Ъруин Шоу
Хляб по водите (21)

8

Коледа се падаше в понеделник и празникът започна още в петък на обяд. Странд и Елинор можеха да тръгнат с кола от училище и пак да стигнат навреме, за да посрещнат Лесли със самолета на „Транс Уърлд Еъруейс“ на летище „Кенеди“. Хейзън се беше обадил през седмицата и Странд му бе казал, че няма нужда да изпраща колата си до Дънбъри. Каролайн щеше да пристигне със самолет на „Транс Уърлд Еъруейс“ в около един часа на „Кенеди“ и да го чака на изхода, и цялото семейство щяха да тръгнат заедно за Истхамптън. Хейзън бе разговарял с Ромеро: глупакът му с глупак още не се бил отказал да се признае за виновен, когато се яви в съда на седми януари. Заявил му също, че е доволен от мистър Холингсбий и не искал Хейзън да си губи времето и да идва на делото.

„Момчето е безнадеждно — завърши уморено Хейзън — и каквото и да направим, нищо няма да помогне. Е, добре — довиждане до петък следобед.“

На Странд му беше приятно, че Елинор е при него, макар да виждаше, че само с цената на огромни усилия успява да си придава спокоен и весел вид. Знаеше, че го прави заради него, и й беше благодарен за това. Мъчеше се да не забелязва как скача и тича на телефона при всеки звън и с какъв напрегнат глас казва: „ало“. Но нито веднъж не се обади в Джорджия. Късно нощем, когато мислеше, че той спи, я чуваше да броди из къщата.

На два пъти, когато тя беше излязла, се опита да се обади на Джузепе, но той му затваряше телефона. Странд не спомена на Елинор за опитите си.

Тя искаше да научи всички новини за Каролайн и Джими. Лесли й беше писала писмо, което тя бе получила малко преди да замине от Джорджия, така че знаеше за успеха на двете й картини и това, че ще продължи престоя си в Париж. Каза, че Лесли приличала на развълнувано момиче в писмото си, то било забавно и я трогнало. Винаги била знаела, че майка й притежава истински талант, и се радвала, че той най-после е получил признание, макар и само за две картини досега.

— Внимавай — предупреди тя Странд, — мама ще започне вече работи като фурия, ще имаш късмет, ако успява да ти отдели време за едно кафе сутрин.

Странд внимателно редактира новините за Каролайн и Джими. Достатъчно й е тежко, докато чака със страх Джузепе да се обади или дори по-лошо — да се обади някой друг от вестника, мислеше си Странд, и без да се тревожи за брат си и сестра си. Затова той й показа писмото на Каролайн, в което пишеше, че са я избрали за кралица на годишния празник на колежа. Елинор се засмя, когато върна писмото на Странд.

— Моето малко сестриче се излюпи от какавидата си с гръм и трясък, а?

— Има нещо вярно — отвърна Странд.

Ако й беше показал писмата от жената на учителя по биология и от Ромеро и тя разбереше колко силен е бил трясъкът, съмняваше се дали щеше да реагира чак с такова задоволство.

Колкото до Джими, Странд само й разправи, че е заминал за Холивуд на нова работа и че ще печели много повече отпреди. Добави също, че е започнал да се облича много шик и да пие по три чаши мартини на вечеря.

Елинор направи кисела гримаса, като чу това.

— Все напред и нагоре, предполагам. Грабвайки всички сърца и умове по пътя. Поне няма да стане пълен нехранимайко, както изглеждаше, когато бях в Ню Йорк. Изпраща ли ти пари?

— Нямаме нужда — отвърна бързо Странд.

Елинор го погледна сериозно.

— Знаеш ли, ти също имаш нужда от един-два хубави костюма.

Но повече нищо не спомена.

 

 

Пътуването от училището до „Кенеди“ със старото комби беше приятно. Времето беше хубаво, по пътя нямаше много коли. Елинор бе добър и внимателен шофьор и разполагаха с достатъчно време, за да спрат и да обядват на спокойствие близо до Гринич в едно много хубаво ресторантче, чиято реклама Елинор бе мярнала в „Ню Йоркър“. И на двамата им стана забавно, като видяха какви погледи отправиха към тях другите посетители при влизането им — изпълнени с възхищение към нея и завистливи или неодобрителни към него.

Тя му стисна ръката и прошепна.

— Те мислят, че си някой неотразим възрастен мъж, който се е измъкнал да прекара един потайничък уикенд със секретарката си.

— Може и да опитам някой път — рече Странд през смях. — Да бъда неотразим. Само че първо трябва да си взема секретарка.

Но когато тя отиде в дамската тоалетна, за да се среши, той се сети за Джудит Куинлан и за момичето във влака с младежа в кожуха и се запита какво ли значи да прекараш потайничък уикенд и дали някога през живота си ще преживее подобно нещо.

Когато отидоха при изхода на митницата, за да чакат излизането на Лесли и Линда, видяха, че Каролайн вече е там. Каролайн изписка, спусна се към тях и прегърна първо баща си, после сестра си.

— Татко — рече Каролайн с укор, — ти изобщо не ми каза. Аз си мислех, че тя още вехне в Джорджия.

