Барбара Картланд
Цената е любов (5)

Глава пета

Дейша се мяташе в леглото си, без да може да заспи.

„Защо сър Маркъс развали всичко, защо?“ — питаше се непрекъснато тя.

— Мразя го! — мърмореше тя във възглавницата си и разбираше, че главното й чувство не е омраза, а презрение към самата нея.

Тя сега разбра колко жалко би трябвало да изглежда поведението й в очите на човек като сър Маркъс, който не познаваше магическото очарование, което я бе грабнало още в мига, в който беше облякла синята дантелена рокля.

Красивият граф, луксозната сива кола, начинът, по който бе целунал ръката й, комплиментите, с които я бе обсипал, се бяха отпечатали в съзнанието й много трайно.

Тя се въртя в постелята, докато първите слаби проблясъци на утринната зора проникнаха между завесите на прозореца. Стана и ги дръпна. Тъмнината и звездите си бяха отишли и на тяхно място идваше бледата румено златна светлина, предвестница на новия ден. Дейша бързо се облече, нахлузи палтото си и излезе в коридора.

Не повика асансьора, а затича надолу по стълбите. Както и бе очаквала, навън духаше вятър, но беше мек и топъл и тя като че ли долови във въздуха аромат на мимози, защото вятърът идваше от слънчевия юг.

Не знаеше къде иска да отиде. Знаеше само, че иска да върви. Вместо да завие наляво, както винаги бе правила досега, тя тръгна надясно нагоре по пустите улици, покрай къщите със затворени прозорци.

Накрая се озова във високата част на града, в аристократичния квартал, където къщите се намираха сред малки тревни площи и се открояваха, съперничейки си със своето великолепие, една от друга.

За своя изненада тя видя множество коли, паркирани на улицата. Когато минаваше покрай една от къщите — красива сграда с балкони, украсени с орнаменти, и голяма резбована порта, тя разбра, че има прием, който още не е приключил.

Чуваше се музика. Зад прозорците имаше светлина, която леко започваше да бледнее, покорена от лъчите на изгряващото слънце. Отвътре излизаха хора и се качваха в колите си — жени във вечерни рокли, с големи пелерини от норка и самур, наметнати върху раменете им, придружавани от красиви млади мъже, които бяха наметнати с вечерни пелерини, гарнирани с червен или бял атлаз.

Дейша спря и се загледа. От вътрешността на двора се носеше смях и не след дълго Дейша разбра, че повечето от гостите доста си бяха пийнали.

Питаше се какво ли е да отидеш на прием, който трае цяла нощ. В този миг на входа застана една двойка.

Мъжът и жената оживено разговаряха помежду си, а после внезапно се прегърнаха, сякаш бяха забравили всичко друго на света.

Двамата като че ли бяха застинали в дългата прегръдка. Тогава тишината бе нарушена от звука на клаксон. По пътя идваше някаква кола, карана може би също от някой пийнал гуляйджия, който бе решил внезапно да посвири с клаксона.

Дейша инстинктивно пристъпи напред и се озова пред самия вход на къщата. Точно в този момент мъжът и жената, които се прегръщаха, бавно тръгнаха напред и се озоваха лице в лице с нея.

Тя спря да диша точно в мига, в който жената, облечена във вечерна рокля, извика изненадано. Бяха се познали едновременно. Това бе лейди Сибил.

Дейша се двоумеше. Не знаеше дали трябва да спре или да продължи. Но преди да бе взела решение, лейди Сибил каза:

— Какво правите тук? Защо ме шпионирате?

Гласът й беше сърдит, но тих, и очите й святкаха върху бялото й лице.

— Аз… аз се разхождах по улицата — отговори Дейша, слисана от тази внезапна атака.

— Следите ме, шпионирате ме! — повтаряше лейди Сибил.

— Какво има? — попита мъжът.

— Стой настрана, Дарио — каза му свирепо лейди Сибил.

Дейша разбра, че е италианец, но не успя да го види, защото очите й бяха приковани върху красивото, разкривено от злоба лице на лейди Сибил.

— Уверявам ви — каза Дейша тихо, — че не съм дошла тук, за да ви търся. Не можах да спя и излязох да се разходя преди другите да са се събудили.

Лейди Сибил пристъпи напред и сложи ръка върху рамото на Дейша.

— Обещайте ми — каза тя, — обещайте ми, че няма да казвате, че сте ме виждали тук. Трябва да ми обещаете.

Дейша се колебаеше. Не виждаше причина, поради която да дава на лейди Сибил такова обещание. Не я познаваше, дори не я харесваше.

— Нямам навик да клюкарствам за никого — каза бавно тя. — Това достатъчно ли ви е?

Като каза това, тя си тръгна.

— Спрете! Чуйте ме — извика след нея лейди Сибил.

Това само накара Дейша да се забърза. Тя почти тичаше и без да се обръща, знаеше, че лейди Сибил гледа след нея.

„Тази жена е лоша!“ — мислеше си Дейша. Не я бе харесала още от първия миг, в който я бе видяла. Не бе харесала алчните й ръце, студения й, пресметлив поглед, начина, по който се държеше със сър Маркъс.

„Тя ще го направи нещастен — помисли си Дейша. — Ужасно, ужасно нещастен!“

Донякъде се утешаваше от мисълта, че всъщност не е дала конкретно обещание да мълчи и не усети точно кога стигна до хотела.

