Лей Грийнууд
Бък (15)

Тринадесета глава

— Какво искаш да кажеш? — попита Хана, докато слизаше от фургона.

— Започнах работа там преди седмица — обясни Том. — Нямах представа какво прави Джилет, докато не попаднах на Бък и Зийк с онези крави. Цяла зима Джилет е крадял животните ти. Има намерение да дамгоса всяко животно с онази странна звезда и след това да ги заведе в Небраска.

— Регистрирано ли е това клеймо там? — попита Бък.

— Предполагам.

Хана се обърна към Бък:

— Тогава това означава…

— Че Джилет има намерение да държи животните тук до преброяването — продължи Бък. Той не искаше Хана да казва на никого, че са регистрирали клеймото на Джилет. Погледът й показваше, че не го е разбрала, но очакваше обяснението му.

— Какво, по дяволите, има тук? — попита Зийк при вида на телетата.

— Хана реши да сложи началото на свое собствено стадо — отговори Бък. — Тези са първите.

— Няма да се грижа за телета — изстреля Зийк.

— Аз ще се грижа за тях — отговори Хана, — ако ти и Том ги свалите от фургона вместо мен.

— Това означава ли, че съм нает? — попита Том.

Бък се усмихна широко:

— Предполагам.

Зийк не обърна никакво внимание на телетата.

— Хубав кон — каза той, докато разглеждаше сиво-кафявия красавец от всички страни. — Не знаех, че имаш намерение да си купуваш още един.

— На Хана е — отговори Бък.

— Не ми казвай, че тя го е избрала — неверието на Зийк беше очевидно.

— Бък ми го избра — каза Хана. — Аз щях да купя един ярък червено-кафяв кон с непостоянен нрав и слаби глезени.

— Мога да се хвана на бас, че ти дори не знаеш какво означава слаби глезени.

Понякога на Бък му се искаше Зийк да не си отваря устата.

— Прав си, не мога да различа добрите глезени от слабите.

— Къде искаш да заведа телетата? — попита Том.

— В кошарата зад обора — отговори Хана.

Том изправи едно от телетата на крака. Веднага щом краката му докоснаха земята, то се втурна да бяга подобно на антилопа. Останалите пет, вместо да изчакат да бъдат свалени, скочиха на крака, изтърколиха се от фургона и се разбягаха в различни посоки. Том започна да се смее. Грубият език на Зийк накара Хана да се изчерви.

— Скачайте на конете! — извика Бък, неспособен да скрие усмивката си. — Ще ти отворя вратата.

— Аз трябва да отида да ги хвана — каза Хана. — Това са моите телета.

— По-добре се погрижи за вечерята — каза Бък, като й намигна. — Всички ще сме гладни, след като това приключи.

— Какво става? — попита Зийк преди още да са се отдалечили достатъчно, че Хана да не може да ги чуе.

— Какво имаш предвид? — попита Бък, като се запъти към обора.

— Видях те да намигаш на Хана.

— Сприятелихме се. Това е всичко.

— За един ден? — Зийк не прикриваше скептицизма си.

— Не, не мисля, че се е случило за един ден. Просто не го бяхме разбрали досега.

Изражението на Зийк беше комбинация от гняв и отвращение.

— Защо, независимо колко умен е един мъж, става по-глупав и от ято гъски, когато се намира в близост до хубава жена?

— Няма нищо лошо да бъдем приятели.

— На света няма и една жена, която да е станала приятел с мъж. Или го иска в леглото си, или го иска за съпруг.

— Не ставай смешен. Нямам никакво намерение да…

— Ти нямаше никакви намерения да ставате и приятели. Ти я мразеше, когато дойдохме тук, не помниш ли?

— Не е трябвало. Никога не ми е причинявала зло.

— Не това говореше преди. Казваше, че…

— Знам какво казвах, но не съм бил прав.

Зийк го изгледа с леден поглед.

— Не съм дошъл тук да работя за нея. Ако й дадеш дори и една крава, един кон или каквото и да е, което не е нейно, си тръгвам.

Зийк се обърна и си тръгна. Бък искаше да го спре, да му обясни, но не можеше. Той самият не разбираше какво става с него.

