Реймънд Фийст
Парчета скършена корона (27) (Разказ за братята)

23.
Решения

Мъжете крачеха тихо.

Даш водеше отделението си през подземията. Всеки от мъжете носеше дебела тояга и кама. Заповедта беше проста. Ако се опънат — надвиваш ги; ако извадят оръжие — убиваш.

Набезите се извършваха из целия град, от полицаи и членове на домашната гвардия на Патрик. Патрик така и не позволи да вдигнат града по тревога и единствената отстъпка, която Даш успя да изтръгне от принца, бе да използва двеста души от гвардията му за координирани набези.

Бяха разкрили седем скривалища, както и три кораба в залива. Корабите бяха оставени на кралската флота, чието присъствие в района беше силно, и взимането им на абордаж трябваше да стане изненадващо.

Но Даш не се радваше. Знаеше, че в града има още агенти и че значителна част от охранниците в кервансарая вероятно са кешийски войници. Утешаваше го само това, че все пак са извън стената и ще си останат там. Беше поставил пропускателни постове при портите под претекст, че е са необходими по-строги проверки, поради възстановяването на града.

Бяха стигнали до едно мазе в североизточната част на града; сградата все още беше в развалини от пожара, но Даш знаеше, че вратата към мазето е възстановена. Беше обгорена, за да изглежда изгоряла.

Цял ден беше спорил сам със себе си кой е най-добрият подход. И накрая беше избрал прекия.

Горната част на мазето беше пуста, но той знаеше, че задната врата извежда на рампа към долното мазе, от което се излизаше към каналите. Опита дръжката на вратата и се увери, че не е заключена. Надигна я леко и отвори, след което прошепна на мъжете зад себе си:

— Сега тихо, докато не дам команда.

Спусна се по рампата на една широка площадка, използвана някога за складиране на бурета с ейл и вино. Сградата горе по-рано беше хан. В другия край на помещението по пода бяха налягали няколко души, други седяха по бурета. Даш нареди на хората си:

— Пръскате се и не се спирате.

Тръгна решително към най-близкия мъж, който изгледа с изненада приближаващите се. После забеляза червената лента на ръката на младежа и понечи да стане. Даш извика:

— В името на принца, предай се!

Мъжът, лежащ на най-близката постеля, понечи да скочи, но Даш замахна с тоягата и го приспа. Останалите полицаи се втурнаха напред и трима от тях свалиха един от мъжете, който се опита да извади меча си. Неколцина вдигнаха ръце да се предадат, а един се опита да избяга по прохода. Един от полицаите хвърли тоягата си по пода, тя се затъркаля по камъните и удари бягащия отзад по краката. Той падна и докато се изправи, други двама полицаи вече бяха върху него.

Даш нареди да вържат пленниците с ръце отзад, преди да са организирали съпротива. Един от младите помощник-полицаи каза:

— Това мина много лесно, шерифе.

— Не се радвай. Останалата част от нощта никак няма да е лесна.

 

 

Призори Джими се събуди и видя угриженото лице на Марсел Дювал, застанал до постелята му.

— Граф Джеймс — промълви скуайърът от Батира.

— Какво има? — попита Джими, докато се опитваше да стане и да се протегне едновременно.

— Част от конете са с подбити копита, сър, и си мислех дали не можем да ги оставим да починат поне един ден.

Джими примига, все още несигурен дали се е събудил.

— Поне един ден?!

— Скоростта беше убийствена, сър, и част от животните ще окуцеят, докато стигнем Крондор.

Джими най-сетне се събуди.

— Скуайър — отвърна той с толкова спокоен тон, колкото беше по силите му. — В двора в Батира можете да си играете на войник колкото искате. Тук вие сте войник. Значи, докато оседлаят коня ми, вие и хората ви да сте готови за езда. Днес вашите храбри бойци яздят в авангарда.

— Сър?

— Това е! — остро го сряза Джими. За миг затвори очи, след което бавно преброи до десет, вдиша дълбоко и изрева: — На конете!

Мъжете се разтичаха да оседлаят конете си. Това, което беше раздразнило Джими, беше фактът, че конете наистина бяха измъчени. Контетата на Дювал нямаше да са единствените, които щяха да влязат с куцане в Крондор, но той знаеше, че само с изтезание може да пристигне три дни по-рано в града. Можеше само да се надява, че ще е достатъчно бързо.

