Ъруин Шоу
Хляб по водите (4)

4

Берлиоз. Гръмлив порой от тъжна музика. Но потомството се е отнесло несправедливо към него.

Хладна женска ръка на челото му. „Имам нужда от теб“ — беше му казал някой. Опита се да отвори очи, за да види чия ръка е на челото му, но усилието беше прекалено голямо. Както и да…

 

— Не разбирам — повтаряше момчето в малкия кабинет на Странд. Той бе предупредил Ромеро, че иска да го види за малко след часовете, и беше доста изненадан, когато момчето наистина дойде.

— Вече ти обясних — отвърна Странд, — че споменах за теб на… един приятел, мой нов приятел, който излезе влиятелен човек, и той ми каза, че ако искаш да продължиш образованието си, ще се опита да ти издейства стипендия…

— Да, да — обади се нетърпеливо Ромеро. — Всичко това го чух. Но защо все пак се е захванал с мен?

— Казах му, че си обещаващ — поясни Странд.

— Нищо не съм обещавал — възрази навъсено Ромеро.

— Нямах това предвид — продължи Странд. Трудно му беше след дългия ден да запази търпение пред нисичкото, раздърпано момче със сурово и подозрително лице изпод разчорлената коса. Облечен в безформени сини джинси, мръсни гуменки и избеляла футболна фланелка, която му беше доста голяма, вероятно открадната от някоя съблекалня още преди сума време, Ромеро небрежно се бе излегнал на бюрото и нагло въртеше в ръцете си незапалена цигара. Номерът на фланелката беше „17“. Момчето идваше с нея, на училище всеки ден и понякога в сънищата на Странд цифрата „17“ се появяваше на някакъв объркан, мъглив фон. — Имам предвид, че от всички мои ученици, които иначе не биха могли да продължат в колеж, става дума по свое желание, ти проявяваш най-своеобразен интелект.

— Вие се майтапите, нали, професоре? — рече Ромеро и се подсмихна. — Кой знае какво ви се ще да кажете всъщност — сигурно, че в класа си имате едно момче, което доказва, че всички пуерториканци са малко чалнати. Каква е играта?

— Няма никаква игра — отвърна рязко Странд, като съжали, че изобщо е отворил дума за момчето пред Хейзън. — И моля те, не намесвай пуерториканците. Моят приятел се интересува от образованието, той има полезни връзки и смята, че на по-необикновените ученици трябва да им бъде дадена възможност…

— Все още не мога да го разбера, професоре — упорстваше Ромеро.

— Не ме наричай професоре. Не съм професор.

— Окей, мистър Странд, искам да кажа, него какво го грее това? Някакъв човек, дето дори не го познавам.

— Нищо не го грее — отговори Странд — освен може би чувството на удовлетворение, ако се справиш добре и после успееш в някоя професия.

— И какво се иска от мен — да подпиша договор или нещо подобно, че ще му давам половината от това, което изкарам в продължение на десет години, тъй ли? — Ромеро извади овехтяла евтина запалка от джоба си, после размисли и я прибра обратно.

Странд поклати тъжно глава. Очевидно момчето не се ограничаваше да чете само историческа и научна литература. При подбора на книги за прочит то явно не пренебрегваше вестникарските колони с клюки за Холивуд, шоубизнеса и разните посредници.

— Ромеро — каза той, — чувал ли си някога за милосърдие?

— Милосърдие ли? — Момчето се изсмя злобно. — Разбира се, че съм чувал за милосърдие. Майка ми е от клиентите на „Социални грижи“.

— Това няма нищо общо със „Социални грижи“. Нямам намерение да седя тук и да споря с теб цял ден. Ако искаш да отдадеш една-две години от живота си на сериозно учение, има голяма вероятност да получиш стипендия за някой колеж. Мисля, че можеш да се справиш, ако това има изобщо някакво значение за теб. Предлагам ти да отидеш вкъщи и да го обсъдиш с майка си и баща си.

