Реймънд Фийст
Парчета скършена корона (24) (Разказ за братята)

20.
Сблъсък

Ехтяха мъжки викове.

Ерик даде знак на третия ешелон да тръгне напред и бойците навлязоха в мъртвата зона. Тежкият таран беше разбил вратата и първата и втората вълна вече бяха в укреплението. Този път съпротивата беше по-силна, но както и при първите две барикади, на които се натъкнаха, отбраната бе по-скоро показна, отколкото реална.

Съобщенията от Субаи бяха разтревожили Ерик и Грейлок. Описанието му на отбранителните съоръжения притесни Ерик, че силите им няма да стигнат за задачата да извършат пробива навреме и да спасят Ябон. Лятото вече почти преваляше — само след седмица бе празникът на Банапис. Ако заваляха проливни дъждове или ранен зимен сняг, можеше окончателно да изгубят провинция Ябон. А ако изгубеха Ябон тази година, беше възможно отново да изгубят Крондор през следващата.

Ако не и по-рано.

Ерик не можеше да се отърве от чувството, че Крондор е оголен и готов за превземане, стига Кеш да осъзнае този факт. Надяваше се, че преговорите в Звезден пристан вървят добре.

Изтласка тревогата от ума си и погледна Оуен. Рицар-маршалът на Крондор кимна и Ерик пришпори коня си. Незнайно по какви причини Оуен му беше наредил да остане отзад при командната шатра, вместо да поведе първия щурм, каквото беше желанието на Ерик.

Битката беше яростна — продължи около час, — след което отбраната изведнъж се прекърши. Ерик подкара коня си през портата и разбра, че и този път се бяха оказали срещу противник, на когото липсват необходимите ресурси за устойчива отбрана.

Обиколи района и се увери, че вече всичко е под контрол.

Както и предния път, изпрати по пътя леката конница, за да попречи на побягналите да достигнат следващата отбранителна линия.

Грейлок влезе през портата на укреплението и Ерик подкара към него.

— Това е безсмислено. Ако твърденията на Субаи са верни, трябваше да седим извън стената и да ги чакаме, докато измрат от глад.

Оуен сви рамене.

— Заповедите на принца не ни позволяват да се мотаем. — Огледа се. — Макар че ако беше опрял кама в гърлото ми, щях да съм принуден да се съглася. — Изправи се на стремената. — Гърбът ми копнее за удобен стол край огъня на хана „Червената патица“, с халба ейл в ръката и майчината ти гозба пред мен.

Ерик се ухили.

— Ще го кажа на мама следващия път, като я видя. Ще бъде поласкана.

Оуен му се усмихна — и внезапно сякаш отскочи от седлото, превъртя се над задницата на коня и се стовари тежко на земята. Конят му скочи напред.

Стъписан, Ерик се огледа, но видя само хвърлящи мечовете си наемници. Тук-там, все още се биеха, но онзи, който бе изстрелял поразилата Грейлок стрела от арбалет, не се виждаше никъде.

— Проклятие!

Ерик скочи от коня си и се наведе над Грейлок. И веднага разбра ужасната истина. Стрелата стърчеше над металния нагръдник на Оуен — беше го пробола между гърдите и гърлото. Очите на Оуен се взираха безжизнено към небето.

Гняв и безнадеждност смразиха сърцето на Ерик. Искаше му се да закрещи. Оуен му беше най-близкият приятел от години, още преди Ерик да стане войник. И двамата обичаха конете, хубавите вина на Даркмоор и плодовете на честния труд. Докато се взираше в безжизненото тяло на отколешния си неразделен спътник и другар, в ума му нахлуха образи — на смях и шеги, на заедно изтърпени несгоди, и одобрението на стария учител — така щедър в похвалите и толкова безмилостен в укорите си.

Ерик се обърна и видя убиеца на Оуен. Беше кралски войник. Държеше арбалет, а друг войник до него сочеше към Ерик. Ерик скочи и затича към тях.

