Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на студенокръвните (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shards of a Broken Crown, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 53гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave(2011 г.)

Издание:

Реймънд Фийст. Войната на студенокръвните (том 2)

Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

Американска

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.

ИК „Бард“ ООД, 2009 г.

ISBN: 954-585-355-7

История

  1. —Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Парчета скършена корона от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Парчета скършена корона
Shards of a Broken Crown
АвторРеймънд Фийст
Първо издание1998 г.
САЩ и Великобритания
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаВойната на студенокръвните
ПредходнаГневът на демонския крал
ISBNISBN 9545853557

Парчета скършена корона (на английски: Shards of a Broken Crown) е заглавието на последния роман от тетралогията на Реймънд ФийстВойната на студенокръвните“. Издаден е за пръв път на 1 юни 1998 г. във Великобритания и САЩ.

Действието в романа се развива след края на войната между армиите от континента Новиндус и Островното кралство, в която в помощ на кралството се притичат и елфи и джуджета. В резултат на войната цялото кралство е в руини. Остатъците от армиите, пристигнали от Новиндус са останали без своите командири и са разпръснати из кралството, докато отново биват обединени от генерал Фадавах, който се опитва да създаде собствена империя, изградена сред руините на Островното кралство.

Главна роля в действието на романа играят Джими и Даш, внуците на херцог Джеймс Крондорски.

16.
Измама

Ерик се намръщи.

— Излъгаха ни като селски дръвници на панаира — изруга Оуен.

Субаи, прашен и изтощен от няколкото дни непрекъсната езда, каза:

— Патрик беше прав. Оставиха ни да вземем Сарт и докато са завземали Ла Мут, са вдигнали това.

„Това“ беше впечатляваща система от насипи, започваща от стръмния склон, по който не можеше да се изкачи нищо освен дива коза, до отвесните скали над морето. Дърветата на близо хиляда разтега околовръст бяха изсечени, като пъновете бяха оставени, за да затруднят всеки опит да се организира конна атака. Единствената пролука през това съоръжение беше огромната дървена порта пряко на Кралския път, грамадна почти колкото северните градски порти в Крондор.

Първите стотина разтега се спускаха до един малък, пресичащ пътя поток, а оттам до барикадата теренът се издигаше стръмно. Щурмът на тази позиция щеше да доведе до сериозни щети, а стръмният наклон правеше всеки опит да се докара таран безполезен. Брустверите се издигаха на шест стъпки височина и по бляскащите зад тях на слънцето шлемове Ерик можеше да прецени, че отзад са направени стъпала, за да могат стрелците да спират всеки щурм.

— Виждам поне десетина катапулта — каза Ерик.

— Гадна работа — изсумтя Субаи.

Грейлок бе принуден да се съгласи, но все пак каза:

— Да го обсъдим.

Върнаха се зад построените в боен ред роти на кралските бойци, готови за атака, ако се подаде заповед, спряха на една поляна на сто разтега зад фронтовата линия и Оуен заговори:

— Не виждам никакъв начин за пробив през това.

— Съгласен съм — каза Ерик. — Но повече ме тревожи на колко още подобни позиции можем да се натъкнем по крайбрежния път към Квесторско око.

— Можем да питаме госта си. — Оуен посочи към тила, където държаха под стража генерал Нордан и още няколко висши офицери от армията на Фадавах. Повечето пленници от Сарт бяха останали в града, но тези офицери придружаваха командната група на Грейлок. Оуен махна на стража до Нордан да го доведе.

Нордан влезе в шатрата тъкмо когато разпъваха походната маса и столовете. Грейлок седна и покани Ерик и Субаи също да седнат, но остави Нордан да стои прав.

— Е — попита Грейлок. — Казвай сега колко такива отбранителни съоръжения можем да очакваме оттук до Квесторско око?

Нордан сви рамене.

— Не знам. Фадавах не ми е казвал какво се прави зад моите позиции. — Огледа се. — Ако го беше направил, сега нямаше да стоя тук и да си говоря с вас. Щях да съм ей там, зад брустверите.

— Предаде те, нали? — попита Ерик.

— Освен ако няма някой страхотен план да се метне на гърба на някой дракон и да ме върне в Илит — явно.

