Лей Грийнууд
Бък (16)

Четиринадесета глава

След като набързо се запозна с Джейк и един здрав мускулест риж млад мъж на име Шон, Хана забърза към къщата, преди някой да е успял да каже на Бък, че тя им е написала писмото, което е довело цялото му семейство тук. Но не можа да се усамоти и там. Кухнята беше пълна с непознати. Никога през живота си не беше виждала такъв пчелен кошер, където всеки правеше нещо.

— Здравейте, аз съм Изабел Максуел — майката на Бък — каза хубава брюнетка, която изглеждаше прекалено млада, щастлива и безгрижна, за да може да отговаря за цялата тази тълпа. Режеше шунка, с която можеше да нахрани цяла армия.

— Неговата м-майка! — заекна Хана.

— Осиновителка — каза Изабел, с нож замръзнал във въздуха. Вероятно беше забелязала широко отворените й очи. — Дойдох подготвена да приготвям храната ни отвън, но майка ви настоя да използвам кухнята. Страхувам се, че сме я превзели изцяло.

Това беше доста сдържано изказване. Трима млади мъже бяха заети да подреждат масата, носеха дърва и вода, и белеха огромна като планина купчина картофи.

— Трябва да се радваш, че не доведохме всичките момчета — каза Изабел. — Щяхме да ви разорим за по-малко от седмица — тя се засмя на учуденото изражение на Хана. — Не се тревожи. Донесли сме си достатъчно храна.

— Не е това — отговори Хана, успяла най-накрая да се съвземе и надявайки се, Изабел да не я помисли за глупачка. — Не съм свикнала с толкова много хора. Толкова много суетене. И мъже, помагащи в кухнята.

При така стеклите се обстоятелства, тя очакваше майка й да е изпаднала в истерия. Вместо това, тя изглеждаше по-спокойна и щастлива отвсякога.

— Съпругът ми и аз осиновихме единадесет деца — започна Изабел. — От самото начало им дадох да разберат, че ще трябва да помагат, ако искат да ядат. Когато преди четири години родих дъщеря си, стана още по-наложително да го правят.

— С какво мога да помогна? — попита Хана. Беше твърде объркана, за да мисли за себе си.

— Тук всичко вече е под контрол. Вероятно си имаш свои задължения. Вземи по-малките момчета да ти помогнат. Уил е много добър в доенето, ако успееш да го задържиш на столчето достатъчно дълго време. Не мога да ти кажа нищо за Зак Рандолф. Той ни е на гости. Доколкото разбрах, можеш да го накараш да направи всичко, ако успееш да го заинтригуваш.

— Ако накараш това хлапе да свърши някаква работа, значи се справяш по-добре от мен. Той е дори по-лош и от Уил.

Хана погледна в светлосините очи на млад рус мъж, който белеше картофи. Чувствените му красиви черти почти я зашеметиха. Той изглеждаше дружелюбен, но от очите му струеше такава студенина, че тя почти потрепери от студ.

— Аз съм Чет Атмор — каза той. — Този, който подрежда масата е брат ми Люк. Днес е наш ред да помагаме в кухнята.

— Не бих искал да го пропусна за нищо на света — каза Люк.

Рус и също толкова привлекателен като брат си, той подреждаше масата с отработени прецизност и бързина. Очите му бяха дори по-студени и от тези на Чет.

Това я накара да си спомни Сид Бараклоу.

— Аз съм Мат Хаскинс — каза третият русокос, синеок мъж. — Аз съм братът на Уил.

Въпреки огромния си ръст, този млад човек изглеждаше толкова срамежлив, че би предпочел да си остане до сандъка с дървата. Беше невъзможно да не разбереш, че е брат на момчето с ангелското лице. Те си приличаха толкова много, подобно на Чет и Люк.

Всички тези запознанства оставиха Хана почти бездиханна. След годините прекарани само в присъствието на баща й, не знаеше дали би могла да понесе толкова много привлекателни мъже около себе си и то в такава непосредствена близост. Би дала всичките си пари, ако беше възможно Еймъс Мерик да види всички тези хора. И той си мислеше, че изглежда добре!

