Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Bread Upon The Waters, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Людмила Евтимова, 1987 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 74гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон(2011)
- Разпознаване и корекция
- beertobeer(2011)
Издание:
Ъруин Шоу. Хляб по водите
ДИ „Народна култура“, София, 1987
Редактор: Мария Донева
Коректори: Кристина Илиева, Грета Петрова
История
- —Добавяне
8
Гласовете станаха по-ясни. „Тя говори глупости понякога, но трябва да ви кажа, че никак не е глупава.“ Целувката на живота. Започна да различава някои лица. Отделните личности се смесваха. Позна себе си. Светът дойде по-близо.
Минаха две седмици, преди да излезе от болницата. Доктор Колдуел се оказа много способен. Доктор Принз дойде от Ню Йорк със сериозен вид. Един голям специалист по сърдечни болести, повикан от Хейзън, долетя с вертолет от града и даде надежда. Лекарите проверяваха, изследваха и си шепнеха в коридора. Конрой, навигаторът с пепеляво лице от дълбините, помагаше при превозването. Елинор бе отменила пътуването си до Гърция и живееше в къщата с Джими. Лесли бе започнала да пътува до Ню Йорк и обратно, когато най-страшното бе минало, за да може да продължи уроците си и да бъде с Каролайн, докато тя полага последните си изпити.
Болката беше преминала вече, но Странд още се чувстваше толкова слаб, че с голямо усилие повдигаше дори ръцете си. Хейзън го откара в голямата крайбрежна къща, където двамата с мистър Кетли го качиха на ръце в спалнята.
Всички лекари го предупредиха, че има нужда от почивка, от дълга почивка. Беше се оставил в ръцете им като бебе, позволявайки на другите да решават вместо него. Не мислеше за бъдещето, а приемаше всичко, каквото му кажеха и каквото му даваха за ядене, лекарствата, които му предписваха да пие, и климатичната инсталация в голямата спалня на втория етаж с изглед към океана, където можеше да съзерцава картината на Реноар. Беше изтощен, но благодарен на всички и не си правеше труда да говори.
Можел да живее и до сто години, му казаха лекарите, ако се грижи за себе си. Винаги бе мислил, че се грижи за себе си. Никой не му бе казвал за подводните течения, нито за злата сила на океана. На масичката до леглото му имаше писмо от Джудит Куинлан. Не го беше отворил. Чудеше се дали е успял да благодари на Конрой и на Линда Робъртс, задето му бяха спасили живота. Ще има достатъчно време, когато силите му се възстановят. Не беше свикнал да боледува, но се отдаде на това състояние със смътно удоволствие. За известно време нямаше да носи отговорност за тялото си.
Хората говореха с него — Лесли, лекарите, Елинор, Джими, Каролайн, Хейзън, мистър и мисис Кетли. Миг след като му кажеха нещо, той вече не си спомняше какво е то. Усмихваше се мило на всички с убеждението, че усмивката му вдъхва увереност. Не му се четеше, не го интересуваше нито какво става в страната, нито проблемите на другите, нито какво е времето. Някой подхвърли, не си спомняше кой, че това било най-хубавото лято от години, макар че в голямата разкошна стая климатът беше винаги един и същ.
Директорът на гимназията дойде да го види и му каза да не се безпокои за катедрата.
— Знам, че ще се оправите — рече той. — Почивайте си спокойно и когато сте готов да се върнете, само ми се обадете по телефона. Мястото ви ще бъде свободно.
Нямаше настроение за телефони и не се тревожеше за катедрата.
В стаята му винаги имаше цветя през деня, но той никога не бе знаел имената им, а и не се интересуваше.
В спалнята му бе сложена кушетка за Лесли и той не попита защо, след като толкова години бяха спали заедно, сега тя прекарваше нощите на отделно легло.
Спеше повече от всякога през живота си.
Една вечер, когато започна да се чувства по-добре, каза на Лесли, че всеки човек трябва да прекара поне един сърдечен удар.
Тя се засмя. Беше отслабнала и по лицето й се бяха появили бръчки, които не беше виждал досега.
Хърбърт Соломон му изпрати един касетофон с избрани записи на Бетховен, Брамс, Сезар Франк[1] и песни на Джоун Бейз, Боб Дилан и някой си Коен[2]. Странд не поиска да му пуснат касетофона.
Линда Робъртс му изпрати обемиста книга за Южна Франция, с красиви снимки. Той дори не я отвори.
Каролайн смяташе, че е изкарала добре изпитите си. Той полагаше други изпити и не я попита какви предмети е държала. Но се поинтересува за човека от Тръскот.
— Изглежда, мина добре — отвърна Каролайн без ентусиазъм. — Два пъти ми засече времето и каза, че според него ще ме приемат. Щял да говори с мистър Хейзън. — Тя вдигна рамене. — Няма значение. — Забеляза, че лицето й също е отслабнало и сякаш често плачеше. Искаше му се да я утеши, но му костваше прекалено голямо усилие. Предаде му много поздрави от Алегзандър и мисис Къртис и кутия с курабийки от мисис Къртис, направени лично от нея. Той ги даде на Каролайн да ги изяде.
