Барбара Картланд
Цената е любов (3)

Глава трета

Дейша откри, че и е трудно да си спомни гневните си емоции, които бе изпитала, докато пътуваха със сър Маркъс по оживените улици на Рим.

Тя си мислеше, че сър Маркъс наистина притежава необикновената способност да размътва чувствата й.

И въпреки това й бе невъзможно да му се сърди за дълго, както на когото и да било другиго. Вътрешната топлота и щедрост на характера й отнасяха гнева й и само след миг тя вече бе готова да протегне прощаваща ръка и да се извини, ако й се стореше, че тя е била виновна.

Не че в този момент Дейша имаше някакво намерение да се извинява на сър Маркъс, но тя не можеше да продължава да подхранва наранените си чувства, когато имаше да каже толкова много неща, когато искаше да зададе толкова много въпроси.

Те още не бяха стигнали до предградията на Рим, а тя вече беше забравила, че е била толкова ядосана и че сър Маркъс е най-неприятният човек, когото някога бе срещала.

Твърде скоро, както й се стори, те се отбиха от главното шосе и след няколко километра по страничния път колата зави по една алея от кипариси, която ги отведе до каменна вила, обградена със симетрично подредена градина.

За пръв път откакто бяха излезли извън града Дейша си помисли, че сър Маркъс я води на обяд с някакви непознати хора.

— Къде се намираме? — попита бързо тя. — Кой живее тук?

— Ще обядваме с принцеса Лучана Пинанези — отговори сър Маркъс. — Тя е изключително интересна личност и най-търсената домакиня в Рим.

— Звучи доста застрашително — каза Дейша. — Не очаквам, че ще иска да ме приеме.

— Изпратих съобщение, че ще доведа медицинската си сестра — отговори сър Маркъс. — Мислех, че ще ви бъде интересно да видите вилата и да се срещнете с принцесата.

— Много мило от ваша страна — каза Дейша притеснено.

Беше смаяна от факта, че той мисли за нея и се съобразява с присъствието й. Въпреки това в този момент предпочиташе той да беше продължил да се държи по обичайния си себичен начин — да мисли единствено за себе си.

Ако принцесата беше известна домакиня, беше почти сигурно, че това ще бъде прием, и Дейша се питаше дали незнанието й на светските правила няма да посрами с нещо сър Маркъс.

Съмненията й се оказаха напълно основателни. Когато пристигнаха пред входната врата на вилата, тя видя поне дузина коли, паркирани на алеята. Влязоха във фоайето, което бе отрупано с оранжерийни цветя.

Никога не беше виждала толкова изящно подредени лилии, карамфили, мимози и много непознати за нея цветя, чиито имена не знаеше.

Но още не бе успяла да се насити на красотата им, когато бе връхлетяна от други впечатления. Остана поразена от обзавеждането на стаите, които изглеждаха толкова изискано, сякаш бяха слезли от една от картините, над които бе размишлявала толкова дълго в кабинета на баща си.

Следвайки примера на сър Маркъс, тя се отправи по покрития с дебели килими под към дъното на стаята, където една отрупана със смарагди жена с побеляла коса разговаряше оживено с много хора. Всички държаха чаши в ръцете си.

Когато видя сър Маркъс да се приближава, принцесата прекъсна разговора си по средата на изречението и протегна към него и двете си ръце.

— Скъпи мой, сър Маркъс! Очарована съм да ви видя. Много отдавна не сте били в Рим. С такова удоволствие научих за пристигането ви.

За изненада на Дейша сър Маркъс целуна ръката на принцесата без каквото и да било смущение и с грация, която не бе присъща на италианците.

— Много се радвам да ви видя отново — каза той. — Почти се страхувах, че може да сте ме забравили.

— О, заслужавате да бях го направила — каза строго принцесата. — Нито един път не ми изпратихте поне една коледна картичка.

— Трябва да ми простите — каза сър Маркъс. — Никога не изпращам картички. Може би просто съм лишен от доброжелателство.

При тези думи принцесата избухна в смях и се обърна, за да го представи на хората, които стояха около нея, но сър Маркъс я изпревари.

— Мога ли да ви представя моята медицинска сестра мис Ванкрофт? — каза той. — Знаете, че неотдавна претърпях злополука.

— Вие с медицинска сестра! При това почти дете! — възкликна принцесата.

Тя едва докосна ръката на Дейша с обсипаните си със скъпоценности пръсти и след това бързо хвана сър Маркъс за ръката и го поведе към групата гости, които стояха край прозореца.