Притича нагоре, съблече се и се изкъпа. Оправи косата си, постави чиста яка и маншети на униформата си. Но през цялото време се движеше автоматично. Съзнанието й бе заето от видяното — стройното, елегантно тяло на лейди Сибил, плътно притиснато в страстна прегръдка, и гласа й, който казваше: „Обещайте ми, че няма да казвате, че сте ме видели тук!“

На вратата се почука.

— Закуската е сервирана, синьорина — съобщи келнерът.

Дейша влезе в приемната и видя, че сър Маркъс вече беше седнал на масата.

— Добро утро — каза тя от вратата малко несигурно и се сети, че не бяха се виждали от оня момент през нощта, когато му каза, че графът я е целунал и го обвини, че е развалил щастието й.

Оттогава се бяха случили толкова много неща, че почти бе забравила колко неудобно и трудно ще й бъде да го види отново. Сега разбра, че не бе толкова трудно, защото той едва вдигна погледа си от писмата и измърмори разсеяно:

— Добро утро, Дейша.

Сър Маркъс изглеждаше погълнат от пощата. След малко той ги остави.

— Мислих много — каза внезапно той с тон, който я накара да подскочи. — За вас ще бъде по-добре вече да не носите униформа. Искам днес да ви заведа на обяд, но не желая винаги да ме виждат придружаван от медицинска сестра. Това кара хората да ме мислят за болен или умствено недоразвит.

— Боя се, че не съм си взела никакви други дрехи — каза Дейша. — Така че може би ще е по-добре да ме оставите в хотела.

— Е, можете да си купите и други, нали? Снощи положително не бяхте с униформа.

— Това беше друго — каза тихо Дейша. — Както ви обясних, смятам, че маркизата ми е изпратила тази рокля. Иначе имам само униформата си. Не очаквах, че ще ми потрябва нещо друго.

— Добре, вървете да си купите.

Тя се поколеба за миг и разбра, че на фона на щедрото му заплащане бе немислимо да му каже, че не иска да пилее пари за дрехи. Това би изглеждало направо като скъперничество от нейна страна.

— Много добре — каза тя. — Но още колко време ще имате нужда от мен? Знаете, че кракът ви вече е почти оздравял.

— Договорихме се за една седмица, нали? — каза сър Маркъс.

Дейша кимна.

Изпита внезапен страх, че той може да се откаже от услугите й, преди да е успяла да разгледа добре Рим, преди да се е насладила на вълнуващия и необикновен живот тук. Но думите му я успокоиха.

— Ще имам нужда от вас, докато кракът ми оздравее напълно — каза той. — Между другото, тази нощ имах ужасни болки.

— Не се учудвам — каза Дейша. — Трябваше да сменя превръзката, преди да си легнете и вие го знаете много добре.

Стори й се, че той понечи да каже нещо, но после се отказа от намерението си.

— Значи се разбрахме. Тази сутрин ще си купите някои неща и ще ви заведа на обяд.

— Това означава ли, че днес няма да има никакви заседания? Научихте ли дали купувачите ще пристигнат? — попита Дейша.

Сър Маркъс й хвърли бърз поглед през масата.

— Какво знаете за това? — попита той.

— Само това, което ми казаха. Очевидно е, че всички в Рим знаят какво става.

— Нарочно не ви казах нищо — отвърна сър Маркъс. — Така ви е по-лесно да отговаряте на хора като хер Блонфелд. Не можете да кажете това, което не знаете.

— Искате да кажете, че ми нямате доверие? — попита Дейша.

Той видя обвинението в очите й и долови обидата в гласа й. След това съвсем неочаквано се усмихна.

— Не, разбира се, че не, смешно дете. Но хората, които си имам работа, са склонни да поставят капани на невинните и не бих искал да попаднете в някой от тях.

— Никога не бих споменала пред другите нещо, което сте ми казали — заяви Дейша, която все още чувстваше наскърбена.

Сър Маркъс стана от масата и отиде до бюрото.

— Тук има петдесет хиляди лирети — каза той. Купете си каквито искате дрехи и ако парите не ви стигнат, кажете да изпратят сметката на мен.

Дейша стана.

— Имам достатъчно пари, благодаря — каза тя. — Вие ми дадохте, когато пристигнахме, и аз ще платя дрехите си с тях.

— Няма да правите нищо подобно — каза сър Маркъс. — Аз съм този, който иска да смените облеклото си, и следователно съм готов да заплатя за този каприз.

— Аз ще платя дрехите си — повтори Дейша. — Несъмнено дори сред вашите кръгове не е прието един мъж да купува дрехите на една жена, та било тя и ваша служителка.

— Наистина ли мислите за условностите? — попита сър Маркъс.

— Да, мисля — каза Дейша. — Може и да съм незначителна докторска дъщеря, но съм възпитана да спазвам някакви правила на добро поведение. И един от тях е да не приемам скъпи подаръци от мъж, освен ако не ми е съпруг.

Тя говореше с неочаквана разпаленост и забеляза, че сър Маркъс я гледа сърдито през масата.

— Значи сте шокирана от това, че лейди Сибил приема подаръци от мен?

— Ако искате да знаете истината — да — отговори Дейша.