Каква страхотна изненада! Къде е красивият ти съпруг, Елинор?

— Вехне си — отвърна Елинор. Тя отстъпи една крачка. — Чакай да те разгледам.

Каролайн зае претенциозна стойка на манекенка — леко, разкрачена, едната ръка на кръста, а другата извита с танцов жест над главата.

— Как ти харесва моето ново „аз“?

— Много е шик — рече Елинор. — Сега се радвам, че мъжът ми е в Джорджия. — В същия момент тя погледна предупреждаващо Странд и той разбра, че няма намерение да обяснява на Каролайн защо Джузепе е в Джорджия и защо се бои, че там може да му се случи нещо лошо. — Май си поотслабнала?

— Всеки ден ме скъсват от тичане — отвърна Каролайн.

— Отива ти.

Всъщност, помисли си Странд, изразът „шик“ на Елинор бе по сестрински сдържан. Беше сигурен, че не само от бащинска слабост смята Каролайн с изтънялото й лице, с блестящите от здраве и щастие очи, с поруменялата от спорта чиста кожа, с дългите й, стегнати и стройни крака за едно от най-красивите момичета, които е виждал през живота си. С новия си нос и придобитата отскоро увереност тя вече по нищо не приличаше на него, а изглеждаше така главозамайваща, както Лесли на нейната възраст. Не можеше да измисли по-ласкаво сравнение. Като си спомни за писмата, за които рано или късно трябваше да й каже, потърси у нея някакви признаци на поквара. Не забеляза такива. Тя изглеждаше неопетнена и по младежки чиста.

Когато пътниците започнаха да излизат един по един от митницата, Хейзън се приближи забързан.

— Здрасти на всички — каза той, ръкува се със Странд и се поколеба за секунда, когато Каролайн се доближи до него, прегърна го и зачака да я целуне. След това я целуна по бузата. Поколеба се повече от секунда, когато Елинор се здрависа с него, но после и нея целуна. — Страхувах се, че съм закъснял. Движението извън града е жестоко. Петък вечер преди големия празник. Добре, че Линда винаги слиза последна от самолета. Докато се връща да търси разните забравени неща и си оправя грима, самолетът е готов отново да излети.

Когато Лесли и Линда се появиха и Лесли видя Елинор заедно с останалите, в очите й бликнаха сълзи и тя се спря за миг. Странд беше изненадан. Обикновено Лесли умееше да се владее и нямаше навик да плаче при радостни случаи. След това тя се втурна към тях и ги целуна поред. Линда също целуна всички сред усмивки, смях й приказки за багажа, кой в коя кола ще пътува и поздравления наляво и надясно за това колко добре изглеждат.

Като излязоха най-после от летището, решиха, че Каролайн ще пътува с Линда и Хейзън, а Странд и Лесли ще се качат с Елинор във фолксвагена. Шофьорът, млад здравеняк в шофьорска униформа, им помогна да натоварят всичкия багаж отзад в мерцедеса и отгоре на багажника.

— Къде е Конрой? — попита Странд.

— После ще ти кажа. — Хейзън направи кисела физиономия и се качи в колата.

Лесли и Странд останаха сами на тротоара, когато мерцедесът потегли, а Елинор отиде на паркинга, за да си вземе колата. Странд гледаше с одобрение жена си. Тя изглеждаше подмладена с десет години и той си помисли, че спокойно би могла да мине за по-хубавата и по-голяма сестра на Елинор. И то не много по-голяма.

Спонтанно я целуна.

Тя му се усмихна, все още в прегръдките му.

— Не знаех, че си започнал да раздаваш целувки на публично място.

— Не можах да се сдържа. В Париж като че ли още повече си разцъфтяла.

— Във всеки случай не ми се отрази зле. — После лицето и стана сериозно. — Алън — рече тя — не бива да ти го изтърсвам толкова внезапно, но така ми е завладяло ума, че не мога да мисля за нищо друго. Щях да ти пиша за това, но реших, че трябва да видя каква физиономия ще направиш, като ти го съобщя.

— Какво искаш да ми съобщиш, че си си намерила любовник в Париж ли? — Надяваше се, че е успял да го каже с безгрижен тон.

— Алън — рече тя с укор, — много добре ме познаваш.

— Толкова време мина. На една жена може да бъде простено. — Но въздъхна с облекчение.

— Не и на мен. Не, по-сериозно е от любовник. Искам да те попитам нещо — мислиш ли, че има някаква възможност да си намериш работа в Париж, поне за една година? Там има американско училище и аз съм сигурна, че Ръсел познава някого от управителния съвет.

— Ами въпросът с парите? — попита Странд. — За самолетни билети, за жилище. Разни такива дреболии.

— Може да се оправим — отвърна Лесли. — Аз също ще помагам. Собственикът на галерията обеща да ме финансира, в много малък размер, разбира се, за една година, ако се върна и поработя с художника, който купи картините ми. Като рисувах до него и го слушах, получих съвсем нова представа за това какво може да бъде изкуството. Имам чувството, че най-после съм на път да стана нещо.

— Ти винаги си била нещо, Лесли. — Той беше засегнат и стъписан.

