Реймънд Фийст
Парчета скършена корона (32) (Разказ за братята)

28.
Разделяне

Гатис се поклони.

— Радвам се да видя, че всички сте се върнали и че изглеждате добре.

Пъг, Миранда и Накор току-що се бяха материализирали близо до шадравана в центъра на градината на имението на Острова на чародея.

— Ние сме не по-малко радостни, че те виждаме — каза Пъг. — Как вървят нещата тук?

Гатис се усмихна със зъбатата си таласъмска усмивка.

— Много добре. Ако ме извините, трябва първо да видите нещо, преди да си починете. Ще отнеме само няколко минути.

Пъг кимна и Гатис ги поведе през ливадата към скритата пещера, където се намираше олтарът на Изгубения бог на магията. Сега пещерата се виждаше.

— Какво е станало? — попита Пъг.

— Мисля, че вие отбелязахте, господарю Пъг — каза Гатис, — че рано или късно подходящата личност ще намери това светилище.

— И тази личност е пристигнала? — попита Миранда.

— Не точно както мислехме — каза Гатис.

Пъг влезе в пещерата — другите го последваха — и погледна статуята, която някога наподобяваше на Макрос Черния. Поколеба се, щом забеляза върху статуята собствените си черти.

— Какво?

Миранда пристъпи до съпруга си и видя в статуята собствените си черти.

— Виждам себе си!

— Вгледай се още малко — каза Накор.

Лицето на статуята се промени и те видяха чертите на Робърт Д’Лийс. След това видяха чертите на другите ученици на острова.

— Какво означава това? — попита Миранда.

— Означава — каза Накор, — че всички вие сте слуги на магията и че не съществува едно лице, което ще бъде божият пратеник на Мидкемия. Вместо това много хора ще се трудят за завръщането на изгубения Бог на магията на неговото място в тази вселена.

Пъг се вгледа в статуята. По нея се появяваха други лица — на магьосници, които бе познавал, на други, които никога не беше виждал. След няколко минути Пъг отново видя собствения си лик и каза:

— Да се връщаме в къщата.

Докато вървяха през ливадата, Пъг каза:

— Накор, не видях твоето лице на статуята.

Накор се ухили и сви рамене.

— Аз знам, че няма магия.

Пъг се засмя.

— Това твърдение е на принципа „всичко или нищо“, Накор. Или всичко е магия, или нищо не е магия.

Накор сви рамене.

— Смятам, че и двете твърдения са еднакво вероятни, но от естетическа гледна точка предпочитам възгледа, че няма магия. Само сила и способност тя да бъде прилагана.

— Това граничи с вида дискусии, които обичате да водите на чаша вино, а аз съм много гладна — каза Миранда.

— В кабинета ви чакат храна и вино, господарю Пъг — каза Гатис.

— Ела с нас — покани Пъг слугата си.

Завариха отрупана с храна маса. Миранда си взе едно блюдо и започна да трупа плодове и сирена. Пъг взе една голяма кана с вино и напълни бокалите.

— Гатис — каза той, — ти си пазачът на светилището. Какво ти е мнението за това, което видяхме?

— Както отбеляза господарят Накор: никога вече няма един индивид да действа като пратеник от името на изгубения Бог на магията. Може би силите са се поучили от грешката да зависят прекалено от един индивид. Това показва, че всички, които практикуват чудодейните изкуства, ще помогнат за завръщането на магията.

Накор сви рамене.

— Това означава, че каквато и сила да се стреми да се завърне, Богът на магията е стигнал до заключението, че възлагането на прекалена отговорност на едно лице е рисковано. Макрос, въпреки цялото му могъщество, правеше грешки.

— Съгласен съм. И аз самият направих доста — каза Пъг.

— Е, след като вече не си херцог на Кралството, какви са ти плановете? — попита Миранда.

— Все още ми предстои да преселя хиляди сааурци на Етел Ду-ат. Рано или късно ще трябва да се върна на Шила и да унищожа демоните, ако са останали някои там, после ще трябва да се заловя с посаждането на достатъчно живот на онзи свят, за да могат сааурците да се върнат след няколко столетия. — Усмихна се. — Имаме си и учениците тук. Те трябва да бъдат учени, а и ние да понаучим едно-друго от тях. Открит е проблемът и с намирането и унищожаването на агентите на Налар, там, където биха могли все още да се спотайват. Освен това смятам да се заема и с риболов.

Накор се засмя.

— Риболовът учи на търпение. Затова никога не си се захващал.

— Десетки хиляди загинаха във Войната на разлома и над два пъти повече в последната война, тази Война на студенокръвните. Повтарянето на тези катастрофални събития никога вече не бива да се допуска.

— Как смяташ да го предотвратиш? — попита Миранда.

— Това трябва да го обмисля — отвърна Пъг. — И то е нещо, с което трябва да се заемем всички. Имам няколко идеи, които ще споделя с вас и другите обитатели на този остров. Първото, за което трябва да се погрижим, е да няма манипулации над тези, които служат на наша страна. Такава е тактиката на нашия враг и като човек, който е бил подлаган на такава манипулация от твоя баща, любов моя, намирам продължаването на тази практика за отвратително. Ето защо този остров трябва да се превърне в нашия бастион, а тези, които служат тук, трябва да го правят доброволно и с толкова знание, колкото е безопасно да притежават.

