Ъруин Шоу
Хляб по водите (3)

3

„Завиждам ви за семейството, сър — му беше казал някога, в миналото един глас. Преди години? Миналата вечер? — Безкрайно“ — Кой го беше казал? На кого? Какво семейство?

 

Странд четеше в спалнята. Лесли беше много заета в събота сутрин, тъй като всеки половин час от осем до един идваха деца на уроци и Странд се затваряше, за да не чува нескопосното им дрънкане. Той четеше, без да бърза. На масичката до леглото държеше две книги, които обичаше да прелиства през свободното си време: „Покоряването на Мексико“ и „Покоряването на Перу“ от Прескот^[1]. Самият той историк — теоретик, чиито изследователски усилия се свеждаха до редки посещения в обществената библиотека на Четирийсет и втора улица, Странд особено ценеше обширните описания на слепия учен, който, затворен в Кеймбридж, разказваше за отчаяни подвизи, извършени в далечни земи от безстрашни мъже, променили облика на планетата с една шепа саби и нищожно количество коне, без дори да си помислят за присъдата на историята над колониалните завоевания, произнесена векове по-късно от жителите на белязания с тяхната вина континент, който те щяха да оставят зад гърба си.

По други причини той се възхищаваше от произведенията на Самюъл Елиът Морисън^[2], сражавал се в морски войни, преплавал океанските пътища на Колумб и Магелан и описал първобитни пътешествия и кървави битки в такава ярка и силна проза. Ако беше амбициозен, можеше да се помъчи да бъде като Прескот. Животът на човек като Морисън, признаваше си тъжно той, не би бил по силите му.

На младини се бе надявал да стане известен историк, но когато баща му почина през последната му година в колежа, оставайки след себе си една западнала работилничка за поправка на електрически уреди, болнава жена и жалка застраховка, Странд се видя принуден да се откаже от всичките си планове за научна кариера. Той се застави да повярва в още нещо — да си вземе разрешително и да преподава история в гимназията, където поне щеше да работи в област, която обича, и едновременно с това да изхранва и себе си, и майка си. Когато майка му почина, той беше вече женен и Елинор бе родена, затова сега четеше история и я преподаваше, но не пишеше на тази тема. Имаше моменти, в които съжаляваше, но те се редуваха с мигове на задоволство. Препрочитането на любима книга в някоя спокойна съботна сутрин беше един от тези мигове.

Закуси рано с Лесли и Каролайн, като слушаше с половин ухо бърборенето им и преглеждаше „Таймс“, пиейки кафето си. Каролайн съобщи, че е чула Джими да се прибира някъде към три. Вратата му още била затворена и Каролайн предполагаше, че брат й ще се появи около обяд. Не личеше преживяното предишната вечер да й се е отразило. На закуска беше облечена за тенис и отиде да играе с една стара дървена ракета, като обеща да се прибере, преди да се стъмни.

Всяка събота сутрин мисис Къртис идваше да чисти и да отваря на децата, които имаха урок. Понякога Лесли извикваше Странд във всекидневната да чуе някое момченце или момиченце, което изведнъж е просвирило като пианист или пианистка. Но тази сутрин Странд разбра, че няма таланти, които да прослушва, а това означаваше, че до обяд Лесли ще се изнерви.

Четеше за петнайсети път описанието на битката на Кортес по пътя, водещ за град Мексико, когато телефонът иззвъня. Отиде в преддверието и вдигна слушалката. Беше Елинор.

— Как е Каролайн? — попита тя.

— Уж нищо й няма, пък да видим — отвърна Странд.

— Направих едно домашно — рече Елинор. — На тема мистър Ръсел Рен Хейзън. Погледнах в „Кой какъв е“^[3]. Снощи Каролайн е докарала цял кит вкъщи.

— Какъв кит, какво искаш да кажеш?

