Лей Грийнууд
Бък (19)

Седемнадесета глава

Хана също го накара да си плати.

— Мислиш ли, че бих целунала един мъж и после ще искам да го застрелят заради няколко крави?

— Разбира се, че не.

Но можеше да си спести отговора. Беше я обидил, макар и не нарочно, и сега тя имаше намерение да не му позволи да го забрави. Тя не го остави и не отиде да се храни при Дрю. Не, позволи му да седне до нея, но от държанието й лъхаше такава студенина, че той си помисли дали не би му било по-топло, ако бе попаднал в снежна буря.

— Не мога да повярвам, че каза това дори и на шега.

— Не помислих. Тревожех се какво ще измисли Джилет.

Не трябваше да казва и това, защото й припомни, че не бе пожелал да сподели плановете си с нея.

— Извинявай, че го забравих. Но тъй като аз съм само една обикновена женица, която не е достойна да я посветиш в плановете си, просто спрях да мисля за това.

Бък знаеше, че беше изпаднал в немилост, но не можеше да проумее как беше стигнал до там. Единственото, което беше направил, бе да я целуне. Нещо толкова незначително не би могло да го обвърже за цял живот. Но това не бяха обикновени целувки. Той не беше целувал много жени, но достатъчно, за да знае, че случилото се между тях двамата беше различно.

Джейк дойде и се заприказва с Бък. После внезапно понижи глас и прошепна:

— Мисля, че твоят крадец на добитък е замислил нещо.

— Защо? — попита Бък.

— Откакто ти одра онази крава, държи хората си близо до себе си, но сега те се разпръснаха. Ще отида да предупредя момчетата.

— Ще си държа очите отворени — каза Бък, а Джейк се запъти към Люк, който седеше до огъня.

Точно сега Бък нямаше желание да мисли за Джилет. Искаше да разтопи леда в Хана, преди още да са приключили с вечерята. Целувките им не му излизаха от ума още от предната вечер. Никоя друга жена не му бе въздействала така, както Хана. И това вече продължаваше втора вечер поред.

Като се обърна към нея, той се настани така, че да може да държи Джилет под око.

— Съжалявам, че те засегнах.

Тя дори не го погледна.

— Няма ли да приемеш извинението ми.

— Приемам го.

Тя все още не го бе погледнала. Не се бе докоснала и до храната.

— Поне ме погледни, когато го казваш.

— Защо? — попита тя и го изгледа сърдито. — Да не мислиш, че красивото ти лице ще ме накара да забравя думите ти?

За миг Бък замръзна. Беше твърде изумен, за да й отговори. Никой до сега не го бе наричал красив. В присъствието на русокосите братя Атмор и Хаскинс, никой не забелязваше останалите момчета на Джейк.

— Наистина ли мислиш, че съм красив?

— Не знам за другите жени, които си целувал, но аз не бих целунала мъж, ако мисля, че е грозен.

Независимо от сърдития й тон, Бък почувства, че се изпълва с гордост. Хана мислеше, че е красив.

— Красив колкото Чет ли?

— Не.

Е, добре, той си го знаеше. Но се надяваше, че щом Хана е достатъчно сляпа да го мисли за красив, щеше да реши, че е по-красив и от Чет.

— Аз също мисля, че си много красива. Най-красивото момиче, което съм виждал.

— Не ти вярвам.

Но той виждаше, че й се иска да му вярва. Тя го слушаше.

— Още докато работех за баща ти мислех така.

— Но тогава си ме мразел. Поне така ми каза.

— И въпреки всичко си мечтаех за теб.

— Не ти вярвам.

— Така е.

Внезапен гняв обзе Бък. Той си изливаше душата пред нея, а тя го пренебрегваше, точно както бе направила преди толкова много години. Къде беше гордостта му? Забравил ли беше, че се бе заклел да не се влюбва в никоя жена от страх, че може да го изостави?

Не. Но не можеше да понесе Хана да му се сърди. Дори и да не беше напълно наясно с всичко останало, това му беше пределно ясно.

— Когато дойдох тук, исках да те накарам да платиш за всичко, което беше сторил баща ти. Не ми отне много време да разбера, че не бих могъл да го направя.

— Защо?

Това беше много добър въпрос. Той не знаеше защо. Единственото, което знаеше, беше, че от момента, в който я целуна, всичко се беше променило.