— С баща си — засмя се пак момчето и белите му зъби проблеснаха на мургавото му мръсно лице. — Този човек отдавна го няма. Не съм го виждал от деветгодишна възраст.

— Тогава с майка си.

— Тя няма да ми повярва. Ще ме пребие от бой, защото си измислям разни глупости.

— Тогава се посъветвай със самия себе си, Ромеро — отсече ядосано Странд и стана. — Ако решиш, че искаш да излезе нещо от теб, ела ми се обади. Но ако искаш да останеш нехранимайко цял живот, все едно нищо не съм ти казал. — Събра няколко писмени работи и ги пъхна в куфарчето си. — Вкъщи ме чака много работа. Трябва да вървя. Сигурен съм, че и ти имаш да вършиш куп важни неща днес следобед — добави саркастично той, — и затова няма да те задържам повече.

Ромеро го погледна и се усмихна, сякаш от това, че беше ядосал учителя си, печелеше точки в някакво тайно съревнование със своите съученици.

— Махай се оттук, махай се веднага! — избухна Странд и после се засрами, че се е развикал.

— Както кажете, професоре — отвърна Ромеро и тръгна към вратата. На прага се спря и се обърна. — Аз мога сам да се грижа за себе си, ясно ли е? — рече грубо той. — Няма нужда никой да страда от безсъние заради Хесус Ромеро.

Странд отиде до вратата и я затръшна. После се върна на бюрото си, седна и стисна глава между дланите си.

 

 

Като тичаше надолу по входните стълби на училището, настигна Джудит Куинлан от катедрата по английски. Беше чувал някои от учениците да й викат мис Куинин^[1], макар че, доколкото знаеше, не пред нея.

— Добър ден, Джудит — поздрави Странд и забави крачка. Тя бе дребничка жена и когато вървяха заедно към автобуса, както често се случваше, за нея беше невъзможно да върви с обичайното му темпо, освен ако не подтичваше. Имаше крехка, но приятно закръглена фигура и тъжно стайно личице, на което не слагаше грим. Любимият й цвят, поне в училище, бе сиво-кафявият. Ползваше се с добро име като учителка, беше му симпатична и от време на време обядваха заедно или изпиваха по едно кафе. Никога не можеше да определи на колко години е — някъде между трийсет и четирийсет, мислеше си той.

— О, Алън — възкликна Джудит, щом стъпиха, на тротоара и тя започна машинално да върви по-бързо, — колко се радвам, че те виждам. — После го погледна изкосо. — Имаш такъв вид, като че днес са те дъвкали и изплюли.

— Не знаех, че ми личи. Беше както обикновено — Странд тръгна още по-бавно, — трийсет камшика.

Тя се засмя. Смехът й беше приятен — тих и непринуден. Не бе красива, но имаше хубави бледосиви очи, които присвиваше леко, сякаш се мъчеше да разбере какво точно й казва:

— Знам какво имаш предвид. Канех се да изпия едно кафе. Искаш ли да дойдеш с мен?

— По-скоро бих изпил бутилка скоч — отговори Странд, — но ще се задоволя с кафе.

Минаха покрай мъжа с бейзболната шапка на ъгъла.

— Чувал съм, че продава на децата хероин — каза Странд.

— Аз пък съм чувала, че им продава лотарийни билети — отвърна Джудит.

— Сигурно и двете. Или може би е просто някой педофил.

Тя отново погледна Странд.

— Изглеждаш така, като че ли се печеш на бавен огън. Минавало ли ти е някога през ума, че не си създаден за учител?

— Ще трябва да помисля за това — отвърна угрижено Странд.

— Не биваше да ти задавам този въпрос.

— Защо? Напоследък и аз си го задавам. — Не уточни откога, но всъщност беше от събота сутринта. — Двоумя се. Ето ти и отговора.

Джудит се засмя.

— Нали нямаше да е зле — рече тя, — ако наистина имахме два мозъка — единият да ходи на работа, а другият да си седи вкъщи и да размишлява.

