Ъруин Шоу
Хляб по водите (19)

6

Изненада се, когато след последния си час в училище отвори вратата на апартамента си и видя Хейзън да стои във всекидневната — тъкмо посягаше за едно списание от рафта на библиотеката. Странд не го беше чувал повече от седмица — след пиянския му разговор до телефона.

— Здравей, Алън — каза Хейзън. — Надявам се, че нямаш нищо против. Мисис Шилър ми отвори. — Протегна ръка и Странд я стисна. — Донесох ти малък подарък. — Той посочи към масата зад канапето, където имаше две еднолитрови бутилки „Джони Уокър“ — любимото уиски на Хейзън.

— Благодаря — рече Странд — сигурно ще влязат в работа.

— Дойдох да се извиня за лошото си настроение по телефона.

Хейзън се взря внимателно в Странд, сякаш не знаеше как ще реагира.

— Все едно, че не е било, Ръсел. Аз вече го забравих.

— Радвам се да го чуя. — Държането на Хейзън стана сърдечно. — Дори между най-добрите приятели понякога възникват недоразумения. А аз бях малко нервен покрай онази статия в „Таймс“.

— Какво стана? Не съм виждал нищо повече във вестниците.

— Повече не е и имало — отвърна Хейзън. — Предполагам, са решили, че риболовната експедиция се е провалила. Правосъдието сигурно се е отказало от цялата работа.

— Радвам се да го чуя. Искаш ли да ти приготвя едно питие? Боя се, че ще трябва да го налея от твоята бутилка. Нашето свърши преди седмица.

Хейзън погледна часовника си.

— Май че вече е тъкмо време за пиене. Ако ти ми правиш компания…

— Аз също бих си налял едно — рече Странд. — Времето е само за пиене. Едва не замръзнах, докато минавах през двора.

Той отиде в кухнята да вземе чаши, лед и кана с вода. Макар че доктор Филипс му беше препоръчал да си пийва по малко от време на време, а Ролинс му бе допил последната бутилка, Странд не си направи труда да прескочи до града за друга. Гледаше да излиза колкото може по-малко през най-големия студ, но можеше да помоли мисис Шилър да му вземе едно уиски, когато ходи в града да пазарува. Нямаше да е „Джони Уокър“. Бюджетът му позволяваше да се отпуска само в ограничени рамки.

Хейзън бе отворил едната бутилка, когато Странд се върна във всекидневната, и наля доста солидни дози. Чукнаха се и отпиха. Топлината, която веднага се разля по гърлото му, накара Странд да вземе решение всеки ден отсега нататък да изпива по чашка преди вечеря.

Мисис Шилър бе стъкнала огъня в камината. Странд драсна клечка кибрит под смачкания вестник и се загледа в пламъците, които започнаха постепенно да ближат подпалките. Постопли ръцете си няколко минути, преди да отиде до масата пред прозореца, където Хейзън вече се беше настанил. В здрача навън прехвърчаше снежец и чертаеше зимни рисунки върху полузаледените прозорци. Профилът на Хейзън се отразяваше в стъклото и двата образа, истинският и отразеният, създаваха странно двойно впечатление. Неговото лице беше спокойно и приветливо, отражението сякаш бе изсечено върху метал — сурово и студено, като главата на някой император върху монета, могъщ владетел, незнаещ пощада.

Странд седна на масата срещу него и Хейзън го погледна замислено.

— Алън — тихо рече той, — дойдох да ти поискам прошка. Не само за това, което ти наговорих по телефона. А и за отношението ми към Ромеро. Имах достатъчно време да премисля всичко и да разбера каква отговорност нося. Днес ходих в Хартфорд, говорих със съдията и научих, че Ролинс е дал гаранция за него. Откъде е взел парите, си остава загадка за мен, но няма значение. Съдията каза, че ги е намерил за един ден. Повярвай ми, засрамих се пред този суров възрастен човек. Обещах му, че ще взема специално отношение по делото и ще дойда в съда лично да се занимая с него. Разправих му как съм се запознал с Ромеро чрез теб и какво мислим двамата за неговите способности и за необичайния му произход. Независимо от вида си съдията не е чудовище, помни баща ми от времето, когато самият той е бил начинаещ адвокат. Съгласи се да отмени гаранцията и да освободи момчето по мое поръчителство.

Хейзън се усмихна мрачно.

— Предполагам, че не беше чел „Ню Йорк Таймс“ този ден. Постави някои условия, разбира се. Ромеро трябва всяка седмица да ходи в болницата за психологически тестове и лечение. Вече съобщиха това на Холингсбий и утре той ще прибере парите на Ролинс.

Две хиляди долара обратно в банката, помисли си Странд. Значи ще има подаръци за Коледа.

— Ръсел — каза той, — нямаш представа колко се радвам. Не само за теб… и за теб, разбира се… но и за себе си също.

Хейзън изглеждаше малко смутен. Той отпи от уискито си.

— Не го правя, защото съм светец, Алън — рече той. — Хиц и сие ще се потръшкат няколко дни. А това съвсем няма да ми бъде неприятно. Кажи ми, сега, когато изглежда, че момчето може би ще го пуснат, какво е това поверително нещо, което ми спомена, че ти е съобщил? Защо Ромеро мисли, че Хиц е взел парите и писмата?

