Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на студенокръвните (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shards of a Broken Crown, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 53гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave(2011 г.)

Издание:

Реймънд Фийст. Войната на студенокръвните (том 2)

Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

Американска

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.

ИК „Бард“ ООД, 2009 г.

ISBN: 954-585-355-7

История

  1. —Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Парчета скършена корона от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Парчета скършена корона
Shards of a Broken Crown
АвторРеймънд Фийст
Първо издание1998 г.
САЩ и Великобритания
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаВойната на студенокръвните
ПредходнаГневът на демонския крал
ISBNISBN 9545853557

Парчета скършена корона (на английски: Shards of a Broken Crown) е заглавието на последния роман от тетралогията на Реймънд ФийстВойната на студенокръвните“. Издаден е за пръв път на 1 юни 1998 г. във Великобритания и САЩ.

Действието в романа се развива след края на войната между армиите от континента Новиндус и Островното кралство, в която в помощ на кралството се притичат и елфи и джуджета. В резултат на войната цялото кралство е в руини. Остатъците от армиите, пристигнали от Новиндус са останали без своите командири и са разпръснати из кралството, докато отново биват обединени от генерал Фадавах, който се опитва да създаде собствена империя, изградена сред руините на Островното кралство.

Главна роля в действието на романа играят Джими и Даш, внуците на херцог Джеймс Крондорски.

6.
Избор

Накор се намръщи.

Огледа големия склад в Даркмоор, който бе избрал за оперативна база, и заяви:

— Няма да стане.

Шо Пи, първият му послушник, го погледна неразбиращо.

— Какво, учителю?

Откакто се самопровъзгласи за глава на Църквата на Арч-Индар, Накор бе престанал да възразява на упоритостта, с която младият бивш монах на Дала го наричаше „учителю“. Посочи фургона, който разтоварваха пред неговата „църква“, и рече:

— Поръчахме два пъти повече.

— Знам — извика водачът на втория фургон и дръпна юздите. — Здрасти, Накор.

— Здрасти, Ру! — викна бившият комарджия, станал отскоро върховен жрец. — Къде е останалото жито?

— Това е всичко, приятелю — каза Рупърт Ейвъри, най-богатият доскоро човек в Западните владения, а сега — горд собственик на цели три фургона, три конски впряга и умопомрачителен дълг от страна на почти фалиралото Кралство. — Повечето от това, което мога да купя, отива за принца, за да си храни войниците.

— Но аз имам злато.

— За което съм ти вечно благодарен, защото без твоето покровителство нямаше да мога да изкупя и най-жалкото количество зърно. Кредитите ми в Изтока нараснаха неимоверно и съм принуден да си продавам тамошните имоти, за да си плащам дълговете, а парите, които ми се дължат, са от несъществуващите сега Западни владения.

— Изглеждаш необичайно щастлив за човек в такова окаяно състояние — отбеляза Накор.

— Карли скоро пак ще ражда.

Накор се засмя.

— Мислех, че до гуша ти е дошло от деца.

На тясното лице на Ру се изписа почти детинска усмивка.

— Беше, но след като избягахме от Крондор и докато стигнем в Даркмоор, хм, през това време бях с тях почти всеки ден и научих много неща за децата си. — Усмивката му повехна. — И за себе си, също така.

— Винаги е добре човек да научи нещо за себе си — отбеляза Накор. — След като разтовариш, влез, ще ти направя чай.

— Имаш чай? — възкликна Ру. — Къде го намери?

— Подарък от една жена. Скътала го преди войната. Не е много добър, но си е чай.

— Добре. Като свърша тук, ще дойда.

Накор влезе в сградата, където друг негов послушник надзираваше клас ученици. Този път бяха петима и слушаха встъпителен урок за ролята на доброто във вселената. Накор си даваше сметка, че повечето от тях — ако не и всички — са тук заради жалката храна, която църквата му осигуряваше след лекцията, но все се надяваше, че някой ще откликне. Досега беше привлякъл петима нови ученици, и с Шо Пи ставаха шестима. Предвид едностранното му решение да основе църква на един от четиримата най-велики богове на мидкемската вселена, резултатът бе твърде скромен.

