Дийн Кунц
Пазители (1)

1

На своя тридесет и шести рожден ден, осемнадесети май, Травис Корнъл стана в пет часа сутринта. Обу яки туристически обувки, дънки и облече синя карирана памучна риза с дълги ръкави. След това подкара пикапа си на юг от своя дом все по пътя към отдалечения каньон Сантяго на източната граница на окръг Ориндж, южно от Лос Анджелиз. Взе си само един пакет бисквити Орио, голяма манерка, пълна с портокалов Кул-Ейд и напълно зареден „Смит и Уесън“ Чийфс Спешъл, калибър 38.

За два и половина часа път той не включи нито веднъж радиото. Не започна да тананика, нито засвири с уста, нито запя, както често правят мъжете, когато са сами. Отдясно на част от пътя се простираше Тихия океан. Към хоризонта утринният океан беше всепоглъщащ и тъмен, вкаменен и студен, но по-близо до брега отразяваше ярко ранното слънце като лъщящи монети и цвят от рози. Травис не погледна нито веднъж с радост към позлатеното море.

Той беше сух, хилав мъж с хлътнали очи, тъмно кафяви като косата му. Лицето му беше тясно, с нос на римски патриций, високи скули и леко заострена брадичка. Това аскетично лице би подхождало на монах от някой свят орден, който още вярва в самобичуването на душата чрез страдание. Бог му е свидетел, той беше страдал доста. Но това лице можеше да бъде също и приятно, топло и открито.

Неговата усмивка покоряваше жените, макар и преди време. Той не се беше усмихвал отдавна.

Бисквитите, манерката и револверът бяха в зелена найлонова раничка с черни найлонови презрамки, поставена на седалката до него. От време на време той я поглеждаше и му се струваше, че зареденият Чийфс Спешъл прозира през плета.

От пътя Сантяго Кениън, окръг Ориндж, той зави отначало по много по-тесен път, а след това — по един износващ гумите черен път. Няколко минути след осем и трийсет паркира червения пикап в една отбивка под огромните бодливи клони на голям конусовиден смърч.

Той метна презрамките на раничката и пое към полите на планината Санта Ана. Познаваше всеки склон, долина, тясно дефиле и хребет още от детството си. Баща му беше имал каменна колиба в горната част на каньона Свети Джим, може би най-отдалечения от всички обитавани каньони, и Травис бродеше със седмици из дивите земи, отдалечени на много мили.

Той обичаше тези каньони, недокоснати от цивилизацията. Когато беше момче, черни мечки бродеха из горите — тях вече ги нямаше. Все още можеха да се срещнат диви мулета, макар и не толкова много, колкото беше виждал преди двадесет години. Но поне красивите земни извивки и издатини, изобилието на разнообразни храсти и дърветата все още бяха, каквито са били преди: голяма част от пътя му вървеше под навес от калифорнийски дъб и чинар. Понякога отминаваше една или няколко скупчени колиби. Някой от обитателите на каньона бяха хора, вярващи в близкия край на цивилизацията и искащи да оцелеят сред дивата природа, но не достатъчно решителни, за да заживеят в някое още по-страшно и непристъпно място. Повечето обаче бяха обикновени хора, преситени от шумотевицата на модерния живот и оцеляваха въпреки липсата на вода и електричество.

Независимо, че каньоните изглеждаха отдалечени, те скоро щяха да бъдат превзети от предградия. В радиус от сто мили, в селищата между окръзите Ориндж и Лос Анджелиз, живееха почти десет милиона души и се увеличаваха непрекъснато.

Но точно сега върху неовладяната земя се изливаше кристална, освобождаваща духа светлина, осезаема като дъжд, и всичко беше чисто и диво.

На един гол хребет, където ниската трева, израснала през краткия дъждовен сезон, вече беше суха и кафява. Травис седна върху широка каменна плоча и си свали раницата.

Върху друг плосък камък на петдесет стъпки от него се препичаше на слънце една петфутова^[1] гърмяща змия. Тя повдигна своята зла клиновидна глава и го заразглежда.

Като момче той беше убивал много гърмящи по тези хълмове. Измъкна оръжието от раницата и стана от хамака. След това направи две стъпки към змията.

Гърмящата змия се повдигна по-високо и се взря напрегнато.

Травис направи още една крачка, после още една, зае поза за стрелба, с двете ръце на оръжието.

Гърмящата змия започна да се усуква. Скоро щеше да разбере, че не може да нападне от такова разстояние и щеше да направи опит за отстъпление.

Въпреки че Травис беше сигурен в точността и лекотата на своя изстрел, с учудване разбра, че не може да дръпне спусъка. Той беше дошъл по тези хълмове не само за опит да си припомни времето, когато се радваше на живота, но и да убива змии, ако ги види. Напоследък, ту разгневен от самотата и очевидната безцелност на живота си, беше опнал нервите си като тетива на лък. Той имаше нужда да освободи това напрежение чрез насилие, и убиването на няколко змии — ненужни никому — изглеждаше идеалното лекарство за неговото заболяване. И все пак, като гледаше тази змия, той разбра, че нейното съществуване не е тъй безсмислено като неговото: тя запълваше някаква екологическа нишка и вероятно се радваше на живота тъй, както той отдавна не се бе радвал. Той се разтрепери, оръжието започна да се отклонява от мишената и волята му не стигна, за да стреля.

Не беше достоен екзекутор, тъй че свали револвера и се върна на камъка, където беше оставил раницата.

