Реймънд Фийст
Парчета скършена корона (9) (Разказ за братята)

5.
Сблъсъци

Арута седеше намръщен.

Застанал на вратата, Пъг изгледа за миг херцога на Крондор и попита:

— Мога ли да поговоря за малко с теб?

Арута вдигна очи и му махна да влезе.

— Разбира се, дядо. Заповядай.

— Изглеждаш разстроен — каза Пъг, докато сядаше на стола от другата страна на голямата дъбова маса, на която работеше Арута.

— Така е.

— За Джими и Даш?

Арута кимна и извърна очи към прозореца и топлия пролетен следобед отвън. Очите му се присвиха. Бяха хлътнали, с торбички под тях — белег от безсънието, което го мъчеше, откакто бе изпратил синовете си на опасната им задача. В косата му имаше повече бели коси, отколкото предния месец.

Арута погледна Пъг и попита:

— Какво има?

— Проблем.

Арута кимна.

— И не един. Кой точно ще обсъждаме?

— Патрик.

Арута стана, заобиколи масата, отиде до вратата и надникна. Отвън над купищата документи се бяха прегърбили двама чиновници и преглеждаха отчети и молби за доставки.

Арута затвори вратата, върна се на мястото си и седна.

— Какво предлагаш?

— Предлагам да изпратиш писмо до краля.

— И? — Арута се взря в очите на магьосника.

— Мисля, че в Запада ни е нужен друг пълководец.

Арута въздъхна и Пъг усети умората, покрусата, тревогата и съмнението му. Моментално разбра какъв ще е изходът от разговора им — още преди Арута да е изрекъл и една дума.

— Историята ни учи — каза херцогът, — че твърде често не разполагаме с най-добрите хора за една или друга работа. Учи ни обаче също така, че ако останалите вършим своята, все някак ще се справим.

Пъг се наведе към него.

— Ето на толкова сме — той долепи палец и показалец — до война с Велики Кеш. Не смяташ ли, че е редно да приключим сегашната преди да започнем друга?

— Какво аз мисля, е несъществено — каза Арута. — Аз съветвам принца, но владението е негово. На мен само ми е позволено да го ръководя от негово име.

Пъг не каза нищо, само го гледаше.

Изведнъж Арута избухна и удари с ръка по масата.

— Проклятие, аз не съм баща си!

Пъг помълча още малко, след което отвърна:

— Никога не съм казвал, че си… или че трябва да бъдеш.

— Не, но си го мислиш. „Как ли щеше да се справи с това Джеймс?“

— Майка ти четеше чуждите умове, Арута, не аз.

Арута се наведе напред.

— Ти си ми дядо, но аз почти не те познавам. — Погледна към тавана, сякаш да събере мислите си, и добави: — А това означава, че и ти почти не ме познаваш.

— Ти отрасна в другия край на Кралството, Арута. Все пак сме се виждали от време на време…

— Трудно е да растеш, заобиколен отвсякъде от легенди — каза Арута. — Знаеш ли това?

Пъг сви рамене.

— Не съм сигурен.

— Баща ми беше Джими Ръчицата, крадецът, превърнал се в най-могъщия благородник в Кралството. Наречен съм на мъжа, който почти безспорно е най-бляскавият владетел, който Западните владения са познавали.

— Двамата с краля по не един повод сме обсъждали какво значи да сме синове на такива мъже. — Той посочи магьосника с пръст и продължи: — А ти… ти изглеждаш все едно, че си мой син. Изглеждаш по-млад, отколкото беше, когато бях дете. Превръщаш се в загадъчна и плашеща фигура, дядо. Пъг, Безсмъртния чародей! Човекът, който ни е спасил във Войната на разлома.

Арута замълча, претегли думите си и продължи:

— Боррик, преди да стане крал, веднъж ми каза, че нашите роли ще са много по-различни от тези на бащите ни. — На Арута бе поверено командването на Крудий, задача, изискваща да се действа без колебания и съмнения. — Баща ми е бил безочливият хлапак, който е спасил Арута и после е станал неговият най-доверен съветник и приятел. Двамата винаги са намирали отговор.

Пъг се засмя, но в смеха му нямаше подигравка.

— Сигурен съм, че щяха да кажат, че и те са имали съмнения и са допускали грешки, Арута.