— Някакви въпроси? — попита послушникът. Той самият бе изслушал лекцията едва преди няколко седмици.

Четирима от учениците отвърнаха с погледи, изразяващи ограничена схватливост, но петият — беше момиче — вдигна плахо ръка.

— Да? — попита послушникът.

— Защо правите това?

— Защо правя какво? — попита послушникът.

Накор спря и се заслуша.

— Не вие, всички. Защо проповядвате това послание за добрина?

Послушникът погледна Накор с паника. Никога не го бяха питали за нещо толкова основно и простотата на въпроса го бе стъписала.

Накор се ухили.

— Аз ще отговоря. Но първо трябва да знам кой попита?

Момичето сви рамене.

— Повечето проповядващи са слуги на някой от обикновените богове. Все целят нещо. Вие като че ли не целите нищо и искам да разбера каква е уловката?

Накор се ухили отново.

— Аха, циници сме! Страхотно. Ела с мен. Останалите изчакайте тук и ще получите храна.

Момичето стана и го последва.

Накор я заведе в някогашната кантора, сега превърната в негови лични покои. На пода бяха застлани няколко сламеника, а малък мангал подгряваше котле с вода.

— Как се казваш, момиче?

— Алийта — отвърна девойката. — Защо?

— Защото ме заинтересува.

Момичето го изгледа дръзко от глава до пети.

— Е, жрецо, ако си търсите компаньонка, вие определено не ме интересувате.

Накор се засмя.

— Много смешно! Не, интересуваш ме, защото си любопитна. — Наля чай и й подаде чашка. — Не е много хубав, но е горещ.

Тя отпи.

— Съгласна съм. Не е много хубав.

— А сега — на въпроса. Ще ти отговоря, ако ти ми кажеш какво те доведе тук.

— Преди войната работех в един хан, на запад оттук. Сега е превърнат в пепел. През зимата едва не умрях от глад. Успях да оцелея, без да ми се налага да си разтварям краката, или да убивам някого, но съм гладна, а вашият монах каза, че ще има храна.

— Откровен отговор. Добре. Ще има храна — каза Накор. — Колкото до това защо го правим, нека да ти задам един въпрос. Какво е естеството на доброто и злото?

Девойката примигна и Накор я загледа съсредоточено как оформя отговора си. Изглеждаше на двадесет и няколко години. Имаше простовато лице и раздалечени живи очи, които я правеха да изглежда точно толкова любопитна, колкото показваха въпросите й, и прав нос. Плюс пълни устни и волева брадичка — и като цяло можеше да се нарече привлекателна. Над роклята си носеше тежко наметало, но Накор я бе огледал достатъчно, докато минаваше през бившия склад, за да може да прецени, че тялото й е стройно и гъвкаво.

Накрая тя отвърна:

— Доброто и злото са естества. Те нямат естество. Те са каквото са.

— Абсолютни?

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, доброто и злото съществуват ли в някакъв абсолютен смисъл?

— Предполагам, че да — отвърна момичето. — Имам предвид, според мен хората правят каквото правят, и понякога то е добро, а понякога — зло, а понякога не съм сигурна, но там някъде доброто и злото съществуват, предполагам.

— Добро предположение — усмихна се Накор. — Би ли искала да останеш с нас?

— Зависи — отвърна тя с нескрит скептицизъм. — И зависи защо.

— Трябват ми умни мъже и жени. Трябват ми хора, които съзнават, че това, което вършим, е важно, без да се взимат много на сериозно.

Момичето прихна.

— Никога не съм се взимала много на сериозно.

— Добре. Аз също.

— А какво точно вършите?

Гласът на Накор стана сериозен.

— Там някъде съществуват непонятни за теб сили. Непонятни и за мен. — Ухили се, после отново стана сериозен. — Много от тези качества, които повечето хора смятат за „абстракции“, в действителност представляват обективни същности. Разбираш ли ме?

Тя поклати глава.

— Дума не разбрах.

