Реймънд Фийст
Парчета скършена корона (5) (Разказ за братята)

1.
Зима

Вятърът беше замрял.

Даш чакаше. Леденият въздух хапеше и изкарваше сълзи на очите му. Даш оглеждаше пътя долу. Възстановяването на Даркмоор се бе оказало изтощително, бавеха го продължителните снегове и дъждът след суровата зима. Или хлъзгавият лед пречеше на работниците, които се мъчеха да вдигнат отново стените около западната част на града, или дълбоката до колене кал спираше движението на фургоните, които караха необходимото продоволствие.

Сега пак беше заледено, но Даш бе благодарен, че поне не вали сняг. Небето беше чисто и късното следобедно слънце намекваше за топлина, каквато всъщност нямаше. Даш знаеше, че е не толкова от времето, колкото от настроението му, но тази зима все пак като че ли беше най-дългата през целия му млад живот.

Денят се точеше бавно, градските звуци отекваха в замрелия вледенен въздух. С малко късмет, новата порта щеше да е готова преди залез-слънце и към работите, които трябваше да се довършат, щеше да се добави още малко сигурност.

Даш беше уморен — никога досега през своите двадесет години не бе изпитвал такава умора. Половината му глава беше задръстена с безкрайни списъци от неща, изискващи незабавното му внимание, а другата половина — от притеснението, че брат му Джими се бави.

Джими бе съгледвач оттатък фронтовата линия. Принц Патрик Крондорски бе решил да действа твърдо и бързо срещу възможната заплаха от кешийска експанзия в южния фланг на Кралството през пролетта. Което означаваше, че възвръщането на земите, изгубени по време на нашествието предното лято, ще се възложи на Оуен Грейлок, рицар-маршала на Крондор, и на Ерик фон Даркмоор, рицар-капитана на Пурпурните орли, елитна мобилна част, съставена от подбрани мъже.

Което пък означаваше, че принцът се нуждае от информация какво точно правят нашествениците между Даркмоор и Крондор. И Джими бе пожелал доброволно да отиде и да види какво става там.

Вече закъсняваше с цели три дни.

Даш стигна до края на охраняваната от патрули зона — редици рухнали, опожарени стени, бележещи западния край на фулбурга на Даркмоор. Армията на принца в града осигуряваше сравнителна безопасност в кръг на един ден езда от града, но порутените стени предлагаха добро прикритие за възможна засада и се бяха превърнали в убежище за не една банда крадци и разбойници.

Даш огледа хоризонта с надеждата, че брат му ще се появи отнякъде. Звуците, отекващи от сгушените под зимната пелена гори долу, бяха редки и далечни. Тупване на падащ от клоните сняг, пращенето на леда, предвещаващо скорошното топене. Птичи зов или шумолене на животинче в храстите. В зимния студ всичко това се чуваше надалече.

И тогава Даш чу нещо друго. Смътен далечен звук. Не беше тропот на конски копита, биещи в пръстта и камънаците, който се надяваше да чуе. По-скоро бе пукот на ледената коричка на снега под човешки стъпки. И издаващият този звук се приближаваше към него целенасочено, макар и без да бърза.

Даш размърда пръстите си в ръкавиците и бавно извади меча от ножницата. Ако предишният военен конфликт го беше научил на нещо, то бе да е винаги нащрек. Нямаше безопасно място извън укреплението на Даркмоор.

Зърна някакво движение и се вгледа. По пътя бавно се тътреше самотна фигура. Крачеше отмерено, после, пред погледа на Даш, започна да подтичва. Даш разбра, че минава ходом по сто крачки, след това пробягва другите сто — „марш на скок“, практика, на която Даш и брат му бяха тренирани от своите учители по бойно изкуство още като момчета. Ако си добре трениран и си останал без кон, този начин на придвижване може да ти осигури почти толкова дневен преход, колкото при езда, а за няколко седмици — дори повече.

Скоро неясната фигура се приближи и Даш видя мъж, загърнат в тежко сиво наметало — облекло, предназначено да скрива носещия го в зимния сумрак. Загърнатият в него човек оставаше забележим само в ясни дни, когато небето е чисто.

Приближаващият се беше без шапка и бе покрил главата си с някакво парче плат — шал или просто дрипа. Носеше на бедрото си меч, а ръцете му бяха с различни ръкавици. Ботушите му бяха оцапани с кал и заскрежени.

С всеки миг пращенето на замръзналия сняг под стъпките му ставаше все по-силно. Накрая той спря пред Даш, вдигна очи и каза:

— Стоиш ми на пътя.

Даш обърна коня към Даркмоор, прибра меча, подкара до пешака и попита:

— Коня ли изгуби?

Джими посочи с палец през рамо.

— Някъде там.

— Доста немарливо — каза по-младият брат. — Беше скъп кон.

— Знам — отвърна Джими. — Но не ми се мъкнеше на гръб. Беше умрял.

— Жалко. Наистина беше добър кон.

— Едва ли ти е толкова мъчно за него, колкото на мен — каза Джими.

— Да те повозя? — попита Даш.

Джими спря и изгледа брат си. Двамата синове на лорд Арута, херцога на Крондор, никак не си приличаха. Джеймс бе наследил чертите на баба си — строен, рус и с очи като сапфири. Даш на свой ред приличаше на дядо си, с твърди къдрици светлокафява коса, с тъмните очи и вечно насмешлива физиономия. Но по нрав двамата бяха като близнаци.