— Е, има някои неща, които спокойно можем да кажем в полза на нашата професия — подхвърли Странд. — Ниско платена е, трудна, недооценена, опасна от време на време и разполагаме с дълги ваканции. Можем също да стачкуваме като работниците от обществената хигиена.

В кафенето над димящите чаши Джудит каза:

— През целия срок се мъча да реша дали другата година да остана, или не.

— Как така? — Странд сложи захар в чашата си.

— Не те ли е страх от диабет, или че ще напълнееш например? — попита Джудит и поклати глава, когато Странд й предложи захарницата.

— Радвам се на отлично здраве — отвърна Странд. — Това е единственото нещо, в което съм що-годе сигурен. А ти сериозно ли говориш за това, което каза преди малко?

— Да. — Джудит бавно кимна, а хубаво подстриганата й къса черна коса, в която се забелязваха няколко бели кичура, леко се разлюля около лицето й.

— Какво ще правиш, ако не останеш?

Джудит сви рамене и поднесе с две ръце чашата към устата си, при което за миг заприлича на дете.

— Сигурно ще стана ветеринарен лекар. След всичко, което ми е минало през главата, няма да имам никакви проблеми да се занимавам с диви животни. Или ще стана монахиня. Аз съм пропаднала католичка, но заради спокойствието в някой манастир може и да успея да вляза в пътя.

— Мислила ли си някога да се омъжиш?

Джудит се изчерви и Странд съжали, че я е попитал.

— Разбира се — отвърна Джудит. — Но предложенията не бяха… ъъ… блестящи.

— Ти си привлекателна жена. — Като го изрече, Странд осъзна, че почти си вярва.

— Чаках, както казват момичетата, да дойде най-подходящият обект. До този момент — добави тя с предизвикателен тон — се появяваха все неподходящи. Вече няколко пъти. Аз съм обикновена жена, но не чак толкова обикновена, та да се заблуждавам, че бракът ще реши проблемите ми. Твоите реши ли ги? — попита ехидно тя.

— Някои да — отвърна Странд. — Но създаде други — додаде той, за да не прозвучи съвсем самодоволно. „Деца… — щеше да каже — пари“, но се въздържа. Вместо това рече: — Има много места по света, които бих искал да видя. Но с една учителска заплата не може кой знае колко да пътуваш. Насърчавам го у потомството си и им казвам да ми носят снимки на връщане. Една от дъщерите ми смята да ходи в Гърция това лято. — Нямаше понятие защо го спомена в разговора.

— Миналото лято бях на екскурзия до Лейк Дистрикт^[2] — вметна Джудит. — Мечтата на всеки учител по английска литература.

— Е, как беше?

— Ужасно — засмя се кисело Джудит. — През цялото време валеше, бях с една група учители по литература от Средния запад. Един ден говорихме за Уърдзуърт, а останалото време прекарахме в обсъждания как да се разглежда Хамлет с подрастващите ученици. Аз не говорих много. Трудно е да се обясни, че повечето ми ученици са виждали убийства — истински убийства в собствените си квартали и че с удоволствие биха убили чичовците си, а дори и бащите, и майките си, ако имат възможност.

— Трябва да отида до Виена някой ден с група учители по история — рече Странд — и да им разкажа за трудностите, които срещам, когато обяснявам на моите ученици позицията на Метерних^[3] на Виенския конгрес^[4].

И двамата се засмяха.

— О — възкликна Джудит, — и двамата ще останем и догодина.

— Обречени сме. Идея фикс. Макар че и ние си имаме нашите успехи, не е ли тъй? Той си спомни за Хесус Ромеро този следобед. — Някои от тях доста трудни за понасяне.

— Една моя ученичка отпреди години, на която бях казала, че може да стане писателка, имаше разказ в „Пентхаус“^[5] миналия месец — рече Джудит. — Ужасно порно. Скрих списанието от майка си, когато ми дойде на гости.

— Утре денят ще е по-добър — каза Странд, като допи кафето си и стана.

— Не бъди толкова сигурен — отвърна Джудит Куинлан и също се изправи.