— Дуко ни каза, че Фадавах се боял от съперници командири в армията.

Нордан кимна.

— Мен ме изпратиха в Сарт по-скоро за да следя Дуко, отколкото за да вдигна някаква вторична отбрана на юг. Мога ли да седна?

Оуен махна да му донесат стол и след като седна, Нордан продължи:

— След като започнеше щурмът на Крондор, аз трябваше да сляза на юг с конницата, да видя как върви битката, да се върна на север и да взема решение да укрепя града или да отстъпя. Вие обаче се отказахте да щурмувате Крондор и аз, разбира се, така и не можах да взема решение.

— Лорд Дуко реши, че смяната на съюзника е благоприятна за него — рече Субаи. — Без неговото съдействие нямаше да можем да вземем Сарт толкова лесно.

— Лорд Дуко — повтори Нордан непривичната за него титла. — Сега той е кралски човек значи?

— Да. Получи командването на южната ни граница с Велики Кеш — отвърна Грейлок.

— А дали ще е възможно — попита Нордан — да се сключи още едно такова споразумение?

Оуен се засмя.

— Дуко ни предложи армия и град. Ти какво слагаш на масата?

— Опасявах се, че ще искате нещо такова — въздъхна Нордан.

— Ами — каза Ерик, — ако смятате, че ония зад барикадата ще се предадат по ваша заповед, бихме могли да положим усилия бъдещето ви да се окаже по-приятно.

— А вие сте фон Даркмоор, нали? — попита Нордан.

Ерик кимна.

— Познавате ли ме?

— Търсехме ви още откакто разбрахме, че вашият капитан Калис е ренегат. Знаехме за оня, дето приличал на дълголетните, чухме и за русокосия сержант, който се сражавал като демон. Изумрудената кралица може и да беше слугиня на мрака, но между офицерите й имаше умни мъже. — Нордан се замисли. — Кахил беше един от хората й, но успя с коварство да спечели доверието на Фадавах. Аз съм най-старият боен спътник на Фадавах. — Той погледна Ерик. — Вие служихте при нас достатъчно дълго и знаете колко различни от вашите са порядките при нас. Един принц за нас е само работодател и не заслужава повече вярност, отколкото някой търговец. За наемника той е само поредният търговец с повече злато…

— Двамата с Фадавах бяхме заедно още от момчета, от две съседни села в Западните земи — продължи Нордан. — Включихме се в Железните юмруци на Джамагра и почнахме да се бием. Дълги години служихме заедно, а когато Фадавах създаде своя част, аз бях неговият помощник-командир. Когато стана генерал, бях дясната му ръка. Когато срещна Изумрудената кралица и положи клетва пред нея, го последвах.

Субаи погледна Ерик и той кимна и попита:

— Мисля, че трябва да ни кажете нещо повече за този Кахил.

— Той беше един от нейните командири. Запознахме се с него, когато тя повика Фадавах и се уговориха той да поеме командването на войските й. Стори ни се странно, че търси нас, след като вече си има командири, но плащането беше добро, а и тя ни предложи завоевания, които щяха да ни направят невъобразимо богати. Кахил се беше специализирал в промъкването в градове преди да ги щурмуваме, в събиране на информация и сеене на раздор сред населението. Прекарваше повече време с Изумрудената кралица от всеки друг освен Фадавах и онези, които тя наричаше своите „Безсмъртни“ — мъжете, които доброволно издъхваха в ложето й, за да утолят глада й.

— Знаели сте за това? — удиви се Ерик.

— Всичко се знае. Но човек се старае да забрави всичко, което може да го отвлече от работата. Аз бях неин заклет капитан и докато не бъдех освободен от длъжност, пленен или убит, не можех да й изменя.

— Разбирам — каза Ерик.

