Реймънд Фийст
Парчета скършена корона (22) (Разказ за братята)

18.
Разкрития

Оуен се размърда.

Така и не можеше да се намести удобно в походния си стол, а ситуацията налагаше да седи с часове и да преглежда доклади и съобщения.

Ерик изникна на входа на фона на горящите навсякъде лагерни огньове и отдаде чест.

— Разпитахме командирите. Знаят толкова, колкото и мечоносците, които са наели.

— Тук има някакъв шаблон — каза Оуен. — Но съм твърде глупав, за да го схвана. — Посочи с ръка на Ерик да седне.

— Не си глупав — отвърна Ерик и седна до командира си. — Просто си уморен.

— Не чак толкова — каза Оуен. Старото му лице се сбръчка в усмивка. — Честно казано, след като ти отвори портата, можах да спя спокойно цели три нощи. Всъщност всичко мина прекалено добре. — Той се наведе и се втренчи в картата, сякаш можеше да види нещо в нея, стига да гледа достатъчно дълго.

— Най-доброто, което ми хрумва, е, че Фадавах е имал хора, от които не е бил доволен, и е решил да ни ги подхвърли — каза Ерик.

— Е, ако не беше отворил портата, щяхме да пуснем малко кръв, докато прехвърлим вала — каза Оуен и посочи с палец през рамо към големия земен насип зад командния павилион.

— Вярно, но все едно щяхме да го завземем за ден-два.

— Чудя се защо Фадавах ще си прави целия този труд да ни накара да мислим, че е тук, след което да ни остави да разберем, че не е.

— Само предполагам — каза Ерик, — но ако е завзел Ла Мут, може би в момента се придвижва южно от Илит и се готви за контраатака.

— Не може да пренебрегне Ябон — заяви Оуен. — Докато херцог Карл е горе с армията си, Фадавах трябва да поддържа силен северен фронт. Ако не поддържа натиска, Карл може да излиза с войска и да се връща когато си ще. Дори и така горе все още има хадатци, които могат да се промъкват през линиите му, когато им хрумне. И съм сигурен, че джуджетата и елфите не са много приятни съседи, ако патрулите му се отдалечават твърде много от сегашната им позиция. Не, той трябва да завземе цял Ябон преди да се обърне на юг.

— Е, не може да се надява, че ще ни забави с тези малки лъжливи отбрани.

Лицето на Оуен бе загрижено.

— Не знам дали са толкова лъжливи позиции или просто… дразнители, колкото да ни принуди да настъпваме бавно.

Ерик присви очи.

— А може би са замислени, за да ни накарат да бързаме.

— Какво искаш да кажеш?

— Да речем, че се натъкнем на още една-две подобни слабо защитени позиции?

— Да речем. И?

Ерик посочи на картата.

— Да речем, че ударим към Квесторско око и срещнем ново укрепление като това. Страшно се въодушевяваме и удряме към Илит.

— И се напъхваме в месомелачка?

Ерик кимна и пак посочи на картата.

— Тази линия са недостъпните височини северно от пътя от Квесторско око до Ястребово гнездо. Той държи двата края на пътя и ако ни задържи под хребета, ще може да се окопае тук. — Пръстът му посочи един участък на пътя, около двайсет мили южно от Илит. — Да кажем, че вдигне система от укрепления, тунели, катапулти, стрелкови кули, цялата торба с хитрини. Ако се натикаме в цялата тази гадост, ще загазим здравата. — Пръстът на Ерик проследи линията от тази точка до петното на картата, обозначаващо Илит. — Разполага с валове с височина трийсет стъпки и само едно уязвимо място, източна порта при пристанището. Но може да го укрепи, а ако потопи кораби в устието на залива, ще си седи в града като костенурка в корубата си. — Колкото повече говореше, толкова по-уверен ставаше в анализа си. — Не можем да дебаркираме на западния бряг: това е земя на Свободните градове и ако го направим, Патрик рискува да влезе в конфликт с единствената неутрална страна, останала по Горчивото море. Освен това, за да стигнем там, ще трябва вероятно да се справим с бойните кораби на Квег в района.