— Предполагам, че мога да давам подаръци, на когото си искам.

— Разбира се — отговори Дейша. — Но аз не съм готова да ги приема. Лейди Сибил може да прави каквото си иска. Но що се отнася до мен, няма да направя нищо, което баща ми или майка ми, ако бе жива, не биха одобрили.

— По дяволите! Имате право! — извика сър Маркъс, като внезапно седна върху бюрото. — Но защо трябва винаги да се караме? Защо, Дейша?

— Не зная — отвърна тя. — Освен, може би, защото сте най-големият кавгаджия, когото някога съм срещала.

— Така ли? Наистина ли е така? — попита той.

За миг Дейша имаше странното усещане, че той прилича на малко, отчаяно момче, което само води битка и се държи предизвикателно към целия свят.

— Предполага се, че аз трябва да се грижа за здравето ви — каза тя, — и да ви успокоявам и изпълнявам желанията ви. Но вие искате такива странни неща. Моля ви, сър Маркъс! Нека да превържа крака ви и после ще отида да си купя рокля, която няма да ви кара да се срамувате.

— И няма да ми разрешите да платя сметката?

— Не! Не! — възкликна Дейша, но въпреки че тонът й беше категоричен, устните й се усмихваха.

— Вие ме вбесявате — каза сър Маркъс, но също се усмихна.

— Само защото сте диктатор — каза Дейша. — Правите всичко така, както сте го намислили.

— Не всичко — каза той. — Ще ви дам два часа. Ако не се върнете дотогава, ще ви поръчам нещо от най-скъпия магазин в Рим.

— Ще се върна възможно най-бързо — отговор Дейша.

Тя отиде в стаята си, взе парите, сложи ги в чантата си и излезе.

В един голям универсален магазин успя да си купи рокля от фин вълнен плат, която й се стори невероятно евтина. Успя да подбере и манто от малко по-плътен плат, но в същия цвят, което да може да сложи отгоре. Получи се сполучлив комплект в тревистозелено, което подчертаваше свежия й тен и синевата на очите й.

Когато се върна в хотела, Дейша се питаше дали новият й тоалет наистина е толкова елегантен и хубав колкото си мислеше. Не знаеше какво ли би казал сър Маркъс, когато го сравни с изящните тоалети, които носеха лейди Сибил и другите хора, в чиято среда той се движеше.

Тя остави кутията с дрехи пред вратата на стаята си и бързо отиде в приемната.

Очакваше да намери сър Маркъс там и тъкмо си помисли, че стаята е празна, когато откъм креслото, което беше поставено до прозореца, се чу нечий глас.

— Очаквах ви, мис Ванкрофт — чу Дейша и след миг се озова лице в лице с лейди Сибил.

— О!

Възклицанието се изтръгна от устните на Дейша тя бавно затвори вратата зад себе си.

— Минах да видя сър Маркъс — каза лейди Сиба — и той ми каза, че скоро ще се върнете и че ще дойде да ви вземе в дванайсет часа. Има важен ангажимент, който го принуди да излезе веднага.

— Разбирам — каза Дейша.

— Чаках — каза лейди Сибил, — защото исках да говоря с вас, мис Ванкрофт.

— Така ли? — попита Дейша.

— Мис Ванкрофт! Искам да ви бъда приятелка — каза лейди Сибил.

— Световете, в които живеем ние двете, са много различни, лейди Сибил — каза Дейша. — Мисля, че имаме твърде малко общи неща помежду си.

— Напротив, има едно много важно нещо, което ни свързва — каза лейди Сибил.

— Кое е то?

— Сър Маркъс!

Дейша мълчеше и след малко лейди Сибил продължи:

— Ще бъда откровена с вас, мис Ванкрофт. Обичам сър Маркъс, ние ще се оженим и не бих искала нищо да го наранява.

— Мисля — каза Дейша, — че когато съм влюбена, не бих изпитвала необходимост да се целувам с други мъже, макар и разумното обяснение, което би могло да се намери за такова действие. Но също така нямам никакво желание да причинявам болка на сър Маркъс — имате думата ми по този въпрос.

— Тогава ми обещайте. Обещайте ми, че няма да му казвате нищо.

— Така или иначе, не виждам причина да давам неразумни обещания — отговори Дейша.

Тя се обърна към вратата, но в този момент лейди Сибил направи няколко крачки към нея.

— Слушайте! — каза тя. — Това не е никак хубаво. Вие криете нещо от мен. Държите се настрана по някакъв начин. Защо не искате да ми обещаете?

— Няма причина да го направя — каза Дейша. — Освен това смятам, че трябва да се доверите на собственото ми отношение към тези неща.

— Не сте пряма към мен по този въпрос — каза лейди Сибил.

— Аз съм напълно пряма — отговори Дейша.

Лейди Сибил тропна с крак.

— Не разговаряйте с мен по този начин! Вие, безсрамно, дребно нищожество. Можете да се превземате колкото си искате пред италианците — чух, че снощи сте били с граф Бернини ди Кампарно, но мен не можете да измамите. Зная точно що за стока сте и откъде идвате. Аз също съм англичанка. Не можете да ми хвърлите прах в очите.

— Да, вие също сте англичанка — каза бавно Дейша. — И като англичанка, не мога да кажа, че съм особено горда от това.