— Огромен — отговори Елинор. — Той е директор на една от най-големите адвокатски кантори на Уол Стрийт, основана от баща му, вече покойник. Членува в управителните съвети на десетина от най-гигантските корпорации, като започнеш от петрол и свършиш със селско стопанство и химикали, настоятел е на някогашното си училище, притежава една от най-богатите колекции от картини на импресионистичното и модерното изкуство в Америка, създадена от баща му и обогатена от синчето, споменават го за връзките му с музеите и операта, прочут е с филантропичните си интереси. Играл е хокей в отбора на Йейл от не знам си кога, член е на Националния олимпийски комитет и на много клубове, включително на „Ракет“, „Сенчъри“ и „Юниън Клъб“^[4]. Съпругата му е известна личност, моминското й име е Катрин Удбайн. Има три деца, вече големи — две дъщери и един син. Още искаш ли?

— Не, това е достатъчно — отвърна Странд.

— В „Кой какъв е“ не се споменава, че кара колело — добави. Елинор. — Сигурно ще го включат в следващото издание. Снощи си помислих, че не е просто някой от обикновените смахнати, дето спортуват в Сентръл Парк.

— Аз се досетих, че не е случаен човек — каза Странд. Все пак прави му чест, че не го демонстрираше.

— Не е нужно. Познаваш ли някой друг от „Кой какъв е“?

— Не отблизо. Е, има един професор на майка ти от „Джулиардс“ и това е май всичко. Говори ли ти нещо в таксито?

— Искаше да знае защо съм казала, че се трепя като грешен дявол, когато той ни бил класифицирал всички в трета категория.

— И ти какво му отговори?

— Отговорих му, че е в преносен смисъл. Каза, че се надявал по-често да ни вижда. Направи ми впечатление на самотен човек, макар че след онова, което прочетох за него, това ми се струва невъзможно.

— Имах чувството — рече Странд, — че не ти беше особено симпатичен.

— Не е точно това. — Елинор не изглеждаше много сигурна, сякаш още не беше решила какво й е мнението за Хейзън. — Просто усетих, че между него и нас има някаква празнина. Не, не празнина. Пропаст. А ти?

Странд се засмя.

— Не разбирам много от пропасти — отвърна той. — Не. Ще те видим ли в събота и неделя?

Съжалявам, не. Заминавам за Кънетикът, в едно разкошно провинциално кътче. Ще се обадя в понеделник.

— Приятно прекарване — каза Странд и затвори телефона. Чудеше се откъде Елинор е намерила „Кой какъв е“. Едва ли звънеше от някоя библиотека, а той знаеше, че няма книгата вкъщи. Може би се беше обадила от приятеля си. Опита се да не мисли какво е правила предишната нощ, след като е оставила Хейзън. Поклати глава. Нейна си работа.

— Като се върна в спалнята и отново взе Прескот, той се запита без завист как може човек да се разкъсва на толкова части като Хейзън, според сведенията на Елинор и защо ли е нужно.

Отново се зачете, но на вратата се почука. Беше мисис Къртис.

— Дошъл е човекът, който снощи вечеря у вас — съобщи тя. — Изглежда ужасно, лицето му е белязано с всички цветове на дъгата, ала носи букет на мисис Странд й каза, че ако не сте зает, би желал да ви види за минута. Иска да си вземе колелото, но Алегзандър го няма тази сутрин.

— Кога ще се върне? — попита Странд, докато си обличаше едно старо сако от туид, неговата съботна премяна, и си обуваше мокасини.

— Не по-рано от час. Трябваше да отиде до центъра да вземе някаква част за парния котел.

Странд мина по дългия тъмен коридор покрай затворената врата на Джими и отиде в преддверието. По стените имаше окачени гравюри и няколко стари афиша за соло представления, а също и една картина с цветя, рисувана от Лесли. Неспомената в „Кой какъв е“, помисли си Странд. Хейзън стоеше с голям букет цветя, увити в хартия. Друг дълъг пакет беше оставен на масичката.

— Добро утро, сър — поздрави Хейзън. — Надявам се, че не съм ви обезпокоил.

— Добро утро — отвърна Странд, като се ръкуваха. — Никой не ме безпокои в събота сутрин. Тогава обикновено не върша нищо.

Мисис Къртис излезе права, Хейзън действително имаше ужасен вид. Върху превръзката на главата си бе нахлупил вълнена скиорска шапка, от която главата му изглеждаше гротескно голяма, лицето му бе подуто и обезобразено, кожата на бузата под марлята му представляваше отвратителна смесица от жълто, мораво и зелено. Очите му обаче бяха ясни и искряха, беше спретнато облечен в идеално скроен тъмносив костюм, а обувките му лъщяха с махагонов блясък.

