Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на студенокръвните (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shards of a Broken Crown, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 53гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave(2011 г.)

Издание:

Реймънд Фийст. Войната на студенокръвните (том 2)

Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

Американска

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.

ИК „Бард“ ООД, 2009 г.

ISBN: 954-585-355-7

История

  1. —Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Парчета скършена корона от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Парчета скършена корона
Shards of a Broken Crown
АвторРеймънд Фийст
Първо издание1998 г.
САЩ и Великобритания
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаВойната на студенокръвните
ПредходнаГневът на демонския крал
ISBNISBN 9545853557

Парчета скършена корона (на английски: Shards of a Broken Crown) е заглавието на последния роман от тетралогията на Реймънд ФийстВойната на студенокръвните“. Издаден е за пръв път на 1 юни 1998 г. във Великобритания и САЩ.

Действието в романа се развива след края на войната между армиите от континента Новиндус и Островното кралство, в която в помощ на кралството се притичат и елфи и джуджета. В резултат на войната цялото кралство е в руини. Остатъците от армиите, пристигнали от Новиндус са останали без своите командири и са разпръснати из кралството, докато отново биват обединени от генерал Фадавах, който се опитва да създаде собствена империя, изградена сред руините на Островното кралство.

Главна роля в действието на романа играят Джими и Даш, внуците на херцог Джеймс Крондорски.

25.
Сблъсък

Носеха се мъжки крясъци.

Ерик изхвърча полугол от шатрата си, стиснал меча. Закалени от битки войници бягаха в ужас, други по предната линия се биеха. Той сграбчи един от бягащите и извика:

— Какво става?

Очите на мъжа се бяха изцъклили от ужас и той успя само да му посочи към фронта, след което се отскубна от ръката му и побягна. Ерик затича към предната линия и в първия миг не можа да разбере онова, което видя.

Хората му отбиваха яростно вражеската атака. Той скочи напред и изрева:

— Всички на предната линия!

Чак тогава видя, че един от мъжете, вкопчен в ръкопашна битка с кралски войник, носи туника от друга кралска част. За секунда си помисли дали не е внедрен. После видя лицето му и настръхна. Никога в краткия си живот не беше изпитал такова отвращение.

Войникът, който се опитваше да убие доскорошния си другар, беше мъртъв. Безжизнените му очи бяха изцъклени, кожата по лицето му беше бледа и подута. Но движенията му с меча бяха целенасочени.

Ерик скочи напред и с един удар отсече главата на съществото от тялото. Главата се изтъркаля, но тялото продължи да размахва меча. Ерик замахна и отсече и ръката, но съществото продължи да напира напред.

Джедоу Шати скочи до Ерик, отсече единия крак на съществото и то се строполи.

— Човече, тия няма да ги спрем.

Ерик осъзна опасността. Освен ужаса пред лицето на мъртъвците, който бе накарал повечето бойци да побегнат от страх, мъртвите бяха неумолими. Нищо не можеше да ги спре, освен ако не ги посечеш на късове.

И изведнъж Ерик видя как един току-що убит кралски войник се надигна и тръгна срещу доскорошните си другари.

— Как ще се бием с тях? — изрева Джедоу.

— Огън! — ревна Ерик. Обърна си и извика: — Задръжте ги тук! — И се затича назад. Срещу него, отзовали се на сигнала за тревога, тичаха мъже и Ерик им викна: — Бягайте отзад и донесете всичкото сено, оставено от конницата. — Посочи мястото, където пътят се стесняваше. — Разсипете го оттам до ей там. — Посочи мястото от другата страна на пътя. После изтича при друго отделение, което се приготвяше да тръгне към предната линия, и извика: — Смъквай шатрите! Взимай всичко, което може да гори, и го трупай върху сеното.

— Какво сено, капитане? — попита някой.

— Ще го видите.

Ерик забърза към тила, където под недостроените катапулти спяха инженерите. Бяха станали и се снаряжаваха, готови да защитят бойните си машини.

— Има ли довършени? — попита Ерик.

Командирът на инженерната част, едър мъж с посивяла брада, отговори:

— Онзи там е готов, капитане, а онзи там е почти готов. Какво става?

Ерик го сграбчи за рамото.

— Тичай до фронта. Виж къде са нашите позиции. Върни се тук и насочи катапулта в тази посока.

Командирът побягна, а Ерик се обърна към хората му.

— Колко души трябват, за да се довърши вторият катапулт?

Един от инженерите каза:

— Само двама, капитане. Трябва само да поставим затворните скоби на рамото.

— Бягайте и го довършете. Останалите с мен.

Поведе ги към обоза и извика на пазещите го войници:

— Идете на фронта и дръжте!

Те затичаха, а Ерик посочи два от фургоните, разпрегнати встрани от пътя, и попита инженерите:

— Някой от вас може ли да впрегне конете?

Всички отвърнаха, че могат.

— Откарайте половината масло на фронта, където ще видите да вдигат барикада, а другата половина — при катапултите.

