Барбара Картланд
Цената е любов (1)

Глава първа

Рязко звънеше телефон. Като че ли звънеше от часове. Присъедини се още един звънец — този от външната врата. Когато той спря, се чуха стъпки и гласове.

— Трябва да е страшно богат! Видя ли табакерата му?

Гласът беше висок, млад и се чуваше съвсем отблизо.

— Не е задължително. Може да са му я дали, за да закара някого със самолета. Татко каза оня ден, че богатите хора си имат частни пилоти също така, както си наемат и частни шофьори.

— Мисля, че самолетът си е негов собствен.

— И предполагам, че е маскиран принц?

— Не, не е принц. Бих предпочела много повече да е филмов продуцент — тогава би могъл да ме вземе на работа. Помисли си колко прекрасно би било това.

Последва кратко кикотене, след което гласът продължи, изпълнен с копнеж:

— Би било чудесно да сме богати, нали? Представи си само какви дрехи щяхме да имаме.

— Аз лично ще съм доволна поне да ми поправят обувките — чу се трети глас.

— О, Дейша! По-добре ли е той?

— Кой е той? Откри ли нещо за него?

Двата въпроса бяха зададени едновременно.

— Отговорът е не.

Новият глас беше отривист, делови и в същото време доста приятен.

— А сега, момичета, вървете и се погрижете за обяда — продължи той. — Знаете, че татко трябва да отиде в Устършир следобед и това ужасно би го забавило.

Мъжът, който слушаше всичко това, отвори очи. За момент помисли, че сънува — звънците, гласовете, болката в главата му и вцепенените му крака, това сякаш създаваше болезнен фон за всичко останало.

Той се опита да се обърне на лявата си страна и беше пронизан от изгаряща болка. Щеше да извика, но успя да потисне стона си, защото усети, че някой приближава до вратата на стаята му. Чу същия спокоен, приятен глас, който бе говорил последен:

— Опитайте се да не се движите. Баща ми ще дойде всеки момент.

Мъжът погледна нагоре и след известно усилие фокусира погледа си върху лицето й. Беше дружелюбно, доста красиво лице, а очите, които гледаха надолу към него, бяха тъмносини и имаха тъмни ресници.

— Къде съм?

Той нямаше представа колко рязко и дори враждебно прозвуча въпросът му.

— Намирате се в Гоблфийлд — последва отговор. — Гоблфийлд в Устършир. А това е домът на доктор Ванкрофт. Претърпяхте злополука. Спомняте ли си?

— Злополука! Каква злополука?

— С вашия самолет.

Мъжът за момент затвори очи — отчасти поради болката, отчасти заради спомена, който бързо изплуваше в паметта му. Беше обезпокоен. Нещо с мотора не беше наред. Да, сега започна да си спомня.

— Той дойде в съзнание, татко — каза гласът до него.

— Добре! Не мислех, че ще е задълго.

— Ранен ли съм?

Може и да бе претърпял злополука, но с облекчение откри, че гласът му е силен и властен.

Отвори отново очи. Видя, че докторът е на средна възраст, с уморено и набръчкано лице, но с маниери, които бяха някак успокояващи.

— Не е опасно — беше отговорът. — Имате дълбока рана на крака и навярно мозъчно сътресение. Но сте имали късмет, голям късмет, защото би могло да бъде и нещо много по-лошо.

— Спомням си. Приземих се принудително.

— И доста сполучливо, бих казал — отговори докторът. — Просто за нещастие там, където сте се приземили, е имало скрита канавка и самолетът ви се е преобърнал. Но не се е запалил и мисля, че не е пострадал много повече от вас самия.

Човекът в леглото издаде звук, който за околните би могъл да означава само отчаяние.

— Не мога да остана тук — промълви той. — Имам ангажименти.

Опита се да седне, но усилието да се раздвижи предизвика болка, която го накара да се задъха.

— Ще трябва да лежите спокойно известно време — каза кротко докторът. — Хайде, изпийте това.

Той повдигна главата на отпуснатия мъж. Раненият не беше в състояние да окаже каквато и да било съпротива и затова изпи течността. Едва когато усети, че го връхлита внезапна сънливост, той разбра какво беше направил.

— Дявол да ви вземе! — възкликна гневно той. — Не исках… да спя.

Довършването на изречението му струваше прекалено голямо усилие. Усети, че дори раздразнението и гневът му заглъхват. Мракът го обгръщаше все по-плътно. Успя да чуе собственото си ритмично дишане. Той потъваше…

Докторът остави чашата и се обърна към дъщеря си.

— Ще спи най-малко три-четири часа — каза той.

— Когато се събуди, дай му нещо да пие и се опитай да го задържиш спокоен, докато се върна. Успяхме да го накараме да превъзмогне шока. Но аз познавам добре този тип хора. Те никога няма да се предадат, ако намерят начин да се противопоставят.

— Да, изглежда, че няма да се предаде лесно — отговори Дейша Ванкрофт. — Трябва ли да съобщим на някого, че е тук?