Накор се засмя.

— Добре. Честна си. Ще го обясня другояче. Добрата богиня спи. Изпаднала е в транс, причинен от зли сили. За да я събудим, ние трябва да вършим добри дела в нейно име. Ако достатъчно от нас започнат да се трудят в името й, тя ще се върне при нас и злото ще бъде изтласкано обратно в сенките, където му е мястото.

— Това го разбирам — каза Алийта.

— Но не го вярваш.

Бившето ханджийско слугинче сви рамене.

— Не знам. Никога не съм отбирала много от богове и богини. Но ако това ще напълни стомаха ми, готова съм да повярвам за малко.

— Съвсем откровено. — Ру влезе в кантората и Накор се надигна. — Ще те храним, докато желаеш да останеш тук и да се учиш да вършиш добро в името на Богинята.

Момичето си излезе, а Ру попита:

— Още една душа, спечелена за вярата?

— Може би — каза Накор. — Потенциално. Доста интелигентна е.

— И привлекателна при това, макар и по странен начин — отбеляза Ру. — Не хубава, но привлекателна.

— Видях — ухили се Накор.

Ру седна и Накор му наля.

— Прощавай, че не изпълних цялата ти поръчка, но недостигът в момента е навсякъде — каза Ру. — Преди малко се карахме с интенданта на принц Патрик. Армията е готова за поход, но нямат достатъчно припаси, а аз не мога да им обещая повече от това, което вече докарах от Изтока, да не говорим за това, което искат. — Ру отпи от горещия чай. — Не е хубав, но става. — Остави чашата на масата и продължи: — Даже фургони не мога да намеря. Можех да докарам повече, ако бях намерил фургони, но повечето майстори на коли в Саладор работят за армията. Ако Патрик убеди краля да ми даде от неговите фургони, бих могъл да ги докарам пълни със стока, но те карат оборудване за войската — оръжия, седла, одеяла, такива неща.

Накор кимна.

— Трябва да си възстановиш търговията и да я развъртиш тук.

Ру се засмя.

— Де да можех.

— А защо не си направиш фургони тук?

— Няма майстори. Самият аз разбирам малко от поддържането им — в края на краищата отраснах като колар, — но не и от правенето им. Знам малко дърводелство, но не ме бива по металните части, а за направата на едно колело си се иска специално умение.

— Ако ти намеря майстори, ще направиш ли нещо за мен?

— Какво?

— Услуга.

Ру се усмихна и киселото му чувство за хумор изби на тясното му лице.

— Будалкаш ме, нали?

Накор се засмя.

— Мошеника не можеш да избудалкаш.

— Казвай.

— Ако ти намеря шестима майстори на коли, искам да поръчаш да ми направят една статуя.

— Статуя ли? За какво?

— Ще ти кажа, след като намеря хората. Ще го направиш ли?

Лицето на Ру се намръщи пресметливо и той отвърна:

— Хайде да са шестима майстори на коли, един ковач и трима дърводелци, и ще ти поръчам две статуи.

— Готово — каза Накор и плесна с ръка по масата. — Имаш ги още утре. Къде да ти ги пратя?

— Превърнах един склад извън града в моя кантора тук, в Даркмоор. Ще я използвам за база, докато не се върна в Крондор. Излизаш от източната порта и на първото кръстовище хващаш наляво. Зеленият склад вдясно, не можеш го сбърка.

— Ще го намеря.

— Има нещо у това момиче — кимна Ру към вратата, през която бе излязла Алийта, и щракна с пръсти. — Ама ми се изплъзва.

— Мисля, че ще се окаже важна фигура.

Ру се засмя.

— Откакто те познавам, никога не съм се лъгал, че те разбирам.

— Така би трябвало да бъде — отвърна Накор. — Защото и аз самият никога не съм се разбирал.

— Мога ли да те попитам нещо, като приятел?

— Разбира се.

— През всичките тези години ти твърдеше, че знаеш само „номера“, но в същото време постигаш най-проклетите неща, които не мога да нарека по никакъв друг начин освен магия. Сега си подхванал да основаваш религия. Значи, въпросът ми е какво всъщност си намислил?