Когато колоната се строи, Джими погледна през рамо и пресметна наум. Петстотин души конница и придвижваща се на коне пехота. Мъжете се хранеха със сухи дажби на седлата и някои вече показваха признаци на болест. Но болни или здрави, уморени или не, щеше да ги докара всички в Крондор. Можеха да наклонят везните, ако градът все още беше цял, когато стигнеха там. Като надви глада и умората, той извика:

— Сложете си нещо в коремите, докато можете. След десет минути набираме скорост. — Обърна се към челото на колоната и изрева: — Скуайър Дювал, поведете колоната в тръс!

— Слушам, сър! — отговори Дювал и поведе своите петдесет копиеносци в авангарда.

Когато слънцето се вдигна на хоризонта и окъпа земята в розови и жълти цветове, Джими бе принуден да признае, че ескадронът на Дювал е зашеметяваща гледка.

 

 

Атаката бе призори, преди слънцето да се е вдигнало над планините, когато мъжете бяха най-малко готови за битка и най-вероятно щяха да реагират мудно. Ерик вече се беше събудил и нахранил и беше огледал вдигнатите укрепления. Бойците бяха в готовност.

Ричард стоеше пред командната шатра и наблюдаваше настъплението в сивата предутрин.

— Искат да ни прегазят.

— И аз щях да го искам на тяхно място — отвърна Ерик. Държеше под мишница шлема си и посочи с дясната си ръка. — Ако удържим центъра, можем да спечелим още един ден. Ако падне някой от фланговете, мога да запуша пробива, но падне ли центърът, ще трябва да отстъпим.

Леланд застана зад баща си.

— Тогава ще се погрижим центърът да не падне. — Нахлузи шлема на главата си. — Татко, може ли да се присъединя към бойците си?

— Да, момчето ми — отвърна баща му. Младежът изтича към коняря, който държеше юздите на коня му, и се метна на седлото, а баща му промълви: — Тит-Онанка дано насочва меча ти, и Рутия дано се усмихне. — Призоваването на Бога на войната и Богинята на късмета беше съвсем на място, помисли Ерик.

Нашествениците напредваха без определен ритъм — и без барабани или тръби, каквито Ерик щеше да очаква от кешийски или кралски части. Беше се сражавал редом с мъжете, с които сега трябваше да се бие, и макар тогава да бе шпионин сред редиците им, изпитваше някакво чувство на родство с тях. Ценеше храбростта им, а си личеше, че и Фадавах е изковал от тях истинска армия вместо неорганизираните банди конна пехота и пешаци, каквито бяха в Новиндус. Сега виждаше пред себе си тежка пехота, настъпващи роти пиконосци, поддържани от мъже с щитове и мечове, с по-леки кръгли щитове и брадви. Зад тях яздеха конни части, половината с къси копия, останалите — въоръжени с мечове и леки щитове. Ерик изрече наум благодарствена молитва за това, че конните стрелци бяха непознати в Новиндус.

Изведнъж му хрумна нещо и той се обърна към един от вестоносците.

— Намери веднага Акий и хадатците. Искам да влязат в онези дървета, вдясно от позицията ни. Да гледат за фланкиращи стрелци, опитващи се да се промъкнат през леса.

Вестоносецът затича, а Ерик се обърна към Ричард.

— Вече не ни остава нищо, освен да се бием. — Сложи си шлема и отиде при коняря, който държеше коня му. Яхна го и бързо пое напред да огледа позициите с трите диаманта. Беше сигурен, че Джедоу ги е разположил по най-добрия възможен начин. Бяха най-силните му единици, с Пурпурните орли в централния „диамант“. Джедоу му махна от средата на „диаманта“ и Ерик му отдаде чест. Като офицер, можеше да повери командването на един сержант и да остане с конните части, но Ерик знаеше, че в сърцето си лейтенант Джедоу Шати от Долината на сънищата завинаги ще си остане сержант.

— Тит-Онанка дано подкрепи десницата ви! — извика Ерик.

Мъжете в „диаманта“ отвърнаха с бойни викове на командира си.

В този миг нашествениците се втурнаха напред и битката започна.

 

 

Томас наблюдаваше медитиращия Акайла. Татар и още един елф седяха с него на трите върха на триъгълника. Томас се беше домогнал до мъдростта им и Акайла се бе съгласил да използва тайнствената си сила, за да осигури защита.

В края на Войната на разлома Томас се бе заклел никога да не оставя Елвандар незащитен. Сега се чудеше дали тази клетва няма да доведе до пълното унищожение на онова, което се бе заклел да защитава.