 

 

След като разказа в много съкратен вариант събитията от деня на майка си, Хана отиде в стаята си да се преоблече. Вместо това се озова седнала на леглото си, опитвайки се да разбере какво точно се беше случило днес, опитвайки се да подреди чувствата си.

Нещата се бяха променили толкова бързо, че й беше трудно да разбере какво става. Продължаваше да си повтаря, че не иска да се омъжва. А в същото време започваше да харесва Бък все повече и повече, да иска да бъде близо до нея все по-дълго и по-дълго. Повтаряше си, че няма вяра на мъжете, но не се поколеба да повери собствеността си и самата себе си под неговата закрила. Продължаваше да повтаря, че иска да управлява ранчото сама, че не би искала да разчита на нито един мъж, но й беше трудно да мисли за ранчото, без да мисли и за Бък като част от него.

Нищо, което правеше, нямаше смисъл и не можеше да обвинява само Бък за това. Беше започнала да си мисли за неща, да изпитва неща, да иска неща… да се държа така, както никога досега.

Най-странното беше, че не се интересуваше, че с всяка измината минута се оплиташе все повече в лъжите си. Тя казваше едно нещо, а изпитваше съвсем друго. Тя правеше едно нещо, а след това искаше да направи друго. Не можеше да разбере сама себе си, но не се притесняваше от това. Никога досега не се беше чувствала по-добре.

Имаше намерение да разкаже на майка си, но се отказа. Беше тайна. И точно поради тази причина беше още по-приятно.

 

 

Бък очакваше вечерята да е напрегната. След като почти половин час преследваха телетата на Хана, Зийк проклинаше почти без да спира. Това винаги изнервяше Сара Гросек. Том Гладис пък се отнасяше с нея като с кралица. Което я изнервяше дори още повече.

— Мога ли да занеса нещо до масата вместо вас? — той зададе този въпрос дузина пъти. — Внимавайте да не се изгорите. Дайте аз да го направя.

Беше по-малко вероятно да претърпят някоя злополука, ако той не им се пречкаше. А и щяха да подредят масата много по-бързо.

— Нека да ви държа стола, госпожо — каза той, когато вече бяха готови да седнат около масата. — Стой там! — нареди той на Зийк. — Госпожица Хана все още не е седнала.

На Бък му се стори, че Зийк ще избухне всеки момент, докато той придържаше стола на Хана, за да седне. Още с първата хапка, която сложи в устата си, Гладис не спря да хвали качествата на храната.

— Вие готвите дори по-добре от мама — каза той с пълна уста, забравил за добрите обноски. — Не съм и мислил, че някога отново ще мога да хапна нещо толкова вкусно. Готвачът на господин Джилет беше французин. Той дори едно яйце не може да изпържи като хората. Не искам да ви обяснявам по какви странни начини приготвя хубавото говеждо месо.

— Ние също не държим да ни обясняваш — изръмжа Зийк, преди да натъпче устата си с поредната хапка.

— Ти може винаги да си се хранил с хубава храна — отговори Гладис, — но аз не съм. Понякога не е била по-добра и от помията за прасетата.

— Добре ни е познат вкусът на помията — измърмори Зийк.

Тази забележка не означаваше нищо за Гладис.

— Наистина е приятно да си заобиколен от две красиви жени на масата — каза той на Сара Гросек.

— Том Гладис — обърна се Хана към него с престорена суровост, — да не би да флиртуваш с майка ми?

Момчето стана огнено червено:

— Не исках да… Никога не бих казал… Нали не си мислите, че…

— Нямам нищо против, дори и наистина да го правиш — каза Хана. — Само се надявам, че когато стана на годините на майка си, ще изглеждам също толкова добре, за да флиртуват и с мен.

— Вие сте наистина много хубава, госпожице Хана! — той се усмихна широко, без всякакво притеснение. — Но не толкова хубава, колкото майка ви.

— Трябва да запомня да не се обръщам към теб, ако ми се наложи някой да поласкае суетата ми.

„Горката госпожа Гросек, няма да може да довърши вечерята си“ — мина през ума на Бък.

Тя стана, за да допълни една от чиниите. Гладис скочи на крака.

— Сложи си задника обратно на този стол или аз лично ще те завържа — изръмжа Зийк.

