Барбара Картланд
Цената е любов (4)

Глава четвърта

Дейша излезе от стаята си и изтича към асансьора, като в движение обличаше палтото си. Имаше два свободни часа, преди отново да я повика сър Маркъс. С явно нежелание той й беше казал, че през следващите два-три часа ще бъде зает и че може да разполага с времето си до шест часа.

Асансьорът се забави. Когато Дейша влезе и се настани, последва ново забавяне, защото момчето, което обслужваше асансьора, чакаше някого, който явно идваше по коридора. Искаше й се да извика и да го подкани да побърза.

Но когато видя, че чакаха една дребна, възрастна дама, която се подпираше на бастун с дръжка от слонова кост, тя се засрами от нетърпението си.

Дейша скочи на крака, когато възрастната дама влезе в асансьора. Изглеждаше невероятно величествена с аристократичния си римски нос, дълбоко набразденото от бръчки лице и пронизващите очи, от които сякаш нищо не можеше да убегне. Беше облечена в много елегантни черни дрехи, перлите около шията й и диамантите, които украсяваха ушите и пръстите на ръцете й, очевидно притежаваха огромна стойност.

— Грациа — каза тя и веднага премина на английски. — Благодаря, мила. Много сте любезна, но има място и за двете ни. Не съм много голяма, нали виждате.

— Нито пък аз — каза Дейша с лека усмивка и седна.

— Вие сте английска медицинска сестра? — попита възрастната дама.

— Да — отговори Дейша. — Идвам от Англия и това е първото ми посещение в Рим.

— Колко вълнуващо за вас! Бих желала само времето да беше по-топло и слънчево. Трябва слънце, за да се види нашият град откъм хубавата му страна.

— Мисля, че и така е чудесен — каза Дейша.

Старата дама се усмихна. Асансьорът спря на партера. Дейша й направи път да мине първа.

— Къде отивате, скъпа? — попита възрастната дама. — По магазините ли?

— Всъщност, мислех, че ще имам време да видя фонтана Треви — отговори Дейша. — Обещах на сестрите си да хвърля в него монета, за да мога да се върна в Рим, и толкова ме е страх, че нещо може да ми попречи да го направя, че реших да отида там при първа възможност.

— Ще ви откарам до там с колата си — отговори старата дама.

— Това е много мило от ваша страна — каза Дейша. — Но не бих искала да ви притеснявам.

— Няма да ме притеснявате — отговори старата дама. — Отивам в тази посока.

Тя премина бавно през фоайето на хотела, почуквайки с бастуна си по мраморния под. Дейша видя, че портиерът и останалите служители учтиво й се кланят, когато минава покрай тях, и се досети, че е някоя важна личност.

Когато видя колата, която чакаше отвън, вече беше сигурна в това. Тя бе голяма и явно много скъпа. Зад волана седеше униформен шофьор с кокарда на фуражката. Лакеят, облечен в подобна униформа, помогна на дамата да се настани на меката седалка и да покрие коленете си със самурена завивка.

— Към фонтан Треви, Алберто — каза тя на италиански.

— Много добре, Ваше превъзходителство — отвърна той.

— Сега ми разкажете за себе си — каза тя на Дейша, когато колата потегли.

— Няма много за разказване — отвърна Дейша. — Както виждате, аз съм медицинска сестра и съм тук, за да се грижа за сър Маркъс Кънингам. Той нарани крака си при самолетна катастрофа и беше докаран в дома на баща ми. Той е лекар.

— Това беше късмет за вас, нали? — усмихна се старата дама.

— Положително беше късмет, че можах да видя Рим — отвърна Дейша. — Копняла съм за това цял живот.

— А разполагате ли с достатъчно свободно време, за да можете да разгледате града ни? Излизате ли вечер, за да видите Колизеума на лунна светлина? — Тя спря и се засмя. — Не, хората искаха да гледат такива романтични неща по време на моите младежки години! Сега младите искат да танцуват.

— Поканена бях да изляза тази вечер — каза ненадейно за себе си Дейша. — Но… не мисля, че сър Маркъс ще… ми позволи. А освен това нямам и какво да облека, така че и без това ще ми е невъзможно да изляза.

— Е, да, една униформа на медицинска сестра не е много подходящо облекло за танци — усмихна се старата дама.

— Звучи така, като че ли съм неблагодарна — отговори Дейша. — Всъщност не искам да танцувам. Напълно ми стига да видя това, което си струва да се види, ако само имам достатъчно време да го направя.

— Разбирам — отвърна старата дама. — Някога и аз се чувствах така. Беше преди много, много години. Все нямах време да направя всичко, което исках. А сега, когато времето е предостатъчно, има твърде малко неща, които искам. Е, какво да се прави! Такъв е животът!

Колата намали скоростта и спря пред входа на тясна алея.

— Пристигнахме! — възкликна старата дама с много по-различен тон. — Ще трябва да повървите, за да стигнете до фонтана. Моята кола е прекалено голяма, за да може да мине по тясната алея.

— Благодаря ви! Наистина, много ви благодаря! — каза Дейша. — Беше много мило от ваша страна да ме докарате дотук и да бъдете толкова… толкова дружелюбна.

— Няма нужда да ми благодарите — отвърна й старата дама. — Аз съм маркиза ди Малакредини. Хората ще ви кажат за мен, че съм цинична жена. Въпреки това мисля, че не съм забравила как се чувства човек, когато е млад.