Томас познаваше древното знание, оживяло чрез спомените на съществото, чиито сили бе наследил. Ашен-Шугар, последният от валхеру, за известно време се бе превърнал в едно цяло с него и много от мощта му все още се съхраняваше в бившето кухненско ратайче от Крудий. Малцина освен Томас разбираха силите, стоящи зад повечето неща, оформили живота му.

В дни, отминали и безпаметни, Ашен-Шугар и събратята му се бяха носили сред небесата на гърбовете на дракони и бяха ловували както неразумни твари, така и същества с разум. В своята надменност се бяха смятали за най-могъщите същества на сътворението и не бяха имали представа за собствените си заблуди.

През годините Томас беше разбрал, че онова, което Ашен-Шугар мислеше за истина, е истината такава, каквато я беше разбирал Ашен-Шугар. Знаеше как валхеру чувстват, мислят и помнят, но само защото валхеру вярваха, че нещо е истина, все още не означаваше, че е така.

Единствен от своя вид Ашен-Шугар отбягваше влиянието на Дракен-Корин, за когото Томас вече знаеше, че е слуга на Безименния, бога, чието име носеше разруха дори ако само се спомене. Човешкото у Томас смяташе за ирония това, че Безименния е използвал суетата на валхеру и тяхната увереност във всемогъществото им, за да ги унищожи. Частта от валхеру в естеството на Томас още изпитваше гняв при мисълта, че расата му е била само един инструмент, използван и после захвърлен, след като се е оказал вече безполезен.

Томас погледна тримата елфи и разбра, че ще мине още време, преди Акайла да събере и сподели мъдростта. Остави поляната на съзерцанието и тръгна през Елвандар. По пътя си забеляза, че Субаи и Пахаман от Натал си говорят. Щурмовак рядко говореше с друг освен Щурмовак, и понякога с елфи, и Томас разбра, че у Субаи Пахаман наистина е намерил свой „родственик“.

Детският смях го привлече като магнит. Завари десетина играещи си малчугани, както и сина си Калис — седеше до презморската жена, Елия. Седяха много близо един до друг, с нейната ръка в неговата, и Томас изпита топлина към сина си. Знаеше, че той никога няма да има свое дете, защото една особена магия бе дала живот на сина му. Беше изиграл своята роля в унищожаването на огромната заплаха за целия живот на Мидкемия, Камъка на живота, и сега си носеше съдбата. Но никога нямаше да остави деца, тъй че родословието на Томас свършваше със сина му. В играта участваха и две деца елфи, Тайлак и Чапак, братчета. Дори имената на момчетата, чужди за слуха на родените в Елвандар, напомниха на Томас, че никога няма да намери място напълно като за него. Усмихна се на Калис. Също като сина си, той сам бе изковал своето място. И беше доволен от него.

Калис махна на баща си и каза:

— Ела при нас.

Елия се усмихна на Томас, но усмивката й беше някак колеблива. Макар да се беше освободил от ума на Ашен-Шугар по време на Войната на разлома и Камъкът на живота да го бе пречистил от много неща от валхеру, смесени с човешкото му естество, Томас продължаваше да носи на себе си печата им. Всеки от еделите — расата на елфите — изпитваше, щом го видеше, някаква инстинктивна тревога, граничеща със страх. Томас коленичи до сина си.

— Има много неща, за които можеш да си благодарен.

— Да — отвърна Калис, погледна жената до себе си и тя се усмихна. Томас беше почти сигурен, че рано или късно ще се оженят. Бащата на момчетата беше загинал по време на войната в Новиндус, довела до нашествието в Кралството. При ниската раждаемост и високия процент бракове между онези, които минаваха през „разпознаването“ — инстинктивното знание за естеството на бъдещия съпруг или съпруга, оставаше малка надежда за една вдовица да си намери втори мъж. Тъй като Калис бе преживял по-голямата част от живота си сред човешки същества и самият той беше получовек, сред майчиния му народ нямаше подходяща за него съпруга. Томас чувстваше, че съдбата е била милостива, довеждайки тази жена и синовете й в Елвандар.

— Новините, които носи Субаи, са много тревожни — каза той.

Калис сведе очи.

— Знам. Имам чувството, че ще е разумно да се върна в Кралството и отново да служа.

Томас сложи ръка на рамото на сина си.

— Ти даде своя дял. Мисля, че аз трябва да се върна в Кралството.

Калис погледна баща си.

