Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на студенокръвните (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shards of a Broken Crown, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 53гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave(2011 г.)

Издание:

Реймънд Фийст. Войната на студенокръвните (том 2)

Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

Американска

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.

ИК „Бард“ ООД, 2009 г.

ISBN: 954-585-355-7

История

  1. —Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Парчета скършена корона от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Парчета скършена корона
Shards of a Broken Crown
АвторРеймънд Фийст
Първо издание1998 г.
САЩ и Великобритания
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаВойната на студенокръвните
ПредходнаГневът на демонския крал
ISBNISBN 9545853557

Парчета скършена корона (на английски: Shards of a Broken Crown) е заглавието на последния роман от тетралогията на Реймънд ФийстВойната на студенокръвните“. Издаден е за пръв път на 1 юни 1998 г. във Великобритания и САЩ.

Действието в романа се развива след края на войната между армиите от континента Новиндус и Островното кралство, в която в помощ на кралството се притичат и елфи и джуджета. В резултат на войната цялото кралство е в руини. Остатъците от армиите, пристигнали от Новиндус са останали без своите командири и са разпръснати из кралството, докато отново биват обединени от генерал Фадавах, който се опитва да създаде собствена империя, изградена сред руините на Островното кралство.

Главна роля в действието на романа играят Джими и Даш, внуците на херцог Джеймс Крондорски.

27.
Нахлуване

Конете пръхтяха.

Ездачите ги пришпорваха и се молеха дано да издържат поне още един ден. Джими им беше наложил убийствен режим, от зори до здрач, с най-кратките възможни почивки. Конете до един показваха признаци на изтощение от убийствения поход: ребрата им вече се четяха там, където допреди няколко дни кожата беше гладка и лъскава.

Шест коня вече бяха окуцели и ездачите им се принудиха да продължат пеш. Бързаха с надеждата, че когато най-сетне стигнат, все още ще има кралска армия. Две животни пострадаха толкова зле, че трябваше да ги убият.

Още малко и щяха да видят Крондор, и Джими отново се помоли дано да е сбъркал в преценките си и дано заварят града да живее своя мирен и безметежен живот. С радост щеше да приеме всички шеги и подигравки, които го очакваха, ако се окажеше така, но топката в стомаха му му подсказваше, че много скоро ще трябва да се втурне в стремглава битка.

Джими изкачи поредното възвишение и видя пред себе си обоза. Повечето колари бяха момчета, но имаше и няколко стражи, пазещи кешийското продоволствие.

— Не убивайте момчетата! — извика той.

И извади меча си. Момчетата от обоза се пръснаха, но кешийските воини-псета останаха по местата си и битката започна.

 

 

Даш затича по стените — кешийците започваха щурма. Кешийският херолд се оказа твърде учтив в презрението си, качество, което Даш щеше да оцени като възхитително, ако не го беше обхванал убийствен гняв заради смъртта на Трина. Беше му необходим целият самоконтрол, който успя да събере, за да не вземе някой лък и да свали херолда от седлото, когато се приближи за трети път с искането градът да се предаде.

Патрик беше в замъка под охрана, за да не би да последва нова атака на кешийски агенти. Даш се постара да потисне мрачното чувство, че ако изобщо оцелеят след щурма, издирването на всички агенти на Кеш ще е тягостно дълго.

Прозвучаха тръби, заехтяха бойни рогове и кешийската пехота настъпи. В редици от по десет души, и носеха стълби. Трудно му беше да повярва, че ще щурмуват първо със стълби, без тежки машини или костенурка, която да ги предпазва. После се появиха сто стрелци и Даш извика:

— Залегни!

Прозвуча рог и мъжете със стълбите се втурнаха на бегом, а конните стрелци пришпориха конете си между редиците им и изсипаха бараж от стрели и Даш можеше само да се надява, че хората по стените са чули предупреждението му. Стрелите задрънчаха по камъни и щитове, но само тук-там се чуха викове на ранени. След което се надигнаха неговите стрелци и изсипаха убийствен залп по хората под стената. Даш се присви зад един бруствер и каза:

— Предай: целта са онези със стълбите. Със стрелците ще се оправяме после.

Войниците от двете му страни предадоха заповедта и крондорските стрелци скочиха и пуснаха залп по носачите на стълби. Те се снишиха, а към стените полетя нов дъжд от стрели. Даш изтича до вътрешния ръб на стената и извика на полицаите долу:

— Патрулите да действат. Все още могат да се опитат през каналите.