— Наистина не сте! — възкликна Дейша.

Тя слезе от колата и помаха, докато лакеят затваряше вратата. Хвърли последен поглед към маркизата, която й се усмихваше иззад стъклото на отдалечаващата се кола.

„Колко е мила!“ — каза си Дейша и вече не можеше да мисли за нищо друго, освен за фонтана, който я очакваше.

Тя забърза по тясната, покрита с камъни алея, и след малко се озова пред фонтана, който бе възбудил интереса на момичетата, след като бяха гледали един филм за него.

Изглеждаше много величествен на бледата вечерна светлина. Водните струи проблясваха с всички цветове на дъгата по пътя си към големия каменен басейн, на дъното, на който искряха стотици монети, хвърлени от посетителите на Рим.

Дейша извади от чантата си една монета от пет лирети. „Трябва да си пожелая нещо“ — помисли си тя и през ума й пробягаха безброй желания — за баща й, за Гей и Кристин, за малкия Робин в училището.

Тогава, докато се двоумеше какво да си пожелае, почти ненадейно в съзнанието й изплува лицето на сър Маркъс — строго и напрегнато, сдържано и малко страшно. В очите му имаше нещо търсещо, което тя не можеше да определи точно.

Съвсем неочаквано тя разбра, че той е нещастен. Питаше се защо никога по-рано не бе помисляла за това. Знаеше отговора. Той я плашеше, защото бе толкова властен, че й бе трудно да мисли за него като за обикновен човек, изтъкан от чувства. Вместо това тя винаги бе ядовита и обиждаше неговия толкова явен цинизъм.

— Пожелай нещо за татко — реши тя. — Той е на първо място преди момичетата, преди Робин, преди всеки друг, освен мама, но за нея няма нужда да се тревожа, защото тя е в Божиите ръце.

Дейша хвърли монетата, но още в същия миг разбра, че дори когато се опитваше гласно да произнесе пожеланието, свързано с баща й, в съзнанието й отново изплува образът на сър Маркъс.

Мислеше за него, докато монетата се премяташе във въздуха като проблясваше, отразявайки светлината, мислеше за него и когато тя докосна падащата вода и се гмурна и легна на дъното.

„Моето пожелание бе за сър Маркъс — помисли си Дейша ужасена. — Не исках да го направя. Исках мислите ми да бъдат за татко, за собственото ми семейство.“

Тя почти изпадна в паника. Извади още монети от портмонето си и започна да ги хвърля. „Тази е за татко — казваше си тя, като я хвърляше във фонтана. — А тази за Гей… тази за Кристин… тази за Робин.“ Но чувстваше, че пожеланията й вече се бяха развалили, защото сър Маркъс беше в мисълта, която й бе хрумнала при първата монета.

„Ставам смешно суеверна“ — каза си тя, но докато се отдалечаваше от фонтана, разбра, че отново мисли за сър Маркъс.

Питаше се какво не е наред при него. Защо е толкова различен от останалите хора. Защо не може да се отпусне и да бъде щастлив. В края на краищата имаше толкова много неща, на които би могъл да се радва.

Дейша погледна часовника си и видя, че не й остава много време. Трябваше да се връща пеша до хотела и затова забърза по улиците, изпълнени с млади жени и мъже, за които работният ден бе приключил и които сега излизаха да се забавляват.

Когато стигна в хотела, тя беше задъхана, страните й се бяха зачервили от усилието да върви бързо по стръмната Виа Венето.

— Синьорина е тичала — каза усмихнато момчето от асансьора.

— Наистина тичах! — отвърна Дейша.

Тя мислеше, че може би сър Маркъс я очаква, и затова бързо отиде до приемната и отвори вратата. Сър Маркъс беше там, но не беше сам. С него беше и лейди Сибил Болтън. Тя беше поразителна в изисканата си вечерна рокля от златно ламе и кожа от норка с цвят на мед, наметната върху раменете.

— О, Дейша, вие се върнахте! — възкликна сър Маркъс. — Лейди Сибил тъкмо си тръгва. Бихте ли поръчали бутилка уиски, сода и чаши?

— Да го направя ли от моята стая, сър Маркъс?

— Не, може да го направите от тук — каза лейди Сибил, ставайки от мястото си. — Тъй като ще те видя на вечерята, Маркъс, можем да продължим разговора си там. Междувременно, благодаря ти хиляди пъти за чудесния подарък. Обиците са прелестни.

Дейша се опитваше да не слуша, но имаше впечатлението, че лейди Сибил нарочно казва това и че имаше нещо преднамерено в начина, по който взе синята кадифена кутия за бижута, която лежеше до нея на дивана.

— Скъпи Маркъс, толкова си щедър! — продължи тя. — Не, не ставай. Зная, че кракът те боли. A bientot^[1] Ще се видим след два часа.

Тя излезе от стаята, като се движеше с онази чувствена и прелъстителна грация, която отново накара Дейша да си помисли, че прилича на пантера. Когато минаваше покрай Дейша, тя каза:

— Лека нощ, сестра. Мисля, че пациентът ви е много по-добре, всъщност скоро ще бъде в състояние да минава без вашите услуги.

Думите бяха произнесени с такъв тон, че Дейша не успя да реши дали лейди Сибил искаше нарочно да я засегне или наистина се радва на бързото оздравяване на сър Маркъс.