— Но ти каза, че…

— Знам. Но ако тази заплаха се окаже онова, което двамата с теб знаем, че може да е, тогава ако не се справим с нея сега, при Илит, някой ден ще трябва да се справим с нея, само че тогава ще се сражаваме тук.

— Това е същата лудост, която унищожи моето село отвъд морето — промълви Елия. — Те са неизмеримо зли. С черни души и нямат сърца. — Погледна към играещите си синове. — Само някакво чудо изпрати Миранда да ни спаси. Бяха избили всички други деца в селото.

— Чакам мъдростта на Акайла за това, но мисля, че трябва да отлетя до Острова на чародея и да се посъветвам и с Пъг — каза Томас.

— След като демонът беше унищожен, мислех, че вече ще е въпрос между хора — каза Калис.

Томас поклати глава.

— Ако разбирам и една десета от това, което ми се каза, никога няма да бъде въпрос само между хора. Винаги ще има много по-велики сили зад тези хора, и всеки път между тези сили ще трябва да се налага равновесие.

Стана.

— Ще се видим ли на вечеря?

— Ще вечерям с Елия и момчетата — отвърна му Калис.

Томас се усмихна.

— Ще кажа на майка ти.

Продължи безцелно през Елвандар, неговия дом през по-голямата част от живота му, и както се случваше всеки ден, изпита искрена възхита, че му е било позволено да живее тук. И да имаше по-красиво място в сътворението, не можеше да си го представи. Отчасти това го бе накарало да положи онази клетва — винаги да бъде тук и да го брани, защото не можеше да си представи света без Елвандар.

Продължи да обикаля и в един момент видя, че краката му са го върнали на поляната на съзерцанието. Акайла се беше изправил след медитацията и закрачи към него. Лицето му беше помръкнало от грижа. Томас се изненада, защото водачът на елдарите рядко разкриваше мислите си толкова небрежно.

— Видя ли нещо? — попита Томас.

Акайла се обърна към Татар и другия елф и каза:

— Благодаря, че ме напътихте. — Хвана Томас за лакътя и добави: — Походи с мен, приятелю.

Поведе Томас през една тиха част на леса, към края на вътрешния кръг на Елвандар. И когато се увери, че са съвсем сами, каза:

— Нещо тъмно все още се таи в Крондор. — Погледна Томас. — Но и нещо възхитително. Не мога да го обясня, но някаква древна сила на доброто е на път да се завърне. Може би самата вселена се опитва да се поправи.

Акайла беше главатар на елдарите, древно разклонение елфи, стоящи най-близо до расата на валхеру. Томас беше привикнал да цени съвета му. Прозренията му бяха несравнимо дълбоки.

— Но каквато и добра сила да има там, злото, излято от демона преди да бъде унищожен, е по-силно — продължи Акайла. — Тази черна злина си има слуги и те трупат сили в Илит и Зюн, а вече и в Ла Мут.

— Това, което каза Субаи за човешките приношения?

— Става дума за огромно зло и огромна сила, и тя нараства с всеки ден. Слугите на такова зло са глупци и нямат представа какво носят на самите себе си, не само на останалите. Те не знаят, че ще унищожат първо собствените си души. Като бездушни хора, те не изпитват нито страст, нито срам, нито съжаление. Действат импулсивно, търсят онова, което мислят, че им е нужно — слава, власт, богатство, капаните на могъществото. Не съзнават, че вече са загубили и че всичко, което правят, служи само за гибел и разруха.

Томас дълго мълча, след което промълви:

— Имам паметта на валхеру, така че тези импулси са ми добре познати.

— Твоите предци валхеру са живели в други времена, приятелю. Вселената е била подредена другояче. Валхеру са били естествени сили, не са служили нито на доброто, нито на злото. Но това нещо е нещо зло, вън от всякакви други съображения, и то трябва да бъде изкоренено и унищожено. А за да стане това, силите, които се стремят да удържат и да оцелеят от погрома, трябва да помогнат.

— Значи трябва да замина и да отдам силата си — каза Томас.

— От всички нас тук ти единствен притежаваш средствата, с които да наклониш везните в полза на доброто — отвърна Акайла.

— Ще тръгна и ще намеря Пъг — заяви Томас. — Заедно ще направим каквото трябва, за да спасим Кралството и да предотвратим надигането на това зло в Крондор.

— Иди при кралицата — каза Акайла. — И знай, че каквото и да правиш, правиш го за нея и за сина си.