— Оценяваме желанието ти да помагаш — каза Хана, — но би било много по-лесно, ако не ставаш всеки път, когато и ние ставаме. Няма да успееш да се навечеряш.

— Не се притеснявайте — и като доказателство, той започна да яде дори по-настървено и от Зийк.

— Сега, след като вече се самоназначи при нас — каза Бък, — какво възнамеряваш да правиш?

Вероятно ако успееше да накара Гладис да говори, той би се държал много по-нормално.

— Знам всички места, където Джилет крие кравите ви — каза той, като отново се усмихна широко. — Докато ти си лекуваш рамото, мисля, че аз и Сърдитко можем да си върнем някои от тях под прикритието на нощта.

„Сърдитко“ изгледа Гладис с поглед, който не предвещаваше нищо добро. На Бък също му се прииска да го удари за „докато си лекуваш рамото“, но когато и Хана се засуети, реши, че само едно шляпване зад врата няма да е достатъчно.

— Ще пострадате — каза Хана. — Вече стреляха по Бък и Зийк.

— Глупости, госпожице Гросек, аз познавам всички преки пътеки. Ще успеем да отидем и да се върнем по-бързо и от видра, спускаща се по хлъзгав речен бряг. Сърдитко не би могъл да го направи по-добре.

— Казвам се Зийк.

— Разбира се. Зийк галено от Езекил ли е?

Зийк се пресегна през масата и сграбчи Том за ризата. Почти повдигна момчето от стола му.

— Галено от Зийк е!

— Ще ударим ранчото на Джилет в по-отдалечения край — Гладис продължи, без да обръща никакво внимание на гневното избухване на Зийк. — Може да си помисли, че го е направил някой от съседите му от западната страна.

— Струва ми се каза, че действаш толкова умело, че той никога не би могъл да разбере какво се е случило — липсата на пълно доверие към самохвалството на Том пролича по тона, с който беше казано.

— Той ще разбере, че му липсват крави — съгласи се Гладис, — но няма да разбере кой ги е отвел.

— Бих предпочела да не ходите — настоя Хана.

— Идва с мен! — отсече Зийк. — Искам да разбера дали всичко това, което изговори до сега не са само празни приказки.

 

 

Бък успя да остане насаме с Хана едва малко преди лягане. Щеше да е по-добре, ако си беше отишъл в стаята, беше затворил врата след себе си и се беше опитал да забрави, че стаята й е само на няколко метра от неговата. Би могъл да вземе ранчото на някого, когото не познаваше и още по-малко харесваше. Не мислеше, че би могъл да вземе нещо от приятел, дори и ако всичко, което направеше, за да го получи, да е законно.

Бък си напомни, че единственият начин да заличи жестокостта от миналото си, е да притежава земята на човека, който го беше тормозил. Но сега това не му се струваше чак толкова важно. Опита се да намери в спомените си нещо, което би могло да се окаже по-важно, но не успя.

— Бих искал да поговорим, преди да си легнеш.

Той излезе в коридора, докато Хана отиваше към стаята си. Не можеше да види нищо друго, освен лицето й, осветено от газената лампа, която носеше.

— За какво?

Изглеждаше притеснена. Вероятно дори не желаеше да е близо до него, освен ако не беше абсолютно наложително. Не му вярваше, даже му се стори, че се страхува от него. Чудеше се дали това не е последица от годините, преживени в страх, докато баща й беше жив. Той много добре знаеше какво можеше да причини страхът на хората.

— Исках да те предупредя да не казваш на никого, че днес регистрирах това клеймо със звездата. Дори и на майка си.

— Защо?

Недоверието в очите й го безпокоеше. Бе изпитал същото, когато си тръгна от дома на Джейк и Изабел. Сега съвестта му казваше, че щеше да използва Хана и щеше да обърне гръб и на нея.

Продължаваше да си повтаря, че не прави нищо незаконно, че в действителност щеше да остави Хана и майка й в по-добро финансово положение, отколкото бяха сега, но тези доводи вече не му помагаха. Съмненията, въпросите, чувството за вина ставаха все по-силни и по-силни.

— Ако Джилет заподозре нещо, ще отведе добитъка извън щата и никога не бихме успели да си го върнем.