Върна се на бегом на фронта. Планът можеше да подейства само ако задържеше мъртвите войници извън барикадата. А докато се изпълни задачата, Ерик можеше да служи на каузата си най-добре, като сече мъртви тела, напиращи да проникнат през „диаманта“.

 

 

— Трябва да доведем Пъг и Томас! — каза Миранда.

Бяха си избрали едно място между дърветата по склона и наблюдаваха как кралските сили се мъчат да изтласкат първата вълна възкръсващи войници. Тогава Накор чу вой на рогове от тила на армията на Фадавах. Зад битката, кипяща при „диамантите“ се стягаха за атака снаряжени мъже.

— Да. Доведи Пъг и Томас, и Риана, ако е там.

Миранда изчезна.

Накор чу звук на тръба и кралските сили заотстъпваха към барикадата, която бързо се издигаше зад тях. Прескочиха я и ранените бяха издърпани от другарите им. Никой не искаше да умре и след това да стане и да тръгне срещу другарите си.

После запалиха огън, след него — друг. Изведнъж барикадата пламна. „Фон Даркмоор — помисли той. — Младият Ерик мисли на бегом.“

Мъртвите се препъваха в пламъците, махаха безшумно с ръце и накрая рухваха на земята. Малцината, които успяваха да я преодолеят, биваха избутвани назад с копия и колове.

След това Накор чу свистенето на бойната машина и видя в тъмното как нещо прелетя над лагера и падна близо до „диамантите“. Миг по-късно прелетя друг заряд и падна близо до барикадата. При сблъсъка бурето избухна, пръсна масло във всички посоки и щом облиза барикадата, пламна. Лумналият огън погълна напиращите към барикадата мъртъвци и те започнаха да падат.

Пъг, Томас, Риана и Миранда изведнъж се появиха до Накор.

— Богове! — възкликна Пъг.

— Тези трупове не са проблемът, Пъг — каза Накор. — Ерик фон Даркмоор ще се погрижи за тях. Но ти трябва да отидеш там! — Посочи на север. — Намери източника на онази енергия и ще разбереш кого трябва да унищожиш.

Проехтяха бойни рогове и армията на Фадавах настъпи, а пламъците започнаха да гаснат.

— Къде ще съм най-полезен? — попита Томас.

— Избиването на тези войници е безполезно, но ако приключите с проблема там, това може да спаси Запада — каза Накор.

Тялото на Риана засия и огромният дракон изведнъж се извиси над тях.

— Ще ви пренеса всички.

Качиха се на гърба й и тя се издигна в небето. Войниците, които се бяха обърнали, когато Риана плесна с мощните си криле, бяха смаяни. Мнозина от тях завикаха и започнаха да сочат, но тъй като битката набираше ярост и армията на Фадавах настъпваше, повечето бяха твърде загрижени за оцеляването си, за да забележат дракона.

Риана направи кръг и се понесе на север.

 

 

Даш чу тътена на кешийските барабани. Знаеше, че ще види това, което бяха струпали, по-късно — тъмнината скриваше кешийския строй, а до изгрева оставаха още няколко часа. В най-добрия случай наблюдателите на стените можеха да различат в тъмното, че срещу тях има само конница и лека пехота, без тежка пехота или бойни машини. Даш прецени, че от няколко седмици са вкарвали бързоподвижни части и са се отказали от по-тежките. Кеш никога нямаше да рискува с толкова мащабна атака. Така че новината беше и добра, и лоша: предстоеше им да се бият само с мечоносци и конни стрелци. Но бяха много.

Според Даш това означаваше, че избягалият кешийски офицер, за когото Дуко пишеше в писмото си до Патрик, е успял да се добере до армията си с новината за слабостта на Крондор. Единствената добра вест в това съобщение беше, че Джими е жив, а Малар — мъртъв.

Вестите от двореца също бяха и добри, и лоши. Патрик, Франси и баща й щяха да се съвземат — макар че лорд Браян можеше да остане с трайни увреждания от отровата. Руфио беше умрял, както и още няколко местни благородници. Двама офицери се бяха възстановили достатъчно, за да могат да заемат позиции по стените, но Даш знаеше, че хората им са твърде малко, за да задържат кешийската армия повече от няколко часа, ден или най-много два.

В отбраната на града все още имаше твърде много слабости. Към Крондор имаше подстъпи и човек не трябваше да е Шегаджия, за да ги намери. Сухият водопровод по северната стена имаше поне пет-шест входа, стига човек да разполагаше с достатъчно време да пропълзи. Даш съжаляваше, че не му бе останало време да поправи вратите на шлюза и да го напълни с вода, но пък ако го беше направил, щеше да наводни поне сто мазета. Изведнъж му хрумна нещо и той извика:

— Густаф!

Наемникът се появи бързо.

— Да, шерифе?

— Вземи двама души и тичай до оръжейната. Виж дали не е останало нещо от квеганското масло. Ако се справим, само с това ще е. — Даш му обясни плана си, след което извика на Маки: — Поддържай реда тук, докато ме няма. Ще се върна веднага щом мога.

Слезе бързо от стената и затича по Висока улица към пресечката с улицата към Северната порта.

