Реймънд Фийст
Парчета скършена корона (4) (Разказ за братята)

Пролог

Генералът почука.

— Влез — каза самозваният крал на Горчивото море и вдигна глава от набързо драснатата бележка, току-що връчена му от неговия капитан на разузнаването Кахил.

Генерал Нордан влезе и изтърси снега от плаща си.

— Студена страна ни намерихте за кралство, ваше величество — рече той с усмивка и поздрави Кахил с бегло кимване.

Фадавах, бивш главнокомандващ армията на Изумрудената кралица, а сега владетел на град Илит и обкръжаващите го околности, отвърна:

— Студена, но поне е с храна и дърва за огрев. — Махна небрежно на юг. — Още се мъкнат пръснати части чак от Даркмоор и рисуват с мрачни краски условията в Западните владения.

Нордан погледна изразително към един стол и Фадавах кимна. Макар да бяха стари бойни другари, двамата спазваха формалностите, особено сега, докато Фадавах подготвяше началото на пролетната си кампания. Генералът още носеше ритуалните белези на страните си, поставени му, когато се бе заклел във вярност към пантатийците. Беше обмислял дали да не потърси някоя вещица или жрец лечител, за да му ги махнат, понеже, когато най-накрая бе разбрал, че пантатийците са също така изиграни като него, беше убил оцелелия им върховен жрец. Колкото до самия Фадавах, той вече не се чувстваше обвързан с никого. Беше си сам за себе си, в богата земя и с армия. Но Кахил му бе напомнил, че белезите будят страх и карат бойците да тръпнат пред него. Кахил бе служил на Изумрудената кралица преди демонът да я унищожи, но се бе доказал като ценен и верен съветник след промените в командването на нашественическата армия.

По последни сметки, над трийсет хиляди мъже бяха успели да се доберат до южния край на провинция Ябон. Той ги беше организирал, настанил и сега контролираше всички земи от Илит на юг покрай Квесторско око, на север до окрайнините на Зюн и на запад до град Натал, който сега беше окупиран от неговите хора, победили жалките му защитници. Беше завладял също така и Ястребово гнездо — малко градче, което обаче му осигуряваше контрол над един жизненоважен проход през планините на изток.

— На някои от хората не им допада идеята с оставането — каза плещестият Нордан. Потърка обраслата си с четина брадичка и се окашля. — Искат да се намерят кораби и да се връщаме през морето.

— Къде да се връщаме? — попита Фадавах. — В една изпепелена земя, опустошена от степните варвари? Освен твърдините на джуджетата в планините Ратх’Гари и малкото оцелели джешандийци на север, какво е останало там? Да сме оставили някой непокътнат град? Продоволствие някакво да е останало там? — Фадавах се почеса по главата. Носеше дългата си коса прибрана, с гладко обръснато теме — друг знак, че е бил посветен на тъмните сили на Изумрудената кралица. — Кажи на хората, които говорят такива неща, че дойде ли пролетта, ако могат да си намерят кораб, свободни са да си ходят. — Впери поглед в празното пространство, сякаш виждаше нещо. — Тук не искам никой, който не е готов да ми служи. Чакат ни тежки битки.

— С Кралството?

— Не мислиш, че ще си седят кротко и няма да се опитат да си върнат земите, нали?

— Не, но бяха разбити жестоко при Крондор и Даркмоор. Пленниците признават, че не им е останала много армия.

— Да, ако не докарат армията на Изтока. Ако го направят, трябва да сме готови.

— Е — каза Нордан, — до пролетта все едно няма да го разберем.

— Та това са само още три месеца — каза Фадавах. — Длъжни сме да се подготвим.

— Имате ли план?

— Разбира се — отвърна жилавият стар генерал. — Не ми се ще да водя война на два фронта, ако мога да я избегна. Ако бях по-тъп, щях да се набутам във война на четири фронта. — Той посочи една карта на стената на стаята. Бяха се настанили в имението на графа на Илит, загинал според всички донесения, заедно с херцога на Ябон и графа на Ла Мут. — Ако сведенията ни са верни, противникът ни в Ла Мут е някакво хлапе. — Потърка брадичката си. — Трябва да вземем Ла Мут преди снегът да се стопи, а Ябон искам да го стиснем в шепата си до лятото. — Усмихна се. — Прати послание на водача им в Натал… — Обърна се към Кахил. — Каква му е титлата?

— Първи съветник — подсказа капитанът на разузнаването.

— Прати на Първия съветник нашите благодарности, че е осигурил подслон за хората ни тази зима, и му прати малко злато. Хиляда жълтици би трябвало да стигнат.

— Хиляда? — удиви се Нордан.