— Мама няма да каже на никого.

— Не е заради това. Дори не съм казал на Зийк, а бих му поверил живота си. Ако никой не знае, не биха могли дори и случайно да кажат нещо, което да направи другите подозрителни.

— Това ли е всичко, което ще можеш да направиш? Да предявиш претенции за кравите при преброяването?

— Вероятно ще има сблъсък, когато Джилет разбере, че съм регистрирал клеймото му. Съмнявам се, че ще остави всичко да се размине просто така.

— Какво ще направиш?

— Нямам представа. Зависи от това как ще реагира той.

— Не мога да разбера как можеш да говориш така, като че ли става въпрос за танцова забава? — тя изглеждаше разтревожена. — Не мисля, че всички онези крави си заслужават да бъдеш застрелян.

— Не си заслужават.

— Тогава защо правиш всичко това?

— Това е въпрос на принципи. И на оцеляване. Ако позволя на Джилет да вземе кравите ми, той и хора като него ще ми вземат всичко, което имам. Някой дори може да реши да вземе дори и теб. Или майка ти — бързо добави той, когато осъзна какво е казал.

— Не биха го сторили!

— Баща ти ме държеше тук като истински затворник. Няма причина, поради която някой не би постъпил по същия начин и с вас.

Нямаше намерение да намесва баща й. Не беше честно да я кара да се чувства виновна за нещо, за което нямаше вина. Но му беше трудно да забрави. Тук всичко му напомняше за месеците, през които беше останал жив само защото се беше заклел да си отмъсти.

— Плашиш ме.

Взе ръката й и леко я стисна, като искаше по този начин да й вдъхне някакво успокоение. Изведнъж коридорът, тялото му, дори въздухът, се заредиха със силно напрежение. Едва не издърпа ръката си обратно. Никога преди това не беше докосвал жена по този начин, но определено му хареса. И това го изплаши. Изглежда, че Хана беше по-изплашена и от него. Очите й се разшириха от изненада — тялото й се скова.

— Никой няма да нарани теб или майка ти, докато аз съм тук — имаше намерение да спомене Зийк и Том Гладис също, но не го направи. Искаше да пусне ръката й, но не стори и това.

Тя стисна ръката му в отговор. Беше слабо, почти незначително стискане, вероятно тя самата дори не бе осъзнала, че го прави, но това го наелектризира. Само една жена го бе докосвала по този начин. И със сигурност не бе изпитал същото, когато Изабел го направи.

— Тревожа се много повече за теб, Зийк и Том — добави тя. — Също и за господин Евънс.

— Няма да ни се случи нищо лошо.

Той отново стисна ръката й. Просто стоеше там, чакайки, осъзнавайки колко странно бе да стоят двамата в този тесен коридор и да се държат за ръце. Но не му се стори странно, когато тя се обърна към него, нито когато той се наведе и я целуна. Беше най-естественото нещо на света, което можеше да се случи.

Устните й бяха меки, сладки. Беше убеден, че ще са такива. Те потрепериха при допира с неговите. Тя остана на мястото си, не се опита да отстъпи назад. Устните им неуверено се докоснаха няколко пъти, опознавайки се едни други. Топлината и мекотата на целувките й го опияниха. Той се наведе още повече към нея. С всяка следваща целувка той искаше още и още. Едно напълно осъзнато желание избухна в него.

Силата му го разтърси, опасяваше се, че това ще изплаши Хана. Не искаше тя да избяга. Може би не го беше осъзнавал преди, но бе мечтал за това от момента, в който беше прекрачил портата и я беше видял да седи под онова дърво. Далечен, прагматичен глас крещеше в съзнанието му, че рискуваше всичко, което бе дошъл да получи, но Бък не му обърна внимание. Прекалено дълго време беше потискал това желание.

Пусна ръката на Хана, само за да може да я хване за раменете и да я придърпа към себе си. Целувката им се задълбочи и стана по-гореща. Можеше да чуе как дишането й се учестява — леки, забързани въздишки на изненада. И всяка една го разпалваше все по-силно и по-силно, докато не го обзе изгарящо, трескаво желание да я има. Цялата! Страхувайки се, че всеки момент ще загуби контрол, Бък отстъпи крачка назад. Той отдръпна ръцете си, а Хана се вторачи в него с широко отворени очи. Изненадана, шокирана, може би дори ужасена.