— Може би, но резултатите са налице. Като дете съм слушал разказите в Риланон, истории, разказвани за забавление на благородници, които никога не бяха виждали Крондор, да не говорим за Далечния бряг. Как принц Арута спасил Крудий от цуранския враг и как отишъл в Крондор, където срещнал принцеса Анита. Как татко помогнал на двамата да се измъкнат от града, как по-късно помогнал на граф Касуми да се добере до краля.

Арута потъна в спомени.

— Тогава чух и историята за ренегата моредел и за измамния магьосник от Келеуан, слушах и за нападението на Сълзата на боговете. Чух за Угодника, опитал се да се наложи над Шегаджиите, и други истории за по-безразсъдната младост на татко. — Погледна Пъг. — Не бях благородник, четящ сухи донесения, а момче, слушащо разкази от баща си.

— Какво ми говориш? — каза Пъг. — Че не се чувстваш годен за задачата ли?

— Никой не може да бъде годен за задачата да оправи Кралството, дядо. — Арута присви очи. — Дори ти.

Пъг вдиша дълбоко и се отпусна.

— Значи Патрик няма да се откаже от Звезден пристан?

— Той иска да си върне всичко, дядо. Иска да върне славата на този град, дори по-голяма отпреди. Иска Кеш напълно да се оттегли от Долината. Иска Горчивото море да бъде прочистено от квегански корсари и кешийски пирати, и когато Боррик умре и той отиде в Риланон да вземе короната, да се прослави като най-великия принц в историята на Запада.

Пъг промълви:

— Боговете дано ни пазят от суетни монарси.

— Не е суета, Пъг. Страх е.

Пъг кимна.

— Младите хора често се боят от провал.

— Разбирам страха му — каза Арута. — Може би ако бях наречен другояче, Джордж или Хари, Джак или Робърт… но не; нарекоха ме на мъжа, от когото татко най-много се възхищаваше.

— Принц Арута будеше голямо възхищение. От всички мъже, които съм познавал, той беше един от най-надарените.

— Факт, с който съм болезнено наясно. — Арута се отпусна. — Ако Арута все още беше принц, а татко все още херцог, може би мечтите на Патрик за възвърната слава щяха да са възможни. Но сега…

— Какво?

— Ние сме по-дребни.

Лицето на Пъг помръкна.

— Уморен си. Уморен си и си загрижен за момчетата. — Стана. — А колкото за Патрик и Кралството, и всичко останало, така е в живота — човек се тревожи и се уморява. — Наведе се над масата и добави: — Но запомни следното: ти си способен. И доколкото си мой внук, няма да ти позволя да забравиш това. Момчетата са мои правнуци. Гамина може и да не ми беше кръвна дъщеря, но ми беше дъщеря по сърце и заради това обичам всичките й деца и внуци без разлика. — Пресегна се през масата и сложи ръка на рамото на Арута. — Особено теб.

Влагата бликна неканена в очите на Арута.

— Мен?

Пъг промълви:

— Ти може да не приличаш на баща си колкото би ти се искало, но представа нямаш колко приличаш на майка си. — Свали ръката си и се обърна да си тръгне. — Ще те оставя. Почини си и когато се почувстваш по-бодър, нека вечеряме заедно. — Спря при вратата и каза: — И се постарай да не се тревожиш чак толкова за момчетата. Сигурен съм, че са живи и здрави.

Отвори вратата и излезе. Арута, херцогът на Крондор, остана да седи мълчалив и замислен над казаното от дядо му. Накрая си позволи лукса да въздъхне тежко и отново се залови с работата, която го чакаше. Може би наистина трябваше да си отдъхне малко преди вечерята. И докато преглеждаше доклада на върха на купчината си помисли: „Момчетата са способни. Дядо е прав и те са живи и здрави.“

 

 

Войникът замахна и главата на Джими се отплесна назад. Очите му се насълзиха от болка и всичко пред погледа му за миг почервеня. Коленете му омекнаха и той усети, че залита да падне, но другите двама стражи го задържаха прав.

— Така — каза разпитващият го завалено. — Да почнем пак. Защо се промъкваше в Крондор?

Малар го държаха други двама войници. От носа му течеше кръв и дясното му око беше подпухнало, след като бе изтърпял своята част от разпита. В този момент Джими бе много доволен, че двамата с Даш не му бяха казали нищо.

Джими поклати глава.

— Казах ви. Наемник съм от Изтока, а това е моят „обирач на кучета“. Търся си работа.

— Грешен отговор — каза мъжът и го удари пак. Джими залитна и остана прав само благодарение на двамата войници. Изплю кръв и изхриптя през подутите си устни:

— Какво искате да ви кажа?