— Предполагам, че бях твърде зает да се тревожа за Джилет и липсващите крави и не забелязах, че чувствата ми към теб са се променили. Когато най-накрая си дадох сметка, вече беше твърде късно.

Хана леко се отпусна и спря да рови храната в чинията си. Тя обърна глава и го погледна.

— И с мен се случи същото.

— Какво?

— Разбрах, че не си като другите мъже, които познавам, и че мога да ти вярвам. В началото се страхувах от теб и мислех, че всичко, което искаш, е ранчото ми.

Той все още искаше ранчото, но то вече беше тясно свързано с Хана. Напоследък го занимаваше налудничавата мисъл, че би могъл да получи и двете.

— Мисля, че има доста неща, за които трябва да поговорим — каза Бък. — Предлагам да потърсим по-спокойно място.

Хана се извърна. Беше му трудно да различи в здрача, но тя като че ли леко се изчерви.

— Това ли искаш? Само да поговорим?

— От теб зависи.

Хана се изправи да отнесе чинията си в тенджерата с гореща, сапунена вода, която Мат Хаскинс държеше на огъня. Бък скочи на крака толкова бързо, че едва не падна. Той запази равновесие и забърза след Хана. Тя се обърна към него и понечи да каже нещо, но в този момент нещо зад гърба му привлече вниманието й. Внезапно на лицето й се изписа ужас.

— Люк внимавай с огъня! — изкрещя тя.

Бък се завъртя на пети точно когато Люк се извъртя в неистов опит да се опази от нажежените въглени на лагерния огън. Той се претърколи напред, секунда след като докосна въглените. Бък грабна едно одеяло и го метна върху рамото на Люк, за да загаси малките огнени езици, които прогаряха ризата му. Минута по-късно Мат изля отгоре му кофа студена вода.

— Какво стана? — попита Бък.

— Не знам — отговори Люк. — Както си ходех и изведнъж вече се търкалях на земята.

— Бараклоу го спъна — каза Хана. — Видях го. Той промуши пръчка между краката му.

Бък се обърна и видя Бараклоу да стои точно зад него с разкрачени крака и с ръка върху пистолета си. Той нарочно бе спънал Люк, за да предизвика свада.

— Това беше постъпка на страхливец — чу се Бък да казва с учудващо спокоен глас, като се имаше предвид гнева, който го бе обзел.

— Никой не може да ме нарича страхливец.

Бък погледна надолу. Хана беше коленичила и се опитваше да махне обгорената риза от раменете на Люк, за да види колко лошо се е изгорил. Червените резки по рамото и ръката му бяха нищо в сравнение с изгарянията, които щеше да получи, ако беше паднал в средата на запаления огън.

— Аз казвам, че си страхливец — повтори Бък с ясен глас и думите му бяха недвусмислени. — Всеки човек, който се крие в тъмното, за да спъне друг човек, е подла, малодушна змия.

— Пуснете ме да стана — изръмжа Люк през стиснати зъби. — Ще го убия.

— Никъде няма да ходиш — каза Алдо Дженкинс. — Оставаш точно където си, докато госпожица Хана не се погрижи за тези изгаряния.

— Току-що подписа смъртната си присъда — каза Бараклоу на Бък.

— Не знаех, че можеш да четеш — отговори Бък.

Люк продължаваше с опитите да се изправи, но Джоуди Биймиш и Джонатан Риджли се притекоха на помощ на Алдо.

— Нищо не можеш да направиш в момента — каза Алдо. — Бък вече хвърли ръкавицата. Сега ще трябва сам да се защити.

Лицето на Бараклоу се разтегна в доволна усмивка.

— Трябваше да позволиш на този хлапак да води собствената си битка.

— Ако го бях направил, щеше да си мъртъв. Той е по-бърз и от двама ни, взети заедно.

Здравият разум му казваше, че трябваше да остави Люк да се бие с Бараклоу. Момчето беше светкавично бързо и с двете си ръце. Но Бараклоу нарочно беше използвал Люк, за да го предизвика и той нямаше намерение да остави Люк да рискува живота си в битка, която по право беше негова.

Цели шест години Бък и Люк бяха живели и работили заедно. Бяха се смели за едни неща, за други се бяха карали, но винаги всичко бяха правили заедно — той, Люк и всички останали момчета на Джейк. И сега, дори след като той и Зийк бяха напуснали ранчото „Броукън Съркъл“, те бяха дошли да му помогнат. Никога досега не бе показвал на тези хора колко много означават за него. Никога не бе наричал някого от тях свой брат.

