Ъруин Шоу
Хляб по водите (7)

7

Носеше се в някаква бяла мъгла. Размърда се. Към него бяха прикачени разни тръбички. В далечината се чуваха непознати гласове. Сънят, безсъзнанието му бяха безкрайно скъпи.

 

Събота беше много успешен ден. Времето се случи топло и слънчево. „Янките“ спечелиха и менажерът и главният треньор на отбора дойдоха в ложата на собственика на стадиона, където седяха с Хейзън, за да се ръкуват с него. Това накара Странд да се усмихне и да каже:

— Хайде, хайде, Ръсел, че вас всички ви познават. Защо ми разправяте, че рядко идвате да гледате?

— Ами, Алън — отвърна Хейзън, — трябва да си призная, че когато мога и времето е хубаво, аз се измъквам от кантората. Никога не съм бягал от училище като малък и затова сега понякога се опитвам да си го наваксам. — Облечен спортно в ярко карирано сако, с груба вълнена шапка, нахлупена над очите, за да го пази от силното слънце, той педантично вписваше в картата си за отбелязване на резултатите всички попадения, турове, грешки, изгаряния и замени. Изяде три кренвирша по време на играта и изпи две бири с думите:

— Цяла седмица няма да се претеглям.

Когато Джаксън реализира тур, той стана и зарева с останалата тълпа, а когато шортстопът^[1] на „Янките“ направи грешка, изпъшка шумно. Към ложата им се устреми параболично „лоша“ топка, той я хвана с една ръка, после стана и докосна шапката си с престорена сериозност, докато тълпата го аплодираше.

В съседната ложа седеше едно момче с баща си, нахлупило шапка на „Янките“. Беше си сложило филдърска ръкавица за подобни случайни „лоши“ удари и то скочи да хване топката, която Хейзън посрещна, но после седна смутено на мястото си. Хейзън се наведе и даде топката на момчето.

— Заповядай, момченце. За теб е. — И се усмихна, когато момчето зяпна съкровището в ръката си с почуда и недоверие.

— Вие го направихте щастлив за цяла седмица, сър — рече бащата на момчето.

— Дано има още много такива седмици — отвърна Хейзън и дръпна леко козирката на момчешката шапка.

Като го наблюдаваше, Странд си спомни приятелското му непринудено отношение към внука на семейство Кетли, докато изпълняваше ролята на кетчър. Той се отнасяше внимателно и нежно към децата и Странд се почуди как е могъл да сбърка до такава степен със собствения си син и с дъщерите си.

През целия следобед Хейзън проявяваше една весела и по младежки привлекателна страна от характера си, за която Странд поради обичайното му спокойно и уравновесено държане и начин на говорене не беше подготвен и за първи път изпита топло чувство към него, превъзмогнал предпазливата си сдържаност, с която до този момент се бе отнасял към адвоката. След днешния ден, помисли си Странд, ще ми бъде по-леко да се чувствам негов приятел.

 

 

Когато излязоха от стадиона, Конрой ги чакаше с колата пред вратите и един благоразположен полицай докосна козирката на шапката си при приближаването на Хейзън и Странд, без да обръща внимание на факта, че колата е спряла на забранено място. Като се качваше в нея, Странд почувства известно високомерно превъзходство над хилядите други зрители, които останах да се блъскат към входа на метрото, със съзнанието, че е недостойно от негова страна.

— Чудесен следобед — въздъхна доволно Хейзън и се отпусна до Странд на задната седалка на мерцедеса. — Скоро трябва пак да го повторим. Знаете ли, ако „Янките“ бяха загубили, сега щяхме да сме оклюмали и раздразнителни, щеше да ми е тежко от трите кренвирша и щях да се оплаквам от киселини в стомаха. Но те спечелиха и сега с нетърпение очаквам един голям бифтек за вечеря. — Той се засмя. — Представяте ли си храносмилането на човек на моята възраст да зависи от „Янките“. Но нали все пак трябва да сме привърженици на нещо, а в днешно време има дяволски малко неща, на които, да се радваш. — После извади кожена манерка със сребърна капачка от джоба на палтото си, което бе оставил в колата, когато отидоха на стадиона. В капачката имаше още една малка чашка, която той даде на Странд и наля и на двамата. — Бърбън^[2] — отбеляза той. — По-американско е. Да пием за Джаксън.

И двамата пиха. Странд почувства, че това бе подходящ завършек на следобеда.

Когато колата спря пред блока на Странд, Хейзън рече:

— Не съм сигурен дали ще се освободя за другата събота и неделя, но ако успея, ще можете ли да дойдете с мен в Лонг Айланд?

— Ще видя какви са плановете на Лесли — отвърна Странд.

Като слизаше от колата, Хейзън добави:

— Ще ви се обадя в сряда и тогава ще се разберем.

 

 

Но изминаха цели три седмици, преди отново да отидат в Истхамптън. Хейзън се обади и каза на Странд, че трябва да пътува извън града до Вашингтон, Лос Анжелис, Далас, Тълса и Чикаго, но ако те искат да отидат до морето през уикенда, семейство Кетли ще бъдат предупредени и Конрой ще ги закара дотам. Странд отклони поканата, без да се посъветва с Лесли. В края на срока му се струпвала много работа, обясни той на Хейзън, и по-добре било да си остане в града.

— Хубаво — съгласи се Хейзън, — тогава, като се върна. Твърдо, нали?

— Твърдо — обеща Странд.

— Още нещо — додаде Хейзън. — Свързах се с помощник областния прокурор, ще разрешат на момчето да пледира за вина, дано му намалят присъдата, така че кажете на Каролайн да не се безпокои. Няма да се явява в съда.

— Много мило от ваша страна — рече Странд с облекчение.

— Сигурно ще пуснат момчето условно и още на другия ден то ще започне да краде велосипеди. Няма как, трябва да си плащаме за удоволствието, че живеем във Фън Сити^[3].

— Ромеро обади ли ви се? — попита Странд. След последния им разговор Ромеро го отбягваше и не посещаваше часовете му. Джудит също го отбягваше. Странд не можеше да определи дали се радва, или съжалява, че вече не пиеха в спретнатата й самотна женска квартира, в която светлината струеше през големия северен мансарден прозорец.

— Няма никакво известие от вашето протеже. Предполагам, че се затруднява да напише това писмо — отвърна Хейзън. — Ако го видите, кажете му, че с нетърпение очаквам да говоря с него.

— Непременно.

— С вас свърза ли се един човек на име Бърнсайд?

— Не.

— Скоро ще се свърже. Той е възпитаникът на Тръскот, който е бил шампион по бягане. Говорих с него по телефона и ми се стори приятен човек. Той може да се срещне с Каролайн другия четвъртък, ако на нея й е удобно. Още не се е отказала, нали?

