Реймънд Фийст
Парчета скършена корона (25) (Разказ за братята)

21.
Загадки

Вратата се отвори.

Накор влезе, поклати глава и рече:

— Не, не и не. Това няма да стане.

Рупърт Ейвъри вдигна очи от разгърнатите пред него планове. Стоеше върху наскоро възстановения под на някогашното кафене на Барет и наблюдаваше как работниците поправят стените и тавана.

— Какво няма да стане, Накор?

Накор вдигна глава, изненадан, че са го заговорили.

— Какво? Кое няма да стане?

Ру се засмя.

— Каза, че нещо нямало да стане!

— Нима? — попита Накор изненадано. — Странно.

— Хайде стига — засмя се Ру.

— Добре де — каза Накор. — Обаче ми трябва нещо.

— Какво?

— Трябва да пратя съобщение до един човек.

— И кой е той?

— Пъг.

Ру му махна да се отдръпне от работниците и каза:

— Я дай по-подробно.

— Нощес сънувах сън — каза Накор. — Рядко ми се случва, затова когато сънувам, гледам да съм внимателен.

— Добре — каза Ру. — Дотук разбрах.

Накор се ухили.

— Едва ли. Но все едно. Става нещо. Има три парчета, всички са отделни, но са едно и също. И всички изглеждат като да са уж едно, но пък сякаш са друго. И след тая странна работа, дето стана, трябва да поговоря с Пъг.

— Вече не схващам.

— Няма нищо — каза Накор и го стисна успокоително за рамото. — Да знаеш къде е Пъг?

— Не. Но мога да попитам в двореца. Някой може да знае. Ти нямаш ли някой магически… номер, с който да привлечеш вниманието му?

— Може би. Но не знам дали си заслужава.

— Не искам и да знам — каза Ру.

— Не ти и трябва — съгласи се Накор. Огледа се, сякаш чак сега забелязваше работата, която се вършеше. — Това пък какво е?

— Никой не е виждал стария собственик след падането на града, така че или е умрял, или не се връща. Дори да се появи, ще се спазарим. — Ру махна с ръка. — Опитвам се да го възстановя точно както беше преди войната. Много го обичам този град.

— Че как не! — Накор се ухили. — Доста забогатя тук.

Ру сви рамене.

— Отчасти и това, но по-важно е, че тук създадох себе си.

— Дълъг път измина — каза Накор.

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

— Жена ти как е?

— Наедрява. — Ру посочи корема си и се ухили.

— Чух, че си пристигнал в града с лорд Вазарий от Квег като пленник.

— Не ми е пленник.

— Добра ли е историята?

— Много.

— Хубаво. Но ще ми я разкажеш някой друг път — сега ми трябва Пъг.

— Виж какво — каза Ру. — Я дай да идем в затвора при Новия пазар да навестим Даш Джеймисън.

— Става — каза Накор.

Излязоха.

Градът бавно се връщаше към живота, какъвто го знаеха отпреди войната. Всеки ден се възстановяваше по някоя сграда и се отваряше по някой дюкян. Мълвата говореше, че до седмица от Кеш ще пристигне керван, първият след боевете. Тъй като официално не беше обявена война, търговията между Кралството и Кеш се възстановяваше. Ако Гилдията на Коработрошачите можеше да продължи с ваденето на корабите, до следващото лято заливът щеше да стане плавателен, а до следващата година — напълно възстановен.

— Градът е като човек, виждаш ли? — подхвърли Накор.

— Доста понабит — съгласи се Ру, — но се съвзема.

— Нещо повече — каза Накор. — Някои градове нямат… не знам как точно да го нарека, идентичност може би. Чувство за нещо различно. Като много от тия в империята. Много стари градове, с голяма история, но всеки ден е като следващия. В сравнение с тях, Крондор е много живо място.

Ру се засмя.

— Може и така да се каже.

