Реймънд Фийст
Парчета скършена корона (15) (Разказ за братята)

11.
Разположение

Ру кихна.

Ерик отпи от чашата горещо кешийско кафе. Седяха в голяма колиба недалече от плажа и се грееха край огъня. Дрехите им се сушаха проснати на опънатото пред грубото каменно огнище въже.

Водачът на контрабандистите, които ги бяха посрещнали на брега, заговори:

— Прощавайте, че ви уплашихме, господин Ейвъри. Джон заръча да покрием заливчето и да се погрижим да стигнете до брега живи и здрави. — Беше невзрачен човек, идеален за контрабанда — никой не би му обърнал внимание. Единственото, което отличаваше него и спътниците му от обикновените работници, бяха разнообразните им оръжия.

— Жалко, че не ни остана време да изчакаме отговора му — отвърна Ру. — Щях да знам, че ще ни посрещнете.

— Щом дрехите ви изсъхнат, тръгваме — каза контрабандистът и надзърна през вратата на колибата. — А може и да останат малко влажни, щото трябва да се махнем оттук преди изгрев-слънце.

— Патрули ли?

— Чак патрули не — каза мъжът. — Но има един пропускателен пункт по пътя, през който трябва да минем, а стражите, които подкупихме, ги сменят призори. Вие ще отидете вместо двамата наши, които ще останат тук. Имаме малко стока от последния товар и трябва да побързаме да се върнем в града преди да съмне. Никой няма да заподозре нищо.

Ерик кимна.

Ру пипна дрехите.

— Ще се преоблечем, като стигнем при Джон. Той все ще има сухи дрехи.

Ерик отпи от кафето и каза:

— Прясно е.

— Че как. Взех го от пощенското корабче от Дърбин вчера. То е част от стоката, която ще носим.

— Значи тук се отбиват кешийски кораби?

— И квегански търговски също — каза водачът. — Кралските кораби стоят край порт Викор и придружават търговските от Далечния бряг на влизане и излизане през Тъмните проливи. На Фадавах са му останали няколко кораба от нашествието, държи ги близо до Илит. Така че няма кой да пази тези брегове, но е трудна работа да вкараш нещо в града, освен ако не си подкупил стражите. — Пристъпи към вратата. — Сега имаме да свършим малко работа. — Кимна на другите контрабандисти и те излязоха и оставиха Ру и Ерик сами.

— Нали ти казах, че Винси ще ти получи бележката — каза Ерик.

— Вярваш на агентите ми повече от мен — отговори Ру. — Но вярата ти, изглежда, е оправдана.

— Рисковете са много Ру, и твоите връзки са ни нужни, както и нашите, за да предотвратим този контраудар.

— Какво крои принцът за старото абатство? Ако Фадавах има поне малко мозък в главата, там трябва да е пълно с мъже, готови да ударят от склоновете и да съкрушат всяка атака откъм брега.

— Арута е съставил план за абатството.

Ру поклати глава.

— Всеки път когато чуя, че някой от кралския двор е съставил план, си спомням, че в повечето случаи за нас с теб това означава яко бягане от хора, които също така яко се опитват да ни спипат и да ни убият.

— И така може да се каже.

Поговориха си още около час, докато дрехите им изсъхнат достатъчно, за да могат да ги облекат. Час преди съмване водачът на контрабандистите дойде и каза:

— Трябва да тръгваме.

Ру и Ерик набързо навлякоха все още влажните дрехи, излязоха навън, надигнаха вързопите със стока и се закатериха по една стръмна пътека, цепеща право през крайбрежните скали. Надолу към брега вече слизаха рибари, за да изкарат лодките да прекарат деня като своите бащи и дядовци. Все едно че не забелязаха контрабандистите и Ру реши, че на жителите на селцето е платена прилична сума, за да се правят, че контрабандистите са невидими.

След като изкачиха скалите, стигнаха на едно плато, бързо го прекосиха и излязоха на пътя. Скоро видяха пред себе си барикада — груб насип от пръст, укрепен с дървета и камъни, с внушителни редици увенчани със стомана дървени колове отпред, за да отблъскват конниците. За да я заобиколят, контрабандистите трябваше да отбият от пътя и да слязат в едно плитко дере.

Когато минаха покрай стражите, водачът на контрабандистите подаде една кесия на един от войниците и кимна, без да промълви и дума. Войникът също не си отвори устата.

Продължиха по пътя към Сарт.

 

 

Складът беше пристроен към задната стена на дюкяна на Джон Винси, който живееше със семейството си на втория етаж. Само един фенер осветяваше помещението, натъпкано със сандъци и вързопи със стока, която продаваше в дюкяна си: топове плат, игли, конци, железни изделия — котлета, тенджери и тигани — въжета, сечива и какви ли не още необходими неща за живота в Сарт и околностите.