— Крайно време беше да го предложиш — каза Джими и се пресегна да хване ръката на Даш.

Метна се зад брат си и бавно поеха към града.

— Зле ли е? — попита Даш.

— Много — каза Джими.

— Повече, отколкото мислехме?

— Повече от всичко, което можеш да си представиш.

Даш не каза нищо. Знаеше, че брат му ще докладва пряко на принца и че той самият ще е там и ще чуе всички подробности.

 

 

Джими взе в премръзналите си шепи горещата чаша кафе, подсладено с мед и с голяма лъжица сметана, и кимна с благодарност. Слугата бързо излезе и затвори вратата. Джими седеше в частния кабинет на принца, а самият принц, рицар-маршал Оуен Грейлок, херцог Арута Крондорски и Ерик фон Даркмоор търпеливо чакаха доклада му.

Патрик, принц на Крондор и владетел на Западните територии на Островното кралство, рече:

— Е, добре. Казвай какво видя!

Джими бавно отпи от горещото кафе и каза:

— Много по-лошо е, отколкото се опасявахме.

Патрик бе възложил на петима мъже да идат на запад към Крондор, неговия столичен град, и до този момент от тях се бяха върнали само трима. Картината, която вече се очертаваше, не можеше да се нарече с друга дума освен „мрачна“.

— Продължавай.

Джими остави чашата на масата и свали тежкото си наметало.

— Стигнах до Крондор. Не беше лесно, но пък повечето войници оттук дотам не са нищо повече от разбойници. След два месеца сняг, дъжд и лапавица те са се заровили в леговищата си, стискат зъби и се мъчат да оцелеят.

— Какво става в Крондор? — попита Патрик.

— Почти е запуснат — отвърна Джими. — Мяркат се малко хора, но никой не искаше да приказва с мен, а и честно казано, аз самият не изпитвах голямо желание да подхващам много разговори. Повечето, които успях да видя, бяха войници — ровеха из руините да намерят поне някаква храна.

Джими разкърши рамене и отново отпи от кафето.

— Макар че не разбирам какво толкова могат да намерят. — Погледна Патрик. — Ваше височество, Крондор не може да се сравни с нищо, което съм виждал или което бих могъл да сънувам в най-лошите си кошмари. Всеки камък е почернял и едва ли има и една неизгоряла дъска. Миризмата на сажди още се усеща, а от пожарищата изтекоха месеци. Може би чак пролетните дъждове ще почистят града. Колкото до двореца…

— Какво? — попита с безпокойство Патрик.

— Вече го няма. Външните стени още са си на мястото, но с големи пукнатини. Вътрешният дворец е само огромна камара овъглени руини — огънят е бил толкова горещ, че гредите в зидарията са изгорели и част от вътрешните стени са се сринали. Само древната цитадела все още стои, стига човек да използва думата „стои“ твърде щедро. Прилича на овъглена каменна коруба. Изкачих се по каменните стъпала — не е останало нищо дървено — и стигнах до покрива. Оттам можах да видя целия град и малко по-надалече на север и запад.

— Заливът се е превърнал в море от потънали кораби, с почернели и гниещи мачти — продължи Джими. — Кейовете ги няма. По-голямата част от крайбрежната улица е изравнена със земята. Всички сгради в западната третина на града са изтърбушени или са се сринали, сякаш пожарите там са били най-жарки.

Арута, херцогът на Крондор, кимна. Баща му, лорд Джеймс, заемал поста преди него, бе подпалил града, за да хване нашествениците в капана на пламъците, и беше загинал заедно с майка му. Арута знаеше, че поставянето на квеганско огнено масло в каналите под града е трябвало да увеличи щетите там, където баща му бе преценил, че ще е най-подходящо: при кейовете, близо до разтоварващите войски кораби, после през лабиринтите на някогашния бедняшки квартал и след това в квартала на търговците.

— Централната третина на града е сериозно пострадала, оцелели са по една-две сгради на всяка улица. Останалото ще трябва да се разчисти до основи преди да се започне каквото и да било строителство. Най-източната третина също е пострадала тежко, но много от тамошните сгради могат да се възстановят.

— А какво е станало с околните имения? — попита Ерик като се сети за голямата къща на своя приятел Рупърт, на един ден езда на изток от Крондор.

— Много са изгорели до основи; други са оплячкосани и оставени празни. Няколко се използват за щабове на, според мен, вражески роти, затова не си позволих да се приближа много — отговори Джими. Замълча, отпи от кафето си и продължи:

— Тъкмо се канех да си тръгвам, когато работите станаха интересни. — Патрик и Арута го погледнаха с очакване. Джими отново отпи от кафето. — Покрай мен мина отряд от стотина души… — Обърна се към брат си. — Оня малък хан на уличката над Тъкашкия път, дето се сби в оная свада, помниш ли? — Даш кимна. Джими отново извърна очи към принца и продължи: — Намира се на билото на едно малко възвишение и покривът му е останал непокътнат, добре дошло за мен, още повече че осигурява добра видимост към Висока улица и Дворцовия път, както и към още няколко странични улици откъм северната порта.

— Чии бяха бойците? — запита нетърпеливо Оуен Грейлок.

— Ако разбирам добре от знаците на наемническите отряди, генерал Дуко сега е на път към Крондор или вече е там.

Ерик изруга. След това се обърна към Патрик и каза:

— Извинете, ваше височество.

— Разбирам — промълви Патрик. — Според всички донесения, които съм прочел, Дуко е достоен противник.