Накор се ухили.

— Започвам нещо важно. Не съм сигурен как ще продължи и се съмнявам, че ще видя края му, но правя нещо, което може би е най-важното от всичко, което съм правил в живота си.

— И мога ли да попитам какво е то?

Накор обгърна с жест бедната сграда, в която седяха.

— Вдигам църква.

Ру поклати глава.

— Щом казваш… Я ми кажи, Накор, някой някога наричал ли те е луд?

Накор се засмя.

— Често, и повечето пъти — сериозно.

Ру стана.

— Благодаря за чая. Ще видя какво мога да направя за зърното. И ако ми осигуриш онези работници, ще ти поръчам статуите.

— До утре.

Шо Пи влезе и рече:

— Учителю, дошлите да чуят урока са готови за храна.

— Да ги нахраним тогава — каза Накор.

Старият комарджия, превърнал се в религиозен водач, спря при вратата на кабинета си погледна замислено петимата. Четирима от тях щяха да си отидат, след като напълнеха коремите си, но момичето, Алийта, щеше да остане. И без да знае защо, Накор разбра, че пътеката на бъдещето му е свърнала в определена посока заради нейното присъствие тук. Не знаеше по какво го е разбрал, но беше сигурен, че оттук насетне тя е най-важната личност в новооснованата му църква и че животът й трябва да бъде опазен повече от всеки друг, включително и неговия. Затаил тези мисли за себе си, той влезе в склада и помогна на послушниците си да нахранят гладните.

 

 

Ерик посочи и попита:

— Какво виждаш там?

— Иде нещо по пътя — отвърна Акий, хадатският планинец. — Сам мъж, на кон.

Ерик примижа срещу залязващото слънце. Точно така, едва доловимото доскоро движение, тъмното петънце на яркия небесен фон се превърна във фигура на мъж на кон, който в лек тръс приближаваше по Кралския път.

Ерик фон Даркмоор, капитан на Пурпурните орли, и една смесена част, включваща мъже от неговата рота, хадатски планинци и членове на Кралските крондорски първопроходци, се бяха пръснали от двете страни на пътя.

— От нашите ли е? — попита Ерик.

— Така мисля — каза Акий. — Мисля, че е Джими Джеймисън.

— Откъде си сигурен?

Хадатецът се усмихна.

— С времето човек свиква да разпознава приятеля по начина, по който седи на коня.

Ерик се обърна да види дали мъжът не се шегува и видя, че е сериозен. През зимата Ерик бе прекарал достатъчно време с хадатския планинец и неговата част, за да започне да го уважава и дори харесва, доколкото човек можеше да харесва малко саможивите планински бойци. Акий беше водач в селото си и неговият глас се смяташе за един от най-важните в съвета на хадатския народ в Ябон, това поне Ерик беше разбрал.

Открил бе също така, че мъжът е внук на един приятел и боен спътник на бившия принц на Крондор, някой си Бару, с прозвище Убиеца на влечуги, и поради това се смяташе, че Акий е много отзивчив към Кралството, едно рядко срещано качество сред независимия и суров народ на Ябон. От всички народи, живеещи по границите на Кралството, най-надменни бяха хадатците. Фактът, че част от тях се бяха отзовали на призива на херцога на Ябон за съгледвачи, се свързваше с това, че сред тях беше Акий.

Джими приближи и Ерик и Акий излязоха от заслона на дърветата и подкараха към него. Джими дръпна юздите и вдигна ръка за поздрав.

Щом спряха пред него, Ерик кимна, а Акий каза:

— Изглеждаш, сякаш си преживял нещо неприятно.

— Можеше да бъде и по-лошо — отвърна Джими.

— А Даш? — попита Ерик.

Джими поклати глава.

— Бил е в плен известно време, но им избягал. Не знам дали е в града, или се е измъкнал. Ако се е измъкнал, значи е на път насам. Ако е в града и са го хванали, получих уверения, че няма да пострада.

— Уверения? — възкликна Ерик.