 

 

Когато Странд се прибра, вкъщи нямаше никой и той се възползва от отсъствието на Лесли, за да си подремне. Чувстваше се, изтощен и с удоволствие щеше да поспи.

Събуди се с чувството, че не е сам вкъщи. Не можеше да е Лесли, защото тя щеше да влезе в спалнята. Той приглади покривката на леглото, за да не види тя, че е спал, обу си обувките и излезе в коридора. Чу тракане на съдове в кухнята и отиде там. Каролайн седеше на масата, пиеше мляко и ядеше торта. По бялата памучна яка, която се подаваше под пуловера й, разбра, че е играла тенис.

— Здравей, татко — поздрави тя. — Ще хапнеш ли с мен?

Странд си погледна часовника.

— Ще изчакам вечерята.

— Аз не издържах. Умирам от глад. — Каролайн пъхна голямо парче торта в устата си. По него имаше мека шоколадова глазура и тя облиза пръстите си. — Мм, чудно е!

Той седна усмихнат срещу нея, наслаждавайки се на апетита й.

— Щом хората могат да ядат шоколадови торти — каза тя с пълна уста, — не мога да разбера за какво им е кокаин. Знаеш ли, пак срещнах нашия приятел.

— Кой приятел?

Мистър Хейзън. Дойде на кортовете. Изглеждаше наистина кошмарно. Като крив пъпеш е. С тази скиорска шапка. Сигурно я е изплел някой сляп норвежки трол^[6].

Не бъди толкова груба, Каролайн, моля те — прекъсна я Странд.

— Иначе е добре. Наистина. Бил дошъл да се увери, че ще се прибера безопасно вкъщи. Не искал да се забърквам повече в никакви инциденти. Какъв инцидент беше само онази вечер. Майчице мила! Щях още да играя, но той непрекъснато си гледаше часовника и се притесняваше. По пътя за вкъщи добре си побъбрихме.

— Така ли? — попита Странд. Някак си го смущаваше мисълта, че толкова зает човек като Хейзън ще си губи времето да изпраща едно седемнайсетгодишно момиче през парка. Спомни си какво беше казал на Джудит Куинлан, когато минаха покрай дебелака с бейзболното кепе на ъгъла: „Може би е просто някой педофил“. Това беше шега, разбира се, но педофилията сама по себе си не бе шега и независимо от общественото си положение по-възрастните мъже не бяха застраховани срещу тази болест. Навремето самият той бе дълбоко развълнуван от една много хубава приятелка на Елинор от гимназията, която постоянно се навърташе у тях. Трябваше съзнателно да си налага да не я докосва и да не показва какво чувства, когато тя го целуваше по бузата за поздрав — измъчваха го съвсем реалистични и най-подробни еротични сънища, свързани с нея. Той не беше такъв човек, че да прекрачи границата на тези неволни отклонения, но кой знае що за човек е в действителност Хейзън. Хората не ходят с табелки, на които пише: „Педофил“. А трябваше да приеме и факта, че Каролайн не беше вече дете, а бързо се превръщаше в привлекателна млада жена. Знаеше, че не може да й каже нито дума за това, но ако нещата се развият в застрашителна насока, той ще поговори с Лесли, чиито инстинкти бяха по-надеждни от неговите.

— За какво си приказвахте? — попита той Каролайн.

— За много неща. — Каролайн лапна още едно парче от тортата и го преглътна с мляко. — Той ме погледа и направи няколко забележки. Бях изненадана. Говореше с вещина.

— На младини е бил спортист и сега членува в „Ракет Клъб“.

— А, така ли? — рече равнодушно Каролайн. — Та той ми каза, че играя, доста добре, но трябвало да се помъча да бия втория сервис с повече лифтиране, а обратният ми удар да е по-плосък и аз съм абсолютно съгласна с него. Попита ме дали бих искала да се отдам сериозно на тениса, с разните му там треньори, тренировки и други подобни глупости, но аз му отвърнах: не, не съм достатъчно добра, никога няма да успея и направо ще се изям от мъка, като отпадна от състезанията още в първия кръг. Той се съгласи, че това е разумно, човек трябвало да знае какви са му възможностите. На тенис корта — додаде мрачно тя — не е кой знае какво да си наясно докъде ти стигат възможностите, така му заявих и той се засмя. — Тя също се засмя. После стана по-сериозна. — Попита ме какво смятам да правя по-нататък. Май обича да задава въпроси, а?

