Реймънд Фийст
Парчета скършена корона (30) (Разказ за братята)

26.
Откритие

Ръката на Пъг се изстреля напред.

Изригна вълна от енергия, стена от движещи се сили, която изкриви въздуха и продължи напред. Стрелците видяха как стрелите им се кършат в нея миг преди тя да ги удари.

Сякаш гигантска детска ръка помете маса, отрупана с кукли. Конници издъхваха с крясъци, конете се вдигаха на задните си крака, падаха върху ездачите и цвилеха в ужас.

Пъг, Томас, Миранда и Накор закрачиха през разчистения от магията на Пъг път, през мъжете, които стенеха по земята. Един по-сърцат воин се надигна с меч в ръка и замахна към тях. Мечът на Томас изсвистя от ножницата и му взе живота преди да е направил и крачка.

Продължиха към портите на Илит.

Един от стражите при портите бе видял атаката, бе наредил да ги затворят и сега мъжете ги бутаха с все сила. Томас се приближи и без да обръща внимание на мечовете им, опря щита в лявото крило и меча си в дясното, и с мощен тласък портите полетяха навътре, като събориха мъжете, които ги подпираха.

— Жалко, че не напусна Елвандар по-рано — каза Накор.

— Е, клетвата си е клетва — каза Пъг. — До този момент той не можеше да разбере заплахата за дома си.

— Да имаш сила още не значи, че не си късоглед — каза Миранда.

— Не е късогледство — каза Пъг. — Просто различно виждане за положението.

— Сега накъде? — попита Миранда.

— Доколкото си спомням разположението на Илит — каза Накор, — право надолу по тая улица до Висок път, завой надясно и влизаме в цитаделата.

Защитниците по стената изстреляха дъжд от стрели и Пъг издигна защитна преграда.

— Тия ги забрави — каза той на Томас. — Чакат ни по-тежки проблеми.

Томас се усмихна на своя приятел от детинство и каза:

— Знам.

Закрачиха през Илит. Разрухата от окупацията се виждаше навсякъде. Някои сгради бяха възстановени, но други все още бяха пусти, вратите им се полюшваха на пантите; разбитите прозорци приличаха на мъртвешки лица.

Хората бягаха да се спасят от четиримата, обкръжени от сферата примигваща синя енергия. От близките улици и пресечки стреляха, но стрелите отскачаха безвредно от магическата бариера.

Стигнаха до ъгъла, където трябваше да завият, и видяха срещу себе си още една рота лъкометци. Стрелите се удариха в стената и отскочиха. Томас стигна на десетина крачки пред стрелците и те побягнаха.

— Тези мъже не са опасни, стига да не им обръщаме внимание, но някъде отпред ни чака един, който е много опасен — каза Накор.

— Това знаеш ли го — попита Томас, — или само подозираш?

— Само подозирам — каза Накор.

— Но подозираш нещо — каза Миранда. — Какво?

— Какво? — попита и Пъг.

— Все още не ми се ще да говоря за него — каза Накор. — Но наистина имам подозрение.

— През годините се научих да взимам подозренията ти на сериозно — каза Пъг. — Какво предлагаш?

Приближаваха една голяма пресечка, където войници бутаха фургони насред улицата, за да вдигнат барикада. Накор каза:

— Внимавайте.

Към тях полетяха стрели и макар да знаеха, че преградата ги пази, Миранда и Накор присвиха очи.

— Това започва да ме дразни — каза Накор.

— Съгласен съм — отвърна Пъг. — И както отбеляза, може да стане опасно, ако загубя концентрация. Спрете за миг!

Послушаха го и Пъг вдигна ръка. Над защитната сфера се появи искра от бяла светлина. Пъг завъртя пръста си и нажежената точка също се завъртя.

— Пазете си очите! — предупреди Пъг.

Изведнъж всичко стана бяло и черно, светлата точка избухна с яркостта на слънце по обед, а след това — още по-ярко. Пулсиращата светлина се задържа само за миг, но ефектът беше ослепителен.

Пъг и спътниците му отвориха очи и видяха мъже, крещящи от паника и ужас. Някои махаха с ръце слепешком, други падаха на колене с ръце на очите.

„Сляп съм!“ — това се повтаряше навсякъде от ужасените и изпаднали в паника мъже. Защитата бе сломена.

— Колко ще продължи това? — попита Миранда.

— Не повече от ден за някои, часове за други — каза Пъг. — Но точно тази група няма да ни безпокои повече.

Промъкнаха се през последната бариера и продължиха към цитаделата. Войниците, които бяха запазили зрението си, побягнаха пред гледката на четирите могъщи същества, които крачеха уверено по улицата.

Един слисан часовой беше извикал да вдигнат подвижния мост и когато приближиха на стотина крачки от него видяха, че се вдига. Томас затича напред и напусна защитното обкръжение. Пъг го пусна да угасне, защото макар да не беше необходима голяма концентрация, за да го запази, все пак изискваше енергия, която можеше да му потрябва по-късно.

