Лей Грийнууд
Бък (17)

Петнадесета глава

— Не можеш да яздиш дамско седло през цялото време! — възкликна Бък.

— Мога да яздя и по мъжки — отговори Хана. — Когато бях малка, яздех така.

Само веднъж, разбира се. И когато това стигна до ушите на баща й, той я напердаши.

— И въпреки това, не го одобрявам. Никога не си участвала в събиране и преброяване на добитъка. Няма да имаш и най-малката представа какво да правиш.

— Мога да се науча.

— Няма да ти позволя да дойдеш.

— Не можеш да ме спреш — изстреля Хана. — Дори си имам и кон. Мога да отида, където си пожелая.

— Хвана те натясно — не се въздържа Джейк и се усмихна, наслаждавайки се на факта, че Бък приличаше на младо добиче, оплело рогата си в най-гъстия шубрак.

— Няма причина да не дойде — намеси се и Дрю. — Аз също не мисля, че е добра идея, но и аз идвам. И да не си е помислил някой да ми каже, че не мога да дойда.

— Тя, най-вероятно, ще се изгуби още първия ден — запротестира Бък.

— Не се притеснявай — каза Дрю. — Аз ще се грижа за нея.

— В никакъв случай — отговори той. — Ти ще я прекараш през най-гъстите храсталаци в галоп, без изобщо да ти направи впечатление. Ако дойде, аз ще се грижа за нея. Ще съм ти благодарен, ако й намериш някакви подходящи дрехи, докато оседлая коня й.

На Хана й се искаше да поспори с Бък за това, че я третира като товар, който трябва да бъде добре опакован, но реши да се приготви, колкото се може по-бързо. Очакваше той да се възпротиви много по-ревностно на присъствието й при преброяването. Вместо това, той дори щеше да се грижи за безопасността й. Беше нещо ново в отношението му към нея и тя искаше да разбере дали има нещо общо с целувката им.

— Първото нещо, което трябва да направим — каза Дрю, като гледаше Хана с неприкрито неодобрение — е да се освободим от тази пола. Ще ти дам едни мои панталони. Ти си горе-долу моя размер.

— Не мога — започна Хана. — Не бих могла…

— Или ще се облечеш така или си оставаш вкъщи. Тази проклета пола ще ти се оплете в краката и още първия ден може да се проснеш в огъня.

— Не мисля, че нещата са чак толкова отчайващи — намеси се Изабел. — Всичко, което ти трябва, е една стара рокля, която можеш да пожертваш. Под нея можеш да обуеш панталоните на Дрю.

Това предложение се стори напълно безсмислено на Дрю, но Хана го прие с благодарност. По-късно щеше да разбере колко полезен е бил този съвет.

Докато обличаше панталоните, Хана се изчерви. Не можеше да се огледа много добре в огледалото за бръснене на баща си, но видя достатъчно, за да реши, че изглежда като развратница.

— Не мога да ги нося — възкликна тя. — Неблагоприлично е.

Майка й изглеждаше ужасена, Дрю се почувства обидена, а на Изабел й беше забавно.

— Ще се почувстваш по-добре, като сложиш полата — каза Изабел.

Хана не беше убедена, че ще има смелостта да носи панталони дори и под пола с разшити шевове, но трябваше да е готова, преди Бък да се появи с коня й или той щеше да я остави тук.

— Добре.

Докато майка й прибираше някои вещи от първа необходимост за нея, Хана облече и полата. Предполагаше, че краката й щяха да се виждат повече, отколкото беше благоприлично, но въпреки това се почувства по-добре. Очакваше всички да я зяпнат в момента, в който се покажеше на вратата, но когато излезе, дори не я и забелязаха. Всички се подготвяха да потеглят.

Хана се нуждаеше от морална подкрепа, но нямаше кой да й я даде. Дрю беше изтичала към коня си и вече се качваше върху него. Изабел беше влязла обратно в къщата. Майка й изглеждаше така, като че ли ще припадне всеки момент. Тя беше настояла да влезе в този мъжки свят и сега трябваше да се справи с това сама.

