Барбара Картланд
Цената е любов (2)

Глава втора

Дейша гледаше през дебелото стъкло на илюминатора на самолета. Под нея се простираха Алпите.

Върховете на планината, покрити със сняг и окъпани от слънчевите лъчи, които разкъсваха облаците, представляваха прекрасна, приказна гледка.

Тя изпита ненадеен трепет от възбуда, някакво внезапно възникнало очакване за красота и чудо, които й предстояха. До този момент бе прекалено заета, за да може да помисли за предстоящото си пътуване или за Рим.

А сега разбра, че през целия си живот това е било мястото, което е искала да посети.

Наистина от летището се бяха погрижили доста добре, за да може сър Маркъс да пътува удобно. Въпреки че това бе малък частен самолет, имаше двама пилоти и стюард, а Дейша никога не си бе представяла, че хората могат да пътуват сред такъв лукс и удобства.

Вече летяха над Италия. Но височината бе доста голяма и тя успя да хвърли само по един бегъл поглед на остров Елба и морето — яркосиньо на фона на златистия бряг.

— Ще се приземим след десет минути, мис — уведоми я стюардът.

— По-добре да събудя сър Маркъс — каза Дейша. Тя прекоси салона на самолета и отиде до мястото, където той спеше дълбоко и спокойно. Някои от бръчките на лицето му се бяха поизгладили и сега той изглеждаше по-отпуснат и някак по-млад.

Дейша изпита внезапно нежелание да го буди, да види отново тези тъмни, хладни очи, които отново ще я гледат, да зърне внезапната извивка на устните му, която винаги я ядосваше толкова много. Но знаеше, че трябва да изпълнява дълга си.

Дейша повдигна одеялото, с което беше завит сър Маркъс, и каза спокойно:

— Почти пристигнахме, сър Маркъс.

При звука на гласа й той бързо се събуди като човек, свикнал да бъде събуждан под тревога.

— Рим! — каза той с глас, който беше леко дрезгав от съня. — Стигнахме ли вече?

— Стюардът каза, че след около пет минути ще се приземим — отговори Дейша.

Тя бързо се върна на мястото си и затегна колана, както й бе обяснил стюардът. Вече кръжаха над летището и бавно се спускаха надолу. Дейша виждаше нивите, горите и реките, които се простираха под тях.

„След миг-два ще бъда в Рим“ — мислеше си тя и светът й се струваше прекрасен.

Но внезапно слънцето се скри зад облаците и всичко стана доста сиво. Снижаваха се все повече и повече. Последва леко разтърсване и земята ги посрещна. Сега самолетът се движеше бавно по пистата към някакви дълги, бели здания.

На Дейша й се стори, че цяла армия от хора бяха дошли да посрещнат сър Маркъс — англичани, италианци, служители с бляскави униформи и специална, много грижливо подготвена линейка, която, щеше да го откара в града.

Най-после след многобройни ръкувания, комплименти и благопожелания те успяха да се измъкнат от посрещачите. Дейша седна до сър Маркъс в линейката.

— Слава Богу, че свърши — каза той изтощено.

— Навярно сте уморен — отговори Дейша.

— Те всички ще дойдат в хотела — каза той — и още много други, които не успяха да ме видят на летището.

— Няма ли да имате възможност да си починете? — попита го Дейша.

— Не — отговори той. — И не се тревожете! Дайте ми едно от онези хапчета, които предписа баща ви.

Тя отвори чантата и му подаде едно. Добре знаеше, че го боли, но той не казваше нищо. Движеха се мълчаливо из улиците на Вечния град.

Всичко бе толкова различно — различно от всичко, което Дейша бе виждала досега. И черквата с широки каменни стъпала, които водеха до великолепна дялана порта, и зданието с бронзови врати и балкони с дялани каменни орнаменти.

На един ъгъл имаше цветарка с огромни снопове червени, розови и бели карамфили. Имаше фонтан, който изхвърляше нависоко струи вода, искрящи и сияещи с цветовете на дъгата въпреки сивото небе.

„Това е Рим! Рим! Рим!“ — мислеше си Дейша и усещаше, че сърцето й започва да пее.

Преди още да повярва, че всичко това е истина, те се озоваха в хотела и сър Маркъс бе отведен през фоайето до асансьора. Качиха се на петия етаж. Стаята, в която ги въведоха, бе голяма, с високи прозорци и балкон, който гледаше към градина.

Мъжете, които бяха помогнали на сър Маркъс, го настаниха в едно кресло до масата, на която имаше три телефонни апарата. Стаята бе топла, но Дейша забеляза, че ръцете му са студени.

Без да каже нито дума, тя отвори вратата на съседната стая и взе от леглото копринената покривка. Обви с нея краката му, след това взе възглавниците и ги намести около него, за да може да се обляга на тях и да даде възможност за почивка на контузеното си и изгарящо от болка тяло.

Придружителите излязоха от стаята и след секунда телефоните започнаха да звънят. Дейша отговаряше малко нервно, но за нейно облекчение всички, които се обаждаха, говореха английски.

— Там ли е сър Маркъс Кънингам? Тук е Джим Армстронг. Иска ли той да дойда при него?