После се върна на мястото си. До него притича един гвардеец и докладва:

— Намерихме шпионина, сър.

— Кой беше?

— Един чиновник. Амес. Влезе в дежурното и ни каза, че сте заповядали всички да отидат при портата.

— Къде е?

— Умря — каза гвардеецът. — Беше един от ония, които се опитаха да отворят Южната порта, и умря в битката.

Даш кимна и си отбеляза наум да не допуска повече дворцов служител или чиновник да стои на мястото си без щателно разследване. Периодът, в който принцът пребиваваше в Даркмоор, а Даш ръководеше прехода от властта на Дуко до връщането на Патрик бе минал твърде небрежно. Малар и други агенти много лесно бяха успели да се внедрят в двореца.

Което също така означаваше, че Кеш е планирал офанзивата дълго преди примирието, сключено в Даркмоор предната година.

Даш сдържаше гнева си запушен като в бутилка, отчаянието и непреодолимия си яд заради смъртта на Трина, както и заради щурма на града. Беше се заклел, че ако кешийците преодолеят стената, лично ще избие повече врагове от всеки друг мъж в града.

А ако градът оцелееше, щеше да се погрижи обещанието към Трина да не се окаже дадено напразно.

 

 

Кацнаха на една поляна на няколко мили от града. Пъг се олюля, след като се смъкна от драконовия гръб, и седна на тревата.

Миранда седна до мъжа си и го попита:

— Добре ли си?

— Просто ми се зави свят — отвърна Пъг.

— Сега къде? — попита Томас.

— На много места — каза Накор. — И не всички заедно. — Обърна се към Томас. — Ти защо не помолиш приятелката си да те отнесе до вкъщи при жена ти? Все още имаме доста работа, но можеш да се върнеш, след като знаеш, че си спестил на Елвандар и обитателите му няколко проблема за в близко бъдеще.

— Първо бих искал да чуя няколко неща — каза Томас.

— Да — каза Миранда. — Какво беше онова същество?

— Нямам никакво познание за нещо подобно — каза Томас. — Въпреки че спомените, които съм наследил от Ашен-Шугар, са доста изчерпателни.

— Това е защото никой валхеру не се е натъквал на нещо подобно на Залтаис — каза Накор и седна на тревата до Пъг. — Главно защото той изобщо не е същество.

— Не е същество? — сбърчи вежди Миранда. — Би ли се опитал просто да обясниш, вместо обичайните увъртания?

Накор се усмихна.

— Точно в този момент ми напомняш за майка си, добрите й страни.

— А имало ли е такива? — каза Миранда с тънко прикрито презрение.

С възможно най-унесения тон, който някой от тях изобщо бе чувал от него, Накор отвърна:

— Да, имаше някога, но беше много отдавна.

— Та какво за Залтаис? — попита Пъг.

— Фадавах е бил подмамен да приложи тъмна магия от своя съветник Кахил — каза Накор. — Смятам, че Кахил е стоял зад всичко, което стана в Новиндус от самото начало. Самият той е бил пионка, инструмент на пантатийците, които са му оставили някаква степен на свобода, и той я е използвал, за да си създаде позиция, от която да може да манипулира други… — Помълча, след което продължи: — Също както Йорна стана лейди Кловис и овладя Върховния господар и Даакон преди години. Кахил е бил до Фадавах от самото начало. Избегна унищожението и продължи да го съветва и… е, предполагам, че той е убедил Фадавах да се обърне към същите сили, които унищожиха Изумрудената кралица и демонския крал. Служил е на онази сила, която не споменаваме, и като повечето слуги на Безименния, дори не е знаел, че й служи… просто е бил тласкан.

— А Залтаис? — настоя Миранда. — Какво имаше предвид като каза, че той не е същество?

— Той не беше от тази реалност, при това в по-голяма степен от демоните или ужасите. Беше нещо от Седмия кръг на Ада.

— Но какво беше все пак? — попита Пъг.

— Беше мисъл, може би сън.

— Мисъл? — учуди се Томас.

— А когато погледнах в разлома? — попита Пъг.

— Видял си ума на един бог.

— Не разбирам — каза Пъг.

Накор го потупа по рамото.

— След неколкостотин години ще разбереш. Засега си представи, че един бог е спал и е сънувал, и в този свой сън си е представил как едно дребно същество изрича името му и като го прави, се превръща в негов инструмент. В този сън въпросният инструмент предизвиква хаос, призовава го и той праща Ангела на отчаянието в отговор на призива. И Ангелът послужи на инструмента.