— Когато хаосът около Крондор ни отвори очите и разбрахме, че сме подведени от едно демонско изчадие и че не Изумрудената кралица е истинската ни господарка, трябваше да се грижим сами за себе си. Фадавах е амбициозен човек. Кахил — също. Предполагам, че тъкмо той е предложил на Фадавах да ме сполети същата съдба като Дуко. Накараха ме да повярвам, че в Сарт ще поддържаме гъвкав център, с хиляда души, скрити в подземията на абатството. Когато вашата армия поемеше нагоре по пътя, щях уж да изляза и да ви ударя в тил, докато Фадавах изтласка армията ви на юг по брега. — Той се усмихна горчиво. — Така и не ги получих тези хиляда души. Трябваше да се сетя още на третия път, когато вместо очакваните двеста ми пратиха само двайсет. Вместо това последва дълга визита от страна на Кахил, който огледа абатството и ме увери, че всичко вървяло по плана. В края на краищата получих по-малко от четиристотин души, повечето от които със съмнителни умения.

— Ще трябва да решим по-късно какво да правим с вас, генерале — каза Оуен. — Засега проблемът ми е настъплението на север и връщането на херцогството Ябон на нашия крал.

Нордан стана и каза:

— Разбирам. По силата на обстоятелствата ще изчакам търпеливо благоволението ви.

Грейлок даде знак на генерала да се върне при останалите пленници и след като той се отдалечи достатъчно, каза:

— Едно от нещата, които спомена, ме тревожи.

— Кое? — попита Ерик.

— Онази фраза на Кахил — че всичко вървяло според плана.

— Аз минах през подземията на абатството — каза Субаи. — Не забелязах нищо, от което можем да се боим.

— Не мисля, че е имал предвид абатството — каза Оуен. — Мисля, че е имал предвид някаква по-мащабна схема, замътена от Фадавах.

— Всичко това ще го разберем като му дойде времето — подхвърли Ерик.

— Тъкмо това ме плаши — каза Оуен. После даде знак да донесат храна и слугите се разбързаха. Обърна се към един от стоящите наоколо офицери и нареди: — Уведомете ме, когато всички командири докладват, че частите им са по местата си.

— Можем да ги ударим през нощта — каза Ерик.

— През нощта?

Тонът на Ерик издаде, че не е готов категорично да отстоява тезата си, а просто разсъждава.

— Ако доближим барикадата преди да са забелязали предните ни части, сигурно ще можем да направим пробив и да си спестим жертвите от катапултите и стрелите.

Оуен не беше въодушевен.

— Мисля да го направим по традиционния начин. Казваме на хората да отдъхнат. На съмване се събираме, придвижваме се и заставаме в боен строй. Двамата с теб отиваме напред и искаме да се предадат. Ако откажат — атакуваме.

Ерик въздъхна.

— Жалко, че не мога да измисля нещо по-умно.

— Субаи, има ли някакъв начин да вкараме наши войници покрай барикадата откъм хълма?

— Няколко би могло — отговори капитанът. — Но недостатъчно, за да могат да направят нещо повече, освен да ги избият, като ги открият. Ако са моите Първопроходци, сигурен съм, че бихме могли да се вмъкнем там и да заемем позиция преди да ни разкрият.

— Но вие трябва да тръгнете на север със съобщенията — каза Оуен. — Не, този път трябва просто да отидем и да изритаме вратата. Погрижете се за хората си.

Ерик стана, но Оуен му даде знак да остане и след като другите офицери излязоха, го попита:

— Можеш ли да заведеш няколко души на брега под скалите?

— На брега мога да ги сваля, но не знам дали ще могат да се изкатерят по скалите — отвърна Ерик.

— Тогава слез и огледай, докато още е светло. Ако можеш да прехвърлиш едно отделение, без да ви видят, ще можете да отворите портата отвътре.

Ерик помисли и каза:

— Откъм скалите е по-близо със стотина разтега, отколкото откъм хълма, нали?

— Мислиш ли, че ще можеш?

— Нека да сляза и ще видя. Ще се върна бързо.

Надигна се тежко от стола, отиде при бивака на Пурпурните орли и каза:

— Джедоу! Доведи ми едно отделение!