— Ти какво му отговори?

Каролайн го погледна крадешком, поколеба се, сякаш щеше да каже нещо, после промени решението си.

Усети, че го лъже и извърта. Не беше характерно за нея. Тя не бе потайно момиче. Докато растеше, беше преминала през обичайния избор на професия — балерина, артистка, медицинска сестра, — но това приключи, когато стана на дванайсет години. Оттогава май се задоволяваше само с това да преминава в по-горен клас и да играе тенис, когато може. Бе изненадан, че е разговаряла толкова открито с Хейзън. Тя беше стеснително момиче и — освен с домашните си — говореше малко и предпазливо, имаше неколцина приятели, и то само момичета, и той знаеше от Лесли и Елинор, че според нея момчетата й се подигравали, когато я ухажвали, и тя ги отбягвала.

— Какво отговори на мистър Хейзън? — повтори Алън.

— Казах му, че първо смятам да порасна — отвърна Каролайн почти предизвикателно.

— Той засмя ли се? — попита Странд.

— Мистър Хейзън не се смее много — отговори Каролайн. — Призна, че Елинор му е направила много силно впечатление. Естествено. — Тя говореше без всякаква следа от ревност, сякаш приемаше факта, че Елинор е звездата на семейството. — Ако младите жени като нея били повече, нямало да има нужда от поправката към Конституцията за равноправието, нито от списания като „Миз“^[7]. Изглежда, са си поговорили доста задушевно в таксито. Нищо не спомена за Джими. — Тя се намръщи, сякаш смяташе, че това е обида за брат й. — Той има ли деца?

— Да, три — отвърна Странд. — Едно момче и две момичета. Приблизително на вашата възраст.

— Странно, нито дума не обели за тях. Ти хвалиш ли се с нас?

— „Хваля се“ не е точната дума — отговори й Странд. — Оплаквам плодовитостта на майка ти.

— Да, да — рече Каролайн и се усмихна. Стана от масата, пресегна се и целуна Странд. — Ау — възкликна тя, — шоколад на бака! — Извади носна кърпа и избърса шоколада, после прибра остатъците от тортата в хладилника и хвърли празната кутия от мляко в кофата за смет. — Довечера щял да ти се обади.

— Защо?

— Иска да ни покани всички извън града през уикенда. Имал къща на морето в Истхамптън^[8] с басейн, тенис корт и така нататък. Звучи страхотно, нали?

— Страхотно — съгласи се Странд.

— Каза, че там ще мога да поиграя с няколко добри тенисисти, а ако някой искал да язди, наблизо имало коне. Щял да ни вземе с колата си в петък следобед и да ни върне в неделя вечерта.

— Майка ти има уроци в събота сутринта.

— Веднъж, поне веднъж — възрази Каролайн, — може да остави тия хлапета в събота сутринта да играят бейзбол, да пушат опиум или да гледат телевизия. Поне веднъж.

— Ще го обсъдим, като си дойде майка ти.

— Ще ти кажа какво ви пречи на вас с майка — подхвърли Каролайн, — прекалено съвестни сте.

— Може би си права. А сега по-добре иди си вземи един душ, преди да се е прибрала майка ти.

— Слушам — отвърна весело Каролайн и тръгна да излиза от кухнята. Изведнъж тя се спря. — А, още нещо.

— Какво?

— Мистър Хейзън е разговарял с един от своите съдружници в кантората и онзи го убедил, че трябва да съобщи на полицията за престъплението, така го нарече — престъплението. Вече го е направил, спомена нещо за гражданския си дълг и че не е разсъждавал ясно вечерта, когато се е случило. Предупреди ме, че сигурно някой детектив ще дойде да ми задава въпроси. Как се разговаря с детектив?

