Лей Грийнууд
Бък (21)

Деветнадесета глава

Хана не можеше да дочака Зийк и Том да привършат със закуската си, за да може да поговори с Бък. Той й бе казал, че не може да й обещае нищо, но също така беше казал, че държи на нея. Искаше й се да повярва, че един ден би могъл да я обикне, да поиска да се ожени за нея, но знаеше, че за мъжете да правят любов с една жена не означаваше задължително да се оженят за нея. Може и да беше наивна, но това го знаеше много добре.

Щеше да е добре, ако си го беше спомнила предната вечер. Не че това би променило нещо. Тя го желаеше също толкова много, колкото и той нея. Просто се страхуваше, че желанията им имаха различни причини.

Стори й се, че Зийк я наблюдава по-внимателно тази сутрин, но може би само си въобразяваше. Дали Бък също изглеждаше различен? Не можеше да прецени. Дали се държеше по-различно? Не мислеше така. Но мъжете не влагаха същите емоции, когато правеха любов, както правеха жените. И това не трябваше да забравя снощи.

Беше толкова изнервена, че изгуби апетит. Едвам се сдържа да не се развика, когато Зийк си поиска кафе за трети път. Чакаше. Нервите й бяха опънати до краен предел, а устните й здраво стиснати. Беше скрила ръцете си под престилката, за да не видят, че ги е стиснала до болка.

Най-накрая Зийк бутна стола си назад.

— Предполагам, че е време да тръгваме, ако ще ходим някъде — той изгледа изучаващо Хана. — Може би е по-добре да не работиш много днес. Изглеждаш ми някак уморена.

Преди Хана да успее да се съвземе от шока, че Зийк е показал някаква загриженост към нея, вратата на кухнята се отвори и майка й влезе, следвана от Уолтър Евънс. С усмивка на лицето, майка й прекоси стаята и прегърна изумената си дъщеря.

— Ще се омъжвам — каза тя. — Уолтър ме помоли да се омъжа за него.

Хана стоеше зашеметена. Безмълвна. Забрави за Бък и себе си. Докато всички останали започнаха да поздравяват Уолтър и майка й, единственото, което тя можеше да направи, беше да наблюдава случващото се с недоверие. Не можеше да повярва, че след всичко, което беше преживяла, майка й отново щеше да повери живота си в ръцете на друг мъж.

Едвам издържа, докато мъжете излязат. Дори и когато видя Уолтър да целува майка й за довиждане, случващото се й изглеждаше нереално. Майка й никога не бе целувала баща й.

— Наистина ли го искаш, мамо? — попита Хана в момента, в който кухненската врата се затвори след мъжете.

— Напълно — отговори Сара. — Никога не съм мислила, че ще срещна мъж, който да ме обича колкото Уолтър.

— Но всичко стана толкова бързо?

— Той каза, че се е влюбил в мен в деня, когато му предложих чаша кафе.

— Ами ти? Преди Бък да дойде да живее тук, се страхуваше да говориш с който и да е мъж?

— Никога няма да мога да се отблагодаря на Бък за това, че ме накара да изляза от черупката си.

Хана все още не можеше да повярва. Всичко това беше наистина невероятно. А и противоречеше на всяка дума, която майка й бе изрекла някога, на всичко, което тя би очаквала майка й да направи.

— Каква е дъщерята на Уолтър? — попита Хана.

— Десет годишно момиченце, което се страхува и от собствената си сянка.

— Значи искаш да отгледаш още една дъщеря?

— Бих отгледала още десет, ако имам до себе си мъж като Уолтър.

Хана винаги бе харесвала Уолтър, но никога не бе гледала на него като евентуален жених.

— И какво толкова ти харесва в него?

Майка й издърпа един стол до масата и с жест подкани Хана да седне до нея.

— Той се интересува от мен… От това, което мисля или чувствам. От това, което ме прави щастлива.

— И откъде знаеш, че няма да се промени, когато се ожените?