Джузепе Джанели му изпрати увеличена снимка на Елинор, застанала с развята дънкова рокля на една дюна, засмяла се срещу небето, а около босите й крака стръкове остра трева. С нея имаше бележка, която Лесли му прочете:
Нещо хубаво за гледане в мрачните моменти. И тоник за всички сърца.
Беше се подписал:
— Той е чудесен младеж — рече Лесли, постави снимката на бюрото, където Странд можеше да я вижда от леглото. — Няколко пъти си говорихме надълго и нашироко с него. Луд е по Елинор.
От време на време Странд поглеждаше небрежно към снимката. Чудеше се какво ли е казал Джузепе Джанели на дъщеря му, за да я накара да се засмее така срещу небето.
Понякога късно през нощта чуваше как Лесли свири тихо на пианото долу. Не знаеше дали свири за себе си или имаше някой друг, който я слушаше. Мислеше да я пита, но когато тя идваше да си легне, той забравяше.
От време на време Хейзън се качваше в стаята и го гледаше сериозно.
— Не бива да забравям — рече Странд на Хейзън — да ходя на гости само на хора, които включват в списъка на поканените добри плувци. Не бива също да забравям да благодаря на Конрой и Линда. Постъпката им минава границите на чувството за дълг, не смятате ли?
Хейзън не му отговори на въпроса. Вместо това каза:
— Аз вече им благодарих от ваше име. Дадох на Конрой хиляда долара — парите са всичко за него, той пести като луд, и малка златна гривна на Линда. Дрънкулка.
— Сега — рече Странд, чувствайки се неудобно от тази информация, — сега знам колко струва животът ми. Хиляда долара и една дрънкулка.
Хейзън го изгледа любопитно.
— Всяко нещо си има своята цена — отсече той, — която невинаги съответства на стойността му. Бих ви посъветвал да не се притеснявате за пари. Което води до друг един въпрос. Достатъчно добре ли се чувствате, за да говорим?
— Съвсем — отвърна Странд.
— Знаете ли, че след първите десет дни лекарите казаха, че ще се оправите и ще можете да водите нормален, макар и по-спокоен живот? — попита Хейзън.
— Не. Но новината е хубава.
— Разбира се, че е. Но това означава, че ще трябва да мислите до края на живота си. Ако приемете сериозно думите им. — Хейзън говореше почти обвиняващо. — Което значи, че няма да се върнете на старата си работа през септември, сякаш нищо не е било.
Странд потисна една въздишка. Знаеше си, че някой ден, и то не чак толкова далечен, му предстои и това, но беше използвал привилегията на всеки инвалид да го отложи малко.
— Не съм убеден — продължи Хейзън, — че инвалидната пенсия на една нюйоркска гимназия ще бъде кой знае колко голяма, особено при сегашната инфлация.
— Колкото таксата за метрото — каза Странд.
Точно. Не исках да отварям дума за това толкова скоро, но имам някои съображения… — Той махна неопределено с ръка. — Позволих си да говоря за вас с директора на едно малко училище в Кънетикът. Дънбъри. Намира се на около два часа път от Ню Йорк, на север от Ню Хейвън[3]. Баща ми направи няколко щедри дарения на училището приживе, а после и в завещанието си. Беше завършил колеж заедно с този, който стана директор и много го уважаваше. Сега синът му е директор и е готов да приеме благосклонно всякакви предложения от моя страна. Училището е малко — около четиристотин момчета. То се ръководи по старата система, която одобрявам. Може би точно то ще бъде подходящо и за вашия приятел Хесус Ромеро. Там ще можете да го държите под око.
— Никога нищо не забравяте, а Ръсел? — възкликна Странд с искрено възхищение.
Хейзън пренебрегна комплимента, като сви нетърпеливо рамене.
— Класовете са малки и няма да имате много работа — продължи той. — Около дванайсет часа седмично, поне първия срок, така ми каза директорът. С работата дават един стар удобен апартамент, което в днешно време е по-добро и от заплата, много по-добро. А когато споменах на директора — името му е Бабкок, чудесен човек между другото, сигурен съм, че ще ви допадне — за жена ви, той сподели, че отдавна искал да въведе курс по музика и бил убеден, че тя ще бъде изключително полезна. Освен това животът в едно тихо училищно градче е много по-спокоен, отколкото при постоянната борба в Ню Йорк. Уморявам ли ви?
— Малко — призна Странд.
— Просто защото няма много време за губене, затова — извини се Хейзън. — Учебните занятия започват само след два месеца и преподавателите трябва да бъдат уточнени. И още нещо. Бабкок ще ходи на гости на свои приятели в Монток другата седмица и ще може да се отбие тук, за да си поговорите, което ще ви спести едно пътуване до Кънетикът.
— Всичко звучи много обещаващо — рече уморено Странд. — Разбира се, първо ще трябва да поговоря с Лесли.
— Аз вече говорих с нея — рече Хейзън. — Тя одобрява с цялото си сърце.
— На мен нищо не ми е казвала — отвърна Странд. — А може и да е казала, но аз не си спомням. Много неща не си спомням тези дни, нали разбирате.
— Това ще се промени — вметна уверено Хейзън. — Както и да е, тя пожела първо аз да ви го съобщя. Не искала да ви влияе прекалено много.
Странд кимна.
