Барбара Картланд
Цената е любов (7)

Глава седма

Дейша се пробуди бавно и все още със затворени очи си припомни събитията от изминалата вечер. Те се нижеха като картини в съзнанието й.

Толкова ясно виждаше малкия ресторант, в който бяха вечеряли, фреските по стените, тавана, украсен с изкуствена лоза, келнерите, облечени със старомодни бричове и с червени пояси от отминали времена.

Звучеше музика. Имаше огромни блюда с макарони и канелони, сладко южно грозде и вино, което сякаш беше събрало всичките слънчеви лъчи.

Всичко беше весело, забавно и не приличаше на нищо, което Дейша бе виждала до този момент. А след това бяха ходили по други заведения — в една изба, чиито стени бяха украсени с бутилки вино, а оркестърът свиреше буйни цигански песни.

Дейша никога не си беше представяла, че една вечер със сър Маркъс може да бъде изпълнена с толкова много приятни преживявания.

Преди това не можеше да не мисли за него като за стар, неприятен, сериозен човек, зает изцяло със себе си и с работата си.

Сега пред нея се разкри една съвсем друга личност — млад мъж, който като нея бе преживял много неприятни моменти.

На Дейша й се бе сторило, че времето мина твърде бързо.

Всъщност, когато чу, че минава един часът, й бе трудно да повярва и усети как й стана съвестно.

— Чувствам се засрамена — каза тя на сър Маркъс. — Вие сте болен, а аз ви държа до толкова късно. Какво ли би казал баща ми за това.

— Смятам, че би казал, че това е много по-тонизиращо, от което и да било друго лекарство — бе й отговорил сър Маркъс.

Дейша трябваше да признае, че думите му не са лишени от истина, защото несъмнено той изглеждаше много по-добре и в момента напрежението бе изчезнало от лицето му.

— Беше чудесно — каза тя с лека въздишка.

— Хареса ли ви? — попита сър Маркъс.

— Повече, отколкото бих могла да опиша — отговори тя. — Никога досега не съм преживявала такава вечер.

Имаше луна. Тя беше малка, но сребристата й светлина блещукаше и се отразяваше в големия купол на катедралата Св. Петър.

Въздухът бе топъл и вместо такси сър Маркъс бе поръчал един от онези файтони, които дори и в този късен час все още чакаха на пиацата.

— Файтон! — възкликна Дейша възхитено.

— Смятам, че е достатъчно топло — отговори сър Маркъс.

— О, разбира се! — отвърна Дейша. — Много по-топло отколкото в деня на пристигането ни, нали?

— Пролетта е дошла от юг. Долавяте ли новия аромат във въздуха?

Дейша го погледна изненадано. Това не бяха думи, които можеха да се очакват от него, и все пак знаеше, че той казва истината. Във въздуха имаше аромат на пролет. Стори й се, че различава дъха на мимози и екзотична сладост на цъфнали портокалови дървета. Засмя се на собствената си фантазия.

Но беше истина, че Рим бе преобразен. Докато пътуваха с файтона, на Дейша й се стори, че ще се случи нещо вълнуващо и възбуждащо. Зимата си беше отишла, беше дошла пролетта. Завесата се вдигаше!

Пристигнаха в хотела и се качиха в асансьора. Пред вратата на техния апартамент сър Маркъс спря.

— Много ли е късно да предложа да пийнем по нещо? — попита той.

Дейша се колебаеше. Не искаше тази вечер да свършва. Искаше й се да продължи безкрай. Струваше й се, че това не е краят, че има още нещо, макар че не знаеше какво е то.

И тогава, когато тя щеше да отговори утвърдително, вратата на спалнята се отвори. Там чакаше Робъртс.

— О, ти си буден! — възкликна сър Маркъс без нужда. — Нямах намерение да те карам да чакаш.

— И аз самият не знаех, че е толкова късно, сър Маркъс — отговори Робъртс. — Мислех, че ще имате нужда от помощ при събличането.

— Много любезно от твоя страна, Робъртс — каза сухо сър Маркъс. — Лека нощ, Дейша.

