Лей Грийнууд
Бък (12)

Десета глава

Джилет отмести погледа си от Бък и Еванс. Изглеждаше раздразнен и нетърпелив.

— Не днес.

Той дори не слезе от коня си.

Хана винаги бе имала усещането, че под изтънчените маниери на Джилет се прокрадва някаква жестокост. Днес той не я криеше. И все пак, Хана нямаше намерение да остави, да му се размине тази грубост.

— По-добре — отговори тя, — защото тъкмо щях да храня прасетата.

Хана не знаеше какво я беше прихванало. Не можеше да се познае. Но това, което знаеше със сигурност, беше, че увлечението й по Бък бе предизвикало това нетипично за нея поведение. Може и да беше бясна на Джилет, че бе откраднал кравите й и от настоящата му грубост, но също така беше решена да защити Бък. Никой нямаше да стреля по него, докато беше неспособен да се защити!

— Не искам да те задържам — каза й Джилет. — Сега аз…

Тя застана точно между Джилет и Бък:

— Не мисля, че съм срещала приятелите ти преди.

Напълно объркан, Джилет слезе от коня си.

— Казвам се Том Гладис, госпожо — представи се младият мъж. Той скочи от коня и си свали шапката. — Приятно ми е да се запознаем.

— Аз съм Сид Бараклоу — каза и другият. Той не бързаше да последва примера на Гладис, но накрая слезе от коня си и леко докосна шапката си.

— Очаквате някакви неприятности ли? — попита Хана, като посочи към пистолета, който той носеше.

Бараклоу се усмихна бавно и лениво:

— Чувствам се като гол без него.

— Един от хората ми беше прострелян миналата нощ — каза Джилет, като любезния му тон бе изместен от нарастващия гняв. — Дойдох да проверя дали не знаете нещо по въпроса.

Последното му изречение беше отправено към Бък. Без да отговаря на въпроса му, Бък попита:

— Какво се е случило?

— Не знам — беше отговорът на Джилет. — Няма как да ми каже. Мъртъв е.

Страх започна да обзема Хана. Никога не беше очаквала, че може да се стигне до убийство, за да спаси ранчото си.

— Мислите, че имам нещо общо със смъртта му? — попита Бък. Той не беше помръднал, дори не изглеждаше ни най-малко изплашен.

— Ти душеше из ранчото ми преди няколко дни — Джилет го сряза. — Гладис каза, че си избягал с някакви крави.

— Те бяха на „Тъмблинг Ти“, шефе — каза младока. — Проверих всяка една от тях.

— Не ми харесва непознати да се разхождат из ранчото ми — каза Джилет, докато все още ядно гледаше към Бък.

— Така че нае мен, за да е сигурен, че подобно нещо няма да се случи отново — добави Бараклоу.

От всяка негова дума лъхаше заплаха.

— Защо толкова те притеснява, когато някой язди през ранчото ти? — попита Бък.

Хана би предпочела Бък да не се опитва да предизвиква Джилет. Той вече беше достатъчно ядосан. Тя продължаваше да наблюдава стрелеца. Инстинктивно усещаше, че той беше истинската заплаха.

— Може някога да забравят първо да проверят клеймата.

— Нямам нищо против да провериш всяко едно животно на моя територия — отговори Бък. — Въпреки че няма да намериш никакви крави или малките им. Поради някаква необяснима причина всичките са се изгубили, докато кастрираните добичета до едно са останали тук. Можете ли да обясните това?

— Не знам нищо за вашите говеда — каза Джилет. — Търся човека, който е убил работника ми. Как можеш да ми докажеш, че не си го сторил ти и че той не те е прострелял, преди да го убиеш? — Той посочи раненото рамо на Бък. — Кога получи това?

— Преди два дни — отговори Бък, — точно след като се натъкнахме на Гладис. Някой ме простреля от засада.

— Как мога да съм сигурен, че е така? — определено Джилет се опитваше да накара Бък да направи нещо. Хана се опасяваше, че той беше довел стрелеца със себе си само поради тази причина.