Прескочи оградата и се шмугна под руините — рискуваше да пострада, само и само да стигне колкото се може по-бързо до целта си. Намери вратата, която му трябваше, привидно най-обикновен вход към мазе, а всъщност укритие към един от контролираните от Шегаджиите тунели, водещ към главната им квартира.

Забърза надолу по каменните стъпала, колкото може по-тихо и в същото време, без да губи скорост. Хвана се за ъгъла на каменната стена с лявата си ръка за опора — и замахна.

Мъжът се обърна стъписан и не успя да отбие удара. Даш го фрасна с все сила и го свали без звук на каменния под. После бързо продължи по широкия проход. Водата в каменното корито бе плитка, но това скоро щеше да се промени, ако Густаф намереше маслото и го използваше, както му бе наредил.

Стигна един участък на стената, който привидно не се различаваше от съседните, но щом човек го натиснеше леко, се отваряше към една шахта. Бързо се смъкна по късия тунел и стигна до една невзрачна врата. Знаеше, че тук го чака най-големият риск да го убият преди да успее да проговори.

Дръпна резето, но вместо да отвори вратата, отстъпи. Щракането предупреди някого вътре, защото след миг вратата рязко се отвори и през нея надникна любопитно лице. Даш сграбчи крадеца, дръпна го към себе си и после го тласна през вратата.

Мъжът се натресе върху други двама, които стояха зад вратата, и ги събори.

Даш пристъпи вътре и вдигна ръце, за да видят всички, че не е въоръжен. Но за да бъдат нещата съвсем ясни, извика:

— Нямам оръжие! Идвам да говорим!

Обитателите на щаба на Шегаджиите се обърнаха смаяни — пред тях стоеше шерифът на Крондор, с меч на кръста. От другата страна на помещението Трина каза:

— Я, шериф Паленце. На какво дължим тази чест?

Даш запремества поглед от лице на лице — по повечето лица слисването вече се заменяше с гняв — и каза:

— Дойдох да ви предупредя.

— За какво? — попита един. — Кешийци в тунелите?

— Те са ваша грижа — каза Даш. — Онези отвън портата са моя. Не. Дойдох да ви предупредя, че след по-малко от час всичко тук ще се напълни с вода.

— Какво! — извика някой.

— Лъжа — изруга друг.

— Не е лъжа — каза Даш. — Ще наводня северния водопровод и страничния канал под Воняща улица. Дренажите над главния проход — посочи вратата, през която току-що бе влязъл, и прохода зад нея — ще бъдат разбити и всичката вода ще се излее тук. До обед цялата тази част ще бъде под водата.

Трина пристъпи напред, двама мъже с много заплашителен вид застанаха от двете й страни.

— Не би ни го казал за да ни ометеш навън, нали, Паленце? Може пък да ти е от полза да тичаме из тунелите и да се бием с кешийци, които още не си успял да изловиш.

— Може би, но не е това.

— Или може би искаш да сме горе на улиците и кешийците да ни избият, когато влязат в града? — попита единият от мъжете и извади кама.

— Не — отвърна Даш. — Ако се случи, те ще си имат достатъчно пречки на пътя. Не ми трябват повече.

— Щях да ти повярвам — каза Трина, — ако не знаех колко е повреден северният шлюз от войната и че не може да се отвори преди да се поправи.

— Не го поправям — каза Даш. — Ще го запаля.

Няколко мъже се изсмяха.

— Ще запалиш врата, която е наполовина под водата! — подхвърли един. — Как го правиш това?

— С квеганско масло.

— То гори и под вода! — възкликна един от мъжете.

Трина бързо нареди на хората си какво да правят и награбиха вързопи и чували. Тя се обърна към Даш.

— Защо ни предупреждаваш?

Той я хвана за раменете и се вгледа в очите й.

— Защото заобичах някои крадци. — После я целуна. — Наречи ме идиот… — Тя се дръпна. — Освен това може да сте банда дрипави нехранимайковци… но сте моите дрипави нехранимайковци.

— Къде трябва да отидем? — попита тя и Даш разбра, че няма предвид Шегаджиите изобщо.

— Отведи стареца в кафенето на Барет. То е почти възстановено и Ру Ейвъри вече го е заредил с малко храна. Има един тунел покрай канала под улица „Принц Арута“, извежда в мазето му. Там лягате и кротувате.

Тя го погледна в очите и каза:

— В голяма беля ще ме вкараш някой ден, шериф Пале, но засега съм ти длъжница.

Той понечи да се обърне и да си тръгне, но тя го сграбчи, целуна го и му прошепна в ухото:

— Остани жив, проклет да си!

— Ти също — промълви той.

После се обърна и тръгна обратно през тунела. Спря се колкото да свести мъжа, когото беше повалил на пода, доволен, че не е опитвал нещо толкова безразсъдно, като да влезе неканен при Шегаджиите, когато бяха на върха на силата си: вместо един, тогава в този тунел щеше да има поне десетина пазачи.

Замаяният човек не разбра съвсем какво му говори Даш, но схвана достатъчно, за да разбере, че трябва много бързо да се омете горе.