— На всички наемници извън стените им е наредено да не влизат в Крондор. Ако беше плячкаджия, щеше да го кажеш. — Кимна и двамата мъже завлякоха Джими до стената и го пуснаха на пода. Мъжът коленичи и надвеси лицето си над него.

Приличаше на скот, с изпъкнали вежди и дълга черна коса, провиснала над раменете му. Беше пуснал къса черна брада и от толкова близо Джими видя, че шията и раменете му са нашарени с белези. Мъжът го сграбчи за косата и изръмжа:

— Или си глупак, или си шпионин. Кое от двете?

Джими замълча за по-драматичен ефект, след което бавно отвърна:

— Дойдох да потърся брат си.

Войникът стана, махна с ръка и другите двама войници вдигнаха Джими и го преместиха на един стол. Намираха се в голяма спалня на някакъв хан, превърната в нещо като затворническа килия.

Джими и Малар ги бяха довлекли тук предната нощ и разпитът беше започнал веднага. Разпитваха ги с бой в продължение на час, след което ги оставяха сами. Щом успееха да се съвземат, вратата се отваряше и разпитът се подновяваше. Джими разбираше, че този странен график е избран преднамерено, за да срине самообладанието им. Въпреки привидната бруталност на разпитващия ги мъж цялата процедура беше много добре замислена и коварна. Беше замислена да го обърка, без да го лиши от способността да говори свързано. Беше методичен подход, целящ да изтръгне всякакви грешки и противоречия. Джими се беше борил да се съсредоточи до предела на възможностите си, за да предотврати подобна грешка; мъчеше се да обърне ситуацията в своя полза.

Единият му страх се изразяваше в това, че те вече са хванали Даш. Ако беше така, то признанието, че търси брат си, щеше да съвпадне с арестуването на Даш. Донякъде това си беше истина, а след като беше истина, можеше да се окаже много по-убедителна от всяка изкусно съчинена лъжа.

— Брат ти ли? — каза мъжът, свил юмрук за поредния удар. — Какъв брат?

— По-малкия ми брат. — Джими се отпусна на стола и се хвана за него, за да не падне. — На няколко мили от града ни нападнаха разбойници и побягнахме към Крондор. — Замълча, но след като разпитващият отново го заплаши с юмрук, изломоти: — Разделихме се. Разбойниците подгониха него, а ние двамата побягнахме. Видяхме разбойниците на връщане и знаем, че не са го хванали… не видяхме някой да води коня му, а беше добър кон, тъй че щяха да го задържат. — Преглътна. — Може ли малко вода?

Старшият кимна и един от стражите излезе от стаята и след малко се върна с вода. Джими отпи жадно, след което посочи с очи към Малар. Мъжът, който го разпитваше, кимна и слугата също получи чаша вода.

— Продължавай — каза разпитващият.

— Проверихме всички биваци отвън. Никой не го е виждал.

— Може някой вече да му е прерязал гърлото.

— Не и на моя брат — каза Джими.

— Откъде знаеш? — попита разпитващият.

— Защото щях да разбера. И защото ако някой му беше прерязал гърлото, щеше да му обуе ботушите.

Разпитващият погледна краката на Джими и кимна.

— Хубави ботуши. — Даде знак на един от мъжете, той изхвърча навън и се върна с една торба. Отвори я и изсипа съдържанието й на пода. Разпитващият каза:

— Тия на брат ти ли са?

Джими погледна ботушите. Бяха на Даш: един ботушар в Риланон им беше направил еднакви.

— На левия ще видиш знака на ботушаря — малка бича глава.

Мъжът кимна.

— Видял съм го.

— Брат ми жив ли е?

Мъжът кимна.

— Поне допреди два дни. Преди да избяга.

Джими не можа да се сдържи и се усмихна.

— Избягал?

— С още трима. — Мъжът изгледа Джими за миг и каза: — Отведете ги.

Обърна се и излезе. Джими и Малар също излязоха, с по един страж от двете им страни.

Отведоха ги в някогашната гостилница на хана и Джими най-сетне разбра къде се намира — в онова, което бе оцеляло от един много богат хан на име „Седемте геми“, недалече от центъра на Търговския квартал. Беше на няколко преки от кафенето на Барет, където се въртеше основният финансов бизнес на Западните владения. Джими огледа помещението и прецени, че ханът е останал почти незасегнат. Пушекът беше нанесъл доста щети и ги нямаше стенните пана, които красяха преди това място, но мебелите бяха непокътнати и стаите все още можеха да се заключват. Бяха го разпитвали в един от задните складове, близо до кухнята, а сега го водеха към другия край на гостилницата, в отделения със завеса голям салон.