— Аз мога да гарантирам за деня и часа, когато господин Хобсън е бил ранен — каза Хана. — Майка ми и доктор Янт също ще потвърдят, че е така. Ако искате да дойдете довечера, когато сменям превръзката му, може сами да се убедите, че раната му не е скорошна.

Въпреки трудното положение, в което се озова неочаквано, Джилет не се отказа.

— Кой може да докаже, че не си излизал снощи, за да се опиташ да получиш реванш?

— Аз — високо каза Уолтър Евънс. — Вчера доведох няколко кастрирани животни, които бяха преминали на моя територия. Госпожа Гросек ме покани да остана за вечеря. Всички бяхме навън на двора, когато чухме пистолетните изстрели. Беше някъде след девет часа.

— Точно по това време беше — каза Гладис. — Аз намерих Симпсън.

— Не съм ходил по-далеч от обора оттогава — каза Бък.

— Иди да провериш! — нареди Джилет на Гладис.

— Да провери какво? — настоя за обяснение Хана, когато обърканото момче пое към обора.

— Снощи валя — обясни Джилет. — Ако някой е влизал или излизал оттам, ще има следи от копита.

Евънс тръгна напред, но Бък го задържа. Хана се ужаси, когато видя пистолета на Бараклоу да се появява в ръката му като с магия. Беше извадил пистолета си и го беше насочил към Бък.

Обзе я внезапна ярост. Без да се замисля, тя удари Бараклоу, като по този начин изби пистолета от ръката му. Тя пристъпи напред и сложи крак върху оръжието.

— Да не си посмял да вадиш оръжие в мое присъствие! — нареди му тя.

— Ако си беше направил труда да обърнеш внимание — заяви Бък толкова спокойно, като че ли нищо не се беше случило, — щеше да забележиш, че нито аз, нито Евънс сме въоръжени.

— Махни си крака от пистолета ми! — изкрещя Бараклоу.

Хана отстъпи назад и той вдигна оръжието си.

— Вътре е влязла пръст — каза Бараклоу още по-ядосано.

— Едно добро почистване ще го оправи — предположи Бък. — Надявам се, знаеш как се почиства пистолет.

Бараклоу беше прекалено ядосан, за да му отговори.

Завръщането на Гладис прекъсна нарастващото напрежение.

— Никъде няма следи от конски копита. Нито пък черни коне. Само един петнист, един сиво-кафяв и най-красивият Апалуса, който някога съм виждал.

— Защо точно черен кон? — попита Бък.

— Не би могъл да бъде друг — отговори Гладис. — Чух го да се отдалечава, но не можах да видя нищо.

— Можехте да си спестите проверката — каза Бък. — Докато рамото ми е така, в това състояние не бих могъл нито да пристегна ремъците на седлото си, нито да се кача на коня си. — До този момент изражението му беше доста безизразно, но сега стана сурово. — В момента, в който бих могъл да го направя, ще дойда да разбера кой проби тази дупка в рамото ми.

— Не е бил някой от моите хора — каза Джилет.

— Случи се на ваша територия.

— Тук си отскоро. Не би могъл да знаеш къде свършва нечие ранчо и започва друго.

— Много добре знам — отговори Бък.

— Е, не е бил някой от моите хора.

— Ще оставя шерифа от Утопия да реши това, но ще дойда, когато стане време за прибирането и преброяването на добитъка.

— Няма ваши крави на моя територия.

— Преди два дни имаше.

— Казах на момчетата си да изгонят обратно всяка една, която видят.

— По-добре е да се вслушаш в това, което казва господин Джилет и да стоиш настрана — каза Сид Бараклоу.

— Ако това, което казвате, е истина — Уолтър Евънс се обърна към Джилет, — не виждам защо бихте имали нещо против да изпратим наш представител с вас. Той ще може да потвърди това, което казвате.

— Нямам нужда някой да потвърждава думите ми!

— Както и да е, мисля, че наистина ще е по-добре, ако заедно направим преброяването на животните — каза Бък. — По този начин ще можете да се отървете от всичко, което не е ваше.