— Не… не искате ли да ви превържа крака? — попита Дейша, когато той се обърна.

Струваше й се, че трябва да го спре, да намери някакъв предлог, за да останат заедно още малко.

— Не, благодаря — отвърна той. — Ще се справя сам, а вие сигурно сте уморена. Благодаря за приятната вечер.

Тя се обърна с леко разочарование. Магията се бе развалила. Младият, весел мъж, с когото прекара толкова приятно, беше изчезнал. Сър Маркъс Кънингам отново се бе вмъкнал в черупката си. Беше си отишъл от нея и тя знаеше, че няма какво повече да му каже.

Легна си, като знаеше, че няма да може да заспи. Имаше толкова много неща, за които трябваше да мисли. Но беше по-уморена, отколкото предполагаше, защото в момента, в който главата й докосна възглавницата, тя потъна в дълбок сън.

Сега си спомняше всичко толкова живо и й се искаше да си възвърне снощното вълнение и чувство за щастие.

— Толкова щастлива! Толкова много щастлива! — промълви тя на глас и звукът на собствения й глас я накара да отвори очи.

Слънчевата светлина струеше през прозореца — горещото, пламтящо, златно слънце надничаше в стаята й.

— Всичко е чудесно! — възкликна тя.

Робъртс почука на вратата й и каза, че сър Маркъс я очаква. Тя влезе в стаята му усмихната.

— Добро утро, Дейша!

— Добро утро, сър Маркъс! Не е ли чудесен ден! Бяхте прав, пролетта е дошла.

— Какво ще правим днес? — попита той.

Дейша го погледна.

— Ние? — недоумяваше тя.

— Питам се дали не можете да вземете свободен ден — отговори сър Маркъс.

Очите им се срещнаха и тя усети как през тялото й премина внезапна тръпка. Не беше от това, което й беше казал, а от нещо неизречено. То витаеше тук, във въздуха на стаята.

Това бе нещо магнетично и неоспоримо. Нещо, което сякаш трептеше и ги съединяваше така, че тя не можеше да откъсне очите си от неговите. Можеше само да стои и да чувства ударите на сърцето си.

— Дейша!

Сър Маркъс произнесе името й така, че накара, сърцето й да подскочи. Но преди да успее да каже нещо повече, телефонът иззвъня.

— По дяволите!

Сър Маркъс се намръщи и протегна ръка. В слушалката се чуваха обичайните пукания и шумове.

— Да, Маркъс Кънингам е на телефона.

Последваха нови странни шумове и Дейша се досети, че се обаждат отдалеч. Сипа си още кафе, като нарочно гледаше към него, страхувайки се не от него, а от неочакваната странна сладост, която се разливаше по цялото й тяло.

— Да. О, ти ли си, Джофри? Не очаквах да те чуя толкова рано. Какво?

Сър Маркъс почти изкрещя въпроса.

— Какво казваш? — продължи той. — Говори бавно! Не мога да повярвам!

Дейша погледна обезпокоена. Беше съвсем ясно, че се е случило нещо ужасно. Виждаше напрежението и гнева върху лицето на сър Маркъс, разбираше, че той е шокиран от нещо.

— Не! Не! — крещеше той в слушалката. — Не можеш да направиш това. Трябва да публикуваш съобщение. Незабавно. Да го вмъкнеш във вечерните вестници и да свикаш пресконференция за следобеда… Да, това е единственият начин да се справим. Ще видя какво може да се направи тук. Да. Дочуване.

Той остави нервно слушалката и след това седна и се замисли. Имаше вид на човек, получил страхотен удар.

— Какво се е случило? — попита Дейша. — Лоши новини ли?

Стори й се, че сър Маркъс пое дълбоко дъх.

— Би трябвало да знаете — отговори той.

— Аз?

— Да, разбира се. Предателка! Малка предателка! Как посмяхте да го направите?

— Не зная… Не зная за какво говорите — каза слисано Дейша.