Томас скочи върху вдигащия се мост — той вече беше стигнал на шест стъпки над пътя — с бърз замах на меча си отсече желязната верига отдясно и брънките й колкото човешка глава се пръснаха с оглушителен трясък.

После отсече лявата верига и мостът с трясък падна на мястото си. Войниците в цитаделата срязаха задържащите въжета на макарата, която вдигаше портикула, и тежката желязна решетка падна на мястото си в дупките на камъните.

— Мога да я вдигна и да се пъхнете отдолу — каза Томас.

— Не, остави на мен — каза Миранда и вдигна дясната си ръка. Над ръката й се оформи топка пулсираща бяло-сребриста светлина, полетя напред, все едно лениво подхвърлена от някое дете, описа изящна дъга и се удари в средата на портикула. Енергията пробяга по решетките със съсък и искри и желязото на портата започна да пуши. След това се нагря и най-напред почервеня, а после се нажежи до бяло. Въпреки че стояха на няколко крачки, усетиха изпепеляващата топлина на метала, когато той започна да се топи. Мъжете във вишката над портикула завикаха и побягнаха от непоносимия зной. Там, където разтопеният метал докоснеше дървото, то пламваше и вдигаше пушек. Само след няколко минути се образува достатъчно голяма дупка, за да могат да минат.

— Внимавай къде стъпваш, Накор — каза Миранда.

— И ти внимавай.

— Аз не съм по сандали.

Влязоха в двора. Пред тях нямаше никой. Каквато и съпротива да ги очакваше вътре, беше се оттеглила при рухването на портикула. Прекосиха мъртвото пространство зад стената и влязоха в цитаделата.

От много години над залива на Илит господстваше невзрачен замък само с една кула, защото първите владетели не бяха нищо повече от пирати и търговци и техният залив беше всичко за тях. Но след като Кралството бе завзело Ябон, новият барон беше решил да построи тази цитадела в северния край на града, за да го пази от таласъмите и Братята на Тъмната пътека от Северните земи, които понякога нахлуваха в Ябон. Оттук последните пет поколения се управляваше баронството.

Изкачиха се по широки стъпала до внушителна дъбова врата. Томас бутна крилата, запиращият лост отзад, дебел колкото мъжка ръка, се прекърши и вратата се разтвори с трясък.

Преди да прекрачат прага Накор предупреди:

— Внимавайте! Това място е средище на сила.

— Усещам — каза Томас. — Някакво непознато усещане, нещо, каквото нито един валхеру не е срещал.

— Това говори нещо — отбеляза Пъг. — Щом един Господар на дракони не е срещал онова, което е зад тази врата… — Той затвори очи и съсредоточи сетивата си. На входа беше поставена магическа преграда: ако го бяха прекрачили, щеше да ги изпепели. Пъг бързо установи естеството й и я изключи. — Вече е безопасно, можем да минем.

С изваден меч и щит пред себе си, Томас влезе пръв. Пъг го последва с Миранда и Накор.

Щом пристъпиха в старата зала, все едно че влязоха в друг свят. Залата вонеше на смърт, подът беше покрит със засъхнали локви кръв. Черепи и кости се търкаляха из помещението, бледосива мъгла затъмняваше въздуха. В скобите по стените горяха факли с мъртвешки червена светлина, сякаш нещо беше изсмукало светлика от пламъците им.

От двете страни на огромната зала стояха мъже, които не приличаха на човешки същества. Очите им сияеха огненочервено като рубини, а мускулите им бяха неестествено големи и изпъваха кожата. Лицата на всички, сгърчени в гримаси на безумие, бяха покрити с грозни белези. Някои потръпваха, от зейналите уста на други капеше слюнка, а горната част на телата на всички беше покрита с татуировки. Някои стискаха в ръце брадви, други носеха мечове и кръгли щитове.

Изглеждаха готови да нападнат, но като че ли очакваха нещо. Големите сводести прозорци на помещението бяха боядисани в червено и черно и пропускаха съвсем бледа светлина отвън. Руните по тях бяха неразгадаеми и ужасяващи.

Накор заоглежда прозорците и прошепна:

— Сбъркани са.

— Какво искаш да кажеш? — попита Миранда.

— Този, който ги е изрисувал, се опитва да направи нещо много лошо. Но не го е направил правилно.

— Откъде знаеш? — попита Томас. Стискаше меча и поглеждаше ту наляво, ту надясно, докато бавно вървяха към центъра на залата.

— Толкова години спах с Кодекса на Водар-Хоспур под главата… спомням си неща, когато не ми е нужно да знам. Ако се замислях много над тях, сигурно щях да се побъркам.