Тя поръча уиски и сода и след това се обърна към сър Маркъс.

— Искате ли сега да сменя превръзката на крака ви? — попита тя.

— Боли ме — каза той, — но може да почака, докато започна да се преобличам за вечеря.

— Много добре — каза Дейша. — Ще бъда в стаята си, ако ви потрябвам за нещо.

Тя се обърна към вратата, но гласът му я спря.

— Почакайте! — каза той. — Както разбрахте, излизам. Можете да приемете онази покана, която толкова много искахте.

— Предполагам, че графът вече е забравил за нея — отговори Дейша.

— Струва ми се, че това е малко вероятно — сухо отбеляза сър Маркъс.

— И без това нямам какво да облека — каза Дейша. — Така че по-скоро ще вечерям тук или ще изляза да се поразходя.

— Къде бяхте? — попита той неочаквано. — Какво правихте?

— Ходих до фонтана Треви — отвърна Дейша малко притеснено, почти изплашена, че той ще й се присмее. — Маркизата ме закара дотам.

— Маркизата?

Въпросът му прозвуча рязко.

— Да, маркиза ди Малакредини. Говорихме с нея в асансьора. Беше така любезна да ме закара с колата си до фонтана.

Сър Маркъс се усмихна.

— Вие категорично сте от хората, които бързо се справят. Маркизата е една от най-недосегаемите стари дами в Рим. Всички се ужасяват от нея.

— Но тя беше толкова мила към мен — каза Дейша. — И после, разбира се, това бе нещо друго. Не се запознах с нея в светска обстановка. Просто беше любезна и толкова.

— Може би във вас има нещо, което кара хората да искат да бъдат любезни — предположи сър Маркъс.

Дейша отвори широко очи.

— Това е най-приятното нещо, което сте ми казвали някога — отбеляза тя.

Преди сър Маркъс да успее да отговори, на вратата се почука. Отвън се чуха гласове и Дейша бързо тръгна към вратата на нейната стая.

— Приятелите ви идват — каза тя и излезе през едната врата, докато те влизаха през другата.

Тя влезе в стаята си и постоя няколко минути до прозореца, който гледаше към градината. Мислеше си колко изпълнен със събития бе този ден, а може би я очакваха и още вълнения. Графът и Тим Тейлър може би щяха да й се обадят и сега вече от централата на хотела щяха да я свържат с тях.

Точно когато си мислеше това, в стаята се разнесе телефонен звън. Тя вдигна слушалката, като усети как сърцето й затупка силно. Имаше чувството, че ще се задуши от вълнение.

— Мис Ванкрофт?

— Да, на телефона.

— Добре. Тук е Бимбо. Забравихте ли, че ми обещахте да вечеряте с мен?

— Не съм ви обещала, но наистина ли ме каните?

— Разбира се, че ви каня. Искам да говоря с вас. Искам отново да ви видя. Кога ще бъдете готова?

— Кога предлагате?

— Ще ви взема към девет и половина. Тук никой не вечеря рано. Нямам търпение да ви видя, да ви кажа колко обожавам малката английска сестра, която прилича на английска роза.

Той затвори. Дейша постоя малко със слушалката в ръка, а после затвори бавно, сякаш бе омагьосана.

Мислеше си, че е много вълнуващо да има един мъж, който да й говори така, и при това граф. Привлекателен, красив италианец, който познава всички важни и интересни хора в Рим.

Дали Гей и Кристин някога ще й повярват? И възможно ли е това да е истина?

Реши, че трябва да разкаже всичко на момичетата.

Седна до масата, измъкна лист хартия от папката и започна да пише.

Вече пишеше около час и половина, когато Робъртс почука на вратата и каза, че сър Маркъс иска да му превърже крака. Тя отиде в стаята му. Той седеше на стол, беше облечен в халат и кракът му бе опънат пред него на една табуретка.

Дейша много внимателно свали превръзката и веднага видя, че кракът е подут и зачервен.

— Днес сте се преуморили твърде много — каза тя. — Абсурдно е да излизате тази вечер. Защо не си легнете и не си починете най-после както трябва?

— Готова ли сте да ми бъдете ангел — пазител и да седите до мен? — попита сър Маркъс навъсено. — Мислех си, че си уредихте излизане тази вечер.

— Да — отвърна Дейша спокойно. — Но мога лесно да го отменя, ако трябва да остана при вас.

— Ще бъдете много разочарована, ако кажа да, нали? — запита сър Маркъс почти обвиняващо.

— Ще бъда разочарована — отвърна честно Дейша, — но ще го направя. Разбира се, че ще го направя. Вашето здраве е по-важно от всичко друго.

— Чуйте, Дейша! — каза сър Маркъс. — Не излизайте с този младеж. Той не е типът, когото вие можете да разберете. Досега никога не сте срещали такива хора.

— Мога да се грижа за себе си — каза Дейша с усмивка.

— Бих искал да съм сигурен в това — отговори сър Маркъс. — Мога да си представя, че нищо в Гоблфийлд не ви е подготвило за този тип млади прахосници, които ще срещнете в Рим и във всеки друг голям град. Графът е типичен представител на тази паплач, която ще видите да виси във всеки модерен бар.

— Чудя се дали това е безпристрастно? — попита Дейша. — Той ми се стори твърде очарователна личност. Несъмнено беше много любезен с мен днес, когато никой друг от гостите на бляскавия прием не можеше да мисли за нещо толкова незначително като една медицинска сестра.