— А защо Залтаис не можеше да бъде убит? — попита Миранда.

Накор се усмихна.

— Не можеш да убиеш един сън, Миранда. Дори да е зъл сън. Можеш само да го върнеш откъдето е дошъл.

Томас опря замислено пръст на устните си.

— Тоя сън ми се стори доста конкретен.

— О — каза Накор, — сънищата на боговете са реалност.

— Трябва да тръгваме — заяви Пъг.

— Къде? — попита Миранда. — Връщаме се на острова ли?

— Не — каза Накор. — Трябва да кажем на принца, че вражеското пълководство е мъртво.

— Значи в Крондор — каза Пъг.

— Само още нещо обаче — каза Миранда.

— Какво? — попита Накор.

— Преди известно време спомена, че онзи демон Джакан е заместил майка ми начело на онази армия, но така и не каза какво е станало с нея.

— Майка ти е мъртва — отвърна Накор.

— Сигурен ли си? — попита Миранда.

Накор кимна.

— Напълно.

Пъг се надигна, но краката му още трепереха. Томас каза:

— Риана ще ме върне в Елвандар.

Пъг прегърна стария си приятел:

— Отново си казваме довиждане.

— И отново ще се срещнем — отговори Томас.

— Бъди жив и здрав, приятелю — каза Пъг.

— И вие тримата — също — каза Томас.

Качи се на драконовия гръб и Риана подскочи към небето. Два тласъка на мощните криле и тя се издигна на запад и пое дългия си път към Елвандар.

— Ще можеш ли да ни пренесеш и тримата в Крондор? — попита Пъг.

— Ще се справя — каза Миранда. Хвана ги за ръце, затвори очи и реалността около тях се замъгли.

Появиха се в голямата зала на двореца в Крондор тъкмо когато бойните рогове възвестиха настъплението на резервите към главната порта.

 

 

Густаф каза:

— Ако не можеш да се шмугнеш през портата и да я отключиш…

— Я събаряш — довърши Даш.

Чуха тътен и таранът се затъркаля по пътя към главната порта. Пътят към града от изток представляваше дълъг наклон заради многото хълмове, а овенът беше огромен, направен от пет дървета, стегнати с яки въжета. От двете му страни яздеха конници с насочващи въжета и когато стигнаха последната отсечка от пътя преди портата, пуснаха въжетата и завиха.

Таранът набра скорост. Даш инстинктивно се хвана за камъните на стената в очакване на сблъсъка.

И изведнъж някой се изправи между Густаф и Даш и протегна ръка над стената. Мълнията, излязла от ръката, се изстреля напред, Даш се обърна и видя, че до него е застанал прадядо му.

— Стига! — извика Пъг гневно и таранът долу се пръсна на хиляди пламтящи отломки.

Каквото и да бяха очаквали кешийците, не беше точно тази чародейска проява. Щурмът им, пресметнат да съвпадне с удара на тарана по портата, заяде, след като конниците изведнъж се озоваха пред крепката висока стена, по която стояха готови да ги поразят стрелци, вместо пред зейнала порта, през която да се втурнат.

Дръпнаха юздите и закръжиха объркани, а бойците по стената пуснаха бараж от стрели. Пъг извика: „Не!“, размаха ръце и отпрати знойна вълна, която превърна стрелите в горящи клечки и те западаха далече от целта си. После се обърна към Даш и рече:

— Не виждам друг офицер. Ти ли си началникът тук?

— За момента — да — отвърна Даш.

— Тогава заповядай на хората си да спрат стрелбата.

Даш го направи и кешийците се оттеглиха без щети към фронтовата си линия.

— Прати херолд при кешийския предводител — каза Пъг. — Кажи му, че искам да се срещна с командира на тая армия в двора на принца до час.

— В двореца? — вдигна вежди Даш.

— Да. Когато дойде, отворете портата и го пуснете.

— А ако не дойде?

Пъг се обърна, посочи Накор и Миранда при вишката и каза:

— Ще дойде, иначе ще му унищожа армията.

— Но какво да му кажа? — попита Даш.

— Кажи му, че войната приключи.

 

 

Пребледнелият и изнемощял Патрик стоеше пред трона си. Генерал Ашам ибин Ал-тък влезе бойко в тронната зала, обкръжен от стража и слуги, и се поклони.