Там седяха трима мъже, военни, доколкото можеше да се съди по облеклото и държането им. Мъжът в центъра преглеждаше някакъв пергамент — донесение някакво, предположи Джими. Разпитващият отиде при масата, наведе се и заговори тихо. Мъжът вдигна очи към Джими, кимна му и той се приближи. Тримата мъже изглеждаха улисани в книжата пред себе си и го оставиха дълго да стои мълчаливо. Накрая мъжът в средата му обърна внимание и го попита:

— Как се казвате?

— Джими — отговори Джими.

— Джими — повтори мъжът. Огледа съсредоточено лицето му, а Джими — неговото.

Беше мъж на средна възраст, може би дори към петдесетте. Изглеждаше все още стегнат, макар че някогашните мускули бяха поизтънели от трудностите на кампанията и студената, гладна зима. Истински воин, от прошарената тъмна коса, привързана назад, за да не пада над кафявите му очи, до квадратната, гладко обръсната брадичка. Нещо в него изглеждаше познато на Джими — и изведнъж се сети: с държането и гласа си мъжът приличаше на онова, което помнеше за принц Арута от детството си. Излъчваше сурова строгост и пресметлива интелигентност. Да я подцени щеше да е фатално.

— Ти си шпионин — каза мъжът. — В това съм почти сигурен. — Говореше кралската реч само с лек акцент.

Джими не каза нищо.

— Но проблемът е дали си лош шпионин, или ужасно умен. — Въздъхна, сякаш замислен над това. — Брат ти, ако наистина е твой брат, се оказа много по-добър шпионин, отколкото предполагах. Държах го под наблюдение, но той успя да избяга. Знаехме за каналите под стените, но точно за този вход не знаехме. Влезе и изчезна. — Изгледа претеглящо Джими и заяви: — Няма да повторя тази грешка. — Посегна към чашата до себе си и отпи; май беше вода. Джими бе впечатлен от говора му — той говореше почти без акцент. Беше ясно, че е учил езика усърдно: говореше го почти като човек, комуто е роден език.

Мъжът продължи:

— Установих, че ботушите, за които твърдиш, че принадлежат на брат ти, са изработени от изключително уважаван майстор обущар в Риланон, столицата на вашата държава. Така ли е?

Джими кимна.

— Така е.

— Нелогично ли би било да заключа, че обикновени наемници едва ли биха могли да се сдобият с два такива еднакви чифта ботуши, освен ако всъщност не са обикновени наемници?

— Ни най-малко не е нелогично — каза Джими. Мъжът махна на един от колегите си и той излезе, донесе един стол и покани Джими да седне. Джими кимна благодарно и рече:

— Нескромно ли би било да заявя, че ние сме необикновени наемници?

— Ни най-малко — отвърна мъжът. — Макар че би замирисало на неискреност.

— Завися от вашата милост — каза Джими. — Дали съм шпионин, или не е почти без значение. Можете да ме убиете, когато ви хрумне.

— Така е, но убийството не ме привлича особено. Твърде много убийства съм видял през последните двайсет години. — Махна на другия седящ до него мъж и той стана от стола си и предложи на Джими чаша вода. — Съжалявам, че не разполагаме с по-приятно питие, но поне е чиста. Прочистихме един от главните кладенци в северната част на града и сега черпим от него прясна вода. Вашият херцог Джеймс не ни остави много удобства.

Джими се престори на безразличен, като чу дядовото си име. Нашественикът беше твърде добре информиран за нещата в Крондор и Кралството, щом знаеше за херцог Джеймс и за един от най-добрите ботушари в Риланон.

— Но се справяме — каза мъжът. — Изхранването на работниците е трудно, но риболовът върви добре, а се намират и такива, които са склонни да ни продават срещу малкото плячка, която заварихме в Крондор.

Джими се заинтригува. Но също така остана нащрек. Този човек явно не се притесняваше какво говори пред него и изглеждаше важна фигура.

Мъжът стана и попита:

— Можеш ли да вървиш?

Джими кимна и стана.

— Ще се справя.

— Добре. Ела с мен.