— Имаме достатъчно. Ще съберем и повече. След това изтегли хората ни и ги доведи тук. — Погледна стария си приятел. — Това поне ще задържи Първия съветник на наша страна, докато се върнем в Натал, завземем го и го задържим. — Посочи картата. — Дотогава искам Дуко и хората му да са в Крондор.

Нордан въпросително повдигна вежди.

— Дуко ме притеснява — поясни Фадавах. — Амбициозен е. — Той се намръщи. — Чиста случайност беше, че двамата с теб получихме първите две роли в пантатийската игра, иначе щяхме да получаваме заповеди от Дуко.

— Но е добър командир и винаги се е подчинявал безпрекословно.

— Така е, и точно затова го искам на първата линия. А теб те искам зад него, в Сарт.

— Но защо Крондор? — Нордан поклати глава. — Там няма нищо.

— Но ще има — каза Фадавах. — Това е тяхната западна столица, градът на техния принц, и те ще опитат да си го върнат колкото може по-бързо. — Той кимна замислен. — Ако Дуко успее да ги задържи, докато завземем цял Ябон, ще можем да обърнем взор към Свободните градове, ето този район на Далечния бряг. — Посочи западния бряг на Кралството. — Ще окупираме отново Крондор и ще се придвижим обратно към старата фронтова линия. Как се казваше онова място?

— Кошмарния хребет.

— Подходящо. — Фадавах въздъхна. — Не съм алчен. Да остана крал на Горчивото море ми стига. Ще позволим на Островното кралство да си задържи техния Даркмоор и земите на изток. — После се усмихна. — Засега.

— Но първо трябва да си върнем Крондор.

— Не — възрази Фадавах, — първо трябва да ги накараме да помислят, че искаме да си върнем Крондор. Тези кралски благородници не са глупави и не се самозалъгват като ония в отечеството ни. — Помнеше как се смая кралят-жрец на Ланада, когато му отказа да се подчини на заповедта му да напусне с армията си престолнината му. — Тези мъже са умни, мъже с чувство за дълг; ще тръгнат срещу нас и ще се опълчат здраво. Трябва да очакваме това. Така че нека да мислят, че Крондор е големият залог, а когато разберат, че сме стъпили здраво в Ябон, сигурно ще преговарят, а може би — не, но така или иначе, след като овладеем Ябон, ще сме се укрепили тук здраво. А Дуко ще си получи наказанието, ако прекали с амбициите си.

Нордан стана.

— Ако позволите, ще съобщя на хората, че които искат да си тръгнат напролет, могат да го направят.

Фадавах му махна разсеяно.

Нордан излезе и Фадавах остана само с Кахил.

— Изчакай, а после иди след Нордан и виж с кого говори — рече Фадавах на Кахил. — Отбележи си водачите на тези разколници. Ще ги сполетят злополуки преди топенето на снеговете и така ще сложим край на тези глупости за връщане в Новиндус.

— Разбира се, ваше величество — каза капитанът. — И горещо одобрявам замисъла ви да поставите Нордан в Сарт.

— Замисъл? — възкликна Фадавах.

Кахил се наведе, прегърна го през рамо и зашепна:

— Поставяте всички свои непокорни командири на юг, та щом врагът поиска цената за нашето завоевание, да я платят онези, от които бихме се лишили най-лесно.

Очите на Фадавах се замъглиха, сякаш слушаше нещо много далечно.

— Да… разумно е.

— Трябва да се обкръжите с доверени хора, с хора, доказали безспорно лоялността си. Трябва да върнете Безсмъртните на полагащото им се място.

— Не! — възрази Фадавах. — Онези безумци служеха на тъмни сили…

Кахил го прекъсна.

— Не тъмни сили, ваше величество, а огромни сили. Сили, които ще ви осигурят властта не само в Ябон, но и в Крондор.

— Крондор? — удиви се Фадавах.

Кахил плесна два пъти с ръце и вратата се отвори. Влязоха двама воини с ритуални белези по лицата също като на Фадавах и Кахил им каза:

— Пазете краля с живота си.

А Фадавах повтори унесено:

— Крондор.

Кахил стана, излезе и затвори вратата. Тънка усмивка пробяга по устните му. Отиваше да се заеме със следващата си задача — да проследи Нордан и да си отбележи онези, които си бяха заслужили смъртта макар и с най-малкия намек за неподчинение.

Фадавах изгледа двамата войници и им махна да стоят по-далече от него. Белезите им му напомняха за онова тъмно и далечно време, когато бе обладан от магията на Изумрудената кралица, и за изгубените месеци, през които демонът бе властвал над нейната армия. Мразеше да се чувства използван и бе готов да убие всеки, който се опита да го използва отново, както бе направила Изумрудената кралица.

Отиде до картата на стената и започна да крои плановете си за пролетната кампания.