— Какво стана?

Двамата изглеждаха така, сякаш пред тях се бе появил самият бог убиец Гуис-ва. Единият изгледаше готов да повърне, на челото му бе избила студена пот.

— Капитане… Аз…

— Какво? — настоя Ерик.

В очите на мъжа бликнаха сълзи.

— Тъкмо се канех да стрелям, когато извикаха да спрем. Метнах арбалета на рамо, но той изпусна.

— Така беше! — намеси се другият. — Стрелата излетя сама. Беше злополука.

Ерик затвори очи и се разтрепери. От всички шеги, които му бе поднасяла съдбата през краткия му живот, тази беше най-жестоката. Оуен бе умрял от ръцете на един от собствените си войници. Злополука, заради немарливост и несръчност.

Преглътна и потисна отчаянието и гнева си. Знаеше, че ще се намерят други офицери, които да обесят нещастника затова, че не е свалил стрелата от арбалета, едно нехайство, струващо на Кралството живота на главнокомандващия на Запада. Погледна двамата и каза:

— Махайте се.

Те побягнаха без колебание, сякаш искаха да се махнат колкото може по-далече от капитана, преди да е избухнал гневът му. Ерик остана за миг вкочанен, после се обърна и видя струпалите се около Оуен Грейлок, рицар-маршала на Крондор, войници. Тръгна спокойно през тях, отблъсквайки ги леко, но решително от пътя си, и застана отново над стария си приятел.

Коленичи, прегърна го като малко дете и се обърна към портите. Битката още не беше свършила, но положението беше овладяно и Ерик изпита нужда — дълг — да отнесе сам стария си приятел до командния павилион; не можеше да възложи тази задача на друг. Вдигна тялото на Оуен и бавно тръгна по пътя.

 

 

Цареше неловка тишина. Ерик стоеше до празния командирски стол на Оуен. Огледа помещението. Имаше десетина по-старши от него командири, но никой с уникалния пост капитан на Пурпурните орли. Благородниците в шатрата също бяха по-старши от него, но никой от тях не влизаше в командната структура на Патрик.

Ерик се окашля притеснено и каза:

— Ваши благородия, изправени сме пред дилема. Рицар-маршалът загина и ни е нужен командир. Докато принц Патрик не назначи такъв, трябва да бъдем единни в своя дълг. — Огледа шатрата. Много от присъстващите се взираха в него подозрително. — Ако капитан Субаи беше тук, с лекота щях да го приема за водач, предвид дългите му години служба на принципата. Или ако капитан Калис, моят предшественик, беше тук, той също щеше лесно да поеме командирския пост. Но сега сме в опасна и неудобна ситуация.

Ерик погледна един ветеран, графа на Макърлик, и каза:

— Милорд Ричард.

— Да, капитане?

— От всички присъстващи вие сте най-старши и по служба, и по възраст. За мен би било чест да изпълнявам вашите команди.

Дребният граф, от един малък край на Кралството извън Таунтънската падина, изглеждаше едновременно изненадан и зарадван. Огледа шатрата и след като никой като че ли не възрази, отвърна:

— Ще служа като временен командир, докато принцът не назначи друг, капитане.

В шатрата сякаш се долови въздишка на облекчение — конфликтът между избрания от принца капитан и благородниците поне засега беше избегнат. Графът на Макърлик каза:

— Нека най-напред изпратим рицар-маршала в последния му път до Крондор, а веднага след това искам всички по-старши офицери на заседание.

Ерик фон Даркмоор отдаде чест.

— Слушам, сър.

И излезе от шатрата преди някой да е заговорил. Побърза да потърси Джедоу Шати, защото искаше да се погрижи хората му да знаят задачата си преди някой друг офицер да ги е намерил и да им е възложил друга. Публично щеше да отдава дължимото на новия командир, но не смяташе да остави хората си на случайните прищевки на човек, който само допреди година е устройвал пирове в мирното си крайморско имение на половин континент оттук.

