Лей Грийнууд
Бък (14)

Дванадесета глава

Бък почувства, че го обзема някакво напрежение. Еймъс Мерик беше разрешението на всички проблеми, които Хана имаше. Ако тя се съгласеше да се омъжи за него, щеше да има богат съпруг, неоспоримо положение в обществото на Утопия и нямаше да се нуждае от помощта му.

Бък би загубил всичките си шансове някога да притежава свое собствено ранчо. Дори и тя да искаше да му продаде ранчото си сега, той не би могъл да го купи, защото нямаше никакви пари. Ако имаше някакъв здрав разум, би трябвало да направи всичко възможно да провали шансовете на Хана за брак.

Питаше се дали Еймъс ще се отнася добре с Хана. След начина, по който баща й се беше отнасял с нея, тя заслужаваше съпруг, който да бъде мил с нея, дори да я обича. Бък беше убеден, че ако Хана се вречеше на някого, то щеше да е с цялото й сърце. Не беше убеден, че Еймъс Мерик имаше сърце, което да й предложи.

Все пак беше по-добър избор от Джилет. Еймъс може и да беше един надут глупак, но поне не беше мошеник. Бък не смяташе, че е зъл, само убеден в собственото си превъзходство.

— Здравей, Еймъс — каза Хана с липса на всякакъв ентусиазъм. — Как си?

— Знаеш как съм — отговори Еймъс. — Обезумял, неспособен да се концентрирам върху работата си, откакто ми каза, че няма да се омъжиш за мен.

Еймъс изобщо не изглеждаше обезумял. Даже изглеждаше доста весел. Бък се питаше дали Хана можеше да види това.

— Не ставай смешен — отвърна му Хана. — Ти си твърде зает със собствената си персона, за да полудееш по някаква жена, още по-малко по мен.

Еймъс се разсмя. Този звук подразни Бък. Звучеше прекалено самоуверено, прекалено убедено, че животът никога не би отказал на Еймъс Мерик нещо, което той желаеше.

— Винаги си била с хаплив език — каза Еймъс. — Майка ми казва, че това е лоша черта, но аз я намирам забавна.

— Няма да ти бъде забавно за дълго време. Послушай майка си, Еймъс. Тя знае какъв тип жена е най-подходяща за теб.

Бък с облекчение разбра, че Хана не е запленена от най-перспективния ерген в Утопия.

— Аз знам коя е подходяща за мен — настоя Еймъс, — и това си ти. Винаги си била.

— На мен ми е напълно достатъчно да си живея в ранчото с моите пилета и градината си — отговори Хана.

— Можеш да имаш всичките пилета и градини, които поискаш. Прасета и крави, също.

— Искам да живея в ранчо, Еймъс, не тук в града.

Бък осъзна, че Хана щеше да му липсва, ако тя си тръгнеше. Независимо от това, дали го искаше или не, той я харесваше. Много! Не искаше тя да се омъжва. Поне не сега. И разбира се не за някой като Еймъс или Джилет. Какво го беше прихванало? Той не носеше никаква отговорност за Хана. Той наистина имаше желание да я защитава, но Еймъс не беше заплаха за нея, а и тя си имаше майка, която да й дава съвети. Вероятно объркваше интереса си към ранчото с привличането си към Хана. Това можеше да се окаже опасно.

— Ще ти купя ранчо — точно казваше Еймъс.

— Аз вече си имам.

— Това западнало място ще се разори след шест месеца.

— Не, няма. Бък ще се погрижи за това.

За първи път Еймъс осъзна, че Бък също беше там. От изражението му пролича, че не се впечатли от това, което видя.

— Познаваме ли се?

— Срещнахме се в кантората на баща ви — отговори Бък.

— Никога няма да успеете да спасите това ранчо. Там няма нищо, освен кедри и букови шубраци. Крадците на добитък са се погрижили за останалото.