— Как изкарахте нощта? — попита Странд.

— Мина някак си. — Хейзън вдигна рамене. — А дъщеря ви?

— Отиде да играе тенис. На закуска беше весела като птичка.

— Силата на младостта — забеляза Хейзън.

Казва най-баналните неща, помисли си Странд, като че ли са някакви оригинални скъпоценни наблюдения.

— Купих малко цветя за жена ви — продължи Хейзън и вдигна букета, при което хартията леко изшумоля. — За нейната любезна помощ.

— Тя има урок сега — обясни Странд.

— Чувам — отвърна Хейзън. Не каза нищо за качеството на онова, което чуваше.

— Тя много ще се зарадва. Мисис Къртис — добави Странд, — бихте ли натопили цветята на мистър Хейзън?

Мисис Къртис взе букета от Хейзън и се върна в кухнята.

— Имам нещо за Каролайн. — Хейзън посочи увития пакет на масичката. — Нова ракета. Марка „Хед“. Забелязах, че ракетата, която съсипа, за да ме отбранява, беше „Хед“.

— Нямаше нужда, но съм сигурен, че ще се зарадва.

— Кордата е в пакета — добави Хейзън. — Просто не знаех колко стегнато ще иска да й я наплетат. Ще трябва само да я занесе на щанда за тенис принадлежности в „Сакс“^[5] и ще й я сложат.

— Много работа сте свършили тази сутрин, мистър Хейзън — забеляза Странд. — Още няма единайсет часа, а вие вече сте ходили до „Сакс“ и до цветарския магазин.

— Ставам рано — отвърна Хейзън. — Още една особеност, която наследих от баща си.

— Знам нещо за баща ви — рече Странд.

— А, значи така — каза равнодушно Хейзън. — Не се учудвам.

— Току-що се обади дъщеря ми Елинор. Направила е справка за вас в „Кой какъв е“.

— А, така ли? Не предполагах, че толкова се интересува от мен.

— В него обаче не се споменавало нищо за това, че карате колело.

Хейзън се усмихна.

— Ще запазим тази част от моята биография за нас, нали? Не се гордея особено със снощната случка.

— Не виждам какво повече сте могли да направите.

— Можех да си стоя вкъщи. Беше глупаво, като се има предвид късният час. И все пак… — лицето му се оживи — поне ми се удаде възможност да се запозная с вас и с очарователното ви семейство. Но аз наистина ви отнемам твърде много време. Имах намерение само да оставя цветята и ракетата тук в преддверието и да си взема колелото. Но у портиера никой не отвори и аз…

— Него го няма — обясни Странд. — Ако почакате малко, ще попитам мисис Къртис къде е ключът от мазето.

Мисис Къртис слагаше букета в една голяма ваза в кухнята.

— Нали са хубави? — подхвърли Странд. Той почти нищо не разбираше от цветя. Познаваше розите и хризантемите, но освен тях обикновено не различаваше другите.

— С парите, които струват — измърмори мисис Къртис, като мушкаше грубо цветята, — бихте могли да храните семейството си цяла седмица.

— Мистър Хейзън иска да си вземе колелото от мазето — каза Странд, без да обръща внимание на коментара на мисис Къртис за икономическото положение в тяхното домакинство. — Знаете ли къде държи Алегзандър ключа?

— Идете в котелното — отвърна мисис Къртис, — там е отключено, високо горе вдясно има рафт. В близкия ъгъл ще намерите ключа. Този човек така ли смята да кара колелото си през парка?

— Предполагам.

— Ще вземе да изплаши животните в зоологическата градина и да ги накара да избягат от клетките. — Мисис Къртис отново замушка цветята. — И се погрижете да върнете ключа на място, като свършите.

— Добре — обеща Странд. Той се върна в преддверието при Хейзън, който стоеше леко намръщен и слушаше една гама, изпълнявана доста неточно във всекидневната. Странд се усмихна.

— Обикновено не е чак толкова лошо — каза той. — Очевидно този не е някой от блестящите ученици на Лесли.