— Там ли е сър Маркъс? Тук е Карл Брамер…

— … сър Едуард Бетингтън…

Имена! Имена! Дузини имена и на всяко Дейша се чувстваше задължена да каже:

— Сър Маркъс много ще се радва да ви види.

Искаше й се да го придума да си даде поне половин час почивка, преди да са пристигнали всички тези хора. Но знаеше, че всеки протест от нейна страна би бил напразен, защото той ще направи каквото иска, независимо от всякакъв съвет, който би могла да му даде.

Накрая, след като пристигнаха първите двама-трима посетители, тя констатира, че вече нямат нужда от нея, и отиде в стаята си, която бе свързана със спалнята на сър Маркъс чрез междинна врата. Стаята бе малка и очевидно е била предназначена за гардеробна, но прозорецът й гледаше към градината и на Дейша й се стори невероятно луксозна.

Тъкмо се канеше да започне де разопакова багажа си, който вече бе внесен в стаята, когато на вратата се почука. Тя отвори и за своя изненада видя един млад човек с нахлупена над очите кафява шапка и шлифер.

— Вие ли сте сестрата? — попита той и очите му, в които тя долови искрици смях, като че ли някак безсрамно започнаха да поглъщат всичко наоколо.

— Аз съм медицинската сестра на сър Маркъс Кънингам, ако това имате предвид — каза Дейша официално.

— Може ли да го видя?

— Кой сте вие?

— Тейлър — римският кореспондент на Дейли Клейриън — отговори той. — Искам един изключителен разказ. Мислите ли, че можете да ми доставите такъв?

— Нямам ни най-малка представа — отговори Дейша. — Но ще попитам сър Маркъс. Бихте ли почакали отвън?

Тя понечи да затвори вратата, но преди да беше успяла да направи това, той вече беше в стаята.

— Не бързайте чак толкова — каза й той. — Бих искал да поговоря с вас.

— Не мога да разговарям с вас, имайте предвид — отговори Дейша.

— Не казвайте такива неща! — отвърна й той. — Можете да говорите с всеки, защо да не можете? И като гледам колко сте хубава, доста хора наоколо ще поискат да разговарят с вас.

Дейша не отговори нищо и след малко той попита:

— Как се казвате?

— Дейша Ванкрофт — отговори тя. — Но ви съобщих, че нямам какво да ви разкажа. Ще бъдете ли така добър да излезете от стаята ми?

— Не бъдете нелюбезна — помоли я той. — Ако не напиша разказ за това, като нищо ще ме изхвърлят. В Рим толкова дълго нищо не се е случвало, че всички сътрудници на вестника са се пръснали навън, за да открият нещо, каквото и да било. Пристигането на сър Маркъс е абсолютен дар Божи. Със Зевс ли пристигнахте?

— С какво? — попита Дейша и след това си спомни за какво става дума. — Не, разбира се, че не. Пътувахме с обикновен частен самолет.

— Трябваше да бъда на летището, но научих за пристигането ви прекалено късно. Какво му е на крака?

Въпросът прозвуча прекалено небрежно. Но Дейша разбра, че той искаше да научи точно това и се опитва да го измъкне от нея съвсем между другото.

— Казах ви, че не мога да разговарям — заяви тя. — Моля ви, почакайте навън. Ще попитам сър Маркъс дали иска да ви види, но това наистина е всичко, което мога да направя.

Репортерът внезапно й се усмихна.

— Добре — каза той. — Ще ви съдействам. Ако можете да ми услужите, моля ви, направете го. Името ми е Тим Тейлър. Можете да ме намерите в редакцията на Клейриън.

Той остави визитната си картичка на масата и неохотно тръгна към вратата.

— Не бихте ли се съгласили да вечеряте с мен? — попита той.

Дейша поклати глава и той отново й се усмихна по начин, който беше някак прекомерно обезоръжаващ.

— Добре, няма да ви притеснявам в момента. Идете и попитайте сър Маркъс. Добро момиче!

Дейша затвори вратата след него, после оправи косата си. Бяха й необходими няколко минути, за да намери сестринската си униформа в куфара, и когато я облече, си помисли, че изглежда доста добре.

Тя отиде в приемната. Почти цяла дузина мъже се бяха наредили край креслото на сър Маркъс. Всички държаха чаши в ръце и сякаш всичките говореха едновременно.

— Дойдохте да ни кажете, че вдигаме много шум ли, сестра? — попита я някой шеговито, но мъжете й направиха път, за да отиде до сър Маркъс.

— Пред вратата ми има един човек — каза тихо тя. — Казва се Тейлър и е представител на Дейли Клейриън. Иска да ви види.

— Отговорът е не — каза твърдо сър Маркъс. — Няма да се срещам с пресата. Нямам какво да им кажа и не искам никаква лична известност. Ще му обясните ли това?

— Американците дават изявления за пресата и пресконференции, щом стана дума за това.

— Нека — каза сър Маркъс студено. — Предполага се, че нашите агенти направляват тези неща.

Той погледна към Дейша.

— Кажете на вашия репортер, че може да получи цялата необходима информация в кантората ми на Виа Виктор Емануел, шестстотин и седем.