Прекосиха залата и се озоваха пред една фигура от дясната страна на баронския трон, която ги накара да се заковат на място. Определено не беше човешко същество. Грубо наподобяваше на човек, макар че кожата му беше с бледосинкав оттенък. На гърба му стърчаха големи криле с яркобели пера. От лявата страна на трона стоеше мъж, облечен в черен халат с извезани по него руни. На врата си носеше сребърен нашийник.

На самия трон седеше стар воин, все още силен, въпреки възрастта си. Посребрената му коса бе подстригана късо, макар че беше оставил в средата дълъг кичур, обичаен за хората, избрали да служат на тъмни сили. А по бузите му ясно се открояваха ритуални белези.

Той изгледа с тревога натрапниците и каза:

— Един от вас трябва да е магьосникът Пъг.

Пъг пристъпи напред и каза:

— Аз съм Пъг.

— Бях предупреден, че рано или късно ще ме обезпокоиш.

— Ти си генерал Фадавах — каза Пъг.

— Крал Фадавах! — изръмжа мъжът с гняв, който не можа да скрие страха му.

— Точно твоята претенция за тази титла е в основата на дискусията ни — намеси се Накор.

Очите на Фадавах се извърнаха към Томас:

— А този кой е?

— Аз съм Томас — каза Томас. — Бойният вожд на Елвандар.

Съществото отляво на Фадавах се усмихна. Чертите му бяха жестоки и зли, макар и смайващо красиви, и два пъти по-ужасни тъкмо заради красотата: високо чело, обкръжено със златни къдрици и прав, царствен нос. Устните бяха пълни, чувствени, а очите — светлосини. Тялото му бе мощно, с големи мускули, и макар да стоеше неподвижно, от него се излъчваше смъртна опасност.

А после заговори и залата се изпълни с отчаяние при всяка изречена дума.

— Валхеру! — Съществото пристъпи напред и каза: — Стойте настрана, ваше величество.

Фадавах се надигна и пристъпи зад другия, който следеше сцената мълчаливо.

Съществото пристъпи пред Томас и смехът му прогърмя.

— Отдавна жадувам да срещна някой от Драконовата орда.

И изведнъж замахна с голия си юмрук и удари щита на Томас. Томас отхвърча назад през залата и десетките, стояли неподвижно до този момент стражи, наскачаха.

Миранда реагира преди Накор или Пъг. Завъртя се в пълен кръг, изпънала длан надолу и изрече магическа дума: от дланта й излетя диамант от енергия, изсвистя във въздуха и се удари в стената зад един от воините. Рикошира от стената, удари друг воин по гърба и го преряза на две като тънък нож, прерязващ масло. Магическото острие полетя из залата и Миранда извика на Томас:

— Залегни!

Без да обръща внимание на гибелното енергийно оръжие на Миранда, Пъг се обърна с лице към чудовището. Направи само едно движение с двете длани, като монах, влязъл в бой с голи ръце. Но вместо да нанесе удар ги вдигна пред гърдите си и изрева една дума. От двете му длани излетя кълбо от енергия, невидимо, но цепещо въздуха като хиляда юмрука. Крилатото същество беше буквално надигнато и натресено в трона. Фадавах и мъжът със сребърния нашийник отскочиха пъргаво назад, за да не ги ударят крилата му.

Накор изтича напред, сякаш се готвеше за атака, но вместо да удари с тоягата, спря пред странното създание и попита:

— Какво си ти?

Съществото стана, изсмя се и леко го бутна настрана, все едно че Накор бе нещо твърде дребно, за да заслужава внимание.

— Аз съм Онзи, който бе призован!

— Кой си ти? — повтори Накор, седнал на пода.

Красивото лице се наведе на няколко пръста от Накор и рече:

— Аз съм Залтаис от Вечното отчаяние.

— Томас! Трябва да го ликвидираш — извика Накор.

С едно движение на пръста Залтаис надигна Накор, отпрати го в дъга през залата и старият исалански комарджия се блъсна в стената и се свлече на пода.

Томас лежеше под бляскащото митично оръжие, хвърлено от Миранда — то отскачаше от стена към стена и кълцаше все още стоящите на краката си воини.

Пъг изпъна длан към Залтаис, енергийното кълбо отново блъсна крилатото създание и за втори път го натресе в трона.

Мистичното оръжие, хвърлено от Миранда, изведнъж угасна и Томас скочи на крака. Десетината останали воини го обкръжиха и той размаха меча си, неизползван в битка от времето на Войната на разлома. С всеки удар отсичаше по някой крайник или глава.

Миранда притича покрай вихрещия се сред залата бой да види как е Накор. Старият комарджия лежеше в безсъзнание и тя не можа да разбере колко сериозни са пораженията.

Пъг настъпи към Залтаис, който примига като зашеметен, но после очите му се фокусираха и съществото се ухили. Усмивката изпълни Пъг с безнадеждност.

— Подцених те, Пъг от Крудий, Миламбер от Конгрегацията! Не си Макрос Черния, но си сила! Колко жалко, че не си достоен за наследството на своя учител!