— Твърди, че не е — отвърна Странд. — Учителят й по физическо е намерил няколко стартови блокчета, и всеки следобед тренират заедно. Вече престана да яде десерти.

Хейзън се засмя. — Надявам се, че не се тормози много.

— Поне не видимо. Очарована е от вашия тенис клуб.

— Хубаво — рече Хейзън. — Чувам, че много я търсят. Изумително е колко приятели можеш да си намериш, ако имаш добър прав удар. Много жалко, че Елинор не играе. В клуба членуват доста важни хора от всички области на бизнеса и там тя би могла да си създаде немалко полезни връзки.

— Елинор — каза Странд — сама си създава връзки.

— Забелязал съм. Ах, едва не забравих, имам няколко билета за концерт, за балет и за театър, които са се натрупали и няма да мога да използвам. Ще ви ги пратя по някого.

— Прекалено сте любезен — отвърна Странд, но се зарадва веднага, като си помисли какви вечери ги очакват с Лесли.

— Глупости Алън — възрази Хейзън. — Ще се чувствам виновен, ако пропаднат.

— Все пак благодаря.

— Ако нещо се случи в мое отсъствие, обадете се на Конрой в кантората.

Странд се запита дали Конрой, който определено имаше вид на човек, нуждаещ се от развлечения, получава някога безплатни билети от шефа си.

— Сигурен съм, че нищо няма да се случи — отвърна той.

— За всеки случай — каза Хейзън. — Е, бъдете здрави и предайте моите сърдечни поздрави вкъщи.

Сърдечни, помисли си Странд, като оставяше слушалката. За първи път чуваше Хейзън да употребява тази дума. Просто преносен израз. Нищо повече.

 

 

Хейзън беше в мерцедеса до Конрой на волана, когато спряха пред блока им точно в четири и половина. Странд, Лесли, Каролайн и Джими го чакаха. Елинор заминаваше за Гърция следващата седмица и имаше да върши толкова много неща, че не й бе възможно да дойде с тях.

Джими беше взел китарата със себе си. Когато Странд запротестира, Джими му заяви, че когато били последния път у Хейзън, по време на обяда Хейзън му казал, че чул младежите да говорят с възхищение за изпълнението на Джими в бара в Бриджхамптън и искал да го чуе как свири.

— Добре. Вземи я. Но, за бога, недей да свириш, ако не те помолят специално.

Лесли се притесняваше, че трябва да отмени уроците си още една събота, но възторгът на Каролайн от предстоящата почивка бе заразителен и сега Лесли поздрави сърдечно Хейзън, когато слезе от колата с Конрой да им помогне да сложат чантите си в багажника. Следобедът беше топъл и задушен и по радиото бяха обещали същото време през следващите два дни. Джими изрази гласно онова, което всички чувстваха, като се измъкваха към океана:

— В такова хубаво време толкова симпатични хора… и това ако не е истинско събитие!

Когато пристигнаха в къщата, беше още светло и все така горещо.

— Имаме предостатъчно време до вечеря — каза Хейзън. — Предлагам на всички да се топнем в океана. Да измием града от душите си.

Дори Странд одобри идеята след тежкия работен ден. Близките му знаеха как изглеждат краката му, а досега сигурно и Хейзън вече се бе досетил, че няма телосложение на спортист. Когато се събраха на плажа след петнайсет минути, Каролайн и Джими се втурнаха сред вълните с бурни радостни викове. Хейзън се устреми към океана, сякаш възнамеряваше да го подчини с ударите си, а Странд и Лесли го наблюдаваха как силно плува в импровизирано състезание с Каролайн, която имаше привидно лесен стил, но цепеше водата със солидна бързина.

Лесли изглеждаше приятно закръглена в черния си цял бански костюм, краката й бяха стройни и розови на светлината на залязващото слънце. Тя не бе така пълна като жената от картината на Реноар, която висеше в стаята им, но помисли си с одобрение Странд, ако Реноар беше жив сега, щеше да се радва да я използва за модел. Лесли влезе спокойно, но после се гмурна под една вълна и заплува методично към Джими, който шляпаше малко зад линията, където се разбиваха вълните. Странд пристъпи внимателно със съзнанието, че банските гащета се подмятат около кльощавите му крака. Но щом влезе, стана му леко и весело, студената вода приятно щипеше кожата му. Той плуваше, блъскайки водата — веднъж Елинор бе описала стила му като най-бавния австралийски кроул в историята на плуването.

Слънцето беше слязло ниско на хоризонта, когато излязоха от водата, Странд леко потрепери и забеляза, че и Лесли трепереше, докато се бършеше с кърпата. Усмихнаха се един на друг.

— Чувствам се десет години по-млад — каза той.

— Какъв лукс — рече тя и изтръска морската вода от косата си, — да трепериш в такъв горещ ден.

 

 

Когато Странд слезе във всекидневната, като остави Лесли да се приготви за вечеря, Хейзън беше вече там с питие в ръката. Бе облечен с яркочервени панталони, риза с отворена яка и ленено сако. Беше им казал, че е поканил малко гости на вечеря, и Странд се облече старателно със сиви памучни панталони и син блейзър, които Лесли му бе изгладила носеше и вратовръзка.

— Ще пийнете ли с мен? — попита Хейзън и вдигна чашата си.

— Засега не, благодаря — отвърна Странд. — Чувствам се твърде добре, за да пия.

— Щастливец. Плуването наистина бе освежаващо. Океанът беше безобиден днес. Но невинаги е така. Миналото лято на този плаж се удави един човек. Кажете на децата да внимават. — Той отпи от чашата си. После внезапно добави: — Искам да ви помоля да ми простите за пиянската сцена последния път, когато бяхте тук.

— Вече съм я забравил — рече Странд.

— Сигурен съм, че не сте, Алън. — Хейзън го изгледа продължително. — Имах много тежък ден. Изключително тежък. Това няма да се повтори. — Той махна с ръка, все едно въпросът бе приключен и вечерта изличена. — Между другото, вчера следобед срещнах съвсем случайно Елинор. Тя спомена ли ви, че изпихме заедно по чашка?

Не. — Така значи, вкъщи нищо не пие, а навън си позволява от време на време по нещо подкрепително за вечерта. Нищо не каза.

Хейзън кимна.

— Явно я вълнуват по-важни неща. До кантората ми има едно барче, в което понякога се отбивам след работа да пийна нещо. Оказа се, че то е близко и до нейната служба. С нея беше един младеж. Някой си мистър Джанели. — Той помълча, сякаш да види какво впечатление е направило името на Странд.

Странд отвърна уклончиво:

— Виждал съм го само веднъж. И то за малко. Фактически у вас.

— А, да — рече Хейзън. — Каза ми, че къщата много му харесала. Бяха много мили и настояха да седна на тяхната маса. Докато пиехме, Елинор ми поразправя нещичко за себе си.

