Метаданни
Данни
- Серия
- Войната на студенокръвните (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Shards of a Broken Crown, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валерий Русинов, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 53гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- dave(2011 г.)
Издание:
Реймънд Фийст. Войната на студенокръвните (том 2)
Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
Американска
Редактор: Иван Тотоманов
Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.
ИК „Бард“ ООД, 2009 г.
ISBN: 954-585-355-7
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Парчета скършена корона от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Парчета скършена корона | |
Shards of a Broken Crown | |
Автор | Реймънд Фийст |
---|---|
Първо издание | 1998 г. САЩ и Великобритания |
Оригинален език | английски |
Жанр | фентъзи |
Вид | роман |
Поредица | Войната на студенокръвните |
Предходна | Гневът на демонския крал |
ISBN | ISBN 9545853557 |
Парчета скършена корона (на английски: Shards of a Broken Crown) е заглавието на последния роман от тетралогията на Реймънд Фийст „Войната на студенокръвните“. Издаден е за пръв път на 1 юни 1998 г. във Великобритания и САЩ.
Действието в романа се развива след края на войната между армиите от континента Новиндус и Островното кралство, в която в помощ на кралството се притичат и елфи и джуджета. В резултат на войната цялото кралство е в руини. Остатъците от армиите, пристигнали от Новиндус са останали без своите командири и са разпръснати из кралството, докато отново биват обединени от генерал Фадавах, който се опитва да създаде собствена империя, изградена сред руините на Островното кралство.
Главна роля в действието на романа играят Джими и Даш, внуците на херцог Джеймс Крондорски.
2.
Пустош
Даш даде знак.
Джими извади меча си и се сниши зад скалата. Даш се смъкна в рова от южната страна на Кралския път — минаваше успоредно на пътя на протежение от неколкостотин стъпки.
Братята бяха яздили два дни. Снегът бе започнал да се топи и в слънчевата светлина, струяща иззад привидно плътната облачна пелена, вече се долавяше смътна топлина. Температурата вече не падаше под нулата, а и дъждът усилваше топенето. Но залегнал в студената кал, Даш съжали за доскорошния лед. Калта затрудняваше придвижването им, а и той вечно беше мокър — не можеше да се изсуши дори по цяла нощ да седеше край огъня.
Преди няколко минути бяха чули гласове някъде напред в леса. Слязоха от конете, вързаха ги и продължиха пеш. Когато шумът наближи, Даш предпазливо надникна над ръба на рова и видя дрипава група пътници, които плахо се озъртаха и крачеха на изток по Кралския път. Групата включваше мъж, жена и деца, три на брой, въпреки че едното — Даш не можа да прецени дали е момиче, или момче под тежката гугла на наметалото му — на ръст изглеждаше почти голям човек.
Даш стана, а Джими се показа иззад скалата. Мъжът в челото на малката група бежанци измъкна от дрипавото си наметало опасна на вид коса и я размаха заканително; останалите се заоглеждаха, готови сякаш всеки момент да се разбягат.
— Стойте! — викна Джими. — Няма да ви направим нищо лошо.
Мъжът го изгледа недоверчиво, останалите — боязливо. Джими и Даш прибраха оръжията си и бавно се приближиха до бежанците.
Мъжът не свали косата, а попита:
— Вий пък кои сте?
Джими и Даш се спогледаха — мъжът говореше с акцент на човек, дошъл от Новиндус. Явно беше доскорошен войник от нашественическата армия на Изумрудената кралица.
Даш вдигна ръце да покаже, че не държи никакво оръжие, а Джими спря и отвърна:
— Пътници сме. Вие кои сте?
Жената събра кураж и пристъпи напред. Беше мършава, е изпито лице, изтощена. Джими погледна децата и видя, че те са измършавели от недохранване. Най-високото от трите се оказа момиче, може би петнадесетгодишно, макар че дълбоките тъмни кръгове под очите го състаряваха. Джими отново насочи вниманието си към жената, която го изгледа и отвърна:
— Селяни сме. — Посочи на изток. — Мъчим се да стигнем Даркмоор. Чухме, че там имало храна.
Джими кимна.
— Намира се. А откъде сте?
— От Танерус — каза жената.
Даш посочи мъжа.
— Той не е от Танерус.
Мъжът кимна. Тупна се по гърдите и каза:
— Маркин. От Града на Змийската река. — Маркин се озърна. — Много далече оттук.
— Бил си войник на Изумрудената кралица? — попита Джими.
Мъжът се изплю в калта и това сякаш изцеди почти цялата му останала сила.
— Плюя на кралицата! — Залитна и жената го прихвана през кръста да не падне.
— Селяк е — каза тя. — Разказа ни историята си, когато дойде при нас.