След като изрече тези думи, Дейша излезе от стаята. Искаше да затвори вратата тихо и с достойнство, но тя по необясними причини се затръшна след нея.

Изтича разтреперана по коридора, грабна кутията с новите дрехи, която бе оставила пред вратата на стаята, влетя вътре и затвори вратата след себе си.

Дишаше запъхтяно. Седна на леглото си. Усещаше как сърцето й се блъска в гърдите, устата й внезапно пресъхна.

Не беше си представяла, че на света може да има жени като тази. И за миг дори не беше си въобразявала, че би могла да изпитва такава неприязън към някого, както сега към лейди Сибил.

„И сър Маркъс ще се ожени за нея! — мислеше си тя. — Как може да направи това? Как може!“

Лекото почукване на вратата я накара да подскочи. Беше странно, но се почувства изплашена и неспокойна. Всеки нерв от тялото й бе опънат до скъсване.

— Влезте!

Чу гласа си висок и малко несигурен, и забеляза, че говори на италиански.

Вратата се отвори и на прага застана Робъртс, който й се усмихна успокояващо по своя кротък, ненатрапчив начин.

— Господарят се обади преди четвърт час, мис. Каза, че няма да може да се върне за обяд. Изглеждаше много зает. Може би нещата се задвижват.

— Може би — каза Дейша разсеяно.

Не беше сигурна дали се чувства облекчена или съжалява, че сър Маркъс няма да може да я заведе на обяда, както беше обещал. В момента не можеше да мисли свързано за него. Всичко бе толкова объркано в съзнанието й — той, лейди Сибил, всичко това, което се бе случило.

Робъртс едва бе излязъл от стаята, когато телефонът иззвъня.

— Дейша? — чу тя нечий глас в другия край. Разбра кой се обажда по лекия акцент, с който бе произнесено името й.

— Искам да те видя — каза графът. — Ще обядваш ли с мен?

— Всъщност мога — отговори Дейша. — Неочаквано се оказа, че сър Маркъс е ангажиран и аз съм свободна.

— Чудесно! Измислих нещо вълнуващо, на което да те заведа днес следобед. О, Дейша! Мислих за теб цяла нощ.

Дейша би могла да каже, че и тя е правила същото, но по съвсем друга причина. Вместо това, за да му попречи да говори повече, тя каза припряно:

— Кога и къде можем да се срещнем, за да обядваме?

— Ще дойда да те взема в един и половина. Удобно ли е така?

— Благодаря — каза Дейша.

Тя остави слушалката. Питаше се дали не трябваше да откаже на поканата на графа. След това осъзна, че е нелепо. Той не би разбрал, ако внезапно му откаже да се вижда с него.

Щеше да си помисли, че по някакъв начин я е обидил, а тя положително нямаше да може да му обясни по телефона, че ни най-малко не се сърди на него, а на себе си.

Телефонът отново иззвъня. Този път беше Тим.

— Досега не можах да ти се обадя — каза той, — но исках да го направя. Тук стават разни работи и трябва да стоя с наострени уши, иначе може да изпусна хубавата новина. Но трябва да те видя, Дейша. Как да уредим това?

— То зависи от теб — каза Дейша. — Много бих искала да те видя, Тим.

— Да се видим в града след около четвърт час предложи Тим. — Вземи такси до Валерос, това е едно малко кафене, което се намира недалеч от мястото, откъдето ти се обаждам. Ще пийнем по нещо и ще рискувам да изпусна събитията.

— Бих искала — каза Дейша. — Но не мога ли да взема тролейбус? Толкова по-евтино е!

— Каква чудесна жена за беден съпруг става от теб! — възкликна Тим. — Много добре, тогава. Трябва ти тролейбус номер деветдесет и две. Ще го вземеш от края на улицата. После попитай за пиаца Колонна. Ще намериш кафенето на първия завой вляво, след като слезеш от тролея.

— Ще дойда възможно най-бързо — обеща Дейша. Докато обличаше новата си рокля и палтото, разбра, че се радва на възможността да напусне хотела. На спирката не й се наложи, да чака дълго. Когато тролеят пристигна до пиаца Колонна, тя скочи бързо навън и тръгна към първия ляв завой на площада.

Тим й махна с ръка и тя се затича към него, като се чувстваше някак глупаво радостна, че го вижда. Имаше нещо толкова приятелско и успокояващо в усмивката му. А когато хвана ръцете й, Дейша се почувства така, сякаш го бе познавала през целия си живот.

— Какво да ти поръчам? — попита той.

— Кафе, ако може.

— Две капучино — каза Тим на келнера и след това, докато вадеше цигара от табакерата си, каза:

— Липсваше ми, Дейша. Бях се побъркал от яд, че не можах да те изведа снощи — знаеш това, нали?

— И аз съжалявах — каза Дейша.

— Ами, съжалявала си! — каза Тим. — Забавлява ли се с онова донжуанче?

— Вечеряхме в много хубав ресторант — каза Дейша превзето.

— Не те питах това — каза Тим.

Тъй като Дейша не каза нищо, той се наведе напред и сложи ръцете си върху нейните.

— Ревнувам! — каза той. — И ти го знаеш, нали?

Тя помисли, че Тим се шегува, но като го погледна в очите, разбра, че не е така. Съвсем внезапно той угаси цигарата си.

