Барбара Картланд
Цената е любов (6)

Глава шеста

След това Дейша никога не можа да обясни как се беше върнала от дома на Зукоко в хотела. Смътно си спомняше, че се бе оплакала от умора и главоболие, докато седеше отпусната в колата на графа със затворени очи и отговаряше едносрично на въпросите му. За щастие и той нямаше особено голямо желание да разговаря. Беше очевидно, че е разочарован от резултата на срещата със Зукоко не по-малко, отколкото Дейша бе шокирана. Тя не можеше да повярва, че бе чула разговора между графа и ясновидката. Питаше се дали това не е родено от въображението й. Но веднага си каза, че просто й се иска да е било така. Гордостта й беше засегната, защото бе повярвала, че нейната привлекателност е накарала графа да прояви интерес към нея, а не фактът, че тя би могла да му даде полезна информация за сър Маркъс.

Когато пристигнаха в хотела, тя слезе бързо от колата и хукна към стаята си. Единственото й желание бе да остане сама, за да може да помисли. Но когато влезе в апартамента, сър Маркъс стоеше до бюрото, върху което имаше голяма купчина писма. Ала той не се занимаваше с тях. Стоеше и гледаше в пространството пред себе си, като че ли мислите му витаеха някъде надалеч. Когато Дейша отвори вратата, той изненадано трепна.

— Имате ли нужда от мен, сър Маркъс?

За миг той впери очи в нея, а след това се усмихна.

— Преобразяване! Ще ми позволите ли да ви поздравя?

Отначало тя не можа да разбере за какво става дума, но след това си спомни за новите дрехи, които бе купила тази сутрин.

— Радвам се, че харесвате това, което избрах — каза тя и й се стори, че гласът й е някак несигурен и нещастен.

— Вкусът ви е безупречен — каза сър Маркъс. — Много ли скъпо ви струваше гордостта да ми откажете да ви подаря тези дрехи?

— Не, всъщност не — отговори Дейша.

Категоричността на тона й го накара да й хвърли един бърз поглед.

— Съжалявам, че не успях да ви заведа на обяда, както се бяхме уговорили. За съжаление пристигнаха много важни новини от Англия и трябваше да се консултирам с членовете на управителния съвет, а това отнема много време.

— За изпитанията, предполагам — каза Дейша. Каза това, без да мисли какво говори, защото съзнанието й беше другаде. Беше напълно неподготвена за вика, който се изтръгна от гърдите на сър Маркъс.

— Кой ви каза, че ще има изпитания? Кой е раздрънкал това?

— Мистър Тейлър ми каза — изрече Дейша.

— Проклетата преса знае всичко — каза сър Маркъс с явно раздразнение.

Той седна зад бюрото си и прекара ръце по купчината с писма.

— Секретарката ми ще се справи с това — каза той, като че ли на себе си. — О, тук има едно и за вас.

Подаде й го, Дейша му хвърли механично един поглед и видя, че е от Гей.

Самият вид на писмото неочаквано я накара да изпита носталгия по спокойния живот на село.

В Гоблфийлд никога нямаше да има Бимбо, който шепне безумни, сладки и смешни комплименти в ухото й и я кара да им повярва въпреки здравия си разум.

„Как можах да бъда толкова глупава“ — недоумяваше тя. Трябваше да се досети, че има нещо зад всичко това. Хора с положението на граф Бернини нямат нужда да ухажват невзрачните милосърдни сестри, след като познават стотиците екзотични и вълнуващи жени от собствената си класа.

Едно внезапно, възклицание откъм бюрото я накара да отвори очи и бързо да се обърне. Сър Маркъс държеше в ръцете си плик от писмо и й подаваше нещо.

— Погледнете това — каза той. — Прочетете го и ми кажете дали този боклук е това, което харесвате.

Тя бавно се приближи до него и видя, че той държи в ръцете си изрезка от вестник. Взе я и видя, че най-отгоре пише Дейли Клейриън. Още преди да започне да чете, тя изпита болезнени опасения. Вътре беше написано следното:

Сър Маркъс Кънингам пристигна днес в Рим. Придружава го хубава, светлокоса медицинска сестра, която предизвиква различни предположения. Известно е, че сър Маркъс е претърпял злополука няколко дни преди да напусне Англия, но би могло да се очаква, че би трябвало да вземе със себе си по-възрастна представителка на тази професия или би могъл да наеме една от многото и по-опитни медицински сестри от Британската болница в Рим, която да се грижи за ранения му крак.