Джими погледна Даш и му кимна назад към конете. Даш го разбра, веднага се обърна и закрачи натам.
— Разкажи ни тази негова история — каза Джими на жената.
— Мъжът ми отиде да се бие за краля — каза тя. — Преди две години. — Кимна към трите си деца и продължи: — Момичетата ми са годни за работа: Хилди е почти пораснала. Първата година се справяхме. После дойдоха войниците и взеха селото. Фермата ни беше доста надалече, тъй че в началото не ни безпокояха.
Даш се върна с конете, подаде юздите на Джими и отвори дисагите. Извади дебел самун хляб, омесен с мед, ядки и сушени плодове, и парче сушено телешко, и ги разчупи. Без да се колебаят, децата се струпаха и грабнаха кое каквото можа.
Даш подаде останалото на мъжа, а той на свой ред го връчи на жената и каза:
— Благодаря.
— И как стана така, че един вражески войник поведе семейството ти за Даркмоор? — попита Даш.
Жената и мъжът едва не се разплакаха от благодарност и задъвкаха. След като преглътна, жената каза:
— Когато дойдоха войниците, се скрихме в горите и те взеха всичко. Остана ни само каквото можахме да вземем със себе си. А после те подпалиха всичко. Бедна ни беше къщичката, от пръти и слама, но беше единственият дом за милите ми момичета.
Тя замълча и се заозърта страхливо, да не би от леса да се появи нова заплаха.
— Маркин ни намери, докато се мъчехме да си я вдигнем наново. Не беше кой знае какво, но мъжът ми я пристрояваше години наред и беше станала много повече от обикновена колиба. Но войниците я бяха изгорили, а с момичетата ми нямахме сечива.
— Аз намира тях — каза Маркин. — Тях трябва помощ.
— Дойде и почна да ни брани. Идваха и други мъже, с мечове и лъкове, но той ни защити. — Погледна го с нескрита признателност. — Той ми е мъжът сега, и е добър баща за момичетата.
Джими въздъхна и се обърна към Даш.
— Докато стигнем, ще чуем поне сто такива истории.
— Защо към Даркмоор? — попита ги Джими.
— Защото чухме, че кралят е там и че има храна за несретници като нас.
Джими се усмихна.
— Не, кралят не е там, макар че миналата година беше. Но срещу работа ще се намери храна.
— Аз добре работи — каза чуждоземецът.
— Можем ли да си вървим? — попита жената.
— Да — каза Даш и им махна да продължат по пътя.
— Вие войници? — попита Маркин.
Джими се ухили.
— Не, ако зависеше от нас.
— Ти благороден човек. Маркин вижда.
— Познавам го, откакто се помня, и мога да ти кажа, че повечето пъти изобщо не е толкова благороден — сухо каза Даш.
Старият войник ги огледа и рече:
— Опитвате се да изглеждате прости хора, ама не сте. — Посочи краката на Джими. — Мръсно, ама ботуши на благородник.
Махна на жената и момичетата да тръгват, без да откъсва очи от братята, докато малката група не ги подмина. После се обърна и забърза напред, да не би пак да ги срещне някоя нечакана опасност.
— За пръв път съжалих, че си имам удобни ботуши — каза Даш.
— Кални сме, но той е прав. — Джими огледа околността и добави: — Пустош е тук, нито храна ще се намери, да не говорим за удобства.
Даш се метна на коня си.
— Подозирам, че докато стигнем Крондор, няма да изглеждаме толкова „благородно“.
Джими също яхна коня си.
— Дали да не свием по-настрана от Кралския път?
— По Северния път ли? — Даш имаше предвид стария път, редовно използван от бившия му работодател Рупърт Ейвъри за превоз на стока, с което избягваше таксите, събирани по Кралския път.
Джими поклати глава.
— Не, той ще е почти толкова оживен като този, а и горите ще са пълни с дезертьори и разбойници.
— А на юг?
— Ще е по-бавно, но покрай езерата има много пътеки, стига да не се набутаме много навътре в хълмовете.
— След като Кеш се е изтеглил на юг до старата граница, всичко оттук до най-близкия гарнизон ще е пустош.
Джими се засмя.
— Каква разлика има дали ще се натъкнем на петдесет дезертьори от армията на Изумрудената кралица, на петдесет разбойници, или на петдесет кешийски наемници?
Даш потрепери показно под тежкото си наметало.
— Дано да са се свили около огньовете си. Като всеки разумен човек в такова време.
Даш пришпори коня напред и двамата братя поеха на юг.
— И защо ли ги правим тези неща? — попита Даш.
— Защото кралят заповядва, а ние се подчиняваме — отвърна Джими.
Даш въздъхна театрално.
— Допусках, че е нещо такова.