— Не ме бива за тези неща — каза той. — От мига, в който те видях, разбрах, че се различаваш от момичетата, които обикновено срещам. В теб има нещо. Е добре, не мога да го изразя с думи, но знаеш какво се опитвам да кажа, нали?

— Тим, ние не се познаваме много добре. Току-що сме се срещнали.

— Това е банално, не намираш ли? Аз не мисля така. Струва ми се, че те познавам от много отдавна.

Дейша го разбираше какво иска да каже, защото се чувстваше по същия начин. И все пак се питаше дали не беше така просто, защото с Тим се бяха срещнали в чужда страна — двама самотници, които изпитват привличане помежду си, защото родината е далеч.

Келнерът постави кафето пред нея. Дейша започна да го разбърква замислено.

— Всъщност мисля — каза Тим много сериозно, — че съм влюбен в теб.

— Не, наистина — бързо каза Дейша.

Тим кимна.

— Наистина — каза той. — Усещането не ми е много познато. Това е нещо, което избягвах да правя, откакто навърших седемнадесет години. Но съм прекалено добър журналист, за да не мога да съобщя истината, когато я видя.

— Ако това е истината — каза Дейша, — съжалявам, Тим.

— Защо съжаляваш? Абсолютно невъзможно ли е? Имам предвид, нямам ли никакъв шанс?

Дейша погледна към тихата, почти безлюдна улица.

— Не зная — каза тя. — Честно казано, не зная. Харесваш ми, Тим. Харесвам те повече от всички други, които съм срещала от много време насам. Но харесването не е любов, нали?

— Не, но може да стане — каза Тим.

Дейша се колебаеше. Не искаше да бъде нелюбезна. Не искаше да загуби Тим. И все пак нещо у нея й подсказваше, че никога не би могла да го обича.

— Не искам да ме обичаш, Тим! — каза тя импулсивно. — Нека да бъдем приятели. Нека всичко да продължи така, както бе досега.

— Добре — каза Тим. — Можеш да забравиш за случилото се, ако искаш. Но то си е тук и мисля, че нито ти, нито аз можем да направим нещо, за да го спрем.

Той тихо въздъхна и погледна часовника си.

— Трябва да се връщам, но искам да те видя отново. Ще ти се обаждам всяка секунда, в която мога да се измъкна, и трябва да се опитваме да откраднем по някоя минута, за да я прекараме заедно. Между другото, има непотвърден слух, че Зевс е подложен на ново изпитание.

— Така ли? — възкликна Дейша.

— Предполагам, че не би ми казала за това, дори и да знаеше? — усмихна се Тим.

— Така е — съгласи се Дейша. — Но всъщност нищо не зная. Сър Маркъс никога не споменава за Зевс пред мен.

— Оказва се, че е доста мъдър — каза Тим. — Виж как Блонфелд се опита да изкопчи нещо от теб. Всички останали биха направили това, ако можеха да го постигнат. Говорим за безскрупулни хора. Те са готови да си прережат гърлата един друг.

Той плати сметката и остави бакшиш на келнера.

— Дейша, трябва да вървя. Опитай се да ме обичаш поне мъничко. Вместо сърце сега имам огромна, болезнена рана.

— О, Тим! — Дейша протегна ръка, внезапно загубила дар слово.

Той я пое и я стисна.

— Благословено да е прекрасното ти лице! Трябва да вървя, защото в противен случай ще ме изритат.

Обърна се и затича надолу по улицата в посока, обратна на тази, от която бе дошла Дейша. Тя тръгна бавно към площада. Качи се в тролейбуса, който бавно потегли към хотела.

Беше й горещо, докато изкачваше височината към хотела. Когато стигна в стаята си, Дейша избърса с гъба лицето и ръцете си и среса косата си.

Телефонистката й съобщи, че граф Бернини ди Кампарно я чака във фоайето. Трудно й беше да не изпита задоволство при вида на светналото от радост лице на Бимбо, когато я видя, от пламенния начин, по който вдигна и целуна ръката й.

— Ти си по-прелестна, отколкото те помнех — промълви той. — Дойдох по-рано, но сякаш имах криле на краката си. Разбираш какво чувствам, нали?

Дейша не отговори, но графът не чакаше отговор. Той бъбреше неспирно, сипеше комплименти, ухажваше я по своя неподражаем начин.

— Денят е прекрасен — каза той. — Ще те заведа в едно заведение в градините Боргезе, където ще можем да обядваме на открито. Целият Рим ще лежи в краката ти и ще мога да ти го предложа едновременно със сърцето си.

Тръгнаха нагоре по същата улица, по която Дейша бе минала рано тази сутрин.

Слънцето грееше ярко. Над масите на тези, на които им беше прекалено топло, бяха разтворени малки, пъстроцветни чадъри.

— Какви прекрасни места познаваш! — възкликна Дейша.

— Само най-прекрасните места в Рим са достойни за теб — отговори Бимбо.

Той повика келнера и след известно време, през което той доста словоохотливо изтъкваше преимуществата на различните специалитети, менюто беше избрано.

— Сега нека те погледна — каза графът, когато най-после останаха сами.

Той се загледа в нея, а после каза:

— Миналата нощ си мислех, че при никакви обстоятелства не можеш да бъдеш по-прелестна. А днес си още по-хубава.