— Тук съм, ваше височество.

— Не съм искал тази среща — каза Патрик.

Пъг пристъпи напред и заяви:

— Аз я поисках.

— А вие сте? — попита генералът.

— Аз съм Пъг.

Генералът повдигна вежди.

— А, магьосникът от Звезден пристан.

— Същият.

— И защо ме повика?

— За да ти кажа да си вземеш армията и да се прибираш вкъщи.

— Ако смяташ, че с тая сценка пред портата ще ме накараш да… — почна генералът.

Притича един гвардеец и докладва:

— Ваше височество, избухна битка!

— Аз съм под мирен флаг! — заяви генералът.

Патрик попита гвардееца:

— Къде е битката?

— Пред стената! Конница от север и от юг нападна кешийците.

— Генерале, тези части в момента не са под моя команда — каза Патрик. — Явно са дошли да освободят Крондор и не знаят за примирието. Свободен сте да се върнете при хората си.

Генералът се поклони и се обърна да напусне, но Пъг каза:

— Не!

— Какво? — попитаха едновременно и принцът, и генералът.

Пъг заяви:

— Това ще приключи веднага!

След което изчезна.

Накор, който стоеше в ъгъла до Миранда, каза:

— За уморен човек като него се справя добре, нали?

— Да — съгласи се Миранда с усмивка.

Пъг се появи в самия център на бойното поле и видя, че фургоните на обоза горят в тила на кешийския фронт и че конен ескадрон напада по крайбрежния път от север.

Издигна се на сто стъпки над бойното поле, плесна с ръце и гръмотевичен тътен разтърси онези долу; някои ездачи, които се оказаха точно под него, изпопадаха от седлата си.

Мъжете вдигнаха очи и видяха, че един човек се носи във въздуха. И от този човек изригна ярка мълния — златно сияние, по-ярко от самото слънце. Гласът му стигна до всеки един; все едно че стоеше до тях:

— Това да спре веднага!

И с махване на ръката изпрати сила през въздуха — вълна, която видимо го изкриви. Вълната порази конете, събори ги и още конници нападаха на земята.

Всички побягнаха.

Джими гледаше прадядо си високо във въздуха.

Гласът на Пъг прокънтя отново:

— Това да спре веднага.

След което Пъг изчезна.

 

 

Накор каза:

— Е, поне ги накара да спрат боя за малко.

Тримата седяха в опразнената зала в двореца, след като принцът се беше оттеглил, а кешийският генерал се бе върнал при армията си.

— Ще ги накарам да спрат завинаги — каза Пъг.

— Иначе? — попита Миранда.

— Втръснали са ми убийствата — каза Пъг. — Втръснала ми е разрухата. Но повече от всичко друго ми омръзна тази безумна глупост, която виждам навсякъде. — Пъг мислеше за загубите от войната, които бе преживял, от приятеля от детинството си Роланд и лорд Боррик до Оуен Грейлок, човек, когото не познаваше добре, но който му бе допаднал от зимата, прекарана в Даркмоор. — Твърде много добри мъже. И твърде много невинни. Не може да продължава така. Ако потрябва… Не знам, но ако потрябва да вдигна стена между двете армии, ще го направя.

— Ще измислиш нещо — каза Накор. — Когато принцът и генералът се успокоят, можеш да им кажеш каквото искаш.

— Кога ще се срещнат пак? — попита Миранда.

— Утре по обед.

— Добре — каза Накор. — Това ми дава време да разбера дали това, което мисля, че е станало, е станало.

— Пак ставаш загадъчен — каза Миранда.

Накор се усмихна.

— Елате и вижте. Ще вземем нещо за ядене.

Изведе ги от залата, а после и извън двореца покрай стражите — те бяха неспокойни; не знаеха дали няма скоро да им се наложи отново да се върнат на стените и ужасната битка отново да започне.

Щом напуснаха двореца, видяха, че през Южната порта влизат конници. В челото им Пъг забеляза другия си внук и му махна.

Джими приближи.

— Голямо представление, Пъг. — Той се ухили и сърцето на Пъг леко се сви, щом за кой ли път видя усмивката на Гамина. — Ти спаси живота на много мои хора. Благодаря.

— Радвам се, че и ти си сред облагодетелстваните — каза Пъг.

— А Даш?

— Вътре е, жив е и докато Патрик не си възвърне силите, командва града.

Джими се засмя.