Сър Маркъс не каза нищо и Дейша довърши превръзката. После отиде да вземе лекарствата и му ги донесе заедно с малка чаша вода, за да може да ги преглътне по-лесно.

— Съжалявам, но трябваше да ви кажа това — заяви тя. — Трябва да дадете почивка на крака си. Ако състоянието ви се влоши, може би ще трябва да останете на легло за няколко дни. Трябва да държите крака си вдигнат. Тази нощ ще ви боли много, но нищо болкоуспокояващо, което бих могла да ви дам, няма да е така ефикасно, както почивката.

— По дяволите, вашия разум! Зная, че ми казвате истината, и не искам да я слушам — каза сър Маркъс. — Отивам на вечеря, чувате ли ме? За да ви доставя удоволствие, ще искам табуретки или всякакви други дивотии, за да държа крака си вдигнат. Това задоволява ли ви?

— И ще се върнете рано? — попита Дейша.

— Ще се върна рано — каза той с изкривени устни.

— Ще бъда тук, ако ви потрябвам — отвърна Дейша.

„Графът няма да се зарадва“ — помисли си тя, докато изричаше думите, но знаеше, че това е неин дълг.

— Няма да ми потрябвате — почти изкрещя сър Маркъс. — Не го ли обясних достатъчно ясно? Излезте и останете там. Танцувайте цяла нощ, ако искате, но, за Бога, оставете ме и аз да се забавлявам без цялото това заяждане и мърморене.

Дейша взе бинтовете и марлята и тръгна към вратата.

Лека нощ, сър Маркъс — каза тя.

Той не й отговори. Седеше с леко издадена долна устна. Между веждите му се бе образувала дълбока бръчка.

Дейша се питаше защо той винаги правеше така, че да развали всичко, да накара радостната й възбуда да угасне, да я остави смачкана и по някакъв странен начин нещастна.

Тя се върна в стаята си. С изненада установи, че някой бе влизал в нейно отсъствие. На леглото имаше няколко кутии — една голяма за дрехи и няколко по-малки. Тя ги погледна учудено. До тях имаше бележка. Дейша я взе, но имаше чувството, че не е за нея.

На плика нямаше никакъв надпис, а вътре върху лист хартия бяха написани само три думи:

„За една сестра.“

Тя дълго и втренчено се взира в написаното. После бързо развърза шнура, с който бяха вързани кутиите. В голямата имаше вечерна рокля. Беше от синя дантела с квадратно деколте, малки буфан ръкави и огромна издута пола с множество тюлени фусти.

Дейша я остави с треперещи пръсти и почти замаяна отвори другите кутии. Имаше чорапи — прозрачни найлонови чорапи, тънки като паяжина, имаше чифт сандали — просто тесни лентички от кожа, кръстосани над подметката с висок, тънък ток. А в третата кутия имаше наметка — дълъг шал от тежка коприна с цвета на роклята.

Тя бе вперила невярващите си очи в съдържанието на кутиите и се питаше кой ли би могъл да й ги изпрати. „За една сестра.“

Прочете отново написаното. „Трябва да е маркизата! — помисли си тя. — Само една жена би могла да притежава такъв изтънчен вкус. Само жена може да се сети и за чорапи, и за обувки, и за вечерна наметка към роклята.“

За миг си помисли, че не може да ги вземе. Беше убедена, че трябва да откаже такъв скъп подарък. След това разбра, че не може да ги върне. Трябваше да се увери, че маркизата ги е изпратила. Трябваше да й благодари.

Тя вдигна телефонната слушалка.

— Бихте ли ме свързали със стаята на маркиза ди Малакредини? — попита тя.

Последва пауза и телефонистката каза:

— Маркизата не живее в този хотел, синьорина. Тя има дворец в града. Мога да ви дам телефона, ако желаете.

— Не, не си правете труда, благодаря.

Дейша затвори телефона. Беше прекалено неудобно, прекалено трудно да я попита: „Вие ли ми изпратихте всичко това?“ Ако маркизата беше очаквала да й благодарят, щеше да се подпише. Щеше да нареди на прислугата да оставят нещата с нейните най-добри пожелания.

Но явно тя не бе искала това. Но каква любезност! Колко мило, поразително мило бе всичко това.

Дейша си представи изражението на графа, когато я види. Чудеше се какво ли би казал. Ако я намираше хубава в униформата й на медицинска сестра, колко ли повече щеше да й се възхищава, като я види облечена с тези дрехи.

Тъкмо се канеше да влезе в банята, когато на вратата се почука. Дейша бързо намъкна халата си.

— Кой е? — попита тя.

— Аз съм, Робъртс, мис.

Тя отвори вратата.

— Сър Маркъс току-що излезе — каза той. — Помоли ме да ви дам това.

— Благодаря, Робъртс.

Дейша взе бележката и затвори вратата. Отвори плика. Вътре на къс хотелска хартия за писма бе написано само едно кратко изречение. Нямаше дори обръщение. Пишеше само:

Ще се върна към полунощ и бих искал да дойдете и да ме видите, колкото и да е късно.

Маркъс Кънингам.

Първата й мисъл бе, че би могъл поне да каже едно „моля“. А след това почувства, че първата й вечер беше помрачена. Знаеше, че няма да посмее да закъснее след полунощ. Вече си представяше недоволството на графа.