— Да, да, разбира се — каза докторът разсеяно. — Но предполагам, че полицията вече е направила това. В края на краищата те го докараха.

— Ще поговоря със сержант Спайсър — усмихна се Дейша. — Ще хапнеш, преди да тръгнеш, нали, татко?

— Не, нямам време — отговори баща й. — Вече закъснявам.

— Но, татко, трябва да хапнеш нещо.

— Не мога да чакам, скъпа. Довиждане! И не се безпокой за пациента. Той ще се оправи.

Доктор Ванкрофт забърза надолу по стълбите, качи се в колата си и я подкара преди дъщеря му да е успяла да продължи спора си с него.

Дейша се върна във всекидневната. Тя не забелязваше износените килими и протритите кретонени калъфи на столовете. Беше свикнала прекалено много с тях. Но си спомни с леко присвиване на устните, че имаше намерение да поиска малко пари от баща си за домакинството, а не го направи.

Сега трябваше да чака до утре, за да плати на месаря. Мистър Тъбс не обичаше чакането. Вчера се бе държал доста неприятно, когато тя направи съвсем дребната си поръчка.

— Съжалявам, мис Ванкрофт — беше казал той. — Не са само парите, а неприятностите, които ни причиняват тези неплатени сметки.

Тя отиде в кухнята и видя Гей да седи до масата и да чете някакво филмово списание, а Кристин бъркаше нещо в една тенджера. Каквото и да беше то, очевидно бе прегоряло.

— Още ли не е готов обядът? — попита Дейша. — Знаете, че ми обещахте да отнесете тези неща на старата мисис Евънс този следобед.

— Ами че то не е много далече. Не може ли някой друг да го направи? — попита Гей.

— Няма никой друг — отговори Дейша. — Бих отишла аз, но татко каза да стоя тук и да се грижа за новия ни пациент.

— Ако питаш мен, той трябва да отиде в болница — каза Кристин.

— Сержант Спайсър каза, че е звънил на старшата сестра тази сутрин за някой друг, но нямали никакви свободни легла — отговори Дейша. — Предполагам, че този човек би могъл да бъде приет по спешност, но нали познавате татко. Той не обича да безпокои старшата сестра, защото тя вече остарява. Така че, естествено, той каза на сержант Спайсър, че може да приеме пострадалия тук. Това е само за през нощта. Утре той ще си отиде.

— Е, да се надяваме, че ще ни плати за грижите и за квартирата — каза Кристин. — Ако не го направи, винаги ще можем да конфискуваме табакерата му.

— Не вярвам да е златна — каза Гей, като захвърли списанието на масата. — Сега нещата се фалшифицират страхотно сполучливо.

Дейша взе тенджерата от Кристин.

— Остави ме да довърша това — предложи тя. — Какво би трябвало да бъде то?

— Бъркани яйца — отговори Кристин. — Искахме да имаме и кренвирши, но никъде не можах да ги намеря.

Дейша изсипа яйцата в чиния и я постави на масата с малко картофи, които бяха изпечени във фурната.

— Щом изядем това — каза тя, ще ви оставя да измиете съдовете, а аз ще се опитам да подредя спалните. Ясно ли ви е, че тази сутрин в къщата не е свършено нищо?

— Всичко е заради непознатия, който се стовари върху нас от небето — каза Гей. — Пожелах си да е филмов продуцент, Дейша. Няма ли да е чудесно, ако наистина е такъв?

— Не, той изобщо не е такъв тип човек — каза Дейша уверено. — Но скоро ще научим това. Отивам да се обадя на сержант Спайсър.

Тя излезе от кухнята и прекоси хола, за да отиде до кабинета на баща си. Той се намираше в съседното помещение, където спеше неочакваният им посетител, защото го бяха настанили в малката стая, обзаведена от доктор Ванкрофт за прегледи и за малкото спешни случаи, които имаше в селцето.

Те наистина не бяха много, но тъй като най-близката болница се намираше почти на осем километра, той беше на мнение, че е по-удобно да се грижи за пациентите си в дома си.

Дейша отиде да затвори вратата между кабинета и спалнята. Спря за момент, за да види дали всичко е наред с пациента. Както и беше очаквала, той спеше дълбоко, легнал по гръб.

За пръв път тя можеше да го разгледа спокойно.

Лицето му излъчваше сила. Би могло да бъде хубаво, но в бръчките, които се спускаха от носа към устата, в правите вежди, които сякаш се сливаха поради намръщеното чело, и в квадратната, непреклонна челюст имаше нещо жестоко.

„Бих казала, че е и упорит, и безмилостен“ — помисли си Дейша.

Професионалният й инстинкт й подсказа, че светлината от прозореца е прекалено силна, и тя спусна щорите.

Затвори тихо вратата и седна зад бюрото на баща си. Вдигна слушалката, набра номера и зачака.

— Вие ли сте, сержант Спайсър? — попита тя. — Обажда се Дейша Ванкрофт.