— По-добре да побързаме — каза Бък. — Всички са нетърпеливи да потеглят. — Той й протегна ръка. — Аз ще ти помогна да се качиш.

Заради раната в рамото му, досега Том й беше помагал да се качва на коня, но в момента не можеше да го види някъде наблизо.

— Хвани се за седлото и сложи левия си крак в шепите ми — каза й Бък, когато я видя, че все още се колебае. — Когато те повдигна, прехвърли десния си крак от другата страна.

— Не ти е работата да повдигаш каквото и да било с това рамо. Аз ще й помогна.

Нито единият от тях не беше забелязал кога Зийк се е приближил.

— Мога…

— Не можеш да яздиш с тези ботуши — продължи той. — Ще си счупиш глезените някъде.

— Това са единствените, които имам.

Зийк присви рамене, сключи пръстите на ръцете си и ги протегна към Хана:

— Ако ще се качваш, качвай се — изръмжа той. — Няма да те чакам цял ден.

И наистина си го мислеше. Следващото нещо, което си спомняше, беше как лети във въздуха като захвърлен мръсен парцал. Имаше чувството, че ще се намери паднала някъде по средата на двора. За голяма нейна изненада се приземи точно върху седлото.

— Стремената ти са прекалено дълги — забеляза Бък. — Вдигни си крака, докато ги наглася.

Бък оправи дясното, докато Зийк се зае с лявото, ругаейки през цялото време.

— Ще се строполиш от този кон, преди още да е свършил денят — предрече той, докато се отдалечаваше, за да се качи на коня си.

— Няма! — извика тя след него.

Би трябвало да каже, че се надява да не падне. Но предвид държанието на Зийк, му беше твърде ядосана, за да бъде по-скромна.

— Добре. Не би ми харесала с изцапан с пръст нос и сълзи по блузата ти.

Хана толкова се изненада от забележката на Бък, че почти забрави да потегли. Когато го направи, конят й подскочи, нетърпелив да догони останалите. Изненадана, тя се заклати като пияница на седлото. Почти беше сигурна, че ще й се наложи да изтърпи унижението да падне още в предния двор на ранчото. Бък улови юздите на коня й и го спря.

— Сигурна ли си, че не искаш да си останеш тук? — попита я той.

— Напълно — отговори тя. Като се настани удобно на седлото, тя пое юздите и отново пъхна стъпала в стремената. — Можеш да го пуснеш вече. Държа го под контрол.

Бък нямаше вид на човек, който й вярва. Той пусна поводите, но остана до нея. Хана леко смушка коня си и той отново скочи напред. Този път тя беше подготвена и много бързо успокой хода му до лек галоп.

— Колко време възнамеряваш да останеш с нас? — попита я Бък.

— До края. Казах ти, че възнамерявам да науча всичко, което трябва да се знае за управлението на едно ранчо. Това означава, че трябва да се науча как се организира и събирането, и преброяването на животните.

— Няма да ти позволят да го правиш ти. Надзирателят на работниците ти или съпругът ти ще го правят вместо теб.

— Аз няма да се омъжвам. И сама ще надзиравам работниците си.

— Нито един мъж няма да позволи да го ръководи жена. Ще станеш за посмешище на целия щат.

— Мислиш, че една жена не би могла да се справи?

— Не съм казал това. Казах, че няма да й дадат такава възможност.

 

 

Не им отне много време да стигнат до първото ранчо. Хана се успокои, когато видя, че собственикът му е готов за тръгване, въпреки че не изглеждаше много доволен от този факт. Но когато видя Джейк и момчетата, духът му се възвърна. Историята се повтори във второто, третото и четвъртото ранчо. Не след дълго мъжете вече бяха въодушевени. Момчетата започнаха да се перчат, като хвърляха ласата си по скали, храсти и дори едно по друго.