— На тази възраст — обади се Странд — това вероятно е главната тема в разговора на едно момиче.

Хейзън се усмихна.

— И на мъжа също — добави той. — Вие спомняте ли си за какво сте говорели най-много, когато сте били на двайсет и две години?

— Като че ли не. Беше толкова отдавна. Почти преди трийсет години. — Той се замисли и се помъчи да си спомни. Най-добрият му приятел тогава беше един младеж на име О’Мейли, негов съученик, който се смяташе за троцкист. Спомняше си, че той бе разочарован от Странд, защото според О’Мейли Странд се интересувал само от това как да си пробие път и покорно да се нагоди към онова, което О’Мейли наричаше „системата“. За О’Мейли „системата“ представляваше огромна измама, предадени идеали, пожертвана победа. Маккарти вилнеещ и заплашващ Америка с фашизъм, с мръсния британски империализъм и похитяването на Ирландия. О’Мейли беше готов да се бие на всички фронтове и търсеше барикади, които да защищава. Стара история. Минало и забравено. Странд се питаше какво ли е станало с О’Мейли и дали е успял да си намери подходяща барикада. — Струва ми се, че тогава много говорехме за политика.

Хейзън кимна.

— Това се казва тема за разговор. Служили ли сте? Били ли сте в Корея?

— Не. Когато се явих на медицински преглед, ми откриха шум на сърцето. Никога не съм знаел, че го имам, и никога не ме е притеснявал.

— А аз се записах. Баща ми смяташе, че съм постъпил добре. Бях мичман втори ранг във флотата. Плавах на едно бюро във Вашингтон. Пак дело на баща ми. Баща ви жив ли е още?

— Не. Почина отдавна.

— Толкова много неща могат да се обяснят с това — рече Хейзън. — Искам да кажа, че всичко е различно, когато баща ти е починал. Всички тези пропилени години. — Той отпи внимателно от чашата си. Явно тази вечер нямаше да има пиянска сцена. — Дъщеря ви Елинор ми направи впечатление на много умно момиче.

— Да, такова е.

— Но неудовлетворено. — И пак му хвърли продължителен, изпитателен поглед.

— Обичайната болест на младостта — рече безгрижно Странд.

— Тя каза, че ако била мъж, щяла да получава два пъти повече отсега и щяла да бъде шеф на отдела отгоре на всичко — добави Хейзън.

Странд се опита да прикрие изненадата си. Тя винаги бе говорила с възторг за работата си.

— Будните младежи не обичат постепенното изкачване — забеляза Хейзън. — Те искат да се издигат със скокове. Сигурни са, че могат да управляват компанията десет пъти по-добре от някакъв си там старомоден дъртак, който би трябвало да работи прав на някое високо бюро и да пише с перо. Предполагам, че и в моята кантора има немалко амбициозни млади хора, които говорят същото и за мен.

— Трябва доста дълго да сте пили това питие — рече Странд.

— Всъщност изпихме по две. Младежът, който беше с нея, мистър Джанели, май бе изпил още няколко. Откровено казано, малко си беше сръбнал, като че ли бе влизал не в един и два бара следобед. По време на разговора доста се разпали. Разправяше на Елинор, че непрекъснато повтаряла колко й било писнало да я командват разни идиоти, но когато й предлагал да се махне и сама да си стане господар, тя го гледала, като че е откачил.

— А уточни ли какво й предлага? — попита внимателно Странд.

— Доколкото разбрах, намекът беше за женитба — отвърна Хейзън. Той погледна изпитателно Странд.

Странд успя да запази лицето си безизразно.

— Забелязах, че се… ъъъ… че държат един на ДРУГ.

— Мистър Джанели ми хареса тогава — продължи Хейзън. — Изглежда, съзнава, че не го бива да работи при баща си — той е средният син от петимата братя в бизнеса на баща му и съвсем обяснимо е, че се чувства притеснен. Попита ме доста високо дали според мен би било лудост, ако започнат двамата да издават малък вестник някъде като издатели и редактори.

— И вие какво му казахте? — попита Странд, като си мислеше, че Хейзън сигурно излъчва някаква мъдрост и сила, или има някакво скрито качество, което привлича младите и ги кара веднага да разкриват душите си пред него. — А попитахте ли го откъде смята да вземе пари за своя благороден замисъл?

— Спомена, че братята му били съгласни да дадат по нещо, за да му помогнат, ако намери подходящо място. Явно, че няма да им е много неприятно, ако ги напусне. Петима братя в един и същи бизнес. Освен това има още две сестри и двама зетьове. Италианско семейство. — Той се усмихна снизходително на средиземноморската плодовитост. — Знам нещо за бащата. Един мой клиент работи с него. Твърдоглав, но честен, описа го клиентът ми. И доста преуспяващ. Тази група хора показаха забележителен напредък през последните години. Освен, разбира се, в Италия. — Той се усмихна тъжно на своята духовитост. — Доколкото разбрах, бащата, и то с основание, не е особено въодушевен от тази инициатива.

— Вие казахте ли им нещо? — попита Странд почти с укор.

— Казах, че човек трябва да рискува, докато е млад, и че трябва да тръгвам, за да се преоблека за вечеря. — Той замълча. — Вие с жена ви как бихте го приели?

— Ние гледаме да не се бъркаме — бързо отговори Странд.

— Не мога да ви се начудя как оставяте децата си сами да се оправят. — В тона на Хейзън нямаше нито одобрение, нито укор. — В нашия дом беше друго. Съвсем точно ни се казваше какво трябва да правим. Брат ми се опълчи, разбира се. Дори не дойде от Калифорния за погребението на баща ми. Почти не поддържаме връзка. Доколкото знам, е щастлив. Може да е само слух. — Той се усмихна иронично.

Отгоре се чу китарата на Джими, случайни акорди, някои мрачни и тъжни, други внезапно весели, сякаш Джими разговаряше със самия себе си чрез инструмента — част от него меланхолична, другата — закачлива и насмешлива.

— Ако шумът ви пречи — обади се Странд, — ще се кача и ще го помоля да спре.

— А, не — отвърна Хейзън. — Обичам да чувам музика вкъщи. Аз му казах, че бих искал да го чуя как свири.

— И той така ни обясни. Но си помислих, че може би го правите от учтивост.

— Не съм чак толкова учтив.

Двамата мъже се заслушаха — Джими започна да свири някаква песен, която Странд никога не беше чувал преди. Той пееше, но Странд не можеше да различи думите. Това не беше вече разговор, а жален нежен солов шепот с внезапни резки възклицания.

— Майка ми, както, струва ми се, ви споменах, ми свиреше на пианото — обади се Хейзън. — Докато беше още млада. После престана. След няколко години почина. Отиде си сред тишина.

Отиде си сред тишина, помисли си Странд. Какъв странен начин да опишеш смъртта на майка си.