— А, мис Ванкрофт — възкликна сержантът, — тъкмо се канех да се обадя на доктора, за да попитам, как е джентълменът. Нали разбирате, трябва да напиша доклада си.

— Да, разбира се, сержант. Не е ранен тежко. Има дълбока рана на крака, тялото му е силно натъртено и баща ми е на мнение, че има леко мозъчно сътресение. Но преди малко говореше съвсем смислено.

— Това е добре, госпожице. А научихте ли името му?

— Името му? — попита Дейша. — Точно се канех да попитам вас за това.

— В самолета няма нищо, госпожице. Съвсем нищо. Претърсих джобовете му набързо, но беше ранен и исках по-бързо да го отведа при доктора.

— О, Боже! Значи ще трябва аз отново да потърся — каза Дейша. — Искате да кажете, че никой не е уведомил близките му?

— Боя се, че е така, госпожице. Би трябвало да го направя незабавно, зная това. Но на кръстовището стана катастрофа веднага след като оставих джентълмена при вас и докато се занимавах с всички подробности и телефонирах за катастрофиралия камион, това някак ми се изплъзна от ума.

— Не се безпокойте, сержант Спайсър. Сигурна съм, че няма нищо страшно — каза Дейша.

Тя много добре знаеше, че сержант Спайсър е стар и вечно объркан човек. Винаги оплиташе нещата и въпреки това всички в селото бяха привързани към него.

— Много мило от ваша страна, госпожице. Сигурен съм, че ще бъде напълно достатъчно, ако само им позвъните — каза сержантът. — Може ли да ви се обадя отново, за да впиша името в доклада си?

— Аз ще ви се обадя — обеща Дейша.

Тя остави слушалката, върна се в стаята, където спеше мъжът, и свали сакото му от облегалката на стола. Беше от туид, но когато го взе в ръце, Дейша разбра, че качеството на плата е много по-добро от плата на саката, които баща й беше носил някога.

Имаше нещо в мекотата на тъканта и в блясъка на хастара, което й подсказа, че това сако е много скъпо.

Тя плъзна ръка вътре и измъкна портфейл от лъскава кафява крокодилска кожа със златни краища.

Когато го отвори, първото нещо, което видя, бяха парите — толкова много пари, че очите й се разшириха от учудване. Вътре имаше огромна пачка от банкноти по пет лири. А в другото отделение на портфейла намери шофьорската книжка, няколко документа и няколко визитни картички.

Извади ги, но й беше трудно да прочете написаното на слабата светлина, която идваше през отворената врата откъм другата стая. Задържа една, а останалите върна в портфейла и го мушна в джоба, от който го беше взела.

После отиде в кабинета и я прочете.

Сър Маркъс Кънингам! Това име й се струваше някак смътно познато, но все пак не можеше да се сети откъде.

Дейша вдигна телефонната слушалка и се обади на телефонистката.

— Свържете ме със справки, моля — поиска тя. След известно време й казаха телефонния номер на сър Маркъс Кънингам.

Позвъни отново и след известна пауза чу сигнала на телефона. После, най-после един глас каза:

— Ало!

— Може ли да говоря с най-близкия роднина на сър Маркъс Кънингам, моля? — попита Дейша.

— Моля?! — изненадата беше очевидна.

— С най-близкия родственик на сър Маркъс Кънингам — повтори Дейша. — Той може би има жена или майка?

— Коя сте вие и защо задавате тези въпроси?

— Обаждам се от дома на доктор Ванкрофт в Гоблфийлд — отговори Дейша. — Сър Маркъс претърпя злополука. Самолетът му се разби при опит за принудително кацане.

— Боже мой! Тежко ли е ранен?

— Не, не е ранен тежко, но мисля, че близките му трябва да бъдат уведомени.

— Сър Маркъс няма близки — чу се доста изненадващият отговор. — Аз съм една от секретарките му. По-добре ще бъде да отменя срещите му за този следобед.

Дейша се поколеба за момент.

— Напълно ли сте сигурна за неговите роднини? — попита тя. — Повечето хора имат близки, нали знаете.

— Ако сър Маркъс има някакви роднини, не зная кои са те — беше отговорът. — Може би не говори за тях.

— О!

Дейша, като че ли нямаше какво друго да отговори.

— Не трябваше да казвам това — бързо добави секретарката. — Но във всички случаи сър Маркъс не би искал да правим каквото и да било без неговите указания. Ще бъда тук, ако му потрябвам.

— Ще му предам — отвърна Дейша.

Тя затвори телефона и не можа да сдържи усмивката си.

Беше съвсем очевидно, че секретарката, която отначало бе склонна да се държи доста надуто, се страхуваше от сър Маркъс. И тя си беше помислила за него точно това и сега нямаше никакво съмнение, че той беше човек, от когото се страхуваха.

Обади се на сержант Спайсър, след това подтиквана от някакъв необясним импулс тя облече сестринската си униформа.

„Ще види, че изглеждам спретната и делова“ — каза си тя, когато видя отражението си в огледалото.