Хана не успя да намери ведрата за млякото или кошницата за яйцата.

— Попитай Джейк — посъветва я Изабел, без да спира работата си.

Хана бързо излезе навън и видя Бък и Зийк да разговарят оживено с Джейк и Шон.

— Ела при нас — повика я Джейк.

— Трябва да издоя кравите, да събера яйцата, да нахраня…

— Дрю се занимава с това.

— Дрю? — тя все още не беше срещнала момче с такова име. — Той не би могъл да се справи сам.

— Тя — поправи я Бък.

— Помагат й Уил и Зак — добави Джейк.

— Стори ми се, че Изабел каза…

— Ако някой може да накара тези двамата да поработят, това е Дрю — каза Джейк. — Ела, чуй какво планираме и кажи дали си съгласна с нас.

На Хана й беше трудно да повярва, че наистина я канят да вземе участие в обсъждането. Още по-трудно й беше да повярва, че Джейк би променил плановете си, ако тя не се съгласеше с тях.

— Решихме да започнем събирането и преброяването на добитъка вдругиден — каза й Бък. — Тази вечер Джейк и аз ще обиколим да предупредим и останалите.

— Не можем да останем за повече от две седмици — обясни Джейк. — Оставихме един съсед и три от момчетата да се грижат за ранчото, докато се върнем.

— Възнамеряваме да тръгнем от запад на изток — заобяснява Бък, — като започнем от земите на Алдо Дженкинс и приключим с тези на Уолтър Еванс.

— Мислиш ли, че така е добре? — попита я Джейк.

— Предполагам — отговори Хана.

Тя нямаше никаква представа как се организира събирането и преброяването на добитъка. Разговорът спря, когато една млада жена, която Хана не познаваше, се запъти към тях с ведро с мляко в ръка. След нея вървяха Уил, носейки другото ведро, и Зак, който внимателно балансираше с кошницата с яйцата. Зийк ги следваше с намръщено изражение, а Том завършваше цялата тази процесия, замаян и вцепенен.

— Всички задачи са изпълнени — обяви младата жена. — Занеси млякото в къщата, преди да си го разлял — каза тя на Уил, като му подаде и нейното ведро. — И ако счупиш само още едно яйце — обърна се тя към Зак, — няма да получиш никаква закуска. Можеш да попиташ Зийк за храненето на животните — каза на Джейк. — Това съм го оставила на него.

— Искам да те запозная с госпожица Хана Гросек — каза Джейк.

— Ние вече се запознахме — обяви Уил. — Е, Хана, запознай се с Дрю, единственото момиче в домочадието ни.

— Не е необходимо да го тръбиш на всеослушание — каза Дрю, докато поемаше ръката на Хана и я разтърси съвсем по мъжки. — Не съм съгласна с всички тези женски глупости.

Тя свирепо изгледа Том.

Хана нямаше представа какво да си мисли за тази млада жена, ако наистина беше такава, което й беше трудно да повярва. Дрехите й — джинси и вълнена риза, подчертаваха женствената й фигура, но биха предизвикали скандал, ако се появеше облечена по този начин в Утопия. Том Гладис я гледаше с широко отворени очи и глупава усмивка.

— Ако искаш това мляко да се направи на масло, само ми кажи и аз ще накарам момчетата да го избият — каза Дрю.

Момчетата изглеждаха ужасени. На Хана й се стори, че всеки момент ще се разбунтуват.

— Остави го за вечерята — отговори тя. — Каквото не изядем, ще го дадем на телетата.

— Мога ли аз да ги нахраня? — попита Уил със светнали от интерес очи.

— Ако желаеш — каза Хана. — Те са много лакоми и не са много добре възпитани.

— Знам всичко за телетата — каза Зак с тон, който показваше, че не биха могли да го впечатлят някакви си недорасли крави. — Ние имаме с хиляди.

— Но не ти се налага да ги храниш на ръка, нали? — сряза го Дрю, която не беше впечатлена нито от кравите, нито от него. — Сега внесете всичко това в къщата, преди да е станала някоя беля.