— Има здрава ръка, но не само това — каза Ерик. — Упражняваше непрекъснат натиск на северния ни фланг по Кошмарния хребет, без да си хаби войниците. От всичко, с което разполагат нашествениците, той най-много може да се оприличи на кралски генерал с познанията си по тактика и дислокация.

Оуен кимна.

— Ако той е в Крондор и му е възложено да го държи, задачата ни става доста по-трудна.

Патрик изглеждаше притеснен. Помълча и каза:

— Но защо трябва да вкарват сили в Крондор? Там не е останало нищо, нито им се налага да пазят южния си фланг. Дали са разбрали за новия ни опорен пункт при порт Викор?

— Може би — каза Оуен. — Или просто искат да ни попречат да използваме Крондор като предна база.

Джими забеляза умората и тревогата, изведнъж изписали се лицето на Патрик. След нова дълга пауза принцът промълви:

— Трябва ни още информация.

Братята се спогледаха. Всеки знаеше какво си е помислил другият: че те са най-вероятните кандидати да бъдат изпратени да съберат тази информация.

Патрик попита Джеймс:

— Колко се задържа там?

— Достатъчно, за да видя, че започват да отцепват района, поради което тръгнах към източната порта, за да се измъкна преди да ме забележат. Излязох от града, но се натъкнах на един патрул между Крондор и Рейвънсбърг. Успях да им се измъкна в леса, но ми убиха коня.

— Патрул? — възкликна Патрик. — Толкова на изток?

Оуен кимна.

— Ерик?

Лицето на Ерик издаваше, че е смутен също като всички в стаята.

— Събрахме донесения от бежанци, че генерал Фадавах може би отново предприема натиск на юг, или поне иска да ни убеди, че го прави. Ако Дуко е в Крондор, значи тези слухове са верни. Но след като имат патрули толкова далече на изток, значи бързо се разгръщат, за да ни посрещнат, ако тръгнем да си връщаме отечеството.

— Там е адски студ — каза Патрик. — Какво е намислил?

— Ако знаехме — сухо каза Даш, — нямаше да се налага да бъхтим в този адски студ.

Оуен се усмихна. Херцог Арута се опита да прикрие насмешката си, но не успя.

— Вярно — каза Патрик, без да обръща внимание на нарушаването на протокола. Зимата, преживяна заедно в тесния щаб, бе превърнала тези хора в близки приятели, поне когато не беше свикван дворцовият съвет.

Нашествениците бяха победени в Битката за Кошмарния хребет, но разрухата, нанесена на Западните владения на Островното кралство, беше невъобразима. С наближаването на пролетта, а с нея — и на възможността силите да се раздвижат, Патрик отчаяно се мъчеше да си представи какво е станало с неговия принципат.

Принцът се обърна към Грейлок.

— Кога можем да се раздвижим?

— Ваше височество? — не го разбра Оуен.

— Колко време ни остава преди можеш да тръгнеш, за да си върнем града?

— Готови сме да тръгнем на поход до седмица. Част от гарнизона е разпръснат по хребета и надолу, към Долината на сънищата, но повечето части са достатъчно близо, за да започнем настъпление, макар че доколкото разбирам, ни трябва по-добра информация от тази, с която разполагаме, за да знаем каква сила ни се противопоставя.

Патрик се отпусна в стола си.

— Надявах се на по-добро разузнаване.

Джими погледна баща си и той леко поклати глава — предупреждаваше го да не се намесва. Даш даде знак на брат си с леко повдигане на веждите, че това, което току-що бе казал принцът, според него е пълна безсмислица.

— На юг имаме солиден фронт и всички главни сили на армията на Изтока са готови да се противопоставят на всякакво нашествие от страна на Кеш, но за връщане на Западните владения разполагаме с ограничени ресурси — каза Патрик. После се обърна към Джими и махна с ръка. — Свободни сте. Изкъпи се и се преоблечи. На вечеря ще обсъдим това по-подробно.

Джими излезе, баща му и брат му го последваха. Спряха при вратата и Арута каза:

— Аз трябва да се върна. Исках само да се уверя, че си добре.

— Всичко е наред — отвърна Джими и се усмихна притеснено на баща си. След смъртта на дядо им и баба им лицето на Арута се беше изпило от скръб, тревоги и твърде малкото сън. — Само пръстите на краката ми измръзнаха.

Арута кимна и стисна сина си за рамото.

— Хапни и си отдъхни. Тепърва се започва и макар Патрик да е готов да щурмува врага, ще ни трябва много повече информация. — После отвори вратата и се върна в съвета на принца.

— Ще дойда с теб до кухнята — каза Даш.

— Чудесно.

Двамата братя тръгнаха по дългия коридор.

 

 

Ерик влезе в кухнята и махна на Мило в другия край на голямото каменно помещение. Ханджията от родното му градче Рейвънсбърг и жена му бяха получили работа в кухнята на замъка, за да са край дъщеря си Розалин, майка на следващия барон на Даркмоор. Тя и съпругът й Рудолф хлебаря живееха в замъка и се грижеха за бебето барон.

Майката на Ерик сега живееше в една от сградите близо до замъка — заради старата неприязън между нея и вдовстващата баронеса бе по-благоразумно двете жени да са по-настрана една от друга. Баронесата се чувстваше публично унизена години наред от майката на Ерик Фрида заради това, че Ерик е незаконният син на покойния барон Ото. Пастрокът на Ерик, Натан, работеше настървено в баронската ковачница — правеше оръжия за предстоящата пролетна кампания. Всичко това понякога създаваше поводи за неудобство, но Ерик се радваше, че семейството му е наблизо.