— Дълга история. Трябва да го кажа на принц Патрик или поне на Оуен Грейлок.

— Имаш късмет — каза Ерик. — Тъкмо тръгвам обратно за Рейвънсбърг, където е предната част на Оуен. Принцът все още е в Даркмоор, но оттук дотам пътищата са наши, почти толкова мирни, колкото преди войната. Можеш да стигнеш при принца за по-малко от седмица.

— Добре. Много се уморих по пътя и едно топло ядене, баня и меко легло ще ми дойдат страшно добре.

Ерик кимна и се обърна към Акий.

— Изпрати съгледвачите си на още един ден път на запад и докладвай.

— Няма нужда — намеси се Джими. — Генерал Дуко отзовава всичките си патрули. Единственото, от което може да се опасявате, са разбойници и поотегчени наемници. Можете да придвижите цялата си част до околностите и да вдигнете становете си там, на по-малко от ден езда от града.

Ерик го изгледа с любопитство, но каза само:

— Май ще е по-добре да тръгна с теб, Джими.

— Къде ви е лагерът?

— На няколко мили оттук. — Ерик махна за довиждане на Акий, обърна коня и двамата с Джими подкараха в раван. Ерик описа полукръг с ръката си.

— Държим под свой контрол всички гори на по няколко мили от двете страни на пътя.

— Не сте имали много проблеми през последните няколко седмици, нали?

— Не, всъщност. Малко разбойници, по някой дезертьор, два малки сблъсъка с наемници от съседите ни на юг, но от доста време не сме виждали силите на Фадавах.

— Дуко иска да сключи сделка с Патрик.

— Плаща ли ще обръща? — попита Ерик. Беше служил два пъти отвъд морето и беше запознат с традицията на наемниците в Новиндус да служат на онзи, който предложи най-висока цена. Зависимостта от такива сили беше една от причините, беше убеден той, никой там да не успее да съгради империя, преди Изумрудената кралица да започне своите завоевания.

— Не точно — отвърна Джими и запозна Ерик с предложението на Дуко.

Ерик подсвирна.

— Не мисля, че Патрик ще е доволен. Според това, което ми разправя Грейлок и което сам видях преди да тръгна от Даркмоор, принцът търси повод за бой — с Кеш, с нашественици, все му е едно с кого.

— Ще оставя на баща ми и Оуен да го убедят — каза Джими. — Твърде благоприятно раздаване на картите е, за да не се съгласи. Ако се съгласи, спасява живота на хиляди хора и ускорява възвръщането на Западните владения с цяла година.

Ерик си замълча, но като знаеше буйния нрав на принца, не остана много убеден, че Патрик ще погледне на нещата по този начин.

 

 

Даш огледа ботушите и дрехите, осигурени му от Шегаджиите. Вършеха работа, но изобщо не можеха да се сравнят с онези, които му взеха, когато го плениха.

Лизли Ригър, Праведника, го изгледа, когато се надигна да си тръгне.

— Все още не, момче. — Старецът махна на Трина и останалите да напуснат стаята, за да остане с Даш насаме, и когато вратата се затвори, каза:

— Трябва да разбереш нещо. Не мисля, че ще издействаш тази амнистия за нас, така че този разговор може да се окаже безсмислен. Пък и без това аз скоро ще умра. Лекуващите жреци не могат да направят нищо повече, а аз все едно съм стар. Друг ще заеме тук моя пост. Кой ще е той не зная, макар че имам две предположения. Би могъл да го заеме Джон Тъпин — той е силен, суров и мнозина се боят от него. Трина също би могла, стига да си мълчи и да е умна — а тя е, — и да може да се задържи зад кулисите. Но който и да се окаже, споразуменията между теб и мен няма да го обвързват. Както казах, ако не успееш да накараш принца да се съгласи да ни даде опрощение за минали престъпления, е все едно. Но върнеш ли се с обещания, най-добре ще е те да се спазят, защото ако извършиш клетвопрестъпление към Шегаджиите, все едно колко високо си се издигнал, къде живееш или какъв висок пост си получил, рано или късно някой от нашето братство ще те намери през нощта и ще сложи край на живота ти. Разбираш ли?