— Аз май ще се почерпя с още едно питие — каза Хейзън и стана от креслото си. — Да донеса ли и на вас?

— Засега не, благодаря.

Хейзън стоеше до бюфета и си приготвяше питието, когато на вратата се чу шум и в стаята влезе висока жена с кърпа, увита около главата като тюрбан.

— Приготви и за мен едно, Ръсел — извика тя от вратата.

Гласът й беше висок и силен и тя се усмихна мило на Странд, когато влезе в стаята. Беше облечена с пола и пуловер и носеше ниски обувки. Четирийсетгодишна, кокалеста, не е моят тип, помисли си машинално Странд.

— А, Линда — обади се Хейзън откъм бюфета. — Боях се, че ще закъснееш.

— Движението беше кошмарно — рече жената, като натърти на „р“-то, за да подчертае колко кошмарно е било. — Петък вечер. Маршът на лемингите^[4] към морето. Здравейте. — Тя протегна ръка на Странд. — Казвам се Линда Робъртс. Ръсел не може да върши две неща едновременно, като например да смесва напитка и да представя гостите си.

— Добър вечер — отвърна Странд. — Аз съм Алън Странд.

Ръката й беше изненадващо мазолеста. Предположи, че играе голф. Имаше големи сиви очи, старателно гримирани, и силно начервени устни, които иначе биха изглеждали тънки. Приближи се до Хейзън и го целуна по бузата, оставяйки малко червено, петно.

— За мен както винаги — каза тя.

Хейзън вече бе започнал да й приготвя мартини. Жената го наблюдаваше с одобрение.

— Мартинито дава смисъл на всичко, нали? — додаде тя и се усмихна на Странд.

— Така казват — отговори Странд.

— Ръсел, трябва ли да се преобличам за вечеря, или мога да седна на масата с парцалите, с които пътувах?

— Ще дойдат само няколко приятели — отвърна Хейзън и се приближи към нея с мартинито й.

— Блаженство — промълви тя, като пое чашата си и отпи от нея. — Благославям те, скъпи Ръсел. Все пак ще си среша косата.

Отпусна се на един стол, като люлееше запотената от леда винена чаша.

— Линда ще прекара с нас уикенда, Алън — каза Хейзън и отиде да си вземе питието.

— Аз съм добавката от последната минута — обясни Линда Робъртс на Странд. — Мислех, че няма да успея да се измъкна. Току-що се върнах от Франция и разбрах, че в галерията има някаква бъркотия. Получила се е корабна пратка от картини от френския ни клон и десетина от тях изглеждат, като че ли са прекосили океана с кану. Мечтая си за това мартини още от Триборо Бридж^[5].

Но Странд забеляза, че чашата й бе само наполовина изпита, когато тя стана и отиде да се среши. Линда се спря на вратата и се намръщи. — Боже господи — възкликна, — какъв е тоя погребален вой?

Хейзън се засмя.

— Това е синът на Алън, Джими. Той е китарист.

— Олеле, боже! — Мисис Робъртс вдигна ръка към устата си с престорен ужас. — Трябва да ме извините, мистър Странд. Нямам абсолютно никакъв слух. Още в най-крехка възраст бях изложена на Вагнер и след това не можах да се оправя.

— Няма нищо — отвърна Странд развеселен. — Вкъщи му даваме да се упражнява само при затворени врати. Боя се, че всяко поколение има различна представа за музиката. Аз самият обичам единствено Брамс.

— Приятелят ти ми харесва, Ръсел — рече мисис Робъртс и излезе енергично от стаята с мартинито в ръка.

Няколко секунди в стаята дареше тишина, докато Хейзън разбъркваше леда в чашата си с пръст, а Странд се чудеше дали това е въпросната му любовница. На пръв поглед жената му харесваше, но за любовница не би си я избрал. Ако някой го беше видял как отива в апартамента на Джудит Куинлан и после излиза оттам с разрошена коса и замаян вид, дали Джудит щеше да минава за негова любовница? На човек лесно му излиза име.

— Тя идва тук на гости от време на време — каза Хейзън, като че ли му дължеше някакво обяснение. — Винаги внезапно. Къщата е толкова голяма… — Той не довърши. — Тя е вдовицата на един от най-добрите ми приятели. На четирийсет и седем години си отиде, както… — Хейзън щракна с пръсти. — Както играеше голф. От сърце.

— Тя, изглежда, се държи — забеляза Странд и Хейзън му хвърли странен изпитателен поглед.

— Разумно гледа да не остава без работа… Собственичка е на половин картинна галерия и много добре се справя с работата. Свързана е с една галерия във Франция и това й позволява да ходи в Европа по няколко пъти в годината. Понякога говори глупости, но трябва да ви уверя, че никак не е глупава — добави хладно Хейзън. — И се е отдала предимно на благотворителна дейност.

— Надявам се, когато умра, и моята вдовица да може да се отдаде предимно на благотворителна дейност.

— Работеше на Уол Стрийт. Беше много умен — продължи Хейзън, без да обръща внимание на шегата на Странд, която той изведнъж осъзна, че беше доста груба. — Чудо човек. Преумора. Чели ли сте, че пощальоните живеят по-дълго от директорите на големите корпорации?

— От многото ходене — забеляза Странд, като искаше другите да слязат, преди нивото на разговора да е спаднало още по-ниско.

— Знаете ли, може да си махнете връзката — каза Хейзън. — Вероятно никой друг няма да е с връзка. Истхамптън се е пролетаризирал. Не е като едно време. Баща ми държеше да се преобличаме за вечеря едва ли не всяка вечер. Сега почти всичко върви. И прозрачни рокли, и джинси, и червени панталони, каквито аз нося. Сигурен съм, че от всичко това могат да се направят доста мрачни социологически заключения.

Странд развърза връзката си и я пъхна в джоба. Вратът му беше толкова тънък, че бе почти невъзможно да си намери риза с достатъчно дълги ръкави и в същото време да не му е широка около врата. Хейзън го изгледа с любопитство.

— Забелязал съм, че ядете много…

— Като вълк — отвърна Странд.

— И въпреки това сте толкова слаб.

— Кльощав.

— Аз не бих се оплаквал. Ако ядях колкото вас, щеше да се наложи да ме карат с количка. — Той отпи от уискито си. — Но от вашето семейство никой няма склонност към напълняване.

— Да. Елинор понякога прави луди диети, ако види, че е качила няколко грама.

— Смешно — изсумтя Хейзън. — На нейната възраст и с нейната фигура.

На вратата се позвъни.

— Гостите ми за вечеря — каза Хейзън. — Надявам се, че няма да ви отегчат. Вечеринките в Хамптънс понякога са доста скучни.