Ерик седна и попита Джими:

— Как си?

— Уморен съм. За малко щях да се издъня, но не беше кой знае каква история. Тъкмо си бях изгубил коня и трябваше да се крия от един патрул, и адски измръзнах зад един дънер. Валеше сняг и не можаха да ме проследят в някакви скали, но когато най-после се махнаха, едва можах да се раздвижа.

— Премръзване ли? — попита Ерик.

— Не знам — каза Джими. — Не съм свалял ботушите. Но пръстите на ръцете ми са добре. — Той ги размърда.

— Тук имаме един жрец лечител. От храма на Дала в Риланон. Пратиха ни го да съветва принца.

Даш се ухили.

— Искаш да кажеш, че кралят ги е насмел да осигурят някой тук в случай, че Патрик го ранят.

— Нещо такова — призна Ерик и също се усмихна. — Иди да ти види краката. Няма да е добре да останеш без пръсти.

Джими сдъвка залъка и преглътна.

— Капитане, защо имам подозрителното чувство, че те интересува повече дали мога да изпълнявам задачи, отколкото грижата за здравето ми?

Ерик сви рамене театрално.

— Може би защото имаш добра представа какви са порядките в двора.

Джими въздъхна уморено и маската на невъзмутимост се смъкна от лицето му.

— Кога? — попита само той.

Ерик го изгледа със съчувствие.

— В края на тази седмица. Още три-четири дни.

Джими кимна, стана и каза:

— Тогава да ида да намеря тоя твой жрец.

— По коридора от покоите на принца, до моята стая. Казва се Хърбърт. И му кажи кой си — заприличал си на боклучар.

Даш изчака брат си да излезе и каза:

— Докато не си постопли краката, едва стъпваше. Дано тоя жрец да си заслужи храната.

Ерик си взе чаша кафе от Мило, благодари му и се обърна към Даш.

— Вече си я е заслужил. Имам вече стотина мъже, годни за служба. Още щяха да се излежават в лазарета, ако не беше той. И Накор.

— Къде е тоя кльощав перко? — попита Даш. — Не съм го виждал цяла седмица.

— Някъде из града. Събира поклонници за новата си вяра.

— Е, как се приема призивът Благословените да пръснат словото на Добрината Божия?

Ерик се засмя.

— Привличането на хора, готови да се трудят за Доброто посред зима, и то след война, довела населението почти до пълен глад, е доста трудна работа дори за хитреци като Накор.

— Някакви следовници?

— Неколцина. Един-двама изглеждат искрени, останалите търсят мръвка.

Даш кимна.

— Не мога ли да помогна нещо в следващата задача? Джими да си поотдъхне.

— Всички бихме могли да помогнем. — Ерик въздъхна и поклати глава. — Но и ти няма да си пощаден, приятелю, защото тръгваме всички.

— Накъде? — попита Даш.

— Към Крондор. Патрик не може да седи тук вечно. И ако това, което донася брат ти, се върже с другите донесения, които получаваме, колкото по-дълго чакаме, толкова повече ще укрепват силите на Фадавах в Крондор. Може да се наложи да ги ударим с всичко, с което разполагаме, по-скоро, отколкото ни се ще. След като Кеш заплашва южната ни граница, Патрик не изпитва особено желание да върне армиите на Изтока. Но кралят вече се разпореди някои части да се върнат. Изглежда, източните съседи на Кралството се раздвижват, след като в момента нямаме голяма редовна армия или флот, който да ги спира. Затова Патрик бърза да си върнем Крондор преди крал Боррик да заповяда още войници да се върнат на изток.

— И кои ще тръгнат към Крондор?

— Орлите — каза Ерик. Това беше специалната команда войници, подбрани и обучени от дядото на Даш и Джими лорд Джеймс, покойния херцог на Крондор. — Ще разполагаме и с малко помощни сили, хората на Дуга. — Това бяха бивши наемници, минали на страната на Кралството по време на нашествието. — Ще си съдействаме и с Първопроходците на капитан Субаи.

— И това е всичко? — попита Даш.

— Като за начало — каза Ерик. — В края на краищата няма да се опитваме да си върнем целия принципат още първата седмица. — Отпи от кафето си. — Ще си намерим някое удобно място, където да се укрепим, след което правим набег и си връщаме Крондор.

— Много лесно на думи — отвърна Даш със сарказъм. — Особено ако там вече нямаше друга армия. — Вгледа се в лицето на Ерик. — Тук става нещо. Защо Патрик толкова бърза да си върне града? Мога да ти изредя поне пет-шест по-добри места, от които да започнем връщането на Запада, ако ми беше все едно за Крондор; можем просто да го отцепим, да оставим ония, които са вътре, да изпукат от глад, и да започнем кампанията от изток.

— Знам — каза Ерик. — Но донякъде е въпрос и на гордост. Все пак това е градът на Патрик, столицата на владението му. Той беше принц на Крондор за много кратко, преди да го изгуби. А получи този пост след една легендарна фигура.

Даш кимна.

— Като малки в Риланон, двамата с Джими сме виждали принц Арута само няколко пъти; когато бях достатъчно голям, за да мога да го оценя, беше натрупал доста години. Но дори тогава разказите на баща ми и останалите за него ни впечатляваха. — Погледна за миг Ерик и добави: — Смяташ ли, че Патрик го терзае чувството, че Арута е щял някак да удържи града?