Джими излезе с него през вратата на хана. Следобедното слънце светеше ярко и той примижа.

— Налага се да повървим, съжалявам. Конете са важна съставка от сегашната ни храна. — Обърна се към Джими. — Макар че държим няколко за вестоносците.

Тръгнаха по една оживена улица. Въпреки че повечето хора бяха въоръжени и очевидно войници, тук-там се мяркаха и работници и жени. Всеки изглеждаше зает с някаква задача и не се забелязваха обичайните градски безделници — пияниците, проститутките, мошениците и просяците. Набиваше се на очи и отсъствието на уличните хлапаци, чиито дрипави банди по-рано изпълваха бедняшките квартали на града.

— Ако позволите да попитам — каза Джими, — къде е моят слуга?

— Настанен е удобно. Не се притеснявай за него.

После спря и рече:

— Джими, ако си шпионин, най-вероятно се чудиш какво точно става в Крондор.

— Минавало ми е през ума — отвърна Джими. — Може и да не съм шпионин, но е съвсем очевидно, че тук се извършва много по-сериозна работа от обикновената подготовка за пролетна офанзива. Извън стените имате войници, които горят от желание да постъпят на служба, а вие не ги взимате. Върши се много работа, но част от нея… — той посочи една близка сграда, където двама войници окачваха нова врата — явно е, че е не е военна по характер. Сякаш сте дошли в Крондор, за да останете.

Мъжът се усмихна и Джими отново си спомни за стария принц — този човек притежаваше същата загадъчна полуусмивка, присъща на Арута, когато нещо го развеселеше.

— Добро наблюдение. Да, ние не се каним да напускаме скоро.

Джими кимна. Главата му все още кънтеше от изтърпяния бой.

— Но отхвърляте мечовете, които ще ви помогнат да се задържите тук, щом се върне армията на принца.

— Колко шпиони има сред тази сган отвън? — попита мъжът.

— Представа си нямам. — Джими сви рамене. — Но бас държа, че не са много.

— Защо?

— Защото никой в Кралството не може да мине за човек от вашите. Не говорим вашия език.

— Аха — каза офицерът. — Има обаче и такива. Някои от вашите сънародници са били сред нас години наред. Най-напред научихме за една група, наричаща себе си Пурпурните орли на Калис, още преди падането на Махарта. Сега знаем, че са били агенти на Кралството. Знаем, че са сред нас. — Стигнаха стените и мъжът махна на Джими да се качи с него по стълбището до бойниците.

Докато се изкачваха, мъжът продължи:

— Ние, които командвахме, така и не добихме ясна представа за тази кампания. За да разбереш в какво се превърнахме, трябва да знаеш какво бяхме преди. — Стигнаха бойниците и мъжът махна на Джими да го последва. Отидоха при един наскоро възстановен участък от стената, с добре наместени и укрепени с нова замазка камъни. Човекът посочи извън стената, на изток. — Там има една държава. Вашето кралство. — Обърна се и го погледна. — В моето отечество нямаме такива държави. Имаше градове-държави, управлявани от мъже низки или благородни, користолюбиви или щедри, мъдри или глупави. Но най-голямата власт се простираше на не повече от една седмица езда на войниците на владетеля. Докато вашият народ има идея за нация, за държавност. Идея, от която съм силно заинтригуван, за да не кажа запленен. Представата, че хората, които живеят на повече от цял месец път от седалището на един владетел, се заклеват на този владетел, готови са да умрат за този владетел… — Той спря. — Не, не за владетеля, за тази държава. Това наистина е възхитителна идея.

— Много време отделих през тази зима в разговори с някои от пленниците, които можеха да ме научат, мъже и жени с някакво образование или опит, които да ми помогнат да разбера самото понятие за това кралство. — Той поклати глава. — Велико нещо е тази ваша нация — държава.

Джими сви рамене.

— Приемаме го от само себе си.

— Разбирам. Защото никога не сте познавали друго устройство. — Мъжът погледна отвъд стената. Долу се стелеше същинско море от шатри и устроени набързо заслони. Ехтеше човешка глъч — смях, ядосани викове, гласове на амбуланти, детски плач. — Но за мен понятието за нещо по-голямо от това, което аз самият мога да държа в ръце — за оня, който ме е наел или за самия себе си — това понятие е удивително.

Вятърът задуха и следобедният въздух замириса на сол и въглен. Мъжът продължи:

— Кажи ми, защо този град е построен тук? — Погледна на запад. — И да има на света по-лош залив, аз поне не съм го виждал.