— Той не ми каза.

Подпитващият тон на адвоката се върна в гласа на Хейзън.

— А кой?

— Обещах да не издавам.

— Обещанията — Хейзън сбърчи нос от отвращение — са истинска напаст в живота на адвоката. Някой намерил ли е писмата?

— Не — излъга Странд.

— Какво може да е имало в писмата на едно хлапе, което да е толкова дяволски важно?

— Спомни си, когато си бил на осемнайсет години, Ръсел.

— Баща ми четеше всички мои писма, докато станах студент.

— Ромеро дори не знае дали баща му е жив, или не.

— Дано съдията не стане наопаки от леглото в деня на делото — рече Хейзън, — иначе психиатърът ще трябва да установи, че Ромеро е най-смахнатото момче в Кънетикът, но в същото време безобидно като охлюв, ако не иска да лежи в затвора. Съдията беше сговорчив днес, но ако прокурорът го натисне, не се знае… Професионалната учтивост е едно нещо, законът — друго. Е, добре… — въздъхна той — направих всичко, каквото можах. Поне довечера ще мога да си легна с чиста съвест. Никак не ми беше лесно тези дни.

— За никого не беше лесно — напомни му Странд.

Хейзън се засмя.

— Егоизмът не е единственият ми недостатък.

— Не, наистина.

Усмивката върху лицето на Хейзън стана малко пресилена. Той отново погледна вглъбено към Странд.

— Какво всъщност мислиш за мен, Алън?

— Много неща. Естествено, ти си безумно щедър и услужлив към всички ни. Предполагам, няма да се изненадаш, че изпитвам смесени чувства — благодарност и… — той се поколеба — яд.

— Глупости — възрази Хейзън, — ти не си такъв човек.

— Всички сме такива — отговори тихо Странд.

— Господи, та в повечето случаи съм давал само пари. А аз плюя на парите.

— Ти можеш да го кажеш. Аз не.

— Дай да забравим за благодарността и яда, и всички тия глупости. Какво друго мислиш за мен?

— Че си нещастен човек.

Хейзън кимна мрачно.

— Не е лъжа. Кой не е нещастен в днешно време? Ти не си ли?

Тонът му беше предизвикателен.

— И да, и не.

Странд осъзна, че Хейзън говори сериозно, и реши, че и той трябва да му отвърне по същия начин.

— Като си правя равносметка, считам, че щастливите дни в живота ми са повече от нещастните. Нямам същото чувство за теб обаче.

— И си прав. Ей богу, прав си! — Хейзън допи питието си, сякаш за да измие от устата си думите, които току-що бе изрекъл. — Разговорът ни е тъкмо подходящ за тази студена зимна вечер, нали? Имаш ли нещо против да си налея още една чаша?

— Моля ти се.

Странд наблюдаваше едрия мъж, който стана от стола си и отиде при бутилките, каната с вода и леда. Бившият хокеист още си личеше — широкоплещест, мъжествен, със смътно заплашителен вид, готов да приема удари, и да им отвръща. Той си приготви питието и се върна на масата.

— А ти? В този миг? Щастлив ли си сега?

— Обикновено не си задавам този въпрос.

— Задай си го де. Заради едно време. — Хейзън, изглежда, се присмиваше.

— Ами, първо на първо, радвам се, че дойде. Струваше ми се, че приятелството ни е започнало да се подкопава, и това никак не ми беше приятно — отвърна Странд, като говореше бавно. — Мисля, че сега се е възстановило, и ми е по-добре. Колкото за другото… — Той вдигна рамене. — Когато Лесли я няма, много ми липсва. Още не съм се примирил с отсъствието на децата и те също ми липсват. Това, което се случи в училище, е неприятно и аз все още не се чувствам съвсем на мястото си тук, но ми се иска да вярвам, че с, времето всичко ще се оправи. Работата е лека и в по-голямата си част благодарна. Хората са… ъъъ… любезни и услужливи. За в бъдеще, да, очаквам да бъда щастлив, доста щастлив.

— За в бъдеще — иронично изпухтя Хейзън. — Бъдещето ще бъде ужасно кошмарно. Както е тръгнало по света.

— Нямах предвид света. Аз мога да бъда песимист по отношение на света и егоистично оптимистичен спрямо себе си. Открих, че когато човек се върне почти от прага на смъртта и започне отново да води, така да се каже, нормалния живот, оптимизмът е едва ли не механична реакция.

Хейзън се върна с чашата си и отново седна на масата. Погледна през прозореца.

— Отвратителна вечер — забеляза той. — Нищо чудно, че цялата страна отива на юг. Понякога си мисля, че всички градове на североизток, Бостън, Ню Йорк, Филаделфия, след петдесет години ще запустеят. Може би няма да е чак толкова лошо. Окей, Полиана^[1]… — За момент в гласа му прозвучаха същите нотки, както когато се разкрещя на Странд по телефона. — Всичко било розово, казва мистър Странд. Новината на века. Значи нищо друго не те тревожи?