— Откакто излязох от болницата, тя се държи с мен, като че ли съм направен от стар порцелан.
Хейзън се засмя.
— Забелязах. Но когато се оправите, и това ще се промени, както всичко друго. Ще започнете да ставате от леглото и да се движите сам и няма да повярвате колко различен изглежда светът.
— Не, благодаря, стига толкова изненади.
Когато Хейзън излезе от стаята, той си позволи лукса да изпусне една въздишка, която бе потискал, докато човекът беше там. „Ще трябва да мислите до края на живота си“, каза Хейзън. Освен всичко друго това означаваше и за пари. Постоянно и винаги — за пари. Знаеше, че това, което се беше случило с него, е много скъпо, ала за първи път от трийсет години и нещо не питаше кое колко струва. Но сметката скоро ще му бъде представена и ще трябва да я плати. Отново въздъхна.
Затвори очи и се унесе в дрямка. Когато се събуди, смътно си спомняше, че Хейзън беше идвал в стаята и споменал за някакво училище. Но не се сещаше нито как се казва училището, нито къде се намира, нито името на човека, който щеше да дойде да говори с него, нито дали Хейзън го осведоми за заплатата. Отпусна се назад и пак задряма.
Сутринта, когато доктор Колдуел му каза, че може вече да слиза долу, той настоя да се облече, макар Лесли да се опита да го убеди, че ще бъде по-лесно само да си наметне един халат върху пижамата.
— Няма да позволя терасата на Ръсел Хейзън да заприлича на предната веранда на някой старчески дом — възрази той.
Дори се обръсна. За първи път се поглеждаше в огледало след злополуката, както наричаше случката в себе си. Беше блед и много слаб, очите му изглеждаха огромни на изпитото лице и приличаха на две въпросителни, очертани с черно мастило. Докато беше на легло, мистър Кетли го бръснеше през ден и не се нуждаеше от огледала.
Обличаше се с бавни и внимателни движения, съзнавайки, че костите и артериите в обвивката от застрашена плът са крехки. Но все пак нали се движеше. Лесли стискаше ръката му, докато слизаше по стълбите, хванал се за перилата, а мистър Кетли вървеше с лице към него, сякаш се боеше, че изведнъж ще политне напред и ще трябва да го хванат.
Легна на терасата в един шезлонг, повдигнат върху възглавници, с одеяло върху коленете, изпълнен с благодарност към топлото слънце и бриза от океана. Всичко му се струваше съвсем ново — малките бели облачета по лятното небе, цветът на морето, въздухът в дробовете му. „Вън от опасност сте — му бе казал доктор Колдуел. — Ако внимавате.“ Да внимава, му бе обяснил доктор Колдуел, означаваше да не се качва по стълбите повече от веднъж на ден, да се храни умерено, да се въздържа от алкохол, секс и тревоги и най-важното, да не се вълнува. Странд обеща да внимава. „Ще си поставя за цел да хвана тен — бе заявил той на доктор Колдуел — и да не се вълнувам.“
Каролайн му разказа как всички говорели за неговия кураж. Той не я попита кои всички, не се чувстваше нито смел, нито страхлив.
Като лежеше така, а Лесли седеше до него, хванала ръката му, изведнъж осъзна, че в продължение на много седмици се е интересувал само от себе си.
— Разправи ми всичко — помоли той Лесли, — за всички. — Сякаш току-що се връщаше от дълго пътешествие до някакво място, откъснато от целия свят. Долината на сенките. Дали може да я достигне Уестърн Юниън[4], сателит или човешки глас? — Първо за теб. Какво става с уроците ти?
— Оправям се някак си с тях — отговори уклончиво Лесли.
— Как?
— Събрах ги всичките в един ден — отвърна тя. — През лятото е лесно. Толкова много хора са извън града.
Той кимна.
— Как е вкъщи?
Добре — рече Лесли. — Мисис Къртис бърше прахта три пъти седмично.
— А Каролайн?
Лесли се подвоуми.
— Вчера разбра, че са я приели в Аризона. Нямало да отиде, ако ти не си съгласен.
— Съгласен съм.
— Престана да играе тенис. Подари всичките си дрехи за тенис и ракетата на една приятелка.
— И защо го е направила?
— Било й омръзнало да играе. — Лицето на Лесли беше сериозно и тя се извърна на другата страна, докато говореше. — Според мен просто омилостивява боговете. — Гласът й звучеше глухо. — Отказа се от това, което обича, в замяна на нещо по-скъпо… да продължавам ли да ти обяснявам?
— Не.
Известно време мълчаха, ръката на Лесли почиваше в неговата. Всяка възраст изисква своята своеобразна саможертва, помисли си той. Ако умре, дъщеря му дали ще си поиска обратно хубавите бели къси панталонки, памучните блузи и ракетата, разочарована от боговете? Каква атавистична набожност я бе подтикнала към това трогателно и смешно детско отричане?
— А Джими? — попита Странд. Ако и Джими се е отказал от китарата си, как ли ще я оценят боговете спрямо тенис ракетата?
— Той е в Ню Йорк — отвърна Лесли. — Имаше уговорка да се види с Хърб Соломон. Ако щеш вярвай, Джими се притесняваше сам да се обади на Соломон и Ръсел уреди срещата.