— Мисля, че ще успея да го спася — настоя Бък.

— Ти не си нищо друго, освен един обикновен работник. Какво разбираш от поддръжката на едно ранчо?

— Достатъчно.

Бък не обичаше да се отнасят покровителствено с него, а очевидно Еймъс го смяташе за невежа, некадърник, а вероятно и измамник. Еймъс го стрелна със студен поглед, лишен от всякакви чувства. Бък отвърна на погледа му.

— Защо не отидеш да провериш коня си или нещо подобно — каза Еймъс. — Ние с госпожица Гросек имаме да обсъждаме някои неща.

— Нямаме да си казваме нищо, което вече не сме си казали — сряза го Хана. — Бързам. Трябва да продам маринованото говеждо.

— Защо?

— Защото ми трябват пари — обясни Хана.

— Знаех си! — възкликна Еймъс. — Гладувате, а ти си прекалено горда, за да ми кажеш.

Бък едва не се разсмя, когато Хана почервеня от негодувание.

— Ние не гладуваме и да не си посмял да кажеш на някого, че е така.

— Тогава защо…

— Имам повече говеждо, отколкото ми трябва и по-малко пари, отколкото се нуждая. Това удовлетворява ли те?

— Не! — той я хвана за ръката и я обърна по посока на банката на баща си. — Убеден съм, че криеш нещо и съм решен да го разбера какво е.

— Пусни ме, Еймъс.

Но той не я пусна. Очевидно беше, че щеше да я заведе до офиса на баща си, независимо дали тя желаеше това или не.

— Махни си ръцете от нея — изръмжа Бък.

Опита се да не изглежда заплашително, но не беше убеден, че е успял. Искаше да направи много повече, отколкото само да заплаши Еймъс Мерик.

— Това не е твоя работа — каза Еймъс, без да изпуска ръката на Хана.

— Би трябвало да бъде грижа на всеки, когато види, че принуждават една жена да направи нещо против волята си.

— Тя няма нищо против.

— Със сигурност имам — каза Хана, издърпвайки лакътя си от хватката на Еймъс. — Казах ти, че бързам.

— Но аз искам ти да се омъжиш за мен.

— Аз не желая да се омъжвам, Еймъс. Казвала съм ти го хиляди пъти.

— Трябва да се омъжиш за някого. Не можеш да продължаваш да живееш сама.

— Точно това е, което възнамерявам да направя. Довиждане, Еймъс. Предай на баща си, че ще му се издължа напълно в края на шестте месеца.

Хана тръгна по пътя.

— Никога няма да успееш — извика Еймъс след нея. — Аз мога да се погрижа за теб. Но този каубой никога няма да го направи.

— Винаги ли е такъв? — попита Бък, когато се бяха отдалечили достатъчно, за да не може да ги чуе.

— Еймъс не може да разбере защо една жена без никакви перспективи би отказала на един мъж с толкова много перспективи. Напълно му убягва факта, че и той е част от сделката.

— Останах с впечатлението, че се мисли за най-изгодната партия.

— Всички са съгласни с него. Защо би трябвало да вярва на мен?

— Отдавна ли иска да се омъжиш за него?

— От около година.

— Защо не си приела?

— Не желая нито един мъж да ми бъде господар — отговори Хана. — Но дори и да исках да се омъжа, не бих се омъжила за Еймъс. Не го обичам. Дори не съм убедена, че той ме обича.

— Толкова ли е важна любовта за теб?

— Би била, ако реша да се омъжвам. Не е ли важна за теб?

— Не знам.

Въпреки че беше свидетел на любовта на Джейк и Изабел един към друг, както и към всички момчета, Бък не беше убеден, че някой може да обича него. Надяваше се сестра му да заживее с него, ако някога я намери, но не разчиташе на любовта. Ако една майка и един баща не можеха да обичат собствения си син, кой друг би могъл?

— Хората, които те осиновиха, не те ли обичаха? — попита Хана.