Лейтенантът и сержант Хъдсън моментално дадоха заповеди и докато Ерик стигне до коневръза, след него вече бързаха десетина мъже. Конете бяха оседлани за минути и Ерик строи отряда си. Огледа се, изумен в какъв добър ред вдига лагера си армията. Придвижването от Сарт на север беше преминало в марш на скок и интендантите бяха притиснати до предела на възможностите им да осигурят провизиите час по-скоро. Тук, в авангарда, беше основното ядро на войските на Запада, близо осем хиляди души, а други десет хиляди се намираха на не повече от седмица назад и се придвижваха към предварително определените от щаба на Оуен места. За Ерик, логистиката все още бе по-скоро абстрактно понятие — досега той се беше придвижвал или в малките отряди на Калис в Новиндус, или по отбранителни позиции в Крондор и Даркмоор. Сега за пръв път носеше отговорност за огромен брой хора на поход.

Прахолякът, вдиган от хилядите мъже, фургони и коне, движещи се от двете страни на пътя, беше невъобразим. Ерик знаеше, че ще може спокойно да слезе под скалите на брега, без нито един вражески наблюдател да забележи, че е отишъл да проучи ивицата.

Намери една пътека, водеща до един малък залив на около миля зад фронтовата линия, и поведе патрула си. Пътят по пясъчната ивица се стесняваше, затова поеха в колона по един.

Спряха и Ерик огледа брега. После се обърна към събраните от Джедоу мъже и попита:

— Кой от вас е добър плувец?

Двама от мъжете вдигнаха ръце. Ерик се ухили на Джедоу.

— О, не — каза той. — Не и след онова плуване през реката до Махарта.

Ерик скочи от коня и започна да смъква бронята си.

— Този път няма да носим желязо.

Джедоу изруга под нос, слезе и също взе да смъква бронята си.

Двамата доброволци застанаха до тях — всички бяха само по долни ризи и гамаши.

— Ще плуваме по двойки — каза Ерик. — Течението тук е силно. И се пазете от скалите.

Отведе ги докъдето беше възможно и спряха пред една издадена навътре скала. Нагази в прибоя, обърна се и каза:

— Мисля, че ще е по-безопасно да плуваме, вместо да газим между тези скали.

Навлязоха до мястото, където се разбиваха вълните. Ерик се гмурна под поредната вълна и излезе зад нея. Отдалечи се от брега и пое успоредно на него. Водата беше студена. След няколко минути Ерик забеляза, че партньорът му изостава, изчака го да го настигне и заплува отново. Стигнаха първото от няколкото малки заливчета и спряха да изчакат другите.

— Трябва да преплуваме още около миля и излизаме. — Ерик им посочи: — Ей там.

— Не знам — рече Джедоу. — Виждам само прибой и скали.

— Е, скалите ги заобикаляме — каза Ерик и отново заплува с мощно гребане.

Заобиколиха втория малък нос и още скали и Ерик спря и посочи.

— Ето там!

Заплува право през разбиващите се вълни, после стъпи на дъното, до колене във водата. Огледа се и видя, че другите трима са зад него. Джедоу като че ли беше глътнал малко вода.

Ерик огледа стръмните скали над тясната ивица на плажа и каза:

— Мисля, че сме между техния фронт и нашия, но ми е трудно да преценя. — Пое си дъх и продължи: — Хайде. Чака ни тежка задача, а трябва да се върнем преди се е стъмнило.

Джедоу изстена.

— Какво има? — попита Ерик.

— Ох! Изобщо не помислих, че ще трябва да плуваме и обратно!

Ерик и другите двама се засмяха.

— Освен ако не искаш да останеш тук.

Ерик затича по брега. Джедоу изпръхтя зад него:

— Че какво му е лошото да си остане човек тук? Ще си ловя риба, ще си направя колибка…

Ерик се ухили.

— Ще ти омръзне.

Продължиха под стръмните канари. От време на време Ерик вдигаше очи нагоре. Подминаха една камениста плажна ивица и Ерик най-сетне се увери, че са на безопасно разстояние зад укрепленията и няма да ги видят.

Погледна нагоре и попита:

— Джедоу, какво мислиш за изкачването на тая канара?

Приятелят му я огледа скептично и не каза нищо.

— Може ли да стане?

— Сигурно, но е работа за Първопроходците — изсумтя Джедоу. — Това са си техни задачи.

— Те ще заобиколят източния край на фронта и после тръгват на север. Субаи им е дал да отнесат съобщения в Ябон.

— Е, ако имаме други, дето ще са толкова тъпи да доплуват дотук и да изкатерят тия канари заради малко ръкопашен бой…

Ерик го изгледа замислено.