— Може би трябва да сключим договор с Ръсел за една година да стане главен управител на цялото семейство — каза Странд. — Чудя се как сме се оправяли досега без него.
— Радвам се да видя, че се възстановяваш — рече Лесли. — Започваш да си връщаш чувството на неблагодарност.
— Достатъчно благодарен съм. — Странд помълча, преди да продължи. — Поне така ми се струва. Трябва да му благодариш от мое име заради всички. Той ме прекъсва всеки път, щом помисли, че се каня да заговоря за това.
— Знам. Не дава и да се спомене. Аз се опитах един-два пъти. Отряза ме. Не разбрах дали се разсърди, или се смути.
— Каза ли ти, че е дал хиляда долара на Конрой и златна гривна на Линда Робъртс, дето ме измъкнаха от морето?
— Не — отвърна Лесли, — но те ми казаха.
— Не ти ли се струва странен този начин да даваш компенсация на хора, които все пак са рискували живота си, за да спасят един сравнително непознат човек?
— До известна степен да — призна Лесли. — Такъв му е стилът. Той е затворен човек. Не може да показва чувствата си, а само да ги демонстрира. С пари, услуги… разни символи.
— Въпреки това кара ме да се чувствам особено. Като нещо в обявите за изгубени и намерени вещи: „Изгубен е учител на средна възраст, някъде в Антлантическия океан. Предлагаме възнаграждение, ако бъде върнат в приличен вид.“
— Никога не му показвай, че се чувстваш така. Щедростта е негово хоби, тя му помага да компенсира това, което изпитва към работата си. Онази вечер говорихме на тази тема и той сподели, че щедростта у един адвокат се смята за слабост. Ясно е, че не може да понася някой да го мисли за слаб човек.
— Той спомена, че сте обсъждали въпроса за училището — рече Странд, доволен, че паметта му се връща. — Каза, че си съгласна.
— Нещо повече дори. Целунах го за хрумването му.
— Не е необходимо да се стига до крайности — подхвърли сухо Странд.
— Това е най-доброто разрешение — добави Лесли. — За всички ни.
— Ти обичаш да живееш в Ню Йорк — каза той. — Как мислиш, че ще се чувстваш забутана в едно заспало градче, заобиколена от приблизително четиристотин пубертетчета?
— Няма да умра. Все едно, това не е от значение. Важното е ти да си жив и здрав. А Ню Йорк е само на няколко часа път. Ще се оправя.
— Може, когато онзи човек дойде да ме види…
— Мистър Бабкок.
— Да, мистър Бабкок. Може да реши, че не съм подходящ за тях.
— Не се безпокой. Аз говорих с него по телефона и той е възрадван, че ще отидеш да работиш при тях.
— Възрадван. Ама че дума.
Той въздъхна, погледна синята вода на басейна, безупречно чистите рогозки, белите дюни, блестящия океан.
— Знаеш ли, не можем да стоим тук до започването на учебната година. Едно е да дойдеш за уикенда и да останеш при непредвидени обстоятелства, друго е да…
— И за това няма да ти даде да се обадиш. Говорих с него или поне се опитах да го направя…
— И какво?
— Казах му, че ще те отведа обратно в града веднага щом може да ставаш.
— А той?
— Той ме попита дали искам да те убия — рече Лесли.
— Какви грижи започнах да създавам.
— Стига — сгълча го Лесли. — Естествено той преувеличава малко, но няма съмнение, че тук си безкрайно по-добре. Семейство Кетли, морският въздух. Вкъщи нямаме климатична инсталация, а в града е адски горещо. Ръсел каза, че най-малкото, което може да направи за човека, когото едва ли не е оставил да се удави пред очите му, е да те задържи тук.
— Той има странна ценностна система — забеляза Странд.
— Нямаше да е зле, ако имаше повече такива като него — отвърна Лесли. — Между другото, почти съм сигурна, че не е Линда Робъртс.
— Какво не е?
— Предполагаемата любовница.
— А, това ли?
Друг свят. Други хора.
— Защо не е?
— Хейзън само се грижи за нея — отговори Лесли. — И за парите й. Той е изпълнителят на завещанието на мъжа й, който й е оставил цяло състояние, но Ръсел сподели, че ако я зарежел сама да се оправя, досега нямало да има нито цент. Била готова да помогне на всеки, който й разкаже някоя нещастна история. Не можела да се отърве от разни паразити. На два пъти я предпазвал да не се омъжи за мъже, които се влюбвали в парите й. Грижи се за нея, защото мъжът й е бил негов много близък приятел, а тя имала добро сърце и била самотна. Затова говорела толкова много, когато й се удаде възможност. Още една проява на щедрост. В неговия стил: раздава времето си, обичта си, всичко.
— Такъв е наистина — съгласи се Странд. — Но защо това ще изключва?
— Видях го да се разхожда по плажа с Нели Соломон.
— Е, и какво?
— Един мъж и една жена вървят по особен начин, когато мислят, че никой не ги наблюдава.
— О, Лесли, ти пък.
— Той се е разхождал с мен по плажа — каза Лесли, — виждала съм го и с Линда Робъртс, и с Елинор. Уверявам те, че има разлика. Голяма разлика.
— Нали не клюкарстваш? — попита Странд, макар да знаеше, че Лесли никога не се занимава с клюки.
