Метаданни
Данни
- Серия
- Войната на студенокръвните (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Shards of a Broken Crown, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валерий Русинов, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 53гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- dave(2011 г.)
Издание:
Реймънд Фийст. Войната на студенокръвните (том 2)
Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
Американска
Редактор: Иван Тотоманов
Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.
ИК „Бард“ ООД, 2009 г.
ISBN: 954-585-355-7
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Парчета скършена корона от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Парчета скършена корона | |
Shards of a Broken Crown | |
Автор | Реймънд Фийст |
---|---|
Първо издание | 1998 г. САЩ и Великобритания |
Оригинален език | английски |
Жанр | фентъзи |
Вид | роман |
Поредица | Войната на студенокръвните |
Предходна | Гневът на демонския крал |
ISBN | ISBN 9545853557 |
Парчета скършена корона (на английски: Shards of a Broken Crown) е заглавието на последния роман от тетралогията на Реймънд Фийст „Войната на студенокръвните“. Издаден е за пръв път на 1 юни 1998 г. във Великобритания и САЩ.
Действието в романа се развива след края на войната между армиите от континента Новиндус и Островното кралство, в която в помощ на кралството се притичат и елфи и джуджета. В резултат на войната цялото кралство е в руини. Остатъците от армиите, пристигнали от Новиндус са останали без своите командири и са разпръснати из кралството, докато отново биват обединени от генерал Фадавах, който се опитва да създаде собствена империя, изградена сред руините на Островното кралство.
Главна роля в действието на романа играят Джими и Даш, внуците на херцог Джеймс Крондорски.
12.
Хазарт
Арута посочи.
Капитан Субаи махна с ръка и мъжът зад него даде сигнал. Друг до него посочи с пръст, кимна и отиде да проучи указаното място. Напредването през планините ги беше забавило, защото можеха да минават не повече от десет-петнайсет мили на ден. Но вече виждаха подножието на планинското възвишение, на върха на което се намираше абатството на Сарт.
Трима съгледвачи се придвижваха по трудния маршрут, минаващ през изровени от дъждовете дерета, кози пътечки и всичко, което можеше да ги доведе до входа. Търсеха голяма, изпъкнала от стръмния планински склон скала, зад която трябваше да има тесен проход, отвеждащ до тунела под абатството. Арута помнеше думите на баща си, че ако не гледаш право във входа, с лице точно срещу изпъкналостта, няма да видиш нищо повече от стръмен склон.
Търсеха вече от няколко дни и на два пъти за малко щяха да се натъкнат на патрулите на Нордан. Не ги бяха засекли единствено поради факта, че Арута и Доминик се придружаваха от най-добрите горяни и следотърсачи в Кралството. В тази група те бяха само шестима. Сто и двадесетимата Първопроходци и Пурпурни орли, на които бе възложено да завземат абатството, изчакваха на няколко мили по-назад, в една тясна долчинка извън обсега на нашественическите патрули.
Арута отпи вода от меха си. Лятната жега беше потискаща, но не можеха да си позволят никакво бавене. Баща му бе споменал за още няколко ориентира, но нищо в този район не напомняше за описанията. Големият дъб можеше да е изгорял при пожар или отсечен за дърва. Трите канари, струпани една върху друга, можеше да са паднали от дъждовете или при земетръс. В края на краищата бяха изтекли над петдесет години.
Изведнъж едно подсвирване предупреди Арута, че някой е намерил нещо и той забърза към мястото, откъдето се бе чул звукът. Субаи вече беше там. Малко под него един от хората му беше скочил в някаква дупка в храсталаците: виждаше се само главата му — от пътеката горе щеше да е невидим. Арута се огледа и очите му се спряха на един голям дъб, точно срещу него. Обърна се и видя голям колкото цял фургон балван. В основата му имаше други две канари… и той разбра моментално и промълви:
— Намерихме го!
— Зад храстите има нещо, ваша светлост — каза войникът.
Арута извади меча си и започна да сече храста. Войникът се поколеба само за миг, след което измъкна и своя меч. Докато дойде Доминик, бяха успели да разчистят значителна част от растителността. Зад изсечените храсталаци имаше проход. Арута разбра, че е описаното от баща му място, защото гледано право в лице наистина приличаше на тесен проход между стръмния склон и скалната стена, и заповяда на капитан Субаи:
— Изчакайте тук докато двамата с Доминик намерим входа.
Духовникът и херцогът влязоха в тесния пролом, продължаващ цели сто разкрача по склона. В самия му край, вляво от тях, се виждаше устието на пещера, достатъчно голямо, за да влезе човек.
— Ако това е открито, може да се брани толкова лесно, колкото и достъпът отгоре.
Доминик се взря в тъмното.
— Естествено е, но е „подобрено“ от братята на Ишап. Вижте, достатъчно широко е, за да може да се обърне един монах с куп книги или с наръч дърва, но не стига място за таран, с който да се разбие вратата.