— Мисля, че мога да намеря точно такива.

 

 

— Я да си го кажем направо. Искаш от мен утре да ги ударя само с отвличащи атаки? — попита Оуен.

Ерик посочи отбранителната линия, току-що нарисувана на картата на Оуен и каза:

— Ако щурмуваме тази стена, ще дадем много жертви. Можем да го отложим за ден-два. Но ако успея да се прехвърля през онези скали и да ви отворя портата, за да влезете, ще съкратим щурма с няколко дни. И ще опазим живота на много хора.

— Но ако не успееш да се добереш до портата, ще те накълцат на кайма — каза Оуен.

— Доколкото помня, никой не е обещавал на никой войник, че ще живее вечно.

Оуен затвори очи.

— Животът май беше по-лек, когато ти подковаваше коне, а аз учех другите синове на Ото как се държи меч.

Ерик се отпусна в стола си.

— Няма да споря.

— И кого ще вземеш с теб? Изкачването по скалите ще е опасно… или изтъквам очевидното?

— Да — усмихна се Ерик, взе чашата с вино и продължи: — Акий и неговите хадатци току-що дойдоха. Те са най-добрите катерачи, с които разполагаме.

Оуен кимна одобрително.

— Прав си. А и с меча ги бива.

— И то много.

— Смятах да ги пратя по хребета, но ако дам на Субаи всичките Първопроходци, ще има по-голям шанс да стигне до Ябон.

— Не съм чел списъците на загиналите. Колко Първопроходци са останали?

— Малко. Твърде малко. — Оуен поклати глава. — При Даркмоор и Кошмарния хребет загубихме прекалено много хора. Настъпваме с ядрото на армията на Запада и ако се провалим, не остава нищо. — Въздъхна. — От целия отряд на Субаи са останали четиринайсет Първопроходци.

— Четиринайсет? — повтори със съжаление Ерик. — Преди войната разполагаше с над сто.

— Следотърсачите и съгледвачите са рядкост — каза Оуен. — Не се обучават за два дни като твоята банда главорези.

Ерик се усмихна.

— Моите главорези се доказаха повече от всяка друга част в тази армия. И от Орлите загубихме толкова, че не ми се приказва. — За миг си припомни всички мъже, с които бе служил по време на двете пътувания до Новиндус — Луис и Ру, Накор и Шо Пи, и всички паднали в битките — Били Гудуин, дето падна от коня си и си счупи главата, набожният кавгаджия Биго и Харпър, който беше два пъти повече сержант, отколкото някога щеше да е той, и още много други. И най-вече — един. — Колкото и да ми се ще Калис да командваше тая пасмина вместо мен — каза той на Оуен, — бих дал половината от живота, който ми остава, за да можеше да се върне Боби дьо Лунвил.

Оуен вдигна чашата си.

— Лека му пръст, момчето ми. Лека му пръст. — Отпи. — Но той щеше да се гордее с теб, несъмнено.

— Като свърши всичко това и започнем да връщаме хората в Новиндус, искам да намеря онази ледена пещера и да върна Боби у дома.

— Хората са правили и по-шантави неща — каза Оуен. — Но мъртвият си е мъртъв и погребаният — погребан, Ерик. Защо точно Боби?

— Защото беше Боби. Повечето от нас нямаше днес да сме живи, ако не беше ни учил той. Калис беше капитанът ни, но Боби беше душата ни.

— Е, ако успееш да убедиш принца да те освободи за известно време, сигурно ще можеш. Колкото до мен, аз ще го помоля отново да те повиши, за да свали малко товар от раменете ми.

— Благодаря, но ще откажа.

— Защо? Имаш си жена, някой ден ще си имате и деца. Едно повишение означава повече пари, както и ранг.

— Парите не ме притесняват. Искам да кажа, имам си достатъчно, дори ако вложенията, които Ру направи за мен, не донесат нищо. Ще се грижа за Кити и за децата, ако ни се родят, но просто не искам да ставам щатен офицер.

— Няма да са нужни толкова командири, когато войната свърши, Ерик. Благородничеството отново ще излезе напред и ще почне да се грижи за мира.