 

 

Цялата кралска армия на Запада бе застанала мирно от двете страни на пътя. Фургонът, понесъл тленните останки на Грейлок, бавно пое на юг. Мъже, които съвсем бегло познаваха рицар-маршала на Крондор, стояха редом до хора, служили от първия си ден с Оуен.

Въпреки победата предния ден в лагера цареше мрачно настроение, сякаш всички усещаха, че лесните победи вече са зад тях, а бъдещето им готви само още загуби и страдание.

Барабаните биеха в траурен ритъм, един-единствен рог просвири тъжно за сбогом и когато фургонът минаваше покрай взводовете, знаменосците смъкваха знамената и мъжете отдаваха чест с юмрук на сърцето и сведена глава.

Отряд крондорски пиконосци, двайсет подбрани мъже, по десет души от всяка страна на фургона, придружаваха своя пълководец към столицата.

Всички командири освободиха хората си и Ричард, графът на Макърлик, даде знак на сигналиста да свири офицерски сбор. Ерик забърза към командирската шатра, като изтласка от ума си неприятното чувство, че ще види някой друг да седи на стария стол на Оуен.

Граф Ричард беше стар човек, с побеляла коса и сини очи. Дългото му лице бе похабено от дългите години служба, но гласът му бе силен и ясен.

— Назначавам капитан фон Даркмоор за мой първи заместник, господа, за да се запази приемствеността, доколкото е възможно — каза той. — По тази причина моля всички да се върнете към досегашните си задължения и всички комуникации да поддържате чрез капитан фон Даркмоор. Ще наредя на своя син Леланд да поеме командването на нашите конни части от Макърлик. Това е всичко.

Благородниците и другите офицери се оттеглиха и Ричард каза:

— Ерик, остани за малко.

— Да, сър? — попита Ерик, след като останаха сами.

— Знам защо избра мен, синко — каза старият благородник. — Имаш здрав усет за политика. Признавам го. Това, което няма да допусна, е всякаква мисъл, че можеш да ме използваш за собствените си цели.

— Сър, ще изпълнявам вашите заповеди и ще ви предлагам най-добрия съвет, на който съм способен. Решите ли, че не ви служа добре, можете да ме отстраните когато пожелаете и няма да възразя, дори пред принца.

— Добре казано — отвърна графът. — Но трябва да опозная и сърцето ти. Виждал съм как водиш хора на бойното поле, фон Даркмоор, и донесенията за действията ти миналата година при Кошмарния хребет ти правят чест, но трябва да съм сигурен, че мога да разчитам на теб.

— Милорд — каза Ерик. — Нямам амбиции. Станах капитан с нежелание, но служа до предела на възможностите си. Ако желаете да ме смените, ще приема заповедите ви и веднага ще замина там, където наредите.

Старецът го изгледа малко по-продължително.

— Няма да е необходимо, Ерик. Просто ми кажи какво става.

Ерик кимна. Описа накратко опасенията си и тези на Грейлок, че са подведени с поредица от защити, за да се натъкнат глупаво на истинската южна позиция на Фадавах. Посочи една купчина пергаменти и каза:

— Донесенията на Субаи са тук, сър, и ви съветвам да ги прочетете. — Посочи картата на масата пред граф Ричард. — Ние се намираме тук, а някъде тук… — пръстът му се измести на около шестдесет мили нагоре по картата — би трябвало да се сблъскаме с първата сериозна отбранителна позиция. Ако това, което пише Субаи, е точно, за да стигнем до Илит, ще трябва да платим адска цена.

— Приемам, че сте обмислили всички възможности, десанта на Свободните градове и атаката от запад, опита за десант извън залива и останалото?

Ерик кимна:

— Ще поискам да ми доложите по-късно за тези отхвърлени възможности, само за да не би да мога да измисля нещо, което двамата с Оуен сте пропуснали, но съм сигурен, че не сте пропуснали нищо. Ако приемем, че това е така, какво ще правим?