Даш затича покрай главния канал и стигна до едно място, където дренажите отгоре се бяха пробили. Подскочи и се хвана за ръба на изпечената глинена тръба, подаващ се от стената над главата му. Напъха се в нея и с риск да се заклещи пропълзя до една по-голяма дупка отгоре. Озова се в коритото на северния открит канал. Огледа се в предутринния сумрак, не видя никого и затича на изток.

Когато стигна края на канала, видя Густаф и хората му, застанали пред голямата дървена врата. Двама вече сечаха с брадви крепежните греди от двете страни.

— Как върви?

Густаф се усмихна вяло.

— Ако тия греди не поддадат преждевременно и не ни издавят, може да стане.

— Колко масло намерихте?

— Няколко бурета. Накарах момчетата да го прелеят в глинени делви, както каза.

Даш изтича там, където Густаф му посочи. Двама души изливаха лепкавата миризлива течност в големи глинени делви.

— Само до една трета — каза Даш. — И ги оставете отворени, да влезе въздух.

Мъжете кимнаха. Даш понечи да се върне при Густаф, но спря и каза:

— И гледайте да сте колкото може по-далече от огън, докато не измиете това. С много сапун. Не забравяйте — гори под вода.

Двамата, които сечаха с брадвите, отскочиха назад, защото дървото изпращя и дървената порта се огъна. През пукнатините швирна вода и по коритото се понесе кал и чакъл.

— Май ще поддаде от тежестта на водата — каза Густаф.

— Рано или късно. Но не можем да чакаме следващия голям дъжд. Парцалите донесохте ли?

— Ей там са — отвърна Густаф и посочи.

— Добре — каза Даш, после се обърна към един от мъжете с брадвите. — Разбий още малко тази греда.

Гредата беше грамадна, поне една стъпка дебела; беше забита между камъните в основата и крепеше дясното крило на вратата на шлюза. Мъжът започна да сече с огромната секира здравото дърво, вкочанено от времето почти като камък. Но с всеки следващ удар отхвърчаха трески и дървото се цепеше.

Даш махна на хората да се отдръпнат и нареди да отнесат парцалите и останалото в буретата масло горе на брега. Мъжете се закатериха по каменния бряг на канала, той махна на секача да се отдръпне и извика:

— Качвай се горе.

Постави две от буретата върху камъните и вдигна третото. Положи грижливо дългия фитил от навързани парцали и го поля с масло. После напъха единия край в едно от буретата, а третото постави върху двете, като направи малка пирамида точно под мястото, където гредата беше полуотсечена с брадвата.

Притича до другия край на парцалите и извади от джоба си кремък. Изкара искри с ножа си и най-сетне една от тях подпали просмукания с масло парцал.

Не беше съвсем сигурен какво да очаква. Беше слушал разказите на дядо си, но беше виждал само резултатите от използването на този дестилат от масло, смесено с вар и сяра.

Пламъкът запълзя по парцала със съсък и Даш побягна. Спря до Густаф и каза:

— Ако гори толкова силно, колкото разправят, би трябвало бързо да прогори дървото. Водното налягане трябва да разбие…

Пламъкът стигна буретата и те се взривиха.

Силата на удара се оказа много по-голяма, отколкото Даш беше очаквал — мислеше, че няма да е нещо повече от голям огън. Но взривната вълна направо ги събори на земята.

Густаф се надигна и замаяно попита:

— Богове! Какво беше това?

— Не съм сигурен — каза Даш. — Дядо ми разправяше нещо за много въздух в сместа — предполагам, че това е имал предвид.

— Вижте! — извика един от полицаите.

Взривът почти беше прекършил голямата греда и сега тя се накланяше под натиска на речната вода, затворена зад нея. Със скърцане, целият шлюз започна да се огъва напред и през няколкото пролуки в дървото потече вода. Силата на водата започна да нараства и дървото започна да се отмества все по-бързо. Скърцането премина в пукот, гредата се счупи на две и изведнъж цялата порта се люшна и се понесе пред стена от вода.

Даш седна на брега и загледа как водната стена помита акведукта. Вълната стигна до проломите по каменното корито, които щяха да отпратят част от водата в долния канал, и продължи с шеметната си скорост нататък.

— Е, това ще удави поне няколко плъха — каза Густаф.

— Дано — каза Даш, хвана подадената му ръка и се вдигна. Помисли за Шегаджиите и добави: — Стига да не удави наши плъхове.

— Какво да правим с тия глинени делви, шерифе? — попита един от полицаите.

— Щях да ви накарам да ги хвърлите в огънчето, което мислех, че ще се получи долу. Вземете ги. Мисля, че ще свършат работа. — Когато мъжът посегна да вдигне едната, Даш добави: — И внимавайте с тях.

Забързаха обратно през града и когато стигнаха ъгъла към Висока улица, Даш извика на Густаф:

— Вдигни тука някаква барикада. — После посочи друго каре и каза: — И там. Когато пробият, искам да обърнат преди конницата им да е ударила пазара. Щом падне портата, постави стрелци на покривите, там, там и там. — Посочи три ъгъла на пресечката.

