Ъруин Шоу
Хляб по водите (18)

5

Обикновено Ролинс се хранеше на масата на Странд, но този път не дойде на вечеря. Макар че беше освободен през деня, според училищните правила трябваше да се върне до седем часа. Но Странд нямаше да докладва за него, както беше длъжен да постъпи. Ролинс си имаше достатъчно грижи и без да го викат в кабинета на директора да дава обяснения за отсъствието си.

Странд не искаше да мисли какво може да прави Ролинс в Уотърбъри в желанието си да измъкне Ромеро от затвора. От начина, по който бе споменал за хората, дето се канеше да види, понеже знаели как да се оправят с подобни работи, беше ясно, че Ролинс няма намерение да тегли заем от банката или да продава акции, за да събере пари за гаранцията. Странд си представяше смътно, че Ролинс е говорил за хора не съвсем в рамките на закона или направо извън него, които за някоя услуга ще искат в замяна още по-голяма. Различни случки с подкупи, незаконни лотарии, палежи и изобщо всички категории престъпления в гетата, които читателите на вестниците и телевизионните зрители познаваха за съжаление, преминаваха в съзнанието му, докато си седеше тихо и кротко на вечеря с измитите и прилично облечени момчета, които поне на масата си спомняха добрите обноски, втълпявани им от техните майки и бавачки. Чернокожите момчета, на които, преподаваше в гимназията, не му помогнаха особено да повярва в абсолютната честност на онези, които вестниците назоваваха етнически юноши, когато не ги наричаха хулигани. Той знаеше, че обикновено Ролинс е напълно честен, но в подобна ситуация, когато приятелят му е изоставен от властите и съдбата му се намира, както Ролинс вярваше, в неговите ръце и на никого другиго, Странд имаше тревожното чувство, че е допуснал грешка, като му е позволил да замине. Отсъствието на Ролинс подхранваше опасенията му и след вечеря той за малко не отиде при Бабкок да му каже, че според него не би било зле да се обадят на родителите на Ролинс и да ги предупредят да не изпускат момчето от очи.

Но мисълта, че Ролинс, който му вярваше, ще го причисли към останалите възрастни от ръководството на училището, съюзили се срещу такива като него и Ромеро, накара Странд да се разколебае и да реши да си премълчи. Той бе трогнат от думите на Ролинс, ценеше мнението му за него и си каза, че заради една нощ отсъствие никой няма да пострада.

До късно не си легна, като се опитваше да чете и на два пъти се качи до последния етаж, за да надникне в стаята на Ролинс да види дали случайно не се е прибрал, без да се обади. Но и двете легла бяха празни. Постоянно поглеждаше часовника си. При часовата разлика между Ню Йорк и Париж щеше да бъде шест сутринта парижко време и полунощ източно стандартно време, преди самолетът на Лесли да кацне. Знаеше, че няма да може да заспи, докато не се обади в „Ер Франс“ на летище „Кенеди“ и не разбере, че самолетът е пристигнал благополучно.

Трябваше да позвъни и на още един телефон, преди да съмне, но непрекъснато отлагаше. На Ръсел Хейзън. Хейзън се бе държал рязко през последния им разговор и Странд трудно можеше да му прости обвиненията, отправени по телефона на висок глас, но нали този човек в края на краищата му беше приятел, пък и онова, което му дължеше, призна на себе си Странд, далеч надхвърляше незначителното му и всъщност основателно избухване. Знаеше, че Хейзън няма да се зарадва, като чуе за разговора му с агентите от ФБР. Но Хейзън заслужаваше да бъде предупреден и рано или късно трябваше да му позвъни. Ще изчакам да се върне от вечеря, помисли си Странд, като по този начин успокояваше съвестта си, има достатъчно време. При положение, че му го кажа, преди да прочете вестника сутринта.

Изчака до десет и половина и тогава набра домашния телефон на Хейзън. Никой не отговаряше. Остави телефонът да звънне десет пъти и затвори.

За момент почувства облекчение, но все още му беше нервно. Взе отново книгата си и прочете няколко ти един и същи пасаж, без да разбира нито дума от написаното. Затвори книгата, отиде в кухнята и извади бутилката скоч, която стоеше в бюфета още откакто я беше купил в началото на срока. Наля си порядъчна доза в една чаша, добави вода и лед и седна пред огъня във всекидневната с чашата в ръка, вслушвайки се във вятъра, който блъскаше прозорците, когато чу, че на вратата се чука. Отиде бързо и отвори. Там стоеше Ролинс, увит в качулка, а лицето му бе покрито със скреж имаше такъв вид, като че внезапно бе остарял и си пускаше бяла брада. Духаше на ръцете си, но се усмихваше.

— Влез, влез — рече Странд.

— Благодаря, сър — отвърна Ролинс.

Странд затвори вратата след него. Ролинс влезе и като застана пред огъня, протегна ръцете си да ги сгрее.

— Трябваше да дойда пеша от автогарата — каза той — и едва не умрях от студ. Тоя огън е наистина приятна гледка. — Той погледна косо към чашата, която Странд още държеше в ръката си. — Дали няма да се намери нещичко от това същото, а?