Вместо това негова придружителка е мис Дейша Ванкрофт, която живее в Устършир и която никога досега не е пътувала в чужбина. Тя и сър Маркъс са се срещнали при толкова романтични обстоятелства, че в римското общество се правят най-различни предположения дали тук не би могло да има и предстоящ годеж.

Дейша прочете цялото съобщение и пое дълбоко дъх. Тим беше направил това, а тя го бе смятала за свой приятел. Беше му повярвала, беше го харесвала, а той й бе казал, че я обича. Недоумяваше как е могъл да направи това.

Остави изрезката на масата.

— Сега виждате — каза сър Маркъс — защо настоявах да стоите настрана от пресата.

— Съжалявам — каза Дейша.

— О, много добре разбирам, че мислехте за нелепо да се намесвам в личния ви живот — продължи сър Маркъс, защото тя мълчеше. — Но аз познавам света, в който живея и работя. Тези проклети момчета трябва някак да си изкарват хляба и всичко, което човек казва или прави, се преиначава така, че е невъзможно да не изглежда глупав, колкото и да се мъчи да не е така.

— Съжалявам — повтори Дейша. — Не знаех. Но той изглеждаше… много мил.

За неин ужас при последните думи гласът й секна и очите й се насълзиха.

Тя съзнаваше, че не обича нито графа, нито Тим, но й беше толкова приятно двама мъже да се суетят около нея, да я ухажват и тя да вярва, че са искрени, да мисли, че за първи път в живота си има успех.

— Мили! — избухна сър Маркъс. — Та те точно по този начин измъкват всичко от хората. Преструват се, лъжат, плетат интриги. Правят всичко, което в края на краищата ще им помогне да изкопчат някоя пикантна историйка. Нима не можете да разберете, малка глупачке, че за тях вие не сте личност, а само толкова и толкова сантиметра вестникарска хартия?…

— Да… разбирам — заекна Дейша.

Тя не можеше повече да сдържа сълзите си, затова извърна лице към прозореца като искаше да скрие от него, че плаче, но бе абсолютно неспособна да спре сълзите си.

— Не плачете, Дейша.

Тя чу гласа му близо до себе си и разбра, че той се беше приближил, без да го чуе.

— Това е глупаво… зная… — започна тя, но той я прекъсна.

— Нямах намерение да ви засегна. Само бях ядосан, че трябва да ставате обект на подигравки. Ако отново срещна този младеж, ще му извия врата.

— Съжалявам — повтори Дейша. — Беше толкова доброжелателен. Те и двамата… бяха…

— Да вървят по дяволите!

Тонът на сър Маркъс бе рязък и Дейша осъзна грешката си.

— Не искам да говоря за това — каза бързо тя. — Не искам никога вече да видя нито Тим Тейлър, нито пък графа. Не мога да ви обясня. Моля ви, не ми викайте.

Тя говореше възбудено. Вдигна очите си, които още бяха пълни със сълзи, към него. Страните й бяха мокри, стичащите се сълзи оставяха малка, блестяща пътечка по бялата й кожа.

— Нищо повече няма да кажа — промълви тихо сър Маркъс.

— Аз съм виновна за всичко — хълцаше Дейша. — Аз съм глупачка, така е!

— Глупачка, защото сте доверчива ли? — попита сър Маркъс. — Не се променяйте, Дейша. Това е едно от най-хубавите ви качества.

— Това, че съм толкова глупава ли? — попита с горчивина тя.

Той поклати глава.

— Не. Това, че сте готова да вярвате и да намирате най-доброто у хората. Толкова много други винаги търсят най-лошото. Точно поради това се различавате от тях.

— Никога вече на никого няма да вярвам — каза болка в гласа Дейша.

— Не говорете така — отвърна рязко сър Маркъс. — Вие никога не бива да се ожесточавате. Аз съм ожесточен. Зная това точно така, както зная, че ме мислите за корав, безсърдечен и пресметлив. Опитвал се да не бъда, но вече е твърде късно.

Дейша го гледаше с широко отворени очи. Никога не го беше чувала да говори по този начин.

— Защо мислите, че сте такъв?

— Заради това, което съм преживял — отговори той. — О, зная как се чувствате сега. Зная какво е, когато се излъжеш в хората и си самотен, нещастен и безпомощен. Всичко това ми се е случвало.

— Някак не мога да повярвам на думите ви — каза Дейша. — Изглеждате толкова… самоуверен, толкова независим.