Оуен въздъхна.

— По-важното е, че нашата флота трябва да окаже поддръжка на армията на западния й фланг, за да осигури снабдяването и да превозва ранените на юг до Сарт и Крондор.

Ерик се почеса по брадичката.

— Готов съм да се обзаложа, че там има много тежка система от отбранителни съоръжения.

— Всичко това е логично — каза Оуен. — Но пък съм виждал във война твърде много неща, които не изглеждат логични и не разчитам твърде много на теорията. Ще трябва да изчакаме и да видим каква вест ще ни изпрати Субаи.

— Стига да успее — каза Ерик.

— Тогава да платим залога — каза Оуен.

— Какво? — попита Ерик.

— Ще заповядам на адмирал Рийвис да изпрати един бърз кораб нагоре по брега от Сарт. Искам да видя докъде северно ще стигне преди някой да се опита да го спре.

Ерик се наведе над масата.

— Готов ли сте да се обзаложите, че ще е тук? — рече той и пръстът му се заби в една точка на брега западно от Квесторско око.

— Без залози — каза Оуен. — Започнах да разчитам на инстинктите ти.

Ерик се отпусна в стола си.

— Всъщност надявам се да греша и Фадавах да се е ограничил само до отбраната извън Ябон. Но знам какво бих направил аз, ако трябваше да градя отбранителни укрепления по този маршрут.

— Имаш прекалено голямо въображение. Казвал ли ти го е някой?

Ерик погледна стария си приятел и отвърна:

— Не чак толкова често. — Стана и добави: — Трябва да се погрижа за някои неща. Ще ти докладвам, след като приключа разговорите с останалите пленници.

— Вечерята е готова. Върни се преди да съм изял всичко.

И след като Ерик излезе, Оуен отново се залови с донесенията.

 

 

Даш започна да се ядосва. Минаваше четвърт час след полунощ, а Кърби изобщо не се беше появил. Той вече се канеше да тръгне да го търси, когато усети, че зад него има някой. Плъзна ръка към дръжката на камата си, пристъпи с престорена небрежност и се отдръпна към задния вход на изгорялата сграда.

Щом се шмугна през вратата, отстъпи встрани, посегна с две ръце към една от обгорелите греди на тавана и се покатери горе. Извади камата и зачака.

Миг след това на вратата се появи фигура, спря се и се огледа. Даш изчака. Загърнатият с наметало човек долу пристъпи крачка напред, Даш скочи на пода и върхът на камата му опря в гърлото на непознатия.

— Ще ме ухапеш ли, паленце? — промълви глас изпод качулката.

Даш извъртя жената към себе си.

— Трина!

— Колко е хубаво да те помнят — усмихна се младата жена.

— Какво търсиш тук?

— Прибери това зъбче и ще ти кажа.

Даш се ухили.

— Прощавай, но бас държа, че си толкова опасна, колкото красива.

— Ласкател такъв — нацупи се театрално жената.

Усмивката се смъкна от лицето му.

— Имам мъртви и търся някои отговори. Къде е Кърби Доукинс?

— Мъртъв е.

Даш прибра камата.

— Да не би изведнъж да станах по-малко опасна?

— Не — отвърна Даш и я придърпа в сградата. — Но едва ли са те пратили да ми кажеш, че Шегаджиите са убили доносника ми.

— И?

— Това означава, че не вие сте убили хората ми.

— Много добре, паленце.

— Кой е тогава?

— Един стар твой познат смята, че в града се е появила нова банда. Контрабандисти може би, макар че по пазара не се забелязва кой знае колко нова стока, ако ме разбираш.

— Ммм да. — Тя намекваше за опиати, крадена стока или друга контрабанда. Е да, нямаше ги много-много.

— Та това е, паленце.

— Шериф Паленце, ей!

Тя се засмя. За пръв път я чу да се смее без подигравка. Приятен звук.