— Много добре знаете. Беше един от партньорите ми, който ми прочете заглавията в Дейли Клейриън от тази сутрин. Сега знаете ли за какво говоря?

— Нямам ни най-малка представа.

— Невинността ви не е много убедителна. Но за да съм сигурен, че ме разбирате, ще ви кажа какво е написано на първа страница на този вестник.

Има съмнения за саботаж при Зевс.

Експлозия по време на изпитанията.

— Ще отречете ли, че това е ваше дело? Ще се преструвате ли, че нищо не знаете за това, след като нито един друг вестник не споменава нищо за самолета?

Лицето на Дейша пребледня. Тя стисна силно ръцете си, толкова силно, че кокалчетата й изпукаха.

— Аз… не мога да разбера… каза тя. — Наистина не мога.

— Колко ви плати той за това? Вашият приятел! Приятелят, с когото искахте да имате възможност да прекарвате свободното си време, който е бил толкова, мил към вас! Какво ви предложи? Или може би пожелахте да ви плати в целувки?

— Не е вярно! — извика Дейша. — Кълна ви се… Не е вярно!

— Едва ли можете да очаквате, че ще ви повярвам. Вие бяхте единственият човек, който знаеше. Единственият човек, на когото казах. Доверих ви се и вие ме предадохте. Не само мен, но и страната ни.

Дейша стана.

— Сър Маркъс, трябва да повярвате, че не съм извършила това. Никога не съм дори и загатнала на някого за онази телеграма снощи. Кълна ви се.

— Боя се, че клетвите ви нямат особена стойност. Доверих ви се. Какъв глупак съм бил! Доверих ви се за нещо, което има национално значение. За съжаление вие измамихте доверието ми и това, което ви казах, сега е публична тайна. Зная, че трябва да обвинявам само себе си. Беше идиотско да мисля дори и за момент, че сте това, което изглеждате.

— Изслушайте ме! Трябва да ме изслушате! — извика Дейша.

Сър Маркъс стана.

— Не можете да ми кажете нищо, което да представлява и най-малък интерес за мен. Бях достатъчно глупав да повярвам, че сте почтен човек, когото мога да уважавам, да… — той млъкна и се обърна към нея, обзет от силен гняв.

— Вървете по дяволите! — извика той. — Махайте се от очите ми! Не искам повече да ви виждам. Вървете там, откъдето сте дошли и, за Бога, ме оставете да се опитам да поправя част от злото, което ми причинихте — той се обърна и излезе от стаята, като така тръшна вратата след себе си, че стените потрепериха.

Дейша гледаше вцепенена след него. Не можеше да повярва. Не можеше да повярва, че това е истина. Той не можеше да е казал всички тези неща. Затвори очи закри лицето си с ръце.

Питаше се как Тим е успял да се добере до тази тайна. Дори допускаше, че по някакъв странен начин тя е успяла да му внуши, че има някаква тайна около самолета.

Знаеше, че това е невъзможно. И все пак съзнаваше, че няма никакъв смисъл да спори. Вестникът съобщаваше историята за саботажа и, както правилно бе казал сър Маркъс, тя бе единственият човек, който знаеше за него. Усети сълзи в очите си и тогава внезапно като буря я връхлетя неописуема мъка.

Изтича в стаята си, измъкна куфара от гардероба, отвори го на пода и започна да събира багажа си. Сълзите се стичаха по лицето й, но тя не ги забелязваше.

Остави синята дантелена рокля да виси на закачалката. Помисли си разсеяно, че сър Маркъс би могъл да я подари на някого. Може би някоя от камериерките щеше да й се зарадва. Знаеше, че никога вече не би могла да я облече. Никога! След всичко, което й беше казал.

Нямаше много неща за прибиране. Погледна в портмонето си и видя, че й остават още доста пари. Слаба Богу, че въпреки протестите й сър Маркъс й бе дал толкова много пари, когато пристигнаха в Рим.

Точно когато посягаше към палтото си, телефонът зад нея иззвъня.

— Ало! — каза рязко тя.

— Дейша, ти ли си?