Джими тихичко подхвана една много стара песен:
Към земята на Кеш и суровия Квег
през планините яздим неуморни,
живот и кръв обрекли в студ и пек,
на свята чест в сърцата си покорни.
Пукотът на кършещ се лед отекна в студения утринен въздух и двамата братя дръпнаха рязко юзди малко преди да излязат на една поляна. Джими даде знак на Даш да тръгне тихо на юг покрай поляната и пак със знаци му обясни, че той самият ще заобиколи откъм север.
Даш кимна, слезе и върза коня си за една бреза. Джими направи същото и тихо се отдалечи.
Даш тръгна през оредяващите дървета, обкръжили една изгоряла ферма, както можеше да се прецени по обгорените дървесни стволове наоколо. Звукът вече се чуваше ясно: постоянно чукане с нещо твърдо по ледена кора.
После видя мъжа.
Беше мършав. Клечеше над едно заледено горско езерце, може би на около сто разкрача от Даш, и блъскаше с камък по леда. Необичайната гледка в първия миг смая Даш.
Не можеше да види добре човека, защото той беше навлякъл по себе си всевъзможни дрипи. Може и да имаше някакви скъсани ботуши, но Даш видя само парцали, овързани около краката му, за да държат топло.
Даш забеляза движение между дърветата оттатък езерцето и прецени, че Джими още не е заел позиция, затова изчака.
След малко Джими бавно излезе от дърветата и мъжът скочи със смайваща бързина.
— Няма да ти направя нищо лошо! — извика Джими.
Щом дрипльото затича към него, Даш бавно извади меча си, така че звукът и движението да останат незабелязани от бягащия. И когато скитникът навлезе сред дърветата, изскочи от скривалището си и го спъна.
Мъжът се претърколи, залази назад и извика уплашено:
— Не ме убивай!
Даш опря меча си в гърлото на мъжа. Джими дотича запъхтян.
— Нищо лошо няма да ти направим — каза Даш. И за да покаже добрите си намерения, прибра меча. — Ставай.
Мъжът се надигна, а Джими приклекна до него с ръце на колене и каза:
— Бърз е.
Даш се ухили.
— Щеше да го догониш, ако имаше една-две мили. Винаги си бил издръжлив, макар и не бърз. — След което се обърна към мъжа на земята. — Кой си ти и какво правеше?
Мъжът бавно стана, готов сякаш отново да драсне при най-малката заплаха, и каза:
— Казвам се Малар Енарес, млади господари. — Беше слаб, с дълъг клюнест нос, който стърчеше от парцала, увит около лицето му. Очите му бяха тъмни и шаваха пъргаво от единия брат към другия и обратно. — Ловях риба.
Джими и Даш се спогледаха и Даш попита учудено:
— С камък?
— За да счупя леда, млади господарю. После, като се покаже рибокът да се погрее на слънцето, щях да обеля някой клон и да направя примка.
— Ще ловиш риба с примка? — възкликна Джими.
— Лесно е, стига човек да има търпение и здрава ръка, млади господарю.
— Долавям кешийски говор в речта ти — каза Даш.
— О, не, млади господарю! Аз съм само жалък слуга на големия търговец от Шамата Киран Хесен.
Джими и Даш бяха чували това име. Богат търговец с кешийски връзки, който беше въртял голям бизнес с покойния Джейкъб Истърбрук. След разрушаването на Крондор баща им, лорд Арута, беше сглобил картината с помощта на няколко сметки, разкриващи ясно два факта: че Истърбрук от много време е бил агент на Велики Кеш и че той й дъщеря му са загинали. Джими се досещаше какво мисли Даш: ако Истърбрук е бил кешийски агент, значи и Киран Хесен е могъл да бъде такъв.
— Къде е господарят ти? — попита Джеймс.
— О, за жалост той е мъртъв — каза мършавият мъж с малко попресторено съжаление. — Четиринайсет години му бях слуга, щедър господар беше. А сега съм сам в тази студена пустош.
— Защо не ни разкажеш тази история по-подробно? — каза Джеймс.
— И да ни покажеш как смяташе да хванеш рибата — добави Даш.
— Ако ми позволите да взема малко косми от конска грива — рече дрипльото, — ще е много по-лесно.
— Косми ли? — учуди се Даш.
— Сигурен съм, че млади благородници като вас не ходят много в такава забравена от боговете пустош — подхвърли Малар. — Чух един от вас да пъхти преди малко.
Джими кимна.
— Вярно е.
— За какво са ти конски косми? — попита Даш.
— Дайте да ви покажа.
Мъжът отиде при вързания кон на Даш и продължи:
— Ледът беше почти счупен, когато ме стреснахте, млади господарю. Ако сте така добър да го дотрошите с меча, много ще ме улесните.