Томас стисна ръката му и тръгна.

По-късно същата нощ, след като вечеря с жена си и след продължително сбогуване, Томас се върна на поляната в самия център на леса. Вече си беше облякъл снаряжението от бяло и злато. Наследство от древно минало, бронята беше без драскотина и блестяща. Беше си върнал златния меч с бялата дръжка, когато синът му разгада загадката на Камъка на живота. Дланта му лежеше на дръжката, носеше на рамо и белия си щит с гравирания върху него златен дракон. Вдигна очи към небето и отпрати зов. Зачака.

 

 

Навсякъде се валяха трупове. Ерик стоеше останал без сили, с камара мъртви врагове пред себе си. Някъде следобеда конят му беше издъхнал, прободен от случайна стрела.

На два пъти се беше изкушил да заповяда отстъпление, но и двата пъти хората му бяха щурмували и врагът беше отблъснат. Смътно помнеше някакъв кратък миг следобеда, когато жадно отпи от един мях и хапна нещо, не помнеше какво.

Няколко минути преди това бяха прозвучали рогове и врагът се оттегли. „Диамантите“ бяха удържали и повече от хиляда души лежаха мъртви след опитите да ги превземат. Ерик не искаше и да помисли колко от защитниците са загинали. Знаеше, че ще му го донесат на заранта.

Леланд дръпна юздите на коня си пред него и каза:

— Баща ми ви поздравява, капитане.

— Ей сега ще отида при него, лейтенант.

Наведе се и изтри меча в туниката на един мъртвец, после го прибра в ножницата и огледа бойното поле. Накрая се беше озовал в празнината между централния „диамант“ и десния. Камарата трупове пред него беше висока до кръста му. Обърна се към Джедоу Шати, а той му изрева:

— Надявам се, че няма да ни се наложи да повтаряме това скоро, човече!

Ерик махна с ръка.

— До утре — едва ли.

Тръгна към шатрата на граф Ричард. Стражите тъкмо извличаха от шатрата два трупа, а старият граф седеше до походната маса и един ординарец превързваше ръката му.

— Какво се е случило? — попита Ерик.

— Няколко врагове се изгубиха при левия ви фланг, капитане, и се озоваха тук. Най-после и аз да си използвам меча.

— Как се чувствате? — попита го Ерик.

— Като в ада, капитане. — Погледна ординареца, който тъкмо беше свършил с превръзката, и му махна да се отстрани. — Все пак най-после и аз да се почувствам като войник.

— Знаете ли — продължи той и се отпусна в стола, — веднъж яздех в патрул. Видяхме някакви кешийци, случайно озовали се на граничната бразда, те също ни видяха, и оттогава до днес не съм бил толкова близо до истинска битка. — Погледът му се замъгли. — А това беше преди четиридесет години, Ерик.

— Завиждам ви.

— Не се съмнявам — каза Ричард. — Сега какво?

— Изчакваме докато се оттеглят още малко. След това бих искал да поставя от съгледвачите ни по хълмовете, да разберем разположението им. Днес хората ни се справиха добре.

— Но не ги пречупихме — каза Ричард.

— Не — отвърна Ерик. — И с всеки ден, докато се бием тук, посред пътя, шансовете ни да стигнем до Илит намаляват и надеждата ни да освободим Ябон изтънява.

— Трябва ни някаква магия — каза Ричард.

— Точно сега магиите ми са се поизчерпали — отвърна Ерик и стана. — Мисля да видя как са хората ми. — Отдаде чест и напусна шатрата.

Отвън се натъкна на Леланд.

— Баща ти е добре, раната му е лека.

На лицето на Леланд се изписа облекчение. Оценката на Ерик за момчето се повиши; беше си свършило работата, без да попита как е баща му. Ерик попита:

— Резервите ни как са?

— В готовност са — отвърна Леланд.

Ерик се успокои.

— Този следобед му изгубих края и не знам дали бяха призовани.

— Не бяха, капитане.

— Добре. Заповядай хората в диамантите да си починат, а конницата да е в готовност. Да се нахранят. После се върни. Имам работа за теб.

Леланд отдаде чест и бързо се отдалечи. Ерик се добра до скромната си шатра при Пурпурните орли и седна. Наоколо войници шетаха с мехове и храна и един се приближи до него с дървена паница с гореща гозба и мях с вода. Той взе купата и лъжицата и започна да се храни, колкото и да пареше.