— Бях много горд с теб днес — каза той. — Не е лесно, когато приятелите ти се обърнат срещу теб.

Нямаше представа защо заговори за това. Не беше нужно да й напомня за преживяното през деня.

— Няма значение — отговори тя. Думите й бяха спокойни, без болка, като че ли беше в транс. — Следващият път ще ми е по-лесно.

Тя замълча за минута, след което отстъпи назад.

— Време е да си лягам. Предполагам, че телетата ще огладнеят рано сутринта.

— Сигурна ли си, че ще успееш да се грижиш и за тях, с всички други задължения, които имаш?

— Разбира се. Имам намерение да изкарам поне по петнадесет долара от всяко едно.

Магията изчезна. И двамата премигваха объркани и смутени от това, което се беше случило току-що. Всичко се беше променило и в същото време си оставаше същото. Бък не знаеше какво да прави, въпреки че със сигурност знаеше, че каквото и да предприеме, ще промени изцяло живота му. Но дали наистина искаше такава промяна?

 

 

Хана се размърда върху седлото. Знаеше, че така ще се натърти и ще й бъде трудно дори да ходи, но не искаше да достави удоволствие на Бък като признае, че е бил прав. Той не искаше тя да го придружава, докато обикаляше останалите собственици на ранчо, за да ги убеди заедно да проведат събирането и преброяването на добитъка. Не знаеше дали й няма доверие, дали мислеше, че не е женска работа или просто не искаше тя да се меси. Но със сигурност знаеше, че той наистина я харесва.

Хана никога не беше целувана преди това. Нямаше и приятелки, с които да го обсъди. Никога не беше виждала родителите си да се докосват. Всичко това се беше случило като една приятна изненада. Изгаряше от желание да разбери дали ще го направят отново.

Цяла сутрин не беше в състояние да спре да мисли за онези няколко мига от предната вечер. Бък се опитваше да се държи като че ли нищо не се беше случило. Беше сигурна, че не е останал безразличен, но не можеше да прецени какво изпитваше.

В един миг беше убедена, че снощното преживяване не е нищо друго, освен внезапен изблик на сексуална енергия между мъж и жена. В следващия — че всичко това означаваше за него също толкова много, колкото и за нея. Той се чувстваше толкова несигурен, че не смееше да го покаже. И въпреки всичко, беше й трудно да си представи Бък да се чувства несигурен. Той знаеше какви са целите му и се беше съсредоточил върху постигането им. Нямаше да позволи на никого да застане на пътя му.

Рамото на Бък все още не беше заздравяло добре, за това Том му помогна да си оседлае коня. Зийк се разхождаше нагоре-надолу из ранчото, като мърмореше, че е пълна глупост да се язди на дамско седло. Нощният им набег с Том в земите на Джилет се беше увенчал с връщането на почти тридесет крави заедно с малките им.

— Това момче е роден крадец — беше казал Зийк. — Ако можех да се промъквам в тъмното толкова добре, колкото него, онези индианци никога нямаше да успеят да ме хванат.

— Няма още много, които бихме могли да намерим — Том беше обяснил на Бък. — Джилет вече е дамгосал много голяма част от животните.

— Върнете каквото можете — беше отговорът на Бък, — но не поемайте излишни рискове. Сега отидете да поспите. Ние ще посетим останалите съседи.

 

 

Първото ранчо, което посетиха, беше на Алдо Дженкинс. Къщата не беше нищо повече от една примитивна колиба. Единствените други постройки бяха един кокошарник, един навес и две ограждения за животни. Градината беше наистина добре поддържана, но всичко останало изглеждаше порутено.

Дженкинс беше около четиридесет годишен, среден на ръст, набит мъж, с добре оформени мускулести рамене. Имаше блестяща черна коса и тъмни очи.

— Слизайте и седнете за минутка — каза той. — Жената е сложила кафето.

Те скочиха от конете и влязоха в една от двете стаи на колибата. Семейство Дженкинс имаха три деца — две момчета и едно момиче, които нямаха и десет години. Всичките бяха боси. Госпожа Дженкинс все още не беше привършила с разчистването на масата след закуската.