— Остави на мен! — настоя Чет. — Люк е мой брат.

Бък не свали поглед от Бараклоу, за да погледне Чет.

— Всичко това е заради мен.

— Но аз съм по-бърз. Може да те убие.

— Дай ми оръжието си.

— Бък това е лудост. Знаеш…

— Тук аз командвам, Чет, и това е моята битка. Сега ще ми дадеш ли пистолетите си или трябва да поискам от Джейк?

— Винаги си бил един твърдоглав всезнайко — мърмореше Чет, докато разкопчаваше колана си и го подаваше на Бък. — Не съм дошъл чак до тук, за да гледам как те убиват.

— Имай малко повече вяра в мен. В края на краищата, ти ме научи да стрелям. Сега иди да видиш как е брат ти.

Разстоянието между Бък и Бараклоу беше по-малко от два метра. При това положение едва ли някой можеше да пропусне. Когато започнаха да се отдалечават един от друг, мъжете се отдръпнаха да им направят място. И тогава Бък видя Джейк. Беше застанал точно до Джилет, който беше сложил ръка върху пистолета си. Но ръката му си беше останала там, тъй като Джейк беше опрял пистолет в слепоочието му. Един бърз поглед го увери, че всички хора на Джилет бяха взети на мушка. Един от каубоите изглеждаше много изненадан от вида на дулото на пистолета на Дрю, насочено точно между очите му.

— Не се отдалечавай прекалено много — извика Бък на Бараклоу. — Не ми се ще да се изгубиш в тъмното.

Бък искаше да предизвика Бараклоу с обиди, да го вбеси дотолкова, че да стреля в яда си. Можеше и да не се отклони много от целта си, но поне можеше да е достатъчно, че да остане жив. Бък не си въобразяваше, че е добър стрелец. Бараклоу сигурно беше по-бърз. Точно затова търсеше начин да изравни шансовете, ако можеше.

— Кажи си молитвата, момче — подразни го Бараклоу.

— Вече съм я казал — обади се Люк. — Помолих Дявола лично да дойде да те прибере. Той няма търпение. Каза, че отдавна не е попадал на такава мърша като теб. И вече е тук. Точно над главата ти. Ако се обърнеш, ще можеш…

С яростен вик Бараклоу посегна към пистолета си.

Джейк винаги казваше: „Наблюдавай очите. Те винаги ще ти подскажат кога един човек е готов да извади оръжието си.“

Очите на Бараклоу се бяха разширили леко, точно преди да посегне към пистолета си. В същия миг Бък извади своя и се хвърли бързо на земята и настрани. Първият изстрел на Бараклоу се заби в земята точно до Бък. Бък стреля бързо, след което се превъртя, вдигна другата си ръка и стреля още веднъж.

Бараклоу беше все още на крака и пистолетът му беше насочен към Бък, но той не стреля. Мъртвата тишина около тях погълна ехото на последните им изстрели. Една крава измуча, а няколко коня изцвилиха нервно. Бараклоу с изненада погледна към малкото червено петно на ризата си, след което се свлече на колене. Пистолетът му падна на земята пред него, преди още той да се строполи на земята.

Чет се приближи до тялото и провери раната.

— Два изстрела и двата право в сърцето с разлика от около сантиметър. Или си дяволски добър стрелец, или аз съм много по-добър учител, отколкото съм си мислил.

— Просто късмет — каза Бък. — Много голям късмет.

 

 

След това работата потръгна бързо. Джилет повече не се възпротиви срещу правото на собственост на Бък и Хана върху добитъка с дамгата като шестоъгълна звезда. Беше решено да убиват по една крава, когато срещнат други непознати клейма и всички те доказаха, че кравите са били откраднати. Така останалите животни бяха върнати на собствениците им.

Бък беше сигурен, че по-голямата част от откраднатия добитък беше вече изпратен някъде в Небраска. Още преди да беше свършило лятото, там щяха да се озоват и кравите на Хана.

Когато стигнаха до ранчото на Уолтър Евънс, завариха там Сара Гросек да се грижи за болната му дъщеря. Уолтър им помогна да привършат със събирането и преброяването на животните.