— Следващото, което ще направят, е да започнат да се надбягват — обясни Бък на Хана. — Шон и Люк постоянно се опитват да докажат кой е най-добрият ездач в ранчото.

— Кой е по-добрият?

— Нито един от тях. Джейк е най-добрият. Язди така, като че ли е израснал на седлото. След него е Хоук. Чак след това са, може би, Шон или Люк.

— Ти също си много добър ездач.

Тя не знаеше защо го беше казала. Изобщо не разбираше от езда. Със сигурност не знаеше до колко може да го сравнява с братята му, но не можеше да го остави да си мисли, че всички останали са по-добри от него. Стойката му на седлото беше уверена и изправена.

Бък остана смаян от забележката й.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Ти наистина си добър ездач.

— Откъде знаеш?

— Господин Еванс казва, че си добър. Сигурна съм, че и Зийк смята така или нямаше да бъде с теб.

— Не съм направил нищо. С това рамо не можах да свърша нищо.

— Ти организира това събиране и преброяване на животните. Ти накара тези мъже да работят заедно за първи път. Ти разбра за клеймото.

— Всеки би могъл да го направи.

— Но го направи ти. Без теб, онези крадци на добитък можеха да продължават да крадат без край.

Хана не беше осъзнала всичко това, докато не го каза. Бък беше постигнал много. Областта Джилеспи Каунти нямаше да е същата след това преброяване на добитъка. Каквото и да станеше, всички вече щяха да знаят, че силата им е в това да са заедно. Нали така беше успяла и общността на баща й. Точно за това и семейството на Бък имаше такъв успех.

Хана не искаше повече да се чувства изолирана. Тя искаше Бък да остане. Ако това означаваше да се омъжи за него, предполагаше, че би могла да го направи.

Мислите й за женитба я отнесоха в посока толкова различна, че тя забрави да следи коня си. Едва предотврати падането си от седлото, когато неочаквано той прескочи едно паднало кедрово дърво. Хана реши, че е по-добре да мисли за нещо друго, което не я разсейва прекалено много и което не кара мускулите й да омекват без видима причина.

 

 

Джоуди Биймиш беше променил решението си. Или поне така каза съпругата му.

— Какво се е случило? — попита Бък, когато спряха пред верандата.

— Нищо — отговори госпожа Биймиш. — Просто си промени мнението.

Но беше ясно, че нещо не беше наред. Жената не смееше да ги погледне в очите, само престъпваше от крак на крак и навиваше единия край на връзката на износената си престилка около пръста си.

— Може ли да разговарям с него? — попита Бък.

Тя поклати глава:

— Няма го. Пък и това няма да помогне. Той няма да си промени решението.

— Всички останали са тук — продължи Бък. — Ще изглежда странно, ако той не се присъедини към нас.

— Нищо не мога да направя.

Хана забеляза, че тя нервно поглеждаше към един от прозорците в края на верандата.

— Някой може да си помисли, че се е изплашил.

— Не е вярно — заяви госпожа Биймиш, почервенявайки от гняв. — Според мен не е признак на страх да не искаш да оставиш жена си вдовица, а децата си без баща.

— Нямаме намерение да се случи нещо подобно — каза Бък. — Затова е толкова важно да отидем всички заедно. Ако той не дойде с нас сега, ние не бихме могли да го подкрепим по-късно, ако се наложи.

— Ще се справим някак — отговори тя, съсухрените черти на лицето й, също толкова напрегнати, колкото и стойката й.

— Съжалявам, че се чувствате така, госпожо Биймиш. Но преди да си тръгна, бих ли могъл да ви помоля за една услуга?

— Каква? — погледна го подозрително тя.

— Когато сте готови да продавате, ще ме уведомите ли? Бих искал да купя ранчото ви. Като се има предвид колко добитък ви е откраднат, предполагам, че няма да струва много.