Змията очевидно беше в миролюбиво настроение, защото главата й се сниши, лъкатушейки върху камъка и остана неподвижна.

След малко Травис отвори пакета с бисквитите Орио, които обичаше много като млад. Не беше ги кусвал от петнадесет години. Бяха почти така хубави както ги помнеше. Отпи и Кул-Ейд от манерката, но не му хареса като бисквитите. Течността беше твърде сладка за отвикналото му небце.

От младостта можеш да си припомниш невинността, ентусиазма, радостите и ненаситността, но може би никога не можеш да ги имаш отново, помисли си той.

Като остави гърмящата змия да се радва на слънцето и преметна раницата си отново, Травис заслиза по южния склон на хребета под сянката на дърветата в началото на каньона, където въздухът беше освежен от ароматния пролетен растеж на вечнозелените храсти. На дъното на каньона под западния склон, в дълбоката мрачина, той сви на запад и тръгна по следа на дивеч.

Няколко минути по-късно, като минаваше под два високи калифорнийски чинара, извити един към друг като арка, той излезе на място, осветено от слънцето през пролуката в клоните. На отсрещния край на откритото пространство следата водеше в друга част на гората, още по-гъсто обраслата с чинари, лаврови дървета и смърч. Напред гората стръмно се снизяваше към дъното на каньона. Като стоеше на края на слънчевото петно и само върхът на обувките му беше в сянката, и гледаше по стръмната пътека, можеше да види само на петнадесет ярда^[2] пред себе си — напред върху пътеката беше паднал учудващо непроницаем мрак.

Точно когато Травис щеше да стъпи в сянката и да продължи, едно куче излетя от сухите храсти вдясно и се втурна право към него, задъхано и сумтящо. Беше златен ретривър^[3], по външен вид — чиста порода.

Мъжко. Той прецени, че е малко повече от едногодишно, защото въпреки че почти имаше размера на възрастно, пазеше и нещо от живостта на малко кученце. Дебелата му козина беше сплъстена, мръсна, заплетена и омотана, неравна от късчета плевели и листа. То спря пред него, приседна, повдигна си главата и го загледа с несъмнено приятелско изражение.

Макар и мръсно, все пак това животно беше привлекателно. Травис се наведе, потупа го по главата и го почеса зад ушите.

Едва ли можеше да се очаква някой задъхан собственик да изскочи от храстите, ядосан от бягството на ретривъра. Така и никой не дойде. Когато провери за нашийник и марка, не намери нищо.

— Ти, разбира се, не си диво куче, нали, моето момче?

Ретривърът изсумтя.

— Не, много си дружелюбен, за да си див. Не са те загубили, нали?

То подуши ръката му.

Освен мръсната и оплетена козина, той забеляза изсъхналата кръв по дясното му ухо. По-прясна кръв се виждаше по предните му лапи, сякаш беше тичало толкова дълго и упорито по неравен терен, че възглавничките на краката му бяха започнали да се цепят.

— Като че ли се изминал труден път, момче.

Кучето зави ухо, сякаш се съгласи с думите на Травис.

Той продължи да го гали по гърба и да го чеше зад ушите, но след минута-две разбра, че иска от кучето нещо, което то не можеше да му даде: смисъл, цел, лек за отчаянието.

— Чупка сега — и той плесна леко ретривъра отстрани, изправи се и се протегна.

Кучето стоеше пред него.

Той пристъпи към тясната пътека, слизаща в мрака. Кучето се стрелна пред него и затвори пътя към дивечовата следа.

— Мръдни, момче.

Ретривърът оголи зъбите си и изръмжа ниско и гърлено.

— Мръдни се. Добро куче — Травис се намръщи.

Когато се опита да го помръдне, ретривърът изръмжа и понечи да го захапе за крака.

Травис отскочи две стъпки назад.

— Хей, какво ти е хрумнало?

Кучето спря да ръмжи и само дишаше тежко.

Той понечи да тръгне отново, но кучето започна да издава още по-застрашителни звуци, все още без да лае, но ръмжейки все по-гърлено и връхлитайки непрекъснато върху краката му, го караше да отстъпва назад към откритото пространство. Направи осем или девет несигурни стъпки назад по хлъзгавия килим от борови и смърчови иглички, спъна се сам и падна на задните си части.

Веднага щом Травис се озова на земята, кучето го остави. Притича през мястото до ръба на склона и надникна в сумрака надолу. Иначе увисналите му уши сега бяха щръкнали толкова, колкото могат ушите на ретривър.

— Проклето куче — каза Травис.

То не му обърна никакво внимание.

— По дяволите, какво ти стана, помияр такъв?

То стоеше в сянката на гората и продължаваше да се взира надолу по следата, към чернотата в дъното на гористия каньон. Опашката му беше свита, почти между задните крака.

Травис събра няколко камъчета от земята около себе си, изправи се и метна силно едно камъче по кучето. Въпреки че ударът отзад беше достатъчно силен, за да го заболи, кучето не изскимтя, а само се обърна рязко от изненада.

„Каква я направих сега, помисли си Травис. Ще ме захапе за гърлото.“

Но кучето само го погледна обвиняващо — и продължи да запречва пътя към дивечовата следа.

Нещо в поведението на дрипавия звяр — нещо в раздалечените му тъмни очи или в наклона на голямата ъглеста глава — накара Травис да се чувствува виновен, че го е замерил. Проклетото куче изглеждаше разочаровано от него и той се засрами.

— Хей, чуй — каза Травис. — Ти започна, разбери.