— Ами — отвърна Странд — много е студено и…

— Никак не преувеличавате, мистър Странд. Ако някой иска да играя футбол за него, по-добре да се намира под линията Мейсън–Диксън^[1]. Или в Хаваите.

— Разбира се, това не е позволено. Ако някой научи…

— По-скоро ще скоча в гроба — заяви Ролинс с подобаваща сериозност.

— Стой там и се грей — рече Странд и отиде в кухнята.

Наля една голяма доза уиски, добави съвсем малко вода в чашата и я занесе на Ролинс. Ролинс взе чашата, която изглеждаше микроскопична в огромната му лапа, и разклати течността в нея, като й се възхищаваше тихо. Сетне я надигна:

— За господина, който го е измислил.

Отпи една голяма глътка и въздъхна доволно.

— Така зимата изглежда по-малко студена, нали? — После стана сериозен. — Нещо ново от снощи, мистър Странд?

— Нищо. Освен че Хиц е заминал за Вашингтон, за да го види лекар.

— С осемнайсет години закъснение — забеляза мрачно Ролинс. После лицето му светна. — При мен има новини обаче. Страхотни новини.

Изразът будеше безпокойство.

— Колко страхотни? — попита Странд.

— Не съм ограбил банка, ако това се опасявате. Всичко е законно. — Ролинс извади портфейла си. Беше претъпкан. — Ето — каза той. — Десет хиляди долара. Напълно законни юридически. Утре сутринта отивам в затвора да измъкна Ромеро колкото се може по-бързо и дори ще остане достатъчно, за да мога да му дам най-готиния обяд, който това нещастно хърбаво копеле е яло през живота си.

От начина, по който заваляше думите, Странд се досети, че уискито в ръката на Ролинс не му е първото за тази вечер.

— Отиването ти в затвора няма да донесе особена полза — рече Странд. — Сигурен съм, че има куп юридически формалности. Адвокатът му трябва да бъде предупреден да те чака. С парите. Ако, както казваш, не са крадени.

— Кълна се в живота на майка си.

— Той ще направи всичко както му е редът — продължи Странд, като си даваше вид, че познава законите, което не беше вярно, но се досещаше, че ако някое чернокожо момче с качулка се появи с десет хиляди долара, процедурата най-малкото ще бъде бавна. — Ще накарам мистър Бабкок да му се обади. Не знам адреса му. В действителност — добави той, — аз дори не знам къде е Ромеро в момента. Сигурно са го преместили някъде. В подходящ затвор.

— Няма подходящи затвори, мистър Странд — възрази Ролинс.

— Би ли ми отговорил на един въпрос?

— Да — отговори Ролинс с неохота.

— Откъде взе парите?

— Непременно ли трябва да знаете?

— Не. Но властите може да проявят интерес.

Ролинс отпи още една голяма глътка от уискито си.

— Събрах ги — отговори той — от приятели.

— Какви приятели?

— Не ми ли вярвате? — попита жално Ролинс.

— Вярвам ти. Но има и други, освен мен.

— Ами разказах какво се е случило… — Ролинс се поколеба — на близките ми, щом искате да знаете. На майка ми, баща ми и братята ми. Ние не сме чак толкова бедни, мистър Странд, не умираме от глад, нищо, че аз изглеждам толкова мършав. — Той се ухили. — Баща ми е главен инженер на водоснабдяването. Единият от братята ми има собствен гараж. Майка ми е старша сестра на интензивното отделение в болницата. Друг от братята ми се занимава с недвижими имоти. А най-големият ми брат е втори вицепрезидент на една банка в Ню Йорк и е истински бог на пазара. Близките ми съвсем не са изполичари, мистър Странд.

— Ти ме смайваш, Ролинс — каза Странд. — Никога не си ми споменавал и дума за това — нито пък на някого другиго в училище.

— Не исках да е в мой ущърб — рече Ролинс през смях. — Не желая хората да очакват от мен да бъда по-умен, отколкото съм, и да сравняват постиженията ми в училище с тези на близките ми. И без това не ми е никак леко, като се съберем всички на вечеря и те започнат да ме тормозят, че съм бил един нищо и никакъв мързелив черен ритнитопковец. На най-големия ми брат бяха предложили да играе пробно с нюйоркския „Никс“, това е баскетболен отбор, и той отказа, не искал да си изкарва хляба, като тича пред хората, плувнал в пот, подобно на египетски роб, и всяко лято да му оперират коленете. Ако вкъщи сметнат, че имам намерение да играя професионален футбол, ще ме изгонят като мръсно коте. Те са много педантични, мистър Странд, педантични до фанатизъм, толкова сериозно са си наумили да усъвършенстват себе си (и мен в това число), че направо ме влудяват. — Той допи питието си. — Дали е останало нещо от бутилката в кухнята, мистър Странд?

— Искаш да кажеш, че близките ти дадоха парите?

— На заем, мистър Странд — отговори сериозно Ролинс. — Дадоха ми ги на заем — казано най-точно.

— Ами ако след като измъкнеш Ромеро от затвора, той избяга?

— Ще ме препарират и ще ме окачат на стената като трофей да вися десет години — отговори Ролинс. — Но няма да избяга.

— Откъде си толкова сигурен?