— Изабел казваше, че обича всички ни. Но е трябвало да го каже, за да може да ни осинови, не мислиш ли?

— Аз не бих казала на някого, че го обичам, ако не е така.

— Казвала ли си на някого, че го обичаш?

— Мама ме обича и аз обичам нея — каза Хана. — Никога не сме си го казвали, но знаем, че е така.

— Тогава трябва да й го кажеш. Джейк казва, че трябва да споделяш с хората как се чувстваш.

Джейк не можеше да си служи добре с думите, но момчетата знаеха, че всички те са важни за него, че се тревожеше за тях. Джейк и Изабел се натъжиха, когато той и Зийк си тръгнаха. Бък се чудеше дали се чувстваха така, защото ги обичаха със Зийк. Не можеше да е убеден в това.

И все пак знаеше нещо за любовта. Спомняше си колко много му харесваше да си играе с бебето на Изабел, колко добре се чувстваше, когато всички се събираха около масата или работеха заедно. Беше потискал това чувство, смятайки че то не включва и него. Може би не е бил прав. Сега му се искаше да беше направил опит да разбере.

Беше ли редно да искаш да бъдеш обичан, но да не отговаряш със същото? Страхуваше се какво би му причинило желанието му да бъде обичан. То застрашаваше плана му. Имаше ужасното усещане, че започва да се влюбва в Хана и това го плашеше. А също го и объркваше.

Бък искаше да избяга от темата за любовта. Караше го да се чувства неудобно.

— Трябва да отида до кантората на асоциацията на животновъдите, преди да си тръгнем. Искам да проверя тази дамга.

— Можеш ли да разбереш чия е?

— Само ако е регистрирана.

Регистрациите се пазеха в кантората на адвоката. Молбата на Бък да разгледа регистъра с дамгите не изненада служителя.

— Последната година нещо има голямо раздвижване в този регион — каза той, след като донесе регистъра. — Господин Джилет купи няколко ранчо заедно с техните клейма.

Сърцето на Бък се сви. Ако Джилет беше купил дамгата звезда, той беше изпуснал единствената си възможност за разрешаване на проблема по мирен начин.

— Искате ли да регистрирате ваше собствено клеймо? — попита адвокатът.

— Да. — Бък нямаше намерение, но му се стори добра идея.

— Кое е ранчото ви?

— Искам да купя част от „Тъмблинг Ти“. Това е собственичката му, госпожица Гросек.

Адвокатът се държеше така, като че ли Бък изобщо не бе споменал Хана.

— Само ще си изгубите парите — каза той. — След като Натаниел Гросек не успя да се справи с това място, никой друг няма да успее.

— Имам намерение да опитам.

— Джоузеф Мерик каза, че сте решителен човек, но ще ви е нужно много повече, за да успеете. Мерик каза, че добитъкът е избягал.

— Наистина са се разпръснали през зимата, но може да се очаква, след като не е имало кой да се грижи за тях.

Бък взе книгата, която адвокатът му подаде и я отвори. Той прехвърли страниците, докато стигна до последните дамги. Не видя шестовърхата звезда на последната страница. Нито на страницата преди това. Надеждата му се възвърна. Прегледа целия списък, без да открие точно това клеймо. Прегледа отново регистъра, за да се убеди, че го няма.

Нямаше скица на тази дамга!

Каза си, че трябва да остане спокоен. Имаше много възможни обяснения, едно от които беше, че е регистрирана в някоя съседна околия.

— Искам да погледна — каза Хана.

Адвокатът изглежда не одобряваше желанието й, но не се възпротиви, когато Бък й подаде регистъра.

— Има ли някакви местни дамги, които не са включени в този списък? — попита Бък.

— Не и такива, за които да знам — отговори адвокатът.

— Колко време ще отнеме да се регистрира едно ново клеймо?