— Лоши новини, Ру — каза Винси.

— Какво?

— В града има хора на лорд Вазарий.

— Проклятие! — изруга Ру. — Някой от тях дали ме знае от гостуванията ми в Квег?

— Почти сигурно. Гледай да не се набиваш много на очи — каза Винси. — Можете да се настаните в пристройката за работниците. В момента не я използва никой. Хората на Вазарий ще си тръгнат за Квег в края на седмицата. Заминат ли си, ще можете да се движите из града свободно.

Джон Винси беше син на избягал роб на квеганска галера и беше успял да намери спасение в Кралството. Говореше езика на островната държава като роден и търгуваше с контрабандисти и капитани, които гледаха да отбягват кралските митничари.

Беше привлякъл вниманието на Ру с едно ценно бижу, което впоследствие Ру използва, за да си спечели благосклонността на лорд Вазарий. След това Ру бе сключил няколко изгодни сделки с квеганския благородник, но преди всичко беше пуснал слуха за флота на кралската съкровищница, слух, който бе накарал най-знатните благородници на Квег да изпратят бойните си кораби и да нападнат флотата на Изумрудената кралица, докато излизаше от Тъмните проливи предната година по Средилетие. Огромна част от корабите на най-властните владетели на Квег бяха отишли на дъното — това бе най-опустошителното морско поражение в историята им.

Повечето знаеха, че Рупърт Ейвъри от Крондор има пръст в цялата тази история, защото макар да липсваше пряка нишка, доказваща, че той е скалъпил измамата, имаше предостатъчно слухове, пускани от моряци на неговите кораби или от неговите търговски представители. И без да му го казват, Ру си знаеше, че в Квег е белязан и че ако го открият извън закрилата на Кралството, остатъкът от живота му ще се мери с часове, ако не и минути. Дори в Кралството трябваше да е винаги нащрек срещу някой възможен убиец, нает с квеганско злато.

— Мога да се крия, докато не дойде време да си ходим, ако се налага — каза Ру. — Но Ерик трябва да огледа. Можеш ли да му осигуриш приемливо прикритие?

— Не знам — колебливо отвърна Джон. — Толкова чужденци има в Сарт, така че би могло. Ако може да мине за квегански или кешийски наемник, несъмнено. Но всички кралски хора, които носят оръжие, са познати на местните войници.

— Не е нужно да ходя с оръжие — каза Ерик. — Ако съм някой от работниците ти…

Винси поклати глава.

— Наемам само за временна работа, Ерик. С тая окупация бизнесът поизтъня. Ще помисля. Сега се наспете спокойно. След малко ще пратя някое от децата да ви донесе храна. До утре все ще измисля някакъв повод да пообиколя из града с толкова забележим тип като Ерик.

— Купи нещо — каза Ру.

Джон вдигна вежди.

— Какво искаш да кажеш?

— Купи нещо. Сграда, дюкян, къща. Нещо в другия край на града, за да ходиш напред-назад. Ерик го направи… строител. Плащаш му да ти прави ремонтите.

— Има няколко дюкяна, които се продават…

— Добре, дай да се разбере, че се възползваш от възможността за печалба и си готов да купиш всичко, което някой има за продан.

— А как ще го платя, между другото?

— Ако наистина се наложи да купиш нещо, Джон, ще платиш както си плащал винаги — с мое злато.

Винси се ухили.

— Обикновено се връща с добра печалба.

— Вярно — ухили се и Ру. — Точно затова се справяш толкова добре.

Джон отвори вратата към предната част на склада и стълбите, водещи към жилището на втория етаж, и каза:

— Сега ще ви пратя храна. Като се наядете, излезте през задната врата, идете в пристройката от другата страна на двора и поспете.

След като вратата се затвори, Ерик се обърна към Ру.

— Строител?

— Вдигнеш някое парче дърво, оглеждаш го, хвърляш го настрана, и пръхтиш над някой пергамент или хартия и драскаш по нея. Оглеждаш много. Ако някой войник заговори, че разбира нещо от дърводелство, кимаш и си траеш.

Ерик килна стола назад и опря глава на стената.

— Какво пък, тоя план е по-добър от моя. Дано работите в Даркмоор вървят по-гладко, отколкото тук.

 

 

— Не! — извика Джими.

— Спор няма да има! — заяви Арута.

Даш пристъпи между брат си и баща си.

— Хайде, успокойте се и двамата.

— Моите заповеди не са предмет на одобрението ти, Джеймс!

— Но ти да водиш рейд… това е нелепо.

Накор и отец Доминик наблюдаваха спора. Арута каза:

— Аз съм единственият тук, който помни разказа на баща ми за тайния вход към абатството при Сарт. Не помня всичко, но имам голям шанс да си припомня подробностите, като обиколя подножието на планината.