— Разбира се, че не е съвсем така.

Странд си спомни за бягството на Лесли от Дънбъри посред нощ, за писмата, подписани от Каролайн и изгорени в пещта за смет в сутерена, за Елинор, която води мъжа си за носа в Джорджия и настройва хората от града срещу себе си, за Джими, който на деветнайсет години има връзка с някаква певица почти два пъти по-възрастна от него, сменила вече двама или трима съпрузи, за собственото си принудително ергенство.

— Разбира се, че не е така — повтори той. — Семейни работи. Най-обикновени. — Знаеше, че това не е истина. — Но бих предпочел да не говоря какви са, още по-малко да мисля за тях. И бездруго сънищата ми ги напомнят, така че това стига.

Хейзън кимна — главата му приличаше на тежко, разбалансирано махало.

— Кажи ми — рече изведнъж той, — мислил ли си някога за самоубийство?

— Като всеки.

— Като всеки. — Главата му отново тежко се поклати и кимна. — По дяволите, този разговор е противен. От питието е. Не е обичайно за мен. Обикновено като пия, ми става хубаво.

Странд си спомни нелепата сцена първата вечер в Хамптънс, когато Хейзън се върна пиян късно през нощта и започна да ръмжи, да вика и ругае професията си, семейството си и целия свят. Чудеше се как един обикновено толкова интелигентен човек може да има такава погрешна представа за себе си.

— Както и да е — рече Хейзън с явно усилие да изглежда жизнерадостен, — дамите ги няма да ни видят как се правим на самосъжаляващи се идиоти. Говорих с Линда в Париж. Прекарвали чудесно. Много се зарадваха, че празнуването на Коледа в Хамптънс е сигурно.

— Наистина ли? — запита изненадан Странд.

— Май забравих да ти кажа. Можеш ли да извикаш и децата?

— Още не съм ги питал. — Той не спомена на Хейзън, че след техния спор беше решил да не ходи. — Сигурен ли си, че Лесли няма други планове?

— Линда я попита — тя беше в стаята, когато се обадих, и чух да казва, че идеята е чудесна.

— Ще се свържа с останалите от семейството.

Перспективата да се махне за десет дни от училището, от трудно поносимото присъствие на четиристотинте момчета, когато иска да бъде сам с Лесли на тихия плаж край бреговете на Атлантика, повиши настроението му.

— Сигурен съм, че ще прекараме великолепно — усмихна се той. — Виждаш ли какво означава да можеш да бъдеш песимист по отношение бъдещето на света и в същото време да си оптимист спрямо своето собствено? Поне за десет дни. Само не ни давай да гледаме телевизионните новини и да четем „Таймс“ и ще се чувстваме в рая.

На вратата се позвъни и Хейзън погледна часовника си.

— Сигурно е Конрой. Пратих го в трапезарията на топло, докато се видя с теб. Дълъг път ни чака обратно до града в това време. Благодаря за почерпката.

Когато се здрависваха, той задържа малко ръката на Странд.

— Радвам се, че дойдох. Твърде стар съм, за да превръщам приятелите си във врагове.

— Аз не съм бил твой враг, Ръсел.

— А е трябвало да бъдеш, по дяволите. — Хейзън се засмя и излезе.

Странд седна на масата, усещайки как чашата с уиски се изпотява в ръката му и погледна към сгъстяващия се сняг през ледените рисунки по стъклата на прозорците. Помисли си за големите градове на север, за които бе споменал Хейзън полу на шега, как ветровете плячкосват улиците от бетон и стъкло и населението бяга. В тази първа зима от своята неизбежна и корабокрушенска старост и той копнееше за юга.

 

 

На другия ден, когато се прибра вкъщи след последния си час, го чакаха три писма. Мисис Шилър бе оставила пощата му на спретната купчина върху масата зад дивана във всекидневната. През целия ден вилнееше буря. Когато минаваше по пътеката през двора, в обувките и във врата му бе влязъл сняг, затова, преди да отвори писмата, той си свали палтото, обувките и чорапите, подсуши си краката, обу чехли и смени ризата си. Вече се беше измокрил веднъж през този ден, след обяда, гърлото му бе пресъхнало и го дращеше, а в гърдите си чувстваше странно парещо пулсиране. Може би ще послуша съвета на доктор Филипс и в събота ще прескочи до Ню Йорк, за да се прегледа при доктор Принз.

После, като си спомни вътрешната топлина от уискито предната вечер с Хейзън, той си наля една чаша с вода без лед и отпи първата глътка, преди да се върне във всекидневната и да вземе писмата. От пликовете разбра, че едното е от Каролайн, другото от Лесли, а на третото нямаше нито име, нито обратен адрес. Обикновено четеше писмата на Каролайн с малко снизходителна усмивка. Те бяха кратки, въодушевени и явно писани набързо, с които просто съобщаваше, че е жива, че прекарва весело и обича родителите си. Но от деня, в който чу от мисис Шилър за писмата в кофата за смет, не бе получавал никакво известие от нея.