— Не давам и пукната пара за вашето ранчо — отговори Джилет.

— Изборът е ваш — каза Бък. — Ще се видим след около месец.

— Първо аз ще се срещна с теб — намеси се Сид Бараклоу.

— Ако това е начинът, който предпочитате — отвърна Бък.

Хана не можеше да разбере Бък. Остана седнал през цялото време, като гледаше Джилет така, все едно обсъждаха времето. Стрелецът току-що му беше казал, че ще намери начин да го спре. Сърцето на Хана се беше качило в гърлото й, а Бък дори не изглеждаше разстроен. Не разбираше ли какво точно беше казал онзи?

Джилет се качи на коня си и го завъртя.

Бараклоу докосна шапката си и също възседна коня си.

— Приятно ми е, че се запознахме, госпожо — каза Гладис, като напрегнатото му изражение моментално изчезна. — Винаги е приятно да се знае, че в съседство живее едно хубаво момиче.

— Освен ако не искаш да си останеш тук, по-добре тръгвай! — извика му Джилет през рамо.

— Трябва да тръгвам — Гладис докосна набързо шапката си, скочи на седлото, смушка коня си и препусна в лек галоп, за да настигне шефа си.

— Какво мислиш за всичко това? — попита Евънс, когато посетителите им се отдалечиха.

— Той ще накара онзи ужасен човек да те застреля, ако кракът ти стъпи на негова територия — каза Хана.

— С такова впечатление останах и аз — отговори Бък.

Той е знаел за какво говори Джилет и не изглеждаше ни най-малкото разстроен от това?

— Какво ще направиш? — настоя да знае Хана.

— Точно сега ще отида да потърся Зийк — каза Бък и стана от стола си. — Но се чувствам много по-добре, като знам, че другият е мъртъв.

— Как можеш да говориш така?

— Защото, ако той беше жив, това щеше най-вероятно да означава, че Зийк е бил убит.

— И все пак, един човек е умрял — каза Хана. — Как можеш да говориш за него така, като че ли моите крави са по-важни от него!

— Онзи човек се е опитал да убие Зийк, така както се опитаха да убият и мен!

Хана осъзна, че й е трудно да го разбере. Беше виждала жестокост, дори насилие, но това повече й приличаше на война. Някой вероятно се беше опитал да убие Зийк. Джилет бе дал ясно да се разбере, че е наел Бараклоу да отстрани всеки, който му се изпречи на пътя. Нито едно от тези събития не беше случайно. Всичко е било планирано.

Внезапна суматоха в кокошарника стресна Хана. Обърна се, само за да види кокошките си, тичащи във всички посоки по двора, пляскайки с криле; техните пискливи крясъци, разкъсващи спокойствието на утринта.

— Вероятно има койот там — каза Евънс.

Той се изправи, слезе по стъпалата, отиде до коня си и извади пушката от кобура.

— Защо до сега не ги подплаши? — попита Бък.

За всеобща изненада вратата на кокошарника се отвори и оттам излезе Зийк, разтривайки гърба си.

— Абе, хора, такъв шум вдигате, че човек не може да мигне от вас. Оставихте ли ми нещо за закуска?

Бяха се тревожили за него цяла нощ, бяха се изправили пред Джилет в негова защита, а той през цялото време е седял на сигурно място в кокошарника!

— Очаквах здравата да са те надупчили — каза Бък.

— Казах ти, че никой няма да ме види.

— Тогава каква беше тази стрелба?

— Голямо жигосване тече там. Попаднах на три места, където бяха палили огньове.

— Забрави за жигосването — каза Бък. — Кажи ни за стрелбата.

— Проверявах едното от местата — започна да обяснява Зийк. — Тъкмо бях разровил въглените, когато някой стреля по мен от тъмното. Метнах се на земята, за да се прикрия и стрелях два пъти. Чух някой да изхриптява и да се претъркулва в храстите. Пропълзях нататък, докато видях онзи проснат на земята.