— Каква врата?
Доминик притвори очи и зареди почти безмълвно заклинание, след което вдигна ръка. Дланта му се обкръжи от бледожълт ореол, който хвърляше достатъчно светлина, за да може Арута да види голямата дъбова врата на десетина крачки от входа на пещерата. Нямаше резе, нито ключалка и беше подсилена с три дебели железни пръта.
— Прав си — каза Арута. — За да се разбие това, трябва тежък овен, а за засилването му мястото не стига.
— Резето…
— Почакай малко.
Арута огледа скалните стени, прокара длан над една издатина, след това под друга, а накрая — по повърхността на вратата.
— Баща ми ми е разправял какви ли не истории за младостта си като крадец. Често съм си представял, че съм в неговата кожа, че правя същото, опитвам се да вляза някъде, където не съм поканен. Чудя се дали не… — Коленичи и огледа пода пред вратата. От едната страна, опрян до каменната стена, лежеше неголям камък. Арута посегна към него.
— Недей — каза Доминик.
Арута спря.
— Трябва да призная, че нямам дарбата на баща ми. — Усмихна се и се изправи. — Дядо ми казва, че съм наследил повече от майка си, отколкото от татко. Май е прав.
— Това е скрит капан. Ей там е истинският ключ. — Той се приближи до една малка вдлъбнатина и бръкна в нея. Опипа, хвана малкото резе и го раздвижи. — Сега дръпни онзи камък.
Арута го направи и откри, че камъкът е свързан с голям болт отзад към стоманено въже. Камъкът се отмести само на половин педя, но щом го дръпна, от другата страна на вратата се чу глух тътен. Вратата се раздвижи — тромаво, но се раздвижи. Отмести се бавно наляво и се отвори тесен и тъмен проход, водещ нагоре в недрата на възвишението.
Арута се обърна и каза на капитан Субаи:
— Отворено е. Прати да доведат хората!
После влезе в прохода с Доминик. Духовникът му посочи един лост.
— Не го докосвай. Ще затвори вратата зад нас. — Продължи нагоре по прохода. След стотина разкрача той се ушири в просторна галерия, където ясно се различаваха стъпки от преминали наскоро хора. Арута ги огледа внимателно.
— Не са от ботуши. Приличат на сандали.
— Държахме на склад книги и ръкописи в планината, чак до този тунел — каза Доминик и посочи нагоре. — Но нищо не е изнасяно оттук. Братята ми напуснаха в добър ред и всичко, което се пазеше, беше измъкнато, натоварено на фургони и пренесено в „Някогашния Сарт“.
— Сиреч в новото абатство? — попита Арута.
Доминик се усмихна.
— По причини, които ти би могъл да разбереш повече от всеки друг, орденът ни реши, че е твърде опасно информацията, съхранявана в това абатство, да попадне в лоши ръце. Поради това само членове на ордена знаят точното местоположение на „Някогашния Сарт“. Мога да ти кажа само, че макар да е в Ябон, е недосегаемо за Фадавах.
— Като служител в кралския двор не ми е приятно да чуя това. Но като внук на Пъг — разбирам.
Тропот на ботуши ги извести за приближаването на първия отряд бойци на Субаи. Първият мъж в колоната държеше запалена факла, онези зад него носеха вързопи с продоволствие.
Срокът беше критичен. Грейлок щеше да приближи Крондор след седмица, но малко пред градските порти щеше рязко да завие на север и да предприеме настъпление към Сарт, като нанесе удар в движение по първите две отбранителни позиции. Според информацията на Дуко позициите бяха леки и нямаше да окажат сериозна съпротива. Първата значителна съпротива щяха да срещнат при южната граница на Сарт.
Оттам насетне битката в града щеше да е трудна, но ако силите на Нордан в абатството излезеха да нанесат контращурм, армията на Грейлок щеше да се окаже заклещена между здрава отбранителна позиция и войска, атакуваща отгоре по склона. Ако пък Грейлок обърнеше нагоре по планинския път с цел да завземе абатството, щеше да му се наложи да се сражава по път, който на няколко места се стесняваше толкова, че можеше да мине само един фургон или двама мъже на коне, с градския гарнизон в тила му.
Единствената надежда на Кралството бе в това частта на Субаи, проникнала в планинските недра, да завземе абатството или поне да задържи разположените вътре сили достатъчно дълго, та Оуен да завземе града. Паднеше ли градът в ръцете на Кралството, абатството можеше да бъде изолирано и гарнизонът му да измре от глад, ако не капитулира пред силите на Арута.
Арута премисли всичко това, докато мъжете влизаха в пещерата. Възможно бе съотношението им да се окаже четири към едно в полза на врага. Никой не знаеше колко души са разположени вътре. Нордан не беше сметнал за необходимо да сподели тази информация с Дуко. Единственото им предимство бе изненадата.