— Искам да взема патрул, да отида на север и да видя докъде ще мога да стигна преди нещата да станат гадни — отвърна Ерик. — Искам да видя това, което е видял Субаи, милорд.

Графът дълго не каза нищо — умът му претегляше възможностите.

— Изпращам писмо до принц Патрик, с което го моля да ме освободи от тази длъжност, но дотогава предполагам, че се налага да действам като командир — каза накрая. — А ти ще направиш следното. Прати хадатските планинци нагоре по десния фланг. Те могат да се движат през хълмовете по-добре от всички, с които разполагаме. Накарай ги да тръгнат веднага. После прати отряд от твоите Пурпурни орли по левия фланг, покрай брега, но скришом. След това, утре призори, искам двамата със сина ми да поведете конен патрул нагоре по главния път. Постарайте се да сте колкото може по-шумни и непредпазливи.

Ерик кимна.

— Това ще отмете всеки, които се опита да постави засада.

— Ако боговете са добри, всички би трябвало да влезете в Илит едновременно и да вдигнете по халба ейл. Боговете обаче напоследък са стиснати откъм добрина към Кралството. — Вдигна очи и видя, че Ерик още стои пред него. — Е, тръгвай, свободен си — или каквото там се полага да кажа.

Ерик се ухили на стареца.

— Слушам, сър. — Отдаде чест и излезе.

 

 

Талвин даде знак и Даш му махна в отговор през отворената врата. После посочи, че Талвин и мъжете с него трябва да заобиколят следващото каре и да се озоват зад тези, които преследваха. Целта им бяха четирима души, които очакваха петия през последния половин час и се бяха събрали в един двор зад изоставен дюкян в бедняшкия квартал. Талвин изчезна в нощта с хората си.

С помощта на Шегаджиите, на Даш му беше нужна една седмица, докато открие мястото на срещата. Талвин беше набелязал трима души, вероятно кешийски агенти, а четвъртият беше или поредният агент, или техен наемник. Даш бе подслушал достатъчно откъслеци от разговора им и знаеше, че вече нервничат и че скоро ще се махнат, ако човекът, когото чакат, не се появи.

Искаше Талвин и двамата полицаи с него да се готови да се приближат от другата страна на двора, през счупената ограда до задънената уличка. Даш и мъжете с него се намираха в един стар дюкян, накачени по гредите под тавана.

Даш им махна и тримата бързо и безшумно се смъкнаха на пода.

— Няма да дойде — каза един от четиримата наблюдавани, мускулест мъж, облечен като ратай. — Трябва да се пръснем и да се срещнем някъде утре.

— Може да са го хванали — отвърна втори; беше слаб и изглеждаше опасен: носеше сабя и кама.

— Кой? — попита първият.

— Кой според тебе? — подхвърли другият. — Хората на принца.

— Май са станали по-бързи, отколкото бяха — чу се глас откъм съседната сграда. — За малко да ви спипат.

— Какво искаш да кажеш? — попита първият.

— Видях полицаи. Преди малко се отдалечиха от сградата. Даже надникнаха през вратата. Сигурно просто не са ви видели.

Даш реши, че точно сега е моментът. Извади сабята и изскочи от скривалището. Тримата полицаи хукнаха след него. Първият мъж се обърна да побегне и се натъкна на Талвин, който бе запречил една голяма дупка в оградата.

— Хвърлете оръжията! — заповяда Даш.

Четирима от мъжете хвърлиха оръжията, но слабичкият, този, когото Даш бе преценил като най-опасен, извади сабята и камата си.

— Бягайте! — извика той на приятелите си и за да им спечели време, нападна Даш.

Даш знаеше как се отбива такова нападение, но човекът пред него се оказа много добър. Един от полицаите му се опита да му се притече на помощ, с което за малко щеше да причини смъртта му.