— Това е просто интуиция — отвърна Лесли. — Не го вземай за божествено откровение.
Но той беше сигурен, че е права. Изпита завист към Ръсел Хейзън и разочарование от Нели Соломон. Напречните течения около една маса на вечеря. Спомни си лекото ощипване на мисис Соломон под масата, когато мисис Робъртс направи забележката си за Франция.
— Блазе му. — Запита се дали Хърбърт Соломон е снизходителен човек. Не изглеждаше такъв. Странд нямаше нищо против никого. Сети се за неразпечатаното писмо от Джудит Куинлан и си спомни, че и той също не е невинен. Сексуалната революция с нейните лекомислени чифтосвания беше за младите. Неговото верую бе по-строго. Затвори очи, усещайки топлината на слънцето върху клепачите си, и известно време и двамата мълчаха.
Подхвана друга тема.
— Съжалявам, че развалих ваканцията на Елинор.
— Гърция няма да избяга до другата година — успокои го Лесли.
— Какво, помислила си е, че ще умра ли? — каза го със затворени очи. — Затова ли остана?
— Не зная какво си е помислила — отговори Лесли. — Просто заяви, че иска да остане. Сега е вече на работа. Не си взе допълнителната седмица. Струва ми се, че скоро ще чуем от нея важни новини.
— Като например?
— Например, че скоро ще се омъжи.
— Ти как се чувстваш?
— Както обикновено в такива случаи — и радостно, и тъжно. Много хубава двойка са…
— Това достатъчно ли е?
Лесли въздъхна.
— Сигурно ще разберем след двайсетина години.
— Ние бяхме наполовина хубава двойка — рече Странд.
Лесли се засмя.
— Обадих се на нашите да им съобщя за теб и те ти изпратиха много поздрави. Баща ми каза, че още първия път, когато те е видял, си е помислил, че не изглеждаш много здрав.
Странд се засмя едва-едва.
— Палм Спрингс не го е променил.
— Чудел се как всички в Ню Йорк не получават сърдечни удари. Според него трябва да се преместим в Палм Спрингс — действал чудотворно на сърцето.
— Предай му, че ще отида в Палм Спрингс, когато той се махне оттам.
— Виждам, че вече се оправяш — каза безгрижно Лесли.
— И без това не бях в Ню Йорк, когато се случи — рече Странд, — а на половината път за Португалия.
За известно време пак млъкнаха. Странд още стоеше със затворени очи.
— Ти помисли ли си, че ще умра?
— Нито за миг.
— Защо?
— Защото — отговори Лесли — нямаше да мога да го понеса.
Хърб Соломон дойде на терасата, където лежеше Странд. Странд беше сам. — Лесли бе някъде долу на плажа с Линда Робъртс. Лесли рисуваше, а Линда, както той предполагаше, говореше. Лесли имаше рожден ден предишната седмица и Хейзън я изненада, като й подари портативен сгъваем статив и много скъп комплект маслени бои и четки. Каролайн работеше в една ветеринарна клиника в града, а Джими просто беше отишъл там за няколко дни. Хейзън също бе В Ню Йорк. Соломон продължаваше да прилича на Джордж Уошингтън, дори с памучни панталони и плетена блуза. Носеше голяма дъска с нещо върху нея, увито в станиол.
— Добро утро — поздрави той. — Чух, че вече приемате гости.
— Колкото са повече, толкова по-весело е — отговори Странд. — Заповядайте, седнете.
Соломон остави дъската на една маса.
— Нели ви омеси хляб — додаде той и махна станиола. Хлябът бе огромен, имаше кафява коричка и ухаеше божествено. — Още е топъл — продължи Соломон. — Тя много държи на домашно приготвения хляб. С небелено жито, смляно ръчно с камък, ей такива неща. Казва, че хлябът трябва да се омесва с любов. Помисли си, че може да възбуди апетита ви.
— И е била съвършено права — рече Странд, без да знае какъв е протоколът за приемането на хляб от съпруга на предполагаемата любовница на неговия домакин. Работни ръчички, и в кухнята, и другаде. — Благодарете на жена си от мое име. — Пресегна се, отчупи си малко от хляба и го опита. Беше толкова божествен, колкото изглеждаше и миришеше. — Мммм! — възкликна той. — Вие не искате ли малко? — Хляб и сол, и съучастничество. Връзките на приятелството.
— Трябва да внимавам за килограмите си — отвърна Соломон и седна. И за други неща — също трябва да се внимава, помисли си Странд. Соломон се огледа с одобрение. — Вие сте щастлив човек, Алън — рече той:
— И още как.
— Нямам предвид, че се измъкнахте от морето. А това, че имате възможност да се възстановявате на такова място… знаете какво искам да кажа.
— Ръсел Хейзън душата си дава за приятелите — продължи Соломон. — А дори кръвта си. Много добре го познавам. От петнайсет години ми е адвокат. В музикалния бизнес съм нещо като титан — ала в истинския бизнес, с който се занимава фирмата на Ръсел, направо съм пигмей. Но той се тревожи за мен, като че ли съм Американската телефонно телеграфна система. На няколко пъти, ако не бяха неговите съвети, отдавна да съм пропаднал. Той не е щастлив човек… — Соломон се огледа предпазливо. — Предполагам, че сте чули някои от историите?