Джими погледна отец Доминик.

— Вие не знаете ли пътя?

— Знам къде е вратата — в мазето на изоставената библиотека — отвърна Доминик. — Води към тунела отвън през хълмовете. Не знам дали бих могъл да намеря входа отвън. Двайсет години минаха, откакто не съм бил в подножията.

Джими отвори уста, но Даш го изпревари:

— Какво искаш от нас?

— Трябва ми някой в Крондор, който да ръководи смяната на войските — каза Арута. — Когато фон Даркмоор и Ейвъри се върнат от разузнаването си в Сарт, искам да мога да ударя преди Нордан да разбере, че предстои щурм.

— Затова значи Грейлок вече е на предната линия — каза Джими.

— Да — отвърна Арута. — Ще ви дам подробности преди да заминете, но утре до обед искам да сте хванали пътя на запад.

— Това никак не ми харесва.

Накор се ухили.

— Показа го достатъчно ясно.

— Хайде стига — намеси се Даш. — Трябва да си вземем нещата.

Когато младежите понечиха да излязат, Арута ги спря:

— Джими, Даш.

— Да? — попита Даш.

— Много ви обичам и двамата.

Джими се поколеба за миг, после се върна, прегърна баща си и прошепна в ухото му:

— Не проявявай глупав героизъм.

— Не трябваше ли аз да ви кажа това? — попита Арута.

Даш също го прегърна.

— Знаеш, че няма полза.

— Останете живи, и двамата — прошепна Арута.

— Ти също — каза Джими.

Братята излязоха и Арута се обърна към Доминик.

— Какво има да ни каже ишапийския храм, брате?

Доминик, човек вече на близо осемдесет години, но на външност на не повече от двайсет и пет, заради изцеляващата магия на Камъка на живота, рече:

— Много неща, милорд. Може ли да седна?

Арута покани и двамата и Доминик заговори:

— Беше необходимо известно убеждаване, но съм живо доказателство за твърденията си. Освен това бях с най-голямо върховенство в Запада и словата ми имаха известна тежест.

— И вашето предупреждение спаси библиотеката ви при Сарт.

— Честно казано, това не беше съвсем пророческо.

— Какво имате предвид? — попита Арута.

— Не мисля, че нарушавам обет, като разкрия, че дядо ви бе този, който ни предупреди да се подготвим да я преместим, когато се случиха някои неща.

— Нима? — каза Арута.

На лицето на Доминик се изписа смут.

— Но това, което продължава да ми е странно, е, че когато той пристигна в Сарт, за да ме намери и отведе в Сетанон, преди сблъсъка ни с демона, той като че ли не помнеше, че е изпращал предупреждението.

— Може и да не е — каза Накор.

— Защо? — попита Арута.

— Защото може би все още не е бил изпратил предупреждението.

— Пътуване във времето? — възкликна Доминик.

Накор сви рамене.

— Възможно е. Правил го е и преди.

Арута кимна.

— Да, възможно е. Имам чувството, че във всичко това има много повече, отколкото дядо или ти сте ми разправяли.

— Вярно — каза Накор. — Но е само за твое добро.

Арута се засмя.

— Говориш точно като мен, когато говоря на децата си. — Обърна се към Доминик. — Е, храмът на Ишап ще подкрепи ли усилията на Накор?

— Да — заяви Доминик, — макар че малко се съмняват в ефекта. Но разбират необходимостта.

— Аз също се съмнявам — каза Накор, — но започнах храма на Арч-Индар.

— Ти си най-удивителният човек, когото познавам — рече Арута. — Я ми обясни пак каква точно е целта на твоя орден?

— Да възстанови култа към Богинята на доброто, както вече ти казах.

— Цяло чудо си — каза сухо Арута.

— Нали? Но ми се струва, че малкият ми храм няма да е това, което трябва да бъде, докато не намерим истинския глава на ордена.

— Мислех, че ти си върховният жрец на Арч-Индар — каза Арута.

— Само докато се появи истинският. Тогава отново ще се заловя с това, с което се справям най-добре. Пътешествия и учене.

— Е, и докато се появи това лице, какво ще правиш?

— Ще правя номера, ще разказвам истории, ще осигурявам храна, ще събирам хора да слушат посланията на Добрата богиня.

— Първо трябва да дойде вярата — каза Доминик. — Едва когато хората започнат да разбират що е Арч-Индар, ще се заловят с трудната задача да я върнат при нас.

— Не претендирам, че разбирам всичко, свързано с храмовата политика — каза Арута. — Чел съм бележки, оставени от баща ми и принц Арута, и имам смътното впечатление, че те са били посветени в тайни, които не ми бяха предадени.