Тя захвърли бележката върху тоалетната масичка и тръгна към банята.

„Във всеки случай сър Маркъс ще ме види в новата ми рокля — помисли си тя предизвикателно. — Бих искала да зная какво ще каже за нея.“ И по някакъв необикновен начин тази мисъл, като че ли разсея облаците, които бяха се надвесили над нея и помрачаваха хубавото й настроение.

Все още възбудена, тя очакваше с нетърпение една чудесна, вълнуваща вечер, вечер, в която — тя дълбоко в себе си знаеше това — щеше да изглежда по-хубава от всеки друг път.

Дейша се оглеждаше изпитателно в огледалото. Обърна се малко надясно, после наляво, като завърташе с ръце богатите поли на роклята си. След това застана точно срещу огледалото, вперила към отражението си широко отворените си, невярващи очи.

— Това е прелест! Прелест! — извика високо тя и след това каза на отражението си: — И ти си прелестна! — и се засмя на собственото си самочувствие.

Роклята имаше нужда от малко поправки — само няколко бода в страничните шевове. После прилепна по тялото й така, като че ли бе шита специално за нея. Не можеше да повярва, че сандалите й са толкова удобни. Те правеха краката й малки и фини и подчертаваха съвършенството на тънките найлонови чорапи.

— Как е възможно да е толкова мила? — питаше се на глас Дейша, като си мислеше за маркизата.

В този момент в стаята се разнесе телефонен звън, който я накара да подскочи. Тя вдигна слушалката.

— Ти ли си, Дейша?

— Здравей, Тим.

Тя позна гласа му.

— Чудех се дали ще успея да се добера до теб — каза той. — И ако успея, дали ще ми се сърдиш.

— Да се сърдя? — повтори Дейша учудено.

— Може да ти се стори необичайно, че не ти позвъних по-рано за тази вечер. Както можеш да си представиш, беше цяла история.

— Каква история?

— Ами това закъснение.

— Не разбирам за какво говориш.

— Не ти ли се е доверил Големия Бял шеф? Мислех, че мъжете винаги споделят всичко със своите медицински сестри.

— Тим! За какво говориш — засмя се Дейша.

— Опитвам се да ти кажа, че причината за това, че не можах да ти се обадя, е, че се съсипах от работа. Не мога да разбера как не си научила, че купувачът — онзи, заради когото се вдигна такъв голям шум и заради когото всички те бяха дошли тук, не пристигна днес, както бе обещано.

— Имаш предвид хората, които искаха да купят самолета? — възкликна Дейша, която най-после бе започнала да разбира. — Сър Маркъс не ми спомена нито дума!

— Тайните май са негов специалитет, нали? — каза Тим. — Е, добре, ще ти кажа какво стана. Джентълмените, които трябваше да бъдат тук тази сутрин в десет часа, по-добре е да не споменавам имената им по телефона, изпратиха кратко съобщение, че вместо това могат да дойдат утре, тоест, ако решат, че си заслужава… Така че всички са ужасно ядосани и са принудени търпеливо да чакат — Тим се засмя. — Откакто новината се разчу, нямах време да дишам. Канех се да те заведа на вечеря, но предполагам, че вече е твърде късно и ти си вечеряла.

— Всъщност не съм — каза Дейша, — но излизам да вечерям навън.

— Значи си получила покана! Ревнувам, наистина. Кой е той?

— Не зная дали го познаваш — каза Дейша, като внезапно се почувства леко притеснена. — Запознах се с него едва днес на обяд. Граф Бернини ди Кампарно.

— О, разбира се, че зная всичко за него. Лъскавият римски плейбой, който може да бъде видян на всички нужни места с нужните хора. Я виж ти! Навлизаш обществото вече, така ли?

— Май че да — усмихна се Дейша. — Бих искал да вечерям с теб, Тим, и беше много мило от твоя страна, че ме покани.

— Ето какво ще ти кажа. Нека да опитаме да се видим утре. Ще разбера какво е станало и ако не се наложи да бъда там, ще ти се обадя. Става ли?

— Звучи чудесно — отвърна Дейша.

— Ще ти се обадя възможно най-рано — обеща Тим. — Приятно прекарване и умната! Репутацията на граф Бимбо не е от най-блестящите.

— Мога да се грижа за себе си — каза Дейша. Тя затвори телефона и постоя малко, като гледа с недоумение. Не беше сигурна дали бе засегната или ядосана от това, че сър Маркъс не беше й казал как се е случило.

Нямаше никаква причина да й каже, разбира се все пак беше доста унизително, че се отнася с нея като с нещо толкова незначително. В момента, в който цял Рим знае за промяната в плановете, сър Маркъс явно не смята за необходимо да я осведоми.

След това зърна отражението си в огледалото и усмихна просто от радост, че е жива и че изглежда, толкова добре. Тръсна глава малко предизвикателно в този момент телефонът отново зазвъня.

— Граф Бернини ди Кампарно ви чака долу, синьорина — каза портиерът.

— Предайте му, че слизам веднага — отговори Дейша и взе наметката от леглото.

Графът я чакаше във фоайето.

Тя видя колко е красив с тъмната си вълниста коса и блестящите си бели зъби, които контрастираха със загорялото му лице. И не можа да не изпита удоволствие от израза на смайване, който премина във възхищение, когато тя приближи до него.

— Вие сте очарователна! Аз съм най-щастливият мъж в Рим! — възкликна той, когато тя приближи, пое ръката й и я вдигна към устните си.