— Знаеш какво имам предвид. Нима искаш да прекараме остатъка от живота си в такова затънтено място като Дънбъри? — Тя каза това тихо, без да набляга на думите, но той усети отчаянието, което се криеше във въпроса й.

— Не съм мислил много за останалата част от живота ни. Досега ми стигаше да живея от седмица за седмица.

— О, мили — възкликна Лесли, — аз те разтревожих. Забрави какво ти казах. Повече нищо няма да споменавам за това. Разправи ми за Елинор. — Тя говореше бързо, като че идеята за Париж беше нещо несериозно и се забравяше лесно. — Къде е Джузепе?

— Ще я оставя тя да ти обясни всичко.

— Има неприятности. — Това не беше въпрос.

Той кимна.

— Лоши ли са?

— Може и да са много лоши. Още не знам. Дръпни я настрана. Тя не иска нито Каролайн, нито Ръсел да разберат. Ето я — рече той, когато фолксвагенът спря до тротоара.

Седна отзад, за да даде възможност на Елинор да поговори с майка си. Елинор приказваше тихо и поради шума от колата той не можеше да чуе думите й. От време на време обаче долавяше името на Джузепе. Макар че Лесли не му поставяше ултиматум, както Елинор на Джузепе, Странд чувстваше, че е изправен пред същия избор като Джузепе — или да замине с жена си, или да остане сам. Никога не се беше месил на децата си в избора им на професия и едва ли можеше да бъде по-малко великодушен към жена си. Него не го заплашваше бомба като Джузепе, но ако погледнеше на нещата с очите на Лесли, можеше да разбере, че Дънбъри не е по-привлекателен за нея, отколкото градчето в Джорджия, от което Елинор бе избягала. Ще види какво може да направи с Париж.

Щом стигна до това решение, идеята да смени Дънбъри с Париж, ако е възможно, го заинтригува. Затвори очи, унасяйки се от движението на колата, и си представи, че седи на масичка на откритата тераса в някое кафене и чете френски вестник на слънце, и се усмихна. В края на краищата петдесет години не са чак толкова много. Генералите, командвали армии на тази възраст, са били считани за млади. Съзнаваше, че това ще бъде едно предизвикателство, но през последните няколко години нямаше достатъчно истински предизвикателства, ако не се смяташе инфарктът му. А от него се измъкна с дълбоко чувство на тържество. Знаеше, че и Елинор, и Каролайн ще одобрят преместването им, дори само затова, че ще имат повод да посетят Франция.

Тихият шепот на Елинор секна. Тогава чу Лесли високо да произнася:

— Постъпила си съвсем правилно. Чудовищно е. Ако го видя, ще му го кажа. Щом е толкова глупав и твърдоглав да иска да рискува живота си, негова си работа. Но да кара и теб да рискуваш, това вече е нечовешко. — Тя се обърна и рече: — Алън, надявам се, че и ти си казал същото на Елинор.

— С възможно най-силните думи — отвърна Странд.

— Опита ли се да говориш с Джузепе?

— Два пъти му се обаждах. Веднага затваряше, щом познаеше гласа ми.

— Каза ли на Ръсел за това?

— Мисля, че е по-добре да си остане в семейството.

— Май че си прав — отвърна Лесли, макар че, изглежда, се колебаеше.

Той се питаше дали в тихия разговор на предната седалка Елинор е казала на майка си това, което сподели с него — че ще се опита да забрави мъжа си, а ако не успее, ще се върне при него. Надяваше се, че Елинор не е отишла толкова далече. Ако го е сторила, тревогата на Лесли за евентуалното връщане на Елинор в Джорджия ще развали цялото й удоволствие, предизвикано от скорошния успех във Франция и от плановете й за бъдещето удоволствие, което ще се увеличи многократно, когато му се удаде възможност да й каже, че ще се опита да стане преподавател в американското училище в Париж.

 

 

Беше тъмно, когато стигнаха до къщата край морето. От него се носеше тих равномерен грохот и звездите блещукаха по замръзналия черен кристал на небето. Странд пое дълбоко от студения солен въздух и усети гъдел в гърлото и дробовете си, когато го вдишваше.

Хейзън седеше в едното от двете кожени кресла с високи странични облегалки за главата, поставени от всяка страна на камината. Огънят от плавей хвърляше сини и зелени електрически искри. В един ъгъл имаше коледна елха, чийто клонки бяха украсени с лъскави разноцветни стъклени топки, които отразяваха променящата се светлина от огъня. Елхата изпълваше стаята с аромат на борова гора. Хейзън държеше питие в ръката си и наля уиски със сода на Странд, докато жените се качиха горе да си разопаковат багажа.

— Все забравям колко е хубаво тук — рече Странд — и после, като дойда, това отново ме поразява. — Той седна в креслото срещу Хейзън, усещайки гостоприемната топлина на огъня върху краката си. — Искам да ти благодаря сега от името на цялото семейство — за този празник, и после да не си отварям устата повече за това.

— Благодаря — отвърна Хейзън. — Особено, че ще си затваряш устата. Много жалко, че и Джими не можа да дойде.

— Той е в Калифорния.

— Знам — рече Хейзън. — Соломон ми каза.

— Друго не ти ли каза?

Хейзън кимна.