— Той ми е приятел. — Това беше казано с възможно най-ненатрапващата се простосърдечност. — Във всеки случай не мога да си представя, че ще разрешат на Ромеро да остане тук, като го пуснат под гаранция.

— Няма да остане — призна Странд, — той е изключен вече.

— Тук не си губят много времето с такива дреболии дали си невинен, или не, докато не се докаже обратното, а?

— Обвиняваш ли ги?

— Разбира се, че ги обвинявам — отвърна сериозно Ролинс. — Всички обвинявам. Но няма да избяга. Щом знае, че парите са мои. Освен това къде ще избяга? При близките си ли? Той дори няма представа къде са. Брат му му писа, че напуска и заминава на запад, сестрите си не ги знае въобще, майка му също трябвало да се мести, но не казваше къде. Няма значение — и без това не иска да вижда никого от тях. Както и да е, ще му кажа, че ще дойде да живее у нас до гледането на делото и никой, дори Ромеро, не би могъл да се изплъзне от братята ми, ако са решили да го задържат на мястото му. А сега мога ли да си получа питието?

— Аз ще ти го донеса.

Когато взе чашата на Ролинс и отиде пак в кухнята, Странд с изненада усети сълзи в очите си. Този път направи питието на Ролинс по-силно. Неговата чаша беше още наполовина пълна. Преди тази вечер за последен път бе държал бутилката в ръката си през онази нощ, когато Лесли се бе загубила по пътя на връщане от Ню Йорк, прибра се почти изпаднала в истерия и го събуди. „Известни лечебни свойства“, спомни си, че бе подхвърлила. Можеше да се каже, че и тази вечер лекарството намираше своето приложение.

Ако някой го беше запитал защо очите му са насълзени, щеше да му е малко трудно да отговори. Непоколебимата вярност на Ролинс към приятелските задължения? Сляпото великодушие на близките му? Безмълвното предизвикателство към капризното равнодушие на света на белите? Бързото приемане на нуждите на най-младия член на семейството им, още почти момче, и на преценката му за това как най-правилно и справедливо да се постъпи? Странд си спомни израза, използван от брат му, който Ролинс бе цитирал, „да тича пред хората, плувнал в пот, подобно на египетски роб“ — Странд не знаеше колко често ходят близките на Ролинс на църква, но постъпката им бе християнско порицание срещу мъжете и жените, които спяха тази нощ в красивите, обрасли с бръшлян къщи, които ходеха на църква всяка вечер, за да славят милосърдието и братството между хората. И порицание срещу отмъстителния, силен човек в големия двуетажен апартамент на Пето Авеню, заобиколен от прекрасните си картини.

Когато се върна обратно във всекидневната с пълната чаша на Ролинс, той взе едно решение.

— Ролинс — каза Странд, като подаде уискито на момчето, — не ми харесва идеята, че никой друг не се включва да помогне. Може би, ако имахме време, щяхме да успеем да съберем няколко долара в училище, макар че се съмнявам. Но не разполагаме с време. Утре сутринта ще дойдеш с мен в банката и аз ще ти дам две хиляди долара от моите пари да прибавиш към твоите десет. Сумата е почти символична, но понякога и това стига.

Знаеше, че има три хиляди долара в книжката си. Това беше цялото му богатство. Трябваше да му стигнат за месец и нещо. Тази година нямаше да има коледни подаръци. Чудо голямо.

Ролинс се загледа втренчено в чашата си.

— Амин — рече той изненадващо. — Кога смятате, че ще бъдете свободен сутринта, за да отидем в банката?

— След закуска.

— А часовете ви?

— Force majeure — отговори Странд. — Ще обясня на директора.

— Форс… какво значи това?

— Голямо бедствие… — поясни Странд. — Свободно преведено.

— Не бих искал Ромеро да стои в затвора дори минута повече, отколкото е необходимо.

— Не се безпокой, няма. Имам едно условие обаче. Никой не бива да знае за моето участие. Особено Ромеро.

Ролинс изгледа с насмешка Странд.

— Разбирам доводите ви.

Странд се съмняваше в това. Самият той не беше сигурен какви са доводите му.

— След като размислих — додаде Странд, — струва ми се, че е по-добре засега да не го споделяме с мистър Бабкок. Той може да реши, че не е разумно, или да настоява да говори с родителите ти…

— Искате да кажете, че според вас той няма да ми повярва — рече Ролинс.

— Не е изключено. А може да е подложен на натиск да остави Ромеро там, където е. Мисля, че най-добре ще бъде сам да свършиш всичко. Името на адвоката е Холингсбий. Има го в телефонния указател на Хартфорд. Аз ще го потърся още рано сутринта и ще го предупредя да те чака. Ако имаш някакви проблеми, обади ми се.

— Не очаквам никакви проблеми. — Ролинс бързо допи питието си. — По-добре да си лягам вече.

Той тръгна да си върви.

— И още нещо, моля те — рече Странд. Гърлото му се беше свило и той се изкашля. — Става дума за ония писма, за които Ромеро каза, че били откраднати. Знаеш ли нещо за тях?