Доминик не каза нищо.

— Добре — продължи Арута. — Ще приема на доверие, че всичко това не представлява заплаха за Кралството, което е моя отговорност и грижа. Освен това ми се струва, че разпространяването на доктрината за добродетелност не може да навреди на никого.

Накор поклати глава.

— Де да беше така. Много хора са били осъждани на смърт за това, че проповядват добро.

— Е, във всеки случай не и в Запада, докато аз съм херцог на Крондор — каза Арута. Погледна Доминик и попита: — Ако успея да намеря входа към старото абатство, можете ли да влезете?

— Мога. Входът е заключен отвътре. Но има таен лост, който ще го отвори отвън. Вашият баща го намери.

Арута се усмихна.

— Той винаги твърдеше, че бил най-добрият крадец в историята на Крондор.

— Опит или късмет — не знам, но го намери, обезвреди един капан и отвори входа. Един от братята ни едва не получи сърдечен удар, когато се появи в библиотеката ни.

Арута кимна.

— Да минем на въпроса колко души да вземем.

— От военно дело не разбирам много — отвърна Доминик. — Трябва да вземете достатъчно малък отряд, за да не ги засекат, докато се движат през планините, и достатъчно голям, за да може след като влязат, да осигурят отбраната.

— Можете ли да ми начертаете планове на абатството?

— Аз живях там петдесет години, херцог Арута. Мога да ви покажа всяко коридорче и килер.

— Добре. Сутринта ще ви пратя писар. Ако можете да свършите работата до края на седмицата, ще съм ви много благодарен. Щом сме решили да влезем в абатството, когато Оуен удари от брега към Сарт, трябва да сме хванали пътеката на изток през Кошмарния хребет.

— На ваше разположение съм. Сега, ако някой може да ме заведе в някоя стая… Пътят от Риланон е дълъг.

Арута звънна със звънчето на бюрото и един паж отвори вратата на кабинета му.

— Заведи брат Доминик в покоите ми и му занеси всичко, от което има нужда.

— Във вашите покои? — учуди се ишапиецът.

— Тази нощ няма да ми трябват. До съмване имам да свърша много неща. Може би ще дремна малко след сутрешния съвет.

Доминик кимна, поклони се и излезе с пажа от стаята.

— Поне си се сетил да си сложиш войнишко одеяло зад бюрото, ако се наложи да дремнеш — каза Накор.

Арута се усмихна.

— Нищо не пропускаш, нали?

— Аз съм комарджия, забрави ли? Ако пропусках подробностите, щях да съм съсипан или мъртъв.

— Идваш ли с нас?

— Не — каза Накор. — Сигурно ще е интересно, но мисля, че трябва да остана тук. Доминик е донесъл голям дар от ишапийците. Ще споделят с нас силата, която черпят от Сълзата на боговете. Щом намерим истинския водач на нашия храм, ще го изпратим в Риланон и там той ще придобие от тази сила. И тя ще превърне малкия ми склад в истински храм, където ще се отвръща на молитвите и ще стават чудеса. Хората ще научат за доброто и ще започнат да помагат за връщането на Добрата господарка.

— Достойно начинание — каза Арута и се надигна. — Ще ме извиниш, Накор, но наистина имам работа. А ако имаш нужда от нещо за твоя храм и аз мога да помогна преди да замина, ще се постарая.

— Благодаря — отвърна Накор и пристъпи към вратата. — И гледай да се върнеш жив, ако обичаш. Един нов херцог може и да не е толкова склонен да ме слуша.

Арута се засмя и му отвори вратата.

— Е, колкото и да не искам да ти създавам неудобства, мисля, че ако ме убият, неудобствата за мен ще са още повече.

— Вярно. Виждаш ли, и за двама ни е по-изгодно да останеш жив.

Арута отново се засмя и затвори вратата зад Накор. Още се кискаше, когато седна зад бюрото и загледа планината документи пред себе си. Усмивката му повехна, щом взе първото донесение, което трябваше да прегледа. Хвърли му едно око и го остави от другата страна, за да го разгледа на заранта с чиновника си.

След което вдигна следващия лист.

 

 

— Джими! — извика Франси.

Джими се обърна и видя, че тя бърза по коридора след него.

— Здравей — поздрави я той хладно.

Тя пъхна ръка под мишницата му.

— От толкова време не съм те виждала! Да не би баща ти да те е пращал някъде по работа?

— Не, тук работех, но ми остава малко лично време. — Той много лекичко и бавно се освободи от ръката й.

— Джими, какво има? — попита тя.

Джими усети как лицето му се наля с кръв и изведнъж се задави от неочаквания пристъп на чувства.

— Това, че не е редно да бъда прекалено фамилиарен с бъдещата кралица на Островното кралство.