— Соломон прекалено раздува въпроса. Един амбициозен млад човек просто грабва първата възможност, която изникне. Сигурен съм, че Соломон е вършил далеч по-лоши неща, когато е бил на възрастта на Джими. Аз също. Не го съди толкова строго, Алън.

— С Камелот е свършено, ми рече Джими, когато изразих някои от възраженията си.

Хейзън се засмя.

— И така може да се каже. Отдавна е свършено.

— Как върви при теб?

— С нормални дребни неприятности. — Хейзън сви рамене. — Уволних Конрой.

— Чудех се защо го няма на летището.

— Разбрах, че нещастната ми жена му е плащала, за да ме следи. Ето откъде знаеше толкова много за теб и за семейството ти, когато се появи в Тур онази вечер. Иди, че говори после за морал…

Горкият универсален Конрой с пепелявото лице, помисли си Странд, като си спомни прегръдката на слабата ръка в блъскащия прибой, смущението помежду им, когато Странд се опита да му благодари, задето му спаси живота, презрителния чек за хиляда долара от Хейзън за извършените услуги. Думите на Хейзън: „Парите са всичко за него. Той пести като луд.“ Човекът не бе мислил за наградата, когато се хвърли сред вълните, отнасящи Странд все по-навътре в морето. Морал на различни нива. Знаеше, че няма смисъл да моли Хейзън да промени решението си и да даде на Конрой още една възможност. Измяната надделяваше над предишната храброст.

— Мога ли да те попитам — обади се Странд — как вървят работите около развода?

— Зле. Тя се обажда от Франция на адвоката ми по два пъти на ден. Поставя доста тежки условия. И постоянно заплашва, че ако не се съглася, скоро ще даде гласност на всичко в пресата. — Той погледна мрачно Странд, като че ли се канеше да добави още нещо, но после разклати леда в чашата си и рече: — Конрой и е казал, че съм направил ново завещание. Като някой глупак аз го извиках за свидетел. Разбира се, Конрой няма понятие какво пише в него — то се намира в частния сейф в кабинета на моя съдружник и той е единственият, освен мен, който го е чел. Сам го написах на пишеща машина. Но тя знае, че е ново, и заплаши, че няма да подпише нищо, ако не й го покажа. — Той се усмихна тъжно. — Весела Коледа на всички! — Хейзън отпи една голяма глътка от питието си. — Може би ще си помислиш, че човек на моята възраст не би трябвало да се учудва повече на никакви доказателства за съществуването на злото в света. Но Конрой, след всичките тези години… — Хейзън поклати глава. — Когато го уволних, ми заяви, че си отива с радост, мразел ме още от първия ден, в който ме видял, само че не му стигала смелост да напусне. Нямаш представа колко много злоба се беше събрала у този кротък безцветен човечец. Каза ми, че имал хомосексуална връзка със сина ми и той бил споделил с него, че рано или късно ще се самоубие, ако живея дълго, вместо да взема да пукна, защото това бил единственият начин да се отърве от мен. Хванах Конрой и буквално го изритах от кантората. Ако можех да отворя прозореца, щях да го изхвърля през него. Отсега нататък ще си наемам шофьор, когато ходя по работа, и ще карам сам, когато става въпрос за лични неща. Взех си едно хубаво двайсет и две годишно момиче за частна секретарка. Поне е жена и ако ме мрази, бързо ще го разбера и ще мога да се освободя от нея. Е, стига за моите неприятности. Дошли сме да си почиваме и да прекараме приятно празника. Пие ми се още едно, а на теб?

— Не, благодаря.

Странд наблюдаваше със свито сърце как силният изправен мъж отиде до барчето и си наля със сигурна ръка още едно уиски. Като напълни чашата си, Хейзън каза:

— Каролайн е станала истинска красавица, нали?

— Мога да ти дам само бащиното си мнение. Да, наистина.

— Постъпването й в онова училище й се е отразило чудесно. — Хейзън се върна и седна в креслото до камината. — Дало й е увереност в себе си. Трябваше да я видиш със собствените си очи как говореше в колата и нямаше да повярваш, че това е същото онова срамежливо момиче, което замина за Аризона. Признавам, че не се колебае да говори това, което мисли. Треньорът й по бягане се държал като надзирател на роби и тя не можела да го понася. — Хейзън се усмихна. — Всички атлети се оплакват от същото. Освен това каза, че мразела да бяга. Знаела, че е полезно за нея, но я отегчавало. Заяви, че тичала по осемдесет километра на седмица без никаква полза. Не обичала да бие другите момичета и да получава специални облаги за това. Мисля, че от нея няма да стане олимпийска шампионка, Алън.

— Толкова по-добре — рече Странд.

— Е, поне получава безплатно образование и е най-популярното момиче в колежа.

— Толкова по-зле.

Хейзън се засмя.

— Както би казала Лесли: „Ти пак взе да ставаш старомоден, мили.“

Странд не се присъедини към смеха му. Ако Хейзън беше прочел писмото от жената на учителя по биология, мислеше си Странд, сега нямаше да поздравява бащата на Каролайн, че всички са започнали да я харесват.

— Е — рече Хейзън, — Лесли поне изглежда в страхотна форма. Би трябвало да кажеш едно голямо „благодаря“ на Линда, че я взе със себе си в Париж.