— Две седмици. Времето, което е необходимо да се изпрати до Остин за проверка дали някой друг не го е регистрирал.

— Искам да регистрирам две дамги — каза Бък. — Първата е шествърха звезда.

Хана го погледна изненадано. Когато понечи да проговори, той леко поклати глава. Тя го погледна разтревожено и след това се престори, че цялото й внимание е насочено към книгата. Но с крайчеца на окото си тя наблюдаваше Бък.

Бък нарисува скица на дамгата, като описа как трябва да бъде поставена върху животните.

— Искам да бъде регистрирана на името на госпожа Сара Гросек, Хана Гросек, Бък Хобсън и Зийк Максуел.

Хана не реагира на това. Бък си отдъхна. Знаеше, че ще му се наложи да обяснява по-късно, но сега не беше подходящият момент. Той не знаеше как ще реагира Зийк, като разбере, че го е записал с фамилното име на Джейк. Бък предположи, че този адвокат не би разбрал, ако започне да обяснява, че Зийк е бил роб.

— Това са много хора — каза адвокатът.

— Зийк и аз сме партньори. Ако купим дял от ранчото и двамата ще имаме поравно.

Докато адвокатът записваше цялата необходима информация, Бък го наблюдаваше. Не знаеше дали планът му щеше да проработи, докато не получеше потвърждение от Остин.

— Второто клеймо е „З“ преплетено с „Б“ — каза Бък. — Искам това да бъде регистрирано на името на Бък Хобсън и Зийк Максуел.

Хана го изгледа ядосано.

— За какво ти е това клеймо? — попита Хана.

— Зийк е открил някакви диви коне. Надяваме се да уловим няколко. Трябва да бъдат дамгосани, както се прави с кравите.

Хана с недоверие наблюдаваше адвоката, докато записваше нужната информация. Имаше вид на човек, който мисли, че са го измамили.

— Аз също искам свое клеймо — каза тя на адвоката.

— Вие сте жена — каза той. — Не може да имате ваше клеймо.

— Има ли закон, забраняващ жена да регистрира своя дамга? — попита Бък.

— Не, но…

— Тогава може да си направи.

Бък знаеше, че трябваше да си държи устата затворена, но се подразни от факта, че всички се отнасяха с Хана като че ли тя нямаше никакви права или чувства. Изабел щеше да промени начина на мислене в този град за по-малко от час.

Но като подкрепяше Хана, той само си навличаше неприятности. На нея не й беше нужно собствено клеймо. Адвокатът щеше да я накара да се откаже вместо него. Но не, той трябваше да се намеси и да настоява тя да има своя собствена дамга. Нямаше представа как възнамерява да я използва, но беше убеден, че това ще му навлече неприятности.

— Не съм сигурен, че ще го приемат в Остин — каза адвокатът.

— Оставете ние да се тревожим за това — каза Бък. — Опиши своята дамга и я нарисувай в книгата сама — обърна се той към Хана.

Тя нетърпеливо взе писалката и нарисува едно „Х“, прикрепено към наклонено „Г“. Изглеждаше толкова доволна от себе си, че на Бък сърце не му даде да й припомни, че тя няма никакви животни, върху които да постави тази дамга.

— Искам писмо с дата, което да удостоверява това, което направихме — каза Бък на адвоката.

— Явно държите всичко да бъде документирано — отбеляза той.

— Моят… баща — за миг Бък се поколеба дали да използва тази дума. Той никога не беше наричал Джейк татко преди това. Не знаеше защо трябваше да го прави и сега — изгуби ранчото си, защото нямаше необходимите нотариални актове. Нямам намерение същото да се случи и с мен.

— Натаниел Гросек се е погрижил за ранчото си. Всичките документи са в сейфа ми.

Бък се зарадва, като разбра, че Мерик не притежава никакви документи за ранчото. Обърна се към Хана:

— Най-добре е да потегляме.