— Никой не ни закача, тъй че ако някой се кани да влезе в територията ни, явно още не са готови да пробват. Старият ти приятел каза да ти предам, че не знаем кой е убил двете ти момчета, но трябва да знаеш, че не са били послушници от Храма на Сунг. Разбери за кого са работели Нолан и Ригс преди да влязат в бандата ти и може би ще намериш следа.

Даш помълча малко.

— Значи според Праведника двамата са познавали убийците си.

— Може би. Или просто са се оказали на неподходящото място в неподходящия момент, но все едно, след като е било сторено, някой е искал да помислиш, че е направено, за да се отрече властта ти. Затова са ги хвърлили на стъпалата ти. Ако ги бяха убили Шегаджиите, щяха да ги хвърлят в залива.

— Кой уби Кърби?

— Не знаем — отвърна Трина. — Досаждаше като конска муха, после преди два часа го намерили да се носи по канала.

— Къде?

— В Петте краища, близо до големия отток под Воняща улица. — Воняща улица в Бедняшкия квартал наричаха Тепавичарската улица, където се намираха по-миризливите занаяти преди войната. „Петте краища“ беше името на един голям сток, при който се събираха пет канала — три големи и два по-малки. Даш не беше стъпвал там, но знаеше къде е.

— Вие бачкате ли при Петте краища?

— Не. И не ме питай къде бачкаме.

Даш се ухили в тъмното.

— Поне засега — няма.

— Никога, шериф Пале, никога.

— Нещо друго? — попита Даш.

— Друго няма.

— Предай благодарностите ми на стареца.

— Той не го направи от обич, шериф Паленце. И ми каза да ти предам още нещо.

— Какво?

— Не ни заплашвай. В деня, в който обявиш война на Шегаджиите, ще трябва да си взимаш меча в леглото.

— Тогава му предай, че съветът е двупосочен.

— Тогава лека нощ.

— Беше ми приятно да те видя, Трина.

— За мен е удоволствие, шериф Паленце — отвърна жената, шмугна се през вратата и изчезна.

Даш галантно изчака да минат пет минути, за да е сигурна, че не я следят. Пък и можеше да я намери винаги, когато поиска. А по-важното беше, че умът му се бореше трескаво с въпроса кой бе убил хората му.

Измъкна се в тъмното навън и тръгна към щаба си.

 

 

Като видя гледката пред себе си, Ру се изкиска. Накор подскачаше като скакалец и подвикваше на работниците, които се мъчеха да изправят статуята. Ру спря фургона си встрани от пътя да пропусне другите фургони и коли да минат, скочи от капрата и отиде до фургона на Накор.

— Какво правиш? — попита го със смях.

— Тия тъпаци са решили да унищожат това произведение на изкуството!

— Мисля, че ще го поставят точно където искаш, но защо го искаш точно тук? — Ру посочи празното поле пред портите на Крондор. Земята принадлежеше на някаква малка ферма, но къщата беше унищожена и сега от нея личеше само едно овъглено петно от основите.

— Искам всеки, който влиза в града, да я вижда — отвърна Накор, докато работниците изправяха статуята.

Ру се смълча. В изражението на жената имаше нещо, което плени погледа му. Изгледа я продължително и каза:

— Наистина е много хубава, Накор. Това ли е богинята ти?

— Да, това е Господарката — каза Накор.

— Но защо не я поставиш в средата на храма си?

— Защото все още нямам храм — отвърна Накор и махна на работниците да се върнат при фургона. — Трябва да намеря място, където да се построи.

Ру се засмя.

— А, не! Вече ме изнуди за един склад в Даркмоор. Освен това няма никакви сгради до Храмовия площад.

Очите на Накор блеснаха.

— Да! Храмовият площад! Точно там трябва да го построим!

— Виж, строители имам — каза Ру и изгледа Накор с присвити очи. — Само че благотворителността в последно време ми е кът.