Стигнаха пазара и видяха затвора, светнал от прясната боя и с решетки по всички гледащи навън прозорци. Щом влязоха през вратата, завариха някакъв намусен чиновник, който вдигна глава и попита:

— Да?

— Търсим шерифа — каза Накор.

— Навън е, на пазара някъде. Извинете. — Наведе глава и се залови отново с бумагите си.

Ру махна на Накор да излязат. Спряха на вратата и загледаха гъстото човешко гъмжило. Продавачите се бяха подредили по сергиите, а външният край на пазарището беше пълен с разпънати пъстри одеяла с подредена по тях стока, коли, натоварени с продукти, и мъже, понесли табли със стока.

— Може да е навсякъде — каза Ру.

Накор се ухили.

— Знам как да му привлека вниманието.

Ру го хвана за рамото.

— Чакай!

— Какво?

— Познавам те, приятелю. Ако си намислил да вдигнеш скандал, тъй че да дотичат всички полицаи по пазара, откажи се.

— Но ще свърши работа, нали?

— Има една стара поговорка…

— Много поговорки има. Коя точно имаш предвид?

— Да не удряш с брадва, за да убиеш муха на носа на приятел.

Накор се разсмя.

— Знам я.

— Хубаво. — Въпросът е, че трябва да намерим Даш, без да вдигаме скандал.

— Добре — каза Накор. — Води.

Навлязоха в човешката гмеж. Населението в Крондор бе все още наполовина отпреди, но въпреки това пазарът изглеждаше претъпкан, защото хората се тълпяха тук.

Тръгнаха от фургон на фургон. Продаваха се тикви, царевица, чували със зърно и даже ориз от Края на сушата, плодове, вино и ейл и каква ли не готова храна. Накор закиха, щом минаха покрай един продавач на пакашка — хлебен джоб, пълен с месо, лук, пипер и люти чушлета.

— Тоя е сложил толкова люто, че очите ми ще изхвърчат — изсумтя исаланецът.

Ру се засмя.

— Някои обичат месото лютиво.

— Отдавна съм разбрал — каза Накор, — че прекалените подправки обикновено прикриват лошо месо.

— Баща ми пък казваше — отвърна Ру, — че ако подправките са достатъчни, е все едно какво е месото.

Накор се засмя.

На ъгъла видяха група мъже, застанали пред един голям фургон — подвижна пивница. В двата края на фургона бяха поставили две бурета и дъската върху тях служеше за тезгях. Двайсетина души пиеха и се смееха. Когато Накор и Ру приближиха, те се смълчаха и изчакаха двамата да подминат.

— Странно — каза Накор, след като продължиха по улицата.

— Кое?

— Онези там.

— Какво им е странното?

— Обърни се и ми кажи какво виждаш.

— Ами работници. Пият.

— Погледни по-внимателно.

— Какво искаш да кажеш?

Ру се почеса по брадичката и добави:

— Прав си. Има нещо странно, но не мога да кажа какво е.

— Първо, това не са работници — каза Накор. — Облечени са като работници, но не са. Войници са.

— Войници? Защо войници?

— За твоята работа не стигат работници, нали?

— Да — каза Ру. — Не стигат.

— Тогава какво търсят тук работници? Да пият ейл по това време?

— Ами… — Ру замълча, после каза: — По дяволите. Мислех, че просто обядват.

— Това е второто нещо. До обяд има цели два часа. А забеляза ли как спряха да говорят, щом се приближихме? И как всички ги заобикалят отдалече?

— Да. Значи въпросът е какво търсят тук войници, облечени като работници, и да се напиват още от заранта?

— Не това е въпросът — рече Накор. — Те стоят тук, облечени като работници, и се напиват от заранта, за да помислят хората, че са работници и се напиват от заранта. Въпросът е защо се опитват да накарат хората да помислят, че са работници, които…

— Разбрах — прекъсна го Ру. — Дай да намерим Даш.