Както винаги обличането на униформата й донесе чувство за удовлетворение. Беше изкарала стажа си в болницата Сейнт Сейвиър и бе пожелала да остане там, след като й бяха предложили работа, но майка й почина и тя знаеше, че за нея има само едно място и то е вкъщи.

Отчаяно се бе опитвала да заеме мястото на майка си, но често нощем лежеше будна в леглото и си мислеше за това как се бе провалила.

Баща й никога не губеше израза си на обърканост и печал, който тя за пръв път забеляза върху лицето му в деня на погребението и който бе станал присъщ за него от този миг насам.

„Грижи се за татко си, скъпа. Нали ще се грижиш? — беше й казала майка й, когато разбра, че умира. — Той никога не се храни както трябва, никога не мисли за себе си.“

Дейша й бе обещала, че ще се грижи за него, и знаеше, че никога няма да забрави леката усмивка на признателност, която се изписа тогава върху устните на майка й.

Но това не беше никак лесно. Винаги съществуваха тревогите около парите. Още не бяха изплатили дълговете, които бяха направили във връзка със заболяването на майка й.

Когато доктор Ванкрофт разбра от какво е болна жена му, той тръгна от специалист на специалист и опита различни начини на лечение. Всички те се бяха оказали безполезни. Но когато жена му почина, сметките трябваше да бъдат платени.

При това, както Дейша добре знаеше, той беше много лош администратор, а освен това бе и безнадеждно щедър.

— О, татко, нали не си платил на мисис Джарвис да отиде на море? — питаше понякога тя, въпреки че много добре знаеше отговора.

Почивката, която щеше да подобри здравето на мисис Джарвис, и още такива разходи за дузина други като нея идваха от джоба на доктора.

Той беше напълно непоправим, но въпреки всичко тя го обичаше точно заради това.

— Предполагам, че именно заради татко пожелах да стана милосърдна сестра — каза тя гласно на отражението си в огледалото над тоалетната си масичка.

Спомни си, че при вида на униформата пациентите винаги ставаха по-склонни да изпълняват нарежданията й, и тази мисъл я накара да се усмихне.

Слизаше бавно по стълбите и знаеше, че очаква пациентът, който й беше поверен в момента, да й се противопостави.

От момичетата нямаше и следа. Дейша отиде в кухнята, приготви чая и го отнесе в спалнята, която се намираше до кабинета на баща й. Отвори тихо вратата. Долови движение откъм леглото. Приближи се и остави подноса.

Навън беше вече тъмно, защото мартенският ден бе ветровит и небето бе плътно покрито с облаци, а от време на време започваше да вали и пороен дъжд.

— Буден ли сте? — попита меко Дейша.

— Да! — отвърна й гласът от мрака на стаята. — И изключително много ядосан, че бях приспан.

— Съжалявам за това — отвърна Дейша.

Тя запали нощната лампа, след това прекоси стаята и спусна пердетата над щорите, които бяха вече спуснати. Електрическата камина проблясваше зад решетката. Дейша увеличи силата на пламъка и премести подноса по-близо до леглото към мъжа, който наблюдаваше движенията й.

— Къде е този проклет глупав доктор? — попита рязко той.

— Баща ми в момента отсъства — отвърна Дейша. — Скоро ще се върне.

— Разбира се, че ви е баща! — възкликна той. — А вие сте медицинска сестра. Но не бяхте в униформа, преди да ме приспите.

— Да, аз съм медицинска сестра — отговори Дейша — и помагам в практиката на баща си, когато това се наложи.

— Добре, щом сте сестра, кажете ми колко време ще трае всичко това? Имам да върша важни неща. Не мога да вися тук.

— Никой не иска да висите нито миг по-дълго, отколкото ви е необходимо — отвърна му Дейша. — Баща ми се надява, че ще можете да се преместите още утре. Може би в собствения си дом или в някоя частна клиника.

— Няма да отида нито на едното, нито на другото място — отвърна сър Маркъс доста сприхаво.

Той се опита да се помръдне, но Дейша чу как се задъха и разбра, че дори самото усилие беше твърде болезнено за него.

— Нека да ви помогна — предложи тя.

Повдигна го с опитни ръце и оправи възглавниците зад гърба му.

— А сега трябва да пийнете малко чай — каза тя. — Току-що го приготвих. Искате ли мляко или захар?

— Само мляко — отвърна той.

Мъжът отпи малко от чая и Дейша каза с леко колебание:

— Обадих се на… във вашата къща на Гровнър Скуеър, сър… сър Маркъс.

— Така че вече знаете кой съм?

— Да, погледнах в портфейла ви. Полицията не е могла да го намери, а сержант Спайсър трябваше да напише доклада си.

— Доклад на кого? — изръмжа сър Маркъс. — Купища проклети безсмислици. Не искам пресата да се добере до това.

— Пресата? — възкликна Дейша.

— Да. Те винаги душат наоколо и се опитват да намерят каквото могат. Разбирате ли какво искам да кажа? Дръжте си устата затворена. Не казвайте на никого кой съм.