Тя също се изчерви и сведе очи към каменните плочи на пода.

— Трябваше да се сетя, че баща ти ще ти каже.

— Защо не ми го каза ти?

Тя вдигна към него насълзените си очи.

— Не знам. Не знаех… как ще го приемеш. Преди да дойда в Даркмоор мислех, че знам какво изпитвам към теб… После, когато те видях и когато вечеряхме заедно, и онези разходки… Не знам. Просто нещата като че ли не изглеждат същите, както когато бяхме деца.

— Защото не са същите — отвърна Джими. — И защото не сме деца.

Тя го погледна в очите, а после внезапно го целуна по бузата.

— Ти винаги ще си останеш най-добрият ми приятел, Джими. Обичам те повече от всяко момче, което съм познавала. Искам да си щастлив.

Лицето на Джими потъмня.

— Щастлив, защото ще станеш кралица или защото ще се омъжиш за онзи задник Патрик?

— Недей така — тихо каза тя. — Според татко някой трябва да държи Патрик изкъсо и затова иска от мен да бъда силна кралица. Това е една от причините кралят да държи точно аз да се омъжа за Патрик.

— Виж, не знам какво да ти кажа. Знам само, че каквото и да искаме ние е без значение, и че ти ще се омъжиш за Патрик, а аз ще се оженя за която баща ми каже да се оженя, и толкова. Никога не е било другояче.

Тя стисна ръката му.

— Ще ми бъдеш ли приятел?

Той кимна.

— Винаги, Франси.

По бузата й потече сълза.

— Ще ми трябват приятели като теб, когато стана кралица в Риланон.

Неговите чувства също забушуваха и той промълви:

— Само дето…

— Какво?

— Никога няма да узнаем какво е могло да бъде между нас, не разбираш ли?

Тя кимна.

— Разбирам. Но нито ти, нито аз имаме избор, нали? Не можем да позволим на чувствата да ни отвлекат от дълга. — Взря се за миг в очите му и добави: — Винаги ще обичам момчето, което си играеше с мен в двореца в Риланон и което се смееше, когато пердашех по-малкия му брат. Скъп спомен ще пазя за времето, когато се промъквахме скришом в онези местенца, където не биваше да стъпваме. Не съм забравила как вие двамата ме карахте да правя момчешки неща, докато трябваше да се уча да бъда дама. — Въздъхна. — Но аз никога няма да мога да се влюбя, скъпи мой Джими. Нито ти. Не скърби за нещо, което никога не е било. Просто бъди приятел.

И без повече думи пусна ръката му и забърза по коридора.

Джими постоя смълчан, после бавно се обърна и тръгна на другата страна.

 

 

Даш даде знак и Джими се обърна и махна. Бяха на стотина разкрача пред първата колона, тръгнала към Крондор. На една миля извън града ги очакваше делегация от хора на Дуко и Джими искаше колоната да изчака, докато размяната на документи приключи.

Джими подкара напред, спря пред водача на групата, отдаде чест и каза:

— Аз съм барон Джеймс от двора на принца. — Човекът пред него беше един от капитаните на Дуко, той го познаваше. — Как сте, капитан Бойси?

Капитанът, мускулест мъж с дълга брада и коса, отговори:

— Добре, барон Джеймс, благодаря.

Джими бръкна в пришитата към плаща кесия, дръпна връвта, извади свитъка документи и ги връчи на Бойси.

— Последната кореспонденция между принц Патрик и нашия новопровъзгласен лорд Съдърланд. Потвърждава се назначението му. Церемонията ще се състои, когато Патрик се върне града. Има и няколко заповеди и указания, но те само потвърждават това, което херцогът вече знае.

Капитан Бойси поглади брадата си.

— Знаете ли, когато Дуко… тоест херцогът, ми каза за това споразумение, бях готов да заложа живота си, че никога няма да стане. — Сви рамене. — Но какво ли разбирам аз? — Посочи на югозапад. — Част от петстотин души, пешаци и конници, вече са в поход към Края на сушата. До седмица ще заемем това укрепление. — Усмихна се. — Разбирам, че може да се наложи да прогоним малкото кешийци, нахълтали в онова градче от пустинята.

Джими кимна.

— Разбойници най-вече.

— Доведохте ли частите, които ще ни заместят?

— На пътя са — каза Джими.