След малко видяха няколко души с червени ленти на ръцете — водеше ги Даш. Той каза на хората си да продължат и попита:

— Какво има?

— Кажи на прадядо си, че искам да говоря с него — отвърна Накор. — Но преди това… ей при оня фургон има едни хора… Облечени са като работници, но не са работници.

Даш кимна.

— Знам. Има няколко такива групи из пазара.

— О? — каза Ру. — Знаеш?

— Що за шериф щях да съм, ако не знаех?

— Като всички други — каза Накор. — Все едно, щом знаеш за тия, можем да поговорим за Пъг.

— Какво?

— Трябва да го видя.

Даш присви очи.

— И какво искаш да направя?

— Ти си му роднина. Как се свързваш с него?

Даш поклати глава.

— Не го правя. Татко може да е имал някакъв начин, но не ми го е казвал. Нито на Джими — иначе щях да знам. Баба трябваше само да си затвори очите.

Накор кимна и каза:

— Знам. Гамина можеше да говори с него от другия край на света.

— Мислех, че ти ще имаш някакъв начин — каза Даш.

— Не го виждам толкова често, освен когато не сме на острова. Може би е там. — Накор се обърна към Ру. — Можеш ли да ми заемеш един кораб до Острова на чародея?

— Ако не си забелязал, там бушува истинска война! — каза Ру. — Кораб на Свободните градове може и да преплава оттам, без да го спрат, но кралски кораб ще налети или на квегански пирати, или на кешийски кораби, или на кораби на Фадавах. Мога да ти дам един кораб, но цяла флота не мога.

— Не ми трябва флота. Един кораб стига.

— А враговете?

— Не се безпокой — ухили се Накор. — Имам си номера.

— Добре — каза Ру. — Но какъв е проблемът?

— О, не ти ли казах?

— Не. — Ру погледна Даш, но той само сви рамене.

— Е, то трябва да се види — каза Накор и тръгна, без да го интересува дали ще го последват.

Ру погледна Даш и каза:

— Май наистина трябва да видим за какво става дума.

Забързаха след Накор и стигнаха чак до източната порта.

— Трябваше коне да вземем поне — задъхано каза Ру.

— Нямам кон — каза Накор. — Някога имах — красив черен жребец, но той умря. Това беше, когато бях Накор Синия ездач.

— Какво искаше да ни покажеш? — попита Даш.

— Ей това — каза Накор и посочи статуята, вдигната преди седмица.

Пред статуята се бяха струпали десетина души, оглеждаха я и ръкомахаха.

Даш и Ру свиха от пътя и отидоха да видят какво толкова гледат.

— Какво е това?! — възкликна Ру.

По лицето на статуята се виждаха две червени резки, точно под очите, набраздили иначе съвършения лик.

— Прилича на кръв! — ахна Даш.

— Кръв е — каза Накор. — Статуята на Господарката плаче с кървави сълзи.

— Пак някой номер, нали? — попита Ру.

— Не! — възрази Накор. — Не бих се унизил с евтини номера, не и когато става дума за Господарката. Тя е Богинята на Доброто и… е, просто не бих го направил.

— Добре — каза Даш. — Ще ти повярвам. Но какво го причинява?

— Не знам — отвърна Накор. — Но това е нищо. Трябва да видите другото.

Забърза се отново. Даш и Ру се спогледаха и Даш каза:

— Нямам търпение да видя какво е другото.

Отново тръгнаха след бързащия дребосък. Влязоха през градските порти, минаха през източния квартал и обратно, чак до пазара. Само че този път отцепиха през пазара на юг и продължиха към Храмовия площад.

— Защо не се случиха тия две чудеса едно срещу друго? — изпъшка Ру.

— Представа нямам — изпъшка и Даш.

Стигнаха празния участък между храмовете на Лимс-Крагма и Гуис-ва. Бяха се събрали жреци от околните храмове и гледаха струпалата се пред една грамадна шатра тълпа.