 

 

На вечерята Хейзън седеше начело на масата, настанил Лесли, която беше вдигнала косата си, от дясната си страна, а Каролайн от лявата. До Каролайн седеше един от партньорите й по тенис отпреди три седмици. Странд забеляза с известно удоволствие, че не е онзи хубавият, Брад или Чад, за когото Хейзън го беше предупредил. До него пък седеше една жена на име Колдуел, която имаше къща към дюните и която беше дошла с мъжа си и дъщеря си. Дъщерята бе настанена до Джими и изглеждаше колкото него на възраст, макар че Странд никога не можеше да определи на колко точно години са момичетата. В неговите класове имаше момичета, за които знаеше, че са на шестнайсет, а изглеждаха на двайсет и пет. До момичето седеше едър, общителен мъж на име Соломон с дълга права побеляла коса, с която приличаше на Джордж Уошингтън. После следваше Линда Робъртс, отдясно на Странд, която не беше облечена с парцалите си от пътуването, както ги беше нарекла, а с дълга бледо морава рокля на волани, откриваща доста кокалестите й рамене. Мисис Соломон, хубава жена, въпреки острото си лице, с момчешка прическа и силен тен, седеше отляво на Странд. Масата завършваше с Колдуел, седнал между мисис Соломон и Лесли, представен като доктор Колдуел, човек на средна възраст със скръбно дипломатическо лице на посланик, който току-що е бил натоварен да връчи неприятна нота на някое непостоянно правителство. Странд забеляза, че Конрой, макар че живееше в същата къща, не беше включен в списъка на гостите от своя работодател.

Разговорът беше оживен и Странд се зарадва, като видя, че Каролайн и Лесли явно се забавляват, а момичето на Колдуелови, което бе поканено заради Джими, изглеждаше силно заинтригувано от това, което й разправяше Джими. Но на самия него му беше трудно да долови какво си говорят хората, освен откъслечни фрази, тъй като Линда Робъртс непрекъснато му приказваше с висок пронизителен глас.

— Тази вечер ще ви бъда ужасна компания — предупреди го тя, като сядаше до него. — Изтощена съм от пътуването със самолета. — Току-що се била върнала от Франция, заобяснява му тя, където освен работата в галерията в Париж имало някаква сватба, на която тя просто не могла да не отиде. — Четиристотин души гости — продължаваше тя. — За щастие, не заваля, иначе приемът в градината щеше да се превърне в морска катастрофа. На толкова много сватби през юни ме е валяло, а човек винаги има чувството, че когато един брак започне с тичане да търсиш подслон, след година-две ще последва развод. Ръсел ми разправи всичко за вас и за вашето симпатично семейство, и за това колко много сте направили за него. Трябва да се гордеете с дъщеря си. Ако аз бях на нейно място, сигурно щях да се разпищя и да припадна. Направо не знам какво ще стане със стария ни любим Ню Йорк. Никой не смее вече да носи бижута. Всичко е в сейфовете на банките. Застраховано. — Тя въздъхна и повдигна кокалестите си рамене. — Ръсел ми каза, че сте учител по история. Сигурно е много интересно. Това беше един от любимите ми предмети в Мичиганския университет, но вече престанах да чета вестници — освен светската хроника и рецензиите за филми, всичко останало е толкова песимистично. Едва говоря, много съм изморена. Летищата са ужасно нещо. Най-лошото е „Фиумичино“. Почти се отказах да ходя в Рим заради него. В днешно време пътуват толкова много хора, че виждаш най-странни субекти в първа класа. Мъжът ми едва не си купи един реактивен самолет, но почина. Винаги съм обичала да пристигам в Ница. Летището е точно до морето и е почти като в доброто старо време, когато можеше да се пътува до Европа с някой от онези разкошни плюшени кораби, където елегантни стюарди сервираха бульон в единайсет, като се плъзгаха между шезлонгите. А сега дори са извадили от употреба красивите италиански кораби. Макаронджийска им работа. Не искам да изглеждам като някой стар мърморко, но като че ли прекаляваме с прогреса. Съсипаха Лазурния бряг, същото може да се каже, разбира се, и за Маями Бийч, но от летището аз отивам право в моето гнезденце, то се намира в планината над Мужен, и въобще не мърдам оттам, само се разхождам из градината си. Нали знаете къде е Мужен, мистър Странд?

— Наричайте ме Алън — рече любезно Странд, като се чудеше колко ли бързо и дълго може да говори мисис Робъртс, когато не е уморена от пътуване със самолет.

— Алън. Имах един обожател, който се наричаше така. Прекрасен младеж. С божествена външност. Хората непрекъснато го питаха дали не иска да стане киноартист. Но той беше сериозен ездач. Направо посърна, когато се омъжих, и моментално се ожени за една жена, която се беше развеждала четири пъти. Със страхотна издръжка. Веднъж ни дойдоха на гости с жена си и Алън се цупи три дена, а ние трябваше да се престорим, че си стягаме багажа да ходим в Иския^[6], за да ги накараме да си отидат. Ужасно просто същество, жена му имам предвид. Печеше се без сутиен. Извънредно много се гордееше с него, с бюста си де, искам да кажа. Учила в Тексаския университет, а първият й мъж играел футбол в отбора на Далас и я биел през цялото време. Не можех да си изкривя душата и да го упрекна. Вие и вашата красива жена — боже мой, тя е направо потресаваща — трябва да ми дойдете на гости в Мужен. Често ли родите във Франция?

— Не — отговори Странд, като в същото време се мъчеше да обърне внимание на превъзходното парче агнешко в чинията си — Не често.

— Мужен много ще ви хареса. Той е тихо пристанище, скрито в планината. Мъжът ми го купи като сватбен подарък. Беше рядко внимателен съпруг. Работеше в международен мащаб. Имаше компании навсякъде. В множество страни. Само назовете една, искам да кажа страна, и ще видите, че той е имал компания и там. Естествено това означава, че се налагаше да отсъства ужасно дълго време от къщи.

Мога да си представя защо е отсъствал дълго време от къщи, помисли си злобно Странд.

— Това ме накара да се захвана с благотворителна дейност — продължи Линда Робъртс. — Толкова много време прекарвах сама. В такива случаи другите жени си намират любовници. — Тя отново се засмя глухо и истерично. — Но мъжът ми не беше снизходителен човек, о, не, напротив, изобщо не можеше да се каже за него, че е снизходителен. Благотворителността запълва огромна празнина в живота ми, мистър Странд, тоест, Алън. Но не бива повече да ви обсебвам. Както виждам, Нели Соломон направо умира да говори с вас, така че аз просто ще се вцепеня.

Мисис Соломон седеше от лявата му страна и той се обърна към нея с благодарност. Един-два пъти Лесли го погледна от другия край на масата по време на монолога на Линда Робъртс и му отправи иронична съжалителна усмивка.

