Лей Грийнууд
Бък (11)

Девета глава

Никой не можа да спи добре тази нощ. След като чуха изстрелите, всеки се ослушваше със страх какво може да последва. Пред реалната възможност Зийк да е лошо ранен, дори мъртъв, непрекъснатото мърморене на Хана за бинтове и търсене на заместник на Бък звучаха жестоко. Тя не смяташе намерението на Бък да си върне обратно кравите за несериозно — знаеше, че може да има стрелба и някой можеше да бъде ранен, но всъщност никога не бе вярвала, че ще се случи.

Сега тези смътни тревоги се бяха превърнали в реалност. Зийк не се бе върнал.

— Няма и следа от него в обора — каза Бък, когато влезе в кухнята за закуска. Беше ходил до хамбара два пъти през нощта. Ранният сутрешен дъжд му бе попречил да провери за трети път.

— Чу ли и други изстрели? — попита тя.

Госпожа Гросек, която стоеше до печката, вдигна поглед разтревожена.

Бък поклати глава.

— Отивам да го търся веднага, щом закуся.

— Но ти още не можеш да яздиш — каза Хана.

— Мога да се закрепя на седлото.

— Раната ти може да се отвори.

— Не мога да стоя тук, без да предприема нещо — каза Бък явно ядосан. — Трябваше да тръгна да го търся още снощи.

— Това щеше да е много глупаво — каза Хана. — Ако някой е преследвал Зийк, ти щеше да се окажеш лесна мишена.

— Нямаш много добро мнение за мен, нали?

— Не вярвам, че ще успееш да стреляш с пушката само с една ръка. Нито пък да стреляш и да държиш юздите в същото време.

— Аз няма да се показвам.

— И какво ще направиш, ако откриеш Зийк ранен. Няма да можеш да го помръднеш или да го качиш на коня му. Няма да можеш дори да се качиш на собствения си кон, за да доведеш лекар.

Бък удари с юмрук по масата. Приборите подскочиха, но не толкова силно, колкото госпожа Гросек.

— Ако счупиш и другата си ръка, съвсем няма да си в състояние да направиш нещо.

Бък я изгледа свирепо.

— Харесва ти да ми се подиграваш, нали? Защо ме мразиш толкова?

Думите му шокираха Хана. Тя не го мразеше. Напротив, напоследък мислеше за него твърде много.

— Аз не те мразя! — каза тя, опитвайки се да звучи колкото се може по-безразлична. — Просто се опитвах да ти обясня, че не си в състояние да яздиш. Не можеш да си служиш с едната ръка и все още си отпаднал.

Той не изглеждаше успокоен.

— Независимо от това тръгвам след закуска.

— Идвам с теб.

— Нищо подобно.

— Ако открием Зийк, мога да ти помогна.

— Няма да ти позволя да дойдеш с мен.

— Не можеш да ме спреш — каза Хана, докато подаваше на Бък чинията, която майка й му беше приготвила. — Мога да яздя. Мога дори да оседлавам кон — сама никога не беше го правила досега, но беше виждала как се прави. Не изглеждаше чак толкова сложно. Тя беше достатъчно умна, независимо какво мислеха за нея Бък или баща й.

— Няма допълнително седло в ранчото и единствените коне тук са моят и този на Зийк.

От изражението на лицето му личеше, че знае, че я е хванал на тясно, но тя не можеше да разбере дали имаше някакво значение за него.

— Как е рамото ти тази сутрин? — попита госпожа Гросек.

— Много по-добре — отговори Бък, извръщайки поглед от очевидната обида, изписана на лицето на Хана.

— Трябва да сменим превръзката.

— Ще го направя веднага, щом се нахрани — сопна се Хана.

— Изчакай, докато се върна — обади се Бък, — в случай, че я замърся.

Те заговориха за други неща, докато се хранеха, но Хана не можеше да си избие от ума отказа му да я вземе със себе си. Нито пък можеше да забрави думите му, че тя го мрази. Не беше вярно. Никога не го бе мразила. Ако не я принуждаваше да се откаже от половината си ранчо, тя би могла дори да го хареса.