— Нещо такова. — Ерик кимна. — Не ми го е казвал. Но въпросът не е само в наранената гордост. Останалото е въпрос на пресметливост. Крондорският залив ще си остане неизползваем години наред. Дори да разполагахме с работна ръка колкото преди войната, с всичките работници, драги и с няколко склонни да помогнат магьосници в добавка, дори тогава щеше да ни трябва цяла година, докато го разчистим, може би и повече. А както са нещата сега, представа нямам дали Крондор изобщо някога отново ще стане онзи пристанищен център, който беше. Но на юг имаме ново пристанище, в залива Шандън — порт Викор, и за да можем да го използваме, трябва да осигурим чист търговски път между него и останалата част от Запада, което означава, че трябва да си осигурим Крондор. Той самият не ни е нужен, но не можем да позволим на генералите на Фадавах да го използват като база за атаки срещу нас. — Той сниши глас, сякаш не искаше да го чуе капризната съдба. — Ако бъдем отрязани от порт Викор, може никога вече да не съединим Източните и Западните владения.

Даш само кимна.

Ерик остави на масата празната си чаша и каза:

— Та за това става дума.

Даш пак само кимна. Ерик стана. Младежът изгледа отдолу снажния, широкоплещест капитан и каза:

— Не съм виждал напоследък доскорошния си работодател. Как е твоят приятел Рупърт?

Ерик се усмихна.

— Ру влачи някаква жалка стока през калта и леда, за да е първият в Даркмоор, осигурил каквото ни трябва. — Засмя се. — Каза ми, че бил най-богатият човек на света, според собствените му сметки, но че не му било останало почти никакво злато, тъй че единствената му надежда да си възстанови богатството било да се погрижи Кралството да оцелее достатъчно, за да му върне дълговете.

— Странна форма на патриотизъм, не мислиш ли?

Ерик се усмихна.

— Ако го познаваше колкото мен, щеше да разбереш, че просто си е такъв. — Замълча малко, сякаш премисляше дали да не пийне още кафе, после погледна с леко съжаление празната чаша и рече:

— Ще взема да ида да видя какво ще иска пак Оуен.

И излезе. Даш помисли върху казаното, после стана да отиде да види как е Джими.

 

 

Жрецът тъкмо си тръгваше.

Даш седна до брат си, който бе завит с тежко вълнено одеяло, и каза:

— Много бързо свърши.

— Даде ми да пия нещо, наклепа ми стъпалата с някакво мазило и ми каза да поспя.

— Много ли са зле?

— Щях да си остана без пръсти — каза Джими, — ако не беше той. — И кимна към току-що затворилата се врата.

— Доста мрачна картина описа одеве.

Джими въздъхна.

— Видях места, където хората са драли корите на дърветата, за да си сварят супа.

Даш отпусна гръб на стената.

— Патрик няма да се зарадва много.

— Какво стана тук, докато ме нямаше? — попита Джими и потисна сънената си прозявка.

— Получихме донесения, че на север положението е стабилно, макар че напоследък никой не е виждал онова копеле Дуко.

— Ако Фадавах наистина изпраща Дуко на юг, много трудно ще вземем Крондор.

— Да — съгласи се Даш. — Кеш никак не доволен от онова, което стана в Звезден пристан. Части от гарнизона на Ран и половината кралска гвардия са долу край Ландрет, чакат само повод да тръгнат на юг. Кеш се е оттеглил от Шамата, но са много по-близо, отколкото му харесва на Патрик, и Долината отново е ничия земя. В момента се водят преговори.

— А Изтокът? — попита Джими, този път без да може да прикрие прозявката си.

— Ще разберем чак напролет. Но някои от по-малките кралства може да се поразлудуват. Патрик и кралят размениха писма и останах с впечатлението, че Боррик иска част от армията му да се върне в Изтока преди пролетта.

— Татко какво казва?

— На мен? — попита Даш. Джими кимна.

— Не много — отвърна Даш с усмивка, която напомни на брат му за дядо им, когато беше в по-игриво настроение. — Нали го знаеш, за някои неща не си отваря много устата.

— А мама? — попита Джими.

— Имам чувството, че ще мине много време преди майка да ни дойде на гости. Изглежда, дворцовият живот в Ролдем според нея е за предпочитане пред това да живееш в шатра край развалините на Крондор, та макар да си херцогиня.

Джими притвори очи.

— Двете с леля Полина сега сигурно пазаруват или си гласят тоалетите за някой банкет или танци.

— Сигурно — съгласи се Даш. — Но на татко му тежи. Теб те нямаше през по-голямата част от зимата и малкото пъти, когато се позадържа тук, все го заварваше зает.

— Дядо и баба ли? — попита Джими.

— Да — каза Даш. — Когато останем насаме и мисли, че не го забелязвам, потъва в скръб. Знае, че не можеше да направи нищо, но му кипи отвътре. Дано да живне, като дойде пролетта и почнем кампанията, но напоследък като че ли пие повече отпреди и е някак унесен.

Джими не отвърна нищо. Даш го погледна и видя, че брадичката му е клюмнала на гърдите, а очите му трепкат, сякаш се насилва да остане буден. Стана тихо и пристъпи към вратата. Изгледа продължително брат си и за миг долови в чертите му ехото от баба им, светлата кожа и русата почти до бяло коса. Щом усети сълзите, сбрали се неканени в очите му, Даш бързо излезе и притвори вратата. Промълви тиха молитва на благодарност към Рутия, богинята на късмета, че брат му се бе върнал здрав и читав.