Изведнъж Хана се почувства напрегната. Тя се беше срещала с много малко жени, откакто баща й ги заведе да живеят в ранчото, но и те бяха само от тяхната общност. Тази жена изглеждаше по-възрастна от майка й — лицето й беше изпито и измъчено от тревогите, косата й беше прошарена. Беше облечена с избеляла басмена рокля и носеше тежки обувки. Хана предположи, че още няма и тридесет. Мисълта, че може да изглежда по същия начин след десет години, я ужаси.

На фона на господин Дженкинс, Бък изглеждаше като момче и все пак нещо в цялото му поведение компенсираше това младежко излъчване. Човек можеше да каже, че той наистина е млад, но в никакъв случай момче.

— Какво ви води насам? — попита господин Дженкинс.

— Госпожица Гросек и майка й са собственички на „Тъмблинг Ти“ — отговори Бък. — Аз работя за тях. Дошли сме при вас да ви предложим да се присъедините към нас и останалите собственици от областта в едно съвместно събиране и преброяване на говедата.

Дженкинс пое чашата горещо кафе, което му подаде съпругата му. Отсипа малко в пукната, обикновена чинийка, духна няколко пъти и се загледа в тях, докато отпиваше от горещата течност. Хана отказа предложеното й от госпожа Дженкинс кафе, но Бък прие. Трите деца се навъртаха около вратата.

— Говорихте ли вече с другите? — попита Дженкинс.

— Вие сте първият — отговори Бък.

— Защо искате да направим преброяването заедно?

— Добитъкът на покойния господин Гросек се е разпръснал по цялата околия. Не мога да ходя да го търся във всяко едно ранчо без разрешение. Дори и тогава пак не бих могъл да ги открия всичките сам.

— Не вярваш, че ще ти върна кравите, ако ги намеря ли?

— Когато се отнася за изгубен добитък, мисля, че е много по-добре всички заинтересувани страни да работят заедно. За да няма недоразумения.

— Очаквате да има недоразумения ли?

— Тази зима беше изключително лоша — каза Бък, без да отговори на въпроса. — Предполагам, че част от добитъка ви може да се е заблудил. На вашите съседи също. С достатъчно работна ръка бихме могли да направим щателно претърсване на околността. Ще ни липсват по-малко крави, а и през есента ще има по-малко недамгосани животни.

Дженкинс отново отпи от кафето си и се загледа в по-младия мъж над чинийката си. Нито мълчанието, нито настоятелния поглед на господин Дженкинс притесниха Бък. Хана се питаше какво ли се върти из главата на този човек.

— Какво ви кара да мислите, че ми липсват животни?

— Винаги изчезват животни от едно ранчо.

Вниманието на Хана беше привлечено от съпругата на Дженкинс. През цялото време тя беше останала до печката, но сега се беше обърнала към тях. Очевидно искаше да каже нещо.

— Така и не ми отговорихте на въпроса за недоразуменията — каза Дженкинс.

Бък остави чашата си върху масата. Погледна от Дженкинс към съпругата му и обратно към него.

— Няма недоразумение. Някой краде добитъка ни и не вярвам, че се ограничават само с животните на „Тъмблинг Ти“.

— Имате ли някакви доказателства?

— Не.

— И въпреки това искате аз и другите съседи да ви помогнем да си върнете кравите?

— Да.

Хана почти усети зараждащото се напрежение. Като че ли усетил вторачения поглед на съпругата си върху гърба си, господин Дженкинс се обърна.

— Кажи му, Алдо — промълви тя. — Трябва да споделиш с някого.

— Няма никаква полза от това сега.

— И все пак той трябва да знае.

— Не мога да докажа нищо.

— Кажи му! — тя се обърна към децата. — Отивайте навън. Имате си задължения. Те няма сами да се свършат.

Въпреки че косите им бяха зле подстригани, а дрехите им се нуждаеха от закърпване, те бяха светлооки хлапета, живи и любопитни, за разлика от родителите си, които изглеждаха уморени и отчаяни.