— Все пак сигурно й носи удовлетворение — рече Хейзън и престана да се мръщи. — Всички тези млади хора… — гласът му заглъхна.

— Знам къде е ключът от мазето. Ще ви заведа…

— Няма нужда. Достатъчно ви безпокоих. Моят човек е долу. Само ми кажете къде е ключът, и аз…

— И без това тъкмо се канех да сляза да се поразходя — рече Странд, макар че допреди малко тази мисъл не му беше хрумвала.

Той отвори вратата и последва Хейзън към асансьора. На партера чакаше висок, около трийсет и пет годишен мъж, облечен с пуловер и кадифени панталони. Хейзън го представи като един от своите секретари — мистър Конрой. Той не беше спортен тип, имаше посивяла кожа на лицето, с цвят, помисли си Странд, на пепел, напоявана дълги години от киселинен дъжд. Дрехите, които носеше, му стояха неуместно делнично. Странд се чудеше как ли изглеждат другите секретари на Хейзън, колко ли са и дали не се различават по чар и хубост от потискащия на вид Конрой.

Слязоха по стълбите в котелното помещение и Странд намери ключа. Отвори вратата на мазето и Конрой бързо и ловко хвана колелото. Странд предложи да му помогне да го качат горе, но Хейзън нетърпеливо се обади:

— Конрой може да се справи сам, нали, Конрой?

— Разбира се, сър — отвърна Конрой.

Странд заключи вратата и върна ключа в котелното. Когато излязоха на слънце, Конрой ги чакаше отпред.

— Остави го при портиера — каза Хейзън.

— Да, сър — рече Конрой и се качи на колелото.

— До понеделник сутринта — добави Хейзън.

— Да, сър — отговори Конрой. — Ако ви потрябвам през уикенда, обадете се да ме повикат.

— Ако ми потрябваш, ще се обадя — повтори Хейзън.

Двамата със Странд го гледаха как се отдалечава.

— Както ми се струва, той май не членува в никой профсъюз — каза Странд, — вашият мистър Конрой. Щом е готов да работи и в почивните дни.

— Способно момче — отвърна Хейзън. — Плащат му достатъчно, за да поработи някой час допълнително. Освен това не е женен. А това помага. — Той се подсмихна. — Ако нямате нищо против, можем да се поразходим заедно.

— Къде искате да идем? — попита Странд. — В парка ли?

Хейзън поклати глава и се усмихна.

— Моля ви, все още не. Споменът е твърде пресен. Може би към Линкълн Сентър?^[6]

— Чудесно — съгласи се Странд, когато тръгнаха. — Винаги ми е приятно, като го видя. Дава ми някаква надежда, че в крайна сметка градът няма да бъде напълно унищожен.

Известно време вървяха в непринудено мълчание.

— Чудех се за името ви — обади се Странд.

— Защо?

— Има един Уилям Хейзън, чието име е добре известно в американската военна история.

Така ли? — Хейзън изглеждаше заинтригуван. — Какво е направил?

— Завършил е в Уест Пойнт^[7] и се е бил с индианците, а през Гражданската война е бил полковник в армията на Шърман^[8] в Джорджия начело на един полк доброволци от Охайо и е превзел форт Макалистър.

— Боже господи, човече — възкликна Хейзън, — откъде знаете всичко това?

— Един учител по история е цяла мина за ненужна информация.

— Какво друго е направил? Ако е бил достатъчно важен, може и да се изкарам роднина с него.

— Станал е генерал и е основал Свързочния корпус.

Хейзън се засмя.

— А, Свързочния корпус. Имам един стар приятел, който е бил пехотинец през Втората световна война, и той не питае особено добри чувства към Свързочния корпус. Разправя, че в пехотата казвали: „Махни звездата от прозореца, майко, синът ти е в Свързочния корпус“^[9] Мисля все пак да не се изкарвам роднина с него. Както и да е, семейството ми е дошло в Ню Йорк през 1706 година и никога не е стигало до Охайо. А вашите прадеди?

— Не ги знам много-много — каза Странд, като съжали, че е заговорил на тази тема. — Родителите ми са дошли в Ню Йорк през 1920 година от Ланкашир. Баща ми бил отровен с газ край Сома^[10] и заявил, че му дошло до гуша от Англия. Когато го попитах за неговото семейство и за семейството на майка ми, той отвърна, че не заслужавало да се говори за тях. — Странд вдигна рамене. — Повярвах му.