Тя се обърна към Джейк, веднага щом момчетата поеха към къщата:

— Кога започваме? Мога ли аз да участвам в ловенето?

 

 

Никога преди това Хана не беше присъствала на вечеря, подобна на тази. Шестнадесет човека, включително Уолтър Еванс, който беше „наминал“ да види как вървят нещата, се хранеха в една, както изглеждаше, безкрайна върволица. Веднага щом някой се нахранеше, ставаше, измиваше си чиниите и ги пълнеше отново за следващия, който заемаше мястото му. Продължиха така, докато всички се нахраниха, чиниите бяха измити, подсушени и подредени. Дори Том Гладис и Уолтър Еванс помагаха. Хана беше готова да се обзаложи, че Еванс не беше измил и една чиния в живота си.

Но най-изненадваща беше промяната в Бък. Привързаността му към Джейк и Изабел можеше да се види в начина, по който ги гледаше, в радостта му, че са с него. Очите му изглеждаха по-младежки, дори по-малко цинични. Но ако беше щастлив да види семейството си, той беше въодушевен от присъствието на Идън, четиригодишната дъщеря на Джейк и Изабел.

— Бък е най-най-добрият ми брат — информира Идън Хана.

Детето вечеряше, седнало в скута на Бък.

— Тя е ужасно разглезена — каза Дрю на Хана с поглед, пълен с отвращение. — Изабел се опитва, но не можеш да попречиш на мъжете да разглезят едно красиво момиче.

Хана, за която вечерята беше нагледен урок за това, какво може една силна жена да накара мъжете да направят, реши, че Изабел не би могла да бъде толкова много против, колкото казваше Дрю.

Идън беше очарователна. Тя имаше тъмнорусата коса на баща си и зелените очи на майка си. Тя не обичаше боб, за това Бък превърна вечерята в игра — той изяждаше едно зърно и след това тя трябваше да изяде едно. По същия начин я накара да изяде и зеленчуците си. Бък наряза месото й на парченца и й ги даваше едно по едно. Той избърса млякото, което тя разля, когато Уил я бутна по лакътя.

— Обикновено не й позволявам да седи в скута на когото и да било, когато се храни, но Бък й липсва изключително много — обясни Изабел. След това добави, както се стори на Хана, малко тъжно. — На всички ни липсва. Той е най-милото момче.

Хана не би могла да каже, че Бък е най-красивият мъж в стаята, но за нея беше. Начинът, по който се занимаваше с Идън, го правеше дори още по-привлекателен. Животът й беше преминал без никаква нежност и доброта, а в отношението на Бък към Идън имаше толкова много и от двете. Той обожаваше това дете. Не беше само фактът, че я нахрани и й помогна с млякото. Беше начинът, по който го правеше. Изглеждаше голям и силен, както обикновено, но беше нежен като ангел.

Дори гласът му се беше променил. Беше мек, леко провлачен, едновременно закачащ се и шегуващ се. Той беше здрав мъж, свикнал да се грижи за конете и кравите, но докосването му беше нежно, а силата му успокояваща. Вниманието му беше изцяло обзето от Идън. Детето имаше правото да си мисли, че е центърът на вселената за него.

Хана се улови да мисли, че би желала да беше нейното бебе.

Тази мисъл беше толкова смущаваща, колкото и неочаквана. Тя не искаше да се омъжва или да създава семейство. Тя свързваше това с подчинението, което нейната общност очакваше от съпругите и дъщерите си.

Но когато видя Бък с Идън, мнението й за него се промени изцяло, разруши някои бариери и премахна част от необяснимия й страх. Вероятно това се дължеше на този дружелюбен хаос, прикриващ едно изключително сплотено семейство, което беше пълна противоположност на студената, експедитивна среда, в която тя бе израснала. Може би се дължеше на явната веселост и добронамереност на групата млади мъже, които Бък каза, че са били толкова гневни и дистанцирани. Може би, защото мъжете в семейството се грижеха за Изабел и Идън, дори за Дрю, когато тя им го позволеше, и бяха готови доброволно да помогнат в задължения, които никой друг мъж не би си и помислил да направи. Всичко това й беше напълно непознато. Не го разбираше, не знаеше как да се справи с него, не беше убедена, че може да му се довери. И все пак осъзна, че би желала да бъде част от тази огромна група хора и тяхната привързаност един към друг. Можеше да види любовта помежду им, изразяваща се по дузина различни начини — загрижена, даваща, свободна, щастлива. Всички тези чувства бяха съвсем нови за нея. Приближи се до майка си, която поставяше храната в различни кутии, за да я прибере.