— Не ми ги е чел, мистър Странд — отвърна Ролинс, — пък и аз не съм го питал. Той ги държеше заключени. От време на време ги изваждаше и ги четеше с някакво глуповато изражение. После ги прибираше и пак ги заключваше.

— Не знаеш ли от кого бяха?

— Ако съдя по вида му, бих предположил, че са от момиче — изсмя се Ролинс. — Сто на сто не бяха от инкасатора. Все едно, личеше си, че са му много скъпи. Искате ли да го попитам от кого са?

— Не. Няма значение. Е, успех. И благодари на близките си от мое име.

— Това може да помогне. Те не са кой знае колко въодушевени, че ги накарах да изровят всичките тия мангизи. А майка ми и баща ми още от самото начало бяха против да се запиша тук със стипендия по футбол. Но най-важното е, че са на страната на Ромеро. — Момчето потупа издутия джоб на бедрото си. — Трябва да се уверя, че са още там — рече то малко смутено. — Извинявайте, че ви изпих питието. — Довиждане до сутринта, сър.

На излизане от апартамента леко плетеше крака.

 

 

Проточи се дълъг ден. Още със ставането се чувстваше уморен. Успя да дремне малко през нощта, но се събуди в шест часа, за да се обади в „Ер Франс“. Там му казаха, че в Париж има мъгла и не приемат, а самолетът от Ню Йорк е трябвало да кацне в Женева, където ще изчака да се оправи времето. После звънеше през двайсет минути, но винаги му отговаряха същото. Едва малко преди закуска му съобщиха, че самолетът на Лесли е бил отклонен за Ница. Пътуването й не започваше особено сполучливо.

На закуска той уведоми Бабкок, че ще трябва да пропусне първите часове. Не даде никакво обяснение и Бабкок го изгледа странно и подчертано хладно му каза:

— Надявам се, че скоро ще можем пак да се върнем към нормален ритъм на работа. — После рязко му обърна гръб.

Докато вървяха към банката под брулещия вятър, той се задъхваше и на два пъти трябваше да моли Ролинс да спрат, за да си почине. Момчето го гледаше с безпокойство, сякаш се боеше да не вземе да се строполи.

— И баща ми има болно сърце — подхвърли Ролинс. — Майка ми непрекъснато го следи да не се пресилва.

Откъде знаеш, че имам болно сърце? — попита Странд.

— От Ромеро. Страхували са се, че ще умрете. — Ролинс го погледна с детско любопитство. — Извинявайте, че ви питам какво изпитвахте, като… искам да кажа, когато почувствахте… — Той млъкна смутено. — И мене са ме: нокаутирали няколко пъти и най-странното е, че не ме болеше в момента — само усещах, че някак си се нося във въздуха, беше, общо взето, спокойно. Чудех се дали не е нещо такова. Нямаше да се тревожа толкова за баща ми, ако знам, че е така.

— Не съм мислил за това — отвърна Странд, опитвайки се да си спомни какво бе изпитал, когато загуби съзнание на плажа. — Сега, като се връщам назад, май че точно така се чувствах. Тази мисъл е успокояваща. Да си кажа право, не ми се идваше в съзнание.

— Все пак много се радвам, че сте дошли — натъртено рече Ролинс.

Странд му се усмихна.

— И аз също.

В банката той осребри чека и даде на Ролинс двете хиляди долара в новички банкноти. Младежът не ги сложи веднага в портфейла си, а постоя известно време в нерешителност, като ги гледаше в ръцете си.

— Сигурен ли сте в това, което правите, мистър Странд?

— Разбира се. Прибери ги.

Ролинс сгъна внимателно банкнотите в портфейла си.

— Е, аз да вървя — каза той. — Автобусът за Хартфорд тръгва след десет минути. А вие може би е най-добре да се приберете с такси.

Странд веднъж бе взел такси от града за училището. Струваше му пет долара.

— Ще се върна пеша. Движението ще ме разсъни. Желая ти успех с мистър Холингсбий. Аз му се обадих и той ще те чака.

— Моля ви, внимавайте, мистър Странд — рече Ролинс.

Той тръгна бързо по ветровитата улица, а Странд вдигна по-високо вълнения шал около врата си. На ъгъла Ролинс спря, обърна се й погледна назад. Махна веднъж с ръка, после зави зад ъгъла и изчезна.

Странд тръгна в противоположната на главната улица посока, която водеше извън, града — треперещ и с чувството, че големите му ръце са като две бучки лед в джобовете на палтото. На ъгъла имаше дрогерия, в която се продаваха вестници. Той влезе и си купи „Таймс“. Статията се намираше на трета страница, и беше кратка. „Министерството на правосъдието разследва обвинения за оказване на натиск във Вашингтон“, гласеше заглавието. Самата статия беше, чисто информативна. В нея пишеше, че на „Таймс“ било известно от сигурни източници, че един изтъкнат нюйоркски адвокат, Ръсел Хейзън, бил разговарял нееднократно с регистриран лобист от петролната индустрия за възможността да бъде възнаграден определен конгресмен, чието име не се споменаваше, ако гласува за приемането в комисията на законопроект за крайбрежно сондиране. Разговорът е бил записан от подслушван телефон в службата на мистър Хиц. Записът бил получен по законен път със заповед от федерален съдия. Министерството на правосъдието отказвало да потвърди дали ще се търси съдебна отговорност. Разследването щяло да продължи.