Сега мълчанието между тях беше станало по-напрегнато и когато Хейзън отново се обади, вече бе сменил темата.

— Сетих се за нещо, което споменахте снощи — рече той. — За онова пуерториканче във вашия курс по история.

— Казва се Ромеро, Хесус Ромеро.

— Знаете ли — продължи Хейзън, — в днешно време много лесно се уреждат стипендии за перспективни младежи. Особено за тези от малцинствата. В най-добрите колежи. Как смятате, дали момчето ще се заинтересува?

Странд помисли за момент.

— Страхувам се, че въз основа на бележките му няма да бъде сметнат за перспективен. От другите учители знам, че в техните часове е почти безполезен. Съмнявам се, че ще издържи дори необходимия брой предмети, за да завърши.

— Лоша работа. Мислите ли, че е достатъчно умен, та ако се съсредоточи за година-две, ще може да повиши бележките си?

— Не и в „Ривър Хай Скул“, не. Атмосферата там не е благоприятна за съсредоточаване.

— Ами ако получи стипендия за една година, дори две в някое от добрите подготвителни училища… където… влиянието е по-положително? Ще може ли да се оправи дотолкова, че в някой колеж да му дадат възможност да си опита късмета?

Странд сви рамене.

— Това ще зависи от неговото отношение, разбира се. В момента, освен че самостоятелно е прочел учудващо много и все в области, които нямат почти нищо общо с уроците му — той е съвсем като другите ученици в училището. Което значи, че мрази да му се налагат, скаран е с дисциплината и се отнася с подозрение към намеренията на учителите си…

— И към вашите ли?

— Боя се, че да — отвърна Странд. — Много обича да ме провокира. Когато преподавам, следвайки учебната програма, както съм длъжен да правя, той често става и просто си излиза.

Хейзън тъжно поклати глава.

— Толкова пари, толкова усилия, толкова желание влагаме в нашите училища — каза той — и накрая какво получаваме?

— Недоволство — отвърна Странд. — Понякога скрито, често пъти съвсем явно.

— Представям си всички трудности — рече Хейзън и поклати глава. — И все пак ние не можем просто да си измием ръцете от цялата работа, нали?

Странд не беше сигурен кои „ние“ имах предвид Хейзън и по какъв начин той, Алън Странд, може да бъде включен в това число.

Хейзън вървеше, вторачил се напред, сякаш без да забелязва любопитните погледи на минувачите, отправени към скиорската му шапка и пострадалото му лице.

— Не бива хей тъй да оставим цяло едно поколение или по-голямата част от него на нихилизма — а това може да бъде наречено само така — нихилизъм — произнесе Хейзън с ораторски сериозен тон. — Най-добрите от тях трябва да бъдат спасени и мен не ме интересува откъде са — от бедняшките квартали, от фермите, от големите имения, от гетата или отнякъде другаде. Тази страна я очакват ужасни времена и ако нашите ръководители са необразовани и прости, ще стигнем до катастрофа.

Странд се питаше дали Хейзън изразява свои дългогодишни убеждения, или изведнъж е съзрял нещо, написано на стената, което е било скрито от него, преди онези момчета да му отворят скалпа с парчето олово. Самият той, който участваше във всекидневната борба с младите, намираше за по-удобно да не гледа твърде далеч напред и смяташе, че настоящето положение на нацията едва ли може да се влоши, независимо дали нейните ръководители са образовани, или не.

— Е, добре — рече Хейзън с нормалния си тон, — ще направим малкото, което можем. Ако мислите, че има смисъл, поговорете с момчето. И ми кажете какво смята.

— Ще се опитам.

Сякаш знаейки за какво мисли Странд, докато вървяха един до друг, Хейзън попита:

— Минавало ли ви е някога през ума да се махнете от системата на държавните училища? Сигурно е доста отчайващо — меко казано — година след година все същото. Може би ако преподавате извън града, в някое малко частно училище, където поне в интелектуално отношение ще бъдете възнаграден за усилията, които полагате, ще се чувствате по-добре?