— Назад! — извика Даш и отскочи встрани. Полицаят се дръпна. Талвин пристъпи зад слабия мъж и го удари с все сила по тила с дръжката на меча си. Даш се обърна към полицая и изрева:

— Ей така трябва! Удряш ги отзад! А не да се пречкаш! Разбра ли?

Полицаят кимна смутено. Даш се обърна към заловените мъже. Петият, този, който се бе появил последен, му се стори познат. Даш го огледа и каза:

— Познавам те! Ти си чиновник от двореца!

Мъжът го изгледа ужасено.

— Да отведем тая пасмина в двореца за разпит… ако наредите, шерифе — каза Талвин.

Всички разбираха, че Талвин е по-особен случай, но никой досега не казваше нищо. Даш, Талвин, и другите петима полицаи наредиха на двама от пленниците да вдигнат своя изпаднал в несвяст приятел и ги поведоха към двореца.

 

 

— Не са кешийци — каза Талвин.

— За кого работят тогава? — попита Даш.

Бяха в неговата стая, неизползвана, откакто го направиха шериф.

— Мисля, че работят за кешийците, но самите те може и да не го знаят.

Бяха изолирали пленниците в пет отделни стаи в двореца, — Даш искаше всеки да бъде разпитан поотделно. Талвин беше поговорил накратко с всеки от тях преди да започне сериозният разпит.

— Имаме един интересен случай, Пикни, чиновникът от кабинета на принца. Останалите са… странни. Един скитащ наемник, един хлебар, един коняр и един зидар.

— Не приличат на хора, които бих избрал за конспирация — отбеляза Даш.

— Мисля, че са будали — каза Талвин. — Никой от тях няма ум и колкото буболечка. Пикни обаче ме тревожи.

— Мене би ме поразтревожил малко онзи със сабята…

— Дегарден — подхвърли Талвин. — Онзи, който има честта да се опита да те убие.

— Дегарден — повтори Даш. — Беше готов да се опита да се измъкне с бой, вместо да се остави да го пленят.

— Или се надценява със сабята, или е точно толкова глупав, колкото мисля.

— Може да е глупав — отвърна Даш, — но за разлика от другите трима, не е от тия, които бих нарекъл „мирни“ граждани. Прилича ми на човек, който знае пътя си през задни улички и канали. Може да е някой от ония, дето ни създават неприятности в Бедняшкия квартал.

Талвин кимна.

— Е, да ги поизстискаме и да видим какво може да измъкнем.

— Добре. Аз мисля да поспя малко в собственото си легло. От месец не съм го правил.

— Между другото — каза Талвин, — в края на седмицата трябва да напусна.

— Така ли? — отвърна му с усмивка Даш. — Лош ли съм като работодател?

— Херцог Руфио пристига.

— Потвърдено ли е, че той ще е херцогът на Крондор?

— Не публично — отвърна Талвин. — Все едно не си го чул от мен.

Даш му махна и Талвин излезе. Младежът си свали обувките, изтегна се на леглото и се удиви колко мек е дебелият дюшек под него, сравнен със сламата в дъното на затвора.

Зачуди се дали да не си го вземе там… и заспа.

Събуди се, когато някой почука на вратата му.

— Кой е? — попита той сънено и стана да отвори.

— Трябва да поговорим — каза Талвин.

Даш му махна да влезе.

— Колко съм спал?

— Няколко часа.

— Малко е.

— Имаме сериозен проблем.

— Какво? — попита Даш, вече напълно буден.

— Ония петимата са подведени будали, точно както подозирах, но работят за някого вътре в двореца, и доколкото разбирам, той е агент на Кеш.

— В двореца?

Талвин кимна.

— Чиновникът е убеден, че е свързан с бизнес интереси… смята, че може да е старият ти работодател Рупърт Ейвъри.

— Едва ли — отвърна Даш. — Когато Ру иска да научи нещо, просто пита. Короната му дължи толкова злато, че обикновено му го казваме.

— Знам. Той е много свързан с теб, с фон Даркмоор и други. Но Пикни е убеден в това. Дегарден пък, от друга страна, мисли, че работи за контрабандисти от Дърбин.