Беше Тим. Дейша се чувстваше ужасно нещастна и не можеше да му се сърди, както беше решила. Само успя да каже на пресекулки:

— Тим! Как… можа! Как можа… да напишеш… това?

— Да напиша какво?

— В днешния брой на Дейли Клейриън. За… саботажа със… самолета.

— Това разтревожи ли сър Маркъс?

— Дали го е разтревожило? Тим, откъде измъкна тази информация?

— Ама това е поразително, нали?

— Не бях аз, нали? О, Тим, кажи, че… не бях аз.

— Дейша, изглеждаш много разстроена. Какво има? Да не би да плачеш?

— Разбира се, че съм разстроена. Ти какво очакваш? Нима не разбираш? Той мисли, че… аз съм ти разказала за това.

— Сър Маркъс мисли така! Боже, трябва да се е побъркал. Разбира се, че не си ми го разказала ти!

— Но аз бях единственият човек, който знаеше! Единственият! Как би могъл… да го научиш… от някой друг?

— Виж какво, Дейша. Не бива да се разстройваш така. Какво ти каза той? В какво те обвинява? Няма допусна това!

— Тим, ти не разбираш! Аз бях единственият човек… който знаеше за саботажа със самолета.

— Ами, как не! — отговори Тим. — Цял Рим научи снощи, когато Дарио Гамбати го разказваше.

— Кой?

— Дарио Гамбати. Чух го да приказва снощи в един бар. Беше доста пиян. Празнуваше, защото мислеше, че самолетът е извън играта. Поразпитах тук-там и разбрах, че е разказвал на всички подред.

— Но откъде е научил? Кой е той?

— Наистина, Дейша, ти знаеш кой е Дарио Гамбати, не може да не знаеш. Той е човекът, който е създал италианския самолет. Той също е добър, но Гамбати знаеше, че самолетът му няма шанс, докато Зевс е в пистата. Сега разбираш ли?

— Да, но как е могъл да разбере, че е станала експлозия по време на изпитанията.

— Откъде да зная? Но той го разказваше на всеки срещнат. Трябваше да опиша историята от чувство лоялност към моя вестник. Казах на главния редактор да го провери, ако може, и му съобщих своя източник на информация.

Дейша едва го чуваше.

— Дарио Гамбати… — мърмореше си тя. След това внезапно си спомни къде бе чувала един женски глас да произнася това име.

— Тим! Тим, слушай! Как изглежда този човек?

— Гамбати ли? О, много приятен мъж, според момичетата.

— Лейди Сибил познава ли го?

— Странно е, че задаваш този въпрос. Имаше слухове, че е много хлътнал по нея, но трябва да кажа, че никога не съм ги виждал заедно.

— Тим, изчакай малко. Не затваряй.

Дейша остави слушалката, прекоси стаята и почука на вратата на сър Маркъс. Както и предполагаше, него го нямаше, но Робъртс оправяше дрехите му с педантична грижливост.

— Робъртс — каза Дейша, — искам да зная нещо. Идвала ли е тук лейди Сибил снощи, докато ние със сър Маркъс бяхме навън?

— Да, мис — отговори Робъртс. — Тъкмо подреждах нещата на господаря, когато чух, че в приемната има някой. Влязох там и видях лейди Сибил. Каза, че искала да види сър Маркъс. Когато й казах, че е отишъл да вечеря, тя отговори, че не е нищо важно. Няма нищо нередно, нали?

— Не. Не, Робъртс. Всичко е наред.

Тя се върна в стаята си и затвори вратата.

— Тим! — каза тя в слушалката. — Открих откъде Дарио Гамбати е получил информацията.

— От лейди Сибил ли? — попита Тим. — Сетих се, че точно това ще ми кажеш.

— Сър Маркъс снощи получи телеграма. Той я разшифрова и я остави на бюрото си. Тя навярно е прочела съдържанието й, отишла е право при Дарио Гамбати и му е казала.

— Е, добре. Това те оправдава напълно, не мислиш ли? — каза Тим.