— Ясно — засмя се Накор. — Значи имаш пари. Стиснат си само когато имаш златце. Когато си разорен, ставаш много щедър.

Ру се засмя.

— Ти си удивителен човек, Накор.

— Така е — съгласи се той. — Виж, имам пари, тъй че няма да се налага да ми вдигаш храма, но бих искал да получа някои: да го наречем отстъпки?

— Ще видя какво мога да направя. — Ру се озърна предпазливо, сякаш искаше да се увери, че не ги подслушват. — В града все още е доста объркано. Много собственици на терени са умрели, а Короната още не е постановила кое на кого е.

— Искаш да кажеш, че Патрик още не е заграбил земята, за която няма претенденти.

— Схващаш — каза Ру. — Щипачите на имоти имат предимство, ако собственикът не потърси правата си. Случайно знам, че празното петно в северозападния ъгъл на Храмовия площад, над храма на Лимс-Крагма, беше собственост на един мой бивш партньор. Никога не е било лесно да го пробута човек, защото е между храма на Богинята на смъртта и храма на Гуис-ва. Старият Кроули се опита веднъж да ми го продаде, но аз отказах. Кроули не преживя войната и сега земята е без собственик. — Ру продължи шепнешком: — Не е оставил живи наследници. Тъй че или си ти, поредният щипач, или Короната ще си го вземе.

Накор се ухили.

— Не ме притеснява да съм между Богинята на смъртта и Ловеца с Кървавите челюсти, тъй че съм сигурен, че и Господарката няма да я притеснява. Ще ида да го огледам.

Ру отново хвърли поглед към статуята.

— Наистина е много добра.

— Скулпторът се вдъхнови — засмя се Накор.

— Не мога да повярвам. Кой е моделът?

— Една от ученичките ми. Много е красива.

— Виждам.

Накор се качи на фургона си, махна на работниците да наскачат отзад и го попита:

— А ти накъде си тръгнал?

— Връщам се в Рейвънсбърг. Възстановявам хана на Мило — „Червена патица“. Нали дъщеря му сега живее в Даркмоор, ще ми продаде половината дял.

— Ти ханджия? — Накор се засмя невярващо.

— Всеки бизнес, който носи печалба, е добър, Накор.

Накор се засмя, махна му и подкара фургона си през навалицата, запътила се към града.

Ру се качи на фургона си и отново погледна към статуята. Видя, че някои хора се спират да я огледат. Една жена посегна и я докосна с благоговение и Ру призна наум, че скулпторът наистина е бил вдъхновен.

Плесна с юздите и подкара конете през гъстото множество. Работите все още бяха трудни, но след пленяването на Вазарий животът бе тръгнал към по-добро.

Беше открил, че децата истински го радват, а Карли се оказа много по-добра компания, отколкото си бе представял, когато се ожени за нея. Макар да не беше получил никакви пари от Короната от зимата насам, знаеше, че рано или късно ще може да използва дълга й за своя изгода. Трябваше му една добра основа налични пари, после можеше да обърне дълга в лицензи и концесии от Короната. Рано или късно щеше да се постигне мирът между Кралството и Кеш, а когато това станеше, доходната търговия на луксозни стоки отново щеше да потръгне, а и след като Джейкъб Истърбрук беше мъртъв, нямаше да има никакви пречки за търговията с Юга.

Да, нещата определено тръгваха към по-добро.

 

 

— Все по-лошо става. Ще изгубим всичко — каза Джими.

Херцог Дуко кимна.

— Тук, в Края на сушата, сме заклещени. — Той посочи на картата. — Като че ли не искат да го вземат, но се опъват и да ни го оставят.

Бяха в най-голямата стая в най-големия хан в порт Викор, градче, което допреди пет години не съществуваше. Още като видя новото поселище, Джими реши, че ако първият принц на Крондор беше слязъл малко по на юг преди толкова години, сигурно това щеше да е мястото за столицата на Западното кралство, а не Крондор.