Кучето само го гледаше.

Травис пусна другите камъни на земята.

Кучето погледна изоставените оръжия, след това повдигна поглед и Травис се закле, че вижда одобрение в тоя кучешки поглед.

Травис би могъл да тръгне обратно. Или да намери друг път надолу по каньона. Но беше обладан от някаква ирационална решителност да си пробие път тук, да върви, където той иска да върви, за Бога. Точно в този ден той нямаше да бъде спрян или дори забавен от нищо тъй банално като заинатено куче.

Той стана, намести раницата върху раменете си, пое дълбока глътка боров въздух и тръгна смело към пътеката.

Ретривърът заръмжа отново — тихо, но застрашително. Бърните му се опънаха и оголиха зъбите.

Стъпка по стъпка смелостта напускаше Травис и когато стигна на няколко фута от кучето, реши да опита друг поход. Спря, поклати глава и тихо загълча животното: „Лошо куче. Ти си едно много лошо куче. Така е, нали? Какво се е вселило в тебе? М-м-м? Вижда се, че не си роден лош. Приличаш на добро куче.“

Кучето престана да ръмжи, докато му говореше галено. Рунтавата му опашка се поклати веднъж, дваж, но нерешително.

— Добро момче — каза той, като го ласкаеше и увещаваше. — Така е по-добре. Ти и аз можем да бъдем приятели, а?

Кучето започна да вие тихо и примирително, с познатия и привличащ звук, който всички кучета издават, за да изразят естественото си желание за обич.

— Така, стигнахме донякъде — каза Травис, доближавайки с една стъпка ретривъра с намерение да се наведе и да го погали.

Изведнъж кучето скочи към него ръмжейки и го накара да отстъпи към полянката. Заби зъбите си в единия му крачол и като се завъртя около него, го повлече след себе си. Подскачайки отчаяно да го последва, той се препъна и падна отново.

— По дяволите! — изруга, като се чувствуваше безкрайно глупав.

Кучето започна да вие пак, този път от приятелски чувства и го близна по ръката.

— Ти си шизофреник — каза Травис.

Кучето се върна на другия край на полянката. Стоеше с гръб към него и гледаше надолу по следата, която слизаше между хладните сенки на дърветата. Внезапно то сниши глава и повдигна плешките си. Мускулите на гърба и краката видимо се напрегнаха, сякаш се готвеше за рязко движение.

— Към какво гледаш? — Травис изведнъж усети, че кучето не беше привлечено от самата гледка, а от нещо по нея. „Планински лъв?“ учуди се той на глас, докато се изправяше на краката си. В младостта му планинските лъвове, по-специално — пумите, дебнеха из тези гори и той помисли, че може би още има оцелели.

Ретривърът пак заръмжа, но този път не към Травис, а към това, което беше привлякло вниманието му. Издаваше нисък, едва чут звук и на Травис му се стори, че кучето беше не само ядосано, но и уплашено.

Койоти? Много от тях скитаха из подножията. Глутницата гладни койоти можеше да изплаши дори и яко животно като този златен ретривър.

Скимтейки от изненада, кучето направи бърз скок нагоре и назад от сенчестата дивечова следа. То се втурна към него, подмина го и стигна до дърветата от другата страна. Още малко, и щеше да изчезне в гората. Но при арката от два чинара, откъдето Травис беше минал само преди минута, кучето спря и погледна напрегнато назад. С уплашен и тревожен вид то се втурна отново към него, бързо го заобиколи, захапа крачола му и като изви назад, се опита да го повлече след себе си.

— Сега, сега, добре — каза той. — Добре.

Ретривърът го остави да върви сам. Издаде само нисък звук, повече като тежко издишване, а не като лай. Очевидно — за удивление на Травис — кучето нарочно не го пускаше да продължи по мрачната пътека с дивечовата следа, защото там долу имаше нещо. Нещо опасно. А сега кучето искаше от него да избяга, защото това опасно създание пълзеше насам.

Нещо се приближаваше. Но какво?

Травис не се тревожеше, беше само любопитен. Каквото и да се доближаваше, то можеше да изплаши куче; но нищо в тези гори, дори койот и пума, не би нападнало възрастен човек.

Виейки настойчиво, ретривърът отново се опита да захапе единия крачол на дънките му.

В това поведение имаше нещо неестествено. Защо не го остави тук и избяга, щом е уплашено? Той не беше негов господар; то не му дължеше нищо — ни любов, ни защита. Забегналите кучета нямат чувство за дълг към непознати, не мислят за морал, нито имат съвест. За какво все пак се мислеше това куче — Ласи на свободна практика?

— Добре де, добре — каза Травис, като отдръпна с ръка кучето и го придружи до чинаровата арка.

Кучето се втурна напред, все по възходящата пътека, водеща към горния ръб на каньона, към оредяващите дървета и по-ярката светлина. Травис спря под чинарите. Присви очи и се вгледа отвъд залятата от слънцето полянка към тъмната като нощ пролука в гората, където следата слизаше надолу. Какво ли идваше?

Писъците на цикадите замряха тъй внезапно, сякаш някой вдигна иглата от грамофонна плоча. Шубракът стана свръхестествено тих.

Тогава Травис чу как нещо изшумоля нагоре по мрачната пътека. Звук от дращене. Топуркаше като от разместени камъни. Тихо шумолене в сухите храсти. Нещото вероятно не бе тъй близо, както звуците измамно подсказваха, защото ехото ги усилваше нагоре по тесния тунел от дървета. Въпреки това, създанието приближаваше бързо. Много бързо.