— Трябваше да съобщя на полицията и после, както ви казах, позвъних в квартирата ви в Лондон.

— Мис Ейнзуърт ли отговори?

— Тя ли е секретарката ви? Да, тя каза, че ако искате нещо, можете да се свържете с нея. Каза също, че ще отложи срещите ви за днес.

— Това поне е разумно. Ще мога да ги проведа утре.

Дейша погледна надолу към него.

— Няма ли да мога?

— Зависи какви са — отговори му тя.

— Добре, ще ви кажа. Заминавам за Рим. Трябва да бъда там. Много е важно.

— Струва ми се, че това е напълно невъзможно — отговори Дейша.

— Невъзможно! Няма нищо невъзможно! Поне що се отнася до мен. Колкото по-скоро усвоите това, толкова по-добре. И ако си мислите, че някакъв третостепенен доктор ще ми попречи да правя това, което си искам, твърде много се лъжете!

— Сигурна съм, че баща ми — ако той е третостепенният доктор, за когото говорите — няма да ви попречи да скочите в реката, ако така ви се иска — отвърна Дейша. — Зная, че и аз няма да ви спра.

Като каза това, тя остана изненадана и шокирана от себе си. Не на това я бяха учили. Да отговаря така на пациент, колкото и предизвикателно да се държи той, беше престъпление срещу кодекса на нейната професия.

Но въпреки това тя не можа да сдържи гневното си избухване. Не можеше да не се ядоса, когато този човек си позволяваше да оскърбява баща й.

За нейна върховна изненада той се засмя.

— А, значи имате нерви, така ли? Не бих предположил такова нещо при тези спокойни маниери. Или те са само нахлузени заедно с униформата?

— Не зная какво имате предвид — каза Дейша, — но съжалявам, че казах това. Надявам се да го забравите. Време е да ви превържа крака, ако сте приключили с чая си.

— Да, оправете проклетия ми крак и нека да свършваме. Ще боли, зная много добре. Но не си изливайте яда на мен.

Дейша се задъха при тази обида.

— Не бих и помислила да направя такова нещо — отвърна тя и откри, че отново влиза в пререкание с него.

Излезе бързо от стаята, за да не кажа още нещо.

„Какво става с мен? — питаше се тя, докато отиваш да вземе легенчето и бинтовете. — Нима съм забравил, как трябва да се държа с пациентите? Защо този човек така ми действа на нервите? Защо? Защо?“

— Какво каза той, Дейша — попита Гей с искрящи очи.

Тя изглеждаше омайващо красива и Дейша изпита болка при вида на износените й дрехи и старите й обувки, които се нуждаеха от подмяна.

— Нищо особено — отговори тя. — Разбрах само, че иска да си отиде колкото е възможно по-бързо.

— Откри ли кой е той? — попита Кристин.

Дейша кимна с глава.

— Сър Маркъс Кънингам!

Кристин сбърчи чело.

— Като че ли съм чувала това име. Зная! Летящият мъж! — възкликна тя. — Разбира се, това е той. Летящият мъж! Робин винаги говори за самолети. Сър Маркъс е изобретил нов самолет или нещо такова.

Гей направи гримаса.

— О, самолети! Колко интересно! — извика тя. — Защо не е от киното или от телевизията! Тогава бихме могли да стигнем донякъде.

— Гладна кокошка просо сънува — засмя се Дейша.

С чувство на облекчение тя чу, че входната врата се отвори. Знаеше, че това е баща й, и изтича в хола да го посрещне.

— Сър Маркъс иска да те види — каза тя и се запита дали баща й забеляза, че дори само споменаването на името му направи гласа й студен и нелюбезен.

Докторът вдигна вежди.

— Сър Маркъс кой? — попита той.

— О, забравих, че не знаеш — отговори Дейша. — Сър Маркъс Кънингам. Намерих визитната му картичка в портфейла му. Мисля, че се занимава със самолети, поне така казва Кристин.

— Разбира се! Боже мой! Той е много важна личност. Може би веднага трябва да изпратя за специалист.

— Татко! Ако се съмняваш в способностите си толкова много, че започнем да викаме специалист при всеки нов случай, ще ни се отвори твърде много работа.

— Няма значение — каза доктор Ванкрофт. — Сър Маркъс Кънингам! По-добре е веднага да го прегледам.

Дейша последва баща си в стаята. Сър Маркъс лежеше по гръб върху възглавниците, но не приличаше на човек, който си почива, защото от него се излъчваха напрежение и тревога.

— Как се чувствате? — попита доктор Ванкрофт.

— Доста гадно! — беше отговорът. — Но се понася.

— Ще ви дам нещо, което малко ще ви облекчи — каза докторът.

— Не искам лекарствата ви — отговори сър Маркъс. — Искам да си отида. Ако не тази вечер, то поне утре.

— Ще уредя да бъдете преместен в болница. Имате ли специални предпочитания?