— Колата ми е отвън — каза той, хвана я подръка и я отведе до една голяма, сива кола, която чакаше пред хотела.

— Къде да ви отведа? — попита той, докато се отдалечаваха от хотела. — Бях измислил едно тихо място, но като ви видях сега, реших, че цял Рим трябва да ви види и да се възхити на избора ми.

— Радвам се, че харесвате роклята ми — каза сдържано Дейша.

— Харесвам вас — поправи я той. — Днес по време на обяда бяхте хубава — хубава и прелестна. Но сега ме карате да се задъхвам.

Дейша бе затруднена да намери отговор. В същото време усети, че я обзема вълнение. Беше възбуждащо да слушаш такива разточителни комплименти, които някой ти говори с нисък, плътен глас, да седиш в скъпа кола до хубав млад граф и да отиваш на вечеря в непознат прекрасен град.

— За какво мислите? — попита графът.

Колата се движеше бавно сред колоната автомобили, които се спускаха надолу по склона към града.

— Мислех си колко вълнуващо е всичко това за мен — призна си честно Дейша.

— Точно това харесвам у вас! — възкликна графът. — Не се преструвате. До гуша ми е дошло от жени, които вече хиляди пъти са правили това, което им предлагам, и на които и през ум няма да им мине да кажат „благодаря“ за една покана за вечеря. Вие наистина се радвате на живота и това кара всеки, който ви срещне, да поиска да сподели тази радост.

— Радвам се, че съм в Рим — каза Дейша. — Всичко е толкова странно, толкова различно от онова, което съм виждала досега.

Потокът от автомобили замря и колата на графа почти спря. Той свали дясната си ръка от волана и протегна към нея.

— Дайте ми ръката си — каза й графът.

Изненадана, Дейша се подвоуми за миг и после леко сложи пръстите си върху ръката му. Той пое ръката й и я вдигна към устните си, като започна да целува един по един пръстите й.

— Започвам да се влюбвам във вас — каза той. — Знаете това, нали?

Дейша се опита да освободи ръката си, но това бе невъзможно.

— Не можете да се влюбите в човек, когото познавате само от няколко часа — каза тя строго.

— Не става въпрос за възможност, това е факт — отвърна графът. — Не вярвате ли в любовта от пръв поглед?

— Мисля, че е възможна, но много малко вероятна — отговори Дейша, като усещаше в себе си леко потръпване от целувките на графа.

— Имате още много да учите — каза графът. Той пусна ръката й, защото колите се понесоха напред.

Дейша лекичко се отмести по-далеч от него като при това разбираше, че е малко изплашена от неговата пламенност и в същото време омаяна от нея. Той спря колата пред един ярко осветен вход със сенник на бели и червени ивици, който се надвесваше над тротоара. Портиерът, облечен в сребристосиня униформа, отвори вратата на колата и когато видя графа свали шапката си.

— Добър вечер, Ваше превъзходителство — каза той.

— Паркирай колата — нареди му графът, хвана Дейша подръка и я въведе в ресторанта.

Салонът беше голям. Беше украсен с огромни огледала, умело пръснати между стенописите, и това караше посетителите да имат чувството, че се намират на морското дъно. Имаше истински риби, които плуваха в огромен аквариум, осветен с разноцветни светлини, а върху всички маси бяха поставени малки аквариумчета.

Отведоха Дейша и графа до една маса, полускрита в ниша и малко издигната над пода на ресторанта. Оттук можеха да виждат, без тях да ги виждат. Дейша се огледа и забеляза, че в залата има само няколко такива сепарета. Разбра, че те са предназначени за много важни посетители.

Скоро един раболепен метр д’отел и няколко келнери застанаха до масата в очакване заповедите на графа.

— Какво бихте желали? — попита той Дейша.

— Изберете вие — отговори тя. — Наистина имам твърде малък опит.

Чу го да поръчва вечеря, която й се стори прекалено разточителна, но не се опита да му се противопоставя. Когато сервираха първото блюдо, графът опря брадичката си на ръцете си и се загледа в Дейша.

— На какво ми приличате? — каза той. — На някого или на нещо — опитвам се да си спомня.

— Нека да не говорим за мен — каза бързо тя. — Разкажете ми за себе си. С какво се занимавате?

Графът сви рамене.

— С какво се занимавам? Като че ли винаги съм зает. Имам безброй ангажименти. Но ако имате предвид дали работя от девет до шест и дали нося бомбе, тогава отговорът е: „Не се занимавам с нищо“.

Дейша се засмя.

— Тогава сте много зле.

— Кой го е грижа? Живея както ми харесва и се радвам на живота много силно.

Дейша леко се изсмя.

— Можете да си позволите каквото искате. Повечето хора работят, защото им трябват пари.

— Изглеждате сериозна — каза той. — Но мисля, че лицето ви дори е още по-прекрасно, когато сте сериозна, отколкото когато се усмихвате. Не зная кое от двете предпочитам. Зная само, че за мен това най-прекрасното личице, което някога съм виждал искал да докосна с устните си.

Дейша усети, че се изчервява.

— Не бива да ми говорите такива неща — смъмри го тя.

— Защо не? — попита той. — Само ми дайте ръката си. Никой няма да види, при това, когато хората са млади и влюбени, се очаква да се държат за ръце.