Пъг се поколеба за миг, сякаш не можеше да реши каква да е следващата му стъпка. Това колебание имаше цена, защото Залтаис махна с ръка и изпрати валма от черна енергия, които запълзяха към Пъг. Заудряха го и с всеки следващ удар Пъг изпитваше болка, каквато не беше изпитвал никога досега, по-силна от впиване на хищни зъби в жива плът, и всяко ново ухапване го караше да се усъмни в себе си. Олюля се и заотстъпва.

— Пъг! — извика Миранда, като видя отстъпващия си съпруг.

Томас замахна със златния си меч и довърши последния воин. Накор вече се надигаше.

Щом Пъг отстъпи, Томас скочи покрай него и златният меч се извиси. Залтаис вдигна ръката си и посрещна оръжието на Томас със златната стяга на китката си. Острието хвърли златни искри и Томас се откри за удара на крилатото същество. Залтаис замахна с опакото на дясната си ръка, удари Томас през лицето и воинът се олюля.

От трийсет години Томас не се беше изправял срещу същество с такава сила. И откакто се бе сблъскал със съчетания ум на валхеру, Томас не бе изпитвал такова съмнение. Дори демонът Джакан изглеждаше дребно изпитание в сравнение с това същество.

Томас падна на пода и облиза кръвта по устните си.

— Какво си ти?

— Аз ли? — каза Залтаис. — Аз съм ангел на Седмия кръг! Аз съм пратеник на Боговете!

Накор се надигна й извика:

— Назад! Той не е това, на което прилича! Той е същество на лъжи и заблуди! — Старецът избута подадената му от Миранда ръка и притича покрай кървавите трупове, валящи се по пода. — Тези са мъртви, защото това нещо ги е убедило, че единствената им надежда е да правят каквото им нареди. Ще мами и подвежда, и ще събужда съмнения, които ще стигнат до корените на душата ти. Ако го слушаш, рано или късно ще те убеди да му служиш.

Томас се надигна, кръвта от устните му закапа по златната броня, без да остави петно.

— Никога няма да служа на това същество.

— Първо ще те накара да се усъмниш в способностите си. После ще те накара да се усъмниш в предназначението си. После ще те накара да се усъмниш къде е мястото ти във вселената. Накрая ще те убеди къде ти е мястото!

Самопровъзгласилият се Ангел на Ада каза:

— Много говориш, старче!

И прибра черните валма, с които беше ударил Пъг, и насочи ръката си към Накор. Лумна ослепителна, нажежена до бяло мълния. Накор отскочи встрани и тя прелетя през залата и изхвърча през вратата.

Томас скочи и замахна с меча да удари съществото по тила. Залтаис се дръпна и острието го перна по лицето. Той залитна назад и нададе писък, пълен с гняв и болка. От челото до брадичката му зейна червен прорез. Мускулите под кожата сякаш запулсираха навън, цепнатината на лицето му се ушири и потече надолу по гърлото, към гърдите и корема, и съществото нададе нечовешки звук.

Звукът беше толкова пронизителен, че Пъг имаше чувството, че зъбите му всеки момент ще затракат. Той видя как червената резка се удължава и разцепва Залтаис от челото до скута. Като отваряща се бобова шлюпка, кожата и крилете на Залтаис се смъкнаха.

Съществото, което се появи от черупката, приличаше на гигантска богомолка с черно хитиново покритие и големи прозрачни криле.

— И това не е истинската му форма, както и предишната! — викна Накор. — Не можете да го убиете. Можете само да го задържите. Задръжте го и го върнете в онази яма вън.

— А, това няма да стане — каза нещото, в което се бе превърнал Залтаис. Забръмча гневно, крилете му запърхаха и то литна от подиума. Томас отново замахна с меча и раздра едно от крилете.

Залтаис рухна върху каменния под, а Накор се надигна и заотстъпва. Миранда тръгна напред и зареди заклинание. Пъг също пробва със заклинание.

Накор бързо заобиколи схватката в центъра на залата. Не искаше да се меси. Погледна генерал Фадавах — той си беше извадил меча, сякаш се канеше да се включи в боя на страната на адския си слуга. Другият мъж се беше присвил до трона. Накор приближи към тях, стиснал тоягата си, в случай че му се наложи да се защити.

Заклинанията на Миранда и Пъг подействаха почти едновременно. Около насекомото се материализираха червени ленти и се залепиха здраво по тялото му. То зацвърка в гняв и ужас. След това се прояви заклинанието на Пъг, сияние от бяла светлина, от която крайниците на Залтаис изтръпнаха. Насекомото се загърчи по камъните.

— Бързо! — извика Накор. — Отнесете го при ямата и го хвърлете вътре. После я запечатайте.

— Как? — попита Миранда.

— Както се сетите. — Обърна се към Фадавах и приятеля му и каза: — Аз ще се погрижа за тия двамата.

Томас надигна плененото същество, а Пъг се озърна през рамо към Накор.