— Виждала ли си някога нещо подобно? — прошепна й тя.

— Не — отговори майка й с тъжно, изпълнено с копнеж изражение на лицето си.

— Мислиш ли, че хора като нас биха могли да имат нещо подобно?

Изведнъж майка й сграбчи ръката й, толкова силно, че я заболя:

— За мен вече е прекалено късно, но може би не и за теб.

— Какво искаш да кажеш?

Майка й само каза:

— Може би е по-добре да попиташ госпожа Максуел какво ще й е необходимо за закуската.

Хана не се интересуваше от закуската. Искаше да знае какво е имала предвид майка й.

— Надявам се, че ще имаме достатъчно кафе — каза майка й.

Но това нямаше значение. Изабел беше донесла достатъчно, за да направи за целия щат Тексас.

Веднага след като приключиха с вечерята, Уил и Зак излязоха навън.

— Аз ще ги наглеждам — каза Дрю и тръгна след тях.

— До сутринта ще са разучили това място до последния сантиметър — каза Изабел на Хана.

Джейк и Уолтър Еванс седяха и си говореха за управлението на имотите си и пазара на говеждото месо. Тримата русокоси мъже и рижият, седяха до тях, като от време на време казваха по нещо, но през по-голямата част от времето само слушаха. Зийк беше седнал в ъгъла с обичайното си намусено изражение. Том Гладис стоеше подпрян на стената, близо до вратата и попиваше всяка казана дума. Изабел и майката на Хана обсъждаха дантелата, която Сара плетеше, сравняваха моделите и обменяха умения.

Хана се грижеше за чайника с кафето и им доливаше чашите, независимо от твърдението на Джейк, че те сами могат да се погрижат за това. Беше прекалено напрегната, за да застане на едно място.

Наблюдаваше Бък, който четеше от една книжка на Идън, показваше й различни неща в картинките, отговаряше на въпросите й и се смееше с нея. Половин час по-късно, когато останалите вече започнаха да се оттеглят, той продължаваше да се занимава с малкото момиченце.

— Може да се занимава с нея с часове — Хана се обърна и видя Изабел застанала до нея. — От всички момчета, той се грижи за нея най-добре.

— Толкова е променен — каза Хана, неспособна да скрие изненадата си. — През по-голямата част от времето ръмжи и е готов да се сбие.

— Все още е прекалено гневен от това, което е преживял.

— Знам. Постоянно ми го напомня.

— Най-ядосан е на родителите си. Майка му е избягала, а баща му го е продал. Опитва се да открие сестра си от години. Това е нещото, което най-силно желае.

— Мислех, че си мечтае за собствено ранчо.

— Не. Иска семейство.

— Вие не сте ли неговото семейство?

— Опитахме се да бъдем, но не можахме да му дадем нещо, което е много важно за него. Може би ти ще успееш.

— Аз ли? Май…

Хана беше извикала толкова силно, че всички обърнаха глави към нея. Усети, че се изчервява.

— Чай? Ние не пием чай — каза тя. — Но с удоволствие ще ви приготвя.

— Няма нужда — отговори Изабел, с мъка прикривайки усмивката си. — Почти свикнах с ужасното кафе, което тези мъже харесват. Забелязах как те гледа — продължи тя, когато останалите продължиха разговора си.

— Как? — Хана не можеше да повярва, че е задала този въпрос, но трябваше да знае отговора.

— Мъжете не са много изкусни лъжци. Ако искат нещо, всички го разбират. Объркването идва оттам, че самите мъже не го знаят. Но една жена може да го разбере, когато ги погледне в очите.

— Как?

— Проследи погледа му.

— Но той не е поглеждал никого, освен Идън, откакто е станала от следобеден сън.