Откъде Накор беше намерил шатрата, Даш нямаше представа. Вчера я нямаше, а днес — огромен павилион, с достатъчно място да събере двеста души.

Даш почна решително да си пробива път през тълпата. Някои започнаха да възразяват, но после видяха червената лента. Щом се добра до входа, с Накор и Ру на стъпка след него, Даш спря и зяпна.

— Богове! — промълви Ру.

Точно зад входа, с гръб към тях, седеше Шо Пи — и до него още петима-шестима послушници. А в центъра на шатрата бе младата Алийта. Само че тя нито стоеше, нито седеше. Беше в поза точно като на Шо Пи: с кръстосани нозе и ръце в скута. И беше окъпана от ореол от чисто бяла светлина, която сякаш се излъчваше от нея и изпълваше шатрата със светлик. Но тя… се рееше на шест стъпки над земята.

Ру сложи ръка на рамото на Накор и каза:

— Ще ти дам кораб.

— Защо прадядо ми? — прошепна Даш. — Защо не попиташ духовниците от другия храм?

— Заради онова — отвърна Накор.

Точно под жената над земята се беше разстлало нещо. Даш и Ру не го бяха забелязали, когато влязоха, заради смайващата гледка с реещата се във въздуха жена. Но сега виждаха ясно, че във въздуха виси някаква чернилка, облак от нещо злокобно и вдъхващо ужас. И двамата изведнъж ги осени с пределна яснота: светлината от младата жена задържаше тази черна сила, пазеше я да не се разпространи.

— Какво е това? — прошепна Даш.

— Нещо много лошо — каза Накор. — Нещо, каквото не съм виждал през целия си живот. И нещо, за което Пъг трябва да разбере при първа възможност. Жреците скоро ще научат за него и тяхната роля е важна, но Пъг трябва да научи за това. — Погледна Даш в очите. — И то бързо.

Ру сграбчи Накор за ръката.

— Тръгваме веднага. Ще те кача на някой кораб, а ти ще кажеш на капитана къде искаш да те откара.

— Благодаря — каза Накор и подвикна на Шо Пи: — Грижи се за работите тук. И кажи на Доминик, че той командва, докато се върна.

И да го чу, Шо Пи не отвърна нищо. Щом излязоха от шатрата, Ру каза:

— Шо Пи винаги е с тебе.

Накор сви рамене.

— Така беше. Но вече не съм му учител.

— Откога?

Накор посочи през рамо.

— Откакто тя почна да плува във въздуха. Отпреди два часа.

— Разбирам.

— Нали това ти казвам.

— Какво ми казваш?

— Ами нали ме попита!

— Аз? — възкликна Ру. — Аз май те питам какво искаш да кажеш всеки път, когато те срещна.

— Когато влязох в кафенето и казах: „Няма да стане“, говорех за онова. За оная чернилка.

— Не знам какво е и не искам и да знам, но „няма да стане“ май е доста меко казано. Направо ме уплаши.

— Ще я оправим — каза Накор. — Веднага щом се добера до Пъг.

Стигнаха до кейовете и само след няколко минути една от лодките на Ру ги откара до един от най-бързите му кораби.

— Какво ще правиш, ако Пъг не е на Острова на чародея?

— Не се безпокой. Гатис ще ми го намери.

Накор се качи по въжената стълба, а Ру извика:

— Капитане! Вдигай платната и го откарай където ти каже!

— Ама господин Ейвъри! — викна капитанът. — Разтоварили сме едва наполовина.

— Имате ли продоволствие за две седмици по море?

— Имаме, сър.

— Значи вдигай платната.

— Слушам, сър — отвърна капитанът.

По палубата се разтичаха мъже, а Ру нареди на гребците да го върнат на брега. Когато стигна пристана, видя, че платната на кораба вече се изпъват, и пожела лек път на Накор. С попътни ветрове щеше да стигне Острова на чародея до седмица или дори по-малко. А като знаеше „номерата“ на Накор, не се и съмняваше, че такива ще има.