Джими сви рамене.

— Разказват, че първият принц на Крондор обичал да гледа залеза от хълма, на който е построен дворецът.

— Принцове. — Мъжът поклати глава и въздъхна. — Сега прочистваме този ужасен залив. Издирихме неколцина от онези, дето се наричат „Коработрошачи“ и сега те с магията си ни вадят потъналите корпуси. Справяме се с по един на всеки три дни и ще разчистим залива преди следващата зима.

Джими не каза нищо.

— Знаем, че събирате остатъците от своята флота в залива Шандън, в селото, което наричате порт Викор. Засега нямаме флота, но ще имаме кораби и ще задържим града.

Джими сви рамене.

— Може ли да попитам защо?

— Защото няма къде да отидем.

Джими погледна мъжа и каза:

— Ако имаше начин да се върнете в родината си…

— Там няма нищо. — Той погледна на изток. — Така или иначе, натам е бъдещето ми. — После погледна на запад. — Страната натам е опустошена след над двайсет години война. Не е останал нито един по-голям град. Останали са малки, затънтени градчета, които на върха на благоденствието си едва ли са били по-процъфтяващи, отколкото е сега сриналият се в пепелища Крондор. Градове-държави с дребни хорица, без чувство за бъдеще. Всеки техен следващ ден е като предишния.

Обърна се към Джими и го изгледа.

— На следващото Средилетие ставам на петдесет и две години, момко. Войник съм от шестнайсетгодишен. Воювам от трийсет и шест години. — Загледа се към града. Слънцето вече се спускаше на запад. — Адски дълго време в проливане на кръв и в кланета. — Облегна се уморено на парапета. — През последните двайсет години служих на демони или на тъмни богове, не знам, но знам, че армията на Изумрудената кралица беше съставена от мъже, заблудени от тъмни сили, подлъгани с обещания за богатство, за власт и безсмъртие. — Гласът му стана унил. — Или тласкани от страх. — Той сведе поглед, сякаш се срамуваше да погледне Джими в очите. — Като млад бях изпълнен с амбиции. Жадувах да си създам име. На осемнайсет съставих свой наемнически отряд. На двайсет вече командвах хиляда мъже.

— Отначало се радвах, че служа на Изумрудената кралица — продължи мъжът. — Нейната армия беше най-великата, известна някога в моята страна. Завоеванията носеха плячка, злато, жени, повече набор. — Затвори очи, унесен в спомена. — Но след време годините започват да се нижат и човек открива, че жените вече не го привличат и че златото е само толкова, колкото можеш да носиш със себе си. Освен това с него не можеш да направиш нищо, освен да набираш още мъже.

Погледна Джими и посочи с палец през рамото си, на север.

— Моят стар приятел Нордан е там, зад гърба ми. Доколкото познавам Фадавах, отредено ми е да бъда стъпкан на прах от завръщащата се армия на принца на Крондор. Аз трябва да го задържа и да му пусна кръв, докато Нордан строи отбраната си по главния път на север оттук, за да се задържи в Сарт. — Погледна през рамо, сякаш можеше да види далечното градче. — Онова изоставено абатство е адски добра позиция за отбрана. Окопае ли се там, на вашия принц ще му е нужна цяла година, за да го изтръгне.

Обърна се отново към Джими и продължи:

— Междувременно Фадавах ще завземе вашия град Ла Мут. Тази година няма да тръгне срещу Ябон, ще се задоволи да се укрепи южно от този град и да го подложи на едногодишен глад. Разполага с достатъчно средства, за да попречи на подкрепленията и продоволствието да стигнат до града, докато отблъсква вашите сили от юг.

— Защо ми казвате всичко това? — попита Джими.

— Шпионин или не, искам да отнесеш послание от мен до принца. Убеден съм, че той все още е в Даркмоор, но не се съмнявам, че разполага със сили на не повече от един ден езда на изток. Ще ти осигуря ескорт донякъде и после ще те пусна.

— А защо просто не му изпратите писмо?

— Защото смятам, че си шпионин, и мисля, че е по-вероятно да повярват на теб. Ако изпратя някого от своите хора или някой непознат на принца или на хората около него пленник, ще мине дълго време, докато го убеди за намерението ми. А времето е лукс, с който никой от нас не разполага.

— Вие сте генерал Дуко — каза Джими.

Мъжът кимна.