— Имам тук един ваш стар приятел, който умира да ви види, всъщност прелетял е цялото разстояние от Англия до Рим, за да го направи — каза тя.

И точно в този миг, когато се отдалечаваха, Дейша я чу да пита със съскащ шепот:

— С нас ли ще обядва вашата медицинска сестра?

Тя стоеше почти парализирана, докато чакаше неговия отговор.

— Разбира се! — каза той. — Доведох я, защото исках да види блясъка на Рим.

— Само попитах — каза принцесата неопределено. — Сибил също е сред гостите. Не очаквахте да я видите тук, нали.

Дейша видя, че от дивана стана една жена и тръгна към сър Маркъс. Устните й бяха леко отворени, очите й блестяха под силно гримираните ресници. Беше много красива.

Жената беше висока и мургава. Носеше късо кожено палто и огромен маншон от черна норка. Шапката на главата й бе украсена с черни пера. Внезапно Дейша си помисли, че прилича на пантера — най-красивото и най-опасно животно в джунглата.

— Маркъс! — каза тя с нисък, дълбок глас, който проехтя в стаята. — Защо не ми каза, че ще идваш в Рим?

— Исках да ти кажа — отговори сър Маркъс. — Имах намерение да ти се обадя, но претърпях злополука.

— Радвам се, че не знаех за нея — каза жената. — Щях да се побъркам от притеснение. За щастие научих за нея едва когато принцесата ми каза, че идваш днес и водиш със себе си и медицинската си сестра.

Погледът й накара Дейша да осъзнае, че стои сама и изолирана, въпреки че наоколо бе пълно с хора.

Тогава за нейно облекчение някой я заговори. Беше млад усмихнат мъж с примигващи очи и елегантен вид, който, както бе забелязала, бе присъщ за много италианци.

— Мога ли да ви донеса нещо за пиене? — попита той.

— Бих искала доматен сок — отговори Дейша. Той й се усмихна и й подаде чаша с доматен сок от една съседна маса. Тя я взе, благодарна, че има какво да прави с ръцете си. Беше й напълно ясно колко нелепо изглежда сред тези хора с овехтялото си униформено палто на медицинска сестра.

Никога преди това не бе виждала такива прекрасни тоалети, освен по страниците на модните списания.

Жените, които ги носеха, бяха надарени от природата с прекрасни стройни тела и красиви лица.

— Харесва ли ви да се грижите за сър Маркъс? — попита я младият италианец.

— Разбира се — отговори Дейша. — Имах голям късмет, че получих възможност да дойда в Рим.

— Той няма вид на много болен човек — отбеляза италианецът. — Да предположим, че ви предложа по-трудна работа.

— Каква е тя? — попита Дейша.

— Да се грижите за мен — отвърна мъжът. — Претърпявам злополуки почти всяка седмица, повярвайте ми.

— Не съм виждала някой да изглежда по-добре от вас — отговори Дейша.

— Направиха дванайсет шева на ръката ми само преди десет дни — каза той. — Имам и цицина на главата, за която моят доктор се закле, че е унищожила последната частица мозък, която ми била останала.

Като видя изненадата в очите на Дейша, той добави с усмивка:

— Аз съм това, което вие наричате състезателен шофьор, нали така се казва на английски?

— Да, разбира се — каза Дейша. — Но защо трябва да се занимавате с нещо толкова опасно?

— Защото ми харесва. Това не е ли извинение за всичко? И не е ли опасно всичко, което е приятно?

— Не смятам, че досега съм открила такова нещо — каза Дейша напълно сериозно.

Той леко се засмя.

— Значи никога не сте била влюбена, защото това е най-опасният от всички спортове.

В отговор и Дейша се засмя. Не можеше да се въздържи. Имаше нещо дръзко и безспорно забавно в този млад италианец. Не беше това, което казваше, а начинът, по който го казваше.

Тя хареса навика му непрекъснато да се усмихва и беше благодарна, че можеше да разговаря с него, а не да стои безмълвна и незабелязвана от никого сред това бъбрещо множество.

Жената, която приличаше на пантера, изглежда искаше да каже на сър Маркъс много неща и той явно се забавляваше от това.

— Коя е жената, която разговаря със сър Маркъс? — попита Дейша своя събеседник.

— Мислех, че след като сте англичанка, трябва да я познавате — отговори той. — Тя е една от известните красавици — лейди Сибил Болтън. Трябва да сте чували за нея.

— Да, мисля, че съм чувала — отговори Дейша и смътно си спомни снимките в списанията и името, изписано с едри букви в светската хроника.