— Не знаеш кой е и защо е стрелял по теб? — попита Евънс.

— Нямах възможност да го попитам. Беше мъртъв.

— Къде беше цяла нощ? — попита го Хана. — Бък се поболя от тревога за теб.

Дори и за секунди, Хана за първи път видя Зийк да се усмихва.

— Младокът, когото срещнахме онзи ден, дойде да души наоколо и аз се изнесох доста бързо. Оставих коня си в малка клисура, на около една миля от тук. Отидох да поспя в кокошарника. Предположих, че никой няма да ме потърси там.

— Няма да се учудя, ако кокошките престанат да снасят поне за седмица — каза Хана. Цялата трепереше. Всичко това я беше сварило неподготвена. А и никога до сега не беше преживявала сутрин като тази.

— Влизай вътре — каза тя на Зийк. — Мама ще ти приготви нещо за ядене. След това ще можеш да доведеш коня си обратно тук.

— Аз ще го доведа — предложи Бък. — Поне ще имам какво да правя.

— Аз ще дойда с теб — предложи Евънс.

Хана би трябвало да почувства някакво облекчение, но някак си това й изглеждаше по-лошо от всякога. Тя не можеше да забрави обещанието на Бък да се срещне с Джилет, когато дойдеше времето за прибирането и преброяването на говедата. Или обещанието на Бараклоу, че ще спре Бък, ако той се опита да го направи. Някой щеше да бъде убит, ако тя не направеше нещо.

Но какво би могла да направи?

 

 

— Още ли мислиш да накараш Джилет да участва в преброяването? — попита Евънс.

Те яздеха един до друг по тясната пътека, лъкатушеща между мескита и пустинния кактус. Зийк им беше описал клисурата. Еванс знаеше как да я намерят.

— Да.

— Дори и след като знаеш, че този стрелец работи за него.

— Да.

— Криеш ли нещо от мен?

— Като…?

— Че ти самият си стрелец или нещо подобно.

Бък се засмя:

— Не съм стрелец. Всичко, което искам, е да бъда каубой.

— Не те ли е страх от Бараклоу?

— Не, но и не съм чак толкова неблагоразумен, че да не го вземам насериозно.

— Какво ще правиш тогава?

— Ще говоря с другите собственици на ранчо.

— Мислиш ли, че Джилет ще продължи да не приема предложението ни?

— Ако всички се обединим, не мисля, че ще може да откаже.

— Какво те тревожи тогава?

— Подозирам, че жигосва всички животни, които са на негова територия. Когато отстъпи и ни разреши да се присъединим към него, няма да е останало и едно говедо с дамгата на „Тъмблинг Ти“.

— Тогава нека говорим с останалите и да започнем събирането и преброяването по-рано. Така той няма да може да обясни наличието на толкова много прясно жигосани животни.

— Би могъл, ако си намери фалшиви документи за скорошна покупка на добитък.

— Това може да се провери.

— И докато намерим някой от Остин, който може да провери, той ще е отвел тези крави на стотици мили оттук. Не, трябва да го изненадаме.

— Как?

— Не съм сигурен, но имам една идея. Ще ми трябват няколко дни, за да я проверя. Ако се окажа прав, може и да успея да уредя нещата без излишна стрелба.

Минаха през една ливада, побеляла от бодлив мак. Може би щеше да е добре да набере малко за майката на Хана на връщане.

Внезапно Еванс се разсмя високо.

— Никога няма да забравя изражението на Бараклоу, когато Хана изби пистолета от ръката му. Не мисля, че нещо подобно му се е случвало преди.

— Убеден съм, че не е.

Бък си спомняше всичко прекалено добре. Изобщо не мислеше, че е смешно. Беше напрегнат, изплашен, че Бараклоу може да удари Хана. Ако го беше направил, щеше да се наложи Бък да го нападне, независимо от раната в рамото си. Това беше много повече от естественото желание на един мъж да защити една жена. Това беше чувство на отговорност. Имаше усещането, че нещо, което му принадлежи, беше под заплаха и той трябваше да го защити, защото е наистина ценно за него.