Госпожа Дженкинс не помръдна от печката. Хана предположи, че никога не са я канили да участва при вземането на решения. Не виждаше причина, която да й попречи. Това беше нейният живот, беше заложено на карта добруването на децата й. Хана посочи към един празен стол:

— Присъединете се към нас.

Госпожа Дженкинс се поколеба.

— Ела наистина — каза съпругът й. — Ти си тази, която иска цялата околия да разбере за позора ми.

— Трябваше да го кажем, когато се случи — каза нервно госпожа Дженкинс, докато се настаняваше в един домашно сглобен стол близо до мъжа си. За изненада на Хана, тя протегна суха, напукана ръка към съпруга си. Той не я отблъсна. — Кажи му сега.

— Беше миналата пролет — започна той. — Бях прикован на легло през по-голямата част от зимата заради счупен крак. Не държа работници по това време на годината. Нямам работа за тях тогава.

— Или поне така си мислехме — добави жена му.

— Мислех си, че най-голямото ми момче ще се справи с това, което ще има да се върши — продължи Дженкинс. — Щеше да навърши девет. Дойде пролетта и когато наех работници за събирането и преброяването, не успях да намеря почти никакви крави или малките им. Като че ли бяха изчезнали. Обиколих съседите, но никой не ги беше виждал. Някой подметна, че може дори да са се заблудили и излезли извън околията ни.

— Говорихте ли с Лиймън Джилет? — попита Бък.

— Разбира се — намеси се госпожа Дженкинс. — Аз ходих с него. Само дето не успяхме да говорим с него, а само с онзи проклет стрелец, който работи за него.

— Сид Бараклоу?

— Точно този — отговори господин Дженинкс.

— Той ни каза, че господин Джилет нямал време да се занимава с нашите крави. Каза, че никой не е виждал дори и една от тях. След това ни каза да се махаме от там.

— Какво направихте? — попита Хана.

— Какво можехме да направим? — отговори госпожа Дженинкс вместо съпруга си. — Алдо не е добър стрелец. Трябваше или да си тръгнем, или да се бием с онзи човек. Ние имаме три деца, за които да мислим.

— А и нямах никакви доказателства, че някой е направил каквото и да било — добави господин Дженингс. — На никого от другите собственици не му липсваше добитък.

— Или поне така казаха — поясни жена му.

— Докато разбера какво е станало и докато започна собствено разследване, вече беше станало прекалено късно. Който и да е откраднал кравите ми, отдавна ги е извел от тази околия.

— Но знаем, че е бил господин Лиймън Джилет — добави госпожа Дженинкс.

— Имам достатъчно добитък за продажба тази и следващата година — каза съпругът й, — но не знам дали ще ми остане достатъчно, за да мога да поддържам това място след това.

— Имате ли някакви работници? — попита Бък.

— Не мога да си позволя да наема някого. Ако трябва да съм честен с вас, дори се страхувам да започна събирането и преброяването. Ако и тази година съм загубил част от кравите си, това означава, че съм разорен.

— Тогава как ще се грижим за децата си? — попита госпожа Дженинкс.

— Ние изгубихме дори по-голямата част от нашия добитък — обясни Бък. — Около две трети. Намерихме част от тях, но все още поне половината от кравите и малките им липсват.

— Какво мислите, че се е случило?

— Аз знам какво се е случило!

Съпрузите чакаха, все още държащи се за ръце.

— Джилет и хората му са откраднали кравите и малките им, затворили са ги в каньоните и след това са ги дамгосали с нови клейма. Когато го попитах за това, отговори, че в земите му няма мой добитък. Но ние намерихме и си върнахме поне сто глави.

— Как го направихте? — попита Дженинкс.

— Първият път ме раниха — обясни Бък. — Вторият път едва не убиха човека, който работи с мен.

— Значи това, което искаш от нас, съседите ти, е да се надигнем и да ти помогнем? — попита Дженинкс.

— Искам всички да работим заедно, за да спрем кражбите на добитък. Следващата година Джилет ще ограби някой друг, по-следващата — още някой. Ако ние с вас оцелеем, той ще ни удари отново.

— А Бараклоу?

— Бараклоу не може да се справи с всички ни.

Дженинкс се поколеба.