— Жена ми подхваща тази тема от време на време — отвърна Странд. — Минавало ми е през ума, да. Но аз съм роден в Ню Йорк и обичам града. Малко съм стар да прерязвам тепърва корените си.

— Каква научна степен имате?

— Кандидат на науките — отговори Странд. — Защитих вечерно в Нюйоркския университет, докато преподавах през деня.

— Имате ли някакви публикации в тази област?

— Не — отвърна Странд. — Повече чета, отколкото пиша.

— Знаете ли, ако аз бях дипломиран историк, някои от нещата, за които говорихте снощи, особено теорията на случайността, биха ме изкушили да разгледам различни периоди в този аспект. Така би могло да се стигне до някои много забавни предположения за това колко различно биха се развили големите събития при най-малката промяна на участващите в тях елементи.

— Поради липса на гвоздей подковата се изгубила — каза Странд, — поради липса на подкова конят се изгубил, поради липса на кон царството било изгубено. Нещо такова ли?

— Горе-долу. Макар, че може би не чак толкова примитивно.

— Ще го предложа на Ромеро — подхвърли несериозно Странд, — като ви призная заслугата за хрумването.

— Не, говоря сериозно — възрази Хейзън. — Аз смятам, че преразглеждането на американската история, особено в тази насока, ще има голям смисъл. Не съм специалист, разбира се, но ми се струва, че Америка — Съединените щати, случайно са станали велики и в това няма нищо предопределено. Ние направо западаме, като клоним обратно към Европа, към тероризъм, разцепление, цинизъм в обществения и личния живот и аз се надявам, че в това също няма нищо предопределено.

— Вие май сте песимист, мистър Хейзън?

— Може би по-малко, отколкото изглеждам. Имал съм своите разочарования. Някои от надеждите ми бяха разбити. Институциите, за които работех, не оправдаха очакванията ми. Хората, които мислех, че обичам, не излязоха това, за което ги бях взел. Характери биваха осакатени и много кариери, се провалиха. Но не, аз не съм песимист до такава степен, — че да се предам. Аз вярвам в борбата, в интелигентността, в основните нравствени ценности. Вечер като снощната…, когато дъщеря ви мигновено оказа помощ на един непознат, изпаднал в беда и изложи на голяма опасност самата себе си, непоколебимата загриженост на семейството ви, непринудената обич, която се чувстваше между вас на масата, усещането за естествено единство, липсата на всякакви признаци на тази нравствена болест самотата. Не искам да преувеличавам, но в нашия век вечер като снощната е силно лекарство срещу песимизма.

— Боя се, че вие придавате прекалено голямо значение на една обикновена семейна вечеря — каза Странд, чувствайки се неловко от всичките тези похвали. — Ще ме накарате да се притеснявам всеки път, щом си извадя ключа, за да отворя външната врата.

— Прекалено много говоря — рече Хейзън. — Адвокатски порок. Никога не оставай твърде дълго сам. — Той се засмя. — Цветята и ракетите бяха достатъчни. Виждам, че ви притесних. Простете ми. Не съм свикнал със скромни хора. А, това ме подсети нещо. — Той бръкна в един вътрешен джоб на сакото си и извади малък плик. — Имам два билета за Филхармонията тази вечер. Ще свирят концертен вариант на „Проклятието на Фауст“ от Берлиоз. Бихте ли искали да отидете с жена си?

— Няма нужда… — запротестира Странд.

— Аз мога да ходя по улицата в този вид — каза Хейзън, — но представяте ли си каква сензация ще предизвикам във Филхармонията, ако се появя така? Моля ви, вземете ги, ако ще ви свършат работа. — Той подаде плика на Странд. — Иначе ще пропаднат.

— Но вие сигурно нямаше да ходите сам — възрази Странд. — Билетите са два.

— Моята гостенка за вечерта реши, че има други планове — обясни Хейзън. — Нали с жена ви обичате да ходите във Филхармонията?

— Много.

— Тогава вземете тези билети — рече категорично Хейзън. — Нали не сте от хората, които не обичат Берлиоз?

— Напротив.

— Някоя вечер, когато изглеждам по-нормално, ще можем да отидем заедно.