Джедоу Шати и мъжете от централния диамант бавно се приближиха и Джедоу се срина до Ерик.

— Човече, това не искам да го правя повече.

— Справихме ли се?

— Загубихме неколцина — отвърна Джедоу. Умората провличаше говора му и му придаваше мрачна нотка. — Можеше да е и по-лошо.

— Знам — каза Ерик. — Трябва да излезем с нещо гениално и неочаквано, иначе ще загубим тази война.

— Мислех си нещо такова — отвърна Джедоу. — Може би ако успеем да им пуснем достатъчно кръв утре, ще можем да предприемем контранастъпление през центъра им и да им раздвоим силите.

Ерик почти беше привършил с яденето, когато го намери вестоносецът.

— Поздрави от граф Ричард, сър. Бихте ли го посетили веднага в шатрата му?

Ерик се надигна и се върна с младежа в командната шатра. Един писар с ужасена физиономия стоеше до граф Ричард.

— Това пристигна само преди няколко минути — каза Ричард.

Ерик прочете съобщението от Джими.

— Богове!

— Какво смяташ, че трябва да направим?

— Ако пратим част от силите си на юг, губим Ябон. Ако ги задържим тук, губим Крондор.

— Трябва да опазим Крондор. Можем да отложим кампанията с връщането на Ябон за догодина.

— Това е невъзможно — отвърна Ерик. — Милорд, ако ми позволите?

— Винаги, Ерик — каза графът. — Досега не си правил грешка. — Старият граф беше признал таланта на Ерик и при липсата на каквато и да било амбиция да е военачалник беше готов да потвърди всяко негово решение.

— Наредете да доведат Джедоу Шати — каза Ерик.

След като вестоносецът тръгна, Ерик разпита писаря и установи, че е в пълно неведение за всичко, което искаше да разбере. Изтъкна му обаче тревогата и вълнението на граф Джеймс, и то толкова убедително, че Ерик почувства, че трябва да се вслуша в предупреждението на Джими.

Джедоу дойде и Ерик му каза:

— Имаме промяна в плановете.

— Че не го ли правим винаги?

— Искам веднага да започнеш строителство на барикада. Укреплението да е готово до края на седмицата.

— Къде?

— Тук — каза Ерик. — На пътя. Постави един ескадрон горе по хълмовете на изток с хадатците на Акий да избиват всичко, което идва на юг. Това е новата ни северна граница, докато не кажа друго.

— Какви да са укрепленията?

— Искам висок шест стъпки насип, на сто разкрача северно от трите „диаманта“. Като го свършат, почваш да вдигаш стена. Сечеш дървета на юг и ги трупаш. Нея я искам дванайсет стъпки висока, укрепена, с платформа за стрелци на всеки двайсет разкрача. По два отвора за балисти на всеки сто стъпки и чиста огнева линия отзад за катапулти, така че да могат да мятат камъни, без да събарят хората ни от стените.

— Чакай бе! Колко дълго трябва да е това?

— От скалите над морето до най-стръмния хълм, който намериш.

— Ерик, та това е повече от две мили!

— Тогава започвай веднага.

Появи се Леланд Макърлик и докладва:

— Конницата е в готовност, сър.

— Добре — каза Ерик. — Утре призори искам да ги поведеш покрай брега и да ги върнеш в Крондор.

— В Крондор? — възкликна младежът и погледна към баща си.

Старият граф кимна.

— Изглежда, че старите ни приятели кешийците се канят да щурмуват града. Граф Джеймс Венкар моли за подкрепления.

— Но какво ще правим с боевете тук? — попита младежът.

— Ти просто слез на юг и спаси Крондор, момко — каза Ерик. — Това го остави на мен.

— Слушам, сър. Кои части?

— Всеки конник, който имаме. С пехотата можем да се окопаем тук и да удържим до края на лятото, но те не могат да стигнат до Крондор за по-малко от три седмици. Сега слушай внимателно. Да не препуснеш в галоп по брега. Още първите три дни ще си избиеш половината животни. Четиридесет минути караш в тръс, после слизате от конете и ги водите двайсет минути. Към обед минавате на половин час тръс и половин — водене на конете. И им давай всяка вечер много зърно и вода. Ако направиш това, ще запазиш повечето от тях и ще взимаш по трийсет мили на ден. Така би трябвало да стигнеш в Крондор до седмица.

— Да, сър! — каза Леланд, обърна се кръгом и тръгна да изпълни заповедите.

Ерик стисна юмрук и вдигна очи към небето.