— Някои да — отвърна Странд, на когото не му се слушаха никакви истории.
— Не е щастлив човек, но затова пък е нещо изключително рядко — той е добър човек. Добър, но без късмет. Удивително, колко често тези неща вървят заедно. Аз гледам да поддържам разумно равновесие. — Соломон се изсмя с дълбокия си тътнещ бас. — Ръсел се бои, че няма да се грижите за себе си. — Изведнъж гласът на Соломон стана сериозен. — Много се е привързал към вас. Към цялото ви семейство, с основание, бих казал.
— Както споменахте, той е самотен човек.
Соломон тъжно кимна.
— Една вечер, когато си беше пийнал малко повече, ми призна, че е разбрал кога е направил най-грешната стъпка в живота си — когато е казал за първи път: „Да, татко“ — Соломон направи физиономия. — Старите американски семейства. За щастие, аз произхождам от новите. Нели ми разправи, че ви е взела за евреин. — Соломон се засмя. — Тя вече е започнала да мисли, че едва ли не всеки втори човек е евреин. Били ли сте женен преди?
— Не.
— Личи си. Нели ми е втора жена — и последна. Имам две ужасни деца. Не от нея — побърза да добави той. — Ето ти тема за разговор — децата. Кръв да ти закапе от сърцето. — Лицето му потъмня при тези думи. — Поговорете с Ръсел някой път. Би трябвало да напишете някой наръчник с вашето котило: „Как да възпитаваме хора в двайсетия век“. Ще се търси повече от Библията. Дръжте се, братко. За много неща трябва да бъдете благодарен.
— Знам — отговори Странд, макар да не беше сигурен, че трябва да бъде благодарен по причините, които Соломон имаше предвид.
Соломон го изгледа, замислено с присвити очи, същински Джордж Уошингтън, който прави преглед на войските си. Дали край Вали Фордж[5] или Йорктаун[6]?
— Всъщност не изглеждате толкова зле — забеляза Соломон. — Може би малко сте поотслабнали, но иначе имате хубав загар.
— Лекарите казват, че мога да изкарам до сто години.
— Че кой иска да изкара чак до сто години? — възмути се Соломон. — Каква глупост.
— И аз така мисля.
И двамата се засмяха.
— Имах интересен разговор със сина ви — подхвърли Соломон. — Умно момче. Каза ли ви, че започва работа при мен от понеделник?
— Не.
— Така ли? — Соломон изглеждаше изненадан.
— Според мен той смята, че аз съм против това да се захваща с музикалния бизнес — поясни Странд.
— Наистина ли сте против?
— Не искам да се разочарова. Всичко е толкова несигурно. А и нямам ни най-малка представа дали го бива.
Соломон кимна сериозно.
— Аз му обясних всичко тава. Пак го прослушах, като доведох и някои от моите хора да го чуят. Съвсем точно и откровено му дадох да разбере. Казах му, че на Тин Пан Али[7] не се прави музика, а направо ти разгонват фамилията. Стара китайска шега. Ако едни успяват, десет хиляди не могат. Жестока работа, да чакаш години своя шанс, а може би най-лошото е да го дочакаш и после да се провалиш. Съвсем направо му го казах. Добър изпълнител е и има приличен глас, но в начина, по който свири и пее, няма нищо оригинално и неговите песни — онези, които сам е написал, всички са подражателски. Обясних му, че според мен му липсва онова особено нещо, онзи заряд, който прави един изпълнител прочут.
— И той как го прие?
— Като войник — отговори Соломон.
— Но вие споменахте, че ще започне работа, при вас…
— В бюрото — отвърна Соломон. — Не като изпълнител. Е, може след няколко години, като стане по-зрял и намери свой стил. Или звук, както той го нарича. Тогава, разбира се, може да се окаже, че греша. И преди ми се е случвало. — Той се усмихна кисело, спомняйки си грешките, пропуснатите възможности. — Но както вече казах, той има верен слух и знае почти всичко за сегашните певци — какво могат, какво не, какво са постигнали. Мисля, че ще ни бъде много полезен да отсява безнадеждните случаи, които непрекъснато обсаждат бюрото ми, и да улавя малкото, били те един или двама, които имат шансове да успеят докрай. Работата не е така творческа, както на него му се иска, но все пак е творческа. Нали разбирате за какво говоря?
— Мисля, че да. И той се съгласи?
— Да.
— Много мило от ваша страна, че му давате тази възможност.
— Не е милост, а бизнес. Чувствам, че мога да му имам доверие. Това не ми се случва кой знае колко често.
Докато Соломон говореше, Странд започна да си изгражда съвсем друга представа за него. Това не беше веселият разказвач на анекдоти по разни вечеринки, чийто глас напомня за Ню Йорк, нито приятният съсед, който подарява хляб, а един проницателен, суров човек, честен и неумолим в преценките си за различните възможности, характери, недостатъци и добродетели.
— Джими има късмет — рече Странд, — че вие ще му бъдете шеф.
— Надявам се, че и той ще е на същото мнение. И се надявам така да бъде. Има хиляди капани. — Соломон се изправи. — Не искам да ви уморявам повече: Трябва да се омитам.