Не можеше да се отърси от чувството, че каквото и да ставаше в Крондор, то далеч надминава по сериозност всичките му планове за богатство и власт. Играта, която предстоеше да се развърне, не беше по силите дори на най-богатия човек в Западните владения и това го плашеше. Реши тази вечер да освободи работниците рано и да се върне в имението си. Там Карли надзираваше възстановителните работи и той изпитваше непреодолимо желание да прекара нощта с жена си и децата.

 

 

Джими чете докладите, докато очите му не се насълзиха. Стана и заяви:

— Трябва да изляза малко на въздух.

— Разбирам — каза Дуко. — Четеш от съмване.

Вещината на Дуко в писмената кралска реч се подобряваше и той вече можеше да чете заедно с Джими или да разбира, ако някой друг чете на глас, но съобщенията, които пристигаха, ставаха все по-важни и той искаше да е сигурен, че не греши.

Ефектът от това занимание беше двоен: първо, Джими в момента не можеше да види на повече от две стъпки пред себе си и, второ, той самият започваше все по-ясно да разбира стратегическото положение по южната граница на Кралството.

Кеш имаше план. Джими не беше сигурен какъв точно е този план, но беше почти убеден, че Кралството ще трябва да ангажира големи сили на две места — в Края на сушата и близо до Шамата на изток. Понякога имаше чувството, че е почти на път да предугади следващата стъпка на Кеш, но някак си просто не можеше да съчетае всичко в ума си.

От улицата долетя на галоп вестоносец, дръпна юздите на плувналия в пяна кон и извика:

— Сър! Съобщение от Шамата!

Джими слезе от стълбището и взе пакета. Занесе го вътре и Дуко каза учудено:

— Много бързо. Прочети го.

Джими прочете писмото и възкликна:

— Богове! Един от патрулите ни е забелязал бързо движеща се кешийска колона през прохода Тахупсет.

— Какво означава това? — попита Дуко.

— Проклет да съм, ако знам — каза Джими. Махна на един от ординарците в стаята да донесе карта и я разгъна пред херцога. — Проходът преминава от западното крайбрежие на Морето на сънищата. Част е от стария кервански път от Шамата до Ландрет.

— Но защо кешийците ще заплашват Ландрет, след като в Шамата имаме гарнизон, който може да ги удари отзад?

Джими се замисли за миг, после каза:

— Защото не са тръгнали за Ландрет: Искат ние да си помислим така.

— Къде отиват тогава?

Джими огледа картата.

— Те са твърде далече на изток, за да подкрепят някакъв ход при Края на сушата. — Показа на картата и продължи: — Ако свият оттук на запад, могат да излязат при нас, но ние сме твърде добре защитени с подкрепленията за Края на сушата тук.

— Освен ако не искат да ни отвлекат преди да ударят Края на сушата.

Джими потърка уморените си очи.

— Може би.

— Намерението да ни изолират от Края на сушата би било логично — каза Дуко.

— Стига да можеха. Но ще им трябват доста повече хора. Може би ако скришом превеждат части през… Имам опасение, милорд, и то никак не ми харесва.

— Какво?

Джими показа на картата.

— Ами ако колоната не тръгне на северозапад към Ландрет, а хване право на север?

— Това би ги довело дотук — каза Дуко. — Но ти каза, че не се опитват да ни заблудят.

— Но ако тръгнат право на север оттук — пръстът му се спря на едно петно на картата, — са на петдесет мили източно от обичайния ни патрулен маршрут.

— Там няма нищо — отбеляза херцогът.

— Няма нищо за отбраняване — каза Джими. — Но ако продължат право на север, ще хванат една планинска пътека ето тук. Част от стария кервански път от рудниците на джуджетата при Дорджин. А този планински път стига ето дотук. — Пръстът му се заби в картата.