Горкият Ръсел, помисли си Странд. Той се почувства виновен, че след първия си опит се е отказал да се обади на Хейзън, за да го предупреди за посещението на ФБР. Човек не би иска, както преглежда пресата на закуска, неочаквано да се натъкне на подобна статия.

Странд сгъна вестника и го остави върху купа. Беше го платил, но нямаше желание да чете за убийствата, екзекуциите, нападенията и банкрутите, които в последно време сякаш съставляваха основната част от сутрешните новини.

Излезе от магазинчето на студената сива улица, където вървяха забързани минувачи, приведени срещу вятъра. Беше постъпил глупаво, че не си сложи шапка. Измъкна шала от врата си, уви го като кърпа около главата си и го върза под брадата. Когато отново тръгна със сълзящи от студа очи, сети се за снимките, които беше виждал по вестниците, на разни бегълки по прашните пътища, омотали главите си с шалове.

Прибра се в училището, като се влачеше едва-едва и проклинаше вятъра, и разбра със сигурност, че няма да може да изкара часовете си до пет часа. Но все пак успя да издържи, като през целия урок седеше на катедрата, вместо да се разхожда напред-назад, както правеше обикновено, говореше бавно и мъчително. После, през последния час в стаята влезе секретарката на директора и му каза да отиде при него в кабинета колкото може по-бързо. Той съкрати часа и се упъти към директорския кабинет. Там бяха Ромеро, Ролинс и мистър Холингсбий.

Устната на Ромеро бе цепната и подута, а на челото му имаше посиняла цицина. Но той стоеше предизвикателно изправен, само хвърли един поглед на Странд, после сведе очи и ги заби в земята.

— Алън — рече Бабкок, — обясних на Ромеро, че при сегашните обстоятелства нямам друг изход, освен да го изключа от училище. Ако той се съгласи да помогне на мистър Холингсбий й му съобщи откъде знае, че Хиц е откраднал парите и писмата, и ако успее да посочи свидетел, който да потвърди думите му, това ще наклони везните в негова полза. Особено ако в съда покаже известно разкаяние за постъпката си. Мистър Холингсбий смята, че ако има късмет, ще успее да издейства условна присъда за Ромеро. В такъв случай вярвам, че ще мога да му разреша да се върне в училище, за да завърши годината. Вероятно ще успееш да го убедиш.

Странд си спомни горещата молба на мисис Шилър да не намесва името й в тази история. Той сви неловко рамене, негодуващ, че също е принуден да избира.

— Ромеро — каза накрая, — ти си играеш с целия си живот. — Странд беше направил своя избор, за хубаво или за лошо. — Опитай още веднъж поне. Не бих искал да ти напомням какво дължиш на нас с мистър Хейзън, но трябва да го сторя. Ние с него сме заложили много на теб. Не говоря за парите. Имам предвид моралната страна. Постъпваш безсърдечно, щом не чувстваш, че трябва да се помъчиш да оправдаеш доверието.

— Съжалявам, мистър Странд — отговори Ромеро, без да вдига поглед от земята. — Всички знаят какво съм направил и защо. Ще си понеса последствията. Не се опитвам да се измъкна. Само си губите времето да ме убеждавате.

Странд вдигна рамене.

— Боя се, че повече няма накъде — обърна се той към Бабкок.

Бабкок въздъхна.

— Добре, Ромеро — каза той. — Събирай си нещата и си върви. Веднага. Не можеш да останеш тук дори една нощ.

— Аз ще откарам момчетата до Уотърбъри — вметна мистър Холингсбий. — Ролинс, може би твоите родители ще успеят да постигнат нещо.

— Сигурен съм, че ще се опитат — каза Ролинс и хвана Ромеро за лакътя. — Хайде, герой такъв.

Мистър Холингсбий и Странд излязоха след момчетата на двора. Образуваха малък кортеж по пътя към „Молсън Резидънс“.

— Преди да дойдете — обърна се Холингсбий към Странд, — Бабкок прочете и на Ролинс закона за нарушение на обществения ред. Дето не е съобщил за играта на зарове в тяхната стая. Остави Ролинс условно до края на годината. Което означава, че не може да играе в нито един отбор. Треньорът по лека атлетика няма да е особено щастлив, като се научи. Ролинс е най-добрият по тласкане на гюле в училището, но и това няма да му помогне да получи стипендия за колежа.

— Вие имате ли деца? — попита Странд.

— Една дъщеря. Слава богу, че е женена — засмя се Холингсбий.

Странд не можа да се въздържи да не се запита дали този човек е чел някога поне едно от писмата на дъщеря си до съпруга й, или до който и да било друг мъж.

— А вие? — попита Холингсбий. — Колко деца имате?

— Три. Досега са успявали някак си да не влязат в затвора.

— Имали сте късмет — поклати глава адвокатът. — Децата в днешно време…

Когато стигнаха в пансиона, Странд с облекчение видя, че в общата всекидневна няма никой. Ромеро тръгна към стълбите, но Странд го спря.

— Хесус — извика той, — за последен път…

Ромеро поклати глава.