— Проклятие! Тъкмо бях измислил как да изровим тези копелета зад онова укрепление на север. Точно това ли трябваше да се случи?

— Знаеш ли — обади се Джедоу, — казват, че Тит-Онанка върти живота на войника, но да ти кажа, човече, моето местенце в света май го върти Банат. — И излезе.

— Банат върти и моето, изглежда — каза Ерик. Богът на крадците беше известен също с прозвището „Злосторника“ и обикновено му приписваха всяка лошотия.

Ерик погледна стария граф, който само сви рамене и каза:

— Правим, каквото можем.

Ерик кимна и мълчаливо напусна шатрата. Чувстваше се съкрушен.

 

 

Даш се надигна и разтърка очи. Беше се отказал да стои буден следобед, освен ако не възникнеше нещо спешно. Твърде много работа имаше да се върши по тъмно.

Денят му започваше призори и продължаваше през нощта. Сутрините прекарваше в двореца или в оправяне на проблеми из града. Към обед, ако боговете бяха милостиви, се сриваше в леглото си в дъното на затвора „Новия пазар“ и заспиваше, капнал от умора. Шест-седем часа по-късно го събуждаха.

Беше получил неочаквана помощ от Шегаджиите в издирването на проникналите врагове. Беше натикал зад решетките поне стотина от тях и беше принудил Патрик да вдигне временен склад северно от града въпреки възраженията на принца. Ако Кеш нападнеше — когато Кеш нападнеше, според Даш — кешийците щяха да ги освободят. Но поне щяха да са обезоръжени и извън града.

Притесняваха го тези, които все още бяха в града и въоръжени.

Когато влезе в гостилницата на бившия хан, използвана сега за помещение на полицията, разбра, че се е успал, и попита един от полицаите:

— Колко е часът?

— Удари осем преди петнайсетина минути. Тоя чака тук от час. Не му позволихме да ви събуди.

Полицаят посочи един дворцов паж.

— Какво има? — попита го Даш.

Младежът му връчи бележка и каза:

— Принцът ви вика веднага в двореца, сър.

Даш прочете и примижа. Съвсем беше забравил, че го бяха поканили на вечеря в двореца и той беше приел.

— Ей сега идвам.

Напоследък Патрик го ядосваше повече от обикновено и може би това беше причината да забрави за поканата. Даш разбираше, че принцът е в правото си да постъпва както намери за добре, със или без неговото одобрение, но след като сигурността на града беше негова отговорност, не можеше да приеме онези решения на Патрик, които правеха тази сигурност много по-трудна за осигуряване.

Даш искаше от Патрик определени неща, а да ядосва принца не беше най-добрият начин да ги получи. Трябваше да накара Патрик да разбере колко опасни са нещата точно сега.

Изглежда, не можеше да набие в главата на Патрик, че дори само фактът с наличието на двама кешийски агенти зад стените на двореца е достатъчно сериозен повод за тревога. Даш знаеше, че дядо му щеше да принуди двамата мъже да изпеят имената на всички свои сътрудници от Крондор до падината Оверн. Патрик, от друга страна, проявяваше пълно нехайство, а херцог Руфио смяташе, че след като двамата не са в двореца — единият избягал, а другият в затвора — нещата са под контрол. Даш се чудеше дали се е появил Талвин и какво ли ще е неговото мнение по въпроса. Беше сигурен, че шпионинът на покойния му баща няма да сподели равнодушието на Руфио.

Даде указанията си за нощните набези и назначи Густаф да ръководи най-деликатния от тях — беше започнал да се доверява на бившия наемник заради силното му влияние сред останалите мъже. После яхна коня си и пое към двореца.

Крондор се съвземаше, но Даш го ядосваше до безумие това, че някои, било кешийци или Фадавах, може да се върнат и да развалят цялата работа, която бе успял да свърши. Допреди три години негов дом беше Риланон — тогава дядо му ги беше довел с брат му в Крондор. Оттогава бе поработил известно време за Ру Ейвъри, макар че всъщност си беше останал сътрудник на дядо си. И въпреки всички разумни очаквания, някак неусетно беше започнал да чувства града като свой.

Докато приближаваше двореца, Даш си мислеше, че у него наистина има много от дядо му. Мина покрай двамата стражи на главната порта и те му отдадоха чест. Притича един коняр и пое коня му. Даш бързо се заизкачва по стъпалата покрай стражите, стоящи мирно в преддверието.