— Боя се, че ако остана в Рим още известно време, ще ми завъртиш главата — засмя се Дейша.

— Остани в Рим! Нали не си отиваш? — попита графът.

— Предполагам, че скоро ще си замина — каза Дейша категорично.

Ако бе искала да попречи на графа да й говори за своите чувства, бе избрала неверен път. Той сключи ръце над масата и започна буйно да я уверява в своята любов и привързаност, което трудно би могло да я остави безчувствена.

— Обичам те, Дейша! — повтаряше разпалено той. — Нима не го разбираш? От първия миг, в който те срещнах, разбрах, че това ме порази като гръм от ясно небе. Наистина, повярвай ми!

Той отново целуна пръстите й, докато говореше. Дейша малко смутено се огледа наоколо, като се питаше какво ли ще си помислят хората от съседните маси. Но очевидно никой не проявяваше ни най-малък интерес.

— Не можеш да ме напуснеш — продължаваше графът. — Не можеш просто ей така да си отидеш, след като сме толкова щастливи заедно. Не те ли направих щастлива снощи? Не ти ли се стори, че светът е много хубав, защото бяхме плътно притиснати един към друг?

— Моля те — каза Дейша. — Моля те, недей…

Тя дръпна ръцете си, за да ги измъкне, но той не ги пусна. Келнерът, който донесе виното, предотврати новия изблик на емоции.

— Какво толкова вълнуващо се канеше да ми кажеш този следобед? — попита Дейша, като се мъчеше да говори спокойно, защото усещаше, че трябва да попречи на графа да я ухажва.

— А! Това е нещо, за което искам да говоря с теб — каза той. — Появи ми се шанс — и това наистина е единствената подходяща дума, защото е огромен шанс, велик шанс — да те заведа днес да видиш Зукоко.

— Кой е това? — попита Дейша.

— Да не би да искаш да кажеш, че не си чувала за нея? — попита графът. — Зукоко е ясновидка, най-великата ясновидка на нашето време.

— О!

Разочарованието на Дейша бе очевидно.

— Ти не си развълнувана? Не те интересува? — попита Бимбо, който веднага бе доловил нейната реакция. — Тогава се различаваш от всички останали.

— Не мисля, че наистина вярвам в такива неща — отговори Дейша.

— О, обикновените гадатели, циганите, хората, които гледат на карти или на ръка, всичко това са глупости! Но Зукоко е нещо съвсем друго.

— И казваш, че мога да се срещна с нея? — попита Дейша заинтригувана.

Графът кимна.

— Говорих с нея тази сутрин. Познавам я от много години, но дори на мен понякога ми е трудно с нея. Казах й, че има едно красиво английско момиче, което искам да заведа при нея. И знаеш ли какво ми отговори тя?

— Какво? — попита Дейша.

— Тя каза: „Англичаните са прями и правдиви. Харесвам ги. Доведи ми я.“

Ако някой беше казал на Дейша, че ще се развълнува от посещението при ясновидката, щеше да му се изсмее и да каже, че подобна мисъл е недопустима.

Но след ентусиазираните думи на графа, които събудиха интереса й, на Дейша й беше трудно да не бъди невероятно силно впечатлена още в първия миг от срещата със Зукоко.

Беше фантастична. Стара — много по-стара, отколкото Дейша си я бе представяла, с тъмна коса, толкова синкавочерна, че сигурно беше боядисвана, и с огромни тъмни очи, очертани с въглен.

Носеше черна рокля, може би ушита от някой известен парижки моделиер, но на главата и раменете си носеше шал от сребрист воал, който й придаваше леко ориенталски вид и някаква тайнственост, която напълно хармонираше с нейната репутация.

Дългите й, тънки пръсти бяха натежали от големи пръстени. Единият от пръстените представляваше издълбан смарагд, другият беше с голяма перла, ограден с рубини, а третият — жълт диамант, голям колкото бучка захар.

— Значи това е красивата англичанка, за която ми говори толкова много, Бимбо — каза Зукоко.

Пръстите й бяха много студени, когато докоснаха ръката на Дейша. После Зукоко покани посетителите си да седнат на един диван, а тя самата се настани на огромен стол с висока облегалка, която беше увенчана със златна корона и папски ръце.

— Разкажи ми за себе си, дете — каза тя на Дейша.

— Предполагам, че графът вече ви е казал защо съм в Рим — отговори Дейша. — Много мило от ваша страна, че ме приехте. Той ми обясни каква огромна привилегия е това.

— Аз исках да те видя — отговори Зукоко. — Вече откривам, че се изморявам много лесно, затова се виждам само с тези, с които искам.

Тя сложи ръка на шията си.

— Чуваш ли как стърже гласът ми, Бимбо? — попита тя. — Това е защото съм уморена. Нека да изпием по чаша вино. Ще намерите всичко, което желаете, на масата в ъгъла.

Графът прекоси стаята и се върна с три чаши. Бяха от венецианско стъкло. Имаха изящна форма и всяка от тях бе пълна със златиста течност.

— Любимият ми ликьор — усмихна се Зукоко. — Скъпи Бимбо, ти нищо не забравяш, нали?

— За ваше здраве! — каза графът, като вдигна чашата си към домакинята. — Нека способностите ви никога да не намаляват и мъдростта ви да се увеличава година след година!