Не можеше да си обясни откъде се беше появило това чувство. Беше намразил Хана от момента, в който му обърна гръб преди толкова години.

Точно заобикаляха един гъсталак от дъб и кедър, когато едно говедо изскочи от там, мина на зигзаг между мескита и кактусите и се скри в един по-голям и плътен гъсталак.

Но Хана не беше такава, каквато я помнеше. Тя дори не беше такава, за каквато я мислеше, когато дойде за първи път в ранчото. Беше толкова докачлива и плашлива като крава, която бранеше телето си. Толкова бързо се променяше, че той не успяваше винаги да я разбере.

Тя се държеше началнически и беше толкова нахакана, че той трябваше да е пълен глупак, ако продължаваше да копнее за нея. Някои жени не заслужаваха усилието да се примиряваш с тях. Беше убеден, че Хана е една от тях.

Не трябваше да се интересува от нея, но се интересуваше. Не трябваше да го е грижа за нея, но се тревожеше за нея. Трябваше да изхвърли всяка мисъл за нея от ума си, но не можеше. Очевидно момчешкото му увлечение по нея никога не беше преставало. Още повече, подозираше, че беше започнало да нараства през няколкото дни, откакто беше в ранчото. Разумът можеше и да му казва, че мрази Хана заради начина, по който се беше отнесла с него. Но една друга част от него беше намерила други причини, за да стигне до напълно различно решение.

Това го изненада толкова, колкото и смелостта, с която го беше защитила. Да се изправи лице в лице с Бараклоу беше много по-опасно, отколкото да се опълчи на баща си, но тя не се двоуми дори за миг. Дори и за момент не би си и помислил, че тя ще поеме такъв риск заради него.

Дали това означаваше, че и нейните чувства към него се бяха променили?

Евънс наруши тишината:

— Сид Бараклоу има репутацията, че е доста бърз с ваденето на пистолета, но не и с точността си.

Бък отново насочи вниманието си към Еванс:

— От това, което видях, хората съдят за даден стрелец не по качествата на опонентите му, а по броя глупаци, които са се оказали на пътя на куршумите му.

— Надявам се, че ти възнамеряваш да стоиш настрана от пътя им.

— Ако има как.

— На Хана няма да й хареса, ако те убият.

— Знам. Накара ме да добавя точка в споразумението, че ако бъда убит, претенциите ми към ранчото й отпадат.

— Не е имала предвид точно това. Тя…

— Нямам намерение да умирам от ръката на някакъв си наемен убиец — прекъсна го Бък, преди Евънс да може да каже нещо, което той не би искал да чуе. — Джейк се погрижи всички момчета да се научим как да стреляме, но ни научи преди това да използваме разума си.

Защо трябваше да се възприема като едно от момчетата на Джейк, като че ли му беше син? Хана беше виновна за това.

Може и да не искаше да си признае, но Джейк и Изабел се бяха отнасяли с всички тях като със собствени синове. Научиха ги да се уважават и да имат доверие един на друг, да се държат като семейство, да се чувстват като братя. Може и да не бяха започнали да се обичат, но уважението им един към друг беше много повече от това, което Бък някога беше получавал преди това.

Бък беше потиснал чувствата си, защото много вероятно родителите му бяха все още живи. Той оценяваше това, което Джейк и Изабел се бяха опитали да направят, но когато намереше сестра си, той щеше да има свое истинско семейство. Тогава не би имал нужда от никого другиго.

— Изглежда доста често мислиш за тези хора — каза Уолтър.

— Така е.

— Бих искал да се срещна с тях някой ден.

— Те са едни обикновени хора.

Но не бяха. Едва сега Бък бе започнал да осъзнава колко необикновени бяха те. Също така, бе започнал да се замисля дали не бе позволил на нещо много ценно да се изплъзне между пръстите му.

— Ето го коня на Зийк — каза Евънс.