Изабел нежно се засмя:

— Нито едно четиригодишно момиче не може изцяло да прикове вниманието на един мъж.

— Към кого гледаше? — попита Хана, с нетърпение очаквайки отговора на Изабел.

— Към теб.

— Вероятно, защото не мога да се справям с домакинството наполовина толкова добре, колкото теб.

Изабел отново се засмя:

— Израснах в къща, пълна със слуги и следобеден чай в пет часа. Ако аз мога да се науча, значи всеки може. Време е вече да сложа малката да спи, защото иначе утре ще е кисела.

— Имаш ли нужда от одеяла или нещо друго? — Хана не знаеше какво да й предложи. До този момент не беше и помисляла къде ще спят всички тези хора.

— Всичко, от което имаме нужда, е тук.

Хана знаеше, че изражението на лицето й беше глупаво.

— Бък ни отстъпи стаята си. Не ти ли е казал?

— Не.

Той можеше и да отказва да нарече Изабел и Джейк свои родители, но се отнасяше с тях така, като че ли наистина бяха. Как не можеше да разбере колко много ги обича?

— Струва ми се, че няма търпение да бъде отново с останалите момчета. Вероятно ще иска да се увери, че Чет знае, че се намира на негова територия сега. От време на време двамата се карат, но в действителност са големи приятели.

Точно като истински братя, помисли си Хана.

— А Зийк? — попита тя.

Той все още седеше в ъгъла.

— Надали знам повече за него от онази сутрин, когато Бък го доведе в лагера ни с верига около глезена. Но със сигурност знам, че ако нещо или някой застраши семейството ни, Зийк ще е първият, който ще ни защити.

— Същото каза и Бък. Просто ми е трудно да го повярвам.

— Той и Бък носят белези, които никога няма да могат да зараснат. Трудно им е да се доверят на някого.

Тя се обърна към Бък.

— Време е Идън да си ляга.

Идън не искаше да се отдели от Бък.

— Утре ще прочетем още една история — увери я той. — Тя обича да й чета — обясни той на Хана. — Аз съм единственият, който си преправя гласа за различните животни.

Хана не знаеше какво да каже. От момента, в който Бък беше пристигнал в ранчото, животът й се беше преобърнал. Дори и майка й се държеше по различен начин.

— Мисля, че това е много мило — каза тя. — От теб ще излезе добър баща.

Част от оживлението изчезна от очите му:

— Аз нямам намерение да се женя.

— Защо? — въпросът изскочи от устните й, преди да успее да го спре.

Изглежда Бък нямаше отговор на този въпрос:

— По-добре да отида да си запазя мястото за спане, за да не ми се наложи да спя в сеновала.

— Така поне ще се наспиш по-добре — каза му Зийк.

— Не и ако пак хъркаш така — обади се Том.

— Настинал съм — отговори му Зийк, като го изгледа с поглед, който би накарал Хана да се вцепени от страх.

Том само се засмя.

— Твоето не е чак толкова зле, колкото на Сид Бараклоу. Той хърка като парен локомотив.

Само споменаването на това име, припомни на всички за опасностите, които ги очакваха.

— Ще спя при момчетата — каза Бък. — Трябва да набия в главата на Чет, че аз командвам този път.

Хана знаеше, че да спи при момчетата нямаше нищо общо с това да покаже на Чет кой е господарят тук. Просто искаше да бъде с момчетата. Ако той толкова много харесваше братята си, дори ги обичаше, доколкото можеше тя да прецени, защо да не би могъл да обикне и нея?

Хана не искаше да си признае, че си е задала този въпрос. Принуди се да мисли за нещо друго.

— В колко часа искате да е готова закуската?

— Утре можем да станем по-късно — каза Джейк. — Шест часът ще е добре.

 

 

Беше първият ден от събирането и преброяването на добитъка. Подготовката за закуската започна още в четири сутринта. Бък каза, че трябва да са готови да потеглят при изгрев-слънце.

Хана не можеше да разбере защо бяха толкова нетърпеливи да тръгнат преди още да е светло, но беше разбрала, че мнението й не е от голямо значение. Можеше и да поискат съветите й по отношение на линия на поведение, дори стратегия. Но когато ставаше въпрос за изпълнението на плана, думата имаха само мъжете.