 

 

— Ерик!

Даш се обърна, видя забързаната по коридора Розалин и се дръпна да направи път на младата жена. Знаеше, че понякога тя се чувства много потисната от това, че е майка на следващия барон — беше родила Герд след насилието на брата на Ерик по баща — а Ерик бе най-близкият й приятел. Бяха израснали като брат и сестра и Ерик беше първият човек, към когото тя се обръщаше в мигове на отчаяние. Даш загледа как тя спря пред вратата на капитана и започна да чука.

Ерик отвори и попита:

— Какво е станало?

Даш се поколеба за миг, но спря.

— Баронесата. Не ми дава да изкъпя собствения си син! Поредното нещо, което ми отнема! Моля те, направи нещо!

— Извинете — каза Даш.

Ерик и Розалин се обърнаха към младежа.

— Да? — попита Ерик.

— Колебая се доколко е уместно да се намесвам в случайно подслушан разговор, в който самият аз не участвам, но за да избегнем възможните недоразумения, ще позволите ли да споделя едно наблюдение?

— Какво? — попита Розалин.

— Предвид донякъде… властната й натура, струва ми се, че вдовстващата баронеса всъщност запознава вашия син с естеството на новото му положение.

Розалин поклати неразбиращо глава. Като малка в Рейвънсбърг беше хубаво момиче, но раждането на двете деца, тежкият труд в хлебарницата на съпруга й, както и несгодите от войната преждевременно бяха посребрили косите й и бяха лишили лицето й от онази мекота, която Ерик познаваше. Сега очите й гледаха твърдо и тя недоверчиво чакаше да чуе от Даш още нещо, което ще я отдалечи от сина й.

— Герд сега е барон фон Даркмоор — заговори търпеливо и нравоучително Даш, като се стараеше да го каже възможно по-меко и възпитано. Розалин може да беше необразована жена от простолюдието, но не беше глупава. — През целия му живот оттук нататък много от нещата, които вие сте правили за него, ще се правят от слуги. Ако самата вие бяхте баронеса, никога нямаше да го къпете, нито да му сменяте пелените, може би нямаше и да го кърмите.

— Време е да започне обучението му за барон — продължи Даш и махна с широко с ръка, обгръщайки целия замък. — Това сега е границата на Кралството, докато Западът не бъде възвърнат, и може да продължи да бъде жизненоважно укрепление още години наред, чак докато Герд порасне и стане мъж. Той вече е почти на пет години и скоро повечето му време ще започне да преминава в обкръжението на учители и наставници. Трябва да изучи четмото, писмото, историята на своя народ, ездата, оръжията, дворцовия протокол…

Ерик кимна и сложи ръка на рамото на Розалин.

— Даш е прав. — Младата жена го изгледа с непокорство и Ерик усети как рамото й под дланта му се стяга. Усмихна се. — Но не виждам причина да не си там и да не гледаш как слугите се грижат за него.

Розалин помълча за миг, после кимна и енергично тръгна към сина си, който бе настанен в баронските покои на замъка. Ерик изчака, докато тя се отдалечи, и се обърна към Даш.

— Благодаря ти, че й обясни нещата.

— Колебаех се дали да се намеся в разговора ви, но това си е самата истина.

Ерик гледаше по коридора, макар Розалин вече да беше завила и да се беше скрила от погледа им.

— Толкова много бързи промени. Всички трябва да се приспособяваме.

Даш се окашля.

— Ще повторя… Не бих искал да се натрапвам, капитане, но ако ви е нужно съдействие…

Ерик се усмихна.

— Подозирам, че ще имам нужда от съдействие. И ще разчитам на теб и на брат ти. Ако все още не си чул, и двамата сте назначени под моя команда.

— О? — каза Даш.

— Идеята е на баща ви. Той лично ще участва в предстоящата кампания.

Даш кимна и каза:

— Той е син на баща си.

— Трябва да призная, че не познавах много добре дядо ви, но все пак го познавах достатъчно за да знам, че това е комплимент — каза Ерик.

Даш се ухили.

— Ако го познавахте достатъчно добре, едва ли щяхте да мислите така. Майка ми питайте дали изобщо ще реши някога да се върне в Запада.

— Все едно — продължи Ерик, — кралят е затънал здраво в Изтока, след като повечето от армията му я няма, а флотът му е потопен, и се чуди как да предотврати възможни неприятности от страна на Източните кралства. Принцът има на юг Кеш, тъй че остава на нас да върнем Запада.

— Защо това не ме изпълва с радост? — попита риторично Даш.

— Ако те изпълваше, щеше да имаш нужда от жрец лечител. Защото явно щеше да си си изгубил ума.

— Кога започва кампанията? — попита Даш.

— Чуеш ли първия пукот на лед в Запада, стягай се.

— Пукот на лед чух тази заран — отвърна Даш.

— Е, стягай се тогава — каза Ерик. — До седмица тръгваме към Крондор.

Даш кимна.

— Разбрах, капитане.

Даш се обърна да тръгне, но Ерик каза:

— А, и още нещо.

— Какво, сър? — попита Даш.

— Постът ти на дворцов барон не върши никаква работа в армията, така че двамата с Джеймс получихте ранга рицар-лейтенанти.

