да уловиш достатъчно коне за Мелиса? — настоя да знае Зийк. — Не беше споменавал нищо за нея преди.

Бък нямаше никакво желание да обсъжда проблемите на Мелиса. Това го притесняваше, но прецени, че приятелят му имаше право да знае.

— Мелиса трябва да плати няколко големи дългове. В момента й трябват пари, за да може да задържи кредиторите си настрани и да не й се налага да си продаде и дрехите.

— Да ги продаде. Всички тези нелепи рокли не са й необходими тук.

Бък реши, че е по-добре да не обръща внимание на казаното от Зийк.

— Ще им дадем останалото, когато продадем мъжките животни.

Но Зийк не беше от хората, които обичат да ги пренебрегват.

— За каква сума става въпрос?

— За момента петстотин долара.

Очите на Зийк се разшириха от учудване.

— За колко общо става въпрос?

— Десет хиляди долара.

Том подсвирна. Зийк беше готов да избухне всеки момент.

— Искаш да ми кажеш, че си оставил тази малка, алчна кучка да те убеди да й дадеш десет хиляди долара?

— Тя ми е сестра, Зийк. Мери си приказките или ще те накарам да си вземеш думите обратно. Това са дългове на баща ми. И тя трябва да ги плати.

— Няма по-големи глупаци от белите — изкрещя Зийк. — Нищо ли не разбираш? Това момиче се появи тук от нищото. Дори не сме сигурни, че наистина е сестра ти. Настани се тука като пчела майка и кара Хана да й слугува, без дори тя самата да си помръдне и пръста. Дори и пеленаче може да разбере, че за нищо не става.

На Бък му беше изключително трудно да се въздържи да не го събори на земята. Не можеше да разбере защо хората, които обичаше най-много, не харесваха Мелиса. Тя все още не можеше да се приспособи тук, но щеше да успее, ако й дадяха достатъчно време.

— Зийк, с теб сме приятели от доста дълго време. Но ако кажеш само още една дума, здравата ще те ударя.

— Няма да промениш нищо с това. Не съм убеден, че баща ти й е оставил тези дългове. Всичко, което се опитва да направи, е да ти изстиска колкото може повече пари. А ти си достатъчно глупав да повярваш на всичко, което ти казва.

— Зийк, предупреждавам те, че…

— Няма да си рискувам живота да преследвам диви коне само за да дадеш парите, които ще изкараме, на някаква си изрисувана уличница. Ако ти трябват пари, тогава…

От момента, в който се беше появила Мелиса, гневът се надигаше в Бък. Никой не й беше дал никакъв шанс. Тя беше негова сестра, по дяволите, единственото семейство, което имаше. Никой нямаше право да я обижда в негово присъствие.

Той се стрелна към Зийк. Без да мисли. Просто го направи.

Почувства се добре, когато юмрукът му уцели челюстта на Зийк. Дори се почувства още по-добре, когато чу въздухът да излиза от дробовете му, докато се свличаше на земята. Може би Зийк би се замислил следващия път, когато реши да говори лошо за Мелиса. Сборичкаха се на земята, но бяха прекалено близо един до друг, за да могат да си нанесат каквито и да било по-силни удари. Бък дори не усещаше ударите, които Зийк му нанасяше.

Бък заудря главата на Зийк в земята:

— Вземи си думите назад или ще ти строша черепа.

Зийк нямаше никакво намерение да се предава. Бък се отдръпна, а след това отново се хвърли върху него. Отново се затъркаляха, а юмруците им свистяха във въздуха. Бък удари Зийк в челюстта. Юмрукът на Зийк се стовари върху лицето му. Усети, че някой го дърпа за раменете, преди още да чуе виковете на Хана да престанат с опитите си да се убият един друг. Той се опита да се отдръпне. Ударът върху челюстта, който му нанесе Зийк, го замая.

— Престанете и двамата! — крещеше Хана, докато удряше Зийк с цялата си сила.

Някак си се беше оказала помежду им. Том се бореше със Зийк, но не беше достатъчно силен като него. Бък се опита отново да атакува Зийк, но Хана не искаше да отстъпи от пътя му.

— Тя не дава и пет пари за тебе — извика Зийк към Бък. — Тя ти е толкова семейство, колкото и онази крава там. Тя иска само парите ти и аз няма да ти помогна да й ги дадеш.

— Не ми трябваш! — изкрещя Бък. — Мога и сам да хвана колкото коне ми трябват.

— Не можеш да направиш нищо друго, освен да се изложиш като глупак заради тази уличница.

— Ако кажеш само още една дума за сестра ми, Зийк, Бог да ми е на помощ, ако не…

— Внимавай де не си спукаш някоя вена! — отвърна му Зийк. — Тръгвам си. Мислех, че наистина си умен човек. Когато успя да измъкнеш онези крави изпод носа на Джилет, бях готов да те следвам навсякъде. Но не си достатъчно умен, щом не можеш да видиш под маската на един изрисуван бял боклук — Зийк се метна на седлото. — Тя не става дори да изхвърля помията от къщата на Изабел — той обърна коня си към пътя. — Нито пък на Хана.

Потискащото мълчание накара Бък да разбере, че Зийк беше изразил не само своите, но и неизказаните тревоги на Хана и Том.

— Влез в къщата — каза Хана. — Ще се погрижа за нараняванията ти.

— Окото ти ще посинее — добави Том.

— Мога да се погрижа за себе си — каза Бък, като се запъти към коня си.

Като хвана юздите му, каза:

— Може да се забавя повече, отколкото бях планирал.

— Не можеш да тръгнеш сега — запротестира Хана. — Лицето ти е цялото в кръв.

— Последният път, когато си тръгнах оттук, целият ми гръб беше в кръв. Този път поне имам кон и храна.

В момента, в който видя болезненото изражение на лицето на Хана, Бък съжали за думите си. Но не се обърна. Не беше възможно Мелиса да е толкова лоша, колкото я описваха. Те не знаеха какво е собствената ти майка да те изостави, да имаш баща, които те използва само за да му изкарваш пари, а през останалото време да не те забелязва.

Това те правеше твърд. Това те караше да се страхуваш да се довериш на когото и да било. Той не можеше да обвинява Мелиса за начина, по който се появи, за дрехите й, за поведението й. Тя правеше това, за да оцелее. Всичко щеше да се промени, когато изплатеше дълговете си. Тя щеше да се промени и те щяха да видят какъв човек е.