Пристанището беше удобно, отваряше се към залив, сравнително безопасен за транспорт дори през най-лошото време в Горчиво море. Кейовете можеха да се удължат колкото трябва, с мили навътре, ако се наложеше, а от североизток един широк път осигуряваше лесен достъп откъм сушата. През военния лагер вече си пробиваха път търговци и около дървените складови постройки около пристанището вече никнеха работилници и дюкяни. След десетина години тук щеше да има истински голям град.

Беше яздил до града толкова бързо, че за малко щеше да умори коня си, и беше стигнал при Дуко с депешите преди два дни. Беше си почивал цял ден — повечето време спа.

Дуко бе изпратил още патрули и сега вестоносците се връщаха с последните разузнавателни данни.

Лявото рамо на Джими много го болеше, но огромният пурпурно-синкав оток вече ставаше зеленикавожълт. Няколкото малки прорезни рани бяха превързани и макар да се чувстваше по-зле, отколкото издаваше външно, той все пак се оправяше и знаеше, че до няколко дни отново ще е във форма.

Беше почнал да харесва бившия вражески генерал. Лорд Дуко беше разсъдлив човек и ако се бе родил в някоя благородна фамилия в Кралството, щеше да израсте много високо, сигурно толкова, че да стигне до същия този пост, на който го беше поставила капризната съдба. Това някак си вдъхваше доверие у Джими — успокояваше то фактът, че една толкова важна позиция е заета от талантлив и интелигентен човек.

Джими не бе попитал Дуко за съдържанието на заповедите, пратени от принц Патрик. Знаеше, че Дуко ще го уведоми за това, което трябва да знае, и нищо повече.

Дуко го покани на друга маса, отрупана с храна и вино.

— Гладен ли си?

— Да. — Джими се усмихна, стана от стола си до масата с военната карта и пристъпи към храната.

— Слуги нямам — каза Дуко. — Лекотата, с която твоят кешиец се е промъкнал в двореца в Крондор, ме кара да се съмнявам във всеки, когото не познавам. Боя се, че това не ме издига много високо в очите на онези офицери, които служеха тук преди. Тези от тях, които не бяха призовани на север, ги преместих на служба в пристанището или по Края на сушата.

— Не е съвсем политично, но е умно.

— Благодаря — усмихна се старият генерал.

— Милорд — каза Джими. — На ваше разположение съм. Принц Патрик желае да ви служа тук на всякакъв пост, за който решите, че съм подходящ, както и да служа за свръзка между ваша милост и Короната.

— Значи ще си шпионинът на Патрик в двора ми?

Джими се засмя.

— Е, ще признаете, че има право да е подозрителен и предпазлив в отношенията си с един толкова опасен бивш противник като ваша милост.

— Разбирам, макар това да не ме радва.

— Мисля, че ще ви бъда полезен, сър. В близко бъдеще ще се окажете обект на голямо внимание, и не само от страна на Короната. Много източни благородници имат синове и братя, които ще искат да наместят на освободените постове тук в Запада. Някои от тях несъмнено ще се появят неканени. Някои ще са искрени доброволци, по-млади братя или синове, стремящи се да покрият името си със слава в боевете срещу Кеш, както са направили дедите им. Други обаче ще се стремят да използват всичко, което би могло да ви дискредитира по някакъв начин, вас или някой друг лорд, съперник на техния, или просто да намерят такава информация, която да продадат на заинтересовани страни. По традиция политиката на източния двор е гибелна и заплетена. Може да съм ви в услуга, като отклонявам повечето такива глупости.

— Вярвам ти — каза Дуко. — Аз съм преди всичко войник, но човек трудно може да стане висш пълководец в родината ми, без да си има работа с принцове и владетели. Повечето от тях се грижат по-скоро за собствената си суета, отколкото да намират решения за проблемите, а и нерядко ми се е налагало да се пазя от хора, действащи против интересите ми в двора на моя работодател. В края на краищата едва ли сме чак толкова различни.