— Разбирам.

— Знай и това, Дашел Джеймисън: пристъпиш ли веднъж през тази врата, ти си положил кръвна клетва да не издаваш нито с думи, нито с дело какво си видял тук, нито можеш да свидетелстваш срещу някой от хората, които си срещнал. Това е клетва на мълчанието, защото човек не може да излезе жив оттук без такава клетва.

Даш не обичаше заплахите, но беше слушал от дядо си достатъчно истории за Шегаджиите, за да не се съмнява, че думите на Лизли не са празна заплаха. Затова отвърна:

— Знам правилата не по-зле от всеки, роден тук.

— Не се съмнявам. По-младият ми брат не беше от най-сдържаните. Подозирам, че знаеш за работите на Шегаджиите не по-малко от собствените ми хора. — Праведника махна с костеливата си ръка. — Преди да навести малкия ми дюкян преди години и да ми обясни как стоят нещата и как от мен ще се поиска да ръководя занаята на Шегаджиите, бях готов да се обзаложа, че нашите похвати и тайни са ненарушими. Много бързо разбрах, че Джими ни е следял също както ние следяхме него. И не само това, разполагал е с други, които да ни следят, докато него го няма. Накрая той се оказа много по-добър херцог, отколкото аз — водач на Шегаджиите.

Даш сви рамене.

— Ако Патрик направи каквото го помоля, все едно — всичко ще приключи.

Старецът се засмя.

— Смяташ, че някакво си опрощение ще вкара нашето дрипаво братство в правия път? Само няколко минути след като се оповести опрощението, някои от по-безразсъдните ни младежи ще почнат да режат кесии по пазара или да тарашат по складове и мазета, млади ми Даш. За такива като нас кривият път е ни повече, ни по-малко част от живота ни.

Помълча и добави:

— Някои, като твоя дядо, намират изход. Намират начин да станат по-добри, но повечето си остават оковани към Мамчето и градските канали, към покривите — Пътя на крадците — и краткия живот, свършващ с въжето на палача. Този наш живот е също толкова затвор, колкото подземията на палата, защото шансът за измъкване е малък.

Даш сви рамене.

— Поне всеки от вас — вие, Трина, останалите, ще имат избор. Повечето хора не могат и да искат повече от това.

Старецът се изсмя сухо.

— Твърде умен си за годините си, Даш, ако наистина разбираш това, а не повтаряш само надути фрази, чути от друг. Сега си върви.

Отвън го чакаха тримата му спътници от работната група. Густаф и Талвин бяха заедно, а Рийзи стоеше до неколцината Шегаджии.

— Идваш ли с мен? — попита го Даш.

Рийзи поклати глава.

— Аз — не. Преди да ме хванат бях Шегаджия. Моите хора са тия. Това е домът ми.

Даш кимна и погледна другите двама.

— А вие?

Густаф каза:

— Аз съм мечоносец, но без меч. Търся си работа. Наемаш ли ме?

Даш се усмихна.

— Да, ще те наема.

Талвин каза:

— Аз искам само да се измъкна от града.

— Значи ставаме трима.

Трина застана пред Даш и каза:

— Е, паленце, аз ще ти покажа най-безопасния изход. Изчаквате до полунощ, след което излизате зад най-външните лагери. Вече кръжат слухове, че армията на принца приближава, и мъжете спят, без да се разделят с мечовете си. В такова място не могат да се намерят много приятели.

Даш кимна и попита:

— Оръжия?

— Приготвили сме ви — каза якият мъж, който го беше хванал — Джон Тъпин. — Ще ви ги дадем малко преди да тръгнете.

Даш кимна.

— Да тръгваме тогава.

И погледна към затворената врата, зад която седеше старецът, приел едно от най-загадъчните имена в историята на Крондор — Праведника. Зачуди се дали ще го види пак.

Поеха в мрака.

 

 

Пъг седеше кротко и премисляше неизбежния избор. Миранда го гледаше.