— Вие сте загубили майка си — каза той. — Аз загубих моята, когато бях на тринайсет години. Обичах я извънредно много и тя също ме обичаше.

В гласа му се долавяше болезнена нотка. За момент на Дейша й се стори, че бръчките около устата му станаха още по-дълбоки.

— Никога не съм разбирал баща си — продължи той — и отношенията ни не бяха много добри, а шест месеца след смъртта на майка ми той се ожени повторно. Тя е зла жена, няма друго определение за нея.

— Нищо чудно, че сте нещастен — каза Дейша.

— Толкова много страдах, че исках да умра. Мащехата ми ме преследваше. Тя ме ревнуваше. Не ме хареса, още когато ме видя първия път, и се сърдеше всеки път, когато баща ми ми отделяше внимание или харчеше пари за мен.

— Но това е ужасно! — възкликна Дейша.

— Да, ужасно беше да живееш сред непрекъсната омраза — отговори сър Маркъс. — Това вече не беше дом, а място за скандали. Мащехата ми мамеше баща ми. Беше ненаситно алчна за пари. Каквото не можеше да изтръгне от съпруга си, го измъкваше от другите мъже, които я харесваха.

— И какво стана после? — попита Дейша.

— Тя ме преследва в продължение на пет години. След това успях да убедя баща си да ми позволи да започна работа. Той имаше приятел, който конструираше нов тип самолетен двигател. Той ме взе в кантората си и мисля, че знаете останалата част от историята.

— Всъщност не я зная — призна си Дейша.

— Е, с две думи, провървя ми. Успях да открия грешките в чертежите, преди да са ги видели експертите. Работех като роб, защото бях заинтересован. Поглъщах всичко, което виждах и чувах, и питах за още. Нямах никакви пари, с изключение на съвсем малката издръжка, която ми даваше баща ми. Живеех самотно, квартирата ми беше ужасна.

Той въздъхна.

— Не се срещах с млади хора и категорично не исках да се срещам с жени. Бях научил прекалено много за тях благодарение на втората си майка.

— Ако майка ви е била жива — каза Дейша, — това нямаше да се случи. Тя трябва да е обичала хората, защото е обичала вас.

— О, тя обичаше много хората. Винаги беше готова да повярва в доброто у човека. Хората инстинктивно усещаха това веднага, щом се запознаеха с нея.

— Защо тогава не пожелахте да бъдете като нея? — попита Дейша.

Сър Маркъс погледна през прозореца.

— Не зная — отговори той. — Като че ли никога не съм мислил за това. Откакто попаднах в ръцете на втората си майка, бях прекалено зает да мразя всички и всичко.

— Никой не може да живее без любов — каза Дейша. — Особено децата.

— Майка ми много приличаше на вас — неочаквано каза сър Маркъс. — Същите цветове. Същата хитрост да изглежда винаги женствена, каквото и да прави.

— Хитрост?!

— Що се отнася до мъжа — каза сър Маркъс внезапна твърдост в гласа, — женствеността винаги е капан. Жените, които изглеждат слаби и безпомощни винаги получават това, което искат от околните.

— Дали е наистина така! — попита Дейша. — Тази хитрост положително не ми е донесла това, което искам…

— А какво искате? — попита сър Маркъс почти грубо. — Пари? Власт?

Дейша се засмя.

— Не, разбира се! Не искам нито едното от тези неща. Мисля, че искам просто да бъда обичана. Може би всяка жена в сърцето си иска това. Може би всички тайно търсим именно това.

Тя се подвоуми малко, а след това каза тихо:

— Може би затова откакто дойдох тук вършех глупост след глупост.

— Нима наистина мислехте, че можете да получите любов от този лицемерен граф и от един вестникарски репортер? — попита сър Маркъс с насмешка.

Дейша усети, че се изчервява.

— Те… те казваха, че ме харесват — отговори тя. — А аз… Аз не очаквах, че могат да ме лъжат. Нямаше никаква очевидна причина за това.

Като каза това, тя си помисли, че сега вече знаеше причината. Те се интересуваха от сър Маркъс, а не от нея. Колко хитро бе успял да я заблуди графът. Сигурно още когато се срещнаха по време на обяда, той вече е бил съставил своя план да я ухажва.

Беше се показал толкова умел и проницателен. Спомни си начина, по който целуваше ръката й, усещането на ръцете му, когато танцуваха, думите, които шепнеше в ухото й, когато страните му докосваха нейните. И после допира на устните му — първата целувка в живота й.