За пръв път Травис усети, че е в сериозна опасност. Знаеше, че нищо в гората не е достатъчно голямо и смело, за да го нападне, но разумът му беше надвит от инстинкта. Сърцето му биеше силно.

Над него, на горната пътека, ретривърът беше усетил неговото колебание и лаеше яростно.

Преди десетилетия той си бе помислил, че някоя разярена черна мечка се е втурнала нагоре по следата, подлудена от болест или болка. Но обитателите на колиби и неделните туристи — бегълци от цивилизацията, бяха пропъдили няколкото оцелели мечки далеч назад в планините Санта Ана.

От звука личеше, че непознатият звяр ще достигне след броени секунди полянката между долната и горната част на следата.

По целия гръбнак на Травис полазиха тръпки като суграшица, стичаща се по прозорец.

Той искаше да види какво беше това нещо, но в същото време беше изстинал от страх и съвсем несъзнателен ужас.

От каньона над него, златният ретривър лаеше тревожно.

Травис се обърна и затича.

Беше в отлична форма, нито грам излишно тегло. Като остави задъханото куче да го води, Травис прибра ръце близо до тялото и се втурна нагоре по следата, прикляквайки под малкото по-ниски клони. Подкованите подметки на туристическите му обувки хващаха добре; подхлъзваше се само по откъртени камъчета и там, където имаше слой изсъхнали иглички, но не падна. Както бягаше през въображаемите пламъци на проблясващото слънце и сянката, един друг пламък се разгоря в гърдите му.

В живота на Травис Корнъл имаше много опасности и нещастия, но той никога и от нищо не беше бягал. И в най-тежките моменти спокойно посрещаше загубите, болката и страха. Но сега се случи нещо необикновено. Той загуби контрол. За първи път в живота си се поддаде на паника. Страхът се всели в него и докосна дълбоко един първобитен инстинкт, недокоснат от нищо преди. Както тичаше, кожата му настръхна и се обля в студена пот и той не знаеше защо незнайният преследвач успя да го изпълни с такъв несравним страх.

Не поглеждаше назад. Отначало не искаше да отвърне поглед от извиващата се опашка, защото се опасяваше да не се блъсне в някой нисък клон. Но докато тичаше, паниката го завладя и когато вече беше минал двеста ярда, не смееше да се обърне назад поради страха от това, което може да види.

Той знаеше, че реакцията му е необяснима. Игличките по врата и леденото усещане в стомаха му бяха ясни симптоми на суеверен ужас. Но нещо беше дръпнало юздите на духа му от цивилизацията и образованието обратно към уплашеното дете-дивак, което живее във всяко човешко същество — един призрак, останал в гените от нашето далечно минало — и той не можеше лесно да се овладее отново, въпреки че осъзнаваше абсурдността на действията си. Грубият инстинкт го управляваше, и този инстинкт го принуждаваше да бяга, да бяга, да спре да мисли и пак да бяга.

Близо до края на каньона следата завиваше наляво и вървеше лъкатушейки нагоре по стръмната северна стена към билото. Травис точно завиваше, когато видя един прът насред пътеката, понечи да го прескочи, но закачи крака си в гнилото дърво. Падна напред, върху гърдите си. Зашеметен, той нито можеше да си поеме дъх, нито да помръдне.

Очакваше нещо да връхлети върху него и да разкъса гърлото му.

Ретривърът хукна обратно и скочи върху Травис, като се приземи на четири крака върху пътеката под него. Залая свирепо към потайния преследвач, много по-застрашително, отколкото към Травис на полянката.

Травис се претърколи и седна, пъшкайки. Не виждаше нищо по следата надолу. Тогава разбра, че ретривърът не беше обезпокоен от нищо в тази посока, а стоеше напряко на следата, с лице към ниските храсти в гората на изток от тях. Пръскайки слюнка, той лаеше пронизително, тъй упорито и силно, че ушите на Травис боляха като при експлозия. Дивашката ярост в гласа му всяваше страх. Кучето предупреждаваше невидимия неприятел да не се приближава.

— По-спокойно, момче — каза Травис нежно. — По-спокойно.

Ретривърът спря да лае, но не погледна към Травис. Взираше се съсредоточено в храстите, грапавите му черни бърни бяха оголили зъбите и ръмжеше дълбоко и гърлено.

Още дишайки трудно, Травис стана на крака и погледна на изток към гората. Вечно зелените храсти, чинари, няколко борики. Сенките като черни парцали бяха забодени тук-там от златните карфици на светлината. Храсти. Трънаци. Виещи лози. Няколко обрулени от вятъра зъбовидни скали. Не виждаше нищо необичайно.

Когато се протегна и постави ръка върху главата на ретривъра, кучето спря да ръмжи, като че ли разбра намеренията му. Травис пое въздух, задържа го и се опита да чуе някакъв шум от храстите.

Цикадите продължаваха да мълчат. В дърветата не пееха птици. Гората беше тъй тиха, сякаш огромният сложен часовник на вселената беше спрял да тиктака.

Той беше сигурен, че не е причинил внезапната тишина. Никога преди не бе обезпокоявал птиците или цикадите, минавайки през каньона.

Там имаше нещо. Натрапник, чието присъствие обикновените горски същества явно не одобряваха.

Той пое въздух и го задържа отново, напрягайки се да чуе и най-тихото движение в гората. Този път долови потрепване на храсталака, счупено клонче, тихо хрущене на сухи листа — и едно страховито и необичайно, тежко, накъсано дишане на нещо огромно. Съдейки по звука, беше на четиридесет фута разстояние, но не можеше да се определи точното му място.