— Хайде! — подкани го Миранда.

Накор пристъпи към Фадавах с тоягата напред. Генералът стоеше с вдигнат меч.

— Не ми трябват демони от ада, за да надвия един стар глупак като тебе — озъби се пълководецът на нашественическата армия. — Убивал съм и по-добри бойци още като младеж.

— Несъмнено — отвърна Накор. — Но ще видиш, че колкото и да съм несъвършен, все пак съм труден за убиване. — Погледна мъжа до Фадавах. — Питай приятеля си, той знае.

— Какво? — учуди се Фадавах и погледна наляво към Кахил.

Точно това леко разсейване беше нужно на Накор. Бърза като мълния, тоягата му се изстреля напред и краят й фрасна ръката на Фадавах с меча. Мечът падна от изтръпналите му пръсти, а генералът залитна назад и събори Кахил.

Фадавах се опита да извади камата на колана си с лявата ръка, но Накор го тресна с тоягата и генералът изрева от болка — вече и двете му ръце бяха безполезни.

Тоягата на Накор удари трети път и капачката на коляното на генерала изпука. Той падна и зарева от болка, а Накор каза:

— За неизброимите ти престъпления, освен ония, дето те принудиха да извършиш Изумрудената кралица и демона Джакан, си заслужил смърт. Но аз ще бъда милостив и ще ти спестя страданието, което заслужаваш. — Изведнъж тоягата му отново се изстреля напред и удари вече безпомощния Фадавах в челото. Накор чу как черепа му изпука. Очите на самозвания крал на Горчивото море се изцъклиха и той умря.

Накор заобиколи тялото на Фадавах и коленичи до мъжа, който се беше присвил до трона. Беше слабичък, с изпъкнали скули.

— Здравей, любима — каза Накор.

— Ти ме позна? — чу се шепот.

— Винаги — каза Накор. — Кой си сега, в това тяло?

— Кахил, командир на разузнаването.

— Властта зад трона, а? — каза Накор. — Там си отишла значи, когато демонът ти зае мястото?

— Не, преди това — каза Кахил. — Усетих, че нещо не е наред с това тяло, когато носех Изумрудената корона. Силите ми отпадаха… все едно, Кахил беше с Фадавах отпреди и му се доверяваха. Беше умен, но и алчен. Почти нищо не ми струваше да обсебя това тяло. Известно време Изумрудената кралица беше почти безумна, но като че ли никой не забеляза. После се появи онзи демон и я изяде. — Кахил сви рамене. — Аз единствена можех да виждам през илюзията и разбрах, че вместо мен управлява демонът. Траех си, защото знаех, че рано или късно ще получа шанс отново да властвам.

— Станали са неща, които са надминали и най-амбициозните ти мечти. Разбираш ли поне колко опасна игра си играла?

Мъжът отвърна вяло:

— Да, Накор. — После очите му светнаха и той каза: — Но нали знаеш, че си съм си такава.

Накор стана и подаде ръка на Кахил да се изправи.

— А Фадавах?

— Беше луд. Умът му съвсем го нямаше. Мислех да изградя оръжие, магическа машина, която да създаде армия от мъртъвци… толкова много се търкалят наоколо… и тя го направи, но освен това доведе Залтаис от ямата. Това не го очаквах. Фадавах можеше да я контролира, поне за известно време, но аз — не. Аз бях между чука и наковалнята. Бях готова да се отърва от Фадавах, след като Кралството бъде победено и задържа целия Ябон, но със Залтаис нямаше как да го постигна.

— Никога не си си давала сметка за последствията, Йорна.

— Кахил, моля.

— Харесва ли ти да си мъж този път?

— Понякога е полезно. Но ми липсва предишното тяло. То беше много по-красиво. — Съществото, което някога беше било съпругата на Накор, лейди Кловис и Изумрудената кралица, го изгледа и добави: — А ти от доста време използваш това тяло. Поизхабил си го.

— Харесва си ми — каза Накор. — С него съм се родил. Само сменям името от време на време. — Посочи вратата, през която бяха излезли приятелите му. — Видя ли дъщеря си?

— Това Миранда ли беше? — каза Кахил. — Богове!

Накор се ухили.

— Другият беше съпругът й.

— Имаш ли внучета?

— Още не. — Накор отново стана сериозен. — Знаеш ли, ти стигна толкова далече по пътя на злото, че едва си спомням какво беше някога. Суетно момиченце, но не по-лоша от много други. Но твърде дълго време си прекарала с тъмни сили. Дори не си даваш сметка какво си направила, нали? Представа нямаш кой всъщност контролира съдбата ти.

— Аз контролирам съдбата си!

— О, суетна жено. Ти си само жалък инструмент в ръцете на сила, далеч по-голяма от въображението ти. Той спечели душата ти толкова отдавна, че изобщо не можеш да бъдеш спасена. Можеш само да идеш при него за мъчението, което пази за своята пропаднала слугиня. Нали знаеш какво трябва да направя?