Поиска й се да я избърше, да изстърже устните си до кръв, за да заличи всякакви следи от тази целувка, която се бе оказала целувката на Юда и бе измамила нейното доверие и нейната невинност.

И в този момент тя разбра, че, както бе казал и сър Маркъс, не бива да бъде озлобена. Това, което той беше изпитал, което бе преживял, беше го направило суров. Но тя никога не биваше да бъде такава.

— Няма да позволя на това да ме нарани — каза тя високо.

— Правилно — съгласи се сър Маркъс. — Вие сте по-храбра от мен. Много по-храбра.

— О, не — каза Дейша. — Мисля, че наистина съм била неблагодарна, че си позволих дори и за миг да се оплаквам.

Тя вдигна очи към него и внезапно осъзна колко е странно, че може да му говори така.

— Вие ще забравите — каза й сър Маркъс. — И освен това колкото и голяма да бе болката, която ви причиниха тези хора, те нямат голямо значение в живота ви. Освен ако — той замълча за миг, — освен ако не сте влюбена в някой от тях.

Тя долови въпросителна нотка в тона му и това неочаквано я смути.

— Не! Не, разбира се — отвърна бързо Дейша.

— Наистина ли мислите така? — попита той. — Не изпитахте ли внезапна нежност към този млад граф? В края на краищата, всички го смятат за много привлекателен.

— Не, не. Уверявам ви. Не изпитвам нищо такова към него. Аз само… — тя замълча за миг. — Как да ви обясня. Зная само, че не съм влюбена. Никога не съм била.

— Какво е любовта? — попита я сър Маркъс. — Смятам, че повечето хора търсят пари, скъпоценности или нещо друго, което занимава въображението им.

Върху устните му играеше лека усмивка и Дейша разбра, че в този миг той мисли за лейди Сибил. Тя неочаквано разбра, че трябва да го разубеди, да премахне цинизма и горчивината, които се бяха натрупали в душата му от времето, когато мащехата му го е преследвала.

— Това не е вярно — разпалено каза тя. — Уверявам ви, че не е вярно. За всеки мъж и за всяка жена съществуват чудото и красотата на любовта, която ги очаква. Те просто трябва да я открият. Някъде по света има някоя, която ще обикнете.

— А ако я намеря, тя дали ще ме обича?

— Защо не?

— Такъв, какъвто съм сега — циничен, озлобен, подозрителен?

— Но разбира се! — възкликна Дейша. — Нима не разбирате? Тя ще вижда отвъд всички тези неща. Ще види, че не са истински, а само броня, зад която се криете, защото сте били нещастен. Ще открие, че под оръжията, с които сър Маркъс Кънингам се защитава, е скрито едно малко момче, което е загубило майка си.

Беше забравила, че разговаря със сър Маркъс — всяващия страх работодател, който я беше карал да онемява, когато я дразнеше и ядосваше с язвителните си забележки.

Знаеше само, че той има нужда от помощ, че е самотен и загубен и се чувства така, както самата тя често се чувстваше, и че някак трябва да му помогне.

— Благодаря, Дейша!

Гласът му беше много тих. Той протегна ръка и взе нейната. Малките й нежни пръсти потънаха в топлата му шепа и при докосването му тя внезапно почувства странен трепет да преминава през тялото й.

Внезапно вдигна очи към него и срещна пронизващия му поглед, който винаги сякаш проникваше в най-съкровените тайни на съзнанието й. Отново почувства странния трепет.

Не знаеше защо. Помисли си, че се дължи на вълнението от това, което й беше разказал.

Очите й бяха приковани в неговите. Струваше й се, че в тях има странен магнетизъм, послание, което той се опитваше да й предаде, нещо, което я зовеше — къде, тя не знаеше.

За момент Дейша се върна назад във времето. Тя гледаше не към сър Маркъс, а към гладиатора, който, умирайки й изпращаше с очите си любовно послание.

Тя направи усилие да се върне в действителността. Това бе сър Маркъс Кънингам, нейният шеф, човекът, когото тя не разбираше, който я плашеше и ядосваше. И все пак й се струваше, че очите му изпращаха посланието. Ако само й кажеше какво мисли, какво се опитва да й каже.

Стори й се, че той е почти готов да го направи, но в този момент телефонът иззвъня, като разкъса тишината в стаята на хиляди парченца. Дейша така се стресна, че подскочи и издърпа ръката си от неговата.