— И един от най-старите ми бойни другари ме изпрати тук на сигурна гибел. Двамата с Фадавах сме служили заедно в какви ли не кампании още преди да започнем да се бръснем. Но той се страхува от мен и това е смъртната ни присъда.

— Какво искате да предам на принц Патрик?

— Имам предложение за него.

— Какво?

— Желая да преговаряме и да изгладим разногласията си.

— Готов сте да се предадете?

— Боя се, че не е толкова просто. — Генералът се усмихна с одевешната едновременно успокояваща и обезпокоителна полуусмивка. — Патрик сигурно ще ме хвърли с хората ми в лагер и ще иска да ни превози обратно в Новиндус, когато си осигури средства, а това би означавало години пътуване.

— Аха. Обръщате плаща?

— Не съвсем. Все едно дали ще се предам, или ще приема златото му за служба, и в двата случая накрая ще се окажа човек, който си търси кораб, за да се върне в една страна, където няма място за него. Не, Джими. Необходимо ми е друго решение. Търся бъдеще за себе си и за хората, които предвождам.

— Какво искате да предам на хората на принца?

— Предай им, че лично съм подбрал мъжете, които са с мен тук в Крондор. Кажи им, че онези, към които съм имал резерви, останаха с Нордан. Мога да гарантирам за хората си. — Той се вгледа за миг в очите на Джими. — Предай на вашия принц на Крондор, че ще се закълна във вярност към Короната в замяна на земя и титли. Нека да ми дари имения и приходи и аз ще поведа армията на север, за да навестя своите стари приятели Нордан и Фадавах.

Джими помълча малко. Беше удивен както от предложението, така и от логиката зад него.

— Не знам какво ще каже той.

— Е, ако знаехме какво ще каже, нямаше да изпратим теб, нали?

Джими поклати глава.

— Хайде, сега се нахрани и отдъхни. Тръгваш призори.

После поведе Джими надолу по стъпалата.

Джими се загледа в гърба му и се замисли за исканията му. На един дъх той бе определил цената: опрощение за нападението на Западните владения, и не само това — да му се даде благородническа титла, да го обявят за граф или барон на някои земи в Запада и да му дадат власт да управлява тези земи. Джими поклати глава. Дали Патрик щеше да го направи, или гневът му щеше да се излее върху хората от двете страни на фронта и да причини още по-безполезно кръвопролитие?

 

 

Даш отпи от рядката супа.

— И после какво?

— Останахме в онова мазе седмица или повече. Трудно беше да се прецени, след като бяхме на тъмно през цялото време. — Старецът понечи да остави купата си, която трепереше в немощната му длан, и младата жена пристъпи да я хване, за да не падне на пода. — Благодаря, Трина.

Гласът му беше грапав като лицето му, но след като свикна със звученето му, Даш вече го разбираше достатъчно добре.

Тримата, които бяха дошли с Даш, още ги нямаше и около простата дървена маса седяха само Даш, старецът и жената.

— Как да ви наричам? — попита Даш.

— Дядо ти ме наричаше Лизли. Име, което не съм използвал от толкова години, че вече не мога да ги преброя, но върши работа. През живота си съм имал толкова имена, че вече почти не знам кое е истинското ми.

— Лизли, вие ми разправяхте за дядо и баба.

— Джеймс запали маслото, което бе пуснал по каналите. Знаехме, че е твърде рисковано, и така се оказа. Аз бях в изходния тунел пред тях и когато избухна взривът, изхвърчах от устието на тунела като тапа от бутилка пенливо вино. Получих тежки изгаряния, както виждаш, и половината ми кокали бяха натрошени, но аз съм си костелив орех.

— И намерихме жрец лечител, който се погрижи за него — каза Трина.

— За малко да го убият, докато го накарат да ме цери, веселата ми сган главорези. Но ме спасиха преди горкият брат на Килиан да издъхне от изтощение. Изстиска ми още няколко години животец, докато уредя работите в Крондор.

— А дядо и баба?

Старецът поклати глава.

— Джеймс и Гамина бяха последните в тунела, зад мен. Нямаха никакъв шанс, момче.

Даш знаеше, че дядо му и баба му са загинали — прадядо му Пъг им го беше казал, но след като завари Праведника жив, в сърцето му бе пламнала искрица надежда. Сега тя отново угасна и болката отново го жегна.

— Ако това изобщо е някаква утеха, ще ти кажа, че умряха бързо и заедно — каза Лизли.

Даш кимна.