— Трябва да си призная, малко съжалявам, че се прибирам вкъщи — каза Джоди Биймиш на Бък, когато настана време да се разделят. — За първи път, откакто съм в Тексас, почувствах, че съм сред приятели.

— Сигурна съм, че жена ти ще се радва да чуе това — каза Хана. — Но няма да е истински щастлива, докато не те види да се прибираш у дома. Трябва да я доведеш на гости. Крайно време е всички жени в околността също да се опознаем по-добре.

Джилет и хората му дори не се сбогуваха с тях. Веднага щом напуснаха границите на ранчото им, те се оттеглиха от преброяването.

Госпожа Гросек бе решила да остане при дъщерята на Уолтър Евънс още ден-два.

— Няма да ти липсвам, след като госпожа Максуел е с теб — каза тя.

Ездата обратно към ранчото се превърна в едно шумно, весело пътуване за повечето от момчетата. Дори и Зийк се присъедини към някои от техните невъздържани забавления.

Бък не можеше да преодолее тежестта в гърдите си. Той бе благодарил вече на Джейк за това, че бе дошъл. Щеше да изкаже благодарността си и на другите, преди да си тръгнат, но знаеше, че това няма да е достатъчно. Искаше да им каже толкова много неща. Чувстваше как огромна буца се събираше в гърлото му, ставаше все по-голяма и му пречеше да намери думи, с които да изкаже всичко, което бе таил в себе си толкова дълго.

— Какво те тревожи? — попита Хана, улавяйки тревожното му настроение.

— Те! — призна той колебливо. — Моите братя, както би казала ти, моето семейство.

— Кога най-сетне си го призна?

— Когато се изправих срещу Бараклоу, а всички останали бяха взели мерки Джилет и хората му да не се намесят.

— Не и преди това?

— Може би дори по-рано, но след това вече не можех да отричам.

— Ще им кажеш ли какво чувстваш?

— Късно е. Трябваше да им кажа всичко това още преди години, но не знаех как.

— Може би можеш да направиш нещо за тях?

— Единственото, което иска Джейк, е да се прибера обратно у дома.

Хана му се усмихна.

— Да, знам — каза Бък. — Предполагам, че наистина чувствам „Броукън Съркъл“ свой дом. Джейк ми предложи да ми даде земя, преди да си тръгна, но не мога да приема ранчо като подарък от Джейк. Трябва сам да си го заслужа.

— Не знам какво да кажа. Никога не съм имала братя, сестри или приятели. Завиждам ти, че ги имаш.

Уил и Зак ги посрещнаха, яздейки в галоп. Изабел и Идън не бяха много по-назад. Докато стигнат ранчото, около тях настана истинска врява. Остатъкът от деня прекараха в топлене на вода, за да се изкъпят. Трябваше да отмият от себе си натрупаната мръсотия по време на двуседмичното преброяване.

Когато всички се нахраниха и почистиха кухнята, бяха толкова уморени, че незабавно се отправиха към постелките си и заспаха изтощени. Въпреки изтощението между тях цареше приятелството, което Бък помнеше от времето, когато бяха само момчетата на Джейк и спяха в бараката за работниците. Дори и Зийк донесе матрака си от хамбара, за да бъде с тях тази нощ.

Бък не можа да се наспи добре. Когато утрото настъпи, му беше трудно да се присъедини към приповдигнатото настроение на останалите. Уил и Зак бяха щастливи, че Хана отново ще поеме задълженията си. Бък помисли, че Изабел сигурно чувства облекчение, защото отново ще се прибере в собствената си къща, където домочадието й ще е в безопасност. Джейк и момчетата бяха щастливи навсякъде, където беше и Изабел.

Бък бе нетърпелив да напусне „Броукън Съркъл“ и да поеме по своя път. Но сега, когато му се даваше втори шанс да оцени какво беше оставил зад себе си, той не искаше да ги пусне да си тръгнат. Когато всички се събраха на двора преди да отпътуват, той протегна ръце към Идън и тя се впусна да го прегърне.

— Довиждане, малка сестричке — прошепна той в обърканата й косица, докато я вдигаше на ръце. — Ще ми липсваш.

— Ти на мен също — каза Идън, обви ръце около врата му и го целуна право в устата.

Бък също я прегърна силно в отговор. Поне на Идън можеше да покаже чувствата си, без да се притеснява.