— Давай накратко.

— Тези петимата, а сигурен съм, че има и други, са събирали информация за разположение на ресурси, на войници, състоянието на отбранителните съоръжения, всяка възможна информация, която би искал да получи един противник. Предавали са я на някого вътре в двореца.

— Странно. Мога да разбера някой в двореца да подава информацията на някого отвън, но отвън навътре?

— Точно това озадачи и мен, но фактът е, че човекът в замъка, на когото са донасяли, не е от хората на Патрик.

— А кой?

— Човек, който е работил тук преди Патрик да пристигне, и е останал, след като Дуко замина. Човек, който, изглежда, е бил навсякъде, когато на някой му потрябва помощ с документи или съобщения. Малар Енарес.

— Богове! Онзи слуга, когото срещнахме в горите миналата зима. Твърдеше, че е от Долината.

Талвин поклати глава.

— Ако можехме да се доберем до документите на дядо ти, обзалагам се, че щяхме да намерим името му в списъка на агентите на Велики Кеш.

Даш изведнъж се притесни за брат си.

— Трябва да разбера дали в порт Викор през последните няколко дни са пристигнали съобщения от Дуко.

— Енарес тръгна с брат ти, нали?

— Да — каза Даш. — Ако е кешийски агент и вече не е заминал за Кеш, за да ги уведоми колко зле са нещата в града, значи е в порт Викор и прави още по-големи бели.

— Предупреди Дуко и ако брат ти е пристигнал жив и здрав, кажи ми.

— Значи напускаш полицията? — попита Даш, след като нахлузи ботушите си и пристъпи към вратата.

— Да. След като новият херцог поеме службата си, ще трябва да възстановя щетите, нанесени от войната. Има агенти, които са ми донасяли и които не знаят, че още съм жив. Има агенти, за които не знам дали вече не са мъртви. Дядо ти имаше удивително извратен ум и направи нещо невероятно. Може да ми струва остатъка от живота, но рано или късно ще възстановя мрежата му.

— Е, докато аз съм шерифът на Крондор, ако ти потрябва помощ, обади се.

— Разбира се — каза Талвин.

 

 

Талвин тръгна към стаите, в които държаха пленниците, а Даш забърза към кабинета на рицар-маршала, където се събираха всички военни донесения преди да бъдат препратени до принц Патрик или на север до лорд Грейлок. Дано Джими да беше изпратил вест.

Полузадрямалият чиновник вдигна глава.

— Да, шерифе?

— Има ли някакво съобщение от порт Викор през последните един-два дни?

Чиновникът прегледа дългия свитък, в който се записваха последните донесения, и каза:

— Не, сър, нито едно от пет дни.

— Ако пристигне, уведомете ме веднага. Благодаря. — Обърна се и тръгна към стаята си. Погледна навън и видя, че слънцето е изгряло. Заряза цялата си умора, обърна се и тръгна към двора, а оттам — към затвора при Новия пазар. Много беше работата и не можеше да чака, докато той тъне в тревоги за брат си.

 

 

— Шериф Паленце — чу се глас зад прозореца.

Даш се събуди. Беше прекарал дълъг ден, опазвайки мира в града, и беше заспал в стаичката в дъното на стария хан.

— Трина? — тихо попита той, стана и надникна през кепенците. Отвори ги и видя лицето на младата жена, осветено от луната.

Остана така — ухилен до уши и по долни гащи. Ризата, панталоните и ботушите му лежаха скупчени до сламеника.

— Защо имам чувството, че си дошла под прозореца ми, понеже искаш да си с мен?

Тя му отвърна с усмивка, огледа го и каза:

— Хубаво момченце си, шериф Паленце, но мъжете, които ми харесват, са с малко повече опит.

Даш започна да се облича.

— Имам чувството, че съм с повече опит от мъже три пъти по-големи от мен. Колкото и да ми харесва да си бърборя с теб, защо все пак ме събуди?