Госпожа Биймиш почервеня. Когато вратата зад нея се отвори и оттам излезе висок, изключително слаб мъж с черна права коса до раменете, тя пребледня.

— Джоуди, недей! — извика тя. — Ти ми обеща. Ти знаеш какво каза онзи Бараклоу.

— Той беше тук снощи — обясни Биймиш на Бък. — Каза, че ако настояваме за общото преброяване на добитъка, ще си имам неприятности. Каза, че господин Джилет го е наел, за да се справя с проблемите му.

— Той искаше да каже, че ще те убие, ако не стоиш настрана — проплака жена му.

— Не мога да не отида, Маргарет. Ако се откажа сега, няма да мога да погледна тези хора в очите. А и ще е по-добре да си съберем багажа и да се махнем оттук. Изчакайте да си взема коня — обърна се той към Бък.

На Хана й стана жал за госпожа Биймиш. Беше болезнено да наблюдаваш мъката на тази жена. Хана не знаеше какво би могла да направи, но трябваше да стори нещо. Тя се плъзна от седлото, приближи се до госпожа Биймиш и я прегърна. Хрътката, която до този момент лежеше на верандата, се прозя, стана и бавно се приближи и подуши полата на Хана.

— Не само вашият съпруг има семейство — каза тя. — Точно поради тази причина той ще ви защити, ще се погрижи за бъдещето ви. Ако беше сам, можеше да си събере багажа и да си тръгне по всяко време.

— Казах му, че ще тръгна с него още днес — пророни госпожа Биймиш с разтреперани устни. — Ще отида където каже. Не ме интересува. Не искам да го убият.

— Ние ще се грижим за него.

Хана си спомни какво й беше казал Бък. Усмихвай се, когато имаш трудности. Никога не им показвай, че се страхуваш.

— Той ще се върне. Просто трябва да се преструвате, че не се притеснявате за него.

— Но аз ще умра от притеснение! — Плачът беше оставил червени петна по светлата й кожа.

— Той го знае, но това е нещо, което трябва да направи. Ще се справи по-добре, ако знае, че го подкрепяте.

— Вие за това ли сте тръгнали. За да подкрепите своя съпруг?

Въпросът толкова много изненада Хана, че й беше трудно да отговори.

— Аз не съм омъжена, госпожо. Но ако бях, щях да искам да съм тук.

— Какво трябва да направя?

— Не знам. Може би трябва да му обещаете, че когато се върне, ще го чака любимото му ястие.

Госпожа Биймиш изтри очи с престилката си и се замисли за момент, преди да влезе в къщата. Забави се толкова дълго, че Джоуди Биймиш се беше върнал с коня си, когато тя отново излезе, носейки дълга, тежка пушка. Тя слезе по стълбите и я подаде на съпруга си.

— Хората казват, че от време на време може да се видят бизони. Със стария „Шарп“ на татко ще имаш по-голям шанс да отстреляш някой. Месото му ще ни е от полза.

Те стояха един срещу друг — пълна жена и мъж, толкова слаб, че дрехите висяха безформено върху тялото му. Взираха се в очите си доста дълго време.

— Със сигурност — отговори Джоуди. — От известно време си мечтая за една хубава, сочна бизонска пържола.

Тя отстъпи от коня на съпруга си.

Хана беше последвала госпожа Биймиш по стълбите. Без да се замисля, тя силно я прегърна.

— Бък няма да позволи да се случи нищо лошо на съпруга ви — прошепна тя.

— Имаш много голямо доверие на този мъж. Вярваш ли, че ще се справи?

— Убедена съм!

Госпожа Биймиш поклати глава, без да каже и дума.

Том Гладис помогна на Хана да се качи на коня си, след което всички потеглиха. Всеки път, когато погледнеше назад, Хана виждаше Маргарет Биймиш, застанала на верандата.

— Откъде знаеше какво да й кажеш? — попита я Бък, когато ранчото вече не се виждаше.