Густаф кимна.

— Забелязах, че не каза „ако пробият“.

— Въпросът е само „кога“ и дали ще може да пристигне помощ преди да са влезли. Мисля, че ни предстоят няколко гадни дни.

Густаф сви рамене.

— Аз съм наемник, шерифе. Гадните дни са това, за което ми се плаща.

Даш кимна. Густаф побърза да отнесе заповедите му, а останалите полицаи понесоха делвите с масло към портата. Младежът огледа улиците, вече опустели, след като хората се бяха изпокрили по къщите, с плахата надежда, че този път ще избегнат опустошителния щурм, преживян миналата година, и поклати глава. Наемниците, войниците и полицаите може да получаваха заплати, за да търпят такива неща, но не и гражданите. Те бяха тези, които понасяха страданията, а в службата си като шериф той беше изградил здрава връзка с хората на Крондор, каквато преди не можеше да си представи. Вече започваше да разбира защо дядо му толкова беше обичал този град, благородниците, както и простолюдието, изтъкнатите, както и низшите. Това беше неговият град. И Даш щеше да бъде проклет до последния кръг на ада, ако видеше, че отново е завладян от нашественика.

Бързаше към портата, когато чу роговете. Разбра, че се приближава кешийски херолд под мирно знаме, за да възвести при какви условия пълководецът им ще приеме падането на града. Изкачи се на стражевата кула и се озова на бойниците точно когато кешийският вестоносец се приближи, а над планините зад него се показа изгряващото слънце. Беше пустинник и го придружаваха двама от воините-псета — носеха знамена. Едното беше Лъвското знаме на империята, а другото — флаг на знатен дом; Даш знаеше, че дядо му и баща му щяха да го упрекнат, че не го е разпознал веднага.

— Искат да говорят — каза сержант Маки.

— Е, ще е невъзпитано да не ги изслушаме.

Даш се изкушаваше да хвърли някоя делва с масло върху херолда, но всяка спечелена минута преди атаката щеше да му осигури още малко време да се подготви.

Вестителят спря пред портата и извика:

— В името на империята на Велики Кеш и на нейния велик пълководец Ашам ибин Ал-тък, отворете портите и предайте града!

Даш се озърна и видя, че всички на стената го гледат. Наведе се между два бруствера и извика в отговор:

— По какво право идвате да искате град, който не е ваш? — Обърна се към Маки и каза: — Можем да прескочим формалностите.

— Искаме тези земи, защото са древна кешийска територия! Кой говори от името на града?

— Аз, Дашел Джеймисън, шерифът на Крондор!

С презрение във всяка дума, херолдът извика:

— Къде е твоят принц, о, затварячо на просяци? Под леглото ли се крие?

— Още спи, мисля — каза Даш. Не желаеше да разкрива на херолда историята с отровата. — Ако изчакаш малко, може и да се появи тук по-късно.

— Всичко е наред — чу Даш глас зад себе си.

Даш се обърна и видя пребледнелия Патрик, придържан от един войник. Патрик беше облякъл царствената си броня с позлатен нагръдник и открит шлем, през рамото му бе заметнат пурпурен шал, обшит със златни нишки, показващ сана му. Щом мина покрай Даш, Патрик прошепна:

— Ако изгубя съзнание, кажи им, че съм напуснал разгневен.

Добра се до стената, подпря се на нея и Даш забеляза колко му е трудно да се държи прав, въпреки силния войник, който го придържаше. Все пак Патрик намери достатъчно сила, за да извика:

— Тук съм, псета на Кеш. Кажете какво искате!

Вестителят едва прикри изненадата си от това, че вижда принца на Крондор на стената. Явно беше повярвал, че отровителят е успял.

— Преблагородни принце! — отвърна той. — Моят… господар заповядва да отворите портите и да се оттеглите. Той ще осигури ескорт за вас и свитата ви до държавната граница.

— Малко под Саладор — прошепна Даш.

Патрик извика:

— Границите на моята държава! Аз стоя на стената на града-престолнина на Западните владения!

— Тези земи принадлежат на Древния Кеш, и сега се връщат.

Даш прошепна:

— Знам, че само печелим време, но какво ни пука? — Патрик си пое дъх, кимна и извика:

— Тогава елате и да ви видим! Отхвърляме претенцията ви и презираме твоя господар.

Херолдът отвърна:

— Не постъпвайте прибързано, благородни принце. Моят господар е милостив. Той ще направи предложението си три пъти. Довечера по залез се връщаме да чуем втория ви отговор. Ако откажете отново, ще дойдем за последен път утре призори. И това ще е последното. — Вестителят обърна коня си и го пришпори.

Патрик едва се държеше на крака, подкрепян от войника.

— Много смело от ваша страна, благородни принце — каза Даш без нотка сарказъм и погледна войника: — Отведи го в двореца и го сложи да си почине.