— Имаме проблем.

Даш вдигна сабята си, подаде й я, после се хвана ловко за перваза на прозореца, скочи до Трина и попита:

— Ние, в смисъл „ти и аз“ или в смисъл „Шегаджиите“? — Взе си сабята и я запаса.

— В смисъл целият Крондор — отвърна тя. После внезапно се наведе към него и го целуна по бузата. — Не се подигравах, като ти казах, че си хубав.

Даш я придърпа към себе си и я целуна страстно. После каза:

— Познал съм много жени, въпреки младостта си, но като теб няма друга. — Вгледа се за миг в очите й и добави: — Обади ми се, като събера повече опит.

— Аз съм крадла, а ти — шерифът на Крондор. Страшна двойка, нали?

Даш се ухили.

— Разправял ли съм ти за дядо ми?

Тя раздразнено поклати глава.

— Нямаме време за това.

— Какъв е проблемът?

— Открихме онази сган, дето използва каналите. Може би те са убили хората ти.

— Къде?

— Близо до мястото, където намериха Кърби, малко над Петте краища. Има една голяма табакчийница, изгоряла до основи при битката, но е с голямо мазе и изход към залива и обичайните оттоци на каналите.

— Искам да видя.

— Така си и мислех.

Той тръгна, но Трина го спря.

— Даш?

Той се обърна.

— Какво?

— Старецът.

— Как е той?

Тя леко поклати глава.

— Малко остава.

— Лошо…

Тъгата, която изпита от това, че братът на дядо му умира, го изненада.

— Къде е?

— На безопасно място. Не иска да те види.

— Защо?

— Не иска да вижда никого освен мен и още един-двама.

Даш помълча, после попита:

— Кой ще го замести?

Тя се ухили.

— Да го кажа на шерифа?

Даш отвърна сериозно:

— Ще ми го кажеш, щом ви сполети беля.

— Ще си помисля.

Забързаха в нощта и когато стигнаха изоставения северен квартал на града, близо до старите табакчийници и кланици, Трина го преведе през няколко задънени улички и изоставени сгради. Даш си припомни целия маршрут и си даде сметка, че Шегаджиите са го разчистили добре, за да могат бързо да избягат, ако им се наложи.

Стигнаха до редица опустошени от пожарищата съборетини, от които бяха останали само тук-там по някоя стена или част от покрив, до един широк каменен канал, който се наводняваше в дъждовния сезон или се пълнеше през шлюза от реката, обграждаща североизточния край на града. Сега шлюзът бе унищожен и в каменното корито течеше само малка вада. Трина ловко я прескочи и Даш я последва, възхитен от пъргавината й. Тя носеше мъжка риза, черно кожено елече, плътен клин и високи ботуши. Личеше, че е и силна, и бърза.

Трина се запъти право към голямата зейнала тръба на отсрещния бряг. Беше стара, глинена, стегната с тежък железен обръч. От глината се бяха отчупили парчета и на горния ръб се виждаха три стъпки издадени навън железа. Трина се засили, скочи, хвана се за тях, шмугна се вътре и изчезна от очите на Даш.

Той изчака малко и повтори скока й. Прехвърча над парчета счупени глинени съдове, стъкла и ръждясал метал. Стъпи зад Трина и каза:

— Не е обичайната смет, която би очаквал човек.

— За да откаже любопитковците — каза тя и продължи навътре.

Даш я последва.

Навлязоха в мрежата от канали. Трина го водеше уверено, въпреки че през изгорелите постройки над тях почти не се процеждаше светлина. При първия завои надясно тя зави и спря, опипа и извади фенер. Даш се усмихна, но си замълча. Системата все още не беше променена.

После поведе Даш по каналите. Стигнаха стока на две големи тръби, сливащи се в трета, с две по-малки — макар да бяха достатъчно големи, за да може човек да пропълзи през тях. Това бяха „Петте краища“. Трина посочи лявата малка тръба и когато Даш приклекна за скок, прошепна:

— Има жица.