В действителност й харесваше присъствието му наоколо. Ако мъжете не бяха такива противни същества, тя би могла да размисли и да се омъжи за някого като него. Предпочиташе да си остане неомъжена, но ако трябваше да избира измежду него, Еймъс и Лиймън, би избрала Бък.

Хана не проумяваше защо позволява на мислите си да се насочват в такава абсурдна посока. Дори и чифт гъсти, черни вежди не можеха да бъдат извинение.

Но ако веждите му привличаха вниманието й, то тъмните му кафяви очи я запленяваха. Те като че ли я изпиваха, преценявайки действията й, търсейки скрития подтекст в думите й. И все пак не се променяха от това, което виждаха. Гледаха на света без радост и ентусиазъм. Само със сурова решителност.

Той беше хубав мъж. Независимо от късата му коса, която отказваше да застане на място, освен когато беше мокра. В момента, в който изсъхнеше, тя щръкваше във всички посоки, все едно непрекъснато прокарваше пръсти през нея. Имаше издължено лице и правилно оформен нос. Тя не можеше да реши дали харесва устата му. Непрекъснатото мръщене и навъсеното му изражение изкривяваха формата й.

Не се бе обръснал. Черната набола брада се виждаше ясно по лицето му и му придаваше почти момчешки вид. Тя не бе очаквала, че това ще й хареса. Винаги бе мислила, че мъжът трябва да прилича на мъж — солиден, опитен, на когото може да се разчита — но от друга страна очите му на старец компенсираха напълно младежкото му излъчване.

— Беше много вкусно, госпожо — каза Бък на госпожа Гросек и стана от масата. — За жена, която никога не е готвила американски ястия, се учите доста бързо.

Хана се дразнеше от усилията на майка си да угоди всячески на Бък. Тя се радваше на новопоявилото се желание за живот у майка й, но не й допадаше, че Бък бе причината за това.

Но защо я интересуваше, че Бък се държеше мило с майка й, а беше груб с нея? Тя не искаше нищо друго от него, освен да й помогне да изплати дълговете си. Щеше да е доволна да му помаха за сбогом, когато и да реши да си тръгне.

— Ще сменя превръзката ти сега — осъзнаваше острия си тон, но не можа да направи нищо, за да го смекчи.

— Превръзката ще почака.

— Не няма! — каза тя по-рязко, отколкото възнамеряваше. — Щом настояваш да тръгнеш, въпреки всичките ми възражения, рамото ти трябва да бъде превързано по-стегнато, за да не се отвори раната.

Бък явно искаше да се възпротиви.

— Ако се отвори, ще заздравее по-бавно и ще ти се наложи да се мотаеш тук още една седмица, а това ще ме подлуди.

— Помисли колко много картофи бих могъл да зария.

— Картофите ги засяхме. Сега е ред на царевицата, боба и тиквичките.

— Спри! — каза Бък с много бледо подобие на усмивка на лицето. — Можеш да пристегнеш рамото ми колкото искаш, стига само да мога да дишам.

Хана очакваше да смени превръзката му в кухнята, но той се отправи към стаята си. Преди още да бе взела нещата, които й бяха необходими, тя усети как напрежението й започва да расте. Помисли за момент дали да не го извика обратно, но отхвърли идеята. Не искаше Бък по никакъв начин да забележи начина, по който й въздействаше. Не искаше и майка й да се досети.

Той седеше на леглото, когато тя отвори вратата. Ризата му беше съблечена наполовина и той се опитваше да освободи раненото си рамо.

Краката на Хана почти се подкосиха. Ужасена от слабостта си, тя обузда мислите си и влезе в стаята. Цялото й тяло се разтресе. Дори ръцете й трепереха.

Тя и преди беше сменяла превръзката му, но майка й винаги присъстваше. Сега беше сама в стаята с мъж, гол до кръста. Хана не беше подготвена за чувството на близост, което я обзе. Беше й трудно да го осъзнае, а и не знаеше как да се справи с него. Никога не бе мислила, че един мъж може да й въздейства така. Дори и мъж като Бък.