— Не знам защо си мисля, че не му харесва особено.

— Иди да го видиш — каза Пъг. — Ние отиваме в храма на Накор и ще се върнем утре сутринта. Имаме обща среща утре по обед, за да приключим с тази глупост.

— Ще съм повече от доволен — отвърна Джими. — Дуко е великолепен и успя да опази Юга, въпреки тази кешийска авантюра, но пострадахме лошо по двете граници, а нямам представа как са нещата в Севера.

— Онази война също свърши.

— Радвам се да го чуя, прадядо. Ще се видим сутринта.

— Да вървим — подкани ги Накор. — Искам да видя какво е станало.

 

 

Забързаха през града, който плахо се връщаше към нормалния живот. При толкова малко хора навън, стигнаха бързо Храмовия квартал.

Извън шатрата нямаше никой, но щом влязоха, видяха насядала по пода тълпа. Алийта също седеше на пода, вместо да се рее във въздуха, и светлината около нея беше изчезнала. Изчезнала беше и злокобната чернилка под нея.

Доминик притича към тях и каза:

— Накор! Радвам се, че те виждам.

— Кога стана това? — попита Накор.

— Преди няколко часа. В един момент летеше във въздуха, а в следващия чернотата отдолу изчезна, сякаш бе засмукана през някаква дупка, и тя леко се спусна на земята, отвори очи и започна да говори.

Пъг и останалите обърнаха внимание на онова, което говореше жената, и изведнъж Накор възкликна:

— Гласът й е различен.

Пъг не знаеше как е звучал преди гласът на младата жена, но разбираше, че не е могъл да има нищо общо с това, което чуваше сега, защото гласът й беше магически. Тих и в същото време лесен за чуване, стига човек малко да се вслуша: музикален глас.

— Какво казва? — попита Миранда.

— Откакто се събуди, говори за природата на доброто — каза Доминик. Погледна Накор. — Когато започна отначало този храм и ни каза какво се каниш да направиш, бях скептичен, но разбирах, че трябва да опитаме. Но това, което виждам сега пред нас, е живо доказателство, че е трябвало силата на Ишап да бъде споделена с Ордена на Арч-Индар, защото тук, пред нас, седи жив аватар на Богинята.

Накор се засмя.

— Изобщо не е толкова грандиозно. Елате. — Преведе ги през насядалата тълпа и застана пред младата жена. Тя не му обърна внимание и продължи да говори. Накор приклекна и я погледна в очите. — Повтаря ли се? — попита той.

— Ами, да, така мисля — отвърна Доминик.

— Някой записва ли какво казва?

Шо Пи, който седеше встрани, отвърна:

— Накарах двама послушници да записват думите й, учителю. Това е началото на третото повторение на урока, който ни предава.

— Добре, защото огладнява и се уморява. — Сложи ръка на рамото й и речта й се забави.

Тя примигна, очите й сякаш се фокусираха, после погледна Накор и попита:

— Какво?

Този път гласът й беше различен, какъвто можеше да се очаква от смъртна жена на нейната възраст, без онова вълшебство, което допреди малко го правеше чудно омаен.

— Ти спеше — каза Накор. — Защо не похапнеш нещо? Ще поговорим по-късно.

Момичето се надигна и каза:

— Ох, колко съм вкочанена. Сигурно доста време съм седяла така.

— Всъщност две седмици.

— Седмици! — изуми се Алийта. — Не говориш сериозно.

— Ще ти обясня по-късно. Сега се нахрани и поспи.

След като тя си отиде, Доминик каза:

— Ако не е аватар, какво е?

Накор се ухили.

— Сън. — Погледна Пъг и Миранда и добави: — Чудесен сън.

Миранда възрази:

— Но Накор, тя си е тук. Залтаис изчезна.

Накор кимна.

— Той беше нещо от ума на онзи друг свят, проектиран в този. Алийта е нормална жена, но нещо се е пресегнало през световете, за да я докосне да задържи чернотата.

— Какво беше оная чернота? — попита Доминик.

— Много лош сън. Ще обясня на вечеря. Да намерим нещо за хапване.

— Добре. Имаме храна в кухнята.

Докато вървяха, Накор каза:

— Между другото, трябва да направя някои промени тук.

— Какви? — попита Доминик.

— Първо, трябва да уведомиш ишапийците, че вече не си член на техния орден.

— Какво?

Накор го прегърна през рамото.