Най-напред отвори нейното писмо. Нищо не споменаваше за Ромеро. Каролайн пишеше, че прекарва чудесно, че са я избрали за кралица на годишния празник на колежа по случай откриването на новия баскетболен сезон, че има две интелектуални приятелки, едната специализирала философия, а другата сигурно щяла да стане редактор на литературното списание на колежа в трети курс, как треньорът по бягане смятал, че ако тя се яви за участие, би могла да бие момичето, което винаги печелело първото място на двеста метра, и че са я поканили да прекара коледната ваканция с някакво семейство в Бевърли Хилс, но тя отказала, защото нямала търпение да се види с мама и татко. Била получила картичка с Айфеловата кула в едно писмо от мама и според нея било много самопожертвователно от страна на татко й да прекарва цялото време съвсем сам в онзи скучен Дънбъри, докато мама се шляе из Париж. Писмото завършваше с пет кръстчета над подписа й. Имаше и послепис:

Мама ми съобщи, че за Коледа всички сме канени във вилата на мистър Хейзън в Хамптънс, и аз реших, че постъпих детински, като ви казах, че никога повече няма да стъпя там. Миналото си е минало, пък и нищо не загубих от това, че си ударих главата в арматурното табло. Напротив, дори спечелих. Никой нямаше да си помисли да ме избере за кралица на празника, ако не си бях счупила носа.

Е, рече си Странд, поне знае как да поддържа една версия. Вече беше твърде късно — ако изобщо винаги не е било твърде късно, за да й каже, че знае как се е ударила. Като оставяше писмото настрана, Странд си спомни думите на мисис Шилър, че Каролайн е много разпространено име в днешно време.

Отвори писмото на Лесли и видя, че е дълго.

Мили мой — пишеше тя, — имам страхотна новина. Сега си съпруг на богата жена. Сравнително казано, разбира се. Така се случи, че продадох картината с дюните, която започнах в Деня на благодарността в Хамптънс. Линда удържа на думата си и я включи в изложбата. Тя беше първата, която се продаде. Може би това е свързано с факта, че бе оценена само на две хиляди долара ($2000!!! Изглежда много повече във франкове), а всички останали започваха от пет и после стигаха до небесата. Продадох и един акварел, който нарисувах за няколко часа в Мужен. Линда заяви, че не е вярвала някой да може да създаде нещо ново на тема Ривиерата, но аз успях да го направя някак си, още по-изумително е, че този, който го купи, е художник, добре известен във Франция, той ме покани в ателието си и ми каза, че ако искам да рисувам живи модели, мога да го правя едновременно с него. Невероятно, нали? Чувствам се като някоя стара мома, която бродира през свободното си време и изведнъж научава, че създава произведения на изкуството. Линда твърди, че ако продължавам, както тя го нарича, в „моя нов стил“ (ха-ха!) и работя усърдно, догодина ще ми направи изложба в Ню Йорк. Започнах голямо платно с един двор, в който случайно попаднах, само че на него той не прилича на двор, а на средновековна тъмница. „Осветен от неземна светлина, като у Балтюс^[2], само че американска“ — така го описа Линда, но нали я знаеш как обича да преувеличава. Никога не съм се чувствала така досега. Четката като че ли сама рисува. Изключително странно и прекрасно усещане. Сигурно има нещо във въздуха. Сега, струва ми се, разбирам защо все някога през живота си, художниците е трябвало да идват в Париж и колкото по-рано, толкова по-добре. Ако бях дошла на осемнайсет години, мисля, че никога повече нямаше да пипна пианото.

Имам чувството, скъпи, че съм на седмото небе и летя, и никак не ми се иска да тръгвам по-рано, отколкото трябва. Линда предложи да останем тук малко по-дълго и да се уговорим да ни посрещнеш на летище „Кенеди“ в деня, в който трябва да бъдеш у Ръсел. Ти и без това ще минеш покрай летището на път за там, а да ти кажа право, някой и друг ден повече, прекаран далеч, от Дънбъри, ще ми помогне да събера сили за онова, което ме чака, като се върна.

Знам, че изглежда егоистично, но става въпрос само за няколко дни, все пак не е като Гоген, който зарязва семейството си, за да рисува в Южните морета, нали? Разбира се, ако искаш да си дойда по-скоро, само ми изпрати една телеграма.

Междувременно, ако успееш да се справиш със семейните задължения и се свържеш с децата, за да им кажеш къде може да се съберем всички за празниците, ще се чувствам по-спокойна.

Надявам се, че се грижиш за здравето си и че ти липсвам толкова, колкото и ти на мен. Моля те, пиши ми възможно по-скоро какво смяташ.

Моля те, не си мисли, че понеже ми е хрумнала налудничавата идея, че ми се удава случай да стана добра художничка, ще се превърна в лоша съпруга. Ако трябва да избирам, знаеш какво ще предпочета. Аз не съм Гоген.

Предай на децата моята благословия, когато се чуеш с тях. Линда ти изпраща много поздрави, а аз ти изпращам всичко, което имам. До щастливия празник.