Мисълта да има този мъж до себе си, само за нея, я оживи. Да може да го докосва, когато си пожелае, да лежи нощем близо до силното му тяло… Е, Хана не бе мислила за тази страна на съпружеския живот. Изглежда това бе сериозен пропуск.

Но и той щеше да лежи близо до нея. Щеше да я докосва. Той дори щеше… Увереността за това, което би се случило помежду им, възпламени съзнанието й. Никога досега не бе позволявала на такива мисли да я безпокоят. Не бе искала да мисли за това, но сега не можеше да се спре.

Хана не можеше да повярва, че чувствата й към Бък бяха претърпели такава драстична промяна. Той беше човекът, твърдо решен да отнеме ранчото й, но това вече не я ядосваше. Може би вече не го вярваше. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че ако Бък посегне към нея в този момент, тя не би имала сили да го спре.

Усети колко чувствителни бяха станали зърната на гърдите й. Като че ли роклята й беше направена от груб вълнен плат. Трябваше да устои на желанието си да ги докосне с ръка, да разбере кое ги караше да настръхнат така.

Решена с нищо да не издаде пред Бък мъчението, което бе обзело съзнанието и тялото й, Хана постави легена и бинтовете на масата до леглото.

— Дай да ти помогна да си свалиш ризата.

Бък беше освободил раненото си рамо. Хана хвана ризата и той издърпа ръката си от ръкава. Не й се наложи да го докосва. Тя хвърли ризата настрани. Но когато започна да маха старите бинтове, не можа да си намери удобна позиция.

Ако останеше права, трябваше да се наведе под мъчителен ъгъл и да доближи главата си много близо до неговата. Ако седнеше, щеше да се окаже до него на леглото. Само при мисълта за това краката й се подкосиха отново. Ако извикаше майка си, щеше да се покаже като страхливка.

Тя застана зад него и се наведе към рамото му. Той обърна главата си, за да я следи какво прави. Косите им на практика се докоснаха. Чувстваше дъха му върху пръстите си.

Тя направи неуспешен опит да махне безопасната игла.

— Искаш ли да ти помогна?

— Ще се справя, ако спреш да се въртиш, за да видиш какво правя.

Вместо да отмести поглед, той я погледна право в очите.

— Изнервям те — това не беше въпрос, а констатация. — Защо?

Искаше й се той да се обърне. Не можеше да разсъждава, когато я гледаше така. Дори и Еймъс не я бе гледал толкова настойчиво. Еймъс я гледаше похотливо и това я ядосваше. Имаше усещането, че Бък вижда какво става в душата й и това я караше да се чувства беззащитна.

— Казах, че не съм нерв…

— Ние сме партньори. Не бива да ме лъжеш.

Тя не се чувстваше като партньор. Чувстваше се слаба, неспособна да свърши работата си.

— Не съм свикнала да съм близо до мъже — успя да промълви най-накрая. — Искам да кажа толкова близо.

Той продължи да я гледа.

— Никога преди не съм докосвала мъж.

— Толкова ли е странно? — попита той. Изражението му не се промени, но й се стори, че това стана с тона му.

— Да.

— Защо?

— Не знам.

— Няма да нараня теб или майка ти.

Ръцете й замръзнаха във въздуха. Тя никога не бе мислила, че той ще я нарани. Защо тогава думите му я превърнаха в топка желе. Ръката й се разтрепери. Той я пое в своята, за да я успокои.

— Защо трепериш?

— Не знам — прошепна тя.

Той пусна ръката й и тя започна да трепери отново.

— Не можеш ли да спреш?

— Не и докато ме гледаш така.

Той извърна глава.

— Така по-добре ли е?

— Да — не беше по-добре, поне не още, но тя се насили да свали бинта. Не би могла да понесе мисълта колко уязвима я правят въпросите му. Не и преди да има време да помисли, да възстанови защитните си сили.

Раната му заздравяваше бързо. Майка й би казала, че това е знак за здраво тяло. Хана нямаше нужда от този знак, за да знае, че е така.