Очакваше, че тя ще се нахвърли върху него в момента, в който напуснат адвокатската кантора, но тя не пророни и дума. Но самото й мълчание беше изпълнено с напрежение. Той усещаше, че добрите чувства, които се появиха помежду им, след като той се беше изправил срещу Бакър, започваха да изчезват. Съмнението й дали можеше да му вярва се беше върнало в момента, в който той беше регистрирал своя собствена дамга.

Това, което Хана си мислеше за действията му, не би трябвало да го тревожи, но го тревожеше. Повече му харесваше, когато му се усмихваше. Беше по-лесно да се работи с някого, който те харесва и когото ти харесваш. Безспорно беше много по-лесно да се работи с някого, който ти има доверие, но нито един от тях не вярваше на другия.

Намериха фермата на Мофет без проблеми. Беше разположена върху двеста акра в една низина, където три малки реки се събираха и образуваха една голяма. За фермера беше лесно да хване водата от потоците в бент, за да може да я използва за животните си и за напояване на посевите.

Мофет също беше член на общността, но беше толкова жизнерадостен, колкото неговите събратя в Утопия бяха намусени.

— Моите съболезнования за баща ти — каза той, когато фургонът спря. — Ще продаваш ли?

— Благодаря ти. И не, няма да продавам. Опитвам се да продам малко мариновано говеждо и кисело зеле. Госпожа Гросвелт каза, че може да се заинтересувате.

Очите на Мофет се разшириха от удоволствие.

— Бог да я поживи тази жена. Ще съм ти задължен — той се удари по бедрото. — Имам пет здрави момчета, а нямам жена, която да се грижи за нас. Почти е невъзможно да им приготвя достатъчно храна. Поне нещо, което да става за ядене.

— Може да опитате — предложи му Хана.

Мофет не й даде възможност да си промени решението. Отвори един буркан, взе едно парче говеждо и отхапа огромна хапка. На лицето му се изписа невероятно блаженство.

— Ще взема всичко до последния буркан. Ако е останало още нещо у вас, ще изпратя едно от момчетата да му го дадеш. Дори ще ти изпратя говеждо месо, за да ми го мариноваш.

Хана се усмихна щастливо:

— Можете да вземете целия товар от фургона.

Мофет изсвири рязко и две момчета се появиха подтичвайки.

— Занесете всичко в къщата! — нареди им той. — И ако счупите само един буркан, ще ви одера живи. Аз ще взема пайовете — каза той на Хана. — Нямам им доверие — може да изпуснат някой.

Хана пресметна броя на бурканите и се споразумяха за цената.

— Не би ли взела една крава в замяна? — попита Мофет. — На човек никога не му е приятно да се разделя с толкова пари наведнъж.

— Искам кон и седло — каза Хана, преди той да успее да продължи. — Някой малък, пъргав кон, с който да се грижа за стадата си. Възнамерявам да науча всичко за управлението на едно ранчо.

Мофет я изгледа изучаващо.

— Убедена ли си в това?

— Напълно.

— Тогава по-добре иди при стария Хансън. Той ми дължи един кон за няколко товара сено, които му дадох. Мога да ти дам старото седло на жена ми. На друг няма да му потрябва. И въпреки това ти дължа още пари.

Най-малкото от момчетата излезе от къщата.

— Всичко е подредено, тате. Хенрик иска да отидеш до пасището. Иска да разбере какво мислиш да правиш с онези телета.

— Искам да ми се махнат от главата — каза Мофет. — Беше глупаво да ги вземам. Аз съм фермер, не собственик на ранчо.

— Какви телета? — поинтересува се Хана.

— Преди няколко дни оттук мина един преселник с целия си добитък. Размени няколко новородени телета за мляко и яйца. Мислех, че бих могъл да ги отгледам, но бях забравил, че трябва да се хранят на ръка, докато са малки. Сега не мога да се отърва от тях. Никой не ги иска.