— По дяволите! — извика тихо сър Маркъс, стана и отиде до бюрото.

— Ало! Да, разбира се, ще го приема.

Закри слушалката с ръка.

— Обаждат се от Англия — обясни той. — Резултатите от изпитанията.

— О, надявам се, че са добри.

— Да, сър Маркъс е на телефона — каза той в слушалката.

Последва пауза и най-после Дейша чу сър Маркъс да казва:

— Ти ли си, Джеймисън? Да. Тук е Кънингам… Какво ново?

В тона му се долавяше напрегнато нетърпение, от което Дейша разбра колко много означаваше всичко това за него. Докато той слушаше, тя наблюдаваше лицето му и разбра, че нещо се е случило.

— Кога?

Въпросът му прозвуча като пистолетен изстрел.

— Къде? Да.

Разказът за случилото се явно продължаваше. Бръчката на челото на сър Маркъс ставаше все по-дълбока, а лицето му потъмняваше все повече и повече.

— Много добре. Обади ми се отново — каза той и остави рязко слушалката.

Стоеше неподвижен, вперил очи в телефона. Дейша почака малко и после плахо и много тихо попита:

— Какво се е случило?

Той сякаш не я чу. После се обърна.

— Експлозия! Експлозия по време на изпитанията.

— Много ли е сериозно?

— Не знаем — отговори той. — Това е двигателят. Ужасно е. Ако е саботаж, което е възможно, това поне би било някакво извинение.

На Дейша й се стори, че в тона му имаше отчаяние.

— Това ще навреди ли на шансовете ви да продадете самолета? — бавно попита тя.

Сър Маркъс вдигна очи и я погледна за пръв път след телефонния разговор.

— О, не. Разбира се, че не — каза той. — Няма никаква причина някой да знае за това. Никой не бива да знае. Тази информация не бива да се разчуе, разбирате ли това?

— Да, естествено — отвърна Дейша.

— Нямаше да ви казвам — обърна се той към нея, — ако ви нямах абсолютно доверие. Дейша, съзнавате ли, че ако това се разчуе, то може да унищожи напълно шансовете на самолета?

— Да. Да, естествено, разбирам това — промълви Дейша.

— Така че няма да кажете нищо? Ще ми се закълнете ли?

— Разбира се, че се заклевам — отговори Дейша. — Можете да ми вярвате, сър Маркъс. Моля ви, вярвайте ми.

Той я погледна и лицето му се смекчи.

— Наистина ви вярвам — каза той. — Много повече, отколкото си мислите.

Дейша очакваше, че той ще каже нещо повече, но той погледна часовника си и възкликна:

— Трябва да открия Грешам, преди да е излязъл от кантората!

— Ще ви трябвам ли още? — попита Дейша.

— В момента не. Може да ми се наложи да изляза, но ще вечеряме заедно. Нямам други ангажименти.

Каза го механично и тя разбра, че в момента сър Маркъс я е изместил от мислите си. Вече беше вдигнал слушалката и искаше телефонния номер на кантората си.

„Странно — мислеше си тя — колко бързо може да се смени настроението му. Ту е безцеремонен и надменен, а в следващия миг е толкова различен, като че ли не е същият човек.“ Мислеше си за детството му и сега си обясни толкова много неща, които преди бяха неразбираеми за нея.

Влезе в стаята си и изпита истински шок, когато видя отражението си в огледалото на гардероба. За миг не можеше да повярва, че жената, която я гледаше от огледалото е тя.

„Дали Рим ме е променил така?“ — попита тя отражението си и се усмихна.

Телефонният звън я изтръгна от мислите й. Тя вдигна слушалката.

— Дейша, ти ли си?

Беше гласът на Тим. Тя усети как цялото й тяло стегна.

— Да, но… нямам какво да ти кажа.

Чуваше дишането му на другия край, а после чу настойчивия му смаян глас:

— Какво искаш да кажеш? Какво се е случило?

— Мога много бързо да ти кажа какво се е случило. Току-що видях една изрезка от Клейриън. Изпратили са я на сър Маркъс от Англия.

— О, чуй ме, Дейша! — извика Тим. — Съжалявам, ако те е разтревожила, ужасно съжалявам. Но нима не разбираш? Аз трябва нещо да правя. Затова дойдох при сър Маркъс през онази първа вечер. Не помниш ли, ти казах съвсем откровено, че съм дошъл да измъкна някаква история? Трябваше да напиша нещо и тъй като нямаше какво друго, написах това за теб. Не беше продиктувано от лоши намерения.