— Заздравява добре — каза му тя, опитвайки се да не обръща внимание на чувствата, които допира на пръстите й до кожата му предизвикваха в нея. Но беше невъзможно да не усети мускулестите му рамена, да не забелязва бавното повдигане на корема му, докато диша, да не почувства топлината на тялото му.

Беше й също толкова невъзможно да пренебрегне начина, по който реагира собственото й тяло. Проблемът идваше от това, че не разбираше какво означава всичко това. Нито Еймъс, нито Лиймън й бяха въздействали по такъв начин. Нямаше приятелки, които да попита и да направи сравнение. Може би това се случваше с всяко момиче. Може би си беше нормално.

Не мислеше, че е така. Обикновено тя беше спокойна, решителна и разсъждаваше доста трезво. Но в момента не беше способна да мисли разумно.

— Не го пристягай много — каза Бък. — Трябва все пак да мога да движа рамото си.

Нервите й бяха толкова опънати, че прекалено силно бе пристегнала бинта.

— Съжалявам, но не ми се е налагало да правя превръзки често.

Не това беше причината, но тя не искаше той да разбере. Концентрира се максимално, за да запази дишането си нормално.

— Защо не помолиш господин Евънс да дойде с теб?

Може би, ако се съсредоточи върху опасността, ще забрави това странно чувство в корема си и омекналите си крака.

— Ако не мога да се справя с работата, трябва да го науча още сега.

— Какво ще направиш, ако откриеш Зийк…? — тя не можа да довърши въпроса си.

Бък коренно се промени. Тя усети как под кожата мускулите му се напрягат. Очите му винаги изглеждаха студени и криеха емоциите му, но сега горяха. Той стисна юмруци, а кокалчетата му побеляха.

— Ще открия кой е виновен — каза Бък — и ще го убия.

Шокирана, Хана се закова на място. Хората от нейната общност проповядваха мир и любов. Тя знаеше, че те невинаги живееха, следвайки тези високи идеали, но не познаваше друг мъж, който да е говорил така открито за убийство. Беше изумена, че Бък го направи.

— Как можеш да говориш така?

— Ти какво ще направиш, ако някой убие най-добрия ти приятел?

Не знаеше. Нямаше най-добър приятел.

— Трябва да има и друг начин.

— Някои хора разбират само от убийство.

— Е, ние още не знаем дали нещо се е случило със Зийк. Той ми изглежда много умен човек, който трудно ще се остави да го хванат. Може би точно сега препуска към ранчото.

Бък малко се поуспокои.

— Зийк е като сянка. Не можеш да го чуеш. Често не можеш и да го видиш.

— Ти много обичаш Зийк, нали?

Бък понечи да каже нещо, но се отказа.

— Преживели сме едно и също. Никой друг не може да го разбере.

— Това не е обич. Да не би да се страхуваш да признаеш собствените си чувства? Той е твой брат. Не би трябвало да имаш про…

— Аз нямам брат — прекъсна я Бък.

— Каза, че имаш девет, че родителите ти са осиновили…

— Джейк и Изабел не са ми родители. Момчетата не са ми братя.

Хана знаеше, че Изабел и Джейк са неговият свят. Той не спираше да ги цитира и непрекъснато говореше за момчетата. Имаше чувството, че вече познава Дрю и Уил, и не можеше да разбере защо той не иска да ги приеме за свое семейство.

— Те са твои официални родители независимо дали го приемаш или не — каза Хана. — Братята ти също.

— Аз имам истински майка и баща. Както и сестра.

— Тогава не разби…

— Майка ми избяга, а баща ми ме продаде. Няма да имам свое семейство, докато не открия сестра си. И смятам да се отплатя на Джейк за всичко, което е направил за мен.

— Не можеш да му се отплатиш за това, че ти е дал семейство — каза Хана. Видя как Бък се отдръпва от нея и се затваря в себе си, но не можеше да спре. — От всичко, което ми каза, разбирам, че те обичат и са сторили всичко за теб като истински родители. Такъв дълг не можеш да изплатиш с пари — само с уважение, лоялност и любов.

Бък не отговори, дори не я погледна.

— Да си родител е много повече от това да създадеш едно дете — продължи тя, отказвайки да се предаде. — Бих заменила баща си за Джейк във всеки един момент и щях да съм горда да кажа, че го обичам.