Точно до него беше застинал ретривърът. Увисналите му уши бяха леко повдигнати и напрегнато слухтяха.

Тежкото дишане на незнайния противник беше толкова зловещо — дали от ехото на гората и каньона, или защото поначало си беше такова, — че Травис бързо свали раницата, развърза капачето и извади заредения 38-калибров револвер.

Кучето наблюдаваше оръжието. Травис имаше странното усещане, че животното знае що е револвер и го одобрява.

Тъй като не беше сигурен дали нещото в гората не е човек, Травис се провикна:

— Кой е там? Излез, където мога да те видя.

Хрипавото дишане в храсталака започна да придобива подчертано застрашителна интонация. Тайнственият гърлен резонанс наелектризира Травис. Сърцето му заби още по-силно и той се вкамени досущ като ретривъра до себе си. В безкрайните секунди на очакване той не проумя защо от самия звук долиташе, тъй силен страх. После започна да разбира, че го плашеше неговата неопределеност: гъргоренето на този звяр определено беше животинско… и все пак, нещо трудно определимо в него издаваше разум — нещо като обертоновете в гласа на разярен човек. Колкото повече го слушаше, толкова по-ясно Травис разбираше, че нито човек, нито животно могат да издадат точно такъв звук. А щом е така… тогава какво, по дяволите, беше това?

Видя движение в по-високите храсти. Точно отпред. Нещо приближаваше към него.

— Стой — извика той. — Не приближавай.

То продължи.

Сега беше само на трийсет фута.

Движеше се по-бавно от преди. Може би по-предпазливо. Но така или иначе вървеше към него.

Златният ретривър започна да ръмжи застрашително, като предупреждаваше дебнещото ги същество да не се приближава. Но слабините му ясно трепереха, а главата му се тресеше. Въпреки че се опитваше да предизвика нещото в шубрака, дълбокият страх да не го срещне го беше обладал.

Кучешката боязън обезкуражаваше и Травис. Ретривърите бяха известни с храбростта и куража си. Бяха специално отгледани за другари на ловците и често ги използуваха в опасни спасителни операции. Каква заплаха или враг можеха да предизвикат такъв ужас в едно силно и достойно куче като това?

Нещото в гъсталака продължаваше към тях, вече на не повече от двадесет фута.

Въпреки че все още не бе видял нищо необикновено, Травис беше обладан от суеверен страх, долавяше някакви неопределими, но зловещи присъствия. Продължаваше да си повтаря, че е случил на пума, просто пума, която вероятно се страхуваше повече от него. Но ледените иглички пълзящи по целия му гръбнак чак до главата, сега се изостриха. Ръката му беше толкова хлъзгава от пот, че се опасяваше пистолетът да не се изплъзне от нея.

Петнайсет фута.

Травис насочи оръжието нагоре и стисна спусъка за единичен предупредителен изстрел. Пукотът замря в гората и проехтя надолу в дългия каньон.

Кучето дори не потрепна, но нещото в гъсталака веднага се отдалечи от тях и побягна на север, нагоре по склона към ръба на каньона. Травис не можеше да го види, но можеше ясно да очертае пътя на бързото му движение през високите до кръста плевели и храстите, които се поклащаха и разделяха от бързия му ход.

За секунда-две той почувствува облекчение, защото помисли, че го е подплашил. Но тогава видя, че то всъщност не бягаше от тях. То се носеше по дъга на север-северозапад и щеше да достигне дивечовата пътека над тях. Травис предусети, че съществото се опитва да затвори пътя им и да ги принуди да напуснат каньона по долния маршрут, където щеше да има повече и по-добри възможности за нападение. Той не можеше да разбере как схвана това, знаеше само, че наистина е така.

Неговият първичен инстинкт за самосъхранение го поведе, без да е нужно да обмисля движенията, които прави. Той автоматично изпълняваше необходимото. Не беше чувствувал тази животинска непоколебимост от времето, когато участвува във военни действия почти преди десет години.

Като се опитваше да държи под око издайническото потреперване на храсталака вдясно, захвърли раницата и стискайки само пистолета, Травис се втурна нагоре по стръмната пътека и ретривъра се затича след него. Но колкото и бърз да беше, не беше достатъчно бърз да изпревари непознатия враг. Когато разбра, че съществото ще достигне пътеката доста преди него, той стреля предупредително още един път, но този път противникът нито се изненада, нито се отклони. Два пъти стреля и в самия храсталак, там, където нещото се движеше, без да го е грижа дали там има човек или не, и този път успя. Не вярваше да го е улучил, но най-накрая го изплаши и то свърна встрани.

Продължаваше да тича. Трябваше непременно да стигне до ръба на каньона, където дърветата бяха редки по върха на билото, където храстите бяха оскъдни и където по-силната слънчева светлина не позволяваше на сенките да бъдат скривалища.

Когато пристигна на билото след две минути, беше страшно изтощен. Мускулите на прасците и бедрата му горяха от болка. Сърцето му туптеше тъй, че не би се изненадал да чуе как ехото му прескача от баир на баир и се връща обратно през целия каньон.

На това място беше спрял да си хапне бисквити. Гърмящата змия, която преди се препичаше на слънце, я нямаше.

Златният ретривър беше последвал Травис. Стоеше до него задъхан и гледаше надолу по склона, който току-що бяха изкачили.