След няколко мига той отвърна вниманието си от неведомия образ, увиснал във въздуха зад прозореца, и каза:

— Какво?

Тя се засмя.

— Беше на милиони мили оттук, нали?

Той й отвърна с усмивка.

— Не. Само на неколкостотин. Но на много години от сега.

— За какво мислеше?

— За миналото си. И за бъдещето си.

— Нашето бъдеще, искаш да кажеш.

Той поклати глава.

— Все още остават няколко избора, които трябва да направя сам.

Тя стана от стола си до камината. Там тлееше догарящата жар на малък огън, по-скоро за разтуха, отколкото за топлина. Погледна мъжа си, отиде при него и седна в скута му.

— Кажи ми.

— Изборът на Гатис. Всъщност изборът на боговете.

— Реши ли какво трябва да направиш?

Той кимна.

— Мисля, че за мен има само един избор.

Тя помълча малко, след което промълви:

— Няма ли да го споделиш с мен?

Той се засмя и я целуна по шията. Тя изписка и се отдръпна игриво.

— Няма да ме отвлечеш толкова лесно. Какво си мислиш?

Пъг се усмихна.

— Когато лежах в Залата на смъртта, ми бе предложен изборът да стана наследник на баща ти.

При споменаването на Макрос Черния Миранда се намръщи. Така и не беше имала близки отношения с баща си и основната причина за това бе връзката му с могъщи сили. Неговата роля като човешки сурогат за Сариг, изгубения бог на магията, беше смалила ролята му в живота й до жалките десет години от близо двестате години, които бе живяла.

Пъг продължи:

— Не мога да бъда посредникът на Сариг на Мидкемия. Не това е моята роля.

— Според това, което си ми разправял, другите ти възможности не са така привлекателни.

Пъг изглеждаше притеснен.

— Не умрях, и това стеснява избора ми до едно: трябва да живея и да гледам разруха и смърт, и да губя всичко, което ми е скъпо.

Тя се намести в скута му.

— Това вече се изпълни. Дъщеря ти и синът ти ти бяха отнети, нали?

Пъг кимна и тя видя болката, все още не изтляла в очите му.

— Но се боя, че ще губя още.

Тя се отпусна в прегръдката му и положи глава на рамото му.

— Винаги има опасност да загубиш, обич моя. Докато най-сетне не умрем, винаги ще губим. Такава е иронията на живота. Нищо не е вечно.

Пъг въздъхна.

— Вече съм почти на сто години, а се чувствам такова дете…

Миранда се засмя и се притисна до гърдите му.

— Та ние сме деца, любов моя, а аз съм два пъти по-голяма от теб. Сравнени с боговете ние сме бебета, едва прохождащи бебета.

— Но бебетата имат учители.

— Ти имаше учители — каза тя. — Аз също.

— Мисля, че точно сега имам нужда от някой.

— Аз ще те уча — каза Миранда.

Пъг я погледна.

— Ти?

Тя го целуна.

— А ти ще учиш мен. И двамата ще учим твоите ученици на острова на моя баща, а те ще учат нас. Чакат ни книги, които тепърва ще трябва да прочетем и разберем, имаме и Коридора на световете, през който можем да стигнем до мъдрост, немислима на тази малка планета. И разполагаме с векове, за да го сторим.

Пъг въздъхна.

— Искаш да ми внушиш, че уж има надежда.

— Винаги има надежда.

На вратата се почука и Миранда стана от скута на Пъг. Беше дворцов паж.

— Милорд, принцът моли да се явите веднага.

Пъг погледна Миранда, но тя само сви рамене с любопитство и не каза нищо. Той й кимна и тръгна след пажа.

Мина през витите коридори на замъка Даркмоор и стигна до покоите на стария барон, използвани сега от принц Патрик. Пажът отвори вратата и отстъпи встрани, за да може Пъг да влезе.

Патрик вдигна глава от бюрото на стария барон Ото и каза:

— Магьоснико, имаме проблем. Надявам се, че ще можеш да се справиш с него.