Мисис Соломон се хранеше мълчаливо и с апетит, свела поглед над чинията си. Доктор Колдуел отляво говореше с тих поверителен тон на Лесли, което, както забеляза Странд, правеше почти през цялата вечеря. После Лесли му каза, че Колдуел се преместил да работи в Хамптънс, защото никога не можел да намери място за паркиране, когато ходел на посещения в града. Освен това се интересувал сериозно от музика и както спомена тя, знаел много неща и не говорел глупости. Според нея не приличал на дипломат, а на лекар, чиито пациенти непрекъснато умират.

— Цялото лято ли ще бъдете тук? — запита Странд мисис Соломон, защото все отнякъде трябваше да започне.

— Идваме под наем — отвърна мисис Соломон. — За втори път прекарваме лятото тук. — Тя говори с мек южен акцент, от Алабама, помисли си Странд. — Хърб иска да купим къща в тези места.

— Мястото е прекрасно — каза Странд.

— Ако не играеш голф — допълни мисис Соломон.

— Ако какво? — попита Странд озадачен.

— Ако името ти е Соломон — поясни тя, — клубът е доста клубен, ако ме разбирате какво искам да кажа.

— Разбирам — отвърна Странд смутен.

— Е, не е чак толкова лошо — добави мисис Соломон небрежно и се усмихна. Имаше съвършени малки остри бели зъби и усмивката смекчи лицето й. — Още не съм забелязала да има погроми. Предполагам, че ще купим къщата. Тези неща имат значение само в клуба. Навсякъде другаде може и да си от Занзибар и въпреки това ще те канят на гости. Мисля, че след петдесет години или клубът ще изгори, или всички ще са умрели. — Изведнъж тя го изгледа странно. — Вие нали сте евреин?

— Не. — Много пъти досега му бяха задавали този въпрос, и то почти винаги евреи. Заради гърбавия му нос.

— Извинявайте — каза мисис Соломон. — И аз не съм. По баща съм Фъргюсън. Нели Фъргюсън. Не знам защо си помислих, че сте.

— Аз знам.

Те се засмяха един на друг.

— Щях да ви спестя тази кратка тирада, ако знаех, че не сте евреин. Както ви казах, след петдесет години вероятно няма да има абсолютно никакво значение. Преди петдесет години в клуба не са пускали ирландци. Затова богатите ирландци са се установили в Саутхамптън. Петдесет години не са чак толкова много да чакаш за една игра на голф, нали? — Тя отново се усмихна.

Странд реши, че е много хубава жена. Ако Хейзън трябваше да си има любовница, Нели Соломон би била сто пъти по-подходяща от Линда Робъртс.

— В действителност — продължи мисис Соломон — тук много ми допада. Плажът е фантастичен, Ръсел ми дава да играя на корта му, когато поискам — утре ще играя с дъщеря ви, чух, че била страшна, пък и не е никак далече от Ню Йорк, така че Хърб може да прескача до службата си, когато се наложи.

— Какво работи?

— Ръсел не ви ли е казал?

— Не, той само спомена, че е поканил някои симпатични хора на вечеря.

— Пред нас настояваше да дойдем, за да се запознаем с вас. Отказахме друг ангажимент, за да го осъществим.

— Радвам се, че сте го направили.

— Много сте любезен. И Ръсел каза същото. — Тя пак се усмихна. Моят Хърбърт наема оркестри, урежда концерти — рок, кънтри, джаз, спиричуъли, разни блудкажи, какво ли не. Трябва да видите какви хора минават през нашата къща.

— Представям си — рече Странд и поклати глава. Милият Хейзън, за всекиго по нещо. Значи беше накарал Джими да донесе китарата си с цел. Може би му се е сторило, че някой от тях изглежда болен, анемичен или в първия стадий на някакво страшно заболяване, и затова е поканил доктор Колдуел да му направи тайна диагноза.

— Така се запознах с Хърбърт — продължи мисис Соломон. — Мислех се за певица.

— И какво излезе?

Тя вдигна рамене.

— Той ме извади от това заблуждение. Не можеш да измамиш стария Хърб, когато става дума за талант. — „Горкото момиче — каза ми, като ме чу, — ще трябва да се оженя за теб.“ — Тя се засмя и погледна нежно мъжа си. После се зае сериозно с яденето си. — Много обичам Ръсел да ме кани на своите угощения тук. Толкова са… нетипични за Истхамптън. Той колекционира особняци… като мен и Хърб…

— И нас — добави Странд.

Мисис Соломон му отправи малко детска, заговорническа усмивка.

— Нямах намерение да кажа това.

На Странд му хареса хубавата откровена млада жена с нейната закръглена привлекателна фигура, която, ако все така продължаваше да се храни както тази вечер, след години нямаше да бъде толкова привлекателна.

— Ръсел е много внимателен домакин — каза Странд.

— Прекрасен — което прозвуча „пррекррасен“. — Ходили ли сте някога у тях в Ню Йорк?

— Не.

— Тук е като къмпинг в сравнение с там. Странно е, такива угощения прави, а той самият почти нищо не хапва… забелязали ли сте?

— Да.

— Хърб казва, че ако притежава избата на Ръсел, няма да бъде трезвен нито един ден до края на живота си.

— Всичко наред ли е при теб, Нели? — провикна се Хейзън към мисис Соломон.

— Чудесно — отвърна мисис Соломон. — Тъкмо те хвалехме.

— Продължавайте — каза Хейзън и вдигна чашата си към нея, после се обърна и заговори с Лесли.

— Този зелен фасул доста си го бива, нали? — рече мисис Соломон, като дъвчеше внимателно, но решително една хапка.

— Flageolets^[7], така се нарича — обади се мисис Робъртс през Странд. Явно не бе изпаднала в обещаното вцепенение. — По традиция — добави мисис Робъртс — във Франция винаги го сервират с gigot^[8].

— Благодаря ти, Линда — рече мисис Соломон. В Алабама ние по традиция сервираме сладки картофи с жигото. — Тя ощипа лекичко Странд по крака под масата.

Странд се помъчи да се усмихне по-сдържано.

 

 

След вечеря Странд изпуши втората си пура. Забеляза, че Джими не си взе, когато мистър Кетли поднесе кутията. Всички излязоха на терасата да погледат луната над океана. Лесли стоеше до Странд и той я прегърна през кръста.

— Добре ли се забавляваш? — попита той.

— Великолепно — отвърна тя. — Дали обаче моето готвене ще те задоволява занапред?

— В понеделник ще пусна обява в „Таймс“, че търся готвач, cordon bleu^[9].

Лесли се засмя.

— Ръсел е прекрасен човек. Изглежда, от всичко разбира: от политика, изкуство, финанси, от какво ли не. Кара ме да се чувствам, като че ли образованието ми е било печално занемарено. И навсякъде е ходил.