— Ще ме задушиш!

Той не беше осъзнал, че я е прегърнал толкова силно.

— Извинявай, но не искам да те пусна да си ходиш.

— Няма да се наложи, ако се прибереш с нас.

— Сега Бък има нов дом. Може би ще дойде да ни види през зимата.

Бък вдигна поглед и видя, че Изабел ги наблюдава.

— По-добре иди да кажеш довиждане на Зийк — каза тя на дъщеря си. — И не забравяй да благодариш на Хана, че ни позволи да останем в къщата й.

Двамата загледаха как Идън се отдалечава.

— Много й липсваш — каза Изабел. — Надявам се да си дойдеш у дома за Коледа.

Бък си спомни Коледите, които бяха прекарали заедно. Първите две посрещнаха в хотела, а последните четири в тяхното собствено ранчо. Той знаеше, че и тази година иска да бъде с тях на Коледа.

— Ще дойда.

— Обещаваш ли?

Съмнението в очите на Изабел го нарани. Той се наведе да я целуне по бузата, нещо, което никога не бе правил досега. Тя изглеждаше изненадана, но щастието бързо върна топлината в очите й. Когато той опита да се отдръпне, тя протегна ръка да го спре.

— Не се шегувай с мен за Коледа.

— Ще дойда — каза той. — Зийк също.

Изабел обви ръце около врата му и го прегърна.

— Благодаря ти — прошепна тя. — Няма да е същото, ако не си дойдете и двамата.

Бък внезапно се почувства неловко, като че ли не знаеше какво да прави с ръцете си. Затова прегърна Изабел в отговор. Тя беше по-ниска от него, изненадващо крехка и слаба. Винаги бе мислил, че е много силна, буквално несломима жена.

Сега осъзна, че не е така и му се прииска да я закриля.

— Обръщам гръб само за миг и ти веднага се опитваш да ми откраднеш жената.

Бък отскочи назад притеснен. Вратът му пламна, независимо от широката усмивка на Джейк. Но не си тръгна. Сега имаше възможността да каже неща, които трябваше да сподели още преди години.

— Просто си казвахме довиждане. Тъй като Изабел е единствената, която бих могъл да нарека майка, не ми се стори достатъчно само да се ръкуваме.

— А щом аз съм единственият, когото можеш да смяташ за баща, ще прегърнеш ли и мен?

Бък помисли, че Джейк се шегува, но не можеше да бъде сигурен. Какво пък? Най-много Джейк да го събори на земята. Нямаше да го убие.

— Разбира се.

Бък така и не можа да разбере кой беше по-изненаданият от двамата. Или по-скованият и тромавият. Никога повече не би го направил, но се радваше, че го бе сторил поне веднъж. Надяваше се, че този жест ще покаже на Джейк колко му е благодарен — много по-добре от всякакви думи.

— Бък обеща да си дойде за Коледа и да доведе и Зийк — каза Изабел, бършейки сълзите от очите си.

— Това причина ли е да плачеш? — попита Джейк, на когото му отне малко по-дълго да се съвземе, отколкото Бък беше очаквал.

— Не ми обръщайте внимание — каза тя. — Откакто се роди Идън плача за какво ли не. А ти да се пазиш! — обърна се тя към Бък. — Само месец, откакто си тръгна, и вече те простреляха и се забърка с някакъв стрелец.

— Бягай, докато още можеш — обади се Джейк. — След минута вече ще те е увила в пелени.

— Дойдох да кажа довиждане — измънка Дрю. — Да не си посмял да ме прегърнеш, защото ще ти фрасна един по носа!

Бък усети как започва да го изпълва истинско щастие.

— Ще ме заплашваш, така ли?

Той се спусна към Дрю. Хвана ръцете й и ги задържа зад гърба й. След това притисна борещото й се тяло към гърдите си. Допира на младите й гърди го стресна толкова много, че едва не я изпусна. Винаги си бе мислил за Дрю като за същество без пол. Вече не би могъл да го прави.

— Ти, грамадна буца такава — каза Дрю, докато го отблъскваше, бършейки ядно страните си с опакото на ръката си. — Трябваше да те гръмна и в другото рамо — тя рязко се завъртя, само за да види двамата пакостници, които стояха точно зад нея. Уил я гледаше с широко отворени очи, смях искреше в очите на Зак.