Ерик поклати глава.

— Не мисля, че ще е разумно. Според мен Войната на разлома и тази война показват, че ни трябва по-голяма, постоянна армия. След като Кеш отново се раздвижи на юг и при толкова много жертви, които понесохме, мисля, че принцът има нужда от повече войници от всякога.

— Не си първият, който го казва — отвърна Оуен. — Но политиците… благородниците… няма да го понесат.

— Ще го понесат. Ако кралят заповяда — каза Ерик. — А един ден Патрик ще бъде крал.

— Недей, че потръпвам — засмя се Оуен.

— Той ще порасне.

Оуен се засмя.

— Чуй се само! Ти си на същата възраст!

Ерик сви рамене.

— Чувствам се по-стар от годините си.

— Така е — каза Оуен. — Няма спор. Сега иди при хадатците и ги питай дали са толкова луди да направят каквото искаш. Няма да се изненадам, ако ти откажат. Забелязал съм, че много им сече пипето.

Ерик стана, отдаде небрежно чест и излезе, а Оуен погледна картата и каза на ординареца си:

— Извикай капитан Субаи.

 

 

— Натам — посочи Джими.

Беше реквизирал един кон и бе изпратил двама души в порт Викор. На другите десетима заповяда да го придружат в преследването на Малар. Знаеше, че шпионинът има само една възможна цел.

Вече беше сигурен, че Малар Енарес е кешийски шпионин. Един обикновен крадец щеше да вземе оръжието и златото му. А той бе взел само коня му, за да го сменя със своя в бягството си към кешийския фронт. Фактът, че първо бе прибрал заповедите на принца до лорд Дуко, беше най-убедителната улика.

Капитан Сонгти и останалите приеха заповедта на младия благородник с колебание, но се подчиниха. Когато спряха, за да отпочинат конете, Сонгти каза:

— Лорд Джеймс…

— Джими. Дядо ми беше лорд Джеймс.

— Лорд Джими — поправи се Сонгти.

— Просто Джими. И ми говори на „ти“.

Сонгти сви рамене.

— Джими, движим се съвсем целенасочено и не забелязвам да търсим следи. Мога ли да заключа, че знаеш накъде се е насочил този беглец?

— Да — отвърна Джими. — Местата, през които човек може да пътува между Кеш и Кралството, са малко, а наблизо има само един проход, където той има шанс да намери кешийски патрул преди да се е натъкнал на наши. Ето натам. — Посочи далечния нисък планински хребет. — Проходът Дулсур. Много тясно дефиле, свършващо при оазиса Окатио. Много е известен с контрабандисти.

— И шпиони — подхвърли Сонгти.

— Да.

— Щом го знаете, защо не поддържаме там гарнизон?

Джими сви рамене.

— Защото за нас е също толкова полезно да е отворен, колкото и за кешийците.

— Едва ли някога ще мога да разбера това ваше общество.

— Е, като свърши войната, можеш да се върнеш в Новиндус, ако искаш.

— Аз съм войник и съм служил на Дуко през по-голямата част от живота си. Какво ще правя в Новиндус? С всички ни е така.

Джими им даде знак да продължат.

— Сигурен съм, както че слънцето изгрява от изток, че в Новиндус все още има хора, който си градят малките империйки също като Фадавах тук.

— Някои от по-младите сигурно ще поискат да се върнат — каза Сонгти, след като яхна коня си. — Но повечето от нас, които сме с Дуко от отдавна, ще си устроим живота тук, във вашето кралство.

— Тогава е време да започнете да мислите за него като за „нашето кралство“.

— Така казва и Дуко — призна Сонгти и подкара патрула. Яздеха по прашна пътека през едно високо плато, обрасло с прашни жилави бурени и осеяно с избелели от слънцето скали. Сухият вятър биеше в лицата им и пълнеше с песъчинки очите и носовете им.

Стигнаха до едно възвишение, Джими посочи нагоре поне на хиляда стъпки и каза:

— Оазисът е на върха!

Зад тях се виждаха низините, стигащи до залива Шандън.

— Оттук в ясен ден сигурно може да се види и заливът — рече Сонгти.