— Изобщо не ме уморявате. Лекарят каза, че утре трябва да стана и да започна да се разхождам по малко. По един километър на ден.
— Истината е — добави Соломон, — че имам да ходя в града. Трябва да бъда в службата си до два часа. Една певица, която скоро направи запис при нас, е решила, че той не й харесва или скапаният й мъж е казал, че не му харесва, и тя иска да запише всичко наново. Ще има сълзи. — Той се ухили, изпитвайки предварително удоволствие от сцената, която щеше да се разиграе следобед в службата му. — Ще се поставят ултиматуми. Ще спестя около петдесет хиляди долара. Нели ще остане тук. Ще й бъде много приятно да дойде да ви поздрави.
— Нека заповяда.
— Ще й предам. Всичко добро, Алън. Не ви измъкнаха от вълните, за да ви изпуснем ние.
Той тръгна да си върви.
— О — обади се Странд, — боя се, че не ви благодарих за касетофона и записите.
Соломон вдигна рамене.
— Няма защо — отвърна той. — Аз раздавам музика, както хората с кошниците на Пето Авеню раздават кравайчета. Когато се пооправите, трябва да дойдете у нас на гости. Нели каза, че сте й станали симпатичен от първата вечер.
— Споделихме някои тайни — рече Странд и махна за довиждане на Соломон, когато той си тръгна.
Странд дълго време гледа към океана, после се пресегна разсеяно и си отчупи още едно парче хляб и отхапа, усещайки вкуса на смляното с камъни жито.
Омесен с любов.
Задряма. Спането, помисли си той, докато шумът от прибоя заглъхваше в съзнанието му, спането може да се превърне в постоянно занимание.
Събуди се от нечии гласове. Лесли и Линда Робъртс се качваха от плажа по стълбите на терасата. Лесли носеше статива и платното, на което бе рисувала, а Линда Робъртс — огромната кутия с боите и четките и палитрата на Лесли. И двете бяха боси, Линда — по розов бански костюм с волани, който показваше, че има хубава фигура — с дълги крака и тънка талия. Кокалестите рамене и малкият бюст бяха на мода, женското тяло имаше приоритет в списанията, в които високи, полугладни момичета позираха в последните модели рокли. У Странд още веднъж се породиха съмнения за Хейзън и Линда Робъртс. В днешно време мъжете си падаха по точно такива жени. А може би и двете — и мисис Соломон, и мисис Робъртс? Вероятно Хейзън не беше чак толкова самотен, колкото разправяше Соломон. Никак дори. Спомни си през мъглата от пяна как Линда Робъртс залиташе, блъскана от вълните, вдигнала ръка, готова да хвърли примката на спасителното въже, после как дойде на себе си замаян, легнал върху морския пясък, и усети устните й върху своите, които вдъхваха живот в дробовете му. Да, тя беше нещо повече от модерна. За хората не бива да се съди по това какво говорят на маса. Някой ден ще й каже какво мисли. Но ще трябва да бъдат сами.
Лесли беше облечена в къса памучна пола и широка плетена блуза, която откриваше ръцете й. Тя също беше започнала да хваща тен, който й отиваше.
— Как мина сутринта? — попита Лесли, като стигна до терасата.
— Чудесно — отговори Странд. — А при вас?
— В щастливо цапане — каза Лесли, остави статива на земята и подпря платното на един стол.
Странд видя, че тя просто беше нанесла очертанията на един пейзаж с дюни и сива къща в далечината и мацнала различни цветове тук-таме като означение с какво смята да ги запълни после.
— Аз не бих го нарекла цапане — обади се Линда Робъртс. — Просто не мога да се начудя колко е сигурна в това, което прави. Дори при моето постоянно дърдорене цялата сутрин.
— Не е дърдорене — каза Лесли на мъжа си. — Тя е ходила във всички музеи в Европа, които аз никога не съм виждала, и сега започвам да разбирам какво съм изпуснала. Линда, недей да скромничиш, ти толкова много разбираш от живопис.
— Ръсел не ме оставя на мира — рече мисис Робъртс. — Кара ме да купувам картини. Някои са много странни наистина. Той ме подтикна да купя част от галериите тук и в Париж. Каза, че трябвало да стана покровител на изобразителното изкуство. Покровителка? Никой не знае вече как се употребяват тези думи. Председател, председателка, директор, директорка. Светът прекалено много се усложни. Жени във военноморското училище. Нямате представа колко много писма получавам от разни женски организации, които искат да подкрепя абортите и бог знае още какво. Както и да е, беше ми много приятно да прекарам сутринта по този начин, като гледам как една хубава жена прави нещо и знае какво е то.
— Аз само се преструвах — рече Лесли.
— А отгоре на това и пианото — продължи мисис Робъртс. — Кара ме да се чувствам направо изостанала. А сега трябва да отида в селото да си направя косата. Плажът, слънцето и морето са чудесно нещо и аз съм благодарна на Ръсел, че ми предоставя къщата си, но това, което правят с косата, е направо грехота. Лесли, надявам се, че не съм те разтревожила… с това, за което говорихме.
— Не, разбира се — отговори рязко Лесли.
— Е, довиждане до обяд — каза мисис Робъртс и влезе в къщата.