В нощта преди щурма на Грейлок от юг кралските сили под абатството щяха да предприемат атака. Арута знаеше, че разполага с най-подходящите за тази задача бойци на Кралството, подбрани лично от Субаи. Първопроходците бяха издръжливи, жилави и добре обучени. Пурпурните орли пък бяха ветерани от поредица жестоки кампании, мъже, способни да извършат това, което е необходимо, без колебание.
Само след три дни призори трябваше или да са овладели абатството, или да са създали достатъчно затруднения на гарнизона, та врагът да не може да реагира на какъвто и да е зов за помощ от града долу. Арута си намери удобно място близо до следващия тунел, водещ нагоре, и седна. Щяха да минат часове преди цялата част на Субаи да се събере в пещерата, така че не му оставаше нищо друго освен да седи и да чака.
Ерик изпръхтя и драсна нещо на листа. Джон Винси каза високо:
— Искам един по-голям склад ей там, отзад, и може би да се разширят вратите, за да влизат по-големи фургони!
— По-тихо, Джон — промълви Ерик. — Това го правим от няколко дни и досега никой не е задавал въпроси. Освен ако не почнат да мислят, че си зле със слуха.
— Просто се старая да съм по-убедителен — отвърна с гримаса Винси.
— Приключихме — каза Ерик. — Давай да се връщаме в дюкяна ти.
Тръгнаха през удивително оживените за тези смутни времена улици на Сарт. Всъщност градът винаги си беше доста оживен, с многото си рибари от околните селца, донесли на пазара улова си. Освен това той бе важно междинно пристанище между Илит и Крондор, посещавано от доста търговци и не малко контрабандисти от Свободните градове и Квег. Кралските митничари тук държаха доста хлабаво, в резултат на което голяма част от населението на града въртеше оживена търговия, независимо кой управлява — Кралството или поредният нашественик.
Навсякъде имаше въоръжени мъже, но никой не им обръщаше внимание. Разположените тук наемници от Новиндус очевидно смятаха, че са достатъчно далече от фронтовата линия, за да бъдат изненадани.
Двамата нахълтаха в дюкяна на Джон и влязоха в задния склад, където ги очакваше отегченият и полузадрямал Ру. Щом ги усети, той се сепна и попита:
— Тръгваме ли си?
— Да — каза Ерик. — Тази нощ.
— Ще ви осигуря лодка в заливчето на контрабандистите — каза Джон. — Ще носите товар, а двамата, които оставихте там, ще могат да се върнат.
— Ру, виж това — каза Ерик.
Ру отиде при него и взе нахвърляните от Ерик скици. Подреди ги и те оформиха карта на областта около Сарт.
— Ще трябва да я запомниш, тъй че ако ти се върнеш, а аз не успея, да можеш да я начертаеш.
— Какво? — попита Ру.
— Не мога да рискувам да ги нося. — Ерик погледна Ру и Джон. — Ако ни спрат и ни хванат, че носим тези карти, ще загинем преди да сме мигнали. Ако не са с нас, може да блъфираме и да се измъкнем някак. — Погледна Джон. — Ако чуеш, че са ни спипали, Джон, ще трябва утре ти да се измъкнеш и да отидеш в Крондор.
— Аз? — възкликна Винси.
— Спокойно, Джон — рече Ру. — Това няма да се случи.
— Но ако все пак се случи — каза Ерик, — ще трябва ти да отнесеш сведенията на херцог Дуко и Оуен Грейлок. — Посочи събраните листа. — Разгледай ги добре и се постарай да запомниш всичко.
— Големият ни враг е теренът — продължи Ерик. Пръстът му посочи една точка, където беше издигнат пропускателният пункт. — Това тук е като гърло на бутилка, този зев, при който пътят минава по урвата над океана и е долепен плътно до стръмния склон.
Сарт беше построен северно от въпросния зев, където пътят завиваше рязко на запад и цепеше през града. Южният край на града беше прилепен към стръмните канари и се спускаше стръмно към един каменист плаж, където дори при слабо вълнение подстъпът беше почти невъзможен. Малко по-нататък брегът завиваше на северозапад и там се намираше заливът на Сарт, с дълга пясъчна ивица и няколко рибарски села на север.
— Дори да свалим подкрепления в заливчето на контрабандистите, пак сме южно от този залив — каза Ерик и посочи. — В залива има само един кораб, но вижте къде е поставен.
— Така че ако забележат кралска флота да заобикаля носа южно от града, могат да преместят този кораб в устието на залива и да го потопят — каза Ру.
— Да. Не съм моряк, но не мисля, че някой кораб би могъл да дойде от юг и да проникне в залива преди да са пробили този кораб и да го запушат.
— Освен ако ние не го завземем преди това — подхвърли Ру.
— Ние ли?
— Е, образно казано — ухили се Ру.
Ерик поклати глава.
— Не можем да отнесем сведенията в Крондор и да се върнем с отряд, за да вземем този кораб. Оуен ще стигне до стените на Крондор до три дни. Трябва до два дни да се върнем, за да му предадем последните данни.