— Разбира се, Сибил е известна личност във всяка европейска столица. По-добре си отваряйте очите за сър Маркъс, защото в противен случай скоро ще останете без пациент.

— Да не искате да кажете, че тя е влюбена в сър Маркъс? — попита Дейша.

Още преди да беше довършила изречението, тя разбра, че това е въпрос, който не бива да бъде задаван, особено на непознат човек. Но беше вече твърде късно — думите й се бяха изплъзнали и тя не можеше да направи нищо.

— Не сте ли сладка и наивна! — възкликна италианецът. — Сър Маркъс е милионер — поне така съм чувал.

— Какво общо има това с… — започна Дейша със слисан тон, но се досети какво иска да каже събеседникът й и усети, че се изчервява.

— О, да — каза тя неуверено. — И не биваше да задавам въпроса, нали?

— Можете да ме питате каквото пожелаете — отговори италианецът. — Вие сте като оазис в пустиня, като поток бистра вода за жаден човек. Всъщност, моя малка сладка английска сестричке, аз ви приветствам!

Той вдигна чашата си към нея и вместо да се почувства неудобно, Дейша просто се засмя.

— Започвам да си мисля, че всичко, което съм чела за италианското ласкателство, е вярно — каза тя.

— Аз съм искрен във всяка своя дума, кълна се в честта си! — беше отговорът.

Но внезапно всички тръгнаха към вратата и Дейша разбра, че обядът е сервиран.

— Заповядайте — чу тя гласа на принцесата. — Първо, трябва да ви покажа къде да седнете.

Тя мина покрай Дейша и събеседника й и като се обърна към младия италианец, каза:

— О, Бимбо, трябва да се грижите за малката сестра на сър Маркъс. Сложих ви до нея на масата.

— Какъв по-добър късмет от този? — възкликна италианецът.

Дейша видя, че нейното място бе единственото без картичка с име. Бързо погледна името отдясно и прочете, че кавалерът й е граф Бернини ди Кампарно.

Той улови погледа й и побутна картичката към нея с думите:

— Не се запознахме, нали? Колко неанглийско! Наричайте ме просто Бимбо. Така ме наричат всички.

— Аз се казвам Дейша Ванкрофт — отговори Дейша.

— Дейша! Какво хубаво име! — възкликна той.

Графът бърбореше, флиртуваше, сипеше шеги, правеше ексцентрични забележки по адрес на гостите и караше Дейша непрекъснато да се смее. Тя никога не бе и помисляла, че може да се смее толкова много на прием, особено на толкова официален и елегантен като този на принцесата.

Дейша не можеше да не забележи, че сър Маркъс изглежда не се забавлява така добре като нея.

Лейди Сибил седеше до него, вдигаше към него големите си тъмни очи и изглеждаше толкова прекрасна и съблазнителна, че Дейша не можеше да се начуди как сър Маркъс успява да изглежда толкова безразличен.

Обядът приключи. Графът взе картичката с името си, която лежеше на масата между него и Дейша, и надраска един телефонен номер на гърба й.

— Ще ви се обадя — каза той. — Искам да ви поканя на вечеря. Ще ви покажа Рим, докато сър Маркъс е зает, и вие ще ми разкажете за себе си. Съгласна ли сте?

— Не мисля, че дори и за миг ще се сетите отново за мен — каза Дейша. — Но въпреки това ви благодаря за поканата.

— Ще вечеряте ли с мен днес? — изведнъж попита той.

— Не… Не мисля — каза Дейша. — Може би сър Маркъс ще има нужда от мен.

— Добре, опитайте се да се измъкнете — помоли я графът. — Опитайте, се да разберете от него какво ще прави, докато се връщате в хотела. Ще ви се обадя към седем часа.

Дейша отвори уста да възрази, но принцесата вече извеждаше гостите от трапезарията и на нея не й оставаше нищо друго, освен смирено да последва останалите дами.

Когато отидоха в салона, лейди Сибил Болтън се приближи до Дейша и й каза със своя нисък, дрезгав глас:

— Как е сър Маркъс?

— Беше тежка катастрофа — отговори Дейша. — Би трябвало наистина да почива.

— Нищо няма да го спре, зная това — каза лейди Сибил.

На Дейша й се стори, че лейди Сибил я разгледа много внимателно, а после добави:

— Вие сте много млада, нали? Предполагам, че е било много трудно за сър Маркъс да си намери медицинска сестра за толкова кратък срок.