— За какво става дума? — попита Странд. — За какво говорихте?
— За нищо.
— Кажи, Лесли. — Виждаше, че е разтревожена.
— Глупости — отвърна Лесли. — Така си говори. Шантави приказки. — Тя въздъхна. — Става дума за носа на Каролайн.
— Горката Каролайн — въздъхна Странд. — За колко неща трябва да отговарям. Линда говорила ли е с Елинор?
— Не. Сама си го е измислила.
— Е, и какво според нея може да се направи по този въпрос?
— Тя смята, че Каролайн трябва да си направи операция. Веднага. Преди да постъпи в колежа. Според Линда щяла да стане страшно красива и момчетата щели да се изпопребиват за нея.
— И каква толкова полза от подобно нещо?
Лесли сви рамене.
— Линда смята, че това ще промени изцяло възгледите й за живота. Цитира дословно разни случаи: нейни племенници, съученички, разни плахи малки същества, които сега живеели като принцеси.
— Но Каролайн изглежда, и така има успех тук, независимо от носа си — защищавайки се, възрази Странд. — Ето това момче във втори курс от Уеслиън, Джордж Андерсън, което идва да я взема почти всяка вечер.
— На мен не ми харесва — рече Лесли.
— Това е отделен въпрос. За първи път някое момче изобщо проявява интерес, към нея.
— Той е разглезен младеж — продължи Лесли, пренебрегвайки думите на Странд. — Момче на тия години, и с такава луксозна кола. — Момчето караше корвет. — И как фучи по алеята и после набива спирачки, като че ли е някоя кинозвезда. Никак не ми харесва. С всички се държи направо невъзпитано и се зъби на Каролайн, ако закъснее с една минута и негова светлост трябва да чака. Казвам ти, всяка вечер стоя будна, докато се прибере, което никога не съм правила с Елинор, когато излизаше със своите приятели.
— С Елинор беше друго. И то не защото нямаше проблеми с носа си.
— Кой знае?
— Както и да е, нали се прибира рано и цяла?
— Засега — добави мрачно Лесли.
— Бих бил признателен на Линда Робъртс, ако си пазеше мнението за себе си.
— Тук не си познал, всеки друг може, но не и тя — засмя се Лесли. — Хайде да не говорим повече за това. Човек, който току-що се съвзема от сърдечен удар, има да мисли за по-важни неща. Елинор ще дойде за уикенда и аз ще поговоря с нея.
— Искаш да кажеш, че вземаш това на сериозно? — попита невярващ Странд.
— Наполовина — отговори Лесли. — А, Джими се обади сутринта. Ти спеше и аз не те събудих. Намерил си е работа.
— Знам — рече Странд. — Хърб Соломон беше тук и ми каза. Донесе ми един хляб омесен от жена му. Ще го изядем на обяд. Мистър Кетли го занесе в кухнята.
— Много мило от страна на Соломонови. Какво ти е мнението за работата?
— Няма да му навреди.
— Прекалено млад е за такова нещо.
— Бързо ще порасне в това поприще — рече Странд.
Лесли въздъхна.
— Ще взема да отида при някоя гледачка да ми каже какво ще стане с нас през следващите пет години. Линда имала някаква циганка в Гринич Вилидж[8]. Била направо невероятна. Правела хороскопи. Предсказала смъртта на мистър Робъртс.
— Точно от такова нещо имаме нужда сега — подхвърли иронично Странд. — Кажи на Линда Робъртс да си гледа задълженията като меценатка или каквото е там на изкуствата.
— Тя го прави от добро сърце. Не е чак толкова глупава, колкото изглежда.
— Никак дори — додаде Странд.
— Просто не е сигурна в себе си, бои се за остатъка от живота си, още не е преживяла смъртта на мъжа си, чувства се неудобно в кожата на богата вдовица и скрива всичко това, като се преструва на глупава. Тя предпочита хората по-скоро да й се присмиват, отколкото да я съжаляват. Всеки със своята маска.
— А твоята каква е? — попита Странд.
— Аз се преструвам, че съм възрастна сериозна жена — отвърна Лесли, — макар всъщност да съзнавам, че съм само едно осемнайсетгодишно момиче, което не е съвсем сигурно дали момчетата го харесват, или не. — Тя се засмя, стана, наведе се и го целуна по главата. — Слънцето никак не съсипва твоята коса — каза тя. — Ще ида да се приготвя за обяд.
Но когато се прибра в къщата, той я чу да свири на пианото нещо тъжно и сложно, което не можа да познае.
Веднъж, когато влезе във всекидневната у тях и тя свиреше Бах, я попита за какво мисли, като седи на пианото. „Надявам се — отговори му тя, — че така се обръщам към бога.“
Сега, като седеше на морското слънце, получил измамно здрав тен, слаб, но отървал се от тръбичките, машините и блещукащите циферблати на болницата, той се заслуша в мрачната и непозната музика на жена си, която бяха посъветвали да иде в града при някаква циганка, предупредила Линда Робъртс за края на мъжа й. Звездите по техния път, съдбата във вихъра на планетите, смърт по коридорите…
Господи, помисли си той, чувствайки се съвсем крехък в удобния си, покрити с одеяло шезлонг, какво ще се случи с мен, какво ще се случи с всички нас?