— Ако останеш, би могъл да завземеш тоя кораб с главорезите, наети от Джон — предложи Ру.
— Не. Заповедите са си заповеди. Длъжен съм до вдругиден да се върна.
Ру погледна Винси и каза:
— Джон?
Джон вдигна ръце.
— А, не! — Потупа се по шкембето. — Аз съм стар и дебел, Ру, пък и никога не ме е бивало много за бой.
Ерик се обърна към Ру.
— Какво ще кажеш за една доброволна, последна мисия за краля и отечеството?
Ру се намръщи.
— Аз ли? Че за какво?
— Можеш да спасиш живота на много хора, да съкратиш войната и по-бързо да си върнеш загубеното богатство. — Ерик посочи североизточния край на града. — Ако успеем да подгоним войниците на Нордан нагоре по брега и да вкараме в залива кораби, много по-бързо ще струпаме подкрепления и ще ударим на север.
— Колко души държат на тоя кораб, Джон? — попита Ру.
— Екипажът е малък, доколкото можем да разберем. Стои си там от зимата. От време на време някой гребе между кораба и града. Мислим, че са натоварили на него баласт, но така и не сме виждали по-сериозен товар; само по някой сандък с провизии от време на време. Може наистина да е блокаден кораб.
Ру се почеса по главата.
— Може да съм пълен идиот, но ще ти го завзема тоя кораб, Ерик. Кога трябва Грейлок да дойде тук?
— Ако обърне на север след три дни призори, ще е тук на заранта на четвъртия.
— Още три дни в оня навес?
— Спали сме и на по-лоши места — каза Ерик.
Ру кимна.
— Не ми напомняй. — Въздъхна. — Точно след четири дни, преди съмване, хващам греблата и ти взимам кораба.
— Добре. Значи, Джон, ти трябва да запомниш картата, защото идваш с мен.
— Аз?
Ерик се усмихна — доста заплашително обаче.
— Избирай: или идваш с мен, или вземаш кораба.
Винси преглътна и каза:
— Я да прескоча аз до Крондор…
— Умно.
Ру се обърна към Джон.
— Трябват ми десет души, на които може да се разчита. Двайсет още по-добре.
Джон сви рамене.
— Десет мога да ти намеря. Но двайсет… Ще видя.
— Ще ми трябват и две големи лодки.
— Имам наблизо един склад. Лодките ще се осигурят още тази нощ.
— Е, значи го решихме. Поне след пет дни ще се свърши.
— Ако имаме късмет — добави Ерик. Пръстът му се спря на начертания път, водещ от града към абатството. — Стига Арута и отрядът му да успеят да неутрализират частите на Нордан ето тук. От липсата на много войска тук трябва да заключа, че той разполага горе с поне триста или четиристотин войници. Ако слязат по този път и ударят Оуен отзад, докато се мъчи да проникне в града, могат да го отхвърлят на юг и това да ни струва скъпо.
Ру въздъхна.
— Можем само да се надяваме. Винаги сме можели само това. Правиш всичко възможно и се надяваш.
— Една молитва май също няма да е излишна — изсумтя Ерик.
Ру не каза нищо.
Арута се вслуша. От другата страна на вратата се чуваха гласове. В последния ден бяха проучили най-долните мазета на изоставената библиотека в Сарт. Доминик бе преценил, че в абатството могат да се настанят до хиляда души, ако запълнят всички празни килии, въпреки че спалното на абатството бе построено само за четиридесет монаси.
Бяха изчислили, че гледането на конете е наложило повечето войници в абатството да са пехотинци, тъй като дворът можеше да побере не повече от петдесет коня. Проблемът с осигуряването на фураж и фургони с овес всяка седмица вероятно беше свел броя им до не повече от двайсетина.
Бяха стигнали до второто ниво преди същинското абатство, без все още да са се натъкнали на вражески войници. Зад вратата, до която бе застанал Арута, се чуваха мъжки гласове, увлечени в безгрижен разговор. Той се върна при чакащия по-назад Доминик и прошепна:
— Има ли начин да заобиколим това помещение?
Доминик поклати глава и отвърна:
— Дори да се върнем два етажа надолу и да се качим от другата страна, пак ще стигнем до същата стая, но през друга врата. Има три врати, третата води към едно стълбище към горния етаж.
Арута кимна. Беше запомнил наизуст скицата на Доминик.
— Изчакваме тук, после, щом настъпи часът, щурмуваме.
Обърна се към един от войниците на Субаи, който носеше пясъчния часовник. Беше го обърнал призори предния ден и бе започнал да смята времето — при тази тъмнина в подземията нямаше друг начин то да се следи. А спазването на точния срок беше критично.
— Ще ми се да погледна и да видя колко войници са там.
— Може да рискуваме късно през нощта, когато всички са заспали — отвърна Доминик.
Арута се обърна към един войник.