— Добре. — Капитанът подаде документите на един от лейтенантите си и каза:

— С радост ще заменя тази гарнизонна длъжност срещу малко счепквания по границата. Някои от войниците ми са градски хора, бивши дърводелци или строители, рибари и прочие, в отечеството ни, но аз винаги съм бил войник. — Загледа се унесено, сякаш се мъчеше да види нещо отвъд хоризонта. — Дуко е мислител; говори ни за тази ваша държава. Уверява ни, че този нов обет за вярност е нещо добро. — Погледна Джими. — Аз не разбирам от тези неща. Научен съм да се бия, да убивам и да умра, ако потрябва. Но вярвам на Дуко. Той е бил мой водач през повече от половината ми живот, а беше почти момче, когато се заклех да му служа. Така че щом Дуко казва, че сега служим на вашия принц и че се бием за тази държава, която се опитахме да завземем миналата година, значи ще служим на вашия принц и ще се бием за тази държава. Не твърдя, че го разбирам, но ще правя това, което заповяда Дуко, защото той е моят генерал.

Джими кимна.

— Разбирам. И по тази причина той ще продължи да бъде вашият генерал. — Усмихна се. — И може би един ден ще има син, който ще порасне и също ще бъде вашият генерал.

Бойси се засмя.

— Това би било страхотно, нали, барон Джеймс? — Обърна коня и каза: — Повикайте бойците си. Нека заедно влезем в Крондор.

Джими даде знак и Даш подкара коня си напред. Колоната зад него се раздвижи. Щом се изравниха с Бойси и спътниците му, продължиха напред и за пръв път от почти цяла година хората на принца на Крондор влязоха тържествено в града, за да го върнат на Короната.

 

 

Даш бързаше по улицата, покрай работници и амбулантни търговци. Животът в Крондор се връщаше и задачите пред тях нямаха край. Неколкостотин наемници от лагеруващите извън стените бяха получили назначение и бяха пратени по границата на юг. Други се наемаха за охрана на кервани и гарнизонна служба в района между Даркмоор и Шамата, на мястото на войниците, изпратени на фронта.

През последните две седмици се бяха върнали работници, дюкянджии и някои дребни благородници. Заловиха двама пратеници на Фадавах и на тяхно място пратиха с успокоителни сведения други — войници, верни на Дуко, на които можеше да се разчита, че ще предадат само това, което той иска да научат Фадавах и Нордан.

Даш прецени, че е въпрос само на още две или три седмици преди за Фадавах и Нордан да стане очевидно, че Дуко е обърнал плаща. Беше пръсната мълвата, че голямото сватбено празненство в Риланон ще задържи принца извън Запада за цяла година и че кешийското раздвижване по границата ще попречи на Кралството да се опита да си върне Крондор. В последното съобщение на Дуко до Фадавах се отбелязваше, че един кешийски пратеник е направил предварително проучване за възможността от официален договор с „краля на Горчивото море“, което според Дуко щяло да укрепи самоувереността на Фадавах за още известно време.

Даш зави на ъгъла и тръгна към най-опустошената от пожарите част на града. Бележката, която бе получил, беше кратка и по същество. Подпис нямаше, но той не се съмняваше кой я е пратил.

Притесняваше го присъствието на кешийски агенти в града. Прехвърлянето на войници вървеше мудно. Целият процес с отвеждането на патрулите на предварително уговорените места, преобличането им в униформи на редовни кралски войници и подмяната им беше много сложен. За някой случаен наблюдател изглеждаше все едно че около половин дузина патрули излизат през деня и се връщат привечер. Това, което не личеше явно, бе, че на връщане са съставени от други мъже. Едното място, където оставаха хората на Дуко, беше при двата пропускателни пункта южно от позицията на Нордан в Сарт. Грешка до този момент не беше допусната.

Даш стигна уреченото място и влезе в изгорелите руини на една кръчма. Щом се озова сред почернелите от огъня стени, един глас в сенките каза:

— Само ли дойде, паленце?

Физиономията му показа на Трина какво мисли за това, че го наричат „паленце“.

— Сам съм.

Тя кимна рязко към вратата към задната стая. Даш отиде до нея и я отвори. Срещу него стоеше Джон Тъпин.

— Меча.

Даш извади меча си от ножницата и му го подаде.

— Оттук — посочи му Тъпин друга врата.

Даш отиде до нея и дръпна резето. Вътре видя Праведника — седеше до една маса и пред него имаше чаша вода.

— Здравей, внучето ми — поздрави го той сухо. Гласът му беше също толкова дрезгав като преди.

— Здравей, дядо — отвърна Даш също толкова сухо.

— Носиш ли ми новини?

Даш въздъхна и седна на втория стол до масата, без да са го поканили.

— Както виждате, не се нуждаем от вашата помощ, за да си вземем града. Дуко ни го даде доброволно.

— На не малка цена, както чувам — изкиска се Лизли Ригър. — Херцог на Южните окрайнини!

— Ще има обща амнистия.

Старецът го изгледа и каза:

— Не чувам „но“, макар че го има.

— Ще е в сила само за онези, които са се сражавали срещу Кралството, след като се закълнат във вярност към Короната. И освен това ще обхване всеки, който е готов да служи тепърва.