След това се обърна към Маки:

— Смъкни хората от стената и ги нахрани. Остави няколко да наблюдават, макар че кешийците сигурно ще си спазят думата и няма да нападнат до утре сутринта. — Седна и изведнъж се почувства уморен до костите. — Поне знаем вече кога ще нападнат шпионите им в града. — Вдигна очи към стария сержант: — Ще се опитат да отворят портата през нощта.

 

 

Драконът бързо се понесе в небето. Слънцето се издигаше над източните хълмове. Мистичната енергия по брега беше за тях като карта, която следваха. Уменията на Томас, унаследеното от расата на валхеру, им позволяваше да яздят на гърба на Риана, без да падат.

— Знаете ли… — заговори високо Накор, за да надмогне шума на вятъра; беше седнал зад Миранда на драконовия врат. — Макар да е машина за смърт, този спектакъл е предназначен да ни подмами към някакъв сблъсък.

Пъг, който седеше зад Томас, каза:

— За това и аз се сетих.

— Там — извика Томас и посочи надолу и вляво.

Под тях се простираше бреговата линия, обърната на югоизток ивица от Квесторско око до Илит. Заливът на Илит беше пълен с кораби, повечето от които вдигаха трескаво котва и бързаха да напуснат пристанището.

— На ония капитани долу не им е харесало това, което видяха снощи, и бързат да хванат утринния отлив — каза Накор.

— Риана — каза Томас, — спусни се надолу.

И посочи източната порта на града, пред която беше издигната огромна сграда. Тъкмо тази сграда беше източникът на енергията, която беше потекла по брега и захранила злата магия, оживила мъртъвците.

Щом драконът се сниши, обърканите въоръжени мъже се разбягаха.

— Пуснете ме пръв — каза Томас.

Пъг го спря:

— Да не проливаме кръв преди да се е наложило.

— Ще се наложи — каза Миранда.

— Но дотогава… — Пъг посочи към земята малко преди Риана да я докосне. Всички забелязаха нещо като вълна, като от развълнувана от хвърлен камък застояла вода, от която земята трепереше. Чу се глух тътен и във въздуха се надигна прах, следващ посоката на бързо разширяващия се кръг. Докато кацнат, кръгът вече беше достатъчно голям, за да обхване дракона. Почвата под краката им беше неподвижна.

Но там, където удареше вълната на разширяващия се кръг, земята сякаш се разтърсваше, защото всеки приближаващ се войник, който се озовеше на ръба й, падаше и след това биваше безмилостно подхвърлен няколко пъти във въздуха.

Само най-храбрите от нашествениците останаха да се опълчат на дракона и неговите ездачи.

И тогава Риана изрева и ушите им запищяха, от устата й към небесата изригна пламък и останалите войници също побягнаха. Никой разумен човек нямаше да се противопостави на един огромен златен дракон.

След като четиримата слязоха, Миранда каза:

— Благодаря. Това ще ни поспечели време.

— Няма нищо — отвърна Риана. И се обърна към Томас: — Когато опасността отмине, ще си отида, но дотогава, ако се наложи, ме извикай. Ще съм наблизо. — Издигна се в небето и с мощен плясък на крилете се понесе на север и изчезна.

Томас решително закрачи към сградата. Пъг, Миранда и Накор го последваха.

След като драконът отлетя, някои от по-храбрите воини близо до градската порта затичаха да спрат четиримата. Томас свали щита от гърба си с едно движение, толкова плавно и естествено, че на Пъг му се стори направо невъзможно. Никой смъртен мъж не можеше да повтори това. Мечът му изсвистя от ножницата преди първият воин да е приближил.

Мъжът беше едър и носеше грамаден меч в двете си ръце. Засили се срещу Томас и нададе нечленоразделен боен вик, но Томас невъзмутимо продължи да крачи напред. Мъжът нанесе убийствен удар от горе на долу и щитът на Томас леко се отклони така, че острието се плъзна по повърхността му. От сблъсъка изхвърчаха искри, но върху щита не остана дори резка. Томас замахна лекичко, сякаш отпъждаше муха от рамото си, и мъжът умря преди да падне на земята.

Двамата зад него се поколебаха. Единият изкрещя и нападна, но другият се уплаши, обърна се и побягна. Тоя, дето нападна, умря като първия, а Томас отново изглеждаше, сякаш отпъжда от себе си досадни твари, а не се бие със закалени от битки воини.

Томас стигна до сградата — огромна, от черни камъни и с дървени фасади. Беше се проснала сред околността като грозно черно петно; нищо красиво за окото или хармонично нямаше в нея. И вонеше на зло.

Томас пристъпи към широката дървена врата и спря. Замахна с десния си юмрук и удари с все сила по дясното крило. Вратата се пръсна навътре все едно че беше без панти.

Щом влязоха, Накор погледна пръснатите железни панти и каза:

— Впечатляващо.

— Напомни ми никога да не го докарвам до лудост — каза Миранда.

— Той не е луд — каза Накор. — Само е решителен. Ако беше луд, щеше да събори стените.

Сградата беше с форма на гигантски квадрат, с два реда седалки, вградени в стените. Имаше две врати: едната, през която влязоха, и още една, срещу нея.