— Знам какво трябва да се опиташ да направиш — каза Кахил и отстъпи назад.

— Твоята суета едва не унищожи тоя свят. Алчната ти страст за вечна младост и красота те накара да унищожиш цели народи. Не може да ти се позволи да продължиш.

— Значи най-после ще се опиташ да ме убиеш? Ще ти струва повечко от едно чукване по главата, за да отървеш тази вселена от мен. Не ти мен, аз тебе ще убия.

Кахил подхвана някакво заклинание, но преди да го довърши, Накор го удари с тоягата през лицето. Бившата Изумрудена кралица, сега в мъжко тяло, залитна и не можа да си довърши заклинанието. Накор вдигна тоягата и към Кахил изригна бяла мълния. Той замръзна слисан и от устата му излезе тъжен стон. Стонът постепенно заглъхна и тялото започна да губи контури, стана бледо, после мъгляво и накрая прозрачно. Когато съвсем изчезна, звукът престана и Кахил вече го нямаше.

— Трябваше да го направя още преди сто години, но тогава не знаех как — каза Накор тъжно.

Задържа се за миг, за да осмисли всичко, след което се обърна и побърза да настигне другите. Битката нямаше да свърши, докато не запечатаха Залтаис.

 

 

Миранда махна с ръка, светъл дъжд от искри се изсипа от дланта й и заля войниците, които продължаваха да се мотаят край градските порти. Почнаха да ги жилят и те побягнаха.

— Не е много опасно — каза тя, — но е впечатляващо. — Погледна през рамо и видя, че Томас се мъчи, въпреки впечатляващата си сила, да задържи Залтаис на рамото си. Пъг не можеше да направи нищо освен да се мотае зад тях.

Щом излязоха през градските порти и наближиха сградата, покриваща ямата, мятащият се Залтаис се изхлузи от рамото на Томас, тупна на земята и се загърчи.

— Заклинанието ми отслабва! — каза Миранда.

Изведнъж пурпурните ленти се пръснаха във всички посоки. Насекомоподобната твар се надигна и замахна с острата си като бръснач ръка. Томас срещна удара с меча и се чу грохот на стомана в стомана.

Яркооранжева светлина окъпа Залтаис и съществото се стегна за нов удар.

— Готви заклинание! — извика Миранда.

Пъг замълви могъщо слово, което трябваше да му помогне да улови магията на съществото. Но вместо това заслепяваща болка прониза главата му и той падна на колене.

Стисна с две ръце главата си и по лицето му закапаха сълзи. Той се мъчеше да си поеме дъх. Образите и чувствата, които нахлуха в ума му, бяха толкова странни, че не можеха да предизвикат нищо друго освен болка. Заклинанието, което беше приложил, трябваше да проучи естеството на незнайното същество и да му противодейства, но дори еманациите на Властелина на ужаса, появили се под Сетанон, и на демонските крале Джакан и Маарг бяха сравнително познати в сравнение с това, което изпитваше сега.

Миранда приложи по-пряк метод — просто се опита да изгори съществото, като прати срещу него могъщо заклинание за пламъци и нажежен до бяло взрив от енергия, която грееше толкова ярко, че можеше да ослепи всеки, който погледне пламъка.

Залтаис се загърчи сред пламъка, забравил за собствената си магия.

Томас заобиколи горящото същество, отиде при коленичилия Пъг и му помогна да се изправи.

Пламъкът изведнъж угасна, но в този момент ги догони Накор.

— Бързо! Отнесете го до ямата!

Съществото се издуваше и се пържеше в собствения си сос, черупката се беше разпукала на няколко места. Томас грабна единия му крайник и го повлече към голямата врата на сградата и после — до ямата.

И тогава, със силен трясък, хитиновата външна обвивка се счупи и те видяха нещо, което се гърчеше вътре. Черупката се раздвои и от нея изпълзя нещо, подобно на гигантски червей.

— Нямам сила да го изгоря пак — каза Миранда.

— Няма нужда — отвърна Накор. — Хвърлете го в ямата!

Томас нападна съществото, все още наполовина заклещено в димящата черупка на насекомото. Фрасна го с все сила с щита и Залтаис залитна, като повлече със себе си и черупката.

Съществото нададе писък, който направо ги оглуши и накара Томас да залитне, но той се съвзе и отново го удари и го отблъсна, вече само на десетина стъпки от зейналия отвор на ямата.

Залтаис замаха панически с опашка — мъчеше се да се измъкне от тялото на насекомото. Томас го изрита в гърдите и тялото на насекомото бавно се плъзна към ямата.

Пъг отри очите си с длан — главата му вече не кънтеше — и изрече съвсем просто заклинание, което предизвика най-обикновен въздушен удар, но достатъчно силен, за да ти счупи ребрата. Съществото политна назад и загуби равновесие.