— Много добре, ще му кажа това — отвърна Дейша.

Без да знае защо, тя изпитваше нежелание да занесе лошата новина на мистър Тейлър. Той чакаше, облегнат на стената с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете.

— Съжалявам — каза тя.

— Всъщност не очаквах от него да ме приеме — отговори той унило.

Тя му предаде думите на сър Маркъс.

— Все същото! — възкликна той. — Положително не смятате, че мога да напиша репортаж от сухия боклук, който ти подават от кантората. Във вестника искат нещо човешко. Кажете ми как сър Маркъс си е наранил крака?

— Не мога — отвърна Дейша.

— Напълно разбирам — отвърна Тим Тейлър. — Много ли е бил обгорен?

— О, не! Изобщо не беше обгорен. Беше само принудително кацане.

Тя видя, че очите на репортера светнаха, и разбра какво бе казала.

— О, моля ви, не го публикувайте.

— Ще трябва — отговори й той. — Нима не разбирате? Трябва. Не знаете какво е да те тормози редактор. По-голяма част от сътрудниците си измислят историите. У мен все още е останала някаква честност. Като ми казахте толкова много, прибавете още мъничко. Как попаднахте вие в цялата тази история?

— Баща ми се грижеше за сър Маркъс — каза Дейша. — Той е доктор в село Гоблфийлд в Устършир. Сега, моля ви, си вървете.

— Вие сте истински ангел — извика Тим Тейлър. — Сега ми кажете само още едно нещо и няма да ви досаждам повече. Какъв е телефонът на баща ви?

— Да не искате да му позвъните?

— Но, разбира се — отговори той. — Ще получа историята направо от извора. Така е много по-добре.

— С татко ли се каните да говорите?

Тим Тейлър кимна с глава.

— Да му предам ли някакво съобщение? — попита той.

— О, да. Кажете му, че съм пристигнала благополучно. Че пътуването ми хареса извънредно много — тя замълча за момент и попита: — Мислите ли, че сър Маркъс ще види вестника?

— Не бих помислил това — отговори Тим Тейлър. — Не е от хората, които четат клюкарските колони.

— Не, не мога да си го представя да прави това — кимна Дейша със смях.

— Ще вечеряте с мен, нали? — попита Тим. — Тъкмо ще мога да ви предам какво е казал баща ви, след като съм говорил с него.

— Това си е направо подкуп — каза Дейша. — И във всеки случай вероятно няма да мога да приема, защото очаквам сър Маркъс да ме повика.

— Ако това не стане, ще ми се обадите ли? Не мога да ви опиша какво означава за мен да срещна някой, който току-що е пристигнал от Англия. Да си призная честно, самотен съм. Сега не ви ли е малко жал за мен?

— Не, не наистина — отговори Дейша. — Защото не мисля, че ви вярвам.

— Ще ви накарам да ми повярвате по време на вечерята, ако излезете с мен — заяви Тим.

— Не зная. Наистина не зная — повтори Дейша.

— Ще ви се обадя — каза той. Махна й с ръка и тръгна по коридора.

Дейша затвори вратата след него и за миг постоя до нея с лека усмивка върху устните. Имаше нещо весело и дръзко у Тим Тейлър и то я караше да го харесва.

Тя разопакова багажа си и подскочи, когато телефонът до леглото й иззвъня.

— Мис Ванкрофт? Сър Маркъс ви вика — каза един глас със силен чужд акцент.

— Отивам веднага.

Дейша остави слушалката и забърза през съседната спалня към голямата приемна. Сър Маркъс беше сам, но навсякъде около него имаше следи от гостите, които си бяха тръгнали.

Навсякъде имаше празни чаши и фасове. Стаята изглеждаше невероятно разхвърляна, но Дейша имаше очи само за пациента си и веднага разбра, че сър Маркъс беше изтощен. Лицето му беше сиво и бръчките край устата му сякаш бяха станали по-дълбоки.

— Бихте искали да си легнете, нали? — тихо попита Дейша.

— Не ми харесва това — отговори сър Маркъс, — но мисля, че трябва да го направя. Кракът отвратително ме боли.

— Ще се заема с него веднага щом се съблечете — каза Дейша. — Мога ли да ви помогна да отидете в спалнята?

— Повикайте камериера ми — каза рязко сър Маркъс.

— Камериерът ви?

Очите на Дейша се разшириха от учудване.

— Да, той пристигна вчера с багажа ми. Попитайте за него долу.

Дейша не бе съвсем сигурна как трябва да направи това, а и беше прекалено стеснителна. Затова грабна първия телефон, който й попадна.

— Бихте ли изпратили камериера на сър Маркъс Кънингам в стаята му? — попита тя бързо.

Лицето на другия край измърмори нещо неразбираемо, но след малко вратата на стаята се отвори и един дребен, пъргав мъж на средна възраст забързано влезе в стаята.

— О, ето ви и вас, сър Маркъс — възкликна той. — Очаквах ви, само че тези чужденци долу не ми казаха, че сте пристигнали. Непрекъснато ги питах кога пристига самолетът ви. Няма нужда да ви казвам, че те не знаеха.