Зукоко се засмя и изпи златистата течност на един дъх. Графът направи същото. После и двамата погледнаха към Дейша и тя разбра какво се очакваше от нея. Ликьорът беше като сгряващ пламък, който се стичаше надолу по гърлото й. Беше приятен и сладък и след малко тя усети как в цялото й тяло се разля приятна топлина.

— А сега трябва да се заловим с работа — каза Зукоко. — Защото си дошла да чуеш какво ще ти предскажа, нали така, мила?

— Много мило от ваша страна — отговори Дейша.

— Дръпни завесите, Бимбо — нареди Зукоко. Сега стаята се осветяваше само от двата златни глобуса, които блещукаха от двете страни на камината. Светлината беше достатъчна, за да се вижда какво става в стаята, но не беше достатъчно силна, за да се чете или да се различават предметите много добре.

На масата до Зукоко беше поставен някакъв предмет, покрит с кадифена покривка. Тя смъкна покривката и Дейша видя, че това беше голям кристал с размерите на детска топка.

— Искам да държиш това в ръцете си — каза Зукоко, като подаде кристала на Дейша. Тя остана изненадана от теглото му.

— Гледай в него — изкомандва ясновидката. — Не сваляй очи от него и слушай това, което ти казвам.

За миг Дейша се подвоуми. Искаше й се да спре питаше се какво ли ще види в кристала.

— Гледай! Гледай по-отблизо! — чу тя гласа на Зукоко. — Защото съм на път да открия какво те чака занапред, тайните, които могат да се отключат само чрез проникване в глъбините на живота ти. Дълбоко! Дълбоко! В тъмнината, която крие тайните му от теб!

„Това е смешно — мислеше си Дейша. — Защо се забърквам в такива неща? Възможно ли е да е нещо?“

И все пак не можеше да не почувства очите си намагнетизирани от кристала. Струваше й се, че гласът на Зукоко идва от голямо разстояние и че главата натежава.

„Не биваше да пия този ликьор — мислеше си тя. — Доспива ми се.“

Светлините в кристала проблясваха и се променяха „Може би някой се движи в стаята — помисли си Дейша. — Може би графът е преместил светлините“. Поиска да погледне нагоре, за да го види какво прави, но откри, че не може да откъсне очите си от блещукащата топка, която лежеше в скута й.

Наистина ли нещо се движеше? Това не беше ли лека мъгла? Внезапно се появи слънчева светлина и някакви бели фигури изникнаха от двете й страни — това бяха много, стотици хиляди хора, които се движеха, викаха, аплодираха.

И после долу, точно под нея, на арената, тя видя какво гледаха тези хора. Двама мъже се бореха, двамата носеха доспехи. Слънцето сияеше върху среброто на нагръдните им брони, върху блестящата излъскана повърхност на техните шлемове.

Чуваше се звън на стомана. Всеки път, когато мечовете им се срещаха, се чуваха виковете и крясъците на тълпата. Дейша усети напрежението, пръстите й се вплетоха един в друг, цялото й тяло се вцепени от ужас и страх.

И внезапно единият от мъжете взе надмощие над другия, виковете на тълпата ставаха все по-силни.

Сега тя усети нечие присъствие до себе си. Това бе някой, чиято власт тя усещаше, без дори да го погледне.

Внезапно битката приключи. Мъжът с късия меч, който беше взел надмощие, го насочи към гърлото на другия. Настъпи моментът, в който той се обърна, за да попита дали да бъде милостив или да нанесе удара, дали победеният да живее или да умре.

Дейша знаеше, че този момент ще настъпи, че нищо не може да попречи въпросът да бъде зададен и отговорът да бъде получен.

Тя чакаше със затаен дъх. Чуваше само ударите на сърцето си и усещаше силната болка в гърдите си.

Докато те чакаха, тълпата правеше знаци. Хората държаха ръцете си напред, обърнали палците си надолу, искаха смърт, викаха, че победеният мъж трябва да умре.

Тогава Дейша усети нещо като експлозия в сърцето си. Сякаш не можеше да понася повече това, сякаш тя също очакваше присъда, която ще означава за нея живот или смърт, също както и за човека на арената под нея.

Победителят гледаше нагоре към нея и към човека, който седеше до нея. Върху устните му играеше триумфираща усмивка. Другият, победеният, бе коленичил до него с вдигната нагоре глава. Мечът бе опрян в гърлото му.

Той усещаше приближаването на смъртта, но не изглеждаше уплашен.

Очите му бяха широко отворени. Те преодоляха разстоянието, което ги делеше, и срещнаха очите на Дейша. В тях тя прочете неговото послание, това бе любовно послание, което тя не можеше да не разбере въпреки мъката и ужаса, които я бяха обзели. Тя знаеше каква ще бъде присъдата. Разбра го, преди ръката на онзи, другия, който седеше до нея, да се беше протегнала напред с палец, обърнат надолу. Искаше й се да изпищи, но знаеше, че от гърлото й не може да излезе нито звук. Но очите на умиращия все още бяха вперени в нея. И тогава тя, без думи и без никакво движение, отвърна на любовта, която той й предлагаше. Не можеше да направи нищо друго. Нищо, освен да запази тяхната тайна, да я отнесе със себе си в гроба. И в този последен поглед, който те си размениха, тя вложи цялото си сърце, както бе направил и той. „Спасете го! Спасете го!“ — чу тя шепота на собствения си глас. Тогава внезапно арената изчезна, тълпата също. Усещаше само непрогледен мрак и собственото си нещастие. В този миг, като че ли от много далеч до нея долетя глас, приличен на шепота на вятъра, люлеещ клоните на дърветата.