— Не съм специалист в тази област — отвърна Странд. — Доколкото си спомням, никога не съм разговарял с детектив.

— Надявам се, че ще бъде млад — рече Каролайн и пак понечи да излезе, но Странд я спря.

— Каролайн, не казвай на майка ти за детектива.

— Защо?

— Защото може изобщо да не дойде и няма смисъл да й напомняме за инцидента, както го нарича мистър Хейзън. Може да не й личеше, но тя беше ужасно разтревожена в петък вечерта и знам, че вече се безпокои за теб дори когато ходиш в парка през деня.

— Добре, татко — съгласи се Каролайн. — Тя е твоя жена.

— Между другото, Каролайн, благодари ли на мистър Хейзън за ракетата?

— Разбира се — отвърна с достойнство Каролайн. — Не съм чак такъв дивак. Благодарих му, и то най-учтиво. — Тя тръгна да си вземе душ, като тананикаше по коридора.

Странд изми чашата, чинията и ножа на Каролайн и ги избърса, за да скрие от Лесли извършеното преди вечеря прегрешение. Като ги прибираше, се запита дали не трябва да отиде до най-близкия полицейски участък и да каже на онзи, който се занимава с тези неща, да бъде така любезен да не изпраща никакви детективи у тях — било е прекалено тъмно, за да може дъщеря му да различи някое от замесените момчета, тя се готви за последните си изпити и той би предпочел да не и отвличат вниманието в този момент. Надяваше се, че полицията с радост ще приложи случая към дело ще го забрави, тъй като и без това в квартала имаше големи проблеми за разрешаване.

Странд чу, че телефонът звъни, и отиде в преддверието да се обади. Беше Елинор.

— Как прекара уикенда? — попита той.

— Здравословно — отвърна тя. — Аз спах, а другите пиха през повечето време. Хората, на които бях на гости, познават Хейзънови. Една поправка в моята първа информация за твоя приятел. Имал е три деца. Момчето е починало. ЗН.

— Какво?

— ЗН. Злоупотреба с наркотици, с хероин. Преди пет месеца. Всички били заминали през уикенда и той оставил бележка на прислугата, че не иска да го безпокоят. Не го безпокоили и когато накрая счупили бравата и влезли в стаята му, всичко било свършено.

— О, боже!

— Направо да те побият тръпки, нали? Може би трябва да влезеш в стаята на Джими да видиш дали няма спринцовки.

— Елинор — попита строго Странд, — да не би да знаеш нещо за Джими, което не си ни казала?

— Не. Само дето е невъзможно да се предпазиш напълно. Местата, където се навърта, а и хората…

— Убеден съм, че не е… не е от тях.

— Сигурно и мистър Хейзън е бил убеден. Защо не го попиташ?

— Няма да направя подобно нещо.

— Прав си. Няма смисъл да се надяваш. Случайно ми хрумна. Забрави за това. Чух още някои неща за семейството на Хейзън. Жена му, изглежда, не я обичат много, прекарва повечето време в Европа. И дъщерите му не са особено популярни. Едната живее с някакъв филмов режисьор в Сан Франциско без видими средства за препитание. Другата е в Рим, не е известно с какво се занимава. И двете били много красиви според моите приятели. Нищо чудно, че на мистър Хейзън му се понрави идеята да вечеря с нас. Макар хората да смятат, че си има любовница. Новината не е кой знае колко шокираща за края на двайсетия век, нали?

— Да — съгласи се Странд.

— Предай целувки на всички. Довиждане до петък вечер.

Странд окачи слушалката и впери поглед в телефона. Злоупотреба с наркотици. Потръпна. Чувството на вина е сигурно непоносимо бреме. Сериозна причина да говориш за нихилизма на младежта, за отговорността пред новото поколение, предложението да помогне на Хесус Ромеро, разходката в парка със здрава млада спортистка. При всичките клубове, заседания на управителни съвети, при всичките тези пари да оставят сина ти затворен цели два дни…

Странд излезе в коридора и спря пред вратата на Джими. Дълго я гледа, после натисна дръжката. Вратата беше отключена и леко се отвори. Странд се поколеба, после я затвори решително.