— Когато за първи път ми предложи, аз отказах. Предполагам, че бях твърде изненадана, за да му повярвам. Казах му, че никога няма да се омъжа отново и му обясних защо. Тогава той ме попита какво би могъл да направи, за да промени решението ми. — Сара взе ръцете на Хана в своите. — Страхувам се, че не бях много откровена с него и му казах неща, които не бяха истина. Казах дори, че не искам да живея в ранчо, но той обяви, че ще продаде ранчото и ще се преместим в Утопия. Аз настоях за Остин и той отново се съгласи.

— Вярваш ли му?

— В началото не бях сигурна. Но когато видях как се грижи за дъщеря си и чух от самата нея как се е грижил за майка й, преди да почине, му повярвах. И реших да му кажа истината. Бих живяла навсякъде, където поиска, стига да ме обича и да се грижи за мен, да не ме малтретира и да не ме приема за даденост.

— И?

— Той отговори, че иска до себе си партньор и другар, а не роб.

Усмивка озари лицето на майка й и Хана за първи път си даде сметка, че тя е много хубава. Не изглеждаше стара, уморена или изплашена. Изглеждаше красива. А и защо не? Та тя беше само на четиридесет и две!

— Каза също, че иска и любовница. Страхувам се, че започнах да заеквам като младо момиче на първа среща с любимия. Каза, че съм красива и мисълта как прави любов с мен не му е давала мира от година насам. Представяш ли си Хана? Някой да мисли, че съм красива! Натаниъл дори веднъж не го спомена. Дори, че съм поне малко хубава. За малко да попитам Уолтър дали конят му не го е ритнал по главата.

Хана прегърна майка си. До снощи сигурно не би разбрала защо това е толкова важно за нея, но вече знаеше.

— Красива си, мамо. Винаги си била.

Майка й отвърна на прегръдката й.

— Благодаря ти скъпа, но е много по-различно, когато ти го каже някой мъж.

Сара сключи ръце под брадичката си.

— Не мога да повярвам, че ми се случва подобно нещо. Продължавам да мисля, че ще се събудя и ще осъзная, че е било само сън. И ми се иска Натаниъл да беше жив, за да мога да се изплюя в лицето му — тя погледна виновно. — Знам, че е ужасно да говоря така, но мразех този мъж. Доставяше му удоволствие да бъде жесток. След двайсетте години, прекарани с него, ми е трудно да повярвам, че Уолтър иска да ме направи щастлива.

— Решихте ли вече на коя дата?

— В края на седмицата.

Самата мисъл за сватбата й се струваше невероятна. Но това, че щеше да се състои само след пет дни, направо шокира Хана. Внезапно реалността я връхлетя с цялата си сила.

— Къде ще живеете?

— В неговото ранчо.

— Ами аз?

— Ти ще си останеш тук. Винаги си искала да имаш собствено ранчо. Ще идвам да ти помагам, а и няма да имаш нужда от толкова голяма градина, след като аз няма да живея тук.

Хана реши да не припомня на майка си, че всеки един от тримата мъже ядеше няколко пъти повече от нея.

— Нямах това предвид. Как ще живея тук сама?

— Омъжи се за Бък. Казах ти да го направиш още преди седмици.

— Бък не е влюбен в мен от месеци, а и винаги съм казвала…

— Знам какво си казвала — прекъсна я майка й. — Но и двете говорехме така заради баща ти. Уолтър не е такъв, нито пък Бък. Време е и двете да променим мнението си за много неща.

 

 

Дните, които последваха, изобщо не бяха чак толкова напрегнати, колкото бе очаквала Хана.

— Уолтър обеща да ми купи нови дрехи — обяви майка й. — Къщата му е напълно мебелирана и няма да ми трябва нищо оттук.

Дори не искаше да вземе собственото си легло.

— Искам да забравя за годините прекарани с баща ти, а това легло непрекъснато ще ми напомня за тях.

— Нали ще идваш да ме виждаш? — попита Хана.

— Разбира се.