— Няма да отида в болница — рязко отвърна сър Маркъс. — Трябва да замина зад граница и вие ще трябва да ми помогнете.

— Невъзможно! — възкликна доктор Ванкрофт. — Това е напълно невъзможно! Бих искал да повикам специалист, сър Маркъс, за да имаме и неговото мнение.

— За да имаме и неговото мнение! — повтори думите му сър Маркъс. — Защо? Какво ми е толкова?

— Не виждам нищо друго, освен няколко много силни натъртвания, крак, който ще изисква много грижи през следващите две седмици, и леко мозъчно сътресение, което, като че ли отшумява — отговори доктор Ванкрофт. — Но шокът често има забавена реакция и според мен няма да бъдете в състояние да пътувате най-малко два-три дни.

— Тогава слушайте — каза сър Маркъс отчаяно. — Не ме интересуват никакви специалисти, консултанти и прочие. Нито за момент не съм се усъмнил във вашата диагноза. Това, което казвам, е, че в сряда трябва да бъда в Рим. Питам ви как мога да отида там.

Последните думи бяха почти крясък, но за изненада на Дейша баща й само се засмя и седна на стола до леглото.

— Така ли строите вашите самолети? — попита той. — Това ли е така нареченото управляване на индустрията?

Очите на двамата мъже се срещнаха и след миг строгото, доста напрегнато лице на сър Маркъс се отпусна и устните му се разтегнаха в усмивка.

— Съжалявам, че викам — отвърна той. — Но вие не можете да си представите колко е важно това за мен.

— Да предположим, че ми кажете колко е важно.

— Всъщност, всичко е много просто — отговори сър Маркъс. — Чували ли сте за Зевс?

— Това е новият самолет, над който работите, нали? — каза докторът. — Да, дори и аз, човекът, който никога няма време да чете вестници, съм чувал за Зевс.

— Е, добре, започнахме производството му — каза сър Маркъс. — Последните изпитания, както са ви осведомили вестниците, бяха поразително успешни. И сега, когато вече сме почти напълно готови, имаме шанс да продадем твърде голям брой самолети.

— Много добре за вас — възкликна доктор Ванкрофт.

— Това ще има много голямо значение за моята фирма — продължи сър Маркъс. — А също така и за британския престиж, ако получим поръчката. Но сме изправени пред сурова конкуренция.

Докторът кимна с разбиране.

— Американците, предполагам?

— Американците, италианците, германците и французите — всички се конкурират с нас — отговори сър Маркъс. — Поръчката, смятам, че без да ви казвам, можете да отгатнете кой има интерес да купи самолетите, ще бъде направена незабавно и представителите на купувачите в сряда ще се срещнат в Рим с всички производители на самолети. Затова трябва и аз да бъда там.

— Ясно — каза доктор Ванкрофт.

— Няма кой друг да изпратя — продължи сър Маркъс. — Никой друг не би могъл да представя фирмата със същия авторитет и като мен да има власт да прави отстъпки и да взема решения. Така е — добави той със слаба усмивка, — когато държиш всичко в собствените си ръце.

— Ясно — повтори доктор Ванкрофт. — Намираме се в доста затруднено положение, нали?

— Фактически е съвсем просто — отговори сър Маркъс. — Трябва да ме изправите на крака. Не ми разправяйте, че трябва да почивам и да не се тревожа, защото няма да го направя.

— Добре, а вие какво предлагате? — попита доктор Ванкрофт.

— Ще ви кажа какво ще направя — отвърна сър Маркъс. — Ще се обадя на летището, където отивах, когато самолетът ми катастрофира. Ще им кажа да приготвят най-удобния самолет и най-способния пилот, с които разполагат. Ще пътувам легнал, обърнат с главата надолу, увиснал на тавана — както искате. Но аз задължително трябва да замина.

— Много добре — съгласи се доктор Ванкрофт. — Смятам, че нарушавам всички правила на моята професия, като ви отстъпвам, но вие очевидно сте решили да направите това, което намирате за добре. Има само едно условие, което трябва да поставя, ако ви разреша да заминете.

— Какво е то?

Тъмните очи на сър Маркъс го гледаха подозрително.

— Да вземете медицинска сестра със себе си. Превръзките на крака ви трябва да се сменят поне два пъти дневно. Трябва ви добра, строга, педантична болнична сестра, която да ви накара да й се подчинявате.

— Не! — каза рязко сър Маркъс.

— Е, добре, това е условие, от което няма да отстъпя — отговори доктор Ванкрофт. — Този крак може да се възпали. Във всички случаи ще имате твърде силни болки и трябва да получите съответното лечение. Нещо повече — ако се каните да извършите това безразсъдно пътуване, ще трябва да ви се правят различни инжекции, в това число и пеницилин.

— По дяволите! Ако мразя нещо на този свят, това е суетенето край мен — каза сър Маркъс.

— Ще ви намеря сестра, която няма да се суети — обеща докторът. — Ако изобщо успея да намеря сестра за такъв кратък срок.