Дейша твърдо задържа ръцете си на масата пред себе си и тъкмо се канеше да му каже, че трябва да държи по-добре, когато келнерът се приближи, за да налее отново чашите им с шампанско.

— Чух, че плановете на сър Маркъс са се объркали — каза графът.

— Да, това трябва да е много досадно — отговори Дейша.

— Той ви е разказал всичко, разбира се — предположи графът.

За момент Дейша се поколеба. След това, когато беше почти готова да каже истината, промени решението си. Питаше се защо трябва да признава пред чужд човек, че сър Маркъс не само бе пропуснал да й разкажи всичко, но дори не й беше доверил това, което явно всички в Рим знаеха, всички, освен нея.

Тя въздъхна дълбоко и избягна въпроса.

— Трябва да е изключително досадно — повтори тя — не само за сър Маркъс, но и за всеки друг.

— Точно това е била целта, ако питате мен — отвърна графът. — О, не разбирам нищо от тези работи, но зная, че ако се опитваш да купиш нещо евтино, идеята да подържиш известно време на тръни човека, който ти го продава, е доста добра.

— Питам се дали сър Маркъс си дава сметка за това, което правят? — каза Дейша по-скоро на себе си.

— Няма да му се хареса, ако му се наложи да смъкне цената, нали? — усмихна се графът.

— Не мисля, че сър Маркъс може да хареса промяната на план, който си е изработил предварително — отговори Дейша. — Той е такъв тип човек.

— Точно за такъв го мислех — отговори графът. — Елате да танцуваме.

Той я отведе на дансинга, където пусна ръката й, за да я обгърне през талията.

— Ако само знаехте колко исках да ви държа в прегръдките си — прошепна той на ухото й.

Графът я притегли към себе си и тя усети онова странно, топло вълнение, което изпита още в първия миг, когато се бяха срещнали във фоайето на хотела.

Струваше й се, че може да танцува цяла вечност в прегръдките на графа. Усети, че бузата му докосва нейната. Беше й трудно да се отдръпне, дори и да искаше да го направи.

Даваше си сметка, че никога в живота си не е била толкова близо до мъж, никога не е знаела какво означава да се движиш в съвършен унисон с някого. Танцуваха мълчаливо.

— Обожавам ви! Вие ме влудявате! — каза внезапно графът. — Нека да си вървим. Искам да ви заведа да видите Пантеона на лунна светлина.

Дейша беше готова да се съгласи с всичко, което й предложи. Върнаха се на масата си, но само за да си вземе наметката. Графът хвърли на покривката някакви пари. Сумата й се стори огромна. После излязоха от ресторанта.

Той караше към покрайнините на града. Те дълго обикаляха по някакви тъмни, безлюдни улички, докато внезапно графът намали скоростта и тя видя Пантеона пред тях. Беше осветен от прожектори и развалините изглеждаха много бели на фона на тъмното, самурено черно небе.

— Прекрасно е! — леко изохка Дейша и думите й замряха, защото ръцете на графа се обвиха около тялото й в силна прегръдка.

— О, не! — каза тя и измъкна ръцете си, за да го отблъсне.

— Скъпа, аз ви обичам! — каза той. — Ти си толкова малка, толкова доверчива. Обичам те, нима не разбираш това, Дейша?

— Не! Не бива… да… ви слушам. Не трябва да… слушам — запъваше се Дейша.

— Трябва да слушаш — отговори той. — От първия миг, в който те видях, разбрах, че си момиче за мен, момиче, което искам да обичам, което искам да целувам…

При последните думи гласът му стана още по-дълбок. Дейша внезапно разбра какво ще стане и се опита да извърне главата си настрани, но не успя.

Устните му сграбчиха нейните, покриха ги, хипнотизирайки я с топлата си сила така, че тя не можеше да помръдне.

Беше първата й целувка, първата в живота й, и тя като че ли не можеше да осъзнае какво става.

— Ти си чудесна!

Графът се отдръпна и се загледа надолу към нея главата й лежеше на рамото му, лицето й бе обърнато към него.

— Моля ви, моля ви… — тя се размърда и прегръдката му леко се разхлаби, но той не я освободи.

— За първи път ли те целуват?

Въпросът му прозвуча с внезапна нежност. Дейша кимна. Като че ли бе загубила способността си да говори.

— О, сладка моя! Толкова невинна! Бих искал да съм знаел това по-рано.

— Не трябваше. Моля ви… не трябваше…

— Но защо не! На кого пречим?

Дейша не можа да намери отговор на въпроса му и успя да каже само безпомощно:

— Не… не зная, но чувствам, че… не бива да го правя.

— Ти си такова дете. Все някога трябва да започнеш не мислиш ли?

— Трябва ли?

— Разбира се! Как можеш да бъдеш такава егоистка и да пазиш цялата тази прелест само за себе си? Няма да бъде честно, нали?

— Не… не зная. Вие ме обърквате. Моля ви… пуснете ме да си вървя. Искам да погледна… Пантеона.

— Свободна си.

Той протегна ръцете си от двете страни на тялото й и тя обърна глава, за да погледне надолу. Но в този миг очите й съзряха и нещо друго — колоните и силуета на друга сграда, която се извисяваше някак страховито в светлината на прожекторите. Колизеума!

При вида му тя си спомни сър Маркъс, спомни си, че й беше поръчано да се върне в хотела в полунощ.