Но Хана знаеше, че майка й вече е загърбила последните двадесет години от живота си. Разбираше я и въпреки това се чувстваше тъжна и самотна. Дори подкрепата на Бък не можеше да компенсира загубата на жената, която е била единственият й приятел и събеседник през целия й живот.

Уолтър беше настоял сватбата да се състои в Утопия.

— Не искам някой от онези хора да се усъмни, че не сме направили всичко както е редно — обясни той.

— Не ме интересува какво ще си помислят онези хора — беше казала майка й.

— Но мен ме интересува. Искам всеки в този град да те уважава така, както те уважавам аз.

Пристигнаха в Утопия един ден преди венчавката. Веднага щом се настаниха по стаите, Уолтър изпрати Хана и майка й по магазините да купят булчинска рокля.

— Уолтър не разбира, че не можеш просто така да влезеш в магазина и да си купиш вече ушита рокля — каза майка й.

— И какво ще направиш?

— Все някоя жена е запазила роклята си от сватбата и може би ще ми позволи да я купя или поне да я взема на заем.

— Мамо, не мисля, че…

— Знам какво ще ми кажеш — прекъсна я майка й. — Че ще са груби с мен и сигурно си права. Може би дори няма да ми позволят да прекрача прага на домовете им, но мен това не ме интересува. Искам да си купя рокля и няма нужда Уолтър да узнава какво ще ми се наложи да преживея, за да го направя.

Хана нямаше никакво намерение да позволи с майка й да се отнесат така, както с нея, когато се опита да продаде консервираното говеждо.

— Еймъс и баща му винаги са казвали, че ще направят всичко, което е по силите им, за да ми помогнат — каза тя. — Е, сега ще имат възможност да изпълнят обещанието си.

Джозеф Мерик не изглеждаше никак щастлив, когато Хана му обясни, че ще трябва да намери някой, съгласен да заеме на майка й булчинската си рокля.

— Хората не са забравили какво им каза последният път, когато беше тук — каза той.

— Нито пък аз — сопна се Хана. — Надявам се да са намерили достатъчно време да препрочетат Библията. Особено онази част за хвърлянето на първия камък.

Хана разбираше, че Мерик не иска да се замесва в тази социална борба за надмощие, но също така подозираше, че не би могъл да си позволи да изгуби като клиент преуспяващ собственик на ранчо като Уолтър Евънс.

— Ще попитам съпругата си. Междувременно Еймъс би могъл да ви разведе наоколо.

Хана изтърпя Еймъс само докато майка й уточни подробностите и се сдобие с рокля от госпожа Мерик. Веднага щом напуснаха дома им, тя му каза:

— Вече можеш да тръгваш, Еймъс.

— Татко каза да ви изпратя до хотела.

Полусобственическото, полуснизходителното му поведение винаги беше дразнило Хана. Никоя жена не би могла да намери щастието си с Еймъс, докато той считаше, че женитбата с него е най-голямата услуга, която би могъл да й направи.

— Майка и аз трябва да преправим роклята. Няма да има какво да правиш, освен да ни подаваш карфиците.

— Роклята ми стои чудесно и няма нужда от преправяне — каза Сара, веднага щом Еймъс си тръгна.

— Знам, но Еймъс нямаше откъде да го знае.

За голяма изненада на Хана, майка й настоя да се отбият при адвоката. Остана още по-изненадана, когато чу какво бе решила майка й.

— Искам да отстъпя моята половина от ранчото на дъщеря си — информира тя адвоката, веднага щом седнаха. — Не искам да притежавам нищо, което е принадлежало на съпруга ми.

Тя не се вслуша нито в протестите на Хана, нито в предупрежденията на адвоката и продължи да настоява на своето, докато документите не бяха оформени и подписани. Когато напуснаха кантората, тя въздъхна облекчено.

— Сега вече чувствам, че отивам при Уолтър, освободена от проклятието на онзи мъж.

Наистина майка й изглежда се беше преобразила в съвсем различна жена. Тя подминаваше непознатите по улицата без притеснение и прекара цялата вечер в опити да накара дъщеричката на Уолтър да се чувства колкото се може по-удобно. Селестин Евънс беше много красиво дете, но като че ли се страхуваше от всички. Тя се бе вкопчила в нея, все едно й беше родна майка. Хана виждаше, че майка й вече бе станала част от живота на семейство Евънс.