Пред очите им от горната част на червея изникнаха ръце и замахаха отчаяно.

— Айде стига! — викна Накор, изтича напред, вдигнал тоягата си и го удари с всичка сила.

С писък, който можеше да им скъса тъпанчетата, Залтаис падна в ямата.

Миранда падна на колене, Пъг също. Томас приложи цялата сила на волята си, за да остане прав, а Накор стискаше тоягата си, сякаш тя беше единственото нещо, което го бе опазило жив.

После звукът заглъхна и Накор каза:

— Трябва да запечатате ямата!

— Как? — попита Пъг. — Никога не съм виждал такова нещо.

— Виждал си — отвърна Накор. — Просто не го разпознаваш!

Пъг вдиша дълбоко и приложи последните си остатъци енергия, за да изследва ямата.

— Но това е разлом! — възкликна той.

— Да — каза Накор. — Но не като онези, които познаваш.

— Как разбра? — попита Миранда.

— Ще ти обясня по-късно — каза Накор. — Сега трябва да го затворите.

Полъхна лек ветрец и Миранда каза:

— Усетихте ли?

— Да — отвърна Томас. — Обикновено не усещам вятър вътре в сграда.

— Нещо се опитва да премине! — извика Накор.

— Трябва ми помощ! — каза Пъг.

— Какво ще правим? — попита Миранда.

— Дай ми толкова сила, колкото можеш! — извика Пъг, затвори очи и остави ума си да навлезе в разлома. Усети енергиите и отново бе поразен от потискащото чувство за неведомо зло. Но все пак съществуваше някаква схема и колкото и непозната да беше тя, след като я осъзна, той можеше да я проучи, а с проучването в съзнанието му се оформи целостта й. — Хванах го! — каза той.

Умът му призова цялото познание, което бе придобил като Велик на Келеуан, след като бе проучил толкова разломи и тяхното естество. Естеството на разлома беше такова, че Пъг можеше или да приложи повече сила, за да го затвори, отколкото беше приложена, за да се отвори, или да потисне силата, приложена, за да се отвори. Той избра втория метод, защото енергията му беше твърде малко, за да пробва първия. Освен това имаше чувството, че дори да е в най-добрата си форма, този избор може да не е по силите му. Изпрати една нишка енергия, която се плъзна напред и захапа източника на разлома.

Изведнъж от другата страна на разлома се появи присъствие. Беше огромно и невъобразимо могъщо, дестилат от омраза и зло, толкова чист, че можеше да заличи всяко човешко разбиране. Част от ума на Пъг се сви на кълбо и не му се искаше нищо друго, освен да рухне на пода и да застене, както беше направил Фадавах. Но духовната му дисциплина надделя и той остана прав въпреки ужаса, обладал разсъдъка му.

Каквото и да беше, то започна да търси. Знаеше, че Пъг е някъде наблизо, но не знаеше къде точно. Пъг усети как отвътре се надига някаква припряност, докато се мъчеше да разплете матрицата, отворила разлома, защото разбираше, че ако това същество го намери, ще бъде загубен завинаги.

Достигна го лек тласък на сила и той осъзна, че Миранда е успяла да присъедини силата си към неговата. Изпита чувство на увереност, щом тя го докосна, и част от съзнанието му, която все още можеше да разсъждава, й върна благодарностите му.

С всяка изтекла секунда търсещото съзнание от другата страна на разлома разбираше все по-ясно къде точно е Пъг. Но той вече бе приготвил своето заклинание.

Отвори очи и за миг му се стори, че вижда два образа наведнъж. Пред него стоеше Томас, с вдигнат меч, Миранда и Накор бяха до него. Зад този образ се мержелееше разкъсан участък от пространство и време, през който към него надничаше огромен ужас. Това, което най-много стъписа Пъг, беше образът на огромно око, надничащо през ключалка.

Пъг замахна с мистичната си сила, разкъса крепежната енергийна матрица и усети от другата страна на разлома ужасен гняв.

— Бягайте! — извика той, обърна се и осъзна, че не може да помръдне. Томас метна щита си на гръб, прегърна Пъг и го вдигна.

Изхвърчаха от сградата тъкмо когато Риана кацна.

— Повиках я — каза Томас.

Докато се качваха на дракона, земята под тях започна да се тресе. Когато Риана се понесе към небето, откъм сградата се разнесе ужасен тътен.

Крилете на драконката заплющяха и тя набра височина. Пъг погледна надолу. Към сградата се понесе силен вихър и тя започна да трепери и да се тресе. Пукотът на греди предизвести рухването на покрива и той се срина.

— Всичко ще бъде засмукано в разлома! — каза Миранда.

— Дано да не е всичко — отвърна Пъг.

— А бе ще е — каза Накор. — Но ще остане голяма дупка.

Последва оглушителен грохот и точно както бе предсказал Накор, в земята се появи огромна дупка и сградата рухна в нея. Към небето се изстреля гигантски облак прах и в дупката пропадна още земя. След това тътенът секна.