— Но не и някакви си жалки крадци като Шегаджиите.

— Само ако се включите в армията — каза Даш. — Опитах се. Баща ми не може да ангажира себе си или съдиите си с обвинения за престъпления отпреди войната. — Даш сви рамене. — Факт е, че всеки, който би могъл да предяви обвинения, вече не живее тук. Когато се върнат търговците, кой може да каже какво му е отнето преди войната и какво е плячкосано или изгубено при опустошението на града?

Лизли се изкиска.

— Вярно. От игла до конец. Само че между събратята ни има такива, които вече носят смъртния белег и вече са познати на бащините ти ченгета.

Даш въздъхна тежко.

— Знам. Но ако приемат да служат на Короната, престъпленията им ще бъдат опростени.

— Аз самият съм малко стар, за да служа, не мислиш ли? — попита Праведника.

— Не смятам, че освен мен, Джими и татко има някой, който се досеща кой може да си — отвърна Даш. — И макар да съм сигурен, че списъкът на престъпленията ти е достатъчно дълъг, за да увиснеш на бесилото, какво ти пука? — Изгледа го продължително и добави: — След като дядо не е поискал да те задържат, защо да го правим ние?

— На твоя дядо му трябвах жив, за да държа Шегаджиите под контрол — каза Лизли. — Може би ще мине доста време преди Шегаджиите отново да станат достатъчно ефективни, за да се налага да се държат под контрол. — Старецът въздъхна уморено. — Аз със сигурност няма да го доживея. И не знам дали следващият Праведник, или както там се нарече, ще се интересува от сделка с Короната. — Посочи с пръст към Даш. — Ти и баща ти сте достатъчно умни, но след като аз си отида, няма да можете да предявявате изисквания към Шегаджиите, както дядо ти ги предяви към мен.

— Знам — каза Даш. — Ако нямате какво повече да ми кажете, чака ме много работа.

Праведника му махна с ръка.

— Приключихме с теб, Дашел Джеймисън. Отсега нататък ние сме Шегаджиите, а ти си човекът на принца. Появиш ли се в Бедняшкия квартал по тъмно, рискуваш толкова, колкото всеки друг.

— Разбирам. — Даш се обърна към вратата, но спря и каза: — Но ако има нещо, което мога да направя за вас, без да наруша клетвата си към Кралството, ще ме известите, нали?

Старецът се засмя.

— Ще си помисля. Сега си върви.

Даш излезе в предната стая. Джон Тъпин го нямаше. Мечът му висеше окачен на една изгоряла греда. Взе си го и мина през следващата врата. Както очакваше, Трина също я нямаше. Той остави опустошения хан и закрачи по улицата. Спря се за миг, опита се да си спомни името на хана и се сети. Беше „Пъстрият папагал“ и някога беше собственост на един приятел на дядо му. Лукас. Унесен от този мигновен прилив на спомени за старите дядови истории, Даш почти не чу стъпките зад себе си.

Извърна се рязко и извади меча преди мъжът да успее да го доближи. Беше дрипав, мършав и мръсен. Мъжът спря, вдигна ръце, отстъпи, обърна се и побягна.

Даш прибра меча и си помисли, че ще мине много време преди Крондор отново да стане това, което беше някога. Но след като пое към палата, си даде сметка, че сега Бедняшкият квартал е може би по-безопасен, отколкото преди войната.

 

 

Върна се в двореца и отново се смая от мащабите на работата, която се извършваше там. По срутените стени се трудеха поне стотина зидари, повечето доскорошни войници от армията на Дуко. Възстановяването на двореца напредваше бързо. Други работници почистваха стените от сажди, изхвърляха зидария и боклук, дори опъваха паравани и окачваха пана и други украси в някои от по-големите помещения на партерния етаж. Щом влезе в преддверието, той видя забързалия се към него Джими.

— А, дойде ли най-после!

— Какво има?

— Неприятности — каза Джими и го поведе към частния кабинет на принца, използван сега от Дуко.

— Да не би Фадавах да е разбрал какво му гласим?

— Още по-лошо — отвърна Джими.

— Какво?

— Края на сушата е завзет от кешийски отряд.

— О, богове!

— Да, лошо — каза Джими, щом се заизкачваха към кабинета на Дуко. — Пристигат и други донесения. Изглежда, Кеш е решил да наблегне на претенциите си за отстъпки с малко демонстрация на сила.

— Точно това ни трябваше — каза Даш.

Джими пристъпи към вратата, почука и отвори, без да чака покана. Един чиновник, стиснал наръч документи, отскочи вдървено от пътя му.