Лесли

Странд остави бавно писмото, като се мъчеше да определи чувствата си. Усети гордост, ревност и смътно чувство на загуба. Щом беше готова да зареже музиката, на която бе посветила живота си, кое ли щеше да бъде следващото нещо, от което ще се откаже? Ще й изпрати поздравителна телеграма по-късно, когато му остане време да съчини подходящ текст с радостно съдържание.

Огледа се наоколо. Стаята изведнъж, стана мрачна — обикновена занемарена ергенска квартира. Той определено не летеше.

Разсеяно отвори третото писмо.

Уважаеми мистър Странд — прочете той, — няма да ви казвам името си. Жена съм на преподавател от катедрата по биология в колежа, в който учи вашата дъщеря, Каролайн. Майка съм на две малки деца.

За момент спря да чете. Почеркът бе дребен и четлив. Несъмнено някой специалист графолог би могъл да разбере много за характера на жената, която го бе написала. Почувства леко замайване и седна с писмото в ръка. Почеркът беше много дребен и той полагаше усилия, за да го разчете. Потърси очилата си и ги сложи. Буквите изведнъж станаха много големи. Застрашително големи.

Мъжът ми е силно увлечен по нея. Тя е кокетката на колежа и момчетата се лепят за нея като мухи. Мъжът ми каза, че ако тя се съгласи да се омъжи за него, той щял да ме напусне. Бяха си уредили да отидат заедно в Калифорния за Деня на благодарността, но в последния момент тя замина с едно момче от футболния отбор. Разправят, че хвърчи като пеперудка от мъж на мъж, макар че единственият, за когото мога да бъда сигурна, защото той ми го е казал, е моят съпруг. В други години щяха да я изхвърлят от училище още на втория месец. Но тъй като сега времената са такива и учителите са се отказали от всякаква, дори привидна дисциплина и спазване на благоприличието, нея я глезят и коткат и наскоро дори я избраха за кралица на празника по случай откриването на баскетболния сезон. Досега тя все обещава на мъжа ми, че най-после ще отидат в Калифорния за Коледа. Аз съм изпаднала в жалкото положение да се моля пак да го изиграе. Той е изоставил работата си, не ме забелязва, освен когато се караме, и не обръща никакво внимание на децата. Той получава малка заплата, тъй като е най-обикновен преподавател, но знам, че я отрупва със скъпи подаръци.

Известно ми е, че вие също сте учител и разбирате колко лесно може човек да провали кариерата си поради професионална небрежност, съчетана с явна недисциплинираност. Освен това ми е ясно, че когато едно момиче се отдели от къщи за първи път, вниманието на мъжкия пол, особено ако момичето е толкова младо и хубаво като дъщеря ви, може да й завърти главата, за което после ще съжалява цял живот.

Нямам представа какво знаете за поведението на дъщеря си, нито пък до каква степен се интересувате от бъдещето й, но заради нея и мен, и заради семейството ми, моля ви да направите каквото можете, за да я накарате да осъзнае колко жестоко и безотговорно постъпва и да върнете съпруга ми в лоното на семейството.

Писмото нямаше подпис.

Лоното на семейството. Странд прочете този израз с библейско звучене. Напомняше му за църква в прерията и неделни сбирки за вечерна молитва. Знаеше едно нещо, което учителят по биология не знаеше — ще го зареже и за Коледа, както го беше зарязала за Деня на благодарността. Новогодишни и коледни поздравления.

Разтвори ръка и писмото се завъртя на пода. В дъжд и сняг, и в нощен мрак шест пъти седмично получаваме по домовете си ежедневната дажба горчивини от вярната американска поща. Слава богу, че има неделя.

Учител по биология значи, помисли си Странд. И той също беше учител по история, а Лесли учеше в неговия клас на възрастта на Каролайн, беше толкова красива и скромна на първия ред, когато я пожела. Трябваше ли да се чувства виновен? Той поне изчака от приличие една година, след като тя завърши, и тогава отиде у тях с намерението да се ожени. Но и учителят по биология несъмнено целеше брак.

Какво можеше да каже на дъщеря си? И кой щеше да й го каже? Не баща й във всеки случай, помисли си, никога баща й. Лесли? Досещаше се какво ще рече Лесли: „Тя е голямо момиче. Нека сама решава проблемите си. Така само ще влошим нещата. Нямам намерение да си развалям отношенията с дъщеря си заради някакъв разгонил се дърт, тъп провинциален учител по биология.“ Ако покажеше писмото на Лесли, тя сигурно щеше да отсече, че няма начин жена с такъв почерк да не загуби мъжа си.

Елинор ли? Елинор би я посъветвала: „Прави каквото искаш.“ Самата тя винаги бе постъпвала точно така.

Джими? Той беше най-близо по възраст до Каролайн, движеше се във водовъртежите на същото поколение, отнасяше се покровителствено към сестра си. Но с неговата трийсет и пет годишна певица с три брака зад гърба й, Каролайн сигурно ще му се изсмее, ако започне да й говори за морал. Все пак струваше си да опита с Джими.

Странд допи питието си. Това не облекчи сухото дращене в гърлото му, нито парещите бодежи в дробовете. Стана, отиде до телефона и набра номера на доктор Принз в Ню Йорк. Доктор Принз каза, че било крайно време да се обади. Щял да го чака в единайсет часа в събота сутринта. Трябваше да вземе ранния влак.