— Мисля, че не се е опитвал да търси друга — отговори Дейша.

Нямаше намерение да бъде груба. В същото време имаше нещо арогантно в начина, по който тази жена я преценяваше, и Дейша започна да си мисли, че й е омръзнало да й повтарят колко е млада.

Лейди Сибил се отдалечи. Дейша не можеше да стои сама по средата на салона и затова се приближи до един от диваните, наредени край високите прозорци, които гледаха към градината.

Стори й се, че мина много дълго време, докато мъжете дойдат от трапезарията, а също така си помисли, че сър Маркъс куца доста по-силно, отколкото преди обяда. Той й направи знак през стаята, че вече трябва да си тръгват.

Тя се приближи до него.

— Скъпи, ще те видя тази вечер, нали? — чу тя гласа на лейди Сибил. — Не казвай не, Маркъс. Трябва да те видя, трябва.

Сър Маркъс погледна часовника си.

— Ще ти се обадя, когато срещата приключи — каза той. — Намираме се едва в предварителната фаза на преговорите, а знаеш колко са продължителни тези неща. Хайде, Дейша.

Те се сбогуваха с принцесата. Когато се отправиха към вратата, Дейша усети, че някой я хвана над лакътя и чу гласа на Бимбо в ухото си.

— Не забравяйте, че трябва да вечеряте с мен. Кажете му, че сте болна! Че неомъжената ви леля е пристигнала от Тутинг! Кажете му каквото искате, но излезте да вечеряте с мен, в противен случай ще дойда да ви взема насила.

— Ще опитам — прошепна Дейша.

Надяваше се само сър Маркъс да не е чул думите на Бимбо. Докараха колата пред вратата. Те мълчаливо се качиха в нея и почти бяха изминали алеята с кипарисите, когато сър Маркъс наруши тишината.

— Очевидно добре се забавлявахте — каза той.

— Много по-добре, отколкото бях предполагала — отговори Дейша. — Къщата е чудесна и въпреки че отначало бях изплашена, графът беше много мил с мен.

— Забелязах — каза сър Маркъс. — Трябва да внимавате и да не вярвате на всички безсмислици, които говорят италианците. Този младеж специално е доста вятърничав. Единственото нещо, което е вършил през живота си, е да залага на рулетка.

Презрението в тона му ядоса Дейша.

— Мисля, че е очарователен — каза тя. — И беше много мил с мен.

Сър Маркъс не каза нищо и след малко Дейша продължи.

— Покани ме днес на вечеря. Бих искала да отида.

— Боя се, че това ще бъде невъзможно — каза сър Маркъс. — Имам нужда от вашите услуги. Ясно ли е това?

— Но, разбира се! — отговори Дейша. — Само си помислих, че може да сте зает с нещо друго.

— Сбъркали сте — каза сър Маркъс решително.

Дейша много искаше да каже, че това е нечестно, но здравият й разум я спаси. Питаше се защо пък чак толкова държи да вечеря с непознатия италианец. Беше сигурна и беше готова да се обзаложи, че той изобщо не мислеше това, което казваше.

Не беше толкова наивна, нито толкова глупава, за да не знае, че хора като графа почти веднага забравят нещата, които говорят.

— Ще ме посетят в хотела — каза внезапно сър Маркъс и гласът му прекъсна мислите й. — Няма да излизам преди четири часа. Бих искал да сте там през това време в случай, че имам нужда от вас.

— Много добре, сър Маркъс — отговори Дейша.

Пристигнаха в хотела. Когато влязоха във фоайето, Дейша видя, че пред асансьора се е насъбрала доста голяма тълпа. Тя не успя да се качи и докато момчето затваряше вратата, тя каза на сър Маркъс:

— Ще се кача със следващия асансьор.

Когато асансьорът потегли нагоре, тя се обърна към рецепцията.

— Аз съм мис Ванкрофт, медицинската сестра на сър Маркъс Кънингам — каза тя на дежурния администратор. — Очаквам телефонни обаждания тази вечер. Бихте ли се погрижили, когато ми телефонират, да ме свързвате? Разбрах, че снощи на хората, които са се обаждали, е било обяснявано, че не могат да разговарят с мен. Не желая това да се повтаря.

— Съжалявам, синьорина, но това е нареждане на сър Маркъс Кънингам. Боя се, че ще трябва да го накарате да отмени тази заповед, за да може телефонистката да изпълни желанието ви.

— Благодаря — каза Дейша.

Асансьорът слезе празен и тя влезе в него с решителен вид.