Толкова се беше разбързал, че почти тичаше, когато зави към голямата зала. И моментално разбра, че нещо не е наред.

Вратите бяха широко отворени, а на прага стояха двама объркани стражи. Един слуга изхвърча от залата, затича по коридора и се развика.

Даш профуча покрай стражите и видя стенещи от болка или изпаднали в безсъзнание хора. Бяха подредили гигантска трапеза и жонгльорите и артистите трябваше да играят пред целия двор. Принцът, Франси и херцозите Браян и Руфио бяха на почетните места. Даш забеляза празен стол вляво от принца.

Другите маси бяха заети от останалата част от намиращите се тук благородници и по-видни граждани на Крондор. Половината от тях бяха в безсъзнание, отпуснати по столовете си или изпопадали по пода, други или се опитваха да станат, или седяха по местата си и само мигаха.

Даш хукна, прескочи масата и се стовари върху херцог Браян. Франси беше забила глава в масата между баща си и Патрик, а херцог Руфио беше паднал на пода и лежеше по гръб с широко отворени, празни очи. Принцът се беше отпуснал в стола си и се мъчеше да вдиша; очите му бяха широко отворени и разцентровани.

Даш бръкна в устата на принца и Патрик повърна. Младежът повтори същото с Франси и тя също изхвърли всичко, което беше изяла и изпила. Той викна на стоящите наоколо слуги и стражи — гледаха слисано и не знаеха какво да правят:

— Помогнете им да повърнат! Отровени са!

Хвана херцог Сълдън и го накара да избълва храна, но много по-малко, отколкото му се искаше. Отиде при херцог Руфио, но не можа да предизвика реакция. Дишането на херцога почти не се усещаше, лицето му бе студено и влажно на пипане.

Даш се изправи и видя, че трима от слугите се опитват да накарат все още намиращите се в съзнание да повърнат. Извика на един от стражите:

— Вземи кон! Иди на Храмовия площад! Доведи всички жреци, които намериш. Трябват ни лечители!

После накара слугите да донесат вода. Нямаше представа каква отрова е използвана, но знаеше, че повечето отрови могат да се разредят с вода и да се неутрализират.

— Тези, които могат да пият, да погълнат колкото може повече! — извика той. — Които не могат, не ги насилвайте — ще ги удавите.

После сграбчи за рамото един гвардейски сержант и му нареди:

— Арестувайте всички в кухнята.

Даваше си сметка, че този, който е отровил целия двор, най-вероятно вече се е махнал, но може би не му беше стигнало време да избяга. Със сигурност не беше очаквал, че шерифът ще закъснее и няма да се окаже между пострадалите.

В залата вонеше и Даш накара няколко души да почистят. Останалите се грижеха за болните. Първият жрец пристигна чак след половин час — някакъв жрец на Асталон. Захвана се бързо да помогне с каквото може на пострадалите, като започна с принца.

Даш си състави наум списък на присъстващите: от благородниците в Крондор единствен той не беше се явил на вечерята. Всеки друг титулуван благородник, от херцог до скуайър в района, беше на тази трапеза. От градските богаташи и едри търговци отсъстваше само Ру Ейвъри, тъй като беше в имението си със семейството си.

Скоро се появиха още жреци от различни ордени, сред които брат Доминик, ишапиеца, който служеше в храма на Накор. Те се заловиха със спасяването на хората в залата, а Даш разпита кухненския персонал. Призори се върна в голямата зала, която вече приличаше на военен лазарет. Доминик беше близо до вратата и Даш го повика и попита:

— Какво е положението?

— Едва се оправихме — каза монахът. — Ако не беше дошъл навреме, щеше да си единственият още дишащ благородник в града. Принцът ще оживее, макар че ще боледува дълго, както и лейди Франсин. — Жрецът поклати глава. — Баща й е почти свършил. Не знам дали ще се отърве.

— Херцог Руфио? — попита Даш.

Доминик поклати глава.

— Виното е било отровено. Изпил е много.

Даш затвори очи.

— Опитах се да убедя Патрик, че щом сме имали един шпионин в двореца…

— Е — въздъхна Доминик, — макар загубата да е ужасна, поне принцът ще оцелее.

— Така е. — Даш погледна към мъртъвците, които изнасяха от залата. — Но загубихме твърде много, за да търпим повече тази наглост. Можеше да е и по-лошо, но не много. — И въздъхна изтощено.

И тогава камбаната заби за тревога и Даш разбра, че градът е под атака.