— Предай на капитан Субаи, че искам да изпрати половината си хора два етажа надолу и да се качат от другата страна при втората врата към тази стая. — Войникът отдаде чест и забърза, а Арута каза на Доминик:
— Досега не се натъкнахме на прегради в долните помещения, но тази врата или другата може да са блокирани. Не искам този рейд да се провали, защото някой си е сложил нара пред някоя от вратите. Който влезе пръв, да се погрижи всички врати да се отворят бързо.
Доминик кимна и погледна войника с пясъчния часовник.
— Още ден и половина.
Ру чакаше нетърпеливо. Последните два дни се бяха проточили — миг след миг, секунда след секунда: вече му се струваше, че ще обезумее. А после изведнъж дойде време за тръгване.
Огледа мъжете, наети от Джон. Бяха шестнайсет. Всички приличаха на хора от дъното, но никой не изглеждаше особено страшен. Все пак в живота си той бе виждал достатъчно безвредни на външност мъже, които след това се оказваха убийци, за да съди прекалено категорично по външността.
— Някой от вас знае ли да работи на кораб?
Петима от тях вдигнаха ръце и Ру посочи първия.
— Ти. Ако чуеш да извикам, режи котвата. — Обърна се към втория: — Чуеш ли ме да извикам, вдигай каквото платно докопаш. — На последния каза: — А ти хукваш към кърмата и ни подкарваш към открити води. — Огледа останалите: — Вие правите това, което ви кажат тези тримата. Ако успеем да вземем този кораб, трябва да се измъкнем. — И добави наум: „И да се разкараме от проклетия Сарт, ако атаката се провали.“
— Готови ли сме? — попита той и мъжете кимнаха. — Тръгнем ли, не спирайте, освен ако аз не ви кажа или ако ни нападнат. — Отвори вратата на склада на Винси. — Хайде.
Мъжете го последваха в предутринния мрак по улицата, на която се намираше складът, после завиха и излязоха на главната улица през града, част от Кралския път. Вървяха бързо, но без да тичат, и когато пътят зави на север, свърнаха по една по-малка уличка, водеща към южния край на пристанището. За Ру планът на Сарт наподобяваше най-вече на дясна ръка, зашлевила се по общо взето продължаващата на северозапад крайбрежна ивица. Палецът се падаше там, където пътят завиваше за малко на запад и в междината оставаше основната част на града, докато пътят не завиеше на север по „показалеца“. Пристанището започваше при свивката на палеца и продължаваше на известно разстояние покрай главния път, с няколкото карета сгради между пътя и залива.
Стигнаха до кейовете и Ру видя, че Винси е наредил да оставят склада отключен. Беше последният на по-долния кей, в най-западната част на въображаемия палец, и вътре имаше две лодки. По шестима души затласкаха всяка и бързо ги избутаха във водата. Осем души се качиха в първата, а Ру с другите осем — във втората. Почти бяха спрели да дишат в старанието си да не вдигат шум, но всичко наоколо остана спокойно.
По двама мъже във всяка лодка загребаха леко към кораба, открояващ се като тъмен силует на сивия фон на небето. Щом приближиха, Ру усети мраз в стомаха си и тихо каза:
— Проклятие.
— Какво? — попита един от мъжете до него.
— Квегански търговски е.
— Е, и какво? — попита втори.
— Нищо — изпъшка Ру. — Достатъчно неприятности си имам с Квег, още малко няма да ме направят повече мъртъв, ако ме спипат.
Някой от мъжете тихо се изкикоти и каза:
— Не. Но може да направи умирането ти малко по-гадно.
— Благодаря — отвърна Ру. — Много ме успокои.
Първата лодка стигна кърмата на кораба — двумачтов търговски съд. Един от мъжете на носа на лодката скочи, хвана се за въжето на котвата и пъргаво се изкатери до перилото. Надникна предпазливо, обърна се и кимна на другите долу в лодките.
Мъжете тихо започнаха да се прехвърлят на борда.
Морякът на нощна вахта спеше облегнал гръб на перилото. Ру го посочи и един от мъжете го удари по главата с дръжката на меча си. Мъжът се катурна на дъските.
Ру даде знак на хората си да се пръснат. Всичко вървеше тихо. После изведнъж откъм носа проехтя вик и се разнесе шум от удари. Чуха се и други гласове, после всичко отново утихна. Минута по-късно от предния люк се появиха няколко умърлушени моряци, а миг след това излязоха и няколко души от задния люк. На борда се оказаха само двайсет и двама моряци, в това число капитанът и помощникът. Всички бяха заспали и се предадоха, когато видяха, че са изправени срещу въоръжени мъже.
Ру въздъхна облекчено. Корабът беше негов.
Погледна един от мъжете, който не приличаше на моряк, и попита:
— Къде го намерихте?
— В една малка каюта до капитанската.
Ру застана пред човека.
— Нещо в теб ми се струва познато. Кой си ти?
Мъжът мълчеше.
— Запалете фенер.