Джими кимна и тръгна към заледеното езерце.
— Е, разправяй сега как се изгуби в тази забравена от боговете пустош — каза Даш.
— Както несъмнено знаете — почна Малар, — напоследък имаше големи смутове между Кеш и Кралството, след като за известно време Шамата бе отстъпена на Империята.
— Чухме — каза Даш.
— Моят господар, като верен поданик на Кралството, реши, че ще е благоразумно да посети имотите си в Севера, първо в Ландрет, а сетне и в Крондор. Пътувахме за Крондор, когато се натъкнахме на нашествениците. Плениха ни и господаря с повечето му слуги ги избиха. Аз и още неколцина успяхме да избягаме и да се скрием из хълмовете, южно оттук. — Посочи с брадичка на юг и спря при коня на Даш. Посегна, стисна няколко косъма от конската грива и дръпна рязко. Конят се дръпна и изпръхтя недоволно. Даш отвърза юздите от дървото и ги хвана здраво, а Малар отскубна още няколко косъма. Повтори процедурата още два пъти.
— Това ще стигне — отбеляза накрая.
— И колко време си бил из тези хълмове?
— Повече от три месеца, млади господарю — каза Малар и започна ловко да усуква и сплита космите. — Горчиви дни бяха. Някои от спътниците ми умряха от глад и студ, а двама бяха пленени от разбойници или нашественици, тъй и не разбрах какви са. От горе-долу три седмици съм съвсем сам. — И добави някак извинително: — Трудно е да следи човек времето в тая пустош.
— И си оцелял в тези гори цели три седмици само с двете си голи ръце?
Малар закрачи към езерцето, без да спира да усуква конските косми.
— Да, но си беше ужасно, ваше благородие.
— Но как? — попита Даш.
— Отрасъл съм в хълмовете над Ландрет, на север от Долината на сънищата. Земята там не е толкова враждебна като тук, но все пак непредпазливият пътник лесно може да загине. Баща ми беше горски човек, хранехме се от лъка и примките му, както и от париците от кесията му — от мъжете, които превеждаше през хълмовете.
Даш се засмя.
— Контрабандисти е превеждал.
— Може би — отвърна Малар и сви рамене. — Тъй или инак, макар зимите в хълмовете край дома ми да не са толкова негостоприемни като тук, все пак за да оцелее, човек трябва да има някои умения.
Малар бавно пристъпи към дупката, погледна към небето да види под какъв ъгъл е слънцето, след което застана срещу него и обясни:
— Трябва да внимаваш сянката да не падне на дупката.
Даш и Джими пристъпиха зад него. Мъжът от Долината на сънищата бавно коленичи и каза:
— Рибата, както са ме учили, вижда движението, затова всичко трябва да става много бавно.
— Искам да видя — каза Даш.
Малар продължи:
— Слънцето свети през дупката в леда и рибата изплува да се стопли.
Джими надникна над рамото му и видя една голяма пъстърва, която лениво закръжи около дупката. Много бавно, Малар пусна примката от конски косъм във водата, зад рибата. За миг пъстървата престана да кръжи, но вместо да направи рязко движение, Малар бавно продължи да приближава примката към рибешката опашка.
След още една дълга пауза рибата се гмурна, а Малар каза:
— Друга ще дойде. Виждат светлината и мислят, че по водата ще накацат насекоми.
След няколко минути край ръба на дупката пак се появи пъстърва. Даш не разбра дали е същата, или друга. Малар отново запремества бавно примката и я нахлузи около опашката на рибата. После дръпна рязко, измъкна пъстървата от дупката и тя запляска на леда.
Даш не можа да види лицето му зад парцалите, но бръчките около очите му показваха, че Малар се смее.
— Ако някой от младите господа е така добър и огън да запали, ще хвана още.
Джими и Даш се спогледаха, след което Джими сви рамене и Даш каза:
— Ще събера дърва. Ти избери място за бивака.
Двамата се разбързаха, а странникът от Долината на сънищата измъкна още една риба за вечеря.
Вече три дни бавно се придвижваха към Крондор. На няколко пъти чуха далечни гласове и шум от движещи се през горите хора, но избягваха всякакви контакти.
За Джими и Даш Малар си оставаше загадка. Притежаваше смайващи умения за оцеляване в пустошта, неприсъщи за човек, който твърдеше, че е бил слуга на богат търговец. От друга страна, както сподели Джими с брат си, възможно бе слугата на един богат търговец да има нужда точно от такива умения. Все пак бяха доволни, че им е подръка, защото винаги намираше най-лекия път през храсталаците, а и им показа ядливи растения, което им увеличи припасите. Освен това на него можеше да се разчита като нощен страж. Движеше се с тях без голямо усилие, тъй като се налагаше поне през половината път да слизат от конете и да ги водят. Джими прецени, че са на по-малко от една седмица път от Крондор.