— Аз ги искам — каза Хана.

— Какво ще правиш с тях? — поинтересува се Бък.

— Ще ги отгледам — каза тя, като го изгледа предизвикателно. — И ще им сложа моята дамга. Ако получиш още, бих искала да ги взема и тях.

— Как ще ги закараш до вкъщи? — попита Мофет.

— Ще ги сложа във фургона.

— И шестте? Ами ако скочат от там?

— Бък ще ги улови.

Бък беше готов да й обясни, че ще се нуждае и от двете си ръце, ако се наложи да ги хваща с ласо, но се отказа. Хана щеше да вземе тези телета, дори ако се наложеше да ги върже едно за друго и да ги води самата тя.

Мофет и синовете му наредиха телетата във фургона. Когато всичките легнаха послушно на пода, Бък се почувства отвратен.

— Видя ли, знаех си, че няма да създават проблеми — каза Хана.

Бък си прехапа езика.

— Дръжте под око Хансън — предупреди ги Мофет. — Той не е от нашите. Може да се опита да те измами.

Бък не каза на Мофет, че по-скоро би се доверил на Лиймън Джилет и хората му, отколкото на някого от общността им. Поне с Джилет беше наясно с какъв човек си има работа.

Посещението им при Хансън започна гладко. Хана предаде съобщението на Мофет, обясни какво искаше и всички се отправиха към огражденията. Телетата послушно останаха да лежат във фургона.

— Кой кон мислиш, че трябва да си взема? — Хана попита Бък.

— Яздила ли си някога работен кон?

— Не.

— Тогава бих казал нито един от тези.

— Но аз знам да яздя.

— Да яздиш обикновен кон и работен кон са две различни неща, особено ако използваш дамско седло. Може да се убиеш.

— Кой от тях трябва да си взема? — попита тя Хансън.

— Мисля, че трябва да послушаш съпруга си.

Бък беше също толкова шокиран, колкото и Хана. На нито един от двамата не им беше хрумвала идеята, че появата им заедно би създала впечатление, че са женени.

— Аз не съм омъжена — каза Хана. — Бък работи за нас.

Неодобрението, което Бък видя в очите на Хансън, го ядоса. Всички ли мислеха, че е чак толкова похотлив, че не може да стои настрана от Хана? Щяха да мислят много по-различно, ако можеха да чуят мнението на Изабел за това как мъжете трябва да се отнасят към жените!

— Няма кой да се грижи за ранчото, откакто баща й почина — каза Бък. — Майка й ме нае да се грижа вместо тях.

Беше му крайно неприятно да обяснява положението на този човек, но ако не го беше сторил, думите му можеха да наранят Хана.

— Аз пък съм решена да се науча да се грижа сама за собствеността си — каза Хана на Хансън. — Не бих могла да го сторя, без да имам кон.

Бък нямаше намерение да й помага да си избере кон, още повече, че не одобряваше решението й, но поведението на този човек го накара да настръхне. Той нямаше да позволи на когото и да било да се отнася с нея по начина, по който се бяха отнесли в Утопия. Тя щеше да получи най-добрия кон, който имаха тук.

— Какво ще кажете за онзи червеникавокафяв красавец ей там? — попита Хансън.

— Аз ще избера коня — отсече Бък.

— Какво ще правиш? — попита Хана, докато той се промушваше под оградата.

— Ще ги раздвижа. Искам да ги видя как тичат.

Няколко минути той ги гонеше в едната или другата посока в ограждението.

— Вземи този сиво-кафявия, с голямата глава — каза й той, когато се приближи до оградата.

— Това е най-грозният кон в стадото — каза Хансън.

— Възможно е, но има най-плавната походка. Има здрави крака и широк гръден кош. И не отмята глава всеки път, когато се приближа до него. Малко вероятно е да хвърли Хана от гърба си и да я остави да се прибира пеш до дома.