Един от контрабандистите донесе фенер и Ру го вдигна пред лицето на мъжа.
— Знам те! Ти си от хората на Вазарий. Казваш се Велари.
— Да, господин Ейвъри — каза мъжът.
Ру се засмя.
— Само не ми казвай, че това е кораб на лорд Вазарий.
— Негов е — отвърна мъжът. Тъкмо той беше посрещнал Ру при първото му посещение на острова.
— Страхотно! — каза Ру. — Е, сигурен съм, че Вазарий ме държи лично отговорен за всяка претърпяна от него щета от последното ни виждане, тъй че това допълнително оскърбление едва ли ще го изненада.
— Той рано или късно ще го разбере, Ейвъри — отвърна Велари.
— Можеш да му го кажеш — каза Ру.
— Аз? Няма ли да ни убиете?
— Разбира се, че няма — каза Ру. — Всъщност ние ви правим услуга. Само след няколко часа тук ще избухне война, а дотогава смятам да съм се измъкнал от този залив и да съм на път в открити води на юг.
— Война? — възкликна Велари.
— Да, същата, заради която ви е указан сигналът, при който трябва да потопите този кораб.
— Да потопим кораба? Че защо да го правим?
— За да попречите на кралските кораби да влязат в залива — отговори Ру.
— Нямаме такива заповеди.
— Тогава защо чакате тук?
На въпроса бе отговорено с мълчание.
Ру се престори, че му обръща гръб, но после изведнъж замахна и юмрукът му се заби в корема на Велари. Мъжът се срина на палубата, загубил дъх, после се изправи на колене и повърна. Ру се наведе, сграбчи го за косата, вдигна лицето му нагоре и изръмжа:
— Е, за какво чакате тук?
Мъжът отново го изгледа, без да каже нищо. Ру извади камата си и я вдигна пред очите му.
— По-добре ли ще говориш, ако някои части ти липсват?
— Чакаме друг кораб.
— Какъв кораб?
Мъжът отново не отговори и Ру опря върха на камата в рамото му и започна да натиска, без да му нанася сериозна рана. Велари изохка, очите му се насълзиха и той извика:
— Недейте!
— Какъв кораб? — попита Ру и натисна по-силно.
Велари захлипа.
— Милорд Вазарий идва в Сарт.
— Вазарий! Тук? — Ру прибра оръжието в канията. — Защо?
— За да ни придружи на връщане към Квег.
Ру се ококори, обърна се към водача на контрабандистите и му каза:
— Пригответе се за вдигане на платна. Ако извикам да тръгваме, докато изляза на палубата, искам вече да сме тръгнали.
Изтича до най-близкия люк и с няколко скока слезе на долната палуба. Приведе се да мине през ниската врата в главния товарен трюм и видя десетки сандъци и чували. Награби един по-малък чувал и се опита да го вдигне, но той се оказа тежък и не помръдна. Извади камата си, сряза тънкото въже, с което бе вързан, наклони го и по палубата се изсипаха жълтици.
Ру извика с цяло гърло:
— Тръгвай!
Горе се разнесоха мъжки викове и нечия изпукала челюст му подсказа, че контрабандистите са се погрижили пленените моряци да изпълнят заповедите им. Чу и удар на брадва, който го увери, че въжето на котвата е отсечено.
Намери някакъв лост и отвори с него един от сандъците. Вътре, макар и в полумрака, без трудност различи несметните богатства: Геми, златни монети, ценни накити, топ скъпа коприна — всичко това беше нахвърляно безразборно в сандъка и след това капакът набързо бе закован.
Ру разбра на какво се е натъкнал: плячката от Крондор и Сарт, прибрана и складирана на този кораб, за да бъде изпратена в Квег. И докато се връщаше на палубата, започна да се чуди. Защо генерал Фадавах изпращаше скъпоценности на лорд Вазарий?
Видя, че платната се спущат от реите и че назначеният от него човек е на руля. Корабът бавно започна да се придвижва към устието на залива. Ру отиде при Велари и изръмжа:
— Какво купува Фадавах от Квег?
Велари отново беше склонен да не отговори, но тази склонност го изостави веднага щом Ру извади камата си.
— Оръжия! Купува оръжия.
— Какви оръжия?
— Мечове, щитове, пики и лъкове. Стрели, арбалети, железни стрели за тях. Катапулти и балисти. И огнено масло.
— И това се стоварва тук?
— Не, то вече е доставено, в Илит. Но златото беше тук и Фадавах уреди тайно да бъде пренесено на този кораб.
— Защо не се пазеше по-добре? — попита един от контрабандистите. — Искам да кажа, ако знаехме, отдавна щяхме да завземем този кораб и сами!
— Защото охраната е щяла да привлече внимание — каза Ру. — Пуснали са слух, че е блокаден кораб, който да бъде потопен в устието на залива. — Той се ухили. — Момчета, ще стигнете по-далече, отколкото мислехме. Тръгваме направо за Крондор.