По обед чуха някъде коне откъм север и Джими каза тихо и малко небрежно:
— Хората на Дуко ли са, как мислиш?
Даш кимна.
— Сигурно. Щом ги чуваме оттук, значи сме близо до пътя. — Обърна се към Малар. — Знаеш ли някакъв излаз към Крондор от юг?
— Само големия път, който завива от Края на сушата, млади господарю. Но ако наближаваме Кралския път, до няколко дни ще започнем да срещаме ферми.
Джими помълча, след което каза:
— Те почти със сигурност ще са опожарени.
— Но пък — каза Даш, — тогава никой няма да живее в тях и ще можем да се промъкнем в града незабелязано.
— Никакви селяци, искаш да кажеш — поправи го Джими. — Но бас държа, че ще са добър подслон за някои доста неприятни хора, които си падат по оръжията.
Даш се намръщи, сякаш недоволен, че би трябвало и сам да се сети за това, но скоро широката усмивка се върна на лицето му.
— Е, тогава ще трябва да се поомешаме. Винаги си казвал, че мога да съм много неприятен, а и определено си падам по оръжията.
— Едва ли ще обърнат внимание на още два наемни меча — каза Джими. — А ако успеем да се доближим до града, ще намерим начин и да влезем. Достатъчно дупки трябва да има по стените, сигурен съм в това.
— Значи сте ходили в Крондор, млади господарю? След войната искам да кажа.
Джими пренебрегна въпроса му.
— Чухме за щетите.
— Доста хора от Крондор дойдоха на изток — каза Даш.
— Това го знам — каза Малар и замълча.
Продължиха през горите целия ден, а вечерта не запалиха огън. Джими и Даш се свиха под одеялата, а Малар пое първата стража. Спаха на пресекулки и много пъти се будеха.
На заранта продължиха пътуването си.
Горите се бяха изпълнили със звуци от топенето на снега. Пукотът на леда кънтеше отдалече — локви и езера отърсваха замръзналите си кожи. От дърветата внезапно падаха големи купчини сняг и мокреха пътниците, вода капеше от всички клони. Теренът се редуваше от хрупащи парчета лед до гъста кал, в която ботушите и конските копита затъваха. Постоянното пращене бе като фон, на който тук-там се чуваха първите звуци на настъпващата пролет. Далечен зов на птица, върнала се рано от юг и търсеща своите. Смътното шумолене на дребни твари, излизащи от зимните си дупки — заглъхваше за миг при тяхното преминаване и скоро след това се възобновяваше.
Джими махна да спрат, върза коня си за един нисък клон и махна на Даш да направи същото. Даш изпълни заповедта и каза на Малар:
— Отваряй си очите. — И отиде при Джими, който пикаеше в снега.
Даш застана до него и прошепна:
— Какво има?
— Състави ли си някакво мнение за случайния ни спътник? — попита брат му.
— Честно казано — не. Сигурен съм, че не е това, което твърди, но нямам представа какво е.
— Няма много тлъстини по него — каза Джими, — но не се движи като изтощен от глад.
— Имаш ли обяснение?
— Не. Но ако не е бил слуга на оня богат търговец, какво търси тук?
— Контрабандист?
— Може би — отговори Джими и стегна връзките на дюкяна си. — Може да е всякакъв.
Даш си спомни какво ги беше предупреждавал дядо им за прибързаните заключения и каза:
— Тогава по-добре да не прибързваме.
— Ще изчакаме и ще видим — съгласи се Джими.
Върнаха се при конете и Малар на свой ред слезе да се изпикае. След като се отдалечи в храстите, Джими каза:
— Помниш ли изоставената ферма на ден път след мястото, където намерихме Малар?
— Онази с половината оцелял сламен покрив и рухналия обор ли?
— Да. Ако се наложи да драснем и да се разделим, срещаме се там.
Даш кимна. Никой от двамата нямаше желание да обсъжда какво ще прави, ако другият не се появи.
Малар се върна и тръгнаха отново. Слугата от Долината на сънищата бе също толкова мълчалив, колкото и братята. Донякъде това се дължеше на всичко, което ги заобикаляше. Нощите бяха тихи, а звукът се разнасяше надалече дори през деня. Знаеха, че наближават район, в който най-вероятно е пълно с патрули на нашествениците, и повече водеха конете си, отколкото ги яздеха, защото дори сред дърветата ездачът се виждаше много по-отдалече, отколкото пешеходец или кон без ездач. От време на време спираха и се ослушваха.
Следобед заваля и затърсиха къде да се скрият. Намериха някаква колиба, изгоряла, но с достатъчно останал покрив, за да ги подслони донякъде.