— Като нас. В Музея на модерното изкуство, в Чайнатаун^[10], в Бронкс^[11]…

— О, моля ти се, Алън — прекъсна го спокойно Лесли. — Аз не се оплаквам. Но сериозно смятам, че трябва да попътуваме малко. Можем да пестим от други неща…

— От кои?

— Ами… от други — отговори неопределено Лесли. — Ръсел каза, че трябва да се занимавам повече с рисуване. Направо не е за вярване, бил е у нас само два пъти, първия път дори не може да се смята, а си спомня най-подробно и двете ми картини във всекидневната. Били смели и оригинални. Представяш ли си? Моите нещастни цапаници. Аз му признах, че рисувам само когато се чувствам самотна, и той ми отговори, че трябва да се постарая да бъда повече време самотна. Мислиш ли, че го е направил само от учтивост, за да ме поласкае?

— Не — отвърна Странд. — Той не е ласкател. Аз също винаги съм ти казвал, че харесвам картините ти.

— Не е същото. Ти си ми мъж, какво друго би могъл да кажеш, горкият? Добре ли изглеждам тази вечер? — Тонът й беше загрижен.

— Жената от дясната ми страна обяви, че си потресаваща.

— Как така потресаваща? Потресаващо хубава или потресаващо грозна?

— Потресаващо хубава.

— Какви приятни хора — рече Лесли. — И Джими, и Каролайн се държат така добре.

— Учудваш ли се?

Лесли го стисна за лакътя.

— Не — отвърна тя. — Наситих се на луната. Стана ми малко хладно. Хайде да се прибираме.

Другите ги последваха и Хейзън помоли Джими да им посвири. Джими погледна колебливо родителите си. Странд дума не обели, но Лесли каза категорично:

— Разбира се, Джими. — И Джими се качи да вземе китарата си.

Каролайн направи физиономия, но Лесли я видя и прошепна:

— Никакви такива, госпожице.

Странд не каза на Лесли за Хърбърт Соломон и за неговото положение в музикалния свят. Само щеше да се притесни, ако знаеше, че в известен смисъл Джими е на изпит. Джими изобщо не изглеждаше притеснен, когато изсвири няколко акорда за загряване, а после, като си акомпанираше сам, запя с почти разговорен, недраматичен тон разни песни, които Странд беше чувал по радиото. В ушите на Странд поне Джими не пееше нито по-зле, нито по-добре от изпълнителите, чиито плочи, както му разправяха, бяха във всички топ листи. Соломон слушаше с явен интерес и започна да предлага на Джими кои песни да изпълни. Странд забеляза, че всеки път Соломон избираше песен, различна по стил от предишната, така че Джими имаше възможност да покаже своята многостранност и диапазон, както и доколко познава най-популярните песни от последните пет-шест години.

— Много хубаво — каза Соломон, когато Джими завърши с един финален заглъхващ акорд, мисис Соломон изръкопляска, а мисис Робъртс извика: „Браво! Браво“ Лесли се усмихваше, явно доволна, и дори Каролайн изглеждаше впечатлена.

— Много ти благодаря, Джими — рече Хейзън. — Следващия път ще поканя по-голяма публика.

Скоро след това гостито се разтури и Джими, хванал китарата си, отведе с комбито момичето на Колдуелови в бара в Бриджхамптън, а Каролайн отиде да си легне, като преди това се уговори да изиграе няколко единични игри рано сутринта с младежа, който седеше до нея на вечерята.

Когато Соломонови се приготвиха да си вървят с доктор Колдуел и жена му, мистър Соломон каза на Странд:

— Момчето се отнася сериозно към свиренето си, нали?

— Изглежда да — отвърна Странд.

Соломон кимна.

— Ръсел знае служебния ми телефон. Ако Джими се интересува, кажете му да ми се обади някой път през седмицата.

— Много сте любезен — рече Странд.

Соломон сви рамене.

— Може и нищо да не излезе. Хиляди хлапета имат китари и добър слух. Все пак нека се обади.

Странд тактично се качи с Лесли и остави мисис Робъртс, която каза, че иска да си пийне нещо преди лягане сама с Хейзън във всекидневната.

— Защо мистър Соломон спомена за обаждане по телефона? — попита Лесли, когато Странд затвори вратата на спалнята зад тях.

— Той е в музикалния бизнес — поясни Странд и повтори всичко, което мисис Соломон му беше разказала за мъжа си.

— Не е ли мило от страна на Ръсел, че го е поканил тази вечер да чуе Джими? — попита Лесли.

— Много.

— Смяташ ли, че той и мисис Робъртс са?… — Тя не довърши изречението и Странд се засмя. — Знаеш какво имам предвид — добави Лесли.

— Да.

— Е?

— Бих казал, че не — отвърна Странд. — Мисля, че не би оставила приказките, за да бъде нечия любовница.

Лесли се засмя.

— Искаш да кажеш, че не е по вкуса ти.

— Да. Но познавам една жена, която е.

— Хубавата мисис Соломон. Вие двамата, изглежда, чудесно си допаднахте.

— Да, наистина — отвърна Странд. — Но аз нямах предвид нея.

— Верничкият ми — каза Лесли и го целуна. — Лягам само след една секунда.

 

 

Събуди се от нечии стенания. Лесли спеше в прегръдките му. В стаята бе тъмно и отначало, в просъница, стенанията се сляха с равномерния грохот на морето. Той издърпа внимателно ръката си изпод главата на Лесли и стана от леглото. Стенанията идваха от съседната стая, в която спеше Каролайн. Облече си един халат и излезе в коридора, където светеше лампа. Бос, се приближи тихо до вратата на Каролайн. Сега стенанията се чуваха по-ясно. Стаите на Хейзън и мисис Робъртс се намираха в другото крило на къщата и Странд се благодари, че каквото и да тревожеше Каролайн, нямаше да безпокои тях. Отвори вратата й. На светлината от коридора видя, че тя се мята конвулсивно в леглото и закрива с ръце лицето си, сякаш да се предпази от някакъв нападател. Той отиде бързо до леглото и я прегърна.

— Хайде, хайде — прошепна. — Няма нищо. Нищо ти няма.

Каролайн отвори очи, лицето й беше сковано от страх.

— Ох, татко — извика тя и се вкопчи в него.

— Просто си сънувала нещо лошо — каза той. — Аз съм тук. Няма нищо страшно.

— Ох, татко — заплака тя, — те ме нападнаха с ножове, смееха се, а аз нищо не можех да направя. Как ли не се мъчих…

— Шшт, шшт!

— Толкова ме е страх. — Тя го стискаше здраво.

— Няма от какво да се страхуваш. На всеки може да се случи да сънува нещо идиотско от време на време.

— Не си отивай. Моля те, не си отивай.

— Няма да си отида. Опитай се пак да заспиш.

— Не знам какво щях да правя, ако не беше дошъл. — Изведнъж тя се засмя. — Брадата ти боде.