— До Крондор?!

— Да — каза Джими. — Ами ако прекарват конници и пехота по този път от седмици? — Огледа още веднъж донесението. — Нито дума за знамена или други отличителни знаци. Могат да са отвсякъде от империята.

— Държат ни в позиционна война с частите, които сме свикнали да виждаме, а в същото време подвеждат части от вътрешността на империята…

— И взимат Крондор с мълниеносна атака.

Дуко се изправи, повика Матак и заповяда:

— Искам всички части да са готови за поход до час! — Обърна се към Джими. — Заповедта ме задължава да отбранявам Южните окрайнини. Затова ще запазя гарнизона, но ако си прав, на принца ще му трябва всеки войник, който можем да заделим в Крондор.

И с ефикасност, породена от опита, само за няколко минути приведе в действие целия гарнизон.

— Джими, колоната ще водиш ти и дано пристигнеш навреме. Защото ако си прав, Кеш ще удари Крондор всеки момент, а ако го вземат…

Джими разбираше дори по-добре от Дуко какво би означавало това. Кралството щеше да се окаже разцепено на две. Армията на Грейлок щеше да е вплетена в борба при Илит, армията на Дуко щеше да е принудена да удържа агресорите при Края на сушата, а гарнизонът в Шамата щеше да е принуден да стои на отбранителна позиция, за да предотврати удар при Ландрет. Ако Кеш вземеше Крондор, Грейлок щеше да изгуби цялата поддръжка по суша от юг, както и всякаква възможност за отстъпление. Щеше да се окаже заклещен между две вражески армии. А ако изгубеха армиите на Запада…

— До час ги повеждам — каза Джими.

— Добре. Защото ако Крондор падне, Западът наистина е загубен.

Тази бележка от страна на човек, опитал се да съкруши Запада само преди година, прозвуча малко иронично, но Джими беше твърде зает, за да го забележи. Върна се бързо в щаба и извика на първия ординарец, когото видя:

— Събери ми багажа и изведи коня ми от конюшнята!

Грабна един празен пергамент и седна на писалището, като изблъска писаря от стола му.

Не можеше да заповяда нищо на рицар-маршала на Крондор, но можеше да му изпрати съвет. Много изразителен „съвет“.

Така че написа:

Донесенията сочат, че има голяма вероятност за силна офанзива срещу Крондор от Кеш, с удар по стария път на мината Дорджин. Настоявам да пратите всички части, които можете да отделите, на юг по най-бързия начин.

Джеймс, граф Венкар.

Взе парче восък, нагря го и удари отгоре пръстена-печат.

Писарят, когото бе избутал, седеше и го гледаше втрещено. Джими се обърна към него и попита:

— Как се казваш?

— Хърбърт, сър. Хърбърт от Ръдърууд.

— Ела с мен.

Писарят се огледа слисано, но другите ординарци и чиновници в помещението мълчаха.

Минаха покрай Дуко, който все още гледаше през прозореца стягащите се за поход части, и Джими отведе мъжа до пристанището, където чакаше на котва кралски кораб.

Тръгна бързо по скърцащия трап и когато се качи на палубата, извика:

— Капитане!

— Да, сър! — отвърна му глас от мостика.

— Заповед! Откарай този човек на север.

Писарят стоеше на стълбата зад него. Джими посегна назад, сграбчи го за предницата на туниката и го бутна на палубата.

— Хърбърт, вземи това съобщение. Отплаваш на север, намираш армията ни и го връчваш на лорд Грейлок или капитан фон Даркмоор. Ясно?

Писарят се беше опулил и не можеше да проговори, а само кимна.

— Капитане, откарай този човек при лорд Грейлок. Той е някъде на юг от Квесторско око!

— Слушам, сър! — отзова се капитанът, обърна се и извика: — Вдигайте платната!