— Да, но това няма значение. Исках само да се уверя за собствено успокоение. Довиждане, Тим.

— Какво искаш да кажеш? Довиждане? Ще те видя днес, нали? Не можеш ли да обядваш с мен?

— Не, страхувам се, че няма да мога.

— Добре, а какво ще кажеш за довечера?

— Ще ми се обадиш ли? Сега трябва да вървя.

— Добре — каза Тим. — Пази се.

Дейша затвори телефона, облече палтото си, взе куфара и се качи в асансьора.

Във фоайето нареди да качат куфара й в таксито и каза на шофьора да я откара на летището. Знаеше, че бе разточителство, но съзнаваше, че е последното, което си позволяваше.

Докато минаваха с таксито по улиците, тя седеше облегната назад и се опитваше да обгърне с поглед за последен път града, за който бе мечтала през целия си живот. Но като че ли красотата му, окъпана от слънчевите лъчи, не можеше да я развълнува.

Усещаше само мрака на мислите си и болката в сърцето си.

Недоумяваше как сър Маркъс бе повярвал, че е способна да извърши такова нещо. Дори когато всички факти говореха срещу нея, той трябваше да й има доверие. Той трябваше да знае, че тя никога не би се унизила до такава степен, че да направи нещо достойно за презрение!

При мисълта за неговия гняв и за обвиненията му очите й отново се насълзиха. Имаше чувството, че й е зашлевил плесница.

И тогава с болка, която й причиняваше неописуемо страдание, тя разбра с някакво отчаяние, че го обича. Беше абсурдно и смешно. Нещо, което никога не биваше да стане. Но се бе случило. Тя го обичаше! Не ожесточения, суров сър Маркъс, който отначало я ядосваше и късаше нервите й. Не този сър Маркъс, който преди малко я бе обвинил с яростен глас и омраза в очите. А сър Маркъс, когото бе видяла да я гледа с умиращите очи на един гладиатор, малкия Маркъс, който бе плакал през дългите нощи за майка си и бе страдал, измъчван от мащехата си, който и след като бе пораснал, никога не бе срещал любовта. Това бе човекът, на когото съчувстваше с цялото си сърце и който всъщност й го бе отнел така, че то вече не й принадлежеше.

Мислеше си, че през различни периоди от живота си бе познала нещастието, но никога не бе изпадала в такъв непрогледен мрак и не бе изпитвала такава безутешност, както сега, докато таксито я отнасяше далеч от човека, когото обичаше.

Летището беше изпълнено със суетня и шум — непрекъснато кацаха и излитаха самолети, наоколо се носеха викове на пътници и на носачи, полетите се обявяваха по радиоуредбата.

Купи си билет и момичето от гишето й посочи в кой салон трябва да отиде.

— Ако чакате там — каза й то, — ще чуете, когато обявят полета.

— Благодаря — каза Дейша.

Тя прекоси салона и седна в едно удобно кожено кресло. Слънцето грееше през прозорците. Затвори очи.

Това бе сбогуване. Сбогуване с Рим. Сбогуване със сър Маркъс.

Рим й беше дал толкова много. Беше разбил и сърцето й. Питаше се как ще посрещне сега бъдещето, след като знае, че обича човек, когото никога повече няма да види.

Нямаше никаква представа, че любовта може да бъде такава — просто една продължителна болка за човека, когото обичаш. Мисълта, че никога вече няма да го види, свиваше болезнено сърцето й.

Знаеше, че иска да му даде любов — любовта на майка, на съпруга и на жена, която го иска просто такъв, какъвто е.

Дейша пое дълбоко дъх. Беше толкова безнадеждно. Съзнаваше, че не бива да плаче тук, не бива да става за смях. Но усещаше, че всяка частица от тялото й копнее за нещо, което никога няма да стане.

Тя отвори очи. Слънцето, което блестеше отразено в крилото на един самолет, така я заслепяваше, че тя не виждаше нищо друго, освен тази светлина.

Тогава внезапно го видя да влиза през вратата на залата. Спря и се огледа.