— Престани да приказваш, Робъртс, и ми помогни да си легна — каза сър Маркъс уморено.

Двамата — Робъртс и Дейша, трябваше да помогнат на сър Маркъс.

Робъртс донесе топла вода и Дейша изми крака, чието състояние се беше влошило чувствително.

— Трябва да почивате — каза Дейша.

— Всичко да върви по дяволите! И без това само лежа, нали? — язвително каза той.

Тя разбра по тона му как се чувства и му приготви една таблетка и чаша вода, които той за нейна изненада изпи безропотно. После смени превръзката на раната и застана в очакване на нарежданията му.

— Ще ви трябвам ли отново? — попита тя. Очите му бяха полузатворени, но когато чу въпроса й, бързо ги отвори.

— Можете да вечеряте тук с мен — каза той. — Робъртс ще поръча каквото искаме. За вас ще е по-лесно, отколкото да седите долу сама в ресторанта.

Дейша понечи да каже, че има покана за вечеря, но не се реши. Някак, като че ли не се осмеляваше да каже на сър Маркъс за Тим Тейлър. При това не беше сигурна, че трябва да излиза.

Тя се обърна и отиде в стаята си. Не можеше да се избави от почти детското усещане за разочарование.

Телефонът внезапно остро иззвъня. Дейша вдигна слушалката.

— Предадох вашето съобщение на баща ви — чу тя гласа на Тим Тейлър.

— О, наистина ли? Какво каза той?

— Ще ви кажа по време на вечерята — отговори Тим. — Кога ще бъдете готова?

— Не мога да дойда — каза Дейша. — Сър Маркъс иска да вечерям с него.

— Глупости! Можете ли да излезете по-късно?

— Не, не мисля. Всъщност, сигурна съм, че не мога. Трябва да стоя тук.

— Ще ви се обадя за всеки случай към десет часа. Дочуване засега!

Той затвори, а тя постоя малко край телефона с усмивка на устните. Имаше нещо чистосърдечно и много приятно у Тим Тейлър. Искаше да го види отново, но й се струваше, че тази вечер това няма да бъде възможно.

Звънецът над главата й остро иззвъня. Тя отвори вратата към стаята на сър Маркъс.

— Вие ли позвънихте?

Той я изчака да се приближи до леглото му и след това неочаквано попита:

— Кой се обади?

— Съжалявам, ако звънецът ви е обезпокоил — каза Дейша.

— Попитах кой беше!

— Беше… лично за мен — каза Дейша.

— Кой?

Тя помисли, че никога не бе чувала да се говори с такъв властен и тираничен тон. Усети, че сърцето й запърха изплашено в гърдите й. Сведе очи и каза:

— Само… един човек, който имаше съобщение за мен.

— Имате ли приятели в Рим?

Думите сякаш заседнаха в гърлото й. Разбра, че трябва да каже истината.

— Не. Беше един… просто един, с когото се запознах.

— Онзи вестникарски репортер! Той ли беше?

Дейша не знаеше как бе разбрал. Помисли си дори, че той навярно притежава някакви ясновидски качества.

— Всъщност той беше.

— Няма да разговаряте с вестникарите, разбирате ли? Те винаги си пъхат носа и се опитват да измъкнат някоя история. Няма да говорите с тях. Ясно ли е?

— Да, ясно — отговори Дейша.

Искаше й се да спори със сър Маркъс. Искаше да му каже, че не е негова работа с кого разговаря. И все пак откри, че е невъзможно да каже нито едно от нещата, които минаваха през ума й.

— Стойте настрана от тези момчета, те са опасни — каза сър Маркъс. — Тук сте, за да се грижите за мен, а не да се забърквате с подобни хора.

Гласът му звучеше рязко и заповеднически и тя отново не можа да му се противопостави.

„Защо трябва да му позволявам да ме малтретира?“ — питаше се тя, докато бавно се връщаше в стаята си.

Но Дейша знаеше отговора още когато си беше задала въпроса. Тя се страхуваше от сър Маркъс. Не можеше да каже защо. Но определено се страхуваше.

 

 

Дейша застана на стълбите на хотела и въздъхна дълбоко и развълнувано. Това беше Рим! И тя беше свободна — свободна поне за няколко часа, за да го разгледа.

Когато сутринта беше сменяла превръзката върху раната на сър Маркъс, а това бе първото нещо, което бе направила, той й беше казал:

— Ще имам делови срещи цялата сутрин. Предполагам, че искате да разгледате града. Има кола и шофьор на ваше разположение.

— О, благодаря ви, но бих предпочела да се разходя пеша — отвърна му Дейша.

Тогава той я погледна втренчено, като че ли по някаква необяснима причина бе останал недоволен от това, че тя не иска да вземе колата. После след доста дълга пауза каза:

— Ще ви трябват пари. Оставил съм петдесет лири в лирети в плик на тоалетната си масичка. Моля, вземете ги, преди да тръгнете.

— Петдесет лири! — Дейша го погледна смаяно. — Нищо подобно няма да ми трябва!

Сър Маркъс я погледна гневно.

— Казах, че там има петдесет лири — повтори той. — Редовна вноска от парите, които ви дължа. Моля, вземете ги и недейте да спорите за всичко, което ви предлагам.