— Ти изглеждаш много млад, но знам, че си стар като мен, Доминик. Пъг ми е разправял за времето, когато двамата с него сте отишли в цуранския свят. Знам, че си виждал много неща. Шо Пи ей там е идеалният избор да учи младите монаси как да бъдат монаси, но ти си този, който трябва да учи Алийта.

— На какво да я уча? — попита Доминик.

— Как да бъде Върховна жрица на Ордена на Арч-Индар, разбира се.

— Върховна жрица? Това момиче?

— „Това момиче?“ — повтори Накор. — Само допреди малко беше аватар на Богинята, нали?

Миранда се засмя, а Пъг я прегърна през раменете. За пръв път от толкова време и на него му се смееше.

 

 

— Можем само да допуснем, че Субаи се е добрал до магьосника — каза Ерик. — Според всички донесения те просто са спрели сраженията навсякъде, по същото време, когато всички мъртъвци изпопадаха.

— Слава на боговете за това — каза граф Ричард.

— Все пак съжалявам, че нямам конница — каза замислено Ерик. — Имам чувството, че можем да вкараме хора в Илит без големи неприятности.

— Е, изпрати една пехотна част и да видим докъде ще стигнат.

Ерик се усмихна.

— Вече го направих. И изпращам Акий с хадатците му през хълмовете към Ябон.

— Смяташ ли, че изобщо някога ще разберем какво точно е станало?

Ерик поклати глава.

— Вероятно не. Бил съм в битки, в които все още не знам какво точно е станало. Сигурно за този бой ще прочетем повече донесения, отколкото би ни се искало, аз самият също ще напиша няколко, но честно казано, представа нямам какво всъщност се случи. Допреди минута се мъчехме да отбием армия от мъртъвци и обезумели убийци, а в следващия миг мъртъвците изпопадаха, а убийците взеха да се въртят насам-натам с увиснали ченета и съвсем обезумели. Никога не съм чувал една толкова безнадеждна битка да приключи толкова лесно само за секунда. — Умореният млад капитан въздъхна. — Но честно казано, не ме и интересува, след като боевете спряха.

— Ти си изключителен младеж, Ерик фон Даркмоор. Ще спомена това в доклада си до краля.

— Благодаря, но има много мъже, които заслужават повече похвала от мен. — Въздъхна и погледна през входа на шатрата. — И много от тях няма да се завърнат в домовете си.

— Какво ще правим сега? — попита граф Ричард.

— Без конница, склонен съм да стоим на място, докато не получим новини за положението в Крондор. Но инстинктът ми подсказва, че трябва да напреднем колкото може по-бързо на север. Фадавах може да е избягал или да е убит, но това не значи, че някое дребно капитанче няма да се опита да грабне властта и да си спретне едно малко кралство. И доколкото знаем, град Ябон все още е под обсада.

— И на мен ми омръзна да седя тук — каза граф Ричард. — Дай заповед за настъпление.

Ерик се усмихна и стана.

— Слушам, милорд. — Поклони се, излезе, намери Джедоу Шати край бивака на Пурпурните орли и викна:

— Вдигай лагера! И се приготви за поход!

— Чухте заповедта! — изрева бившият сержант. — Искам всички да са готови за поход до един час!

Джедоу се обърна и се ухили на стария си другар, а Ерик за пореден път се увери, че не може да устои, и му отвърна с широка усмивка.

 

 

Патрик показваше всички признаци, че е на път напълно да се възстанови.

Кешийският генерал Ашам ибин Ал-тък отново стоеше пред трона и изглеждаше дори още по-недоволен, отколкото при първото си идване. Срещу него сега имаше кралска армия, с конни подкрепления от порт Викор и от Севера.

Пъг влезе и Патрик каза:

— Ти поиска да сме тук на обед, Пъг. Какво имаш да ни кажеш?

Пъг погледна Патрик и генерала и заговори:

— Тази война приключи. Генерале, вие ще дадете още един ден отдих на войниците си, след което утре призори ще се върнете на юг. Ще се върнете зад първоначалните граници, на юг от Края на сушата. Ще предадете заповедта до всички кешийски части да прекратят атаките срещу Края на сушата и ще предадете следното послание на своя император: ако Кеш отново дойде неканен на север, никой, преминал границата с оръжие, няма да остане жив.

Лицето на генерала посивя като пепел и той затрепери от яд, но кимна. Патрик засия. Усмивката му беше победоносна.