— Само ако споменете на някого за това и сте мъртви и двамата.

Тя се отдалечи с наперена походка.

— Аз нямам нищо против да ме прегърнеш — каза Уил.

Бък знаеше, че вече не може да се отдръпне. От всички момчета Уил винаги бе имал най-много нужда от демонстрации на привързаност. Бък отново се почувства странно. Уил се държеше така, все едно в това нямаше нищо необикновено. На Бък също му се искаше да възприема нещата така естествено.

— Да не си посмял да ме прегърнеш — каза Зийк. — Аз не съм ти брат.

— Никой не би могъл да ми плати достатъчно, за да го направя — отвърна Бък. — Не искам да хвана въшки.

— Ако знаех, че ще се прегръщаме, щях да си остана у дома — присъедини се и Люк.

Бък вдигна поглед. Те всичките бяха там — Чет, Мат и Шон.

— Ако знаех, че ще трябва да прегръщам и теб, нямаше да ти позволя да припариш тук — изстреля Бък.

За момент се поколеба. Ако прегърнеше единия, трябваше да прегърне и останалите. Всичко, което бе започнало като импулс, сега придобиваше съвсем различни измерения. И все пак, една прегръдка не би могла да изрази чувствата му към всички тези хора и благодарността му, че дойдоха да му помогнат, без дори да ги е молил. Нито пък би могъл да им благодари за чувството на принадлежност, което му даваха, и това, че се чувстваше част от нещо толкова сърдечно и удивително.

Зийк нямаше да го остави на мира след всичко това, но той бе преживял и по-лоши мигове.

— Не се бави дълго тук — каза Люк, докато отговаряше на прегръдката му. — Идън харесва твоите приказки преди лягане вечер.

След това не му бе трудно да прегърне Шон. Беше пораснал и беше станал огромен и мускулест. Все едно трябваше да прегърне двама души едновременно.

— Не мога да разбера защо е нужно да хващаме добичетата с ласо — обърна се Бък към Джейк, — когато Шон би могъл с един удар да ги свали на земята.

Шон се усмихна, горд от внушителното си телосложение.

— Сигурен ли си, че не искаш да останем? — попита Чет.

Той и Бък винаги си бяха съперничили кой е по-достоен да стане управител на ранчото на Джейк. През последните шест години си бяха поделяли почти всички задължения и Джейк рядко изтъкваше, че единият или другият е по-добър.

— Всичко е наред вече — каза Бък. — Но след като си бил целият път до тук, може пък и да останеш да помогнеш.

Чет закачливо го удари по рамото.

— Хей, вие двамата, побързайте! — каза Джейк. — Дрю вече си плю на петите заедно със Зак и Уил.

— Благодаря ти — каза Бък, докато прегръщаше Чет. — Надявам се да мога да ти върна услугата.

— Само не се оставяй да те убият. Изабел и Идън няма да го преживеят.

Докато ги гледаше как се отдалечават, Бък почувства, че част от него също си тръгва с тях и от това леко го заболя. Почти му се прииска да си тръгне и той и да се върне във времето, когато Джейк и Изабел ги осиновиха.

— Беше отвратително!

Бък се обърна към Зийк, но ядът му изчезна в мига, в който съзря лицето на приятеля си. Видя самотата и чувството за изолираност, които той самият бе изпитвал допреди малко. Той осъзна, че на Зийк все още му предстоеше да измине дълъг път, докато и той намери своето спокойствие.

— Почувствах се добре — каза Бък. — Щеше ми се да го бях направил по-рано.

— Мисля, че беше много мило — намеси се и Хана. — Ако имах братя и сестри, щях да ги прегръщам през цялото време.

Би прегръщала всички и най-вече Бък.

— Жените обожават прегръдките — каза Зийк с презрителен тон.

— Не бих казал, че ми допадат такива неща — присъедини се и Том, — но предполагам, че щом става дума за семейството, е в реда на нещата.

— Те не са мое семейство — каза Зийк.

— Напротив — противопостави се Бък. — Те са много по-добро семейство от това, което ние с теб заслужаваме.

 

 

С напредването на деня растеше и напрежението. Бариерата, която Бък разруши в отношенията със семейството си, му бе помогнала да преодолее и задръжките си по отношение на нарастващата привързаност към Хана. Беше странно как един човек може да иска нещо толкова силно, а дори да не го осъзнава. Сега, когато бе признал, че има семейство, което го обича, въпреки всичките му опити да остане емоционално неангажиран, не му беше трудно да си признае, че харесва и Хана.