Дейша бе обзета от внезапна паника. Искаше да стане, да избяга някъде и да се скрие.

Знаеше, че не може повече да слуша обвиненията му, да понася гнева му, а още по-малко — израза на очите му, който й говореше колко я презира за това, което смяташе, че е извършила.

— Трябва да се махна!

Изрече думите гласно и веднага разбра, че вече е твърде късно. Сър Маркъс я беше видял и идваше към нея.

— Дейша!

Произнесе името й по начин, който я накара да мисли, че не е чула добре. След това седна до нея и хвана двете й ръце.

Тя го гледаше безмълвно. Струваше й се, че сънува, че не е вярно, че той седи до нея с този странен израз на лицето. Усещаше топлината и силата на дланите му. Имаше чувството, че сърцето й ще изскочи от гърдите й, толкова силно биеше.

— Дейша! Прости ми!

Начинът, по който го каза, я развълнува още повече. Тя можеше само да го гледа безмълвно.

— Прости ми! — повтори той. — Няма извинение за мен. Не трябваше да казвам онези думи. Бях луд, побъркан, за да повярвам, че можеш да извършиш такова нещо. Не се овладях. Но не беше само това. Беше, защото ти имах пълно доверие и това ужасно ме нарани. Можеш ли да ме разбереш?

Дейша се опитваше да отговори, но не можеше. В гърлото й бе заседнало нещо, което я задушаваше.

— Не можеш да си отидеш. Не можеш да ме оставиш. Зная, че ми се сърдиш, че това, което казах, е непростимо. Но те моля за милост. Нали сестрите трябва да бъдат милосърдни?

Устните му леко се изкривиха, като че ли се опитваше да се надсмее над себе си. Но очите му не се смееха, те молеха. Дейша вече веднъж ги бе виждала да гледат така.

Това бяха очи на човек, който знае, че ще загуби всичко — живота или любовта си.

Сър Маркъс стисна силно ръцете й.

— Не зная какво да ти кажа — промълви той. — Бих искал да намеря думи, с които да ти обясня колко много се срамувам. Предполагам, че ще прозвучи глупаво, ако ти кажа, че през цялото време знаех, че не би могла да го направиш. Бях сигурен още преди Тейлър да ми се обади и да ми каже истината.

— Тим… ви каза?

Това бяха първите думи, които Дейша успя да произнесе.

— Да. Той разбрал, че нещо не е наред, когато говорил с теб. Когато ти се обадил след пет минути, му казали, че си напуснала хотела с багажа си. Дейша, как можа да направиш това? Как можа да ми причиниш това?

— Вие ми казахте… да си отида — изрече тя. — Казахте ми… че не искате никога вече… да ме видите.

— И ти наистина ми повярва? Че искам това? Как можа след последната нощ?

— Вие… вие… ми казахте… това — продължаваше да заеква Дейша.

Тя всъщност не разбираше какво говори. С нея ставаше нещо. Нещо чудесно, приказно и тя се боеше да диша, за да не развали магията и то отново да изчезне.

— Зная. Казах много глупави, ужасни неща. Но говорех не това, което исках. Не това, което бих могъл да кажа през онази нощ, но се страхувах твърде много. Да го кажа ли сега, Дейша? Да бъда ли смел и да ти кажа, че те обичам?

Тя усети как през цялото й тяло премина тръпка, сякаш в нея лумна внезапен пожар. За миг очите й се впиха в неговите, после сякаш това, което виждаше там, бе прекалено огромно, за да го понесе, тя наведе глава.

— Това… не е… вярно — каза тя почти шепнешком с треперещ глас.

— Истина е — каза твърдо той. — Зная го от отдавна. Разбрах го в мига, в който почти ме подлуди, като ми каза, че си позволила на графа да те целуне — онзи превзет шпионин на Гамбати. И лудо те ревнувах от Тейлър. Не го ли разбираше? Ти го харесваше толкова много. Говореше за него с толкова топлина. О, Дейша! Не знаеш какво голямо страдание ми причини.