— Е, всеки, който погледне историята на Кралството, ваша милост, и си помисли, че срещу всеки победител не е имало по един победен или че всички земи на Запада са прегърнали Кралството с отворени обятия, е глупак. В края на краищата историята са я писали кралски писари, а ако искате да видите нашето присвояване на Запада от малко по-друга перспектива, бих ви препоръчал една-две истории, публикувани в Свободните градове, които не хвърлят много розова светлина на нашите владетели.

— Историята се пише от победителите — каза Дуко. — Но от историята нямам голяма полза. Тревожи ме бъдещето.

— Разумно звучи, предвид сегашните обстоятелства.

— Точно в момента много ме тревожи онзи кешийски офицер и какво може да ни донесе бягството му.

Джими кимна.

— Малар му показваше документите, когато го намерихме. Сигурно тъкмо е започнал да му обяснява важността на заповедите, които получавате. Ако не е нищо повече от „Крондор е уязвим“ и ако кешийците мислят, че ще подсилим отбраната му заради откриването на шпионина, може да избегнем проблемите там. Но ако е запомнил някои подробности, ще може да каже на господарите си, че не сме в състояние да укрепим Крондор.

— Ако успея да прогоня кешийците от Края на сушата, това ще помогне — каза Дуко.

— Да, би помогнало — отвърна Джими. — Но без подкрепления не виждам как бихте могли да го направите. Едно е да се издържи на обсада, но да предприемете ефективно контранастъпление… — Сви рамене.

— При цялата тази огромна пустиня в тила им, впечатлен съм колко добре успяват кешийците да снабдяват армията си срещу Края на сушата — каза Дуко. — Ако можехме да откараме част от флотата и да прихванем снабдяването им от Дърбин, щяхме да ги поразтърсим здраво, но без това представа нямам как можем да ги стреснем. Помолих принца да прати Рийвис с една ескадра на рейд при Дърбин… Но, изглежда, не е склонен.

— В сравнение с предишните ни войни с Кеш това все още е „недоразумение“. Разбираемо е защо Патрик не е склонен да го разширява — каза Джими. — Точно сега ми липсват идеи, милорд. — Стана. — Ако ме извините, бих искал да се поразходя и да си проветря малко главата. Иначе току-виж съм заспал на масата ви.

— Сънят лекува — каза Дуко. — Ако имаш нужда да дремнеш, няма да кажа „не“. Видях белезите, дето ти ги е оставил кешиецът.

— Ако наистина изпитам нужда след разходката, милорд, ще поспя малко преди вечерята.

Дуко му махна и Джими излезе. Ханът, превърнат в щаб, гъмжеше от чиновници, запретнали ръкави да се справят с многобройните изисквания на командването. Досмеша го като си помисли как чиновничеството се налага над много по-безгрижната организация, позната на отвъдморските наемници. Един капитан в Новиндус трябваше да се грижи за организацията колкото един барон — за не повече от неколкостотин души. Генерал като Дуко едва ли разполагаше с повече от няколко хиляди под своя команда. Сега изведнъж тези неорганизирани наемни мечове бяха принудени да се държат като редовна армия. Джими си помисли, че не един чиновник ще си изкара подуто око или счупена глава от някой ядосан войник от Новиндус преди кампанията да свърши.

„Ако изобщо някога свърши“ — каза си той с тъга и излезе от сградата да поразгледа по-добре порт Викор.

 

 

Във вечерния въздух отекваше плясък на камшици. Субаи позна звука отдалече. Достатъчно често го беше чувал като дете в хълмовете край Дърбин.

Дядо му беше служил в почти легендарните части на Имперските кешийски водачи, най-добрите съгледвачи и следотърсачи в империята. Беше научил внука си на всяка хитрина и умение, на които беше способен, и когато роботърговците нахлуваха в селата за момчета и момичета, които да отведат като роби, Субаи беше използвал тези умения, за да се крие.