— Толкова е грубо — каза Дейша. — Онези неща, за които намекваш, като ме изкарваш любовница на сър Маркъс или нещо подобно.

— Зная, зная — прекъсна я Тим. — Това е ужасният вестникарски стил, нещо, което сме принудени да правим, но от което всъщност се срамуваме. Но нямах какво друго да напиша и знаех, че редакторът ще ме унищожи, ако не му предам някакъв материал. Опитай се да ме разбереш, Дейша.

— Опитвам се, Тим.

— Слушай — каза Тим настойчиво. — Обичам те. Искам да се оженя за теб. Зная, че не можем да си го позволим. Но те обичам, Дейша. Никога преди това не съм обичал, поне не така. Искам да ми станеш жена. Кажи ми, че ще се омъжиш за мен.

— О, Тим!

Дейша изпита странно облекчение, което идваше от факта, че Тим не е като графа. Той не я бе използвал само за собствените си цели.

— Кажи ми, че ще се омъжиш за мен — молеше я Тим в слушалката.

— Не, Тим! Не! Но ти благодаря за предложението. Благодаря ти, че малко ме обичаш. Не мога да ти опиша какво означава това за мен.

— Ако изобщо означава нещо — каза Тим, — ще те накарам да се омъжиш за мен. Ще бъдем щастливи заедно, Дейша, ние двамата. Отначало може да бъде борба, но заедно ще я спечелим.

— Но, Тим, аз не мога да се омъжа за теб — отговори Дейша. — Не те обичам, ти знаеш това. Но искам да ми бъдеш приятел. Искам да ме харесваш, да ми казваш истината, да бъдеш човекът, на когото мога да вярвам.

— Разбира се, че можеш да ми имаш доверие — настояваше Тим. — За какво е всичко това? Какво те тревожи? Трябва да има нещо.

— Да, има нещо — каза Дейша, — но не мога да ти кажа сега, не по телефона.

— Нека да вечеряме заедно — предложи Тим.

— Не мога — отговори Дейша. — Ще вечерям със сър Маркъс.

— Нека се видим след това.

— Не, и това няма да направя. Може би утре.

— Никакво „може би“ по този въпрос — отвърна Тим. — Ще се срещнем, дори ако трябва да дойда и да седя пред вратата ти. Обичам те, Дейша. Няма да забравиш това, нали?

— Не, няма да го забравя.

— Обичам те! — каза Тим още веднъж и затвори. Дейша отиде до прозореца. Светът не изглеждаше толкова черен, както й се бе сторил неотдавна. Поне Тим наистина мислеше това, което й бе казал. Беше истински приятел и не беше сбъркала, като му бе повярвала.

Само графът я беше измамил и това беше по нейна вина.

Дейша отново се зае с писмото до сестрите си. Тъкмо го подписваше и прибавяше целувки накрая, когато чу, че телефонът в приемната на сър Маркъс звъни. Тя стана и отиде да се обади.

— Ало!

— Има телеграма за сър Маркъс Кънингам — каза нечий глас.

— Кой е на телефона? — попита Дейша, като се питаше защо й говорят на английски.

— Обаждам се от лондонската кантора на сър Маркъс. Телеграмата току-що пристигна, а тук няма никой. Всички, освен мен си отидоха, но ни е наредено да предаваме директно всички телеграми от Англия на сър Маркъс веднага щом пристигнат.

— Момент — каза Дейша. — Трябва само да взема нещо за писане.

Тя отмести купчината отворени писма, като мислеше, че под тях може би има бележник. Докато го разместваше, погледът й спря върху един лист, на който пишеше:

За една синя дантелена вечерна рокля, изпратена както беше наредено, в Гранд хотел — прочете тя, — 251000 лирети.

Тя гледаше бележката напълно изумена. Забеляза, че печатът бе на Валета — италиански модист, за когото смътно бе чувала, че е един от най-известните моделиери в Италия.

„Една синя дантелена вечерна рокля!“ Думите се врязаха в съзнанието й.

Тогава чу слаб глас, който идваше от телефонната слушалка.

— Побързайте, моля — подканяха я от другия край. — Искам да си ходя.

— Съжалявам, ужасно съжалявам — каза бързо Дейша.

Най-после намери един лист от хартията на хотела.

— Предайте ми съдържанието на телеграмата.