Травис беше леко замаян и искаше да седне и почине, но съзнаваше, че още го грози неясната опасност, затова също погледна надолу по пътечката и проследи ниските храсти, които виждаше. Ако неизвестното същество още ги преследваше, то щеше да е по-предпазливо, изкачвайки склона без да движи плевели и храсти.

Ретривърът започна да вие и дръпна веднъж Травис за крачола. После препусна през тесния хребет към един склон, който щеше да ги изведе в съседния каньон. Очевидно кучето мислеше, че още са в опасност и трябва да не спират.

Травис беше на същото мнение. Разчиташе на инстинкта, пробуден от атавистичния му страх — и хукна след кучето по другата страна на хребета, към друг горист каньон.

2

Винсент Наско чакаше в тъмния гараж от часове. Личеше му, че не обича да чака. Беше едър — над двеста фунта^[4], висок шест фута и три инча^[5], много мускулест и винаги изглеждаше така зареден с енергия, сякаш щеше да се взриви всеки момент. Широкото му лице беше спокойно и обикновено беше безизразно като на крава. Но в зелените му очи проблясваше жизненост, нещо беше винаги нащрек като в очите на див звяр — свирепа котка от джунглите, а не човек. Също като котка, въпреки грамадната си енергия, той беше търпелив. Можеше да се готви за скок с часове, тих и неподвижен, чакащ жертвата.

В девет и четиридесет, вторник сутринта, доста по-късно, отколкото Наско очакваше, ключалката с глухи болтове между гаража и къщата се отключи със силно еднократно щракане и доктор Дейвис Уедърби запали лампите в гаража и се присегна към копчето за вдигане на голямата външна врата.

— Стой където си — каза Наско, като се показа иззад предната броня на перленосивия Кадилак.

Уедърби изненадан премига насреща му.

— Кой, по дяволите…

Наско повдигна своя валтер P-38 със заглушител и стреля веднъж в лицето на доктора.

С-с-с-с-нап.

Прекъснат в средата на изречението, Уедърби падна назад посред свежо боядисаната в жълто и бяло сервизна стая. Докато падаше, удари главата си в сушилнята за дрехи и бутна една подвижна метална количка за пране в стената.

Винс Наско не се разтревожи от шума, защото Уедърби беше ерген и живееше сам. Наведе се над трупа, който беше подпрял отворената врата и леко сложи ръка върху лицето на доктора.

Куршумът беше улучил Уедърби по челото, по-малко от инч над носа. Почти нямаше кръв, защото смъртта беше внезапна, а и ударът не беше достатъчно силен, за да пробие задната стена на черепа. Кафявите очи на Уедърби бяха широко отворени. Изглеждаше изненадан.

С пръстите си Винс погали още топлата буза на Уедърби откъм шията. Затвори безжизненото му ляво око, след това дясното, въпреки че знаеше за мускулните реакции след смъртта, които щяха да ги отворят отново широко след две минути. С искрена благодарност, звучаща в треперещия му глас, Винс каза:

— Благодаря ти. Благодаря ти, докторе.

Целуна и двете затворени очи на мъртвия мъж.

— Благодаря ти.

С приятна тръпка Винс вдигна ключовете за колата от пода, където ги беше изтървал мъртвецът и отвори багажника на Кадилака, като внимаваше да не докосва повърхност, на която могат да останат ясни отпечатъци. Багажникът беше празен. Добре. Той повлече трупа на Уедърби от сервизната стая, постави го в багажника, затвори капака и го заключи.

Бяха му казали, че тялото на доктора не трябва да бъде намерено до утре. Той не знаеше защо това е толкова важно, но се гордееше от безпогрешната си работа. След това се върна в сервизната стая, постави металната количка където й е мястото и се огледа за следи от насилие. Остана доволен, затвори вратата на жълто-бялата стая и я заключи с ключа на Уедърби.

След това изключи гаражното осветление, мина през тъмното помещение и се измъкна през страничната врата, откъдето беше влязъл през нощта, като внимателно отвори крехката брава с кредитна карта. Използувайки ключа на доктора, внимателно я заключи отново и се отдалечи от къщата.

Дейвис Уедърби живееше в Корона Дел Мар, недалеч от Тихия океан. Винс беше оставил своята двегодишна камионетка Форд на три пресечки от къщата на доктора. Разходката до Форда беше приятна и освежителна. Това беше красив квартал, изобилствуващ от архитектурни стилове. Скъпи испански къщи се редуваха с богато украсени домове в стил Кейп Код, и всичко това в хармония, която не можеше да се опише, а трябваше да се види. Градините бяха тучни и добре гледани. Палми, фикуси и маслинови дръвчета хвърляха сянката си върху алеите. Червени, коралови, жълти и оранжеви бугенвилии блестяха с хиляди цветове. Бутилковите дървета също бяха цъфнали. Клоните на жакарандите сипеха дантелените си пурпурни цветове. Въздухът ухаеше на звезден жасмин.

Винсент Наско се почувствува отлично. Тъй силен, тъй пълен с енергия, тъй жив.

3

Понякога водеше Травис, а понякога кучето. Бяха минали доста път, когато Травис разбра, че шокът го беше пречистил от отчаянието и самотата, довели го в началото до полите на планината Санта Ана.

Голямото дрипаво куче не се отклони от него по целия път до пикапа, който беше паркиран успоредно на черния път, под надвисналите клони на огромен смърч. Когато спря до камиончето, ретривърът погледна назад към посоката, от която бяха дошли.