— И повече — каза Джими. — Казвали са ми, че в ясен ден могат да се видят дори върховете на планините Каластий на север.

Нощуваха в едно дефиле, заслонени от вятъра и пясъка. Джими заповяда да не палят огън, за да не ги видят.

Знаеше, че имат сериозен шанс да догонят шпионина, стига той да не знае пътя през тези височини толкова добре, колкото него. Още в Риланон дядо му се беше погрижил двамата с брат му да опознаят всички слаби места по границата с Кеш: контрабандистки заливчета, пътеки и пътечки, потоци и проходи през планините. А познанията на лорд Джеймс бяха невероятни — и той се беше погрижил внуците му да знаят всяко място за потенциална атака срещу Кралството.

— Сигурен ли сте, че ще го хванем тоя шпионин? — попита капитан Сонгти, докато дъвчеше сушено телешко.

— Трябва. Открадна заповеди за Дуко и знае твърде много за слабостите на отбраната в Крондор. А заповедите подробно описват плана ни как да се справим със заплахата срещу Края на сушата.

— Срещали сме се с кешийци. Много са храбри в боя.

— Кешийските войници-псета са прочути със смелостта си. Водачите им понякога са по-боязливи, но ако им заповядат да се бият до последния човек, ще го направят.

— Искаш да кажеш, че ако го хванем тоя, ще избегнем по-голяма битка?

— Да.

— Значи трябва да го хванем.

— Тръгваме в зори — каза Джими, загърна се с плаща си и добави: — Събуди ме преди изгрев-слънце.

 

 

Акий и хората му се развърнаха в подножието на стръмнината.

— Как ще е най-добре да продължим? — попита Ерик.

Носеха вързопи с оръжия и дрехи, увити в промазано платно, и бяха преплували по курса, открит преди това от него. Планът беше да се изкачат горе по тъмно, а малко преди съмване Първопроходците на Субаи и части от редовната войска от Крондор щяха да вдигнат колкото може повече шум от другата страна на отбранителния вал с надеждата да накарат врага да помисли, че кралските сили се опитват да заобиколят барикадите откъм хълма. След това обаче кралските части щяха да се оттеглят, а Субаи и Първопроходците щяха да изкатерят стръмния склон и да продължат по западните склонове към Ябон.

Надяваха се, че всичко това ще позволи на хадатците и Ерик да се промъкнат зад защитниците и да се доберат до портата. Ако успееха да я отворят, Грейлок щеше да мине през нея. Разполагаше с два кавалерийски отряда стрелци, които можеха да преминат за по-малко от две минути, и с рота тежки пиконосци, които щяха да връхлетят и да пометат защитниците по вала.

От канарите над тях се разнесоха викове — поредната отвличаща атака на Грейлок явно беше отблъсната. Защитниците се занимаваха с тях от обед. По залез-слънце Оуен щеше да прекрати атаките. Ерик се молеше дано те да задържат достатъчно вниманието на бранителите, та да не поглеждат надолу от скалите — иначе горе щеше да ги чака много гадно посрещане.

Акий погледна нагоре и каза:

— Най-добрият ни катерач е Пашан. Той ще се качи пръв и ще ни пусне въже. — И добави с лека усмивка: — С въже дори и вие ще можете да се изкатерите, капитане.

— Поласкан съм от доверието ти.

Пашан свали оръжията си — дълъг меч, какъвто повечето хадатци носеха на гърба, и късия, който се носеше на колана. Беше нисък и набит, с мускулести ръце и крака. Свали меките си ботуши от еленова кожа и подаде вещите си на един от бойците. После оправи поличката си — клановата дреха на всички хадатци — и започна да се катери. Ерик погледна на запад. Слънцето бе залязло преди няколко минути. Докато Пашан се изкачеше горе, щеше да се е стъмнило.

Минутите се точеха бавно. Хадатецът се катереше все нагоре и нагоре. Движеше се бавно, като муха по стена.

Ерик гледаше удивен. Хадатецът изкачи двайсет стъпки, после станаха трийсет, после — четиридесет. На петдесет беше на една трета от разстоянието до върха. Не спря да почине и Ерик си помисли, че висенето на отвесните скали сигурно не предлага повече отдих, отколкото катеренето. През цялото време ритъмът на Пашан не се променяше. Стъпка, хващане, преместване на тежестта — и още нагоре.