— Само посмей да се забавиш, кешиецо, и моят магьосник ще унищожи вашата армия на място.

Пъг се обърна.

— Твоят магьосник? — Пъг пристъпи към младия принц, качи се по стълбите и застана пред него. — Не съм твоят магьосник, Патрик. Обичах дядо ти и го смятах за един от най-великите мъже, които съм познавал, ценях и обичта на твоя прадядо Боррик, който ми даде името Кондуин, но ти не притежаваш душата ми. Във вселената бушуват сили, които далеч надвишават жалките ви мечти за власт и богатство, те са като прилив пред капка вода. Тъкмо тези сили занимават вниманието ми. Просто отказвам да седя повече безгрижно и да гледам как избиват невинни жени и деца и как храбри мъже загиват, защото владетелите им са толкова глупави, че не виждат изобилието, което имат.

Пъг отново се обърна към генерала.

— Можете също да предадете на своя император, че всеки кралски войник, който тръгне на юг неканен, всеки мъж, който премине с оръжие границата, ще бъде унищожен.

— Какво? — Патрик се изправи. — Смееш да заплашваш Кралството?

— Не отправям заплахи — каза Пъг. — Казвам ти, че няма да ти се позволи да предприемеш каквото и да било отмъщение срещу Кеш. Двамата ще се върнете в полагащите ви се граници и ще се държите като цивилизовани съседи.

— Ти си херцог на Кралството, осиновен член на кралската фамилия и заклет васал на Короната! Ако аз ти кажа да унищожиш армията извън портата, трябва да го направиш!

Гневът на Пъг кипна и той изгледа в очите по-високия от него млад мъж.

— Няма да го направя. Цялата власт, която притежаваш, не може да ме принуди да постъпя срещу волята си. Ако искаш смъртта на онези кешийци извън стените, вземи меч, излез и се опитай да ги избиеш.

Патрик избухна.

— Ти си предател!

Пъг сложи ръка на гърдите му и го бутна обратно в трона. Стражите из цялата зала стиснаха дръжките на мечовете си, за да защитят принца. Миранда пристъпи напред с вдигната ръка и каза:

— Спрете!

Накор застана до нея и вдигна тоягата си.

— Момчето си е добре.

Пъг се наведе над Патрик и носовете им почти се допряха.

— Ти, който не си вадил меч в битка, по-сериозна от гоненето на няколко таласъмчета из Севера, наричаш мен „предател“? Аз спасих твоето кралство, глупак такъв. И не го спасих за тебе, както не спасих империята за… — посочи генерала с палец през рамо — господаря на оня. Направих го заради безчетните души, които щяха да бъдат изгубени, ако не се намесех.

Изгледа Патрик, после генерала и каза:

— Предай на своя баща, а ти — на своя господар, че Звезден пристан е свободен. Всеки опит на Кралството или на Велики Кеш да наложат своята власт над тази свободна територия ще доведе до моята намеса. — Пъг се обърна и слезе от тронния подиум. — Не ме интересува кой седи на бащиния ти трон, Патрик. Събирате си късчетата счупена корона и си възстановявате държавата. И не ме интересуват вашите титли и рангове. Приключих с вашето Кралство. — Протегна ръце и Миранда и Накор приближиха и застанаха от двете му страни. — Отхвърлям титлата си херцог на Кралството. Отменям клетвата си като поданик на Короната. Имам по-големи грижи от вашите суети и държавни дела. Тук съм, за да защитавам този свят, а не някаква част от него.

— И да се знае, че Пъг от Крудий вече не съществува — продължи той — От днес съм само Черният чародей. Моят остров повече не е гостоприемен за неканените. Всеки, който доплава близо до него, е застрашен и всеки, чийто ботуш стъпи на него без мое разрешение, е унищожен!

После, с оглушителен гръм и гъст облак черен дим, той изчезна с двамата си спътници.

 

 

— Прадядо здравата стисна Патрик за топките, нали? — каза Даш.

— Имал съм и по-приятни следобеди — отвърна Джими.

Току-що се бяха върнали от съвет при принца. Обсъждаха изтеглянето на кешийските сили, както и какво точно да съобщи Патрик на баща си. Съветът беше продължил дълго след вечеря, почти цялата нощ.

Вървяха към квартирата на Джими, за да останат малко насаме преди да си легнат.

— Говори ли с Франси? — попита Даш.

— Не. Видях я за малко, но нямаше възможност.