Хана изгледа Бък преценяващо, преди да разгледа коня по-обстойно.

— Ще го взема.

— Сигурна ли си, че не искаш червеникавокафявия? — попита я Хансън. — Той е истински красавец.

— А също така е плашлив и има слаби глезени — добави Бък.

— Ще взема сиво-кафявия — отсече Хана.

Недоволството на Хансън зарадва Бък. Беше още по-доволен, че Хана прие съвета му, въпреки че нищо не разбра от него.

— Искаш ли да го яздиш до вас? — попита Хансън.

— Не. Завържи го отзад за фургона.

— Той знаеше, че ще избереш най-добрия кон, нали? — попита го Хана, когато вече пътуваха към дома.

Бък кимна.

— Аз щях да купя червеникавокафявия.

— Знам.

— Защо не ми позволи? Ти не искаш да имам кон.

— Ако ще се учиш как да управляваш ранчото си, първото нещо, което трябва да научиш, е как да преценяваш един кон.

— Първото нещо, което трябва да науча, е как да преценявам мъжете — поправи го Хана. — Те са много по-опасни от конете.

Те седяха един до друг на седалката, Бък държеше юздите, конят вървеше след фургона, а телетата се държаха като малки ангелчета.

— Всички мъже използват жените — каза Хана. — Единственият въпрос е за какво. Джилет ме иска, защото мисли, че съм хубава. Еймъс иска някой, който да се грижи за нуждите му и да не му създава никакви проблеми.

— И ти си тази жена?

Хана го изгледа строго.

— Аз не съм ничия жена.

Няколко минути пътуваха в мълчание.

— Ти, от друга страна, искаш ранчото ми.

Бък рязко се обърна към нея.

— Ти самият имаш някакви съмнения. Не би го откраднал. Еймъс би го направил, ако го искаше, но ти искаш да го имаш въпреки всичко. Знаеш, че всичките пари, които изкарам, ще отидат за погасяването на дълговете. Правиш сметки да ловиш диви коне, може би дори да хващаш заблуден добитък. Аз ще изплатя дълговете, а ти ще имаш парите. Аз няма да имам никакъв друг избор, освен да ти го продам или да ти отстъпвам все повече и повече от моята част от ранчото. Мислиш, че ще се омъжа и ще се задомя, като ти оставя ранчото и чистата ти съвест.

Бък преглътна. Не би могла да опише по-ясно плана му, дори и да й го беше разказал.

— Но няма да стане така — продължи тя. — Аз ще откупя твоята част.

Бък не знаеше какво да отговори. Чувстваше се виновен, че планът му е разкрит. Поднесен по този начин от Хана, изглеждаше толкова непочтен.

Което беше още по-тревожно, не беше сигурен, че иска да я види омъжена и задомена. Безспорно, не искаше тя да се омъжва за Еймъс или Джилет, а всички останали бяха или прекалено стари, или прекалено млади.

— Може и да не се стигне до това — каза той. — Може да се споразумеем за истинско партньорство.

Погледът, който Хана му хвърли, беше изпълнен с недоверие.

— Защо да го правим?

— Искаме едно и също нещо.

— Какво се опитваш да кажеш?

Той нямаше представа. Не знаеше защо дори казва изобщо нещо, със сигурност не биха могли да делят ранчото за дълго време. Това би означавало… е, това би значело толкова много неща, за които той не искаше и да мисли.

Но продължаваше да мисли за тях отново и отново.

— Нещо, за което можем да помислим — добави той.

Те влязоха в двора на ранчото и на Бък не му се наложи да обяснява. Зийк и младият Том Гладис излязоха от къщата. Гладис чистеше зъбите си с клечка, а Зийк изобщо не изглеждаше щастлив.

— Какво правиш тук? — Бък попита Гладис.

— Не ми харесва да работя за крадец на добитък — отговори момчето. — Дойдох да ви попитам дали имате работа за мен.