— Защо? — попита един от контрабандистите.
— Защото това злато го конфискувам в полза на Короната, а Короната ми дължи толкова, колкото не можете да си представите, така че задържам този товар като частично изплащане на дължимото ми, и защото всички вие ще получите по едномесечно възнаграждение за всеки ден, изкаран в морето.
Един от мъжете се намръщи пресметливо.
— А защо просто не си разделим плячката? Ние не работим за теб, Ейвъри.
Мечът на Ру изсвистя от ножницата и преди мъжът да успее да реагира, върхът му се опря в гърлото му и Ру изръмжа:
— Защото аз съм единственият истински войник на този кораб, а вие, улични бандитчета, събиращи жалки петаци, имате шанс да получите истинско злато. Защо да се умира само за да могат по-малко хора да си го разделят, след като можете да живеете и да получите достатъчно, за да не изтрезнеете за цял живот?
— Само попитах — заекна мъжът и отстъпи.
— Освен това — каза Ру — Винси ви познава до един и ако не стигна жив в Крондор, а вие се появите където и да е из Запада със злато, той ще разбере и ще прати след вас платени убийци.
Последното си беше блъф, но Ру не мислеше, че някой от контрабандистите ще е достатъчно умен, за да се сети. Той се обърна и извика:
— Щом излезем от залива, вдигнете колкото може повече платна! Потърсете ако има кралско знаме в капитанската каюта и го вдигнете! Не искам да ме потопи някой от щурмовите кораби на Рийвис преди да сме успели да обясним на чия страна сме.
Щом излязоха от залива, наблюдателят извика:
— Галера отпред, откъм десния борд!
Ру изтича при носа и се загледа натам, където сочеше наблюдателят. Да, точно напред и малко вдясно сред утринната мъгла се очертаваше силуетът на квеганска бойна галера. Без да се колебае, той изтича обратно при все още задържания под стража капитан.
— Колко плътно на юг може да се приближи този кораб, без да ни избие всички?
— Не много при тази скорост — отвърна капитанът.
— Значи или забавяме и ни хващат, или обръщаме на юг и се разбиваме.
— Да — отвърна с усмивка капитанът.
Ру погледна издутите платна. Не беше моряк, но знаеше как да се оправя с платната от двете дълги пътешествия до Новиндус. Извика на моряците по реите:
— Ще дам на всеки по хиляда жълтици, ако успеем да се измъкнем от тази галера!
Квеганските моряци служеха за пари и никой от тях не изпитваше особена лоялност към императора им. Ру закрещя нови заповеди и по реите изведнъж закипя трескава дейност. Капитанът разбра, че си има работа с човек, който може да се справи с кораб, и каза:
— След няколко мига можем да свием силно на ляв борд и ако се задържим във вятъра, да се измъкнем от скалите, господин Ейвъри.
Ру го изгледа.
— Сменяме ли господаря?
— Дванайсет години плавам за милорд Вазарий. И да съм събрал хиляда жълтици за това време, беше с мъка.
— Добре — каза Ру. — За тебе — две хиляди. Хайде, измъквай ни оттук.
Капитанът извика няколко заповеди, след което се обърна и отиде при кърмата да поеме руля.
— А аз? — попита Велари.
— Можеш ли да плуваш?
— Да, но…
Ру кимна на якия контрабандист, освободил току-що руля, и мъжът награби Велари за яката и гащите и го метна през борда. След като той изплува на повърхността, Ру му извика:
— Може би твоят работодател ще спре да те прибере!
Галерата се понесе към тях и Ру застана на мостика и загледа как ги приближава — най-напред откъм носа, после откъм единия борд, след това — откъм кърмата, щом капитанът обърна на юг. Мъжете на носа на галерата се виждаха ясно — бяха удивени, че корабът, който бяха пратени да ескортират, като че ли обръща в грешна посока.
След няколко мига галерата също обърна и се впусна в преследване.
— Можем ли да й избягаме? — попита Ру.
— Ако ни свърши вятърът преди на тях да им свършат робите — не — отвърна капитанът. — Ако първо капнат робите — да.
— Мразя робството и не искам хората да се мъчат, но да се помолим за вятър.
Капитанът кимна.
— Как се казваш?
— Нардини — отвърна капитанът.
— Е, капитан Нардини, преди време имах флот и се надявам да имам отново. Ако преживеем това, не само ще си получим златото, но ще ти дам и работа.
— Няма да е зле — каза капитанът, оплешивял мъж на средна възраст. — Не съм виждал Крондор, освен пристанището. Последния път бях там преди три години.
— Доста се е променил оттогава — каза Ру.
— Така чух и аз — отвърна капитанът.
Галерата ги следваше на стотина метра. Бяха заобиколили „палеца“, както го наричаше Ру, и брегът отстъпваше на изток, оставяйки ги в сравнително открити води.