— Колко е часът? Сър Маркъс ми каза, че трябва да се върна в полунощ.

— По дяволите сър Маркъс! — извика графът. — Забрави го.

— Но аз не мога! — отговори Дейша. — Колко е часът? Моля, кажете ми!

Графът се наведе и запали светлините на арматурното табло на колата.

— Дванайсет и пет — каза той. Дейша извика тихо.

— Моля ви, откарайте ме обратно. Бързо. Колкото се може по-бързо!

— Наистина ли искаш това?

— Да, искам. Вие не разбирате. Назначена съм от сър Маркъс, той ми е дал нареждане и нямам право да не го изпълнявам. Моля ви, откарайте ме в хотела колкото е възможно по-скоро.

Тонът й беше много по-красноречив от думите. Графът запали мотора и потегли.

Той караше бързо. Колата ту изпреварваше потока от автомобили, ту отново се вливаше в него. От бързото каране гумите свистяха на завоите. Не бяха минали и десет минути, когато спряха пред хотела. Дейша загърна тялото си с наметката.

— Благодаря — каза тя. — Не мога да изразя благодарността си с думи за тази чудесна вечер. Моля ви, трябва да вървя. Простете ми, ако изглеждам невъзпитана.

— Разбирам — усмихна се графът, скочи и й отвори вратата.

Когато тя слезе от колата, той взе двете й ръце и ги целуна.

— Обичам те! — прошепна той. — Помни това. Ще го помниш ли? Ще ти се обадя утре сутринта.

— Лека нощ — промълви тя.

Измъкна ръцете си от неговите и затича към вратата.

Когато влезе в апартамента, сър Маркъс седеше в голям стол с вдигнат на табуретка крак и вестник в ръце.

Той й хвърли разсеян поглед, когато тя влезе, и за момент онемя. Дейша бе забравила за променения си вид, но като видя израза на лицето му, внезапно си спомни и си помисли, че навярно е изненадан, че не я вижда в униформа.

— Съжалявам, че закъснях. Бях… забавиха ме. Танцувахме.

Сър Маркъс все още мълчеше. Докато се приближаваше към него, тя каза малко нервно.

— Изненадан сте, че ме виждате с тази рокля. Тя и за мен беше изненада. Получих я тази вечер и мисля, че трябва да е подарък от маркиза ди Малакредини.

Сър Маркъс вдигна вежди.

— Маркизата?

— Да — отговори Дейша. — Няма никой друг, който би могъл да ми я изпрати. Тя ме закара с колата си и й казах, че тук нямам нищо друго, освен униформата си на медицинска сестра. Маркизата каза, че хората трябва да имат дрехи за танци и после пристигна това. Роклята ми стана и я облякох тази вечер.

— Виждам — каза сухо сър Маркъс и тонът му бе доста рязък.

— Искате ли да превържа крака ви? — попита Дейша. — Вече трябваше да сте в леглото. Навярно ви боли.

— Няма да е подходящо за новата ви рокля, нали? — попита сър Маркъс. — Не разваляйте всичко!

Дейша остана изненадана от думите си.

— Какво искате да кажете?

Внезапно тя престана да се страхува от него. Замаяното състояние, в което беше цялата вечер, отново я обзе.

— Не разваляйте вечерта, като се държите сърдито с мен — каза тя. — Беше толкова прекрасно — вечер на очарованието, както я нарече графът, и тя наистина бе такава.

Дейша въздъхна.

— О, зная, че вече всичко е свършило — продължи тя. — Аз съм Пепеляшка и се върнах към действителността. Но сега искам да си спомня за тази вечер, за това колко прекрасна бе тя. Светлините на Пантеона, звездите на небето… никога няма да ги забравя.

— Той целуна ли ви?

Въпросът дойде като гръм от ясно небе. Гласът на сър Маркъс сякаш я събуди от някакъв сън. Усещаше очите му, които изследваха лицето й. По някакъв необясним начин те я караха да се чувства негова пленница. Тя не можеше да отмести поглед от него, не можеше да избяга.

— Целуна ли ви?

Имаше усещането, че стои пред съдия, пред когото единственият отговор би могъл да бъде истината.

— Да — промърмори Дейша и след това стаята сякаш стана странно студена и тиха.

Не знаеше колко дълго сър Маркъс я беше гледал така. Знаеше само, че той сякаш надничаше в самите дълбини на душата й. Не беше съвсем сигурна какво успя да открие там.

Съвсем неочаквано Дейша разкъса магията.

— Аз… аз съвсем не зная защо трябва да ме разпитвате — каза леко задъхана.

Усети, че очарованието избледнява. Усещаше как ще си проси какво е правила и защо го е правила тежат върху нея. Кой беше този човек, с когото се бе запознала само преди няколко часа и комуто бе позволила да я целуне? Какво означаваше той за нея?

Защо се бе държала така, без резерви, без достойнство, което бе толкова съществена черта от характера й?

Прелестта бе пометена. Красотата си бе отишла. Стори й се, че всеки момент ще се разплаче, и знаеше, че именно сър Маркъс беше развалил всичко, беше унищожил това, което за нея бе най-вълнуващият миг в живота й.

„Той е ненавистен и жесток“ — мислеше си Дейша.

Тя усети внезапен прилив на гняв, обърна се, за да му каже какво мисли, но думите, които бе готова да изрече, замряха на устните й.

Стаята беше празна. Сър Маркъс беше излязъл.