Джими остави стъписания Хърбърт на палубата и затича през градчето. Надяваше се, че снаряжението му вече е готово. Нямаше търпение да тръгне миг по-скоро и да стигне в Крондор. Брат му беше в Крондор и ако Грейлок не успееше да отведе частите си на юг навреме, всичко, което оставаше между Даш и погрома бяха няколко дворцови стражи, шепа градско опълчение и една още недовъзстановена крепостна стена.

 

 

Ерик извика:

— Удари пробива!

Катапултите от двете страни сипеха камъни и бали горящо сено. Свистяха огромни стрели на балисти, мъже падаха с писъци и гинеха.

Битката кипеше от призори предния ден, а нощта направи сцената адска. Врагът се бе окопал зад висока стена, над която бяха наредени платформите на бойните машини. Хиляди бяха загинали в строежа на това укрепление и мъртвите бяха оставени извън стената, непогребани. Вонята се носеше на мили пред първия ред ровове. Рововете бяха пълни с вода, над която бяха излели масло. Маслото беше запалено и хвърляше черна пелена по терена.

Граф Ричард се беше оттеглил на отбранителна позиция и се бе съгласил, че единственият подход е прекият. Ерик беше ръководил строителството на няколко масивни дървени моста, които трябваше да бъдат изтъркаляни по дървени трупи, изсечени от близката гора. Първата група ровове беше трудна за преодоляване, заради стрелбата с лъкове горе от стената, но бойците успяха да ги прехвърлят и припряно захвърляха пръст върху маслото, потушавайки огъня.

За щастие на кралските сили, когато се добраха до стената, тя се оказа дървена. Беше построена великолепно и много здрава, но след като беше от дърво, можеше да бъде свалена. Немалко мъже загинаха, сечейки с тежки брадви по ключови места, а когато работата им най-сетне приключи, през проломите бяха хвърлени вериги с железни пръти. Прътите се препречваха, след като ги дръпнеха, после започваха да теглят веригите с товарни коне.

Бяха смъкнали широк дванадесет стъпки участък от стената и сега кралските сили се изливаха през този отвор. Ерик изчака, докато отворят огромните порти, затварящи пътя, за да поведе през тях конницата си.

Портите изведнъж потрепериха, после зейнаха и Ерик заповяда щурм. Пришпори коня си и той скочи напред.

Очите на Ерик сълзяха от пушека, но той ясно видя какво има от другата страна на портите и извика припряно да спрат.

Пехотинците му се бяха счепкали в ръкопашна схватка по бойниците.

— Слизай! — извика той на хората си. — След мен!

Затича през портата и мъжете зад него видяха какво го е накарало да спре щурма. Точно зад портата имаше дълбока десет стъпки яма с наострени дървени колове. Портата беше само с шест стъпки по-широка от ямата, по три от всяка страна, така че спешени можеха да я заобиколят, но не и на коне.

Ерик подкани мъжете през дима, примига да махне сълзите от очите си и извика:

— Откъде идва този пушек?

— Ей оттам — отвърна му познатият глас на Джедоу Шати.

Ерик погледна натам, където сочеше приятелят му.

— Проклятие.

Да, проклятие и пак проклятие.

На сто разкрача по пътя се бяха строили в бойни редици хиляди мъже, с офицери и конница на двата фланга и в тила. Виждаха се още катапулти, мангонели и балисти. Това не беше отбранителна позиция. Тази армия беше готова за атака.

Изведнъж Ерик осъзна какво предстои. Обърна се към стената и се сети, че ако бъде свалена назад, ще се получи масивен мост над рововете.

— Назад! — изрева той.

— Отстъпвай и се приготви! — извика Джедоу.

Ерик затича към чакащия го кон и се метна на седлото. Звукът на роговете и мъжките викове на пътя му подсказаха, че му предстои сражение с генерал Фадавах. И единствената мисъл, която го споходи, не беше за победа, а за оцеляване.