Искаше свое собствено семейство. И знаеше, че иска да създаде това семейство с Хана.

Хана като че ли усети, че нещо между тях се беше променило. Тя не се държеше по различен начин, но погледът й бе променен. Гледаше към него все по-често. Бък чувстваше нетърпението й. Друг път пък беше замислена, а понякога дори уплашена. Той предполагаше, че новите им отношения я караха да се държи така.

Зийк също разбираше, че нещо се е променило. Не беше казал нито дума, но около дузина пъти този следобед Бък усети острия поглед на Зийк да прогаря гърба му. По време на вечерята беше необщителен както винаги. Но вместо да ръмжи, когато някой го заговореше, той местеше поглед от Хана към Бък и обратно. На лицето му беше изписано, че не харесва това, което вижда.

Единствено Том Гладис не се вълнуваше от нищо. От момента, в който Бък го увери, че ще остане с тях през лятото, той не спря да бъбри за нещата, които трябваше да се свършат, докато дойде време за есенното събиране и преброяване на добитъка.

— Мисля, че трябва да построим няколко водоема в някои от тези каньони — каза той. — Имаме достатъчно вода през пролетта и в началото на лятото, но няма да е достатъчно, ако не намерим начин да я задържим.

— Потокът обикновено пресъхва към края на лятото — обади се Хана. — Предполагам, че и с другите потоци в околността е така.

— И ти, най-вероятно, знаеш как да построиш бентовете? — измърмори Зийк, недоволен, че Том ще му се мотае в краката цяло лято.

— Ами виждал съм как строят няколко — каза Гладис.

— Кравите могат да ходят и на реката — гласеше отговорът на Зийк. — Не вярвам да мислиш, че и тя ще пресъхне?

— Не искам добитъкът да ходи толкова далеч, когато е горещо — намеси се Бък. — Няма да натрупат необходимото тегло. Не е зле през следващите няколко дни да се поогледаш и да видиш къде ще е подходящо да се построи водоем.

— А аз какво ще правя, докато той се бори със скалите и калта наоколо?

— Ще се грижиш мухите да не притесняват кравите. Подозирам, че ще ти отнеме цялото лято.

— Ами ти? — попита го Зийк. — В градината ли ще работиш? — той хвърли изпълнен с неприязън поглед към Хана.

— Трябва да се погрижа това ранчо да заработи с пълна сила. Искам да потърся ливади за сено или поне да избера места, където да направим. Трябва да проуча дали ранчото може да изхрани още добитък, или ще трябва да ограничим бройката, за да не изпасат поляните до корен. Ако остане време, ще прегледам и биковете и ще видя дали не можем да подобрим породите.

— Това означава да не слезеш от седлото поне три месеца — доста по-дружелюбно отбеляза Зийк и бутна стола, изправяйки се. — Хайде, взимай си завивките и идвай! Определено първо ще трябва добре да си починеш.

— Да си взема завивката? — учуди се Бък. — За какво, за Бога, говориш?

Зийк погледна първо Хана и после отново впери поглед в Бък.

— Няма да спиш в къщата — обяви той.

— И защо не?

— Защото госпожа Гросек не е тук.

Бък не трябваше да поглежда към Хана, за да знае, че тя вече се е досетила за това.

— Това ще те притесни ли?

— Не виждам защо.

Тя стана и занесе чинията до мивката. Бък направи същото, без да се замисля.

— Трябва да спиш в хамбара — отбеляза Зийк.

— Там има само две легла — отговори Бък.

— Аз мога да спя и на открито — предложи Том.

Той също занесе чашата и чинията си до мивката.

— Имаме пет легла и сме само четирима. Не виждам смисъл някой да спи на открито.

— Може би трябва да остана в къщата и да ви държа под око? — каза Зийк.

Бък не знаеше какво го е прихванало Зийк, но фактът, че се опитваше да му казва какво да прави, започваше да го дразни.

— Искаш да спиш в краката ми ли? Или ще е достатъчно да спиш пред вратата?

Зийк удари с юмрук масата толкова силно, че един нож падна на пода.

— Никое място няма да е достатъчно близо с вас двамата, когато се държите така, като че ли не можете да се наситите един на друг.