Зад тях в ясното небе пикираха черни косове, като че ли бяха наети за разузнавачи от някой планински магьосник. Тъмната стена от дървета се изправяше пред тях като крепостен вал на зловещ замък.

Въпреки мрака в гората, черният път, на който стоеше Травис, беше напечен от слънцето до бледо кафяво и обвит от фин, лек прах, който покриваше обувките му при всяка стъпка. Чудеше се как е възможно такъв светъл ден да се изпълни с вледеняващото и осезаемо присъствие на нещо зло.

Гледайки гората, от която избягаха, кучето излая за първи път от половин час.

— Още се движи насам, нали така? — каза Травис.

Кучето го погледна и изскимтя нещастно.

— Да — каза той. — И аз го чувствувам. Може да съм луд…, но го чувствувам и аз. Но, по дяволите, какво има там, моето момче? Какво е то, дявол да го вземе?

Кучето безумно се разтресе.

Страхът на Травис се усилваше всеки път, когато кучето показваше своя ужас.

Той свали задния капак на каросерията и каза:

— Хайде. Ще те отведа от това място.

Кучето скочи в каросерията.

Травис тръшна капака и заобиколи машината. Докато отваряше вратата на шофьора, му се стори, че вижда движение в близките храсти. Но не в посока към гората, а от другата страна на черния път. В тази посока имаше полянка, плътно покрита с висока до кръста кафява трева, суха като старо сено — няколко мъхнати туфи мескит и няколко пълзящи олеандрови храсти — все още зелени, защото имаха дълбоки корени. Когато погледна право към полянката, не видя никакво движение, подобно на това, което улови с крайчеца на окото си, но подозираше, че не се е излъгал.

С подновено чувство за опасността той влезе в колата и постави револвера на седалката до себе си. Подкара назад толкова бързо, колкото позволяваше изровеният от дъждовете път, като не преставаше да мисли и за четирикракия пътник в каросерията.

След двайсет минути, когато спря на пътя Сантяго Кениън, отново в света на асфалтовите пътища и цивилизацията, все още трепереше и чувствуваше слабост. Но страхът не си беше отишъл съвсем и сега беше по-различен от този в гората. Сърцето му вече не биеше като барабан. Студената пот беше изсъхнала по ръцете и веждите му. Нямаше ги игличките по врата и главата — споменът за тях изглеждаше лъжлив. Сега го заплашваше не някакво неизвестно същество, а собственото му странно поведение. Веднъж излязъл невредим от гората, той не можеше да си спомни величината на ужаса, който го овладя там; затова собствените му действия сега изглеждаха безразсъдни.

Дръпна ръчната спирачка и загаси двигателя. Беше единадесет часа и утринното движение по пътя беше намаляло; само от време на време минаваше кола по провинциалния асфалтов път с едно платно. Поседя една минута и се опитваше да повярва, че инстинктът, по който е действувал, е бил точен, верен и сигурен.

Винаги се беше гордял с непоклатимото си спокойствие и твърдоглавия си прагматизъм — поне с това, ако не с друго. Можеше да стои хладен в центъра на клада. Можеше да взема тежки решения в трудна обстановка и да приема последствията.

Освен ако — но той все по-трудно вярваше, че нещо странно действително го е дебнело там. Чудеше се дали не е изтълкувал погрешно поведението на кучето и дали не си е въобразил движението в храсталака, само за да оправдае бягството си от самосъжалението.

Слезе от камиончето, мина отстрани и погледна ретривъра очи в очи, както стоеше в каросерията. Той подаде едрата си глава към него и го облиза по врата и бузата. Въпреки че преди го хапеше и лаеше, той бе обичливо куче и Травис за пръв път видя смешната страна на ужасното му състояние. Опита се да го държи на разстояние. Но то се натискаше напред, като почти се прекатури напред през борда на каросерията в неудържимото си желание да го оближе по лицето. Той се засмя и разроши сплъстената му козина.

Игривостта на ретривъра и бясното махане на опашка въздействуваха на Травис по неочакван начин. От много време съзнанието му се бе превърнало в тъмно убежище на мисли за смъртта и днешното пътуване беше негова кулминация. Но непринудената радост на това животно, че просто е живо, беше като лъч в мрачната душа на Травис и му припомни за светлата страна на живота, която той отдавна бе изоставил.

За какво беше цялата тази врява преди малко? — зачуди се той на глас.

Кучето престана да го ближе, престана да мята чорлавата си опашка. После го погледна сериозно и той усети как нежните, топло-кафяви очи на животното го пронизват. Нещо в тях беше необикновено, предизвикващо. Травис беше почти хипнотизиран, но и кучето изглеждаше покорено. Лек пролетен бриз подухна от юг и Травис се вгледа в очите на кучето, търсейки тайната на тази насочена сила и привличане, но не видя нищо толкова необикновено. Може би освен… е, те изглеждаха някак по-изразителни от обикновени кучешки очи, някак по-интелигентни и разбиращи. Обръщайки краткото внимание, което се полага на едно куче, можеше да се види, че в неподвижния му поглед има нещо дяволски необикновено. Както стояха вперени един в друг без никой да погледне встрани, Травис започна да се чувствува доста особено. Полази го някаква тръпка придружена не от страх, а от усещането, че става нещо тайнствено, че се колебае на прага на страховито откровение.

Тогава кучето разтърси глава, лизна го по ръката и магията се развали.

— Откъде си, момче?

Кучето наклони глава вдясно.

— Кой е собственикът ти?