Дейша усети, че пламва от агресивността на тона му.

— Много добре, сър Маркъс — каза тя покорно. Стегна превръзката и забоде бинта с безопасна игла, а после каза:

— Моля ви, избягвайте да стъпвате на този крак, освен ако не е абсолютно необходимо. Ако го правите, ще се подуе и болките ще бъдат много силни.

— По дяволите, проклетия ми крак! — извика сър Маркъс. — Омръзна ми да мисля за него. А не можете ли да направите нещо за болката в гърба ми?

— За първи път ми споменавате за нея — каза Дейша.

Тя му направи една инжекция от тези, които беше предписал баща й, и тогава се вгледа в лицето му, което бе пребледняло и напрегнато. За своя изненада откри, че състраданието измества раздразнението и яда, които той винаги предизвикваше у нея.

— Ако следобед болката не премине — каза тя, — ще ви направя още една инжекция. Сигурен ли сте, че не искате да потърся лекар да ви прегледа?

— Вие можете да правите всичко, което ми е необходимо — каза рязко сър Маркъс.

Тя помисли с малко кисела усмивка, че това е първият комплимент, който получава от него.

Сега на душата й бе леко. Тръгна от хотела, като се движеше бързо надолу към някакъв красив площад, по средата на който имаше фонтан. Водата бликаше нагоре и се събираше в огромен каменен басейн. Купидони, делфини и самият Нептун се извисяваха над басейна под каскада от бляскави струи вода.

Дейша дълго стоя и се любува на гледката, а после отново тръгна. Сърцето й биеше развълнувано и тя не можеше да потисне желанието да има до себе си някой, с когото да може да сподели всичко това.

Точно когато пресичаше оживения търговски център, чу след себе си забързани стъпки и след миг някой извика името й.

— Мис Ванкрофт!

Дейша бързо се обърна и видя Тим Тейлър, който тичаше към нея с развят шлифер.

— Здравейте — извика тя, като не скри радостта си от срещата.

— Помислих, че сте вие — каза той доста задъхано, когато стигна до нея. — Минавах с кола и ви видях да вървите сама. Веднага реших да ви настигна. Защо бяхте толкова недружелюбна?

— Недружелюбна? — попита Дейша озадачено.

— Да — каза той. — Снощи ви звъних три пъти и все ми казваха, че мис Ванкрофт не приема никакви лични обаждания.

— От хотела ли ви казаха това? — попита Дейша слисано.

— Служителката от централата на хотела каза, че това е по ваше нареждане — отговори Тим. — Опитах отново тази сутрин и получих същия отговор. Това не е ли преднамерена мярка срещу един прекалено упорит репортер? Или сте си резервирана по природа?

Най-после Дейша започна да разбира. Усети как в душата й се надига гняв. Това бе поредният пример за деспотичните методи на сър Маркъс.

Тъкмо се канеше да обясни, какво всъщност бе станало, когато осъзна, че това би било нелоялно спрямо сър Маркъс.

— Сигурно има някаква грешка — каза тя. — Във всеки случай няма да се повтори. Ужасно се радвам да ви видя. Тъкмо отивам да разгледам града.

— Ще дойда с вас — каза Тим Тейлър категорично.

— О, не трябва ли да ходите на работа или нещо подобно?

— Предполага се, че винаги работя — каза той. — Хайде, да вървим да разглеждаме забележителностите. Не съм ги виждал от векове. Къде да отидем най-напред? Може би ще започнем от Колизеумът?

— О, да, нека да отидем — възкликна Дейша.

Тим нае такси.

— Не можем ли да отидем пеша? — веднага попита Дейша.

— Господи, не — отговори той. — Това са доста километри, а аз твърде много уважавам краката си, пък и вашите.

Таксито бе малко и доста тясно, но Дейша гледаше възбудено навън през прозореца като малко дете, което са завели за първи път на пантомима.

— Предполагам сте наясно, че само си губите времето — отбеляза Дейша. — Няма да мога да ви дам никаква информация и нещо повече — ужасно ще внимавам да не изпусна неволно нещо. Така че ако мислите, че имате по-важни неща за вършене, отколкото да ми показвате Колизеумът, предлагам ви да тръгнете веднага.

Тим, който седеше до нея на задната седалка, обърна лицето си към нейното.

— Слушайте, Дейша — каза той. — Ще ви наричам така. Харесвате ми. Харесах ви в първия миг, в който ви зърнах с този неспокоен поглед в очите и леката бръчица на челото ви. Нека забравим сър Маркъс, самолета и всички тези досадни високопоставени момчета и да се позабавляваме за разнообразие.

— Наистина ли мислите така? — попита Дейша.

Тим кимна. Тя се усмихна щастливо.

— Мисля, че това е чудесна идея.

— Добре тогава! — възкликна Тим. — Затворете очи, защото след секунди ще пристигнем и ако искате да видите Колизеумът както трябва, ще бъде необходимо да отидем до едно специално място.

— Ще ги затворя — съгласи се Дейша.

Тим се наведе напред и каза нещо на шофьора на италиански. След малко таксито спря. Тим се наведе пред Дейша и отвори прозореца откъм нейната страна.