Даш се промуши внимателно и продължи бавно в тъмното — опипваше пред себе си да не би да има и други аларми. Трина щеше да го предупреди, ако знаеше за такива, но дядо му беше набил в главата му, че който приема подобни ситуации на вяра, обикновено става труп.

Напредваше педя по педя и усети, че си мисли за Трина. От петнадесетгодишен беше познавал много жени — и поради чара си, и заради това, че беше благородник, а и защото беше внук на най-властния човек след краля в държавата. Два пъти бе изглупял дотолкова, че да си въобрази, че е влюбен, но и двата пъти чувството бе отминало бързо. Но нещо в тази жена пленяваше въображението му. От доста време не бе лягал с жена, но тук имаше нещо повече и той се зачуди дали обстоятелствата някога ще позволят да мине границата на нехайния флирт.

Даш замръзна. Беше сам в тъмното, търсеше капани, а умът му се беше залисал по някаква си жена. Сгълча се и чу в ума си гласа на дядо си. Старецът щеше много да му се кара за такава разсеяност.

Пое си дълбоко дъх и продължи. След малко чу отпред някакъв звук. Беше само смътен шепот, но Даш изчака. Шумът се повтори, той напрегна слух и с усилие долови тих разговор.

Придвижи се една-две стъпки напред и изведнъж спря. Усети нещо пред себе си. Протегна предпазливо ръка и напипа жица. Изчака, вслушвайки се за аларма — звук, глас, нещо, което да му каже, че е предупредил оня, който е поставил тази жица през тръбата. Беше тихо. Той си дръпна ръката и отново зачака.

Докосна жицата отново, колкото може по-леко, и прокара пръст по нея надясно. Напипа малка метална халка, забита в стената на тръбата — там жицата беше вързана. Пръстът му пробяга наляво и стигна до друга халка — жичката беше вдяната през нея и продължаваше в неговата посока.

Той опипа над и под жицата, за да се увери, че няма и втора, после легна, пропълзя по пода, изправи се и продължи предпазливо.

Скоро видя пред себе си смътна светлина и тръгна към нея. Пак чу гласовете и продължи още малко напред.

Стигна до широк басейн за оттичане на вода, с голяма решетка отгоре, и чу над себе си тропот на ботуши. Ако се съдеше по вонята в този край на тръбата, мъжете явно го използваха, за да се облекчават, и нямаха достатъчно вода, за да го отмият.

— Какво е това? — чу се глас отгоре и Даш замръзна.

— Месо. С подправки и лук, печено в хлебна кора. Взех го на пазара.

— Какво месо?

Даш пристъпи напред внимателно.

— Телешко. Какво друго да е? — чу се другият глас.

— На мен ми прилича на конско.

— Че по какво позна?

— Дай да го опитам и ще ти кажа.

Даш погледна нагоре и видя два ботуша, крака на стол и решетка.

— Крава или кон, има ли значение?

— Щото си огладнял. Защо не си взе нищо за ядене?

— Не знаех, че ще чакаме тук цял живот.

— Може другите да ги е сполетяла беда.

— Може, но заповедта е достатъчно ясна. Да чакаме тук.

— Взе ли поне карти?

 

 

Призори Даш се смъкна от тръбата при Петте краища. Малко се разочарова, че Трина не го чака. Знаеше, че сигурно е тръгнала веднага след като той се бе напъхал в тръбата, но все пак съжали — съвсем неуместно с отчаянието, което изпита от това, което беше открил.

Не биваше да се бави, затова забърза обратно по тръбите към затвора при Новия пазар. Щом се прибереше там, щеше да се преоблече и да иде в двореца. Работата не беше за шерифа и полицаите му, а за Браян Сълдън и армията.

Даш се помъчи да се успокои. Ако това, което бе чул, беше вярно, то означаваше само едно: в града се подготвяше ядро от войници. Войници, които щяха да се появят в стените на Крондор. И то скоро.