От другия край започнаха да диктуват и тя записа следното:

Времето по-ясно очаквам да замина в отпуска сряда точка поздрави на всичките ни приятели точка.

Джофри

— Това ли е всичко? — попита Дейша, като записа всичко, което й продиктуваха от другия край.

— Това е. А сега трябва да си вървя. Чао!

— Дочуване! — каза Дейша и затвори.

Тя остави листа, на който бе записала телеграмата, и отново погледна към сметката. Значи сър Маркъс е бил този, който й е изпратил роклята. Не можеше да повярва. Изглеждаше невероятно. Тогава видя, че към сметката е прикрепен още един лист.

Дори не се подвоуми дали е редно да го прочете. Вдигна сметката и прочете това, което бе написано на другия лист:

За чифт сребърни сандали, размер 3,5–8000 лирети.

Под него с молив бе написано:

Надявам се, че това е, което искате, и размерът е подходящ. Прибавих и наметката, както предложихте.

Мадам Чита

Питаше се защо сър Маркъс бе направил това. Защо?

Беше й трудно да разбере мотивите, които са го накарали да направи това. Питаше се дали е искал да й достави удоволствие или беше разбрал, че тя се чувства неудобно в овехтялата си сестринска униформа. Не можеше да разбере поведението му, или по-скоро — да го съгласува с отношението му към нея.

„Защо е толкова неразбираем?“ — запита се тя и бързо се обърна, защото вратата се отвори и Дейша помисли, че сър Маркъс се връща.

Не беше той, а лейди Сибил. Тя стоеше на прага, облечена във фантастична следобедна рокля от пурпурен атлаз. Носеше диамантени обеци, а върху раменете й бе наметната пелерина от чинчила.

— Тук ли е сър Маркъс? — рязко попита тя с тон, много по-различен от този, с който говореше в негово присъствие.

— Не, излезе — отговори Дейша. — Страхувам се, че не зная къде е.

— Може би знаете повече, отколкото се преструвате, че знаете, сестра. Мълчанието на професията понякога може да бъде много удобно.

— Не ви разбирам — каза Дейша.

— Мисля, че много добре ме разбирате — отвърна лейди Сибил. — Не зная каква игра играете, но ако мислите, че ще успеете да отдалечите сър Маркъс от мен, много се лъжете.

— Не играя никаква игра — отвърна Дейша.

— Този невинен вид може да излъже другите — каза насмешливо лейди Сибил, — но не и мен. Предполагам знаете, че цял Рим говори за вас. Хубавичката сестра на сър Маркъс! Защо не си стоите на мястото, което ви отредено?

— Боя се, че не зная какво място ми е отредено — отвърна Дейша. — И положително няма да питам вас какво е то.

— Нямам какво повече да ви кажа — отсече лейди Сибил. — Но ви предупреждавам! Ако се набъркате между мен и сър Маркъс, ще ви убия! И наистина ще го направя.

Тя излезе от стаята и тръшна вратата след себе си.

Както и при предишния сблъсък с лейди Сибил, така и сега Дейша отново се почувства слаба и нещастна.

Сега си мислеше, че най-добре ще бъде да не излиза на вечеря със сър Маркъс. Лейди Сибил беше казала, че хората говорят. Може би дори подозираха връзка между сър Маркъс и неговата подчинена. Дейша усети, че се изчервява.

Докато тя стоеше и се питаше как да постъпи, по коридора се чуха стъпки. Сър Маркъс отвори вратата.

— Върнах се — каза той без нужда. Усмихваше се и бръчката между веждите му беше изчезнала.

— Има телеграма за вас — каза Дейша. — Препратиха я от кантората ви и казаха, че е бърза.

— Къде е?

Той взе листа, на който бе записан текстът.

— Разбирате ли това? — попита сър Маркъс.

— Изглежда много обикновено — отговори Дейша. — Не разбрах защо е толкова спешно.

Сър Маркъс отново й се усмихна.

— Телеграмата е шифрована — каза той тихо. — Да видим ли какво гласи текстът?

Той започна да драска по листа, а Дейша стоеше и чакаше. Най-после сър Маркъс вдигна глава и прочете:

— Извършен саботаж от симпатизанти на комунистите точка щетите малки точка ремонт може да се извърши за четиридесет и осем часа точка тук тайната осигурена точка.

— Значи е било саботаж! — възкликна Дейша.

— Така си и мислех — каза сър Маркъс. — След четиридесет и осем часа можем да продължим от там, където спряхме.