— Мислиш ли, че ще бъдат щастливи? — попита Бък, когато Уолтър и Сара бяха насочили цялото си внимание към Селестин.

— Да — отвърна Хана. — В началото се тревожех. Може би и малко ревнувах, но сега знам, че това е най-хубавото нещо, което можеше да й се случи. Толкова е различна, че не мога да я позная.

— Това е последната ни вечер заедно — каза майка й, щом двете се прибраха в стаята си. Селестин беше избрала да спи при баща си. — Моето бъдеще е уредено, затова искам да поговорим за твоето. Влюбена си в Бък, нали?

Хана я погледна изненадана.

— Как разбра?

— Щях да знам, дори и да не бях твоя майка. Гледаш го, сякаш в стаята няма никой друг. Дори и когато спориш с него, имаш очи само за него. Всяка жена би разбрала, че си влюбена.

— Е, това предполагам дава отговор на въпроса ти.

— А той влюбен ли е в теб?

— Мисля, че да.

— Ще се омъжиш ли за него?

— Не ми е предложил.

— А ти искаш ли?

— Да.

— Какво те спира?

— Майката на Бък го е изоставила, когато е бил много малък. Баща му го е продал, за да изплати комарджийски дълг. Той няма много вяра в обещанията.

— Боже мой!

— Не вярва също и в любовта.

— Мислиш ли, че може да се научи?

— Не знам.

— И какво ще правиш?

— Ще продължа да го обичам. Нищо друго не мога да направя.

— Бък носи в себе си белези от дълбоки рани, но е добър човек. Мисля, че си заслужава чакането.

— И аз мисля така.

— Искаш ли да дойдеш да живееш при нас с Уолтър?

Хана знаеше, че майка й трябва да остане насаме с новото си семейство.

— Какъв е смисълът? Всички в Утопия вече мислят, че съм пропаднала жена.

— Нямах предвид тях. Интересува ме какво искаш ти.

— Не, искам да остана близо до Бък. Може нещо да го накара да промени решението си и искам да съм там, когато това се случи.

 

 

Сватбата беше повече от скромна. Присъстваха фермерът Мофет и децата му, както Джозеф и Еймъс Мерик. Госпожа Мерик бе изпитала внезапно неразположение и се извини, че не може да присъства. Очевидно това неразположение беше заразило и всички останали дами в Утопия, с изключение на госпожа Гросвелт.

— Не ме интересува дори и никой да не бе дошъл — каза Сара на Хана по време на краткото тържество след церемонията. — Омъжих се за Уолтър заради себе си, не заради другите.

Беше очевидно, че Уолтър и дъщеря му вече смятаха Сара за част от семейството си. Селестин, уплашена от многото хора и необичайния шум, се бе вкопчила в полите на новата си майка, а Уолтър я гледаше с такава гордост, че никой не би посмял да постави под въпрос щастието му.

— Вече няма причина да не се оженим.

Хана се извърна и видя Еймъс Мерик до себе си.

— Разбирам, че не си искала да оставиш майка си да живее сама, но сега, след като тя се омъжи, няма причина да отлагаме сватбата си.

— Причината е една и съща още от самото начало — каза му Хана удивена, че Еймъс още не се е отказал. — Аз не те обичам и няма да ти бъда добра съпруга.

— Но ти трябва да се ожениш заради репутацията си.

— Огледай се Еймъс. Виждаш ли тук майка си или някоя от другите жени от Утопия?

— Майка не се чувства добре. Татко ти каза, че…

— Майка ти и другите жени не дойдоха поради същата причина, която ги спря да купят и говеждото ми. В техните очи аз съм вече пропаднала жена. Ако се омъжа за теб, това само ще навреди на положението ти в обществото.