— Не знаех — каза Хана. — Предполагам, защото си представих как бих се чувствала аз, ако моят съпруг отиваше да срещне опасността.

— Каза, че не ти трябва съпруг.

— Знам, но мога да си представя какво би било.

След няколко минути той отново я попита:

— И как би било?

Хана изненадано се обърна към него.

— Просто съм любопитен — каза Бък.

Но въпреки това продължи да я гледа и очаква отговора й.

— Не бих искала да го убият. Щях да се притеснявам за него.

— Защо? Ти не харесваш мъжете. Защо тогава ще се тревожиш за него?

— Ако съм се омъжила, то ще е, защото го обичам — каза Хана, смутено от това, че той я мислеше за напълно безчувствена. — Не бих искала някой, когото обичам, да пострада.

— Ти каза, че не би могла да обикнеш мъж.

— Казах го, когато мислех, че всички мъже са като баща ми. Ако съпругът ми ме гледа по начина, по който Джейк гледа Изабел…

— Как по-точно?

— Все едно тя е най-важният човек в света за него — Хана веднага се почувства неудобно. Знаеше, че звучи като мечтателка, наивница. — Очевидно е, че го интересува какво мисли, как се чувства. А ти и братята ти се отнасяте с нея по същия начин като Джейк.

— Докога ще ти повтарям, че не са ми братя?

— Една жена не би имала нищо против да работи здраво за такъв човек. Вероятно никой не би могъл да я спре. И тя не би имала нищо против да има къща, пълна със синове.

— Докога ще ти казвам…

— Ти не можеш да се видиш отстрани, но аз мога. Наблюдавах те. Ти ги обичаш, Бък Хобсън. Можеш да си го признаеш.

Бък упорито замълча.

— Понякога кръвната връзка няма никакво значение. Те са твоето семейство, защото твоите майка и баща, братя и сестри са оставили всичко останало, за да дойдат, когато са решили, че се нуждаеш от помощта им.

— Което ме подсеща — каза Бък — че Зийк отрече да е писал на Джейк.

Хана не реагира. Не знаеше какво би направил Бък, когато научи, че тя е написала писмото.

— Тогава защо са дошли?

— Не ми каза. Само спомена, че някой му е разказал за проблемите ми.

Тя беше сигурна, че я подозира.

— Никога не си ми казвал адреса им.

Очевидно Бък беше забравил, че й беше разказвал за Клайд Пруит. Не беше убеден в невинността на Хана, но в момента имаше много по-важни неща за обмисляне.

— Би ли се омъжила, ако си намериш мъж като Джейк? — попита Бък.

Хана не беше подготвена за въпроса. Беше решила, че са приключили с тази тема. Явно любопитството на Бък все още не беше задоволено.

— Дори и да го намеря, не означава, че ще ме обича. Или че аз ще го обичам.

— А ако те обича? И ако ти го обичаш?

— Защо ми задаваш всички тези въпроси?

— Просто ми е интересно.

— Струва ми се, че не е само от интерес.

Тя все още си спомняше целувката и как се беше почувствала.

— Добре де, може би наистина съм любопитен. Просто беше настроена толкова много против мъжете, че се чудя какво те накара да промениш мнението си.

— Знам, че никога няма да се омъжа — каза Хана, решена да сложи край на този разговор. — Но бих могла да реша да се омъжа за човек, който ме обича толкова силно, че никой друг не би имал никакво значение за него.

Бък изглеждаше объркан.

— Предполагам, че звуча идеалистично, дори себично, но така го чувствам.

— Доста неочаквано — каза Бък. — Но пък и всичко, което правиш, е доста непредвидимо.