После звънна на Джими в Ню Йорк. Като никога той си беше вкъщи.

— Джими — рече Странд, — трябва да бъда в Ню Йорк в събота сутринта. Може ли да обядваме заедно? Искам да си поговорим за някои неща.

— О, татко — отвърна Джими, — съжалявам, но в събота сутринта трябва да замина за Лос Анжелис. По работа. Много бих се радвал да те видя. Не можеш ли да дойдеш да вечеряме в петък?

Синове само по предварителна уговорка, мина през ума на Странд.

— Последният ми час в петък свършва в три — каза той. — Мога да дойда в Ню Йорк до шест. Но ще трябва да остана да спя. Имам час за преглед при лекаря в събота сутринта.

— Какво ти е? — В гласа на Джими веднага прозвуча тревога.

— Нищо. Обикновен, нормален преглед. — Странд почувства, че в гърлото му напира кашлица, но я потисна. — Можеш ли да ми запазиш хотел?

— „Уестбъри“ е до нас. На Медисън Авеню, до Седемдесета улица. Ще ти ангажирам стая там.

— Изглежда скъп.

Един следобед бяха пили в бара на хотела с Лесли, след посещение в музея „Уитни“^[3] съвсем наблизо. Беше прекалено луксозен за него. Другите хора в бара бяха от рода на гостите по събиранията, на които Хейзън ги водеше в Хамптънс.

— Няма значение — отвърна небрежно Джими, — аз черпя.

— Мога да отседна и в нещо по-евтино.

— Остави, татко. Аз съм богат.

На деветнайсет години, рече си Странд, а богат. Когато той беше на деветнайсет, спеше по общежитията на Християнския младежки съюз.

— Е, добре — съгласи се той, — щом това няма да те разори.

— Ще запазя апартамента за младоженци.

— Младоженката е в Париж — отговори Странд. — Не си харчи парите.

Джими се засмя.

— Знам, че е в Париж. Изпрати ми картичка. „Мона Лиза“ в Лувъра. Предполагам, с това е искала да ми напомни, че е моя майка. И че не всяко изкуство се създава с електрическа китара. Ще те взема от хотела.

Говори, като че ли е най-малко на трийсет години, каза си Странд, когато затвори. Отиде в кухнята и си наля още една чаша. Щом една е полезна за него, може би две — ще бъдат два пъти по-полезни.

 

 

Френският ресторант, в който Джими го заведе, беше ненатрапливо изискан и целият светеше от чистота — със снежнобели покривки и с огромни букети цветя. Оберкелнерът раболепничеше пред сина му и се поклони учтиво, когато Джими представи Странд за свой баща, макар на Странд да му се стори, че в очите му за миг проблесна неодобрение.

Докато вървеше към една маса след оберкелнера и Джими, строен и безупречен в тъмния втален костюм, като че ли ушит в Италия, Странд си даде сметка, че неговото собствено грубо вълнено сако е старо и смачкано, яката на ризата му е широка и кашираните му панталони са провиснали. Когато видя цените в менюто, той се ужаси. Ужаси се и когато попита администратора в „Уестбъри“ за цената на стаята, запазена за него.

— Синът ви има грижата за това — отвърна му човекът.

— Знам — каза троснато Странд.

Пътуването до града беше неприятно. Във влака бе претъпкано и много горещо и единственото свободно място, което успя да си намери, беше във вагона за пушачи, а човекът до него пушеше цигара след цигара и само поглеждаше Странд с любопитство, когато той се закашляше.

— Знам, че синът ми има грижата за това. Просто бих искал да разбера колко струва.

Администраторът му каза и Странд мислено изпъшка: „За една година синът ми ще се окаже най-младият фалирал човек в Съединените щати.“

Когато Джими се появи с половин час закъснение, Странд не му се скара за нехайството. В действителност той нямаше време да говори с него за каквото и да било.

— Закъснели сме — отбеляза Джими, след като каза: „Тате, изглеждаш чудесно. Джоун ни чака да изпием по нещо. Съвсем близо е. Тя иска да се запознае с теб.“

— Защо? — попита кисело Странд, ядосан от закъснението на Джими. Той реши, че Джоун е името на трийсет и пет годишната любовница или каквато беше там на Джими.

— Може би иска да види дървото, от което е паднала крушата.

— Тя ще вечеря ли с нас?

С нейното присъствие на масата той едва ли ще може да отвори дума за Каролайн и учителя й по биология.

— Не — отвърна Джими, извеждайки го бързо от хотела, — само ще изпием по нещо. Тя трябва да си стяга багажа за пътуването утре.

— Пътуване ли? За къде заминава? — попита Странд, макар че знаеше.

— За Калифорния — отвърна безгрижно Джими, — с мен. Мрази да пътува сама. Не може да се оправя.