— Извинявай.

— Много ми е приятно дори — каза тя сънено и след миг отново заспа.

Той седя дълго, като я стискаше в прегръдките ей. Когато се увери, че спи спокойно, внимателно я сложи да легне, зави я, излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Чу стъпки по стълбището и видя Джими да се качва с китарата си.

— Привет, тате. Какво обикаляш по никое време?

— Колко е часът?

— Минава три — Отговори Джими. — Изкарахме страхотна вечер. Случило ли се е нещо?

— Нищо. Каролайн сънувала някакъв кошмар.

— Това е от моята музика — засмя се Джими. — Не знаех, че има чак такава сила. Сега добре ли е?

— Напълно.

— Горкото момиче — каза Джими. — Е, лека нощ. Приятно спане.

Но Странд дълго не можа да заспи. Сега шумът на океана му се струваше зловещ, а равното, дишане на Лесли — несигурно и крехко и до болка скъпо за него в тихата чужда стая, където се бяха любили, но която не беше вече така недостъпна.

 

 

Събуди се късно сутринта, беше сам и се чувстваше уморен и неотпочинал. Когато слезе долу, мистър Кетли му каза, че всички са на тенис корта. Не беше гладен, затова изпи само чаша кафе. Денят бе задушен и той реши да се възползва от отсъствието на другите и да се изкъпе в океана, за да се разсъни.

Когато слезе по бански с хавлията си, терасата и плажът бяха още пусти. Морето не беше много бурно, имаше само малки вълни, които се къдреха и се разбиваха на десетина метра от брега. Странд съблече хавлията и запристъпва по белия ситен пясък към водата. Влезе дотам, докъдето се разбиваха вълните, водата беше студена и стигаше почти до кръста му. Вече се беше събудил почти напълно и му беше приятно да стои така и вълните да го обливат. Поплува малко, като си мислеше: „Трябва да се запиша в Християнския младежки съюз^[12] и да плувам поне три пъти седмично — ще ми бъде от полза.“

Когато почувства, че ръцете му се поумориха, стъпи върху гладкия пясък и тръгна да излиза. Но откри, че не може да направи нито крачка към брега. Водата се въртеше около него и му беше трудно дори да стои. После изведнъж изгуби почва под краката си и течението бавно и безмилостно го понесе навътре. Помъчи се да не изпада в паника, но заблъска лудо с ръце, за да се пребори с течението. Никога през живота си не се беше чувствал така уморен и започна да гълта вода. Нямаше смисъл да вика, нямаше кой да го чуе. Погледна към голямата къща, която се намираше толкова близо до него, но в която нямаше признаци на живот.

Тогава видя Конрой да излиза на терасата с вестник в ръка. Той седна и разтвори вестника, без да поглежда към брега.

— Конрой! — успя да извика Странд. — Конрой!

Видя как Конрой започна да се оглежда озадачено, сякаш не можеше да определи откъде идва гласът. После забеляза Странд, който махаше като обезумял, неспособен да вика повече, и се мъчеше да държи главата си над водата.

Конрой се обърна и замаха към къщата, после хукна към плажа, смъквайки пуловера си в движение. Беше по бермуди и бос. Гмурна се и заплува към Странд. Когато стигна до него, му каза с учудващо спокоен, равен глас:

— Без паника, мистър Странд. Само се обърнете по гръб и се дръжте над водата. Аз ще ви хвана. — Правата му коса беше залепнала за черепа, а ръцете му бяха слаби и бели.

Странд се обърна по гръб. Слънцето блестеше в очите му през мъгла от пяна. Усети, че ръката на Конрой го държи под брадата. Конрой плуваше със свободната си ръка бавно, много бавно, но не към брега, а успоредно на него. Течението ги отнасяше все по-навътре в морето. Странд дишаше тежко, поемайки болезнено въздух и вода. Брегът се отдалечаваше все повече и повече…

Повдигна глава и забеляза, че някой тича към брега и носи нещо. След миг осъзна, че това е Линда Робъртс и че мъкне намотано въже. Видя я как се гмурна във вълните и я изгуби от погледа си.

После изведнъж течението пусна двамата мъже. Конрой дишаше на пресекулки.

— Окей — рече той, — вече сме вън от него. Само запазете спокойствие.

Той започна да тегли Странд бавно към брега и с всяко загребване дишаше все по-тежко. Няма да успеем, помисли си Странд, и двамата ще се удавим. Искаше да каже нещо на Конрой, но не можеше да говори. После се чу цопване във водата до тях и Конрой протегна ръка. Беше въжето, което им хвърли мисис Робъртс, влязла до кръста във водата. Странд беше сигурен, че е стоял с часове във водата, а брегът изобщо не се приближаваше, но поне не се и отдалечаваше повече.

— Сега вече ще успеем — рече Конрой като хвана въжето.

Ръката му, която държеше Странд, сякаш доби нова сила. Мисис Робъртс бавно задърпа въжето. Сантиметър по сантиметър, милиметър по милиметър те се приближаваха до мястото, където стоеше тя. Когато стигнаха до нея, двамата с Конрой изтеглиха Странд през прибоя и най-накрая той се намери легнал на грубия пясък до самия бряг, като се мъчеше да се усмихне на мисис Робъртс, чиято тънка рокля бе прилепнала за кокалестата й фигура. Но лицето му сякаш се беше вкаменило и той не можеше да се усмихне.

Конрой се свлече до него със затворени очи, като дишаше тежко.

— Попаднали сте на подводно течение — каза мисис Робъртс и отмахна, мократа коса от очите си, а гласът й звучеше, сякаш говореше по телефона отдалече и връзката беше лоша. — Тези течения не са постоянни и са една от основните атракции на това крайбрежие.

После Странд загуби съзнание. Когато дойде на себе си, усети, че нечие лице се беше надвесило над неговото, нечии устни бяха притиснати до неговите и вкарваха топъл дъх в устата му. Целувката на живота. Изразът се въртеше глупаво в главата му. Мисис Робъртс се изправи. Тя сякаш се носеше над него, някъде между небето и земята, в червена мъгла. Конрой също се понесе над него в някаква червена мъгла.

— Жив е — чу той Конрой, пак като по телефона при лоша връзка.

Най-ужасната болка, която беше изпитвал през живота си, разкъсваше гърдите и раменете му и той не можеше да диша.

— Конрой — едва чуто промълви той, — боли ме. Боли ме тук… — Той успя да посочи гърдите си. — Боя се, че…

След половин час вече беше в интензивното отделение на болницата в Саутхамптън, доктор Колдуел стоеше надвесен над него и говореше на някого, когото Странд не можеше да види.

— Сърдечен…

„Един мъж точно на твоите години“ — беше казал доктор Принз…

След това дълго време нито чуваше, нито си спомняше нещо.