— Добре тогава — каза Странд. — Довиждане. И всичко хубаво.

Подаде му ръка и Ромеро я стисна.

— Не го приемайте толкова навътре — рече момчето. — Голяма работа — още една съчка в огъня. — Насочи се към вратата, после спря и се обърна. — Може ли да кажа нещо, мистър Странд?

— Щом мислиш, че има нещо неизказано.

— Да, има. Аз си отивам оттук, но мисля, че и вие няма да останете много дълго. — Говореше сериозно с тих и ясен глас. — На това място работят само приспособенци, мистър Странд. А според мен вие не сте такъв.

— Благодаря — каза иронично Странд.

— Другите учители са тревопасни животни, мистър Странд. Пасат си трева на спокойствие.

Странд се зачуди къде ли е прочел и научил Ромеро този израз. Като го чу, си призна, макар и неохотно, че е истина.

— Вие се мъчите върху цимент, мистър Странд — продължи Ромеро. — Затова ме разбрахте. Или поне наполовина успяхте. Всички останали тук ме гледат, като че ли съм от някоя зоологическа градина.

— Не е справедливо — възрази Странд. — Поне спрямо другите.

— Аз просто ви казвам мнението си — сви рамене Ромеро.

— Свърши ли?

— Да.

— Върви да си вземеш багажа — подкани го Странд. Беше смутен и не искаше да слуша повече. Поне не днес.

— Хайде, рожбо — грубо подкани приятеля си Ромеро, — давай да изчезваме от старата плантация. Господарят ни продава на юг.

Странд проследи с поглед как Холингсбий и двете момчета се качиха по стълбите, после тръгна по коридора към своето жилище. Телефонът във всекидневната звънеше. Почти бе решил да не отговаря, но после, като си помисли, че Лесли може да се обажда от Франция, за да му каже, че е добре, вдигна слушалката.

Беше Хейзън.

— Чете ли оная проклета статия в „Таймс“ тази сутрин?

Прозвуча, като че ли бе пиян.

— Да.

— Сигурни източници. — Гласът на Хейзън бе прегракнал. — Всеки скапан мошеник адвокат в Министерството на правосъдието, който изпорти нещо пред някое смахнато журналистче, изведнъж става сигурен източник. Боже господи, ако запишеш разговор между Исус Христос и Йоан Кръстител, те и него могат да изкарат федерално престъпление.

— Опитах се да ти се обадя снощи, за да те предупредя за статията. Никой не отговаряше.

— Бях в гадната опера. А когато ме няма вкъщи, моя проклет камериер го мързи да се мръдне от бара, където пие от собствения ми алкохол и не вдига телефона. Довечера ще го уволня този негодник. Ти откъде знаеш за статията?

— Вчера тук идваха двама агенти от ФБР да ме разпитват за теб. Казаха ми да прочета „Таймс“ тази сутрин.

— Какво искаха да разберат?

— Дали съм те чул да говориш с Хиц за някаква сделка.

— И ти какво им каза?

— Какво можех да им кажа? Казах им, че не съм чул.

— За бога, можеше да се закълнеш, че си бил с мен през цялото време и много добре знаеш, по дяволите, че не съм споменавал нито дума на Хиц за никакъв бизнес.

— Вече говорихме за това, Ръсел — рече уморено Странд. — Казах им каквото знаех. Нито повече, нито по-малко.

— Оглави списъка на защитниците на родината, сър Галахад^[2] — възкликна Хейзън. — Кога най-после ще слезеш от облаците, ще закачиш ореола си над вратата и ще се научиш да играеш с големите момчета на улицата?

— Ти си пиян, Ръсел. Когато изтрезнееш, тогава ще говорим.

Странд спокойно постави слушалката. Целият трепереше. Студът през деня като че ли се беше просмукал в костите му. Влезе в банята и пусна топлата вода във ваната. Започна да се съблича, като с благодарност вдишваше парата. На вратата се позвъни. Той спря водата, облече си халата и отиде бос да отвори. На прага стоеше доктор Филипс с черната си чантичка в ръка.

— Може ли да вляза, мистър Странд?

Странд имаше чувството, че докторът се кани едва ли не да сложи крак на вратата, да не би да я тръшне под носа му.

— Заповядайте.

Филипс влезе и Странд затвори.

— Надявам се, че не ви безпокоя — каза Филипс, — но мистър Бабкок ми се обади преди няколко минути и ми поръча да ви прегледам.

— Защо?

— Може ли да си съблека палтото?

— Разбира се. Бабкок обясни ли…

— Тревожи се за вас, сторило му се, че не изглеждате много добре — отвърна Филипс, докато Странд му помагаше да си свали палтото. — Разказа ми за вашето сърдечно заболяване, и ако нямате нищо против, бих искал да ви прегледам малко. — Той погледна Странд отстрани. — Истината е, че цветът на лицето ви не е съвсем както трябва. Знам, че сте били под напрежение и…

— През последните няколко нощи просто малко съм спал — отговори рязко Странд. — Нищо повече.

В едно беше сигурен, че каквото и да се случи, не би искал да го пратят отново в болница.

Доктор Филипс извади от чантичката си стетоскоп и апарата, който Странд познаваше вече твърде добре, за да измери кръвното му налягане.