Хана за малко да се изсмее на поредицата емоции, които прочете по лицето на Еймъс — шокът, че някой би могъл да си помисли нещо лошо за него или жената, на която той би оказал честта да стане негова съпруга; страхът, че подобно нещо би могло да му се случи и дълбокото му възмущение пред реалната перспектива за такава възможност.

— Това е абсурдно! Никой не би…

— Забрави за мен, Еймъс. Ще те направя нещастен. Аз съм упорита и настоявам да продължа да живея в собственото си ранчо, а и яздя като мъж.

Последното й изявление го шокира повече от всичко.

— Намери си жена, която ще мисли, че си чудесен и ще е щастлива да изпълнява всяко твое желание.

— Но за мен ти си тази жена!

Но думите му не звучаха вече толкова убедително.

— Не, не съм. Някой ден ще си ми благодарен за това, че ти отказах. Сега трябва да отида да се сбогувам с майка си.

Хана веднага забрави за Еймъс. Трябваше да направи нещо, което никога не бе мислила, че ще й се наложи — да се сбогува с майка си. Колкото се радваше за нея, толкова повече съжаляваше себе си. Вече усещаше самотните дни, които й предстояха, но твърдо бе решила да не плаче.

Сара плака достатъчно и за двете.

— Имам чувството, че те изоставям.

— Аз съм вече достатъчно голяма, мамо — Хана прегърна майка си. — Мога сама да се грижа за себе си. Има за кого другиго да се тревожиш сега.

Тя я изпроводи с поглед, докато прегръщаше Бък и Том. Но най-много се изненада, когато и Зийк я прегърна. Явно дори и той не бе имунизиран срещу емоциите, които пораждаше една сватба. Напуснаха града веднага след Уолтър и новата му невеста. Зийк и Том яздеха, а Бък управляваше каруцата, в която бе Хана. Беше споменал, че не иска да има слухове за това, че тя язди като мъж. Хана не му обясни, че само фактът, че си тръгва с него, ще им даде достатъчен повод да клюкарстват.

За известно време Том и Зийк яздеха до каруцата, но после пришпориха конете си и се изгубиха в далечината. Бък се опита да завърже разговор, но Хана тъгуваше по майка си и беше готова всеки момент да се разплаче.

— Може би не е толкова лошо да се ожениш.

Думите му я изненадаха изключително много. На Хана й трябваха няколко мига да се отърси от собственото си униние.

— Какво каза? — попита го, сигурна, че не е чула правилно.

Бък не отделяше поглед от пътя.

— Женитбата не е чак толкова лошо нещо. Нямам предвид сега, но може би някой ден…

Хана си заповяда да остане спокойна. Думите „някой ден“ не й звучаха много обнадеждаващо. Знаеше, че когато някой не искаше да направи нещо, най-често го отлагаше във времето.

— И кога ще дойде този ден?

— Не съм сигурен. Тази мисъл все още ме кара да се чувствам неспокоен.

— Не си единственият. Всички мъже стават неспокойни при мисълта, че ще прекарат живота си само с една жена.

— Не това искам да кажа. Страхувам се, че ти няма да искаш да прекараш живота си с мен.

— Аз не съм жена, която лесно си променя решенията.

— Знам.

— И защо тогава ще искам да си тръгна?

Той се обърна към нея.

— Какво мога да предложа аз на една жена. Не съм красавец като Чет или силен като Шон. Не съм богат като Еймъс и нямам собствено ранчо като Уолтър. Нищо нямам, по дяволите! Дори и конете, които яздя, ми ги даде Джейк.

— Дори и да беше дошъл гол, за мен нямаше да има значение!

Той не се усмихна на думите й, както тя очакваше.

— С родители като моите какви деца ще създадем?

— Бък, ти не приличаш на родителите си. Ако приличаш на някого, то е на осиновителите ти Джейк и Изабел. Ти си сериозен и отговорен човек, иначе нямаше да се чувстваш толкова виновен, че Джейк ти е дал всичко, което притежаваш. Вярваш истински в хората, иначе не би се втурнал, с риск за живота си, да спасяваш Зийк от Рупърт Рилсън. Вярваш или не, ти обичаш семейството си.