— Баба нямаше да пожелае да живее без дядо.

— Не познавах брат си много добре, Даш. Срещнахме се веднъж като младежи и след това отново, преди няколко години. — Старецът се изсмя сухо. — Всъщност той ме лиши от работа и някои от по-амбициозните сред Шегаджиите за малко щяха да ме убият… Но през тези няколко дни, които преживях с него и баба ти, имах възможността да чуя много истории. Сигурен съм, че си слушал повечето от тях. За принц Арута и пътуването му до Моралайн, за падането на Арменгар, откъдето му бе дошла идеята за този гаден огнен капан, в който се уби. Чух за пътуването му до Кеш и как лорд Нироум се опитал да свали императрицата. Разказа ми за своето издигане във властта и за времето, през което управлявал в Риланон.

Лизли въздъхна.

— Мислех се за успял човек. Когато умрял баща ми, един от най-доверените му помощници установил контрол над Шегаджиите и се нарекъл Добродетелния. Аз на свой ред го свалих и се нарекох Пресметливия. А се върнах на името Праведника, като знак, че спазвам споразумението, което бях сключил с дядо ти, и за да създам лъжливото впечатление, че съм се разграничил от Шегаджиите… Но моите постижения бледнеят в сравнение с тези на Джими Ръчицата, крадеца, управлявал поред двата най-могъщи града в Кралството. Той беше най-могъщият благородник в държавата. Какъв човек беше само!

Даш кимна.

— Разбирам какво искате да кажете. За мен той беше просто дядо и ми разказваше много чудни истории. Понякога забравях, че са истински.

Праведника каза:

— Но сега въпросът е какво да правя с теб?

— С мен?

— Ти си тук, за да шпионираш за баща си. Само по себе си това не е проблем, но фактът, че си ме видял, говорил си с мен и пускането ти е проблем.

— Ако се закълна, че няма да казвам нищо за вас на никого, това ще промени ли нещата?

Старецът отново се изсмя сухо.

— Едва ли. Ти си този, който си, момче, и тези неща може да останат помежду ни за известно време, но рано или късно, когато работите тук донякъде се оправят, ще дойде ден когато някой Шегаджия ще създаде проблем, който ще предизвика малко по-сериозно внимание към нас. Случва се от време на време. И тогава ще започнеш да се чудиш на кого си длъжен да бъдеш по-верен, на своя принц или на стария Лизли, дядовия ти брат. Предвид цялото ти родословие, не се съмнявам, че ще ме предадеш при първата възможност.

Даш стана.

— Дядо ме научи по-добре. — Извърна поглед към момичето и после отново — към стареца. — Освен това Шегаджиите, които видях, засега не представляват заплаха за суверенитета на държавата. А остава и малката подробност, че в момента ние не контролираме Крондор.

— Това съображение тежи, вярно. И тъкмо то ме въздържа да заповядам смъртта ти. В момента ти не представляваш заплаха. Какво мислиш, че можеш да уредиш за нас, ако ти помогнем да се измъкнеш на свобода и да се върнеш при баща си?

— Не мога да обещая нищо — отвърна Даш. — Нямам пълномощия. Но допускам, че с малко повече разговор мога да убедя татко да обяви обща амнистия за всички ваши хора, които ни помогнат да си върнем града.

— Малко бой срещу амнистия?

— Нещо такова. Ако можем да разчитаме на неколцина от вас зад стените на ключови места и в подходящия момент, това може да ни спести гибелта на много хора под стените.

— Е, нека помисля над това. Утре ще ти съобщя какво ще направя. Сега си почини и не се опитвай да бягаш.

— А приятелите ми?

— За тях се грижат. Не знам колко са важни за теб, но разчитам на тях, за да мога да те държа изкъсо, след като не мога да разчитам на честната ти дума.

Даш кимна и закуцука към вратата.

— Трина ще ти прави компания през нощта. — Даш понечи да изобрази задоволство, но мрачният поглед на жената даде да се разбере, че забавната двусмислица й се губи.

 

 

Даш седна върху купчината слама в ъгъла, предназначена явно за постелята му тази нощ. Мълчаха. Трина седеше на стола до масата и го гледаше.

— Е, добре. Ще си разказваме ли случки от живота? — попита той.

Тя извади една от камите си и почна да чисти ноктите си с върха й. Вдигна единия си крак на масата и каза:

— Не, паленце. Няма.

Даш въздъхна, изтегна се на сламата и затвори очи.