Двамата братя влязоха и завариха вътре неколцина чиновници и писари, приведени над заповеди и депеши. Подминаха ги и влязоха в кабинета на Дуко. Даш отново се смая от разликата между този кабинет, когато бе зает от принца и баща му, и сега, със седящия зад бюрото Дуко. Преди той бе административен център на Западните владения. Сега беше военен щаб.

Даш и Джими вече познаваха повечето от капитаните на Дуко, също както познаваха и всички служещи тук кралски офицери. Уендел, кавалерийски капитан, служил преди в гарнизона Ястребово гнездо, вече провъзгласен официално за рицар-капитан на Кралската крондорска конница, погледна една карта и каза:

— До вдругиден мога да осигуря там още четиристотин души, ваша светлост.

Някои от капитаните на Дуко се спогледаха — все още не бяха свикнали с протокола на Кралството и тази нова титла ги изнервяше.

Дуко погледна Джими и Даш и каза:

— Вие двамата. Познат ви е този район, нали?

— Последните няколко години сме прекарали там, ваша светлост — отвърна Джими.

Даш изведнъж се сети, че повечето бойци от крондорския гарнизон бяха загинали при разрушаването на града; останалите части от гарнизона сега служеха на изток с Оуен Грейлок. Оуен нямаше да се появи в града през следващите пет дни, малко преди избрания момент за началото на офанзивата на север.

Дуко посочи на картата.

— Позицията ни в Края на сушата се атакува от двеста или триста войници. Според сутрешната депеша нашите се държат, но са силно притиснати. Може и вече да са паднали. Петстотинте пехотинци, които изпратих в началото на тази седмица, ще пристигнат едва след пет дни. Получаваме също така сведения за някакви кораби, плаващи покрай брега към Края на сушата, вероятно с подкрепление за щурма.

— Логично — каза Джими. — Ако изпратят голяма сила през Джал-Пур, ще имат проблеми с придвижването. Но ако ни изненадат с по-малка част, задържайки хората ни в цитаделата, докато стоварват още войски по море, могат бързо да ни обкръжат и да наложат обсада.

— Кой е командващият в порт Викор? — попита Дуко.

— Адмирал Рийвис — обади се един от кралските офицери.

— Пратете му заповед да пресрещне тези кораби и да ги разкара. Все ми е едно дали ще ги потопи или ще ги плени, стига да не позволи на противника да стъпи на сушата. — Офицерът отдаде чест и забърза към вратата. Дуко погледна Уендел. — Взимай тези четиристотин конници и тръгвай веднага. Щом настигнете пехотинците, кажи им да продължат бегом.

Капитан Уендел отдаде чест и също тръгна към вратата. Дуко се обърна към един от старите си капитани и каза:

— Рънкър, искам да подбереш стотина от най-кръвожадните си убийци и да тръгнете по крайбрежието към Края на сушата. Видите ли хора да идват по брега, избивате ги.

— Да, Дуко… ъъ, ваша светлост — отвърна старият капитан.

Дуко се усмихна:

— Омитай се.

После погледна Джими и Даш.

— Докато вашият лорд Грейлок не пристигне тук, командването поемам аз. Нужна ми е помощта ви, млади господа, тъй като не съм толкова запознат с условията на района.

Посочи един участък на картата и продължи:

— Но предполагам, че ако тази империя на юг е сериозна, следващия им удар можем да очакваме точно тук. — Пръстът му се спря на един малък хълмист проход между Шамата и Края на сушата. — Маршрутът е дълъг, но теренът е сравнително равен. Ако целят само да окажат натиск на преговорите в Даркмоор, ще се оттеглят при първата демонстрация на сила. Но ако са решени на сериозен бой, ще направят втори щурм през този проход, докато корабите им дебаркират при Края на сушата. — Обърна се към друг от старите си капитани. — Джалом, изпрати при този проход съгледвачи, колкото може по-бързо. Не знам дори дали имаме войници там.

— Нямаме — отвърна капитанът. — Решихме, че Кралството само ще се погрижи за южния си фланг и не се налага да го правим ние.

— Е, ние сега сме Кралството и се налага да се погрижим. И уведомете Грейлок за това, което става, с молба да прецени дали не може да изпрати части натам, стига да могат да пристигнат първи. — Мъжете се разбързаха да изпълнят заповедите, а Дуко заяви: — Господа, ние сме във война. Само че не тази, която искахме, и не знаем колко е голяма. Може да е малка, но ако аз бях на мястото на кешийския генерал и разберях в какъв хаос са нещата тук, сигурно щях да се опитам да вляза в Крондор преди Грейлок, да се окопая и да го предизвикам да ме изрови, след като си има и Нордан на северния фланг. — Дуко поклати глава. — Дано само успеем да ги изритаме от Края на сушата и да ги научим колко грешат.

Джими и Даш се спогледаха и сякаш си казаха: „Какво ли още може да се обърка?“