— Радвам се, че не е по-лошо — каза Дейша.

— Благодаря — отговори той. — Е, какво ще кажете сега, да се преобличаме и да отидем да вечеряме.

— Аз… не мисля, че трябва… да излизаме — каза неуверено Дейша. — Мисля, че ще бъде… грешка.

Тя не го погледна, но след кратка пауза чу сър Маркъс да пита:

— Кой ви е притеснил?

Дейша стисна устни с усилие да не му каже, но той като че ли беше прочел отговора по израза на лицето й.

— Идвала ли е лейди Сибил? — попита той.

Дейша кимна. Не би му казала за нищо на света.

— Нима слушате какво приказват хората и за кого? — попита той.

— Аз… аз не зная — отговори Дейша, — но лейди Сибил каза…

— Няма значение какво е казала — прекъсна я рязко сър Маркъс. — Не искам да слушам. Ще правя това, което искам, и ако хората не го одобряват, това си е тяхна работа.

На Дейша й се стори, че като каза това, той изправи рамене, отметна назад глава, като че ли беше готов да се бори за думите си, ако това се наложи.

— Но чуйте — каза тя отчаяно. — Нямате никаква полза да клюкарстват по ваш адрес, особено пък във връзка с мен. Не искам да ви създавам затруднения и няма никаква причина да излизаме. Можем да вечеряме тук.

— Ще вечеряме, където искам — каза упорито сър Маркъс.

След това погледна Дейша в лицето и добави:

— Много добре, вие победихте. Няма да вечеряме тук, но ще отидем някъде, където никой няма да ни види. Ще ви заведа на едно тихо и уединено място. Така добре ли е?

— Да — отговори Дейша. — Така ще бъде по-добре, много по-добре.

— Отлично. Тогава няма нужда да се преобличаме! — каза сър Маркъс. — Ще отидем така, както сме облечени сега. Само че си вземете палтото.

Дейша тръгна към вратата, но после спря и отново се обърна към него.

— Защо ми изпратихте онази рокля, сър Маркъс? — попита тя.

Сър Маркъс повдигна вежди.

— Значи сте разбрали — каза тихо той. — Трябва ли да ви обяснявам? Да приемем, че беше импулс. Да речем, че беше, защото исках да изглеждате така, както би трябвало да изглеждате.

— Беше грешка да ми я купувате и да ме карате да мисля, че някой друг е направил това — каза Дейша малко задъхано.

— Не мисля, че сме навредили на някого. Не е ли това критерият за правилно и неправилно? Дали някой е пострадал от нечия постъпка.

Тя го погледна и внезапно направи крачка към него.

— Искам да ви кажа, че ви благодаря. Беше мило, ужасно мило. Разбирате, че не бих я приела, ако знаех, че е от вас, и затова не се издадохте. Но роклята наистина е прекрасна, най-прекрасната, която някога съм имала. И така, благодаря ви. Вече е твърде късно да я връщам и ще я запазя, защото е толкова хубава.

За момент сър Маркъс не каза нищо, а после протегна ръка.

— Приятели ли сме? — попита той. — Простено ли ми е?

— Все още се опитвам да ви благодаря — каза Дейша.

— Още не сте приели ръката ми — отвърна той.

Изпълнена от някакво необяснимо притеснение, тя сложи ръката си в неговата. Той я хвана с две ръце и я погледна.

— Такава малка ръка — каза той със странна интонация. — И все пак вие сте някак си голяма личност, Дейша.

— Бих искала да бъда — отговори тя с леко запъване. — Но правя толкова много грешки, толкова много глупости, вярвам, на когото не трябва и…

— Съмнявайте се, в когото трябва! — допълни той.

— Правила ли съм обратното? — попита тя.

— Мисля, че да. Не се ли борите с мен от самото ни пристигане в Рим?

Той още държеше ръката й. Дейша усети леко потръпване в цялото си тяло. Не знаеше точно защо. Само разбра, че се чувства притеснена и смутена да стои така пред него и той да я гледа по този начин.

По някаква необяснима причина сърцето й заби учестено, усети, че устните й се разтварят, изпита странно желание, което до този момент й беше непознато.

Извърна се с неочаквано смущение и издърпа ръката си. Изтича към вратата. Стори й се, че той извика името й, но не беше сигурна.

Само че в този миг разбра, че не може повече да остане с него и трябва да потърси спасение в собствената си стая.