Не видяха други следи от копита в околността. Бяха стигнали до малък каньон, от който извираше тънко ручейче. Пространството между кедрите и мескита беше обсипано с гилардия и ярко жълтото на жълтичките. От това щеше да излезе много добра ливада за сено.

— Погрижи се Зийк да не се появява известно време — каза Уолтър, когато тръгнаха обратно към ранчото.

— Не можеш да накараш Зийк да направи нещо, ако не иска.

— Това би навлякло неприятности на Хана и майка й.

— За втори път казваш подобно нещо. Защо се интересуваш толкова много от тези жени?

Бък почувства пристъп на ревност и едновременно с това някакво отвращение. Не беше нещо необичайно млади жени да се омъжват за доста по-възрастни мъже, но защо Хана. Този човек беше прекалено възрастен за нея. По дяволите, той беше достатъчно възрастен, за да й бъде баща.

— Всеки джентълмен би трябвало да бъде загрижен за добруването на две беззащитни жени.

— Те не са беззащитни — каза Бък — гласът му прозвуча по-остро, отколкото искаше. — Зийк и аз сме с тях.

— Понякога се питам дали ги защитавате или ги използвате.

— След като ми нямаш доверие, защо искаш да ми помагаш?

— Джилет е общ враг. Трябва всички заедно да му се опълчим. Що се отнася до жените, достатъчно изстрадаха от Гросек. Ще се погрижа да се отнасят много по-добре с тях от сега нататък.

— По-добре е тогава да поговориш с Джоузеф Мерик. Той е много по-голяма заплаха за тях, отколкото аз.

— Мерик е твоя грижа — каза Еванс. — Хана ще ти даде половината си ранчо, така че ти трябва да я защитиш от него. Само се постарай да не се налага някой друг да я защитава от тебе.

— И ако не го направя?

— Тогава няма да се налага да се пазиш само от Бараклоу.

Бък не знаеше защо Евънс се интересуваше толкова много, но това за него нямаше никакво значение. Той не беше отговорен за Хана. Тя си имаше майка, която да се грижи за нея. А той не беше отговорен и за госпожа Гросек.

Бък се надяваше, че беше отговорил на въпросите на Еванс, без да се издава колко го бяха ядосали. Не беше негова работа да си мисли, че Бък иска да измами Хана и майка й. Имаше намерение да получи ранчото по честен начин.

Но това, което наистина ядосваше Бък, беше прокрадващото се чувство на вина. Докато правеше плановете си, не бе почувствал и най-лекото угризение, не бе мислил, че претенциите му към половината от едно разорено ранчо беше прекалено много в замяна на четиристотинте акра земя, които имаше и шестмесечна работа. И все още не смяташе така.

Тогава защо това смътно чувство на вина не го напускаше? Защото Уолтър Еванс смяташе, че това, което имаше намерение да направи, не е редно ли? Дали му харесваше или не, Бък уважаваше Еванс, дори го харесваше.

На Бък му беше интересно какво би казал Джейк. Знаеше, че Изабел щеше да каже, че той трябва да спаси ранчото и след това да го върне на Хана и майка й. Изабел винаги приемаше Бък прекалено идеалистично, въпреки че неговото твърдо решение беше да е честен.

Нямаше да ги измами, дори намекът за подобно нещо го обиждаше. Вероятно Еванс искаше Хана и ранчото и се страхуваше, че Бък може да му ги измъкне под носа.

Евънс нямаше да получи ранчото, нито пък щеше да получи Хана. Бък не знаеше за кого щеше да се омъжи тя, но съпругът й трябваше да е достатъчно млад, за да й предложи своето приятелство, а не бащинска закрила.

— Имаш ли кон и рало? — Бък попита Еванс.

Въпросът хвана по-възрастния мъж неподготвен.

— Да.

— Можеш ли да ми ги дадеш на заем? Искам Зийк да изоре градината.

— Разбира се.

— А имаш ли фургон?

— За какво ти е? Нямаш нищо, което да закараш на пазара.

— Смятам да заведа Хана и майка й до града.