— Добре се получи — отвърна Странд без ентусиазъм. — Може би дори прекалено добре.

— Как така? — Хейзън се намръщи срещу него.

— Тя иска да се върне.

— И какво лошо има в това?

— Иска да се върне веднага, ако може.

— Аа! — Хейзън се загледа умислено в чашата си.

— Изглежда смята, че човекът, в чието ателие работи, може да й покаже как да стане нещо като гений.

— Така ли ти каза?

— Не с толкова много думи — призна Странд. — Тя иска да се посвети на живописта и мисли, че Париж е мястото, където може да го постигне.

— Какво лошо има в това? Нали не си от онези мъже, които смятат, че жена им трябва да остане завинаги вързана за печката?

— Не, мисля, че не съм.

— Ти знаеш, аз реших, че тя има талант, още първата вечер, когато видях пейзажите й у вас. Може би не особено голям талант, но истински. И ето, Линда каза сега, че в Париж са много развълнувани от работата й и възможностите й. Понякога става така, че съвсем случайно другите забелязват достойнствата на някои неща, които ние гледаме от години.

— Всичко това го знам, Ръсел, но…

— Но какво? Какво пречи?

— Ами това, че тя иска да заминем заедно за Париж…

Хейзън нищо не каза, само леко подсвирна.

— Аз не подсвирнах, когато ми го заяви — рече Странд. — Иска да те попитам дали не познаваш някого, свързан с американското училище в Париж, който може да склони да ме назначат там. Поне за една година! Ще попитам Бабкок дали ще ми даде неплатен отпуск дотогава. Слушай, Ръсел, достатъчно си направил за това семейство. Ако ти представлява дори най-малка трудност, просто ми кажи и тогава с Лесли ще измислим нещо сами.

— Чакай да видя, чакай да видя… — Хейзън облегна глава назад в креслото си и присви очи към тавана. — Той сякаш не беше чул последните думи на Странд. — Чакай да видя кого познавам. Разбира се. Шефът на нашата парижка кантора има две деца, които учат в американското училище, и е член на настоятелството. Утре ще му драсна два реда. Бих му се обадил по телефона, но във Франция също е Коледа и знам, че той си взема десет дни отпуска, за да кара ски някъде. Сигурен съм, че нещо може да се уреди.

— Неприятно ми е, че те използвам като бюро за намиране на работа — рече Странд.

— Много други хора ме използват за далеч по-лоши неща. Не го прави на въпрос.

Влезе мистър Кетли и каза:

— Търсят ви по телефона, сър.

С чашата в ръка Хейзън отиде в библиотеката. Странд забеляза, че той затвори вратата след себе си, така че разговорът му да не се подслушва.

Когато се върна в дневната, видът му беше мрачен.

— Алън, ще трябва да ме извиниш пред всички. Налага се да се върна в Ню Йорк. Незабавно. Обади се жена ми. Пристигнала е в Ню Йорк от Париж днес следобед. С „Ер Франс“. Ако беше взела „Транс Уърлд Еъруейс“, Лесли и Линда щяха да имат щастието да пътуват в нейната компания цели пет хиляди километра. Тя е пияна и ме заплаши, че ако още тази вечер не се върна в Ню Йорк, ще тръгне с една лимузина, и ще ни накара да разберем, че с нея шега не бива. Една такава сцена веднъж годишно е повече от достатъчна. Трябва да видя какво мога да направя. Съжалявам, че развалям празника. Кажи на другите, че съм по работа. Нека всички си хапнат, пийнат и се повеселят.

— Кога ще се върнеш?

— Не знам. Ще се обадя. — Хейзън огледа продължително стаята и уморено поклати глава. — Господи, как не ми се тръгва оттук. — И излезе.

Странд допи питието си, после се качи бавно горе, за да каже на Лесли, че са извикали техния домакин в Ню Йорк по работа.

 

 

Ядоха и пиха, но не се веселиха много. Елинор и Лесли се бяха уморили от приказки в колата, а Линда клюмаше изтощена от пътуването и си легна рано. Каролайн не я свърташе на едно място и предложи на Елинор да отидат с колата до Бриджхамптън, за да видят дали Боби Вак случайно тази вечер не свири на пианото в бара.

— След Джорджия и Дънбъри мога да го ударя малко на нощен живот. Дори десетина духови оркестъра няма да ми дойдат много — каза Елинор, двете момичета целунаха родителите си за лека нощ и заминаха.

— Е — обади се Лесли, — изглежда, тази вечер старците ще седят сами край огъня, а? — Тя се приближи до мястото, където седеше Странд, наведе се, целуна го по челото и прокара ръка по тила му. Той се пресегна и я хвана през кръста.

— Не се чувствам чак толкова стар — вметна той. — А колкото до теб, ако беше отишла в бара с момичетата, барманът щеше да поиска да види личната ти карта. Сега е почти като едно време, когато чакахме в гостната вашите да си легнат, за да започнем да се милваме.

— О, боже! — засмя се Лесли. — Не съм чувала тази дума от трийсет години. Да се милваме. Мислиш ли, че хората още го правят?