 

 

Бък знаеше, че трябваше да бъде по-настоятелен Хана да си остане у дома. Тя не знаеше достатъчно, за да може да им помогне. Щеше само да им пречи. Нямаше значение колко много щеше да се старае да остане незабележима, тя беше наистина привлекателна жена, такава, след която мъжете съвсем естествено се обръщаха. От това, което Бък знаеше за Хана, тя нямаше дори да се опита да остане незабелязана. Това, че Дрю също беше жена, беше съвсем различно. Тя вървеше, говореше и се държеше като мъж. Беше лесно да забравиш, че е момиче.

И да искаше, Хана нямаше да може да прикрие факта, че е жена. Можеше да говори, че не иска да има нищо общо с мъжете, че няма да се омъжи, но всичко, което казваше или правеше, още повече ги привличаше към нея.

Тя не беше най-красивата жена в света, но понякога на Бък му се струваше, че е така. Всяка една част от тялото й беше добре оформена, което още по-силно подчертаваше естествената й привлекателност. Беше му много трудно, по-точно невъзможно, да не мисли за добре сложената й фигура, нежната й грация и очарователните й черти.

И сега почти две седмици щеше да е непрекъснато пред очите му. Нямаше нищо против присъствието й, а против собствената си неспособност да не й обръща внимание. Трябваше да е изцяло отдаден на работата си в момента. Но как можеше да го постигне, когато я виждаше всеки път, когато вдигнеше поглед?

Бък се проклинаше, че беше изгубил контрол, беше хванал ръката й и я беше целунал. Проклинаше и раната си, която го бе задържала в къщата, вместо да язди из равнините, да лови диви коне или да търси изгубените крави. Проклинаше и Лиймън Джилет за това, че беше откраднал кравите, които трябваше да платят дълговете на ранчото. Проклинаше и прокрадващото се в съзнанието му съмнение, че не е правилно да взима ранчото й, въпреки че всичко щеше да стане по законен начин.

Проклинаше се и за това, че я попита при какви обстоятелства би се омъжила. Докато знаеше, че не се интересува от съпруг и семейство, беше много по-лесно мислите му да не се отклоняват в тази посока. Проклинаше и тялото си за това, че объркваше разума му. Беше сигурен, че не обича Хана, а само я желае.

Изискванията й бяха твърде високи. Какво би могъл да изпитва един мъж към една жена, било тя и собствената му съпруга? Съпругите напускаха мъжете и децата си и никога не се връщаха или пращаха писма.

Бък знаеше, че Джейк и Изабел никога не биха се разделили, но те не бяха като другите хора. Повечето бяха като неговите родители или бащата на Хана. Джейк и Изабел се обичаха.

Никога не беше достатъчно любопитен, за да поиска да разбере повече за отношенията им. Единственото, което го интересуваше беше, че му подсигуриха дом. Но сега искаше да знае, нуждаеше се да разбере какво ги свързваше толкова силно. Може би щеше да му е по-лесно да разбере собствените си чувства, ако разбереше техните.

Не че не харесваше жените. Просто не искаше да се жени. Никога! Дори беше налудничаво да си мисли за това. Единственото семейство, което искаше да има, беше със сестра си. Семейството на осиновителите му беше добър заместител, но не беше истинско.

Хана също се превръщаше в сериозна заплаха за плановете му. Започваше да я харесва все повече и повече. Беше убеден, че чувствата му се основават само на плътски желания. Но дори и в най-еротичните си мечти той мислеше също толкова много за очите й или несломимия й дух, колкото и за гърдите или привлекателните й бедра. Това беше знак за истинска опасност. Независимо колко проблеми щеше да му създаде, трябваше да й забрани да присъства на преброяването.

 

 

Хана мразеше преброяването. Това чувство не се промени, дори когато Зийк откри част от липсващите коне на баща й да тичат на воля със стадо мустанги. Тя се закле, че ако някога успееше да поеме контрола над ранчото, никога повече няма да участва в събирането и преброяването на добитъка. Трябваше да се съгласи с мнението на Изабел, че това не е място за жена, която иска да се отнасят с нея като с дама. Всичко беше толкова шумно, мръсно и брутално.