— Сега можете да погледнете — каза той.

Тя отвори очи и го видя — точно както си го беше представяла, само че по-голям. Колизеумът се издигаше сив на фона на сивото небе.

Слязоха от таксито и минаха под каменна арка.

Дейша изпита странно и тайнствено чувство от това, че стои на арената и вижда местата за публиката около себе си. Мислеше си, че някога, преди много, много години на тези места са седели други хора, такива като нея и Тим.

Не знаеше защо, но изпита внезапно чувство, че Колизеумът е пълен със страдание, с виковете за милост на хората, които не можеха да намерят изход от смъртта, с отчаянието на онези, които е трябвало да се борят до смърт, и със злорадството на другите, които са наблюдавали.

„Това е жестоко“ — каза си тя.

— За какво мислите? — попита ненадейно Тим. — Имате ужасно сериозен вид.

Дейша не отговори веднага.

— Мислех си колко е странно, че нося римско име — каза след кратка пауза тя. — И сър Маркъс също.

— Дявол да го вземе, имате право! Дачиа! Това определено е римско. Колкото до Маркъс, има няколко императори с окървавено минало, които са носили това име, доколкото си спомням. Признавам, че историческите ми познания са малко поръждясали.

— Да се махаме — каза внезапно Дейша. — Не ми харесва тук. Прекалено е сиво.

— Прекалено сиво ли? — повтори Тим и тя го чу, че се смее.

Но Дейша съзнаваше, че Колизеумът й прилича на някакъв призрак със сивите камъни, от които бе построен, със сивото небе отгоре, предизвикващо спомени, които не са спомени и все пак плашат, защото човек не можеше да си ги спомни.

— Добре, ще отидем на някое по-весело място — каза Тим. — Аз самият никога не съм изпитвал особена симпатия към руините.

Само след час те седяха в едно кафене, което се намираше на една от широките, модерни улици на Рим.

Тим започна да изброява пред Дейша знаменитостите, които бяха насядали около тях. Беше й трудно да запомни имената им, но й допадаха клюките, които Тим й разказваше за тях.

Наоколо имаше дузина италианци с високопарни титли. Тим тъкмо й разказваше за една очарователна млада маркиза, която бе известна с безбройните си любовни приключения, когато един глас зад тях ги накара да вдигнат изненадано глави нагоре.

— Мисля, че снощи ви видях на пресконференцията — каза мъжът с доста гърлен глас.

Беше висок, едър, добре сложен човек със стиснати устни, квадратна челюст и самоуверени очи под рошави вежди. Квадратната му глава го издаваше и Дейша вече знаеше към коя националност принадлежи още преди да чуе думите на Тим:

— Хер фон Блонфелд, нали? Бяхте любезен веднъж да ми разкажете една история, спомням си.

— А вашето име? Боя се, че съм го забравил — каза немецът.

— Тейлър! Тим Тейлър от Дейли Клейриън.

— Да, да, разбира се. Трябва да ме извините, защото съм зле с имената, но никога не забравям физиономиите.

Немецът се поколеба и погледна към Дейша.

— Мога ли да ви представя хер фон Блонфелд? — попита Тим някак с нежелание. — Мис Дейша Ванкрофт. Тя е англичанка.

— Да, зная — отвърна хер Блонфелд. — Видях ви да пристигате снощи със сър Маркъс Кънингам. Отседнал съм в същия хотел. Мога ли да седна при вас?

— Да, разбира се — каза Дейша.

Германецът поръча кафе. Той седеше с вперен в Дейша поглед и водеше доста скучен разговор с Тим за времето, за театрите, за туристите, които посещаваха Рим всяка година, и за сезона. Всичко беше ужасно отегчително и затова след като изпи кафето си, Дейша каза:

— Боя се, че трябва да се връщам в хотела. Бих искала да се прибера пеша, ако ми кажете в коя посока трябва да тръгна.

— Ще дойда с вас — каза бързо Тим.

— Това е смешно — намеси се немецът. — Аз също се връщам в хотела и ще откарам мис Ванкрофт с колата си. Тя е отвън.

— О, няма нужда да ви притеснявам — каза Дейша, но не успя да продължи, защото той я прекъсна.

— Уверявам ви, че ни най-малко няма да ме притеснявате. Сигурен съм, че мистър Тейлър има работа. Той е зает човек. Елате! Убеден съм, че новият ми мерцедес ще предизвика възхищението ви.

Дейша протегна ръка на Тим. Той я стисна и й се усмихна. От жеста му лъхаше дружелюбие и любезност, които някак я стоплиха и тя вече като че ли не се чувстваше толкова ядосана от начина, по който се беше натрапил германецът.

Мерцедесът беше голяма лимузина с преграда между шофьора и пътниците. След като даде някакви указания на шофьора на немски, хер Блонфелд затвори преградата и зави коленете на Дейша с одеяло.

— Удобно ви е, нали? — попита той.

— Много, благодаря — отговори Дейша. — Колата ви е много хубава.

— Можех да се досетя, че ще ви хареса. Ние в Германия правим много хубави коли… а също и хубави самолети.