Седнаха на седлата, свалени набързо, за да ги опазят сухи, и заобсъждаха положението.
— Имаме зоб за още един ден и ще свърши — каза Даш. Много добре знаеше, че брат му е наясно колко запаси са им останали.
— Дали пък няма да се намери зимна трева под снега, ваши благородия? — обади се Малар.
Джими кимна.
— Няма да е много, но конете ще я ядат.
— Ако в Крондор има конници, ще има и фураж — каза Даш.
— Трудното ще е да ги убедим да ни дадат, братче — отбеляза Джими.
Даш се ухили.
— Какво е животът без някое и друго предизвикателство?
Когато дъждът спря, продължиха по пътя си.
Късно следобед Малар каза:
— Млади господа, струва ми се, че чувам нещо.
Тримата спряха и се вслушаха. Студените зимни дни отстъпваха пред обещанието за пролет, но все още бе достатъчно хладно, за да виждат дъха си в късния следобеден въздух. След миг мълчание Даш тъкмо се накани да проговори, когато някъде над главите им отекна глас. Беше на език, който никой от братята не разбираше, но знаеха, че е подобната на ябонската реч на нашествениците.
Джими бързо се огледа за скривалище, посочи и промълви само една дума:
— Там.
Сочеше им един храсталак около купчина скали. Даш не беше много сигурен, че ще успеят да скрият конете там, но това беше единственото нещо наоколо, предлагащо прикритие.
Малар бързо заобиколи стърчащите скали, дръпна един от по-ниските храсти и пропусна Джими и Даш с конете в сравнително заслоненото скривалище. Отдалече се чу конско цвилене.
Ноздрите на кобилата на Даш се разшириха и тя вдигна глава.
— Какво й става? — попита Джими.
— Разгонена е проклетата — прошепна Даш, дръпна здраво юздите и се скара на животното:
— Стой мирно!
— Защо яздите кобила? — учудено попита Малар.
— Добра е — оправда се Даш.
— В повечето случаи! — изсъска Джими. — Но не и сега!
Даш задърпа юздата на кобилата. Като опитен ездач, знаеше, че ако успее да й задържи вниманието, можеше и да не нададе любовния си призив към приближаващите се коне.
Скопецът на Джими остана сравнително безразличен към ставащото, макар че изгледа с любопитство възбудената стойка на кобилата. Даш държеше здраво юздите й, търкаше я по ноздрите и й шепнеше успокоително.
Ездачите приближиха и по тропота на копитата Даш прецени, че са поне десетина души. Един от тях се засмя. Явно бяха мъже, излезли на патрул в познат район, и не очакваха нищо необичайно.
Даш стискаше здраво юздите и продължаваше да шепне в ухото на кобилата. Изведнъж тя се дръпна, вдигна глава изцвили силно.
Въздухът се изпълни с викове; другите коне отвърнаха на зова на кобилата.
— Натам! — викна Джими.
Малар се шмугна през храсталаците натам, накъдето сочеше Джими. Джими задърпа коня си след него. Кобилата се възпротиви и отново зацвили. Един от жребците на патрулните й отговори и Даш разбра, че единственият начин да се отърве, е да се метне на гърба на кобилата и да препусне, нищо, че щяха да го видят.
Скочи на седлото й подкара кобилата в галоп. Изхвърча от храстите точно срещу ездачите, проточили се по пътеката, профуча край тях в обратна посока спрямо брат си и Малар — и гонитбата започна.
На едно по-високо място недалече Джими се обърна и видя как ездачите препуснаха след Даш. Малар, останал почти без дъх, изпъшка:
— Сър, ще го хванат ли?
Джими изруга.
— Сигурно. Но ако не успеят, ще се опита да се върне при онази ферма, дето я подминахме. Така се разбрахме.
— Ще обръщаме ли? — попита Малар.
— Не. Даш или ще го хванат, при което няма да можем да му помогнем да избяга, или ще им се измъкне. Ако се върне при фермата, където те намерихме, ще изчака един-два дни, а после ще се върне в Даркмоор. Ако се върнем сега, няма да имаме повече информация за него, отколкото той за нас.
— Значи отиваме в Крондор?
— Да — каза Джими. Огледа се, за да се увери, че в района не се мяркат други ездачи, и след като тропотът от Даш и преследвачите му заглъхна в далечината, посочи.
— Натам.
Даш препускаше с все сили, въпреки че опърничавата кобила искаше да обърне към гонещите я жребци. Всяко нейно колебание й докарваше здрав ритник. Даш се мъчеше да вложи всичките си умения, за да я накара да продължи в галоп по хълмистата пътека, опасна за препускане от калта и леда, надвисналите клони и внезапните завои.