Смрачаваше се и ставаше все по-трудно да го види човек на скалата. Ерик го изгуби сред мастилено тъмните сенки, след това отново го зърна за миг; Пашан вече беше преодолял две трети от разстоянието до върха.

Той отново изчезна в сумрака и минутите пак се заточиха. Когато се мръкна съвсем — тази нощ чак до зори нямаше да изгрее нито една луна — Пашан най-после спусна отгоре тънък шнур.

— Вържете въжето — нареди Акий.

Вързаха за шнура дебело въже, дръпнаха силно три пъти шнура и Пашан рязко задърпа въжето нагоре.

Въжето започна да се развива и да изчезва нагоре по скалата. Пашан щеше да го завърже за нещо или да запъне крака в земята и да го държи. Вторият катерач щеше да е най-дребният между останалите. Щеше да хване другия край с Пашан. След това щяха да се изкачат всеки следващ по ръст и да добавят силата си към предишните.

Вторият беше вързал вързопа с оръжията си на гърба. Той започна да се изкачва, като се държеше за въжето и се оттласкваше с крака от канарите. Ерик се смая от бързината му. После нагоре тръгна и третият.

Нощната тишина се накъсваше от далечните звуци на вражеския лагер, но не се чуваха викове или шум от битка. Петдесетимата хадатски планинци се добраха до върха и накрая на плажа останаха само Ерик и Акий.

— Аз съм след теб — каза Ерик.

Акий кимна и се закатери без излишни приказки.

Ерик изчака, след което стисна въжето. Не беше добър катерач, затова пожела да е последен, в случай че се изпусне. Ако паднеше и се убиеше, не искаше да събори и Акий.

Закатери се на ръце — краката не му помагаха много. Беше силен и с широки плещи, но беше и тежък. Докато стигне до върха, ръцете му пламнаха, а гърбът му се схвана от болка. Въжето изведнъж се раздвижи и го жегна внезапна паника, докато не осъзна, че го дърпат.

Акий се пресегна през ръба, хвана Ерик през кръста и го извлече с едно силно дръпване. След което му прошепна:

— Идва някой.

Ерик кимна, извади ножа си от канията и се огледа. Намираха се в рехава гора от борове и трепетлика и доколкото можа да разбере, двамата с Акий бяха сами. Останалите хадатци се бяха скрили в гората.

Акий бързо преряза въжето, вързано за едно от дърветата, и го пусна в урвата. После задърпа Ерик след себе си и двамата се скриха в леса.

Ерик чу стъпките на двама мъже, после глас, който каза на езика на Новиндус:

— Нищо не чувам.

— Казвам ти, чух нещо.

— Тук няма никой — отвърна първият глас.

Ерик надникна иззад ниските клони на бора, зад който се беше скрил, и видя двама души в другия край на поляната. Единият носеше факла.

— Задача за тъпаци — каза единият.

— Значи си най-подходящият за нея — засмя се другият.

— Много смешно.

Стигнаха до края на поляната пред пропастта и първият каза:

— Внимавай, много е високо.

— Няма нужда да ми го казваш, момко. Не ги обичам височините.

— Тогава как изкатери стената на Крондор?

— Не съм — отвърна вторият. — Изчаках да я гръмнат и си влязох.

— Извадихте късмет — каза първият. — Виж, няма никой. Какво си помисли? Че някой е изпратил маймуни да изкатерят тия канари, или нещо магическо?

— Доста шантави магически работи видях напоследък — каза вторият. След това двамата се обърнаха и тръгнаха по пътеката към лагера. — Какво ще ми речеш за оная демонска твар и кралицата, и за ония змиежреци? Ако никога повече не видя магия в живота си, ще е добре.

— Разправях ли ти за оная танцьорка, дето я срещнах в Хамса? Виж, на това му се викаше магия.

— Само шест-седем пъти, тъй че недей да ми…

Гласовете им заглъхнаха в нощта и Ерик чу зад себе си:

— Мислят, че горите са пусти.

— Добре — отвърна Ерик на Акий. — Тогава изчакваме до призори и почваме. Час преди съмване.