— Свърши ли се? — попита Миранда.

Пъг затвори очи и отпусна глава на гърба на Томас.

— Никога няма да свърши.

 

 

Дрипавото момче се шмугна под протегнатите ръце на стража и той извика:

— Ей!

— Трябва да говоря с шерифа! — викна дрипльото.

Даш се обърна и видя тичащия по стъпалата хлапак. Стоеше на бойниците над градските порти и наблюдаваше развръщането на кешийските войски в предутринната тъмнина.

— Какво искаш? — попита той строго.

— Трина каза да ти предам нещо. Южната дворцова порта! Веднага!

Даш се сети, че е подценил агентите в Двореца. Южната порта беше входът, през който търговците осигуряваха доставките си. Отваряше се към широк плац, използван за тренировката на Пурпурните орли на Калис, и освен това осигуряваше пряк достъп до участъка на двореца, незащитен от стени и порти. Ако през този вход в града проникнеха кешийци, щяха не само да са в града, а щяха също така да са и в двореца. Даш извика на Густаф:

— Южната порта!

Густаф имаше подръка ескадрон, готов да полети към всяка точна на отбраната, и той се понесе веднага.

Даш се обърна към офицера до себе си и каза:

— Оставаш да командваш. Докато не им докладват, че портата е отворена, ще продължават сценката с поредната покана да се предадем.

Слезе бързо по стълбите и хукна след Густаф и мъжете му. Затича по улиците и скоро чу шума на битката.

— Къде е дворцовата стража?

— Заповядано им е да държат главната порта — отвърна Густаф.

— Кой даде заповедта? — попита Даш.

— Мислех, че си ти — отговори полицаят.

— Когато разберем кой е издал тази заповед, ще знаем и кой е сложил отровата.

Даш и полицаите му профучаха по улицата до най-северния вход към двореца и завариха портата без охрана. Даш махна на мъжете да притичат вляво, покрай конюшните и на плаца от северната страна. Видя, че от другата страна на плаца, пред Южната порта, се вихри битка. Беше прекарвал фургони през тази порта, докато работеше за Ру Ейвъри, сякаш преди много години, в някакъв друг живот, но този покрит с каменни плочи двор никога не му се беше струвал толкова голям.

Видя, че битката е почти решена. Старци, хлапета и само неколцина мъже стояха срещу въоръжени наемници, тренирани убийци, които ги отстраняваха от пътя си с желязно хладнокръвие.

Пред дебелата греда, която държеше портата затворена, стоеше Трина, с меч в едната ръка и кама в другата. В краката й лежеше плувнал в кръв мъж.

Наемниците при портата бързо изтласкваха крадците и Даш напрегна цялата си воля, за да се добере по-бързо дотам. Беше на двайсет крачки, когато видя как един космат мъж удари някакъв млад крадец — почти момче, — след което се обърна, за да помогне на другаря си срещу Трина.

Първият пред нея замахна отгоре, тя парира удара му — и в този миг косматият я прободе в корема.

— Не! — изкрещя Даш и се втурна безразсъдно към двамата мъже, помете ги и ги събори. Замахна с меча си и уби по-едрия, докато се търкаляше на земята, след което скочи и се озова срещу първия, който беше нападнал Трина.

Мъжът направи лъжлив замах, след което извъртя китката си, за да посече Даш странично. Даш ловко отстъпи, изви се на една страна и докато върхът на меча на противника му се плъзгаше покрай хълбока му, го прониза в гърлото.

Полицаите надвиха нападателите при портата и крадците започнаха да изнасят ранените. Кешийските агенти се биха до последно, но накрая бяха избити или обезоръжени.

Даш притича до падналата Трина.

Коленичи, взе я в ръцете си и видя, че е пребледняла. От корема й обилно течеше кръв и Даш разбра, че животът се изцежда от нея.

— Доведете лечител! — извика той.

Някакъв полицай притича, опита се да спре кръвта, като запуши раната, но болката се оказа непоносима за Трина. Тя вдигна очи към Даш и промълви немощно:

— Обичам те, шериф Паленце.

Сълзите му потекоха неудържимо.

— Казах ти да останеш жива, никаквице.

Притисна я до себе си, а тя простена и прошепна:

— Ти обеща.

Даш все още притискаше до себе си мъртвата жена, когато жрецът стигна до портата. Густаф хвана Даш за раменете, вдигна го и каза:

— Чака ни работа, шерифе.

Даш вдигна очи и видя, че небето изсветлява. Разбираше, че обстоятелствата налагат да забрави личната си скръб и сковаващото го чувство за загуба, което изпитваше. Скоро кешийският херолд щеше да приближи пред портата и за последен път да поиска да предадат града: защото щом кешийците разберяха, че южната порта не е отворена, единственото, което им оставаше, бе да щурмуват. И щяха да нападнат.