А после един ден — след поредния набег — се беше върнал и бе намерил цялото си семейство мъртво. Телата на баща му и дядо му лежаха насечени на парчета, а майка му и сестра му ги нямаше. Така и не беше намерил онези, които ги бяха отвлекли, а Дърбин беше много по-гибелно място дори от близките хълмове. Той се качи скришом на един кораб за Крондор и не го намериха през цялото пътуване.

Всичко му беше непознато, но все пак се добра някак до едно село извън града и там постъпи като слуга при едно семейство — хранеха го и обличаха срещу работа. Щом стана на шестнайсет, се върна в Крондор и се записа в армията на принца и на двайсет и пет вече беше станал водач на Първопроходците. Но и сега, десет години по-късно, още помнеше звука на робовладелския бич, плющящ във въздуха.

Когато стигнаха района източно от Квесторско око, с него все още имаше петима от Първопроходците. Двама вече се бяха отправили на юг, за да отнесат сведенията на маршал Грейлок. Нямаше укрепления като онези по средата между Сарт и Квесторско око. Имаше две наблюдателни кули с конници, готови да отнесат вестта, когато кралските сили достигнат до определен пункт в марша си на север. Субаи ги беше показал подробно на картите и най-добрият подход на Ерик щеше да е да ги завземе преди да са успели да пратят предупреждение. Субаи имаше вяра на фон Даркмоор и знаеше, че неговите Пурпурни орли ще завземат бързо тези позиции.

Беше оставил четирима от хората си високо в хълмовете и сега се спускаше с петия по стръмните склонове, за да видят какви са тези шумове. Конете си бяха оставили високо горе и не се притесняваха, че ще ги открият, освен ако не се натъкнеха случайно на някой пост — но при този пресечен терен тук едва ли имаше някакъв пост. Двамата стъпваха много бавно, за да не разместят камъните и да не се затъркалят с тях в пропастта.

Имаше достатъчно дървета, за които да се хващат, но теренът беше убийствено коварен.

Стигнаха до ръба на една стръмна канара и погледнаха към пътя на петдесет стъпки надолу. Субаи извади изпод куртката си тънко руло пергамент и малка кутийка с няколко пръчици за писане и грижливо нарисува това, което виждаше, като добави няколко бележки. После каза на спътника си:

— Огледай добре всичко долу.

Цял час наблюдаваха как събраните от Кралството робски тълпи копаят окопи пряко на пътя, по който трябваше да премине армията на Грейлок. Вдигаха се и валове, но за разлика от земния насип на юг, тези тук бяха съоръжения от камък и желязо. Недалече от предния край на укреплението бяха вдигнали ковачница и адските й пламъци мятаха червеникава светлина над стотиците окаяни, трудещи се за нашественика. Обикаляха стражи и плющяха с камшици, за да не дават миг отдих на изнурените от непосилния труд работници.

До слуха им стигна и стържене на триони и двамата видяха, че недалече от брега е вдигната и дъскорезница. По пътя яздеха конници, волски коли бавно се тътреха към строежа.

Взе да се стъмва и Субаи каза:

— Трябва да се връщаме горе, иначе нощта ще ни заклещи тук.

Стана, но щом направи една стъпка, спътникът му възкликна:

— Капитане, виж!

Субаи погледна и изруга. По протежение на пътя, докъдето му стигаше погледът, ярко светеха други светлини — още и още ковачници, факли и още всевъзможни признаци, които подсказваха само един, смразяващ факт. Кралството нямаше да спечели тази война по начина, по който я водеше. Той закрачи нагоре по склона. Призори трябваше да започне дългото, много дълго донесение за Грейлок. А след това трябваше с всички сили да препусне за Ябон, преди да е паднал. Ла Мут, Зюн и Илит вече бяха в ръцете на врага и Субаи разбираше, че кралят и принцът на Крондор още не си дават сметка колко близо са до това да изгубят провинция Ябон завинаги.

А паднеше ли Ябон, щеше да е само въпрос на време преди нашествениците отново да се обърнат на юг и да се опитат да си върнат Крондор. И целия Запад.