— Ако не смяташ скоро да свършиш с тази превръзка, аз ще го направя. Трябва да открия Зийк.

За един кратък миг тя бе почувствала, че Бък се е отпуснал пред нея и могат да разговарят като нормални хора. Сега отново усещаше студенината, която лъхаше от него. Той отново я отблъскваше. Импулсът да сподели част от себе си с нея си беше отишъл.

Хана изпита огромно съжаление към Бък. Жестокостта на майка му и баща му го бе лишила от способността да приеме любовта на осиновителите си.

Чудеше се дали той би могъл да обича някого истински, след като непрекъснато се опитваше да измерва чувствата на хората в пари. Изглежда това беше много по-жестока трагедия от побоите, които бе изтърпял.

— Надявам се да го намериш — каза тя, докато завързваше и последната връзка. — Дори и да не го наричаш свой брат, мисля, че го обичаш като такъв.

Бък все още мълчеше, но погледът му беше по-напрегнат отвсякога.

Той започна да облича ризата си.

— Нека ти помогна — предложи тя.

— Мога и сам.

Хана не му позволи да я отблъсне. Тя взе ризата му. Той не помръдна. За миг й се стори, че ще влязат в безмълвен двубой, но той сви рамене и пъхна ранената си ръка. След това пъхна и другата.

— Ще я закопчаеш ли вместо мен?

Тя не очакваше това. Той сам се бе облякъл тази сутрин. Видя предизвикателство в очите му. Дали не я изпитваше? Каквото и да се опитваше да направи, тя нямаше да му позволи да разбере, че го желае.

— Ще ти помогна със седлото — каза тя, пресягайки се към първото копче. Ако говореше за друго, нямаше да й се налага да мисли за това, което правеше. — Няма да можеш да го повдигнеш с това рамо.

— А ще ми помогнеш ли и да се кача на коня?

— Вероятно. Няма да можеш да ми помогнеш да си платя дълговете, ако не можеш да се задържиш на седлото.

— Дългът ли е единственото, което те интересува?

Тя спря на последното копче на пъпа му, точно над колана. Не можеше да го направи. Това копче трябваше да си го закопчае сам.

— Ти би ли се интересувал от друго? — тя не беше чак толкова смутена, че да не разбере какво точно означаваше въпроса му.

Той погледна надолу към оставащото копче, след това вдигна поглед към нея.

— Зависи — той закопча копчето.

— От какво?

Той отново я погледна.

— Все още не знам.

Хана чу, че някой язди към къщата. Поведението на Бък рязко се промени. Той излетя от стаята и се насочи към предната част на къщата, без дори да загащи ризата си. Когато той отвори входната врата, Хана видя Уолтър Евънс да слиза от коня си.

— Намери ли приятеля си? — попита Евънс, когато те излязоха на верандата.

— Не — отвърна Бък. — Точно се приготвях да тръгна да го търся.

— Нещо против да дойда с теб?

Хана не знаеше защо Евънс би се интересувал от техните дела, но беше благодарна, че той предложи да отиде с Бък. Междувременно реши, че при първа възможност ще си купи кон. Нямаше да допусне да я оставят в ранчото отново.

— Няма ли да влезеш да изпиеш чаша кафе?

Хана се обърна и с изненадана видя, че майка й също е излязла на верандата.

Уолтър Евънс се усмихна на майка й.

— Откъде знаеш, че съм яздил цялото това разстояние с надеждата да ме поканиш. Още помня онази първа чаша.

Хана се обърна към майка си, разтревожена, че спомена за времето, когато баща й я беше бил за това, че „забавлявала мъже“, ще я разстрои. Тя наистина беше леко пребледняла, но нито изражението й, нито позата й се бяха променили.

— Добре дошъл си да се отбиваш, когато пожелаеш — каза тя. — На печката винаги има джезве с горещо кафе.

— Ще го запомня.

— Няма да ми отнеме много време да оседлая коня — обади се Бък. — Ще се върна…

Той млъкна. Хана го погледна, но Бък беше зареял поглед в далечината на запад. Тя също погледна натам, но не видя нищо.