— Редно е да ви благодаря за което — каза Даш.

— Утре се явяваш при интенданта и избираш униформи за себе си и за Джеймс.

— Слушам, сър — каза Даш, отдаде вяло чест, обърна се кръгом и тръгна към квартирата си. И замърмори:

— По дяволите! Вече съм в армията.

 

 

Джими придърпа тясната куртка по тялото си.

— По дяволите! Вече съм в армията.

Даш се засмя и леко сръга с лакът брат си, за да му намекне, че принцът се кани да заговори.

— Ваши благородия, господа — обърна се той към събралите се в залата за аудиенции, принадлежала доскоро на барон фон Даркмоор. — Кралят настоява по-голямата част от армията на Изтока да заеме позиции по границата с Кеш и на изток. Това означава, че на остатъците от армиите на Запада се пада задачата да изтласкат от бреговете ни това, което е останало от нашествениците.

Даш прошепна на брат си:

— Може би не трябваше да потопяваме всичките им кораби. Това доста ще затрудни връщането им.

Арута, херцогът на Крондор, изгледа мрачно по-малкия си син и Даш тозчас млъкна, а Джими положи голямо усилие да не се разсмее. Едно от нещата, заради които Джеймс се възхищаваше на по-малкия си брат, беше способността му да намира нещо смешно почти във всяка ситуация, колкото и да е мрачна.

— Разбира се, че ще го затрудни — каза принц Патрик. И изгледа Даш в очите.

Даш намери сили да се изчерви.

— Но транспорта до родината им можем да уредим по-късно. Първо трябва да капитулират.

Даш се помъчи да се направи на невидим.

Патрик продължи:

— Разузнаването потвърждава, че генерал Фадавах се стреми да се възползва от обстоятелствата, възникнали след поражението на Изумрудената кралица, за да си създаде своя малка империя.

Пристъпи до една карта, взе показалката и посочи района между Крондор и Илит.

— От Сарт до Илит силите на Фадавах упражняват пълен контрол. — Показалката посочи на изток. — Те контролират гористите земи до планините и повечето проходи до Кошмарния хребет. Ние държим стабилен фронт по хребета.

— На север… — показалката се отмести северно от Илит — той се натъква на сравнително сериозна съпротива при Ла Мут. Граф Такари държи града, но с голямо усилие. Само тежката зима пречи на Фадавах да го завземе. — Принцът погледна Арута и го подкани: — Кажи за херцог Карл.

Арута стана.

— Херцогът е момче. Още няма седемнайсет. Граф Такари е само с три години по-голям.

Мъжете в стаята знаеха, че бащите на двамата споменати благородници са загинали по време на нашествието. Арута продължи:

— Но Такари е с цуранско потекло и неговият мечемайстор го е учил, откакто е проходил. Ако се наложи, ще държи Ла Мут до последния боец.

— Карл може да е момче, но е обкръжен от силна, макар и малка армия — каза Арута и кимна към един мъж, който стоеше зад Ерик фон Даркмоор — висок тъмнокож мъж, облечен в карирана пола и с дълъг меч, провиснал на гърба му. Даш и Джими знаеха, че предвожда отряд хадатски планинци от Ябон и че се казва Акий.

— Повечето мои хора служат в Ябон — каза Акий. — Фадавах няма да вземе Ябон.

Патрик каза много тихо, почти на себе си:

— Но напролет ще е зад стените на Ла Мут и цялата цуранска доблест в този град няма да може да го спре. — Помълча малко и попита: — Могат ли силите на херцог Карл да спасят Ла Мут?

— Да — каза Оуен. — Стига да приемем, че няма да си имаме неприятности с Братството на Тъмната пътека — използва възприетото наименование за моределите, тъмните елфи, живеещи на север — и ако разчитаме, че елфите и джуджетата, и Свободните градове ще пазят западния фронт стабилен. Тогава Карл би могъл да оголи гарнизона си, като остави каквото трябва на източния си фланг, и да придвижи основното си ядро на юг от Ла Мут. При тези обстоятелства би трябвало да може да задържи Фадавах.

— Ако го направи, може ли след това да ни върне Илит? — попита Патрик.

Акий погледна Ерик и Арута и и двамата му кимнаха. Акий се обърна към Патрик и отвърна:

— Не, не може. За да има някакъв шанс да върне Илит, ще му трябват три пъти повече мечове. Може да задържи сегашните си позиции, освен ако Фадавах не хвърли цялата си сила на север — което той няма да направи, щом като придвижва войниците си на юг, за да задържи Крондор — но херцог Карл не може да завземе Илит.

— Ваши благородия и господа — каза принцът. — В такъв случай Ла Мут, по необходимост, се оказва наковалнята. — Погледна Оуен Грейлок и добави: — Милорд маршал, вашата армия се налага да бъде чукът.

— Много е малък чукът, Патрик — въздъхна Оуен.

— Така е, но Кеш е разположил сили по южната ни граница, останките от флотата ни държат на разстояние пиратите на Квег и Дърбин, а някои източни крале напоследък стават доста напористи — каза принцът. — Налага се да се справите с това, с което разполагате.

— Та това са едва двайсет хиляди мъже срещу… Колко? Сто хиляди? — възкликна Оуен.

Патрик отвърна спокойно:

— Не можем просто да им позволим да задържат каквото са завладели, докато решим другите си проблеми, нали?

Въпросът му бе посрещнат с мълчание.