Когато се запознаваше с Джоун Дайър в претрупания й, изцяло мебелиран в бяло апартамент на двайсет и втория етаж, с изглед към Ист Ривър, Странд си помисли, че тя има вид на жена, която може да се оправя с всичко, включително и с пожар, наводнение, глад и финанси. Беше висока и слаба, без бюст, с огромни налудничави черни очи, силно подчертани с пурпурночервени сенки. Беше боса, пръстите на краката й бяха жълтеникави и изкривени навън и беше облечена в прозрачна черна пижама, през която прозираха яркорозовите й бикини. Тя не пое ръката, която Странд й протегна, а каза с дълбок, силен, почти мъжки глас: — Нали нямате нищо против да целуна бащата? — Прегърна го и го целуна по бузата. Лъхна го тежък парфюм. Каквото и да яде на вечеря, трябва да е пълно с подправки, чиито аромати да изличат тежкия дъх, попил в дрехите му. Знаеше също, че трябва да изтрие яркочервеното червило, преди да отиде където и да било. Всичко това стана на вратата, която Джоун Дайър отвори лично. Когато ги въведе в огромната всекидневна, Странд видя, че Соломон стои прав до стола си, за да ги посрещне.

— Здравей, Алън — промълви той, — здравей, Джими. — В гласа му прозвуча студенина, когато произнесе „Джими“. Това не убягна на Странд. — Е — продължи Соломон, — аз ви казах мнението си, Джоун. И двамата ще съжалявате за това, което правите.

Жената махна бавно и презрително с ръка. Ноктите й, дълги и хищнически, също бяха лакирани в пурпурночервено.

— Хърби — рече тя, — започваш да ме отегчаваш.

Соломон сви рамене. Лицето му беше силно загоряло и косата му изглеждаше почти бяла на фона на тъмното чело. Странд искаше да го попита къде намира слънце в Ню Йорк през декември, но изражението на лицето му не предразполагаше към празни приказки. А и по лицето на Джими бе изписана решителност, с която Странд беше свикнал още откакто Джими бе навършил осем години.

— Алън — каза Соломон вече с тих и приятелски тон, — ако ще оставаш в града, може ли да обядваме утре заедно?

— Ще ми бъде много приятно — отвърна Странд.

— В „Сарди“^[4]. В един часа. Точно до службата ми е. Западна четирийсет и четвърта улица.

— Знам го къде е.

— Ще запазя маса. — Соломон си тръгна, без да погледне Джоун Дайър или Джими и без да се сбогува.

— Кратки случайни срещи — вметна Джоун, когато чуха далечното затваряне на външната врата. Тя хвърли на Странд пурпурночервена усмивка. — А сега може ли да ви предложа нещо за пиене? Но трябва да ви предупредя — ще бъде коктейл със сок от моркови и целина. Аз отказвам да тровя гостите си с алкохол и цигари.

— Благодаря, не съм жаден — отвърна Странд, някак си поуспокоен за приятелката на сина си, за която автоматически бе предположил, поради професията й, че най-малкото употребява марихуана. Жена, свикнала със сок от моркови, едва ли можеше да се смята опасна за млад мъж като Джими.

— Заповядайте, седнете — покани го Джоун Дайър. — Искам хубаво да ви разгледам. Джими толкова ми е говорил за вас. Отгледали сте прекрасен син — каза тя, когато Странд седна и потъна почти до земята в мекото ниско бяло канапе, чудейки се дали няма да има нужда от помощ, за да стане от него. — В нашата професия младежите обикновено са все деца, избягали от домовете си, недоразвити, обидени на родителите си, въобще непризнати таланти. Радост за очите е да ви гледа човек заедно. Съвсем сериозно, мистър Странд.

— Джоун — намеси се авторитетно Джими, — защо не престанеш с тия глупости?

Жената изгледа съкрушително Джими, после озари Странд с червената си усмивка и продължи, като че ли Джими не я е прекъсвал.

— По вида ви, мистър Странд, съдя, че Джими е наследил от вас своята интелигентност и чувството за индивидуалност. В момента, в който го видях, усетих спокойно доверие, изпитах чувството, че най-после съм открила мъжа — може би пораснало дете и все пак мъж, — на когото мога да се осланям, чийто преценки и в лично, и в професионално отношение са интуитивно верни. Това, което току-що казах, ще обясни малката неприятна сцена между нас и Хърби, на която станахте свидетел. Сигурна съм, че Джими ще ви съобщи подробностите. А сега, ако ме извините, трябва да приключа с приготвянето на багажа си. Утре трябва да сме на летището още по тъмно, затова ви моля да не задържате любимия ми Джими до много късно тази вечер, мистър Странд. Искрено се надявам, че скоро ще ни дойдете на гости в Калифорния с вашата красива съпруга, чиято снимка Джими ми е показвал. Какво щастливо семейство! А аз бях като безпризорна, подхвърляха ме от роднина на роднина и пет пари не даваха за мен, затова ценя семейството…

— По дяволите, Джоун — възкликна Джими, — баща ти още е собственик на половин Канзас, а майка ти има конюшня за състезателни коне.

— Аз съм безпризорна душевно — каза жената с достойнство — Затова публиката реагира с толкова чувство, когато пея. Аз пея за самотата на американската душа. — Тя се приближи до Странд, прегърна го грациозно и го целуна по челото. — Лека нощ, скъпи татко промълви и се изниза от стаята.