— Тя се бои, че след като се омъжи за Патрик, ще престанеш да говориш с нея. Не иска да изгуби приятелството ти.

— Това няма да се случи. Едно от нещата, на които ме научи тази война, е да различавам истински важното от това, което само изглежда важно.

— Знам.

В гласа му се долови нотка, каквато Джими не беше чувал досега.

— Какво има?

— Просто някои хора не преживяха това…

Джими спря.

— Някой, който ти е бил скъп?

Даш извърна глава.

— Не искам да говоря днес за това. Някой ден ще ти разкажа всичко, но не днес.

— Добре. — Джими помълча малко, докато продължаваха по коридорите. — Мисля, че научих нещо за себе си, и то може би също е важно.

— Какво?

— Франси е… Как да ти го обясня. Мисля, че имам нужда от нещо, и тя е човекът, когото съм избрал, за да запълни тази нужда.

— Като дядо и баба?

— Да. Онова, което имаха те. Мисля, че като гледам какво те изпитваха, особено след като помня колко хладни бяха винаги мама и татко един към друг, това ме кара да искам онова, което имаха баба и дядо.

— Малцина го спечелват.

Стигнаха до вратата на стаята на Джими и той я отвори.

Вътре седяха трима души.

— Влезте и затворете — каза Пъг.

Джими и Даш влязоха и Даш затвори вратата.

— Не можех да си тръгна преди да поговоря с двама ви — каза Пъг. — Вие сте последните от родословието ми.

За да вдигне настроението, Джими рече:

— Моля те, не поставяй нещата по този начин.

Миранда се засмя.

— А и си имаме роднини в Изтока — подхвърли Даш.

Пъг се засмя.

— Толкова много от дядо ви има у вас двамата. — Погледна Даш. — Ти понякога приличаш на него като момче. — Погледна Джими. — А ти понякога толкова приличаш на Гамина, че все едно виждам нея.

Разпери ръце и Джими и Даш го прегърнаха.

— Няма да се върна повече в Кралството, освен по някоя много по-важна причина от кралските прищевки — каза Пъг. — Но вие сте моята кръв и вие и вашите деца винаги ще бъдете добре дошли на моя остров.

— Имам влияние върху краля — каза Даш. — Наистина ли се налага да скъсаш така?

— Познавах крал Луам като момче в Крудий — отвърна Пъг. — Арута познавах по-добре, но обичах и двамата. Кралят знаеше за мен от баща си.

— Боррик ме познава добре и думите ми може би имат някаква тежест, но това, което Пъг дипломатично избягва, е, че освен ако не се случи някакво ужасно бедствие, Патрик един ден ще бъде крал — каза Накор.

— Избягваме по-късен проблем с големи последствия, като се махаме сега — каза Пъг. — Кралството е в руини. Патрик е принуден от обстоятелствата да се съобрази с исканията ми. Ако този конфликт избухне след години, колко невинни жертви ще паднат?

— И какво ще направи това от него? — каза Миранда. — Поредния тиранин, не по-различен от онези, които току-що отстранихме.

— Но ти се лишаваш от толкова много… — каза Даш.

— Аз съм виждал други светове и съм пътувал през времето, момчето ми. Предстои ми да видя много повече неща. Островното Кралство е само едно от многото места, които са ми скъпи.

— А ако потрябва, ще се върнем — каза Накор.

— Е, ние имаме много работа, и ако искате честното ми мнение, постъпвате правилно — каза Даш.

Пъг се усмихна.

— Благодаря ти за това.

— Не бих казал, че съм съгласен с Даш, но разбирам, че това е изборът ти и ти желая всичко добро — каза Джими и се усмихна на Миранда. — А вас прабаба ли трябва да наричам?

— Не, ако ти е скъп животът — отвърна с усмивка Миранда.

— Много ще мисля за вас — каза Даш.

— Аз също — кимна Джими.

Пъг стана.

— Бъдете живи и здрави. — Протегна ръце на Накор и Миранда и тримата изчезнаха.

Даш седна на леглото на Джими и се облегна на възглавницата му.

— Мисля, че ще спя цяла седмица.

— Тогава го отложи за другата седмица, шерифе — каза Джими. — Страшно много работа ни чака сутринта, бъркотията е адска. — Обърна се и видя, че брат му вече е заспал. За миг помисли дали да не го събуди, но сви рамене, излезе и отиде до съседната врата, за да поспи на леглото на Даш.