— Сигурна съм в това — каза Дейша учтиво.

— Именно за това исках да говоря с вас — каза хер Блонфелд.

— За вашите самолети? — попита Дейша изненадано.

— Именно! Много държим нашите самолети да бъдат оценени. Затова съм в Рим.

Дейша се досети, че хер Блонфелд имаше същото отношение към немските самолети, каквото имаше сър Маркъс към британските. Тя само смътно се питаше защо ли такъв важен човек като него ще си прави труда да се занимава с нея.

— Вие сте медицинската сестра на сър Маркъс Кънингам, нали? — отбеляза хер Блонфелд с плътния си глас. — О, сестрите са много доверени и важни личности в живота на всеки мъж. Ако някой е болен, те винаги са там, от тях винаги има нужда. Те също така чуват и доста неща от това, което става край тях.

— Предполагам — каза Дейша неопределено.

— Рим е много весел град — продължаваше да нарежда хер Блонфелд. — А едно красиво, младо момиче като вас ще има нужда от много хубави неща, ако иска да прекара добре. Какво бихте казали, ако ви предложа една диамантена гривна, много красива, изработена от истински синкаво — бели брилянти? Какво ще кажете?

Дейша се обърна слисано към него.

— За какво говорите, хер Блонфелд? — попита тя. — Диамантена гривна? Защо ще ми предлагате диамантена гривна?

— Представете си колко привлекателна ще изглеждате с нея, когато я поставите на прекрасната си ръка, скъпа моя млада лейди — отвърна й хер Блонфелд. — В замяна на това ще поискам само нещо, което толкова лесно можете да ми кажете.

— И какво е то? — попита Дейша.

— Само цената на Зевс! Цената, която сър Маркъс се кани да поиска от тези джентълмени, които толкова силно желаят да купят нашия самолет. Никой никога няма да научи, че сте ми я казали.

Дейша усети, че се вцепенява. Тя рязко се наведе напред, почука на стъклената преграда, която ги отделяше от шофьора, и извика:

— Спрете! Спрете веднага!

Мъжът погледна през рамо и сви встрани към бордюра.

— Скъпа млада лейди, не трябва да приемате нещата по този начин… — изсъска сърдито германецът.

— Хер Блонфелд — каза Дейша, — мисля, че сте не само жалък, но и мерзавец! Ако имах информацията, а аз я нямам, не бих ви я продала дори и за диамантите на короната.

Тя слезе от колата и затръшна силно вратата. Тръгна по тротоара с изправена глава.

„Като че ли бих могла да направя такова нещо!“ — мислеше си тя, усещайки как гневът се надига у нея, след като беше преодоляла първоначалното смайване от предложението на немеца.

После започна да се смее. В края на краищата наистина беше смешно, че й предлагаше диамантена гривна, а тя нямаше ни най-малка представа от това, което го интересуваше.

На няколко пъти й се наложи да спира и да пита за посоката. Измина последните неколкостотин метра до хотела тичешком.

Сър Маркъс стоеше облечен с шлифер и с шапка в ръка. Очевидно я очакваше.

— Закъсняхте — каза той. — Вече е дванадесет и пет и аз ви чакам, за да ви заведа на обяд.

— Толкова съжалявам — каза Дейша. — Не знаех, че искате да излезете.

— Винаги съм точен — каза сър Маркъс. — И изисквам същото и от другите хора около мен.

— Случайно и аз съм много точна личност — каза Дейша, леко уязвена от тона му. — И щях да се върна много преди уговореното време, но…

— Точно така — прекъсна я сър Маркъс. — Винаги има едно „но“ — но влакът закъсня, но автобусът спря, но велосипедът ми се повреди. Чувам това всеки ден около себе си. До гуша ми е дошло, чувате ли ме?

— Давате ли изобщо някому някакъв шанс? — попита Дейша.

— Какво искате да кажете с това? — попита сър Маркъс.

— Хората са човешки същества, знаете — каза Дейша. — Те невинаги могат да предотвратят нещата, които им се случват. О, много е лесно да говори за точността някой като вас, който има коли пред вратата и шофьори, готови да го откарат, където трябва. И камериери, които да го обличат, също. Но мислили ли сте някога какво се случва на обикновените хора, на тези като мен, които наистина трябва да чакат претъпкани автобуси, които могат да закъснеят, защото велосипедът им е твърде стар и се е счупил, а те не могат да си позволят да си купят нов?

Сър Маркъс се втренчи в нея и тя за миг си помисли, че ще започне да спори по онзи бурен, агресивен начин, който винаги я плашеше. Но за нейно учудване той каза спокойно и почти смирено:

— Съжалявам. Имате право, разбира се. Просто повтарях това, което съм казвал и преди, нещо, за което никога не съм мислил, но което е станало нещо като дежурна фраза.

— Трябва да разберете — каза Дейша, — че има огромна разлика между начина, по който се правят нещата, когато човек е богат, и задължението да ги правиш, когато си беден. Не че това е неправилно или в него има нещо нередно. Просто, когато си беден, всичко е много по-трудно.

— Казах, че съжалявам — отговори сър Маркъс. — Трябва ли да падна на колене?