— Защо трябва да оставаме тук? — възнегодува Уил, когато му беше казано, че той и Зак остават в ранчото.

— Точно за това ви доведох — каза Джейк, глух за молбите му. — Още повече, че Джордж Рандолф изпрати Зак на гости, а не да си строши врата, докато събира добитъка.

— Той искаше да се махна от главата на Роуз — вметна Зак, без изобщо да се притесни от това, което казва. — Според него е твърде много за една жена да се грижи едновременно за бебета близнаци и мен.

— Достатъчно си голям, за да помагаш на братята си — каза Зийк.

— Когато бях по-малък, наистина исках да го правя — отговори Зак, — но го преодолях — той се изпъна, като искаше да изглежда по-висок от своите метър и седемдесет. — Ще стана комарджия и ще пия уиски всяка вечер, когато порасна.

Всички, освен Хана, се засмяха. Тя беше ужасена. Беше учена, че единственото нещо, което беше по-лошо от играта на комар и уискито, е жена, изгубила девствеността си. А залите за комар бяха пълни с такива жени.

— Вие, момчета, ще помагате на Изабел в кухнята и с всички останали задължения — каза Джейк. — Ако само за секунда й създадете някакви неприятности, ще си имате работа с мен.

Въпреки че беше ги наблюдавала през последните два дни, Хана все още не можеше да свикне с това как Джейк се отнасяше с Изабел. Момчетата й помагаха, уважаваха я и показваха привързаността си по различни начини. Но по всичко, което Джейк правеше, беше ясно, че Изабел е слънцето и центърът на неговата вселена.

Той не се навърташе непрекъснато около нея, опитвайки се да направи всичко вместо нея. Но по няколко пъти на ден Хана можеше да улови един от многото погледи между тях, които потвърждаваха това, което ги свързваше и които ясно доказваха, че той я обожава. Докосваха се почти непрекъснато — леко докосване на пръстите, потупване по ръката, нежно погалване, за да оправи косата или яката му, кратко стискане на ръцете. Целувките им — лека милувка по бузата или по врата на Изабел, бяха кратки, споделени, без да показват смущение. Изабел дори веднъж целуна Уил, без това да направи впечатление на някого.

Всичко това беше цял един нов свят за Хана. За първи път тя осъзна, че някои мъже наистина обичат жените си, уважават ги, искат те да са щастливи и се наслаждават на присъствието им. Беше й трудно да повярва, но беше видяла доказателствата. И ако тези мъже бяха готови да измият чиниите, да подредят масата и да съберат яйцата, какво ли още можеха да направят за жената, която обичат?

Хана никога не беше предполагала, че подобно нещо е възможно. Но ако беше… е, тогава една жена би мислила по различен начин за брака. Все пак, имаше някои неща, които Хана наистина харесваше в мъжете. Присъствието им я караше да се чувства по-сигурна и защитена, по-малко уязвима. А и беше добре да има кой да свърши по-тежката работа.

Когато Бък я целуна в коридора, тя инстинктивно знаеше, че има и още. Но не знаеше какво, защото никога не го беше виждала. Сега знаеше, че има една напълно различна вселена от отношения между мъж и жена, която нямаше нищо общо с видяното между майка й и баща й.

Почти веднага осъзна, че би искала самата тя да бъде част от такава връзка. И също толкова бързо осъзна, че иска да бъде с Бък.

Абсурдно. Странно. Дори нелепо. Но това не можеше да промени факта, че тя наистина го желаеше.

Бък стана от масата:

— Време е да оседлаваме. Тръгваме след петнадесет минути.

Изабел се приближи до Джейк и го целуна:

— Пази се.

— А ти се грижи за себе си и Идън. Не позволявай на Уил и Зак да те подлудят. Довиждане, дами — каза той на Хана и майка й. — Ще се видим след около десетина дни.

— Мен ще ме видите много по-скоро — отговори Хана, вземайки решението си, без почти да осъзнава какво точно казва. — Аз идвам с вас!