Той погледна към Дейша, която стоеше тихо до вратата и следеше разговора им.

— Най-добре е да се обадиш и да видиш какво може да се направи, Дейша.

— Няма да е лесно — каза тя. — Знаеш, че когато миналата седмица търсихме медицинска сестра, ни казаха, че нямат достатъчно персонал и биха могли да ни дадат някоя от сестрите само на половин ден.

— Защо трябва да се безпокоите? — неочаквано се обади сър Маркъс. — Ще взема вас със себе си.

Очите им се срещнаха и Дейша изпита странното усещане, че той е протегнал ръка през стаята и я е сграбчил. За момент тя онемя и само втренчено го гледаше. След това каза с лек смях:

— О, не! Ще ви намеря някоя друга, както предложи баща ми, която е разумна и ще успее да ви накара да правите това, което ви се казва.

Сър Маркъс се обърна към доктора и тя разбра, че той дори не слушаше това, което му говори.

— Дъщеря ви ще дойде с мен — каза той. — Тя знае какво да прави и това ще ни спести време и много излишни разправии. Единственото нещо, което трябва да направите, е да се обадите на летището.

— Не мисля, че мога да се лиша от дъщеря си — отговори доктор Ванкрофт, който очевидно беше доста неподготвен за едно такова решение.

— Тя е медицинска сестра, нали? — попита сър Маркъс. — Ще взема дъщеря ви със себе си и ще й платя триста гвинеи за пътуването!

Доктор Ванкрофт внезапно седна на стола си.

— Смятам, че не сте на себе си — каза тихо той. — Или се шегувате доста неизискано. Дейша, иди да се обадиш в болницата.

— Не, стойте! — заповяда сър Маркъс. — Не се шегувам. Напълно сериозен съм. Всъщност ще повиша сумата. Ще й дам петстотин лири.

— Почакайте малко — продължи той, като видя, че докторът се кани да протестира. — Оставете ме да говоря. Според вас трябва да взема със себе си медицинска сестра. Е, добре, нямам намерение да ме придружава някоя проклета жена, която не съм виждал никога. Ще взема такава, която познавам и която вече знае нещо за лошата рана на крака ми и всичко, което не ми е наред. Прекарах в тази къща достатъчно време, за да разбера, че ви трябват пари. Работил съм през целия си живот и зная какво значи да си поставен на тясно.

— Но, сър Маркъс, наистина… — започна доктор Ванкрофт, но веднага бе принуден да замълчи от повелителния жест на своя пациент.

— Оставете ме да довърша. Малко повече пари няма да ви навредят — нещо като неочаквано наследство, ако така повече ви харесва. Трябва ви нов костюм например. Тази стая тук се нуждае от пребоядисване. И, доколкото успях да подочуя, докато лежах тук, вие имате нужда от пари и за още много други неща.

При думата „подочуя“ Дейша внезапно прекоси стаята. В ъгъла имаше врата, направена от предишните наематели, която водеше към съседната стая, където обикновено седяха тя и момичетата.

Както беше очаквала, вратата беше леко открехната и тя разбра, че сър Маркъс бе чул много от нещата, които те си бяха говорили. Усети, че бузите й пламнаха, докато се мъчеше да си спомни какво бяха говорили, и чу сър Маркъс да казва:

— За мен в момента петстотин лири е много ниска цена за възможността да отида в Рим. Защо да се разправяме за дреболии? Вие ще се съгласите, мис Ванкрофт, че баща ви трябва да приеме — обърна се той към нея.

Тя се сепна и разбра, че баща й я гледа. Знаеше какво мисли той.

Тези отдавна просрочени дългове, за които ги притискаха всеки месец, брат й Робин с таксите за неговия пансион, новите дрехи, от които Гей и Кристин действително се нуждаеха, и още толкова много други неща.

Доктор Ванкрофт обърна глава.

— Не — каза той твърдо. — Това е напълно невъзможно. И нека да бъдем наясно. Ако Дейша дойде с вас, ще го направи срещу едно нормално заплащане, каквото взима всяка частна медицинска сестра, не повече.

Настъпи внезапна тишина, нарушена от резкия звън на телефона.

— Аз ще отида — бързо каза Дейша, водена от неочакваното желание да напусне стаята.

— Не, аз ще се обадя — отвърна баща й. — Доктор Джеймисън каза, че ще ми позвъни от Устършир.

Той излезе и затвори вратата след себе си. Дейша механично намести стола, на който бе седял баща й.

— Е? — попита сър Маркъс откъм леглото. — Имате ли капка здрав разум или и вие ще бъдете много принципна?

— Не разбирам какво искате да кажете — отговори тя.

— О, разбира се, че не е така! — отвърна той. — Знаете прекрасно, че петстотин лири ще бъдат дар Господен за вас. Толкова много неща ще можете да направите, ако не сте обзети от тази глупава, безсмислена гордост, която никого досега не е нахранила.

— Защо сте толкова противен? — попита Дейша с внезапен гняв. — Не искаме вашите пари.