Патрик изгледа всички присъстващи и каза:

— Много добре съм запознат с грешките на предците ми. Взимали сме всяка педя земя от някой друг, за да създадем Западните владения. Само Ябон се е присъединил доброволно към Кралството, и то само защото сме ги спасили от Братството на Тъмната пътека, иначе са щели да рухнат. Но единствената причина да съществува баронството Даркмоор е онзи разбойник — предтеча на капитан Ерик, който се оказал твърде костелив орех и било по-лесно да го направят кралски благородник и да му оставят земята, която вече бил завладял, отколкото да го убият и на негово място да поставят някой видиотен племенник на краля. — Патрик повиши тон. — Били са направени и други подобни ходове, благодарение на които доскорошните врагове са се превръщали във верни васали. — Гласът му се извиси почти до вик. — Но да бъда прокълнат в Седмия ад, ако позволя някакво проклето копеле да продължи да се титулува „крал на Горчивото море“ и да властва над моя принципат. Ако Фадавах постигне това, ще е само през трупа ми!

Даш и Джеймс се спогледаха. Не беше нужно да си казват нищо. Принцът бе пределно ясен. Оуен Грейлок и Ерик фон Даркмоор, и каквото бе останало от армиите на Запада, трябваше да върнат принципата без никаква външна помощ.

Оуен се окашля. Патрик се обърна към своя рицар-маршал и каза:

— Да?

— Друго има ли, ваше височество?

Патрик дълго мълча и накрая каза:

— Не. — Обърна се към мъжете в стаята: — Ваши благородия и господа, от този момент всички сте под командата на маршал Грейлок. Приемайте заповедите му като мои лични.

После сниши глас.

— И боговете дано са благосклонни.

Принцът стана и излезе.

Благородниците замърмориха оживено.

— Ваши благородия! — каза Оуен.

В залата отново настъпи тишина.

— Тръгваме в поход утре сутринта — заяви Грейлок. — Очаквам авангардът ми да е в Рейвънсбърг до вечерта, а съгледвачите да са под стените на Крондор до края на седмицата. — Изгледа ги един по един, след което довърши: — Знаете си задълженията.

Мъжете заизлизаха един по един. Ерик застана пред Даш и Джеймс и каза:

— Вие двамата — с мен. — После се обърна и тръгна към една малка странична врата.

Братята завариха в стаята баща си, а след малко влезе и Грейлок.

— Исках само да ви уведомя — каза Оуен на братята, — че на вас ще се възложи най-мръсната и най-неблагодарна задача.

Даш се усмихна.

— Страхотно!

Джими изгледа намръщено брат си и попита:

— Каква?

— Джими, ти поемаш командването на специалната ни предна единица.

— Специална предна единица?

Арута кимна.

— Него — рече той и посочи Даш.

Даш завъртя очи към тавана, но не каза нищо. Отдавна беше свикнал да е под командата на по-големия си брат, когато работеха заедно.

Арута обясни:

— Оуен казва, че му трябват две ловки копелета, които да действат в тила на врага. — Усмихна се на синовете си. — Уверих го, че дори бащинството ви да е спорно, сте достатъчно ловки, за да свършите работата.

— Кога тръгваме? — попита Джими.

— Веднага — отвърна Ерик. — При задната врата са ви приготвени два коня с продоволствие за една седмица.

— Седмица? — възкликна Джеймс. — Но това значи, че искате да сме в Крондор, когато съгледвачите ви стигнат до стените?

Оуен кимна.

— Горе-долу. Оставяте си униформите тук и се преобличате като наемници. Ако ви хванат, кажете, че сте мъже от Долината и си търсите служба.

— Много забавно — ухили се Даш. — Пак ще си играем на шпиони.

Джими отново изгледа брат си, сякаш е полудял, и попита:

— Защо най-тъпите неща ти се струват толкова забавни?

Арута изгледа накриво двамата си сина.

— Разузнаването ни току-що потвърди, че Дуко е дошъл на юг.

— Това е пръчката, разбунила мравуняка, значи? — каза Даш.

Арута кимна.

— Да. Ако Дуко се установи в Крондор преди нас, ще застраши порт Викор. Отреже ли Викор, оставаме без никакви комуникации с флотата; отреже ли ни от флотата, оставаме без никаква възможност да се снабдяваме от Островите на залеза и Далечния бряг.

— Може да се окаже лъжлива маневра, а истинската цел да е Сарт — каза Оуен. — Но има донесение, че на юг по пътя от Ястребово гнездо се придвижва втора сила под командата на Нордан, първия заместник на Фадавах.

— Но това значи страшно много войници, влачещи се през леда и калта — учуди се Джими.

— Заливът на Крондор е неизползваем — поясни Арута. — И Фадавах знае това. Не ни е известно дали знае за пристана на Викор в залива Шандън, но ако знае за него, този ход не е лъжлив.

Джими погледна брат си, после каза на баща си:

— Значи искате да разберем това?

— Ако е възможно — отвърна Арута. — Ако просто се опитва да забави настъплението ни, за да се укрепи в Сарт, трябва да го разберем.

— Друго? — попита Даш.

— Да останете живи — каза Арута.

Джими се усмихна.

— Това винаги го предвиждаме, татко.

Арута пристъпи и прегърна синовете си, първо Даш, а после Джими.

— Е, хайде. Чака ни доста езда тази нощ — въздъхна Даш.

Джими го изгледа скептично, после двамата излязоха.