— Това е единствената ти надежда. Ако не опиташ, ще трябва да продадеш, докато все още имаш нещо, което ти е останало.

— Предлагаш да купиш ранчото ми ли? — попита той, а в очите му се четеше подозрение.

— Не бих могъл да го купя, дори да ми предложиш всичката си земя само за сто долара — отговори Бък.

Успокоен от отговора, Дженинкс направи своя избор:

— Говори и с останалите. Ако те се съгласят и аз ще участвам.

— А ако трябва да го направя сам?

Изражението на Дженинкс беше мрачно:

— Не знам. Не знам дали бих могъл да започна отначало, но със сигурност жена ми не би могла, ако ме убият.

 

 

Следващите дни Хана и Бък продължиха да посещават останалите пет собственици на ранчо в околността. Резултатът беше почти същия. Когато ги притиснеха, всеки признаваше, че е изгубил крави и малките им, но не чак толкова много. Болшинството бяха малки домакинства, които не можеха да си позволят наемането на много работници. Едно общо събиране и преброяване на добитъка щеше да е от полза за всички.

Но никой не желаеше да се изправи срещу Лиймън Джилет и наемния му стрелец.

— Той не би могъл да направи нищо, ако сме всички заедно.

Хана беше чула Бък да повтаря таза фраза отново и отново, докато посещаваха и отново се връщаха при съседите си, давайки им нови и нови доводи, за да ги убеди. След двуседмично обикаляне и уговаряне, Бък успя да създаде своето обединение. Всеки един от тях щеше да участва, ако и другите го направеха.

Не беше необходимо Бък да обяснява на Хана колко крехка беше тази коалиция. Всички имаха жени и деца. Тя беше видяла тревогата в очите им, страха, който с мъка прикриваха.

Също беше забелязала как негласно всички се съгласиха Бък да е водачът им. Тя беше наясно с непоклатимата му решимост още от самото начало, но се надяваше, че някой като Уолтър Евънс ще поеме водачеството. Останалите мъже бяха по-възрастни, по-опитни.

Но тя видя, че доводите на Бък караха другите да го изслушват. Силната му личност ги убеждаваше да предприемат стъпки, от които се бяха страхували преди. Тя виждаше как търсят от него морална подкрепа, когато собствената им смелост отслабваше. И това я караше да се чувства горда.

— Мислиш ли, че няма да си променят решението? — попита го тя, докато яздеха обратно към дома.

— Не знам — отговори той. — Убеден съм, че Джилет е дочул какво се опитвам да направя. Единственото ми опасение е, че ще изпрати Бараклоу да ги заплашва един по един.

— Мислиш ли, че това ще ги накара да променят мнението си?

— А ти?

Да, тя се страхуваше от това.

— Какво ще направиш?

— Ще продължа.

— Не можеш да го направиш сам.

— Няма да съм сам. Евънс ще е с нас.

Но Еванс беше само един от шестимата, от които Бък се нуждаеше. Тя не можеше да му позволи да тръгне сам, но състоянието на ранчото беше почти отчайващо. Без липсващите крави щяха да загубят всичко.

Когато наближиха ранчото, безпокойството на Хана беше изместено от любопитство. Два фургона стояха до хамбара. Поне три дузини коне се разхождаха из огражденията. Изглежда, че мястото беше пренаселено.

Кои бяха тези хора? Какво правеха в ранчото й? Пронизителен крясък, който според Хана, само диваците индианци можеха да издадат, процепи въздуха. Секунди след това тя видя две малки момчета да препускат към тях с бясна скорост. Те спряха конете си толкова безразсъдно, колкото и изглеждаше.

— К’во става, Бък? — извика едно русокосо момче с лице на херувим. — Дойдохме да ти помогнем да събереш и преброиш кравите си.

— Ще застрелям всичките крадци наоколо — изчурулика второто момче, което беше на същата възраст като първото и косата му беше толкова…

Преодолявайки първоначалната си изненада, Бък се засмя гръмко:

— Хана, искам да се запознаеш с Тексаското бедствие, доведеният ми брат Уил Хаскинс. И освен, ако не ме лъжат очите, неговият също толкова опустошителен приятел Зак Рандолф. Очевидно семейството ми е дошло, за да се увери, че няма да бъда убит.