— Какъв е проблемът, ваше височество?

Патрик му подаде един свитък.

— Донесение от Север. Сааурците са решили да се покажат.

— От Север? — Пъг се озадачи. Когато бе убедил сааурците да напуснат бойното поле при последната битка за Даркмоор, техният предводител, ша-шаханът, се бе заклел, че ще изтръгне кървава цена за неправдите, нанесени на Сааур. Но на север се намираха армиите на Фадавах, най-вероятният обект на такова възмездие. Как бе възможно сааурците да са се върнали при старите си съюзници, след като се бяха оттеглили?

— Къде на север, ваше височество?

— По-точно на североизток! Презимували са северно от нас, между планините и горите на Тъмни лес. Заели са южния край на Степите на Адския тътен и сега са ударили на юг.

— На юг! — с тревога повтори Пъг. — Нападнали са нас?

Патрик хвърли пергамента на бюрото.

— Прочети. Разбили са наш отряд, оставен в резерв в подножията в случай, че Фадавах се опита да извърши пробив някъде по Кошмарния хребет. Избили са всички бойци.

— Продължават ли да се придвижват?

— Не — каза Патрик. — Това е добрата новина. Изглежда, са се задоволили с това да избият триста мои бойци, след което да се оттеглят. Но са ни оставили предупреждение.

— И какво е то?

— Оставили са на бойното поле триста забити кола. С по една глава, набучена на всеки. Това е ясно предизвикателство.

— Не, ваше височество — поправи го Пъг. — Не е предизвикателство. Това е предупреждение.

— Предупреждение за кого? — каза Патрик, едва сдържайки гнева си.

— Към всеки. Към нас, към Фадавах, към Братството на Тъмната пътека, към всяко разумно същество, оказало се достатъчно близо, за да види черепите. Джатък ни казва, че сааурците смятат да задържат за себе си Степите на Адския тътен и че трябва да отстъпим.

Патрик помисли и каза:

— Освен номади, контрабандисти на оръжие и разбойници, там не живее никой, който бих нарекъл „гражданин на Кралството“, но все пак тези земи са част от владенията ни. Проклет ще съм до най-долния кръг на ада, ако позволя една армия чуждоземци да съкруши войските ми и да обявят независима държава в нашите граници.

— Какво искате от мен, ваше височество?

— Утре заранта изпращам един отряд на север. Ще съм ти благодарен, ако ги придружиш. Ти си този, който може да убеди сааурците да се откажат от войната. Ако този Джатък пожелае да обърне гнева си срещу Фадавах, ще оттегля моите войници по северния хребет и дори ще му осигуря припаси, за да атакува Фадавах в Ябон. Но гадости няма да търпя.

— Какво искате да им предам?

— Предай им, че трябва да прекратят враждебните си действия срещу нас и да се изтеглят от земите ни.

— До къде, ваше височество?

— Все ми е едно — отвърна Патрик. — Могат да се изтеглят към брега или да се върнат в родината си с плуване, все ми е едно. Но да търпя да ми казват да отстъпя каквато и да било част от принципата… Това е прекалено! — Гласът на Патрик се повиши и Пъг разбра, че гневът напълно го е овладял.

— Тръгвам с удоволствие, ваше височество.

— Добре — каза Патрик вече по-спокойно. — Известил съм капитан Субаи, който командва северните ни части по хребета, че някой ще дойде. Искам да го накараш да те придружи и искам този въпрос да се реши. Достатъчно грижи си имам с тази история в Звезден пристан, Кеш се държи тъпо, а и Фадавах продължава да живее в принципата ми. Не мога да позволя и на сааурците да се надигнат. Ако се вслушат в разума, и аз ще се вслушам в разума. Поискай от тях да ми кажат какво трябва да направя, за да ги махна от Кралството, и аз ще го направя. Но ако откажат, мога да направя само едно.

— Какво, ваше височество?

Патрик го погледна с укор, сякаш Пъг не може да схване очевидното, и каза:

— Как какво? Ще ги унищожиш, магьоснико. Трябва да ги заличиш от лицето на света.