В средата на помещението пред тях зееше квадратна яма, а дълбоко долу се виждаше червено сияние. Над ямата висеше метална платформа.

— Богове! — възкликна Миранда. — Каква воня.

— Вижте — извика Накор и посочи пода.

Пред всяка седалка лежеше по едно тяло. Бяха воини, мъже с белези по лицата, и всички бяха с отворени уста и изцъклени очи, сякаш бяха издъхнали с писъци на ужас.

Накор притича до ръба на ямата, надникна вътре и бързо се отдръпна.

— Долу има нещо.

Пъг погледна висящата платформа и каза:

— С това като че ли се слиза надолу.

Миранда посочи съсирената кръв по платформата и добави:

— И после се качва нагоре.

— Онова, което предизвика снощната некромантика, е долу — каза Томас.

— Не, то е само инструмент, като всички тези мъртви глупаци — каза Накор.

— Къде е Фадавах? — попита Миранда.

— В града, мисля — каза Накор. — Сигурно в цитаделата на барона.

От дъното на ямата отекна странен пронизителен звук и Пъг настръхна.

— Не можем да оставим това тук.

— Винаги можем да се върнем — каза Накор.

— Добре — съгласи се Миранда. — Да напускаме това ужасно място.

Пристъпи до затворената врата срещу тази, през която бяха влезли, и я отвори широко.

И щом го направи, видяха войниците, строени срещу тях, с вдигнати в плътна стена щитове и насочени лъкове, и конница зад тях.

В мига, в който го осъзнаха, чуха заповедта и лъкометците стреляха.

 

 

Даш изруга.

— Имаме дванайсет, най-много осемнайсет часа да изкореним останалите внедрени, иначе има опасност от пробив.

Томас Колхърн, скуайър в двора на херцог Руфио, се беше възстановил достатъчно от отровата, за да може да служи; Даш го бе назначил за капитан.

— Какво значение има това? — попита той. — Богове! Не видя ли армията пред портата?

— Никога ли досега не си се сражавал? — попита Даш.

— Не — отвърна младежът. Беше почти на годините на Даш.

— Ако стените останат непокътнати, онези отвън трябва да докарат десет души срещу всеки от нашите по бойниците. Би трябвало да ги задържим няколко дни, може би седмица, и ако брат ми е толкова умен, колкото го знам, помощта от порт Викор през това време трябва да пристигне. Но ако някоя банда кешийски главорези се изсипе в града, тази битка е свършила преди да е почнала.

Седяха в заседателната зала на принца. Даш се обърна към Маки.

— Съобщи на момчетата в затвора. Искам полицаите да пораздушат из улиците.

— За улиците добре — каза Маки. — Но под тях?

— За това ще се погрижа аз — каза Даш.

 

 

Даш се шмугна през една врата и в гърлото му се опря острие на кама.

— Махни това — изсъска той.

— Шериф Пале! — възкликна щастливо Трина. — Щеше да ми е много неприятно, ако те бях убила.

— На мен още повече — каза Даш. — Как е той?

Тя посочи с глава към ъгъла, където се бяха свили двайсетина крадци. Замириса му на кафе и храна.

— Плячкосахме кухнята, нали?

— Това е кафене — каза Трина. — Бяхме гладни. Горе имаше храна. Какво си мислеше?

Даш поклати глава.

— Вече не знам какво да мисля.

Трина отиде с него до стареца — той лежеше на едно ниско легло: бяха го използвали като носилка, за да го донесат тук — и му прошепна:

— Много е зле.

Даш коленичи до стареца, който го погледна, но не каза нищо. Само му подаде ръка и Даш я хвана и тихо каза:

— Дядо…

Старецът стисна леко ръката му. Едното му око се затвори.

— Пак заспа — каза Трина. — Понякога говори, друг път не може.

Даш стана и двамата отидоха в един по-празен ъгъл на мазето, между струпаните сандъци.

— Колко му остава? — попита Даш.

— Няколко дни, може би по-малко. Когато се оправяше от изгарянията, жрецът каза, че само силна воля или дар от някой бог може да го спаси. Оттогава знае, че този ден наближава.

Даш погледна тази странна жена, която така необяснимо го привличаше.

— Колко от вас останаха?

Тя понечи да му отвърне със сарказъм, но каза:

— Не знам. Има може би още двеста души, пръснати из града. Защо?

— Предайте им: можем да използваме всеки меч, който намерим. Кешийците ще ви продадат в робство, знаеш това.

— Ако ни намерят — отвърна Трина.

— Ако завземат града и го задържат повече от седмица, ще ви намерят.

— Може би.

— Е, всеки, който излезе с меч и се бие, ще се погрижа да му се опростят престъпленията.

— Гарантираш ли? — попита тя.

— Имаш думата ми.

— Ще предам.

— Сега имам по-спешни неща. Кешийците ни дадоха време да се предадем до утре сутринта, иначе ще щурмуват. Смятаме, че това означава, че ще се опитат да отворят една от портите през това време.

— И искаш да наблюдаваме портите и да ти съобщим?