 

 

Вечеряха в кухнята, бяха само Странд, Лесли и Каролайн. Джими рядко се появяваше за вечеря, но съвестно известяваше майка си дали ще дойде, или не. Странд не беше казал на Лесли за поканата на Хейзън и усещаше върху себе си умолителния поглед на Каролайн.

— Хайде — прошепна високо тя накрая.

— Какво хайде? — попита той, макар да знаеше за какво става дума.

— Знаеш какво. За уикенда — подсети го Каролайн.

Лесли го погледна въпросително. Тя се зае с приготвянето на вечерята още щом се прибра, а той пишеше графика за последните изпити, така че си размениха само по една целувка за поздрав и няколко думи за изминалия ден — предпазливи и уклончиви от негова страна, думи, в които не се споменаваше нищо за детективи, за Хесус Ромеровци или младежи, намерени мъртви след злоупотреба с наркотици.

— Какъв уикенд? — попита Лесли.

— Изглежда, мистър Хейзън е минавал покрай тенис кортовете и е изпратил Каролайн до вкъщи — поясни Странд.

— Много мило от негова страна.

— Много — съгласи се Странд. — Оказа се, че имал къща в Истхамптън…

— С тенис корт и плувен басейн — намеси се Каролайн. — Който се отоплявал. Басейнът де. И е на брега на океана.

— За какво им е притрябвал басейн, след като целия Атлантически океан е пред тях? — попита разумно Лесли.

— О, майко! — възкликна Каролайн. — Когато е лошо времето. Освен това океанът е студен.

— Е — каза Лесли, — парите нали са негови. Все пак, какво общо имаме ние с крайбрежната къща на мистър Хейзън?

— Поканил ни е там за уикенда — обясни Странд — чрез Каролайн.

— Всичките — допълни Каролайн.

— Това май е прекалено голяма благодарност за една паница супа — забеляза Лесли. Тя погледна Странд. — Ти как мислиш?

Странд вдигна рамене.

— А ти?

— Ще ни вземе с колата си в петък следобед — намеси се Каролайн, а думите изскачаха припряно от устата й — и ще ни докара обратно в неделя вечер.

— Ами уроците ми в събота сутринта? — обади се колебливо Лесли.

— О, тия нафукани малолетни престъпници! — възкликна Каролайн. — Те ще те изберат за „Жена на годината“, ако ги освободиш една събота.

— Шшт, Каролайн — рече Лесли, — сега мисля.

— В тая къща прекалено много се мисли — вметна отначало Каролайн. — От мислене ще станем абсолютно инертни.

— Би ли замълчала малко, Каролайн — обади се ядосано Странд.

— Той е един самотен възрастен човек — упорстваше Каролайн. — Най-малкото, което можем да направим, е да го поразвеселим. Разправяше ми, че в къщата имало шестнайсет спални. Вие как бихте се чувствали да кукате самички по цели седмици в шестнайсет спални? Винаги сте твърдели, че трябва да се съобразяваме с нуждите на другите. Ако искате да знаете, мистър Хейзън е именно един от тези хора.

— Госпожице адвокат — отривисто я прекъсна Лесли, — ако спрете за миг, може би ще успеем да обсъдим предложението на мистър Хейзън.

— Няма какво да обсъждате — сопна се Каролайн.

Лесли докосна леко ръката й.

— Добре — рече Каролайн, облегна се назад с примирение и скръсти ръце, — заключвам си устата.

— Сигурна ли си, че всички са поканени? — попита Лесли. — И Джими, и Елинор ли?

— Да — отвърна Каролайн.

— Той ли ти каза така?

— Не с толкова много думи — призна Каролайн. — Но то се разбираше.

— Алън — обърна се Лесли към Странд, — видът ти е такъв, че малко морски въздух няма да ти навреди.