Бък отпусна рамене.

— И ако все още има значение, аз мисля, че си по-красив от Мат и Чет.

— Каза ми, че не съм.

— Промених си мнението.

— Едва ли! — каза той, очевидно в очакване тя да оспори думите му.

— Ако трябва да съм честна, изгубих сърцето си, когато видях Зак Рандолф. Ако има по-голям брат, също толкова красив, бих могла…

Хана внезапно се озова в силната му прегръдка. Съмняваше се, че Бък обръща каквото и да е внимание на конете в момента.

— Не си играй с мен, жено! — каза той. — Наистина ли мислиш, че съм по-красив от Чет и Мат?

— Разбира се, идиот такъв! И през ум не ми е минавало някой от двамата да ми обърне внимание. Но не това бе причината да ти се отдам.

— Защо го направи?

— Защото те обичам и не бих могла да постъпя по друг начин.

— Но защо мен?

— Може и да не си богат и да нямаш собствено ранчо, но си красив, благороден и силен. Вярвам на това, което казваш или правиш. И най-важното — обичам те. Не искам да живея с никого другиго и съм щастлива само когато съм с теб.

— Само с мен?

— Само с теб!

— Обещаваш ли?

— Бък, какво трябва да направя, за да повярваш, че те обичам достатъчно, за да прекарам живота си с теб?

— Не знам. Просто…

— Мислиш ли, че Изабел би напуснала Джейк заради някой търговец или банкер?

Бък я погледна така, все едно е изгубила ума си.

— Изабел не би напуснала съпруга си, дори и да имаше възможност да избира от всички мъже в Тексас. Тя по-скоро…

Той млъкна.

— И смяташ, че Изабел е единствената жена, способна да бъде вярна?

— Не е това!

— А какво?

— Не бих могъл да го понеса, ако ме напуснеш. Бих предпочел да те убия!

— Това не би трябвало да те безпокои тогава. Не мога да си представя дори и миг да не те обичам. Мисля, че бях малко влюбена в теб още преди шест години. Просто не съм го осъзнавала. Сега спри да мислиш за нещо, което никога няма да се случи, и ме целуни!

 

 

Остатъкът от пътуването премина доста приятно. Като се изключат мулетата на Уолтър, които искаха да се приберат в ранчото на Евънс, вместо в „Тъмблинг Ти“, всичко мина благополучно и нищо не отклони вниманието им един от друг.

— Убеден ли си вече? — попита Хана, изплъзвайки се от прегръдката му.

Къщата вече се виждаше. Не се срамуваше от любовта си към Бък, но още не беше готова да я демонстрира пред Зийк, позволявайки му да ги види как се целуват като хлапаци.

— Да! — каза Бък и я пусна с очевидно нежелание.

— Да се върнем тогава на думите ти, че може и да се решиш да се ожениш някой ден. Кога точно мислиш, че ще дойде този ден?

— Е, няма да е другата седмица.

Само споменаването на такъв кратък период стресна Бък, но той успя добре да го прикрие.

— Не е редно да е толкова скоро. Изабел ще ми откъсне главата, ако се оженя без тя да присъства, а и бих искал Джейк да ми бъде кум.

Хана реши, че той най-сетне е приел цялата тайфа на Максуел за свое семейство. Просто му трябваше още мъничко време да подреди мислите си и никой да не го безпокои.

Когато поеха към алеята, водеща към къщата, Хана вдигна глава и видя една жена да седи на стола под дърветата. Когато ги видя, тя стана и се обърна към тях.

— Коя е тя? — попита Бък.

— Не знам — отвърна Хана. — Никога не съм я виждала.

Нито пък беше виждала друга такава жена в Утопия. Тя бе чернокоса красавица, облечена по начин, който да повлече тълпи от мъже след себе си. Спокойна и самоуверена, жената ги изчака да приближат. Бък спря каруцата и помогна на Хана да слезе. Тогава жената се обърна към Бък:

— Здравей, аз съм сестра ти, Мелиса.