— Нещо такова. — Пристъпи към нея и се вгледа дълбоко в очите й. — Трябва да ги забавите.

Тя се засмя.

— Искаш да кажеш, да пазим портите, докато дойдеш ти.

Той се усмихна и повтори:

— Нещо такова.

— Не мога да моля братята и сестрите ми да правят това. Ние не сме воини. Е, имаме няколко трепачи сред Шегаджиите, но повечето от нас не знаем от кой край се държи меч.

— Тогава се научете, и по-бързо — каза Даш.

— Не мога да ги помоля.

— Но можеш да им заповядаш.

Тя замълча.

— Знам, че старецът от доста време не може да дърпа конците. Ще заложа цялото си наследство, че ти си сегашният тартор.

Тя не му отговори.

— Не бих поискал нищо без честна сделка.

— Какво предлагаш?

— Дръжте портата, тази, която нападнат. Бранете я, докато успея да доведа там хората си, и ще опростя всички ви.

— Обща амнистия?

— Същото, за което се бях споразумял със стареца.

— Не е достатъчно.

— Какво още искаш? — попита Даш.

— Знаеш ли как сме се появили ние, Шегаджиите на Крондор?

— Чувал съм разкази за Шегаджиите от дядо ми, като момче.

— Но казвал ли ти е как е възникнала гилдията?

— Не — призна Даш.

— Първия водач на гилдията го наричали Досадника. Уреждал споровете между различните банди в града. Избивали сме се помежду си повече, отколкото гражданите, крадели сме един от друг повече, отколкото от гражданите. И затова са ни бесели. Досадника оправил всичко това. Започнал да урежда примирия между бандите и да организира нещата. Осигурил ни убежище и плащал откупи, за да откупува някои от нас от затвора или бесилката. Праведника поел нещата преди твоя дядо да се роди. Укрепил властта, оставена от Досадника, и превърнал гилдията в онова, което е била, когато Джими Ръчицата тичал по покривите. Малцина от нас обичат хитруването, Даш. Някои от нас обичат да трошат глави и за това за нас няма извинение. Но на повечето от нас просто им е тръгнало зле. Повечето от нас нямат къде другаде да идат.

Даш огледа мазето. Бяха се събрали мъже и жени на всякаква възраст и той си спомни разказите на дядо си за бандите „просяци“, за тичащите по улиците малки джебчии, за момичетата, работещи по кръчмите, и за всички останали.

— Ако получим амнистия, на следващия ден се връщаме по улиците, повечето от нас започват отново да нарушават законите и се връщаме в самото начало. Имало е само един Джими Ръчицата, комуто се случило един принц да подаде ръка и да го издигне до висините.

Трина стисна рамото на Даш.

— Не разбираш ли? Ако дядо ти не е бил спасил принца в онази нощ преди толкова години, е щял да изкара целия си живот с тези хора. Може би той сега щеше да лежи на онова легло вместо брат си. А ти може би щеше да си ей там, с другите мъже, да мислиш как да оцелееш в предстоящата война, как да намериш храна и да избегнеш белезниците на шерифа, вместо да си шериф. Ти си благородник просто заради каприза на съдбата, Даш.

Тя го погледна в очите, а после го целуна дълго и силно.

— Трябва да обещаеш нещо, Даш. Дай ми едно обещание и ще направя всичко, за което ме молиш.

— Какво обещание?

— Трябва да ги спасиш. Всички.

— Да ги спася?

— Трябва да се погрижиш да бъдат нахранени, облечени, на топло и сухо, далече от всякаква опасност.

— О, Трина, защо не ме помолиш да преместя града?

Тя го целуна отново.

— Никога не съм изпитвала към някой мъж това, което изпитвам към теб — прошепна му. — Може би след всички тези години най-после се държа като побъркано от любов момиче. Може би в глупавите си сънища се виждам как живея в лукс, като жена на благородник. Може би утре ще съм мъртва.

Замълча за момент, после продължи:

— Но щом ще се бием за Крондор, тогава трябва да спасиш всички ни. Това е сделката, а не някаква безсмислена амнистия. Трябва да се грижиш за Шегаджиите. Това е обещанието.

Той я изгледа продължително, сякаш искаше да запомни всяка черта на лицето й. Накрая каза:

— Обещавам.

Тя го погледна и от очите й се отрони по една сълза.

— Сделката е сключена — каза Трина. — Какво искаш да направим?

Даш й каза, след което останаха още малко заедно. После той се откъсна от нея — най-трудното нещо, което беше правил в живота си, и напусна кафенето на Барет. Знаеше, че животът му никога вече няма да е същият.

В сърцето си Даш знаеше, че е дал обещание, което е невъзможно да спази. Или, ако го спазеше, щеше да измени на своята служба и дълг.

Помъчи се да се убеди, че го е изисквала спешността на момента, че на първо място стои спасяването на града и че ако Крондор падне и всички загинат, обещанието бездруго няма да означава нищо. Но дълбоко в себе си знаеше, че никога вече няма да погледне на себе си или на всяка клетва, която е дал, по същия начин.