Странд се помъчи да стане от канапето. Джими се приближи, подаде му ръка и го издърпа.

— Какво беше всичко това? — попита Странд.

— Едно от представленията й — отговори Джими. — Никога не знаеш кое ще ти предложи. Безпризорното дете, грандамата, анархистката, момиченцето с панделка на кръста и неразбран говор, фаталната жена, майката земя… каквото и да си избере — каза той през смях, — всичко влиза в репертоара й. Не приемай сока от моркови толкова сериозно. Тя ме попита дали пиеш и аз й казах, че не, затова за една вечер стана маниачка на тема здраве. Следващия път, когато я видиш, по-скоро ще бъде кански пияна. Ако това й е нужно, за да може да пее като ангел, както пее наистина, тогава нищо друго не ти остава, освен да седиш и да се наслаждаваш на представлението. Да вървим да вечеряме, тате. Умирам от глад.

Ресторантът се намираше наблизо и те тръгнаха пеша. Докато вървяха, Странд попита Джими какво става със Соломон, но Джими вдигна рамене и отвърна, че било дълга история и щял да му я разкаже по време на вечерята.

Като се настаниха на масата, до която оберкелнерът ги заведе, Джими си поръча мартини. Странд знаеше, че на някои места Джими ще трябва да си покаже личната карта, за да му дадат да пие. Не и тук обаче. Странд поклати глава, когато Джими го запита дали иска нещо за пиене. От второто уиски, което бе изпил през онази вечер с трите писма, го беше заболяла главата и оттогава не бе близвал алкохол.

— Та — започна той, след като дадоха поръчката и Джими отпи от мартинито си — за какво говорихте с мистър Соломон?

Джими забарабани нетърпеливо по покривката.

— Нищо — отвърна той. — Криво му е, че го напускаме. Ще го преживее.

— Кои вие?

— Аз и Джоун. Договорът й изтече и тя получи по-добро предложение. На крайбрежието. Вторият й мъж притежава там музикална компания и те отново са в добри отношения. Това значи, че ще има много хляб. И за двамата. Два пъти повече, отколкото ми плащаше старият Соломон, и участие в играта, а това може да означава милиони с мадама като Джоуни. А тя не иска дори да мръдне без мен. И без това е била готова да напусне Хърби още преди аз да се появя…

— Той ми каза, че се е канел да я уволни. Преди твоето идване.

— Така ли? — рече нехайно Джими. — Кой знае защо, тя се спря на мен. Имаме еднакви вибрации. Не би изпяла и една гама без мое одобрение. Доброто й второ мъжле е младо и знае на какво са способни дечурлигата, а това е деветдесет и девет на сто от работата в днешно време. А не като стария Хърби. На него му е минало времето. Изпял си е песента, само дето не иска да си го признае.

— Той беше много добър към теб.

— От което само трупаше пари в банката. Нищо не му дължа. Да бъдеш благодарен в нашата работа, е все едно да пъхнеш нож в ръцете на някого и да му даваш уроци как да ти пререже гърлото. Харесвам стария козел, но бизнесът си е бизнес. — Джими си поръча второ мартини. — С Джоун ще работим със собствен почерк. Така ще получаваме цялата слава и признание, без да даваме нито цент. И сам ще си бъда господар. Няма да тичам нагоре-надолу като куриерче, щом Хърби реши, че иска сведения за някой нов кънтри певец в Нашвил или чак в Пеория. С мама можете да дойдете в Бевърли Хилс и да плувате в моя басейн.

Странд погледна сериозно сина си.

— Джими — рече той, — всичко това ми е странно, направо противно. Никога не съм предполагал, че ще кажа тези думи, но аз се срамувам от теб.

— Тате — отвърна Джими, без да се разсърди, — не всеки може да бъде рицар на Кръглата маса като теб. С Камелот^[5] е свършено, нищо че новината може да не е стигнала още до Дънбъри. По телефона спомена, че искаш да говориш за нещо с мен. Какво е то?

— Нищо — отговори късо Странд. — Отказах се. Исках да направиш нещо за мен. За семейството. Сега мисля, че съм сбъркал. — Той стана.

— Къде отиваш?

— Отивам си.

— Вечерята ти ще дойде всеки момент. Седни.

— Не съм гладен.

— Не искаш ли поне адреса ми в Калифорния?

В гласа му прозвучаха плачевни нотки, които напомниха на Странд времето, когато Джими беше малък и като паднеше и си ожулеше коляното, тичаше вкъщи да го утешават.

— Не, Джими, не ти искам адреса. Лека нощ.

Странд прекоси ресторанта и се отправи към гардероба. Взе си палтото и докато го обличаше, погледна назад и видя, че Джими си поръчва трето мартини. Излезе навън и повървя няколко пресечки по студените улици до хотела, качи се с асансьора до стаята си и легна в тъмнината.

Телефонът звъня два пъти, преди да заспи, но той не вдигна слушалката. Едно от нещата, за които съжаляваше тази вечер, беше, че ще трябва да остави Джими да плати за стаята, защото той нямаше достатъчно пари у себе си, за да си я плати сам.