— Доколкото знам, направо скачат в леглото — отвърна Странд. Той плъзна ръката си около кръста й и надолу и погали бедрото й. — Разумен, икономичен обичай. Трябва и ние да опитаме някой път. Например сега.

Лесли се облегна назад, за да може да го погледне в лицето.

— Сериозно ли говориш?

— И още как — отвърна той.

— Може ли? Искам да кажа…

— Принз ми даде зелена светлина. Малко неясна. Но зелена.

— Какво точно ти каза?

— Препоръча ми умереност във всичко, но… Каза също, че това може да ме свърши, а може и да ме накара да се чувствам като двайсетгодишен спортист.

Лесли го целуна по устните, после го хвана за ръцете и поривисто го дръпна от креслото.

Когато я целуна за последен път и се обърна по гръб на широкото меко легло, Странд беше неимоверно щастлив.

— Отново сме си у дома — промълви тихо тя. — Къщата е чужда и леглото е чуждо, но все пак най-после сме си у дома.

— Спи ли ти се?

— Не. Просто съм отмаляла.

— Имам една изискана идея.

— Каква?

— Ще сляза до кухнята, ще открадна бутилка шампанско от хладилника и две чаши, и ще се върна, за да си направим едно предколедно интимно тържество.

— Представителите на другата страна гласуват „за“ — каза тя.

Когато се върна горе с бутилката и чашите, Лесли беше седнала пред огъня, който бе запалила, и беше дръпнала още един стол до себе си за него. Странд отвори бутилката и наля шампанско в двете чаши, които Лесли му подаде. Взе едната и я вдигна за тост.

— За Париж — промълви той.

Тя не пи, а го погледна въпросително.

— Какво значи това?

— Значи, че говорих с Ръсел, преди да го извикат, и както обикновено, разбира се, той познава някакъв човек, с когото ще се свърже, така че утре си купувам френски речник.

— О, Алън… — Тя сякаш всеки миг щеше да се разплаче.

— Пий — каза той й двамата надигнаха чашите.

— Алън — рече Лесли, — не си длъжен да правиш това за мен.

— Правя го за себе си — отвърна Странд. — Имах възможност да поумувам в колата и колкото повече обмислях идеята, толкова повече ми харесваше.

— Сигурен ли си? Нали не се преструваш заради мен? Изглеждаше ужасен, когато заговорих за това на летището.

— Не бях ужасен, а изненадан. Просто ми трябваше малко време, докато свикна с тази мисъл, нищо повече. Господи, това шампанско е хубаво.

— Дано никога не пием по-лошо. — Лесли се изкиска и подаде чашата си за още. — Чувствам се така — добави тя, докато той й наливаше от шампанското, — че изпитвам желание да кажа: „И оттогава те заживели много щастливо.“

 

 

Хейзън се обади на другия ден следобед и каза на Лесли, че ще се опита да се върне за Коледа, но не е сигурен. Надявал се, че прекарват добре, а Лесли му отговори, че на всички им липсва, така че да си идва по-бързо.

Целия ден мързелуваха. Навън беше твърде студено за рисуване и Лесли започна да скицира Каролайн за маслен портрет. Странд се задоволи с това да седи и да гледа, само от време на време отиваше в другия край на стаята, където Линда и Елинор играеха табла.

Но когато на следващия ден Хейзън се обади, за да съобщи, че няма да може да си дойде за Коледа, Линда говори с него по телефона и се върна в стаята с разтревожен вид.

— Звучеше много странно — каза тя на Лесли и Странд, които бяха в дневната. — Въобще не приличаше на себе си. Говореше несвързано и объркано, споменаваше за някакви важни решения, почти нищо не разбрах. Попитах го да не би да е пиян, а той избухна и се разкрещя: „Не е твоя работа, Линда!“ — и ми затвори. Алън, имаш ли представа какво става?

— Не. — Надяваше се, че звучи убедително. — Сигурно някаква работа — добави той.

— Слава богу, Алън, че не си бизнесмен — рече Линда.

— И аз все това повтарям всяка вечер, като си казвам молитвата — додаде Странд.

Коледният обяд, макар и много вкусен, протече тягостно. Отсъствието на Хейзън ги измъчваше. Бяха сложили подаръците си под елхата, но решиха да не ги отварят, докато той не се върне.

Празнината в края на масата натъжаваше всички, дори Линда. Разговорът около трапезата не вървеше и те се зарадваха, когато обядът свърши.

Времето се развали и в края на тържествения обяд вече бе мъгливо. Завършиха с по един калвадос^[1] в три следобед, но Лесли, Линда и Елинор се облякоха с дебели дрехи и излязоха на разходка по плажа, сякаш нещо ги пропъждаше от къщата. Каролайн седна пред телевизора, а Странд се качи горе и легна да подремне. Сънува, че е заключен в обща стая с Конрой и мисис Хейзън и трябва да ги гледа как разкъсват дрехите си и безсрамно се нахвърлят един върху друг. Събуди се потен, без да си спомня ясно всичко, но с противно чувство на ужас от гротескната бъркотия, която цареше в сънищата му.

Слезе долу и видя, че жените не са се върнали. Каролайн говореше по телефона в библиотеката, но когато забеляза Странд през вратата на всекидневната, каза бързо:

— Не мога да говоря повече. Дочуване.