Денят им започваше още преди разсъмване, когато Мат Хаскинс удряше с черпака, за да обяви, че закуската е готова. Храната беше бедна, кафето отвратително, а студът — режещ. Докато седеше на земята, тя се чувстваше толкова нещастна, че не чувстваше глад. Още преди да успее да си отвори очите напълно, Бък вече я хвърляше на седлото.

Хана доста бързо осъзна, че не се интересува от коне, особено когато трябваше и да ги язди. Те бяха много по-големи от нея, по-силни, имаха собствена воля, а и тя се чувстваше толкова неудобно на седлото само след петнадесет минути езда. Беше й досадно всички да й казват, че има най-добрия кон в цялата група. А той беше само един своенравен звяр, който се наслаждаваше да противопоставя своята сила на нейната.

Беше доволна, че някой го беше кастрирал.

Въпреки че кравите бяха женски, тях ги харесваше още по-малко. Те имаха навика да се завират в най-непроходимите места, изобщо не съдействаха, когато искаха да ги изведат оттам и с положителност ставаха изключително войнствени, ако имаха телета. Като че ли всички те бяха изпаднали в глупавото заблуждение, че тя се опитва да ги раздели с малките им. Ако питаха нея, тя би предпочела да е в компанията на зелки и репи по цял ден, вместо с тези телета.

За щастие, мъжете не се интересуваха от кастрираните животни. Те бяха дори още по-огромни и плашещи от кравите. Бък й обясни, че тях ще ги събират и преброяват през есента. Тя беше решена да се разболее от някаква подходяща болест точно преди това.

След като ги съберяха в лагера, кравите започваха едновременно да мучат, още преди ездачите да са се опитали да ги разделят от малките им, които пък зареваваха дори още по-силно. Те се щураха на една или друга страна, като се опитваха да избягат, за да не ги хванат. Чиста загуба на време. За всички щеше да бъде много по-лесно и удобно, ако кравите просто се подредяха в редица, позволявайки на каубоите да дамгосат безценните им отрочета и след това да се втурнат към глоговите шубраци, където, изглежда, се чувстваха като у дома си.

Вместо това те се въртяха в кръг и мучаха непрестанно. Шумът беше оглушителен. От него я заболяваше главата. А с прахта беше дори още по-зле. Косата й беше пълна с пясък. Дрехите и кожата й също бяха целите покрити с пясък. Беше сигурна, че и дробовете й са пълни с него, независимо от кърпата, която Бък й даде да сложи върху носа и устата си. Имаше чувството, че прилича на долнопробен бандит, готов да нападне поредния влак.

Нямаше как да се изкъпе. Не можеше да остане сама. Дори и да можеше, не би могла да влезе и да се измие в потока, както направи Дрю. Хана никога не бе мислила, че е превзета, но имаше определени неща, които наистина не би могла да направи.

А и което беше най-лошото, не й позволяваха да помага по никакъв начин. Бък й обеща да я води с него, когато търсеше крави, но не й позволяваше да се приближава, когато наистина ги намереше. Когато започнаха дамгосването й нареди да остане при фургона с храната. След като тя не му се подчини, той я вдигна и я отнесе обратно. Това така я огорчи и толкова много я ядоса, че тя се закле да не се доближи до тъпите му крави.

По този начин на нея не й оставаше да прави нищо друго, освен да помага на Мат с готвенето. Опита се да помага на Дрю при нагорещяването на клеймата, но тя много ясно й заяви, че ако не може да поддържа огъня до точно определена температура, по-добре би било да се връща в ранчото.

Точно за това копнееше и Хана, но гордостта й не би й позволила да го направи. Мъжете бяха й обяснили пределно ясно, че най-важното за едно ранчо е събирането и преброяването на добитъка. И тя се беше заклела, че ще научи всичко, което трябва да знае за това. А това беше основателна причина, за да остане.