Ру знаеше, че поддържащият флот ще удари към Сарт по обед и се надяваше да се добере до него преди бойната галера на Вазарий да се добере до тях.
— Пробвай резето — прошепна Арута.
Войникът до него мръдна леко резето нагоре и вратата се отвори. Чу се тихо проскърцване, но като че ли никой в помещението не го забеляза. Арута пристъпи след войника и се огледа в сумрака. На масата напряко на дългата стена срещу стълбището, водещо към по-горния етаж, гореше свещ. По пода бяха разхвърляни войнишки постели. Бяха заети само шест. Капитан Субаи даде знак да пленят войниците и заповедта бе изпълнена веднага. През втората врата нахлуха войници на Кралството и Арута усмихнато прошепна:
— Дължа им извинение — от това катерене по стълбите май нямаше нужда.
— Те разбират — отвърна Субаи.
Арута се обърна и потърси с очи брат Доминик. Духовникът носеше шлем и броня, но нямаше меч — държеше кривак. Беше заявил, че орденът му не му позволява да лее кръв. Но да троши глави му беше позволено, отбеляза си сухо Арута.
— Сега какво?
— Има нещо… — промълви Доминик.
— Какво?
— Не знам. Някакво присъствие…
— Присъствие?
— Нещо, което съм усещал и преди, но сега е някак по-смътно, по-далечно.
— Какво? — настоя Арута.
— Не знам — прошепна духовникът. — Но каквото и да е, не е добро. Май аз трябва да поведа войниците нагоре по стълбите. Ако е магическо или мистично, може би ще успея да ги опазя.
Арута кимна намръщено. След смъртта на пантатийските змиежреци и унищожението на демона Джакан от Пъг не бяха получавали сведения за някаква магическа дейност сред противника. Възможността някаква тъмна сила да се е скрила между тях и сега да се кани да се прояви го притесни. Но връщане назад нямаше.
Доминик се заизкачва по стълбите и Арута, Субаи и войниците го последваха. Влязоха в коридор с две врати от двете страни — водеха към големи помещения, използвани допреди година за съхраняване на книги. Сега в тях спяха хора. Арута прецени, че в двете помещения спят поне стотина души. Даде знак и Субаи постави стрелци от двете страни на коридора.
После се залови да разбужда нашествениците, кротко и един по един, тъй че всеки, щом се събуждаше, виждаше пред лицето си голо острие, а зад него взели го на прицел лъкометци. За по-малко от половин час всичките сто наемници бяха отведени в долното помещение при първите шестима пленници.
— Това не може да продължи така — каза тихо Субаи.
Думите му сякаш се оказаха пророчески — на следващото стълбище ги видяха двама крачещи по коридора мъже и щом зърнаха черните им униформи, разбраха, че в сградата са проникнали кралски войници, и вдигнаха тревога.
— Всички на позиция! — извика Арута.
Всеки си знаеше мястото. В абатството имаше десетина ключови позиции и ако кралските сили успееха да ги овладеят, нашествениците щяха да се окажат изолирани долу в града. Макар да беше възможно Арута и хората му да бъдат принудени да се оттеглят в по-долните зали на абатството, все пак можеха да задържат гарнизона тук и да му попречат да предприеме контраатака по склона в помощ на гарнизона в Сарт.
През вратите от двете страни на коридора започнаха да се изсипват сънени наемници и скоро се оказа, че Арута трябва да се бие на живот и смърт. Никога не се беше сражавал в единичен двубой и до този момент беше изпитвал дълбок страх, че няма да се справи. Предчувствал беше срама, че няма да успее да служи на краля както баща си и синовете си. Но сега, без капка колебание, най-хладнокръвно се сражаваше с човека пред себе си, решен да го убие на всяка цена. Нямаше време да мисли за предишните си съмнения. Без никакво съзнателно усилие дългите години на тренировки си казаха своето и той заразмахва ловко меча, носен някога от неговия съименник, принц Арута.
Започнаха бавно да настъпват по коридора и да отблъскват силите на генерал Нордан. В края на коридора имаше друго стълбище, което водеше нагоре. Докато Арута стигне до стъпалата, подът наоколо се беше отрупал с трупове, повечето вражески, а в подножието на стълбището бяха заели позиция трима души. Боят нагоре по стълбището щеше да е тежък поради предимството на височината, с което разполагаха противниците.
Отзад някой изрева:
— Залегни!
Арута се хвърли на пода, без да обръща внимание на локвата кръв под себе си. Над главата му изсвистяха стрели и тримата на стъпалата паднаха. Преди Арута да успее да стане, към него вече тичаха бойци; ботушите им закънтяха нагоре по каменните стъпала и те се счепкаха със защитниците на следващия етаж.
Арута знаеше, че е на един етаж над партерния. Над тях вече беше самото абатство, конюшнята, пристройките и стените. Ако успееха да завладеят кулата и командните позиции по стените, битката за този ден щеше да е спечелена.
Той вдиша дълбоко и се втурна след войниците.