— Потопи я прекалено бързо. Върни я обратно и я попитай отново.

Това беше гласът на графа и тя се питаше какво ли иска да каже. Друг глас, който тя смътно познаваше — гласът на Зукоко, му отговори:

— Трудно е. Тя не се поддава лесно.

— Попитай я! Попитай я пак!

— Сигурен ли си, че знае?

— Тя ми каза, че й се доверява.

„Толкова ми се спи — помисли си Дейша. — Не мога да слушам тези гласове. Толкова съм нещастна. Защо съм нещастна?“

— Кажи ми! — това вече бе гласът на Зукоко. — Каква е цената на Зевс? Каква е цената? Кажи ми цената?

И като че ли някъде от много далеч, като че ли идваше от друга планета, Дейша чу собствения си глас:

— Зевс! Зевс трябва… да се подложи… на ново изпитание… днес.

— Да, да, кажи ми повече. Каква е цената, която те искат за Зевс?

Говореше Зукоко, но другият глас добави:

— Продължавай, измъкни го от нея! Побързай!

Внезапно, въпреки цялата си умора и нещастието си, Дейша разбра какво става. Бяха я хипнотизирали! Това беше хипноза. Беше го чела в учебниците по медицина.

Тя ясно видя в представите си лекаря, чуваше гласа му, който обясняваше по време на лекциите: „Много е трудно да се хипнотизира пациент, който не желае да бъде хипнотизиран“.

Тя го виждаше, виждаше черната дъска, на която той пишеше, виждаше собствените си записки пред себе си, чуваше шумоленето на другите студенти, които също записваха.

— Кажи ми! Кажи ми цената!

Гласът на Зукоко й действаше като наркотик. Сега Дейша си спомни друго. Четеше на Робин. Четеше му любимата му книга — „Ким“ от Ръдиард Киплинг, за втори или за трети път. А Пазителя беше накарал Ким да види гърне, което беше счупено и същевременно не беше счупено. И се беше спасил!

Как се беше спасил? Чрез съсредоточаване върху нещо друго, чрез повтаряне на таблицата за умножение.

Дейша отново чуваше собствения си глас, който звучеше като чужд:

— Не е потвърдено… че има… изпитание. Не е… потвърдено…

Но мозъкът й мислеше друго. Тя започна да мърмори тихо:

— Две по две… четири; три по две… шест; две по четири… осем; две по дванайсет… двайсет и… четири.

Дейша правеше усилия да види таблицата за умножение на гърба на синята си тетрадка, в която бе писала като дете.

— Три по десет… трийсет; три по единайсет… трийсет и три.

По-нататък… по-нататък…

Сега тя като че ли много бавно се връщаше от далечно пътуване. Всичко ставаше все по-ясно и по-ярко. Усещаше, че идва все по-близо и по-близо, сякаш бе пътувала през дълъг тунел.

— Шест по едно е шест; шест по две — дванайсет; шест по пет — трийсет; шест по шест — трийсет и шест…

— Безнадеждно е! Не мога да проникна в нея!

— Зукоко, ти никога не си се проваляла! — Говореше графът.

— Може би остарявам. Може би тя не знае нищо.

— Убеден съм, че знае.

— Не мога да направя нищо повече. Съжалявам.

„След миг ще трябва да си отворя очите — мислеше си Дейша. — Ще трябва да се срещна лице в лице с тях.“

И тогава осъзна, че е твърде изморена, твърде изтощена. Реши, че ще бъде по-добре да не казва нищо. Щеше да се престори, че е била заспала и е сънувала странен сън.

Бавно и колкото може по-естествено тя първо помръдна ръцете си, а после отвори очи. Стаята беше същата. Златните светлини блещукаха над камината, завесите бяха спуснати, Зукоко седеше до нея, графът — малко по-далеч, на дивана.

И двамата я гледаха втренчено. След кратка пауза Дейша каза:

— Беше странно, много странно. Сънувах някакъв сън.

— Какъв?

Въпросът беше зададен от Зукоко и Дейша не смееше да погледне графа и да види разочарованието, изписано върху лицето му.

— Сънувах, че се намирам на една арена. Не, разбира се, вече зная, това беше Колизеумът. Гладиаторът, който беше спечелил битката, погледна човека, който седеше до мен. Той чакаше знак дали да убие или да пощади жертвата си.

Дейша леко потрепери. Отново усети дълбочината и силата на своето нещастие. Виждаше очите на победения, които я гледаха, впиваха се в нея, изпращаха й своето безмълвно послание, което идваше от дълбините на самата душа.

И тогава, докато се запъваше и търсеше думите, тя разбра кой беше човекът, който трябваше да умре.

Разбра по някакъв необясним, свръхестествен начин, че човекът, който я гледаше до последния си дъх, беше сър Маркъс.

Сър Маркъс, който малко преди да издъхне, й беше казал без думи за своята любов!