— Звучи похвално, ако беше вярно — отвърна й сър Маркъс. — Но ви трябват пари, нали? Мислех, че можете да направите някоя жертва за семейството си, което претендирате, че обичате.

Тя се втренчи в него, почти занемяла от гняв, бузите й пламнаха, ръцете й се свиха от усилието, което правеше, за да се овладее.

— Не претендирам, че ги обичам — каза тя, почти задъхвайки се. — Аз наистина ги обичам.

— Тогава направете нещо за тях — отвърна той. — Вие сте като всички останали — искате да помагате на другите само докато това ви харесва. Колко е лесно да обичаш и да помагаш, когато това не изисква никаква жертва!

— А да не би да мислите, че вземането на вашите пари ще бъде голяма саможертва? — попита Дейша.

— Ами, разбира се — каза той с неочаквана усмивка. — Помислете си само колко ще ви бъде неприятно да го направите. Представете си как ще се тормозите, че трябва да ги приемете от мен. При това става дума само за една седмица от живота ви. След това ще можете да си позволите удоволствието да ги харчите.

— Но… аз не мога — каза тя, — не мога… да ги взема. Татко никога няма да ми позволи да сторя това.

— Тогава защо трябва да му казвате? — попита сър Маркъс. — Ще кажа, че много искате да отидете в Рим. Понеже не е себичен баща и очевидно ви обича, той ще се зарадва, че ще имате възможност да видите Вечния град.

— Имате предвид… да го измамим? — попита Дейша.

— За негово добро, разбира се — каза сър Маркъс.

Дейша се вторачи в него. Имаше чувството, че никога през живота си не е мразила някой друг човек толкова много. Имаше нещо в тъмните му очи, в извивката на устните му, нещо, което я караше да изгаря от желание да му крещи и в същото време да избяга и да се скрие.

Тогава в глъбините на съзнанието й, зад мътния хаос на емоциите, които той бе предизвикал у нея, тя откри нещо студено и безлично, което пресмяташе.

Двеста и петдесет лири за дълговете, натрупани поради заболяването на майка й. Биха могли да ги изплатят. Сто за пансиона и училището на Робин. Сто за нова кола на баща й, от която той така остро се нуждаеше — все щеше да вземе нещо и за старата. Оставаха петдесет лири. Петдесет лири за момичетата, нови покривки за всекидневната или…

Неочаквано тя пое дълбоко дъх, като се насилваше да не слуша, да се отдалечи от вътрешния глас, който я изкушаваше така, както никой не я беше изкушавал до този момент.

— Решихте ли се? — попита сър Маркъс.

— Не… не, не съм… Не зная какво да кажа — започна объркано тя.

Докато говореше, вратата се отвори и баща й се върна в стаята.

Сър Маркъс обърна глава към него.

— Доктор Ванкрофт, имам новина за вас — каза той. — Дъщеря ви се съгласи да ме придружи до Рим.

— Не, но… аз… — опита се Дейша да каже нещо, но един поглед на тъмните му очи я накара да замлъкне.

— Изключително съм й благодарен — продължи сър Маркъс. — И ви обещавам, че ще се грижа добре за нея и няма да я задържа нито миг повече, отколкото е необходимо.

— Разбира се, ако Дейша би искала да ви придружи — каза доктор Ванкрофт малко неуверено.

— Това за нея е една възможност да види един от най-прекрасните градове на света — каза му сър Маркъс. — Струва ми се, че тя заслужава малка ваканция.

— Да, разбира се! Разбира се, че заслужава — съгласи се докторът. — Но ако ви придружи, ще й заплатите само толкова, колкото получава една обикновена медицинска сестра. Не може и дума да става да вземе нещо повече.

— Не, не, разбира се, че не. Ние с дъщеря ви вече уредихме това помежду си — каза сър Маркъс.

Дейша отвори уста. Искаше да извика, че нищо не е уреждала, че нищо не е уговорено, но думите заседнаха в гърлото й. Продължаваше да чува оня тих, пресмятащ глас от дълбините на съзнанието й, който й обясняваше как биха могли да се похарчат парите.

— Е, добре, това във всички случаи е уредено — чу тя да казва сър Маркъс. — И сега, драги мой, да се обадим на летището. Може би е по-добре вие да говорите с тях. Кажете им кой сте, че искате самолет и им кажете да изпратят кола или линейка — каквото предпочитате — за мен и медицинската ми сестра.

Той се усмихна при последните думи. За Дейша това бе усмивка на триумф, усмивка на завоевател, който бе спечелил победа за своята кауза, победител, който не може да приеме отрицателен отговор.

Искаше да каже толкова много, а само стоеше мълчаливо в края на леглото.

— Наистина разбирам, че това ще бъде чудесно пътуване за теб, мила моя — каза тихо доктор Ванкрофт. — Ти си млада, Дейша. Постоянно забравям това. Не си се забавлявала много, откакто майка ти почина. Замини за Рим и се наслаждавай на пътуването, това е шанс, който може никога повече да не се повтори.