— Може ли да седнете на бюрото — каза Филипс с тон на зъболекар, който уверява пациента, че ваденето на нерв не боли — и да съблечете халата си…

Странд метна халата на един стол. Още беше по гащета, така че не се чувстваше толкова глупаво, както ако седеше гол в собствената си дневна.

— Не може да се каже, че сте много пълен — подметна сухо Филипс и постави студения стетоскоп върху гърдите на Странд. Указанията също му бяха познати: — Кашляйте. Не дишайте. Дишайте дълбоко и бавно издишвайте.

Освен кратките нареждания Филипс не говореше нищо друго. След гърдите той постави стетоскопа върху гърба на Странд. После уви гумения ръкав на апарата за кръвно налягане около ръката на Странд, напомпа го и изпусна въздуха, наблюдавайки внимателно манометъра, след това повтори операцията. Животът ти да зависи от един въздушен мехур, рече си Странд, докато гледаше невъзмутимото лице на лекаря. Или от тънко стълбче живак, този неустойчив елемент.

Филипс свърши, но продължаваше да мълчи, докато прибираше принадлежностите си в чантичката. Разтреперан, Странд отново си облече халата.

— Мистър Странд — най-после се обади Филипс, — боя се, че мистър Бабкок е проницателен диагностик. Дишането ви е много слабо и в дробовете ви се чува обезпокоителен шум. Пулсът ви е неравномерен, макар и не толкова лош. Кръвното ви е много високо. Спомняте ли си колко беше, като ви изписаха от болницата?

— Не знам точно, но лекарят ми каза, че е нормално.

— Боя се, че вече не е. Вземате ли нещо за смъкването му?

— Не.

Филипс кимна.

— Ако минете през амбулаторията утре сутринта, ще ви дам някои лекарства, които ще ви помогнат. По едно на ден ще свърши работа.

Той бръкна в чантичката си и извади някакво шишенце.

— Ето ви нещо за сън. Не се безпокойте — не е наркотик.

— Да си призная, много не се боя, че мога да стана наркоман на тия години — каза Странд.

— Наркоманията не е само юношеско заболяване, мистър Странд — отвърна студено Филипс. — В дробовете ви има и малко течност…

— Направо е чудно, че все още мога да ходя, така ли? — рече Странд, като се опитваше да покаже, че се забавлява с незначителните отклонения във функциите на непокорното си тяло.

— Да се ходи по малко, е хубаво. Дори се препоръчва. Макар че аз лично бих си стоял вкъщи, докато се постопли. Ще ви дам и нещо диуретично. Не искам да ви плаша. Забележително добре сте се възстановили след прекарания, както ми каза мистър Бабкок, тежък удар. Но вълненията, напрежението, както вече ви споменах, играят голяма роля при подобни състояния. Бих искал, ако е възможно, да приемате нещата малко по-спокойно.

— А според вас какво трябваше да направя, когато видях едно от моите момчета да гони друго с нож — да седна и да си свиркам ли?

— Знам, знам — отвърна Филипс, като отреагира на сърдитата нотка в гласа на Странд и заговори още по-бавно и по-спокойно отпреди, — има случаи, когато съветите на лекаря звучат глупаво. Аз също не съм в особено цветущо здраве, но си давам съвети, които не се и надявам да изпълня. Въпреки това опитайте се, ако можете, да гледате на проблемите си в по-широк план.

— А вие как се справяте, като разглеждате проблемите си в по-широк план?

Филипс се усмихна печално.

— Зле.

Странд знаеше от Бабкок, че Филипс е вдовец. Жена му била загинала при автомобилна катастрофа преди пет години. Той имал професорска клиентела в Ню Йорк и преподавал в Корнелския медицински център. Когато жена му починала, зарязал всичко: клиентелата, болницата, кабинета, апартамента, приятелите и останалата част от семейството си, и отишъл за една година да живее сам в дървена хижа в мейнските^[3] гори. После пристигнал в Дънбъри и казал откровено на Бабкок, че иска да има такава клиентела, която ще предявява минимални изисквания към него, ще носи ограничена отговорност и където никой от приятелите и компанията му, която познавал, докато жена му била жива, няма да се появи ненадейно да му напомня за по-щастливите дни. Както току-що си беше признал, явно когато разглеждаше проблемите си в по-широк план, не се справяше особено добре.

„Изкълчени глезени и младежки пъпки — заявил той на Бабкок, — по-нататък нямам желание да се задълбочавам в медицината до края на живота си.“

Споменът за това уталожи яда на Странд, който изпитваше към този човек дошъл неканен да го преглежда, да му дава наставления и да се бърка, както си помисли Странд, когато видя доктора пред вратата си, в неща, дето съвсем не са негова работа. В края на краищата Странд не беше дете и си имаше свои лекари, към които можеше да се обърне за помощ, ако почувства нужда. Опита се да си представи реакцията на Хейзън по телефона, ако се беше обадил докторът и го бе посъветвал да погледне на Вашингтон и ФБР в по-широк план.