Мислеше си, че това е непоносимо. Сър Маркъс можеше да си бъде груб и властен, когато му харесва, но тя беше убедена, че няма да позволи да се отнасят с нея като с дете или пък с робиня.

Отиде право във всекидневната, без дори да свали шапката и палтото си. Сър Маркъс седеше зад бюрото с куп писма пред себе си, които навярно бяха пристигнали по време на тяхното отсъствие.

— Докато бях долу, помолих тази вечер да прехвърлят телефонните обаждания за мен в стаята ми, защото очаквам да ме потърсят — каза Дейша. — Осведомиха ме, че по ваше нареждане не бива да ме свързват. Трябва да ви помоля веднага да отмените това недопустимо ограничение.

Той я погледна сурово изпод смръщените си вежди.

— За какво са ви телефонни обаждания? — попита той.

Дейша усети, че я обзема гняв.

— Трябва да ви обърна внимание, сър Маркъс — каза тя, — че макар и да съм тук като ваша медицинска сестра, вие не сте в положение, което ви дава право да контролирате или да надзиравате частния ми живот или да ме следите какво правя през свободното си време.

— Нямам намерение да ви оставя да говорите с представители на пресата — каза сър Маркъс. — Казах ви това снощи. Познавам техните методи и поведение.

— Ако под това разбирате мистър Тейлър — каза Дейша, — вече го видях тази сутрин и разговарях с него. Той е изключително приятен човек и не виждам никаква причина да не говоря по телефона с него или с когото и да било.

— Казах ви да стоите настрана от него — каза ядосано сър Маркъс, като удари силно по масата.

— Съжалявам, ако ви дразня — отвърна Дейша, — но мога само да повторя това, което вече казах. Моето свободно време ми принадлежи.

— Един репортер не се интересува от вас, малка глупачке — каза сър Маркъс. — Той се интересува от мен и иска да разбере какво правя. Иска истории, изключителни интервюта, вулгарни клюки и е готов на всичко, за да ги получи.

— Ако мислите, че мистър Тейлър ще се опита да измъкне от мен подобни неща, аз съм напълно готова да ви обещая, че няма да научи нищо. Но той ми харесва и имам намерение да се срещна с него.

— Постъпих глупаво, като ви доведох тук — изстреля на един дъх сър Маркъс. — Вие сте прекалено млада и неопитна за подобни неща. Не разбирате какво правите.

— Много добре разбирам — отвърна Дейша. — Но ще ми простите, ако ви напомня, че аз не исках да идвам, а вие настояхте да дойда.

— И защо не искахте? — извика сър Маркъс.

— Заради вас — отговори тя. — Защото вие ме обърквате. Защото сте груб, деспотичен и ме плашите.

Тя изрече тези думи спонтанно и спря, отново ужасена от себе си. Питаше се как е възможно да се държи така. В поведението й нямаше и капка професионализъм.

Тя сведе очи и каза със съвсем друг тон:

— Съжалявам. Не трябваше да казвам това. Имате пълно право. Не биваше да ме водите. Не съм най-подходящата сестра за такава работа.

— Не се оплаквам, нали? — каза сър Маркъс и зачака отговор.

— Не — призна неохотно Дейша.

— Много добре — отговори той. — Тогава по-добре правете каквото искате.

Той вдигна слушалката.

— Обажда се сър Маркъс Кънингам. Всички телефонни обаждания до мис Ванкрофт трябва да й бъдат предавани.

Като каза това, той остави слушалката с трясък.

— Сега доволна ли сте?

— Благодаря — каза Дейша.

Тя стоеше пред него и нервно мачкаше ръцете си.

— Съжалявам, сър Маркъс — каза бавно тя. — Съжалявам за това, което току-що казах, и за начина, по който се държах с вас. Вие сте добър и щедър и не зная защо се ядосвам, но го правя.

Той седеше, вперил очи в нея, и тя усещаше, че изражението му не се смекчи. Просто я гледаше, изучаваше лицето й и като че ли търсеше нещо, което тя не можеше да разбере. Струваше й се, че очите му проникват дълбоко в сърцето й, в глъбините на душата й.

Не знаеше колко дълго е стояла така. Само й се струваше, че погледът на сър Маркъс я приковава така, че не може да се обърне, не може да си тръгне. Искаше да го направи, но стоеше като хипнотизирана.

— Чудя се дали сте истинска — каза сър Маркъс почти шепнешком.

Стори й се, че тези думи не са негови, но тя ги беше чула. Питаше се какво иска да каже с това.