— Как… бих могла… да зная? — попита Дейша. — Мислех си, че… обичате лейди Сибил.

— Обичам! — възкликна сър Маркъс. — Любов е това, Дейша, което изпитвам към теб и което никога преди това не съм изпитвал към друга жена. Ти си това, което съм търсил. За което съм мечтал, без да го разбирам. Сега виждам това, защото дълбоко в себе си съм знаел истината още когато те накарах да дойдеш с мен в Рим. Още когато те видях, разбрах, че не мога да те оставя да си отидеш. Но тогава не го разбирах. Продължавах да се правя, че никоя жена не би могла да означава нещо за мен, защото не харесвах жените и ги презирах. И тогава всеки ден, всеки миг виждах колко си различна. Колко си мила, деликатна, очарователна… Дейша, нямам ли шанс?

— Шанс! — повтори Дейша безпомощно. Всичко изглеждаше толкова невероятно и толкова прекрасно. Тя и сър Маркъс бяха сами. Светът бе изчезнал. Нямаше никакви хора, никакви самолети, само светлина, златна всеобгръщаща слънчева светлина, нарушавана само от ударите на сърцето й и от трепета на устните й.

— Дейша, ще се омъжиш ли за мен? — попита сър Маркъс. Предупреждавам те, че ще бъда много труден съпруг. Ще бъда неприятен и деспотичен, с лошо настроение и, както очаквам, понякога груб. Но ще те обичам с цялата си душа и сърце. Това е всичко, което мога да ти предложа, докато смъртта ни раздели. Това са единствените неща, които имат стойност — душата и сърцето ми.

— Нима мислите, че аз бих… поискала нещо… друго? — прошепна Дейша. — Само че се страхувам, защото… защото сте високопоставен и богат.

— Имат ли значение тези неща? Не и когато това се отнася до нас двамата. О, Дейша, мислиш ли, че можеш мъничко да ме обичаш?

Дейша искаше да му каже, че вече го обича, но не можеше да говори. Всичко бе твърде прекрасно, твърде невероятно. Можеше само да го гледа със сияещи очи.

— Отговори ми — каза сър Маркъс.

Тя долови как трепна гласът му и разбра, че той се страхува от това, което би могла да му каже.

— Кажи ми, че имам шанс. Ще те накарам да ме обикнеш. Ще те чакам. Ще продължа да те карам да ме обичаш до края на живота си. Но не си отивай от мен. Не ме оставяй, Дейша, защото няма да мога да го понеса.

— Няма да си отивам… от теб.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— И като начало ще се опитам поне малко да ме обичаш, докато съумея да ти покажа, че мога да бъда и друг, че мога да бъда всичко, което ти би искала?

— Но… аз… те обичам!

Най-после успя да го каже.

За миг той се вцепени. Тя видя как лицето му засиява от щастие. После внезапно той скочи на крака и я хвана за ръка.

— Къде отиваш? Какво има? — попита Дейша.

— Искам да се махнем от тук — отговори той. — Искам да се върнем. Не разбираш ли, Дейша? Искам да те целуна. Твърде дълго съм го искал.

Тя за пръв път му се усмихна и на бузите й се появиха трапчинки.

— Не мога… да повярвам.

Тогава внезапно ръцете му се обвиха около тялото й.

— Какво ни е грижа за хората? — каза той. — Искам да те целуна сега. Искам да бъда сигурен, че си моя. Кажи го отново, Дейша. Повтори това, което току-що каза — че ме обичаш. Трябва да се уверя.

Той я притисна силно към себе си. Дори и някой да ги гледаше, те не го виждаха. Имаха очи само един за друг.

— Обичам те.

Той едва чу думите, които тя бе промълвила.

Тогава устните на сър Маркъс докоснаха нейните и Дейша разбра, че точно това бе чакала.

Усети, че ръцете му я притискат още по-силно. Усети, че устните й се подчиняват на неговите. Почувства, че прекрасният миг я грабна и я понесе някъде надалеч.

Това беше животът. Това бе любовта. Пролетта най-после бе настъпила.