Кучето наклони глава вляво.

— Какво ли да правя с тебе?

Сякаш вместо отговор, кучето прескочи задния капак, притича покрай Травис до шофьорската кабина и се качи в кабината на пикапа.

Когато Травис погледна вътре, ретривърът беше на пътническата седалка и гледаше право напред през стъклото. Кучето се обърна към него и издаде тих звук, сякаш недоволствуваше от туткането им.

Той седна зад волана и пъхна револвера под седалката си.

— Не вярвам, че ще мога да се грижа за теб. Голяма отговорност е това, приятелче. Не съвпада с плановете ми. Съжалявам.

Кучето го изгледа умолително.

— Изглеждаш ми гладен, моето момче.

То излая веднъж тихо.

— Добре, за това ще ти помогна. Мисля, че имаше един шоколад Хърши някъде в жабката. Освен това наблизо има един Макдоналдс, където сигурно ще намерим два хамбургера, на които ще е написано твоето име. Но след това или ще трябва да те пусна на свобода, или ще те заведа в приют.

Травис още говореше, когато кучето вдигна предния си крак и удари копчето на жабката с крак. Капачето се отвори веднага.

— Какво правиш, дявол те…

Кучето се наведе напред, зарови муцуна в отворената кутия и извади шоколада със зъби, като го държеше толкова внимателно, че дори не проби опаковката.

Травис премигваше от изненада.

Ретривърът протегна към него пакетчето Хърши, като че ли искаше Травис да разопакова почерпката.

Слисан, Травис разкъса хартията.

Ретривърът го гледаше и облизваше бърните си.

Като чупеше шоколада на кубчета, Травис му го даваше на хапки. Кучето го поемаше с благодарност и ги изяждаше почти изискано.

Травис гледаше объркан и не беше сигурен дали това, което се случи, бе наистина неестествено или имаше разумно обяснение. Кучето наистина ли беше разбрало думите му, че има нещо сладко в кутията? Или пък просто беше подушило аромата на шоколад? Сигурно второто.

Каза, обръщайки се към кучето:

— Но как разбра, че трябва да натиснеш копчето за отваряне на капака?

То го погледна, облиза се и прие още едно парченце шоколад.

— Добре, добре, може би на този трик са те научили. Въпреки че хората не учат на това кучетата си, нали? Да се претърколиш, да се преструваш на умрял, да лаеш мелодично за вечерята си, даже и да ходиш по малко на задните си крака… да, това са нещата, на които обикновено учат кучетата… но никой не ги обучава да отварят ключалки и брави.

Ретривърът съзерцаваше замечтано последната хапка шоколад, но Травърс нарочно взе сладкото парченце при себе си.

Времето, за Бога, беше непонятно. Двете секунди, които стигнаха на кучето да вземе шоколада, след като Травис го беше споменал.

— Ти разбра ли това, което казах? — попита Травис, чувствувай се глупав, задето подозира езикови способности у кучето. И въпреки това, той повтори въпроса:

— Разбра ли? Наистина ли разбра?

С нежелание ретривърът отмести поглед от последното парченце. Очите им се срещнаха. Травис отново усети, че става нещо тайнствено; потрепери, но не неприятно като преди.

Поколеба се, след това се покашля.

— Ъ-ъ… имаш ли нещо против аз да изям последното парче шоколад?

Кучето обърна поглед към двете малки квадратчета Хърши в ръката на Травис. Бафна веднъж, сякаш съжаляваше и погледна през предното стъкло.

— Проклет да съм — каза Травис.

Кучето се прозя.

Като внимаваше да не движи ръката си, без да показва шоколада и без да привлича вниманието към него другояче, освен с думи, той се обърна отново към голямото опърпано куче:

— Е, на тебе, момче, сигурно ти трябва повече, отколкото на мене. Ако я искаш, последната хапка е твоя.

Ретривърът го погледна.

Пак без да движи ръка, държейки я близо до тялото си с явното намерение да запази шоколада за себе си, Травис каза:

— Ако искаш, вземи го. Иначе просто ще го изхвърля.

Ретривърът се премести по-близо, наведе се до него и леко издърпа шоколада от пръстите му.

— Дваж проклет да съм — каза той.

Кучето се изправи на четири крака върху седалката и главата му почти стигна до покрива. После погледна през задното прозорче на кабината и тихо изръмжа.

Травис погледна вътрешното огледало, след това страничното, но не видя нищо необикновено зад колата. Там бяха само асфалтовата лента на пътя, тесният банкет и тревистия склон надолу от дясната страна.

— Мислиш, че е време за тръгване? Така ли?

Кучето го погледна, обърна се и към задното стъкло, след това се завъртя, седна с подвити встрани крака пак с поглед напред.

Травис запали двигателя, включи на първа, излезе на пътя Сантяго Кениън и се насочи на север. Хвърляйки бърз поглед на спътника си, каза:

— Ти наистина ли си нещо повече от куче… или просто аз откачам? И ако наистина си нещо повече… какво, по дяволите, си тогава?

В извънградския източен край на Чапмън Авеню той зави на запад към закусвалнята Макдоналдс, за която беше споменал. После каза на кучето:

— Сега вече нито мога да те пусна, нито да те заведа в приют.

Минута по-късно каза на себе си:

— Ако не те задържа, непрекъснато ще се чудя какво си и ще умра от любопитство.

Изминаха около две мили и свърнаха в паркинга на Макдоналдс.

— Така че вече ставаш мое куче — каза Травис.

Ретривърът не каза нищо.