— Разбрах от мистър Бабкок — каза докторът, — че сте най-съвестният учител в училището. Което означава, че се преуморявате и прекалено се тревожите. Ако ми позволите, бих ви направил едно предложение — не бъдете чак толкова съвестен. Опитайте се да не придиряте много. И ако можете, не тичайте след разни момчета с ножове. — Той се усмихна на тези си думи. — Почивайте си по-често, и то повече психически, отколкото физически: Имам още един въпрос. Пиете ли много?

— Почти никак.

— Изпивайте от време на време по едно уиски. То прави нещата да изглеждат по-розови, освен че разширява капилярите. — Филипс навлече палтото си. Точно на прага се обърна. — Какво ще стане според вас с това момче Ромеро?

Странд се замисли за момент.

— Ролинс казва, че ако отиде в затвора, щял да свърши на улицата и тогава вече нямало да носи нож, а пистолет на колана си и „трева“ в джоба си. Предполагам, че под „трева“ има предвид хероин или кокаин. Според мен или ще стане така, или ще вдигне революция някъде.

Филипс кимна сериозно.

— Милосърдието е най-рядката стока на пазара — забеляза той. — Всички сме такива нескопосници. Е, лека нощ, сър. И приятно спане.

Изкълчени глезени и младежки пъпки, рече си Странд, когато вратата се затвори след доктора. Ромеро едва ли влизаше в тези категории.

Странд отиде в банята и остави на поличката шишенцето с лекарството, което Филипс му даде. Лек против болки, помисли си той. Всяка нощ бягство към забрава. Отговорът на цивилизацията на религията и амбициите.

Отново пусна топлата вода, изпитвайки още веднъж благодарност за кълбата пара, която вдишваше с пълни гърди. Тогава телефонът пак зазвъня. Ядосан, спря крана и се върна във всекидневната.

— Ало — каза грубо той.

— Няма нужда да ми се зъбиш. — Беше Лесли, гласът й звучеше весело, макар и отдалече. — Знам, че не обичаш да говориш по телефона, но по-добре го счупи, отколкото да отговаряш така. Никой няма да посмее да ти се обади втори път.

— Здравей, миличка — рече той. — Боже, толкова е хубаво, че чувам гласа ти. Откъде се обаждаш? Последното нещо, което ми казаха в „Ер Франс“, беше, че обикаляте из цялото въздушно пространство над Европа.

— Накрая кацнахме в Ница — отвърна Лесли — и сега сме във вилата на Линда в Мужен. Тя реши, че след като сме толкова близо, било срамота да не я видя. Божествена е. Как ми се иска и ти да си с нас.

— И на мен.

— Как вървят работите на бойното поле?

— На оправяне са — отговори двусмислено той.

— Какво значи това?

— Ромеро го пуснаха под гаранция и сега е при близките на Ролинс в Уотърбъри.

— Кой внесе гаранцията?

Той се поколеба.

— Едни приятели.

— Ръсел ли?

— Той не е приятел на Ромеро. — Странд не добави, че в момента Ромеро и него не го счита за приятел.

— Май така е по-добре, нали?

— Да, много по-добре.

— Грижиш ли се за здравето си? Скучно ли ти е сам?

— Почти не забелязвам, че те няма — отговори той през смях или поне опита да се засмее. — Мисис Шилър страшно ме глези.

— През целия Атлантик се безпокоях за теб.

— По-скоро трябваше да се безпокоиш за пилота. Имала си късмет, че не сте кацнали някъде другаде. Аз съм много добре.

— Наистина ли?

— Да.

— Изглеждаш уморен.

— От връзката е. От утре смятам да започна да карам ски. Във вестника обещават, че ще вали сняг.

Струваше му усилие да изглежда весел, но успя. Ако Лесли беше при него, щеше да й каже всичко или почти всичко, което беше преживял този ден. Но знаеше, че тревогите се умножават право пропорционално на разстоянието, а Лесли беше на пет хиляди километра от него.

— Какво правиш сега? — попита Лесли. — Искам да кажа, точно в момента?

— Каня се да се топна в една гореща вана.

— А аз утре ще скоча в басейна на Линда. Представяш ли си, да можеш да плуваш през ноември. Когато се пенсионираме, мисля, че трябва да дойдем да живеем в Мужен.

— Ако намериш някое хубаво местенце за около един милион долара, докато си там, плати депозит за него.

Лесли въздъхна.

— Не би било зле поне веднъж да си богат, нали?

— Торо^[4] никога не е виждал Средиземно море — каза Странд — и пак е бил щастлив край едно езеро.

— Той не е бил женен.

— И аз така знам.

— Ако се отпусна — рече Лесли, — струва ми се, че бих се превърнала в лекомислена жена, обичаща охолството. Ще можеш ли да ме понасяш?

— Не.

Тя пак се засмя.

— Харесвам мъжете, които знаят какво искат. Но достатъчно приказвах. Този разговор струва на Линда цяло състояние. Щастлив ли си?

— Никога не съм бил по-щастлив — отговори той.

— Знам, че лъжеш, и затова те обичам.

В пращящата слушалка се чу целувка и Лесли затвори.

Странд постави слушалката, отиде в банята и най-после се потопи в топлата вода. Моето малко частно море, помисли си той, унасяйки се сред парата. Би се задоволил като Торо и само с езеро.