— Изглежда, че ще имаме гости — каза Бък.

— Не виждам никого — каза Хана.

— Виждам прахоляк — каза Бък — или са ездачи, или препускащи крави.

— Ездачи — додаде Евънс.

— И аз си помислих същото — отвърна Бък.

Майката на Хана се прибра вътре. Очевидно новопридобитата й увереност не се простираше по-далеч от Бък и господин Евънс.

Двамата мъже завързаха разговор за състоянието на ранчото, за пролетните дъждове, най-подходящото време да започнат събирането и преброяването на говедата и как най-добре да го организират. Хана имаше усещането, че Бък слушаше само с половин ухо. Той продължаваше да се взира в далечината на запад. Най-накрая и тя видя ездачите, но не би могла да каже кои са.

— Лиймън Джилет е — каза Бък.

— Откъде знаеш? — попита тя. — Аз не мога да разпозная никого.

— Кой е с него? — поинтересува се Евънс.

— Том Гладис, мъжът, който срещнахме със Зийк, когато открихме онези крави в каньона и още някой, когото не познавам.

— Не разбирам как ги позна от такова разстояние?

— Имам добро зрение — отговори Бък. — Никога не чета нещо, освен ако не се налага.

Хана не беше сигурна, че някой би могъл да вижда така добре, независимо колко малко чете. Скоро обаче думите на Бък се потвърдиха.

Изражението на Евънс внезапно се промени.

— Какво има? — попита го Хана.

— Този мъж с Джилет — отговори Евънс. — Познавам го.

— Стрелец ли е? — попита Бък.

— Да.

Хана никога не беше виждала стрелец, дори не бе чувала името на някого с такава репутация, а сега такъв човек щеше да прекрачи прага й. Може би точно той беше прострелял Бък.

— Кой е той? — попита Бък.

— Сид Бараклоу — отговори Евънс. — Работи за всеки, който се съгласи да плати исканата цена. Вече от около година работи за Джилет.

— Защо идва тук? — намеси се Хана.

— Съвсем скоро ще узнаем. Дотогава нека седнем и почакаме.

Бък и Евънс седнаха на столовете на предната веранда. Хана не разбираше как бе възможно да останат толкова спокойни. Идваше наемен стрелец. Най-вероятно, за да убие някого.

— Ще ти донеса оръжията — каза тя и се обърна да влезе в къщата.

— Остави ги — каза Бък.

— Но той води наемен убиец със себе си.

— Той идва да ни каже нещо. Наемникът с него е само, за да придаде тежест на думите му. Засега няма да го използва.

— Как би могъл да знаеш?

— Виждал съм наемни стрелци и преди.

За първи път Хана осъзна, че има много неща в живота на Бък, за които тя не знаеше нищо. Той самият би могъл да бъде стрелец.

Прекалено нервна, за да седи просто така, без да прави нищо, тя тръгна към градината си. Но не можеше да се съсредоточи нито върху новите насаждения, нито върху това, какво още искаше да засажда. Единственото, за което можеше да мисли, беше Джилет и стрелецът, когото водеше със себе си. Каза си, че трябва да обере граха, преди да е станало твърде горещо. Можеше да провери картофите и да види дали морковите са поникнали, да прецени дали да ги полее. Трябваше също да реши колко още храна ще й е необходима, за да изхрани Бък и Зийк.

Все още не беше подхванала нищо, когато Джилет и хората му пристигнаха. Не й хареса изражението на Лиймън. Беше разярен. И яростта му бе насочена към Бък.

Внезапно и доста неочаквано, Хана се вбеси. Този мъж нямаше право да идва тук да я заплашва и да принуждава майка й да се крие в къщата. Още по-малко имаше право да е ядосан на Бък. Но преди всичко нямаше причина да води наемен стрелец в ранчото й. Това не й харесваше и тя нямаше да го позволи. Хана излезе от градината с отривиста стъпка и се изправи пред Джилет, преди още да е успял да слезе от коня си.

— Добро утро — каза тя. — Пак ли си дошъл да ме ухажваш?