Знаеше, че ако го види сега старият му учител по езда, личният конемайстор на краля, ще си скъса дробовете от викане да забави. Даваше си сметка, че това стремглаво препускане по хлъзгавия измамен терен е невероятно опасно и неразумно.
Не можеше и за миг да си позволи да се обърне, за да види наближават ли го преследвачите му, но шумът зад него му подсказваше достатъчно ясно, че са близо. Голям късмет беше нужен, за да им се измъкне. Знаеше, че за тях той е някаква смътна фигура на кон, препускаща през дългите сенки на горите, но докато яздеше по пътеката, нямаше как да го изпуснат.
Имаше съвсем груба представа къде е. На изток от Крондор имаше повече от десетина просеки, извеждащи от района. Даш знаеше, че рано или късно — стига да надбяга преследвачите си — ще излезе на Кралския път. Силно цвилене и изпълнен с паника мъжки вик му подсказаха, че някой от конете на преследвачите му се е спънал и сигурно си е счупил крак.
Вляво дърветата се разредиха и Даш видя, че приближава няколко ферми и открити поля, осеяни с изгорели постройки. Поколеба се за миг, но да се опита да язди през разкаляните ниви щеше да е много по-лошо, отколкото да остане на просеката. По-малко беше калта тук, върху здраво отъпканата от фургони, конници и човешки стъпки горска почва. А калта из нивите щеше да е толкова дълбока, че кобилата щеше да затъне.
Даш я пришпори по пътеката; липсата на зоб обаче бе изтощила кобилата и тя дишаше запъхтяно. Даш зърна пред себе си някаква камениста пътека зад оградата и в ума му проблесна плаха надежда.
Отправи безмълвна молитва към Рутия, богинята на късмета, дръпна юздите така, че кобилата насмалко не падна, и я смуши за скок. Оградата на това място беше порутена, но пък трябваше да се приземи върху сравнително тясната пътека, точно до една малка порта.
Кобилата беше уморена, но събра достатъчно сили, за да прескочи оградата и да стъпи върху влажните камъни от другата страна. Успокоителният тропот на копитата по камъка подсказа на Даш, че Рутия поне не му е отвърнала с „не“.
Обърна се наляво и видя, че няколко от ездачите се опитват да му отрежат пътя и завиват през разкаляните ниви. Усмихна се.
След като се увери, че кобилата поема точно накъдето иска той, отново погледна през рамо и видя, че конете в полето вече са затънали до колене и не могат да измъкнат копитата си от дълбоката гъста кал.
Спечели още няколко ценни мига, понеже засилилите се след него пропуснаха порутеното парче ограда и трябваше да забавят и да потърсят откъде да минат. Вече имаше шанс.
Слънцето вече се беше скрило зад дърветата и дългите сенки на късния следобед запълзяха през полята. Даш мина покрай една изгоряла ферма и видя, че каменната пътека подминава вратата и продължава към някаква изгоряла плевня. Продължи натам, но щом наближи края на пътеката, забави.
Позволи си само миг отдих, колкото животното да си поеме дъх. Ругатните зад гърба му му подсказаха, че и втората група преследвачи също са затънали в калта. Даш прецени, че вдясно от него теренът ще е малко по-здрав — поне се надяваше, че не е сбъркал — и пое натам.
Копитата на кобилата заудряха в здраво отъпкан пясък и това отново събуди у него прилив на надежда. Тя обаче бързо се изпари, щом Даш чу виковете на ездачите, бързо приближаващи се по каменната пътека.
Дърветата бяха толкова близо, че създаваха илюзия за бързо избавление, но Даш съзнаваше, че ако не успее да се добере до тях поне минута преди преследвачите си, ще го хванат.
Смуши кобилата и погледна през рамо. Конниците тъкмо се показваха иззад постройката, и в душата му отново се събуди надежда. Конете им бяха запенени — бяха почти толкова изтощени, колкото и неговата кобила. Сигурно патрулът им беше към края си или конете не бяха получили достатъчно зоб, но каквато и да беше причината, сякаш не им оставаха достатъчно сили да го догонят… стига да успееше да накара грохналото си животно да продължи напред.
Стигна гората и се сниши под един надвиснал клон. Колкото може по-бързо си запроправя път през дърветата, като менеше посоката и се стараеше да запази разстоянието между себе си и преследвачите. Надяваше се, че сред тях няма следотърсачи, макар че при тоя терен и слепец щеше да може да хване дирята му.
Забеляза една скална издатина на върха на малко възвишение. Изглеждаше сравнително плоска. Подкара кобилата по склона и видя, че покрай скалата минава тясна пътека. Скочи от седлото и поведе кобилата по нея.