Окачи слушалката, хвърли бегъл поглед към баща си, обърна се и отново седна пред телевизора.

Изпълнен с любопитство, той отиде в библиотеката.

— Каролайн, с кого говореше?

— С никого — отвърна тя, без да го погледне.

— Трябва да е било с някого все пак — рече той.

Тя въздъхна и натисна копчето на дистанционното управление, за да изключи телевизора.

Щом искаш да знаеш — рече предизвикателно тя, — беше Хесус Ромеро. Хесус Ромеро. Той ми се обади. Бях му пуснала коледна картичка от Аризона и от училището са му я препратили. Опитал се да ни позвъни в Дънбъри, но жената, която чисти, му казала, че сме тук, и той искаше да ми честити Коледата. Има ли нещо престъпно в това?

Странд седна до нея на кушетката и я хвана нежно за ръцете.

— Каролайн — каза той, — ние с теб трябва малко да си поговорим.

— И аз съм на същото мнение — отвърна Каролайн. Беше сърдита или поне се опитваше да изглежда такава. — Защо никой не ми каза, че Хесус е бил в затвора и са го пуснали под гаранция, че са го изхвърлили от училището и че ще го съдят?

— Не знаехме, че момчето те интересува чак толкова много. Поне доскоро.

— Интересува ме. И то много.

— Подразбрах, когато чух за писмата, които сте си писали.

Каролайн издърпа ръцете си от неговите, които я държаха съвсем леко.

— Какво знаеш, какви писма?

— Доста много, поне що се отнася до характера им, макар че никога не съм ги чел. Не се безпокой, те са унищожени.

— Не се безпокоя. — Тонът й беше остър.

— Ето две писма, които не са унищожени.

Той извади писмото от Ромеро и това от жената на учителя по биология от вътрешния джоб на сакото си, където ги държеше, да не би случайно Лесли да ги открие. Стана и се обърна с гръб към Каролайн. Гледаше навън към океана, докато тя прочете писмата. После чу късане на хартия и видя как тя хвърли парченцата в тихия огън, който пръскаше приятна топлина в малката библиотека.

Каролайн се разплака и обви ръце около Странд, когато той се приближи до нея.

— Ох, татко, татко — нареждаше тя, — какво става с дъщеря ти? Как могат хората да пишат такива ужасни неща за мен?

— Защото си била жестока и си им причинила болка — отвърна Странд, без да я пуска, поразен от безутешния й плач.

— Аз само се забавлявах — ридаеше тя. — Повечето писма, които изпращах на Хесус, преписвах от любовните писма на момичетата в нашето общежитие, който те получаваха от своите приятели, или ги вземах от „Любовникът на лейди Чатърли“ или от Хенри Милър^[2]. Исках да изглеждам обиграна и дръзка, но си мислех, че и той ще се посмее, защото когато ние четяхме тия писма, всички се заливахме от смях. — После, когато ми писа, че ще дойде за Деня на благодарността, аз се изплаших, — той изглеждаше толкова сериозен. А старият доцент Суонсън просто непрекъснато ме преследваше като досадна муха и постоянно ми повтаряше, че с жена си изобщо не се докосвали и че тя и без това го напускала, затова се съжалих над него. Но му казах да прекара празника със семейството си. Трябваше да избягам от него и от Ромеро и да замина за Тусон веднага след Деня на благодарността с един футболист, който ми описа с най-големи подробности всички мачове, играни от него от последната му година в гимназията досега — никога не бях прекарвала по-скучен уикенд. Ето каква свалячка съм.

Тя бе престанала да плаче и изрече „по-скучен“ толкова сърдито и разпалено, сякаш като наблягаше на скуката, която бе изпитала, намаляваше вината си. Странд я пусна и й даде своята носна кърпа, за да избърше сълзите си. Той почувства облекчение, че двете писма най-после са изгорени. Каролайн го погледна боязливо.

— Мислиш, че съм ужасна, нали? И сега ще ме наругаеш.

— Ако знаех, че ще помогне, наистина бих го направил. Не смятам, че си ужасна. Мисля, че си била лекомислена, а понякога това е дори по-лошо от ужасна. Защо, когато говореше с Ромеро и ме видя, затвори телефона?

— Мама знае ли за писмата? — Тя го усукваше, за да печели време, и Странд разбираше това.

— Не. И никога няма да узнае, ако ти не й кажеш. Та защо затвори?

— Извинявах му се, че не съм била там, когато е дошъл в Аризона. И… — Тя вдигна глава и предизвикателно впери поглед в очите му. — Поканих го да дойде.

Странд седна. Боеше се, че разговорът им ще бъде дълъг и болезнен.

— Все пак тази къща не е твоя, Каролайн — рече той, като се опитваше да запази гласа си спокоен.

— Аз не го каня да остане. Казах му, че ще се видим в селото.

— Кога?

— Той ще се обади и ще ми каже.

— Защо искаш да го видиш?

— Защото ме очарова. — Тя произнесе думата така, като че ли нейното звучене й доставяше удоволствие. — Още от самото начало, когато се запознахме на вечерята след онзи фантастичен спринт на мача. Аз го споделих с мама, тя не ти ли каза?