— Е — обади се победоносно Каролайн, — най-после тук започнаха да се чуват разумни приказки.

— Струва ми се, че мога да отложа уроците — додаде замислено Лесли. — Ще намеря някакъв начин. Трябва да поговоря с Елинор и Джими, да видя те какво ще кажат…

— Ако ме лишат от това удоволствие — възропта Каролайн — заради някакви си техни егоистични причини, никога вече няма да им проговоря.

— Не се дръж като малко дете — прекъсна я Лесли. — Казах, че ще го обсъдим.

В този миг телефонът иззвъня и Странд стана от масата.

— Аз ще вдигна. Сигурно е тъкмо самотният адвокат.

На телефона беше Хейзън.

— Надявам се, че не съм прекъснал вечерята ви.

— Не — отговори Странд. — Тъкмо привършвахме.

— Хареса ли ви Берлиоз?

— Беше великолепно. Още веднъж ви благодаря.

— Няма защо. Винаги когато поискате да отидете, само ми се обадете. Изпращат ми билети за почти всичко и доста често се оказва, че не съм свободен дадената вечер.

— Каролайн ми разправи, че сте я изпратили до вкъщи — продължи Странд, като си мислеше: „Как ли се чувства човек, когато му изпращат билети за почти всичко?“ — Много мило от ваша страна.

— Тя е прекрасно дете — рече Хейзън. — И умно, освен всичко останало. Разказа ли ви за нашия приятен малък разговор?

— Да — отвърна Странд. Не можеше да не си помисли как ли би нарекъл Хейзън разговорите, които е водил със сина си, преди да разбият бравата на вратата.

— И аз имах малък разговор с един млад човек днес следобед — вметна Странд. — Момчето, за което ви споменах. Ромеро. Но той не бе особено приятен.

— Какво ви каза?

— Че ще си помисли.

— Ще има ли някаква полза, ако аз поговоря с него?

— Съмнявам се.

— Е, вие знаете най-добре. Каролайн пита ли дали ще дойдете на Острова^[9] този уикенд?

— И още как. През цялата вечер само за това ни предумваше.

— Нали ще дойдете? — попита настойчиво Хейзън.

„Да кука самичък в шестнайсет спални и да плува соло в затоплен басейн.“

— Още се опитваме да решим дали ще можем — отвърна Странд.

— Разбира се, другата ви дъщеря и жена ви също са поканени.

— И от Каролайн така подразбрахме. Не знам какви са техните планове. Мога ли да ви се обадя в сряда или четвъртък?

— Когато ви е удобно — съгласи се веднага Хейзън. — Имате ли молив под ръка? Ще ви дам телефона си в кантората.

— Слушам — каза Странд и записа номера, който Хейзън му продиктува. — Впрочем Каролайн сподели, че все още изглеждате зле.

— Нищо ми няма — отвърна бързо Хейзън. — Ако не се поглеждах в огледалото и ако бебетата не писваха в количките си, като ме видят, щях да съм забравил за случилото се.

— Каролайн спомена нещо и за полицията — добави Странд, като сниши гласа си, за да не се чува в кухнята.

— Да. Страхувам се, че е просто ненужна формалност. Но един от моите съдружници е в кметската комисия по детската престъпност и той ми каза, че най-трудната част в тяхната работа е да се направи точна статистика, така че по-скоро заради него, отколкото по някаква друга причина, аз… нали не възразявате?

— Мисля, че не — рече Странд, но знаеше, че неохотата му си пролича.

— Е, надявам се, че ще можете да дойдете през уикенда — завърши Хейзън. — Ще чакам да ми се обадите.

Казаха си „дочуване“ и Странд затвори. Върна се в кухнята.

— Е? — попита загрижено Каролайн.

— Сигурно е трудно да запълниш всичките тези спални — каза Странд и седна.

— Ти не ми отговори — простена Каролайн.

— Обещах му, че ще се обадя по-късно през седмицата. А сега ме остави да си изям десерта.