Умората беше надвила желанието й да повика отново жребеца и тя едва успяваше да си поеме дъх и да следва Даш. Той дръпна силно юздите и кобилата с неохота застъпва след него.
Слънцето потъна на запад, сенките потъмняха. Даш навлезе дълбоко в горите. Ако Джими и Малар се бяха измъкнали, щяха да приближат града откъм юг. Даш се зачуди дали да не се опита да заобиколи зад преследвачите си и да намери брат си и странника от Долината на сънищата.
Но после прецени, че ще е по-добре да не го прави. В Крондор едва ли щеше да има чак толкова много хора и ако двамата с Джими стигнеха там живи и здрави, все щяха да се намерят. Поне се надяваше, че ще е така.
Джими стисна Малар за рамото и каза:
— Омешваме се там. — И посочи пътя, където от горите се вливаше постоянен поток пътници. — Аз съм наемник от Ландрет, а ти си слугата ми.
— Обирач на псета — каза Малар.
— Какво?
— Казва се „обирач на псета“. За да нахрани господаря си, слугата на един наемник е готов и да вземе и кокала на псе, ако потрябва. — Мършавият мъж се усмихна. — Служил съм и като такъв. Но колкото до вас, всеки мъж от Долината, ако се намерят такива, ще разбере, че лъжете.
— Смяташ ли?
— По-добре ще е да сте някой младеж от Изтока, служил напоследък в Долината. Не споменавайте никаква част. Казвайте, че сте работили за моя починал господар. Не знам какво очаквате да заварите в Крондор, млади господарю, но в мътилката на войната се случва какво ли не. Вече го виждаме отпред.
Джими беше принуден да признае, че Малар е прав. Докато само преди седмици не беше видял нищо повече от покрити с лед камънаци и пепелища, сега виждаше десетки колиби и шатри, същинско ново поселение, изникнало само за дни.
Вечерта се спусна и околността се осея със запалени огньове. Викаха улични търговци — предлагаха храна, пиене или жена за войнишката постеля. Мъже с корави лица седяха отпуснати край огньовете и оглеждаха намръщено подминаващите ги Джими и Малар. Един затича към тях с димящо гърне и подвикна:
— Гореща храна! Прясна заешка яхния! Забъркал съм я с картофи и ряпа!
От израженията на лицата наоколо Джими разбра две неща: че „заекът“ едва ли е толкова хубава вечеря, колкото го препоръчваха, и че повечето хора наоколо са гладни.
Все пак беше наложен някакъв ред и мъжете с оръжия, които изглеждаха едва ли не готови да убият за храна, само гледаха намръщено обикалящия с горещата гозба мъж.
— Колко? — попита Джими, без да спира.
— Какво имаш? — на свой ред попита продавачът на яхнията.
Малар сръга Джими в хълбока и викна:
— Да те няма, готвачо на котки! Господарят ми не ще гнусния ти боклук!
Двамата моментално опряха нос в нос, закрещяха си гневни обиди и също толкова моментално сделката беше сключена. Малар даде на мъжа един петак, гранче прежда, което носеше в джоба си, и една стара ръждясала кама.
Мъжът му връчи гърнето и бързо се върна при огъня си, където някаква жена му подаде ново гърне с вряща яхния и той тръгна да търси друг купувач. Малар махна на Джими да отбият от пътя и клекна с гърнето. Подаде му го и каза тихо:
— Яжте пръв и ми дайте каквото остане.
Джими също клекна и почна да яде. Ако беше заек, беше доста дребен заек, а и картофите и ряпата имаха доста странен вкус. Джими реши, че е по-добре да не мисли колко са престояли в някой склад с пробит покрив преди предприемчивият готвач да ги намери.
Изяде половината, а останалото даде на Малар. Докато новият му „слуга“ се хранеше, Джими се огледа. Беше виждал предостатъчно военни лагери, за да разбере, че се е набутал точно в такъв. Войници, обичайната сбирщина, следваща войнишките лагери, амбуланти, курви и крадци — всички отдъхваха, преди да се намери причина да продължат.
Джими се зачуди за причината за събирането им и още повече за причината, която щеше да ги накара да продължат. Много от войниците бяха от нашественическата армия, опустошила предната година Западните владения, но имаше и предостатъчно кешийци, и немалко омесени е тях квеганци — тоест дезертьори, авантюристи, плячкаджии и прочие обичайна тиня, изхвърляна от пороищата на войната.
Малар остави гърнето и погледна Джими.
— Млади господарю?
— Да влизаме в града — каза Джими.
— И защо? — запита мъжът от Долината.
— Да потърсим брат ми.
— Аз помислих, че тръгна на изток — каза Малар.
— Така трябваше, но той няма да го направи.
— Защо?
— Защото е… Даш.
Запътиха се към градската порта.