— Благодаря ви — каза Странд и пъхна билетите в джоба си. — Лесли много ще се зарадва.

— Чувствам се повече от удовлетворен.

Бяха стигнали пред Линкълн Сентър. Хейзън присви очи срещу него.

— Някак си сме загубили умението да строим обществени сгради хармонично — рече уморено той. — Въпреки това мястото е доста полезно. — Той погледна часовника си. — Е, трябва вече да се връщам в кантората.

— И в събота следобед ли работите?

— Това е любимото ми време от седмицата. В кантората няма никой, тихо е, телефонът не звъни, на бюрото ме чака цял куп документи, купувам си един сандвич и бутилка бира, свалям си сакото, разкопчавам яката на ризата си и се чувствам като момче, което учи за изпит, убедено, че ще го изкара. А вие какво правите в събота следобед?

— Боя се, че пролетно време като сега се отдавам на своя таен порок. Гледам бейзболни мачове на малкия портативен телевизор в спалнята, докато Лесли преподава уроците си във всекидневната. — Телевизорът беше подарък от Елинор, макар че Странд не сметна за нужно да казва това на Хейзън. — Много обичам да гледам как играят „Янките“^[11]. На млади години хич не ме биваше в спорта и предполагам, че като видя как Реги Джаксън напредва към плочката^[12] с цялата си решимост и мощ, някак успявам да почувствам какво значи да си опасен и талантлив и да знаеш, че милиони хора викат за теб или те мразят. — Той се засмя. — Лесли ми е въвела режим. Само по два мача на седмица.

Странд усети, че този човек, за когото удоволствието се изразяваше в това да се бъхти над купища правни документи в някаква празна канцелария, го гледа с любопитство, сякаш е попаднал на някакъв нов и непознат за него биологичен вид.

— Често ли ходите на стадиона?

— Рядко.

— Имам покана да се възползвам от ложата на собственика, когато поискам. Може някоя хубава събота следобед да забравя за кантората и да се измъкнем да гледаме един мач. Искате ли?

— Разбира се.

— Може би когато дойде „Бостън“. Ще видя програмата. А през зимата?

— Какво през зимата?

— Искам да попитам какво правите в събота през зимата.

— Ами — отвърна Странд — когато в Музея на модерното изкуство дават някой стар филм, който обичам, опитвам се да вляза да го гледам.

Хейзън удари с юмрук дланта на другата си ръка.

— Точно така. Музеят на модерното изкуство. Ето къде съм ви виждал. Филмът с Бъстър Кийтън^[13].

— Вие харесвате Бъстър Кийтън? — попита Странд с известно недоверие.

— Отбелязвам си неговите филми в програмата, която ми изпращат, и ако имам възможност, се измъквам да го гледам. — Хейзън се ухили, от което разноцветните петна по пребитото му лице промениха формата си. — Всеки, който не цени Бъстър Кийтън — каза той с престорена сериозност, — трябва да бъде лишен от право на глас. Гледам обаче да не пропускам и нито един филм на Гарбо. Тя ми напомня колко много са се влошили времената. Имахме богиня за идеал, а сега какво имаме? Някаква си сервитьорка Дорис Дей^[14], онази Фосет^[15]. — Той отново погледна часовника си. — Обичам да спазвам програмата си. Всяка събота отивам в кантората точно в един. Ако закъснея с две минути, портиерът, който ме проверява долу, ще се обади в полицията. Ще си поговорим за красавиците от миналото друг път, надявам се. А ако пожелаете да видите някой мач на „Янките“, обадете ми се.

Стиснаха си ръце.

— Разходката беше много приятна — каза Хейзън. — Ако и двамата сме в града другата събота сутринта, може да я повторим.

— Аз ще си бъда в града — отвърна Странд.

— Ще ви се обадя. Приятно слушане на Берлиоз.

Странд проследи с поглед Хейзън, който пъргаво скочи в едно такси и едрата му фигура изпълни вратата.

Бъстър Кийтън, за бога. Когато таксито отмина, Странд извади плика от джоба си и погледна билетите. Бяха за пети ред. Прекрасните възможности на парите, помисли си той. Тръпнещ от задоволство, пъхна обратно билетите в джоба си и тръгна към къщи.