Тя усети, че се усмихва само при мисълта за това. И тогава, понеже той вече не я плашеше, каза:

— Да тръгваме ли? Имам да ви казвам нещо, но то може да почака.

— Какво имате да ми казвате?

— То е едно обяснение защо закъснях — каза тя. — Защото бях забавена от един от вашите съперници, хер Блонфелд.

— Хер Блонфелд! Къде го срещнахте?

Дейша разбра, че вече е твърде късно и че ще й се наложи да дава доста сложни обяснения. Тя заекна и каза:

— Той… той ме заговори в… едно кафене. И когато казах, че… се връщам в хотела, той настоя да ме докара. Знаеше коя съм, защото ни е видял, когато пристигнахме вчера.

— Много по-вероятно е да е дебнел наоколо, за да види кого съм довел със себе си — каза тихо сър Маркъс.

— Във всеки случай аз се съгласих да тръгна с него — продължи Дейша. — И когато се качихме в колата, той ми предложи диамантена гривна, ако му кажа цената, която ще поискате за Зевс.

— Божичко!

Възклицанието беше тихо, но Дейша видя, че сър Маркъс бе абсолютно смаян.

— Диамантена гривна — повтори Дейша. — Каза, че никой никога няма да научи за това.

— Не бих повярвал това за Блонфелд — каза сър Маркъс. — Никога не съм го уважавал особено много, но не бих могъл да помисля, че ще затънат толкова надълбоко в подкупи и корупция. Вие какво направихте?

— Казах му какво мисля за него — отговори Дейша — и слязох от колата. Затова закъснях. Доста ми беше трудно да намеря пътя до хотела и да се прибера пеша.

— Не си ли помислихте да вземете гривната? — попита сър Маркъс.

Дейша го погледна с широко отворени очи.

— Шегувате ли се? — попита тя.

— Не, защо да се шегувам? Нямате особени причини да бъдете лоялна към мен.

— Мисля, че имам — отговори Дейша. — Вие ме назначихте и може да ви се стори старомодно, както предполагам, но винаги съм мислела, че когато ти плащат за една работа, трябва да я вършиш възможно най-добре.

Сега тя говореше разпалено. Самата мисъл, че сър Маркъс би могъл да я помисли за способна да се поддаде на срамното предложение на хер Блонфелд, толкова много я ядосваше, че беше напълно неспособна да потисне чувствата.

Сър Маркъс протегна ръка.

— Простете ми — каза той. — Нито за миг не съм и помислил, че можете да се изкушите от такъв човек.

— Казах му, че дори и да ми предложи диамантите на кралската корона, не бих и помислила да му дам тези сведения — каза Дейша, — и наистина мисля така. Не мога да разбера с какъв тип хора обикновено се свързвате, та можете да си помислите дори за миг, че съм способна да ви предам, вас или когото и да било другиго.

В тона й имаше нещо, което му подсказваше, че тя всеки момент ще избухне в плач. Сър Маркъс протегна ръка и каза:

— Помолих ви да ми простите. За трети път се извинявам в продължение на пет минути.

— Зная — каза Дейша. — Много е хубаво да се говорят вбесяващи неща и после… да очакваме от хората да ни простят. Не трябваше да ги казвате, защото не трябваше да ги помисляте.

— Истината е — каза сър Маркъс, — че съм зле възпитан. Не го ли разбрахте досега?

— Бих искала да не ви го бях казвала — каза Дейша.

— Дайте ми ръката си — каза сър Маркъс. Това не беше молба, а заповед и Дейша почти автоматично протегна ръка и я пъхна в неговата.

Пръстите му се затвориха над нейните. Понеже докосването им беше твърде различно от това, което бе очаквала, гневът й полека-лека започна да се изпарява. Можеше само да го гледа с питащи очи.

— Дълбоко се разкайвам — каза сър Маркъс, но върху устните му се изписа лека усмивка, която лишаваше думите му от смирение.

Дейша искаше да каже нещо, но мислите излетяха от ума й. Внезапно тя се почувства притеснена. Питаше се дали малко не беше преиграла в атаката си срещу сър Маркъс.

— Аз също съжалявам — каза тя. — Предполагам, че гордостта ми беше наранена. Никак не ми харесва мисълта, че хер Блонфелд или който и да е друг може да допусне, че мога да бъда купена.

Устните на сър Маркъс се свиха с внезапна насмешка.

— И все пак всяка жена си има своята цена — каза той. — Тя може да не се изразява в пари, може да е власт или престиж. Но тя неизменно има своята цена!

За миг Дейша се втренчи в него. Имаше чувството, че й бяха ударили плесница. В думите му имаше обида, която тя не можеше да понесе.

И тогава разбра, че не можеше да му възрази по никакъв начин, нямаше никакъв отговор, защото той беше прав. Тя имаше нужда от пари и се бе съгласила за петстотин лири да направи нещо, което не й беше по волята.

Унижението я накара да изпита желание да избяга навън и да скрие срама си. Но тя само вдигна главата си и каза:

— Правите го да звучи ужасно цинично. Но за по-голяма част от жените цената не означава пари или скъпоценности. За по-голяма част от жените цената е любов.