— Може би с по-други думи. Виждала ли си го след онази вечер?

— Не. Само си пишехме. Той е толкова буен и интелигентен…

— Да, наистина. Особено буен — рече сухо Странд. — Ти каза, че те плаши.

— Това е част от привлекателността му. Другите момчета, които познавам… доцент Суонсън — тя сбърчи подигравателно нос, — всички са направени от едно и също недомесено, не довтасало тесто. Ако Хесус иска да ме вижда, аз ще продължавам да се срещам с него.

— Най-вероятно в затвора.

— Щом трябва, значи в затвора. Вече няма да се върна в тоя гаден колеж, където разправят такива противни неща за мен.

— По-късно ще говорим за това — рече Странд. — Колко от това, което разправят, е истина?

— Някои неща. Не много. Ама, татко, момчетата и момичетата не са като едно време, когато вие с мама сте били млади. Ти го знаеш.

— Знам го. И ми е противно.

— Мама също го знае. Тя не живее, вечно забила нос в книгите — подхвърли грубо Каролайн. — Кой, мислиш, ми даде хапчета против забременяване на шестнайсетия ми рожден ден?

— Сигурно ще ми кажеш, че майка ти го е направила — отвърна Странд.

— Шокиран си.

Странд забеляза с болка, че при тези думи по лицето ма дъщеря му се изписа злорадство.

— Не съм шокиран. Майка ти е разумна жена и знае какво прави — отвърна Странд. — Просто съм изненадан, че е пропуснала да ми каже.

— Знаеш ли защо? Защото и тя влиза в конспирацията.

— Каква конспирация? — запита Странд.

— Ние всички те обичаме и искаме да си щастлив. — Гласът й напомняше детски хленч. — Ти имаш съвсем нереална представа за нас, включително и за мама. Само защото сме твои, смяташ, че сме някакви абсолютни ангели. Е, не сме такива, но заради теб всички се преструваме още от малки. Ние сме семейство от актьори — включително и мама, ако искаш да знаеш истината. А публиката се състои само от един човек и това си ти. Колкото до Елинор и Джими — дори няма да споменавам за тях. Според теб никой не можеше да бъде по-добър от нас. Казвала съм на мама, че не бива да играем така, че в края на краищата ще разбереш и тогава ще те заболи още повече. Но нали знаеш мама каква е — от желязо, — щом реши нещо, никой не може да я спре. Е, сега вече ти е ясно. Не казвам, че сме лоши. Ние сме обикновени човешки същества. Като всички в днешно време.

— Има най-различни начини да бъдеш човек — отвърна Странд. — Дори в днешно време. Както и да е, дължа ви извинение, на цялото семейство. Но независимо колко сляп съм бил аз или какви същества сте вие, или как е в днешно време, не мога да приема лекомислената ти игра с живота на хората… с онази нещастна жена в колежа… с Хесус Ромеро…

— Татко, не аз съм променила света — извика Каролайн. — Дойдох в него такъв, какъвто е. Не обвинявай мен за това. — Тя отново се разплака, като бършеше очите си с неговата носна кърпа. — И не аз тръгнах да търся Хесус Ромеро. Ти ни го натресе. Признаваш ли си го?

— Признавам си го — отвърна уморено Странд. — И сбърках. И това признавам. Но не искам ти да увеличаваш грешките ми. Ако го беше видяла така, както го видяхме ние с майка ти да гони онова момче с нож в ръката и с желание за мъст в погледа, щеше да си помислиш дали да се виждаш с него.

— Татко, ако ще ми говориш като някой баща във викториански роман, няма смисъл да стоя тук и да ти казвам каквото и да било.

— Не, наистина няма. — Той стана. — Ще изляза да се поразходя.

— Ето ти кърпата — рече Каролайн. — Няма да плача повече.

Трябваше да се махне от къщата. Не искаше да гледа как дъщеря му с подути очи, свити устни и застинала ярост се е втренчила в сляпата млечна електронна лампа на телевизора. Отблясъците, които огънят хвърляше по играчките на коледната елха, го дразнеха и боровата миризма в топлата стая му беше омръзнала. Метна отгоре палтото си и уви около врата си вехтия стар вълнен шал, който Лесли от години се опитваше да го нагара да изхвърли.

Излезе навън. Вече се бе стъмнило и светлината, която струеше от прозорците, образуваше спирали в мъглата, носеща се на талази откъм океана. Грохотът на вълните се заглушаваше от мъглата и звучеше като погребална песен. Той тръгна в обратна посока на брега, по дългия прав път, ограден от двете страни с кедри, който минаваше през имението на Хейзън и водеше към шосето. Жените бяха отишли да се разхождат по брега и сега той не искаше да ги среща, нито тях, нито когото и да било. Трябваше да зададе някои въпроси и да получи отговори на тях, да се опита да ги подреди ясно и безстрастно в съзнанието си, преди да ги изрече на глас.

Когато извървя към петстотин метра, обърна се и погледна назад. Светлините на къщата бяха изчезнали. Кедрите сякаш въздишаха във влажния вятър, дето постоянно променяше посоката си. Беше сам и се носеше някъде между океана и безлюдната пустош.