— А Звезден пристан? — попита Миранда.

— Звезден пристан беше заченат с добри намерения, но аз допуснах твърде много грешки. Мислех, че трябва да дам на учениците повече глас в организацията на Академията и, честно казано, бях под въздействието на Конгрегацията. Оттогава минаха достатъчно години и мисля, че осъзнавам тези грешки. Звезден пристан ще продължава да бъде наша опора. Преди да изградя тамошната общност, често магьосници бяха преследвани от тези, които се бояха от техните дарби. Ловяха „вещици“ и изгаряха до основи жалките им колиби, зазиждаха „вещери“ в пещери, за да умрат от глад и жажда, освен ако не се окажеха достатъчно силни, за да държат хората на разстояние чрез страха, или ако не ги бранеха покровители, които са благородни или богати. Сега поне такива като тях си имат убежище, стига да се постараят да се доберат до Звезден пристан. Ние пък можем да набираме за каузата си хора сред онези, които са се учили известно време в Звезден пристан и са го напуснали в търсене на нещо друго.

— Как да направим така, че да не допускаме същите грешки? — попита Миранда.

— Много са нещата, които вече ще правим различно. Тук аз ще бъда върховната власт. Ще търся вашите мъдри съвети, както и на другите, но по съществените въпроси решението ще взимам аз. Грешах, като в Звезден пристан мислех, че е унизително да взимам еднолични решения, но сега знам, че е обратното. Без единна власт ние се превръщаме в едно свадливо общество и в място, където навикът бързо се превръща в „традиция“. Традицията често се превръща в извинение за репресии, нетолерантност и реакционно мислене.

— Моите Сини ездачи няма да им позволят да се обвържат с традиции.

— Приятелю — каза Пъг, — твоите Сини ездачи ще се превърнат в поредната традиция. И онези, които оцелеят след битката на традиционалистите, които днес се наричат „Ръката на Корш“ и „Боздуганът на Ватоом“, също ще закостенеят. Дори Корш и Ватоом биха се уплашили, ако можеха да видят какво са направили последователите им.

— Може би трябва да се върна там — подхвърли Накор.

— А може би не — отвърна Пъг. — Звезден пристан ще оцелее и ще дойде време, когато ще сме благодарни за това.

Пъг огледа стаята.

— Ние тук се отправяме на дълга битка. През вселената се движат сили, огромни и ужасни сили, които досега само сме зърнали с крайчеца на окото си. Двете големи войни, които понесохме досега, са само първите ходове в една игра на шах.

— Какво правят боговете на наша страна за всичко това? — попита Миранда.

— Помагат — каза Накор.

— Как? — попита Миранда.

— Явно, както и скрито — каза Накор.

— През Войните на хаоса се е променило самото естество на нещата и оттогава боговете действат чрез свои посредници и слуги — каза Пъг. — Ние сме тези, които сме, защото боговете са ни избрали за свои посредници.

— Дори боговете трябва да се учат — каза Накор на Миранда. — Връзката на твоя баща със Сариг не беше особено ефективна, от гледна точка на бога, затова вместо да повтаря грешката си, той е предпочел различна тактика.

— В това, което предприемаме, виждам някакво безсилие — каза тя.

— Може би — подхвърли Накор. — Но видяхме удивителни неща. Възникването на храма на Арч-Индар не е дребно събитие. Столетия наред той ще е една малка и несъществена секта и повечето, които ще се натъкват на нея, няма да смятат, че е равна по значение на отдавна установените култове към Асталон, Дала, Сунг и други по-малки богове, но фактът, че във вселената съществува достатъчно от чистотата на Богинята, за да възпира опитите на Налар да всее хаос на нашия свят, е чудо. Може да няма повече друга подобна проява цели столетия, но ние знаем, че може и да има.

— А ти? — попита Пъг. — Какви са твоите планове?

— Моята работа тук приключи, поне засега — каза Накор.

— Къде ще отидеш? — попита Миранда.

— Ще обикалям… Ще издирвам слуги на Налар и ще ви се обаждам, ако намеря такива. И от време на време ще срещам вероятни кандидати за вашата общност и ще ви ги изпращам. И от време на време ще се връщам, за да ям от вашата храна и да пия от вашето вино, и да видя какво ново и интересно става тук.

— Винаги ще си добре дошъл, Накор.

— На кого служиш все пак, Накор? — попита Миранда.

Накор се ухили.

— На себе си. На всички нас. На всичко. — Сви рамене. — Не знам. Може би някой ден ще разбера, но засега съм решил да скитам, да уча нови неща и да помагам, където мога.

— Добре — каза Пъг и посегна да напълни отново бокалите. — Поостани още малко, докато изградя новия си съвет тук, и ми дай възможност да се възползвам от мъдростта ти.

Накор каза:

— Ако го смяташ за мъдрост, значи наистина имаш нужда от съвета ми.

Миранда се засмя.

 

 

Заехтяха тръби, забиха барабани и принцът и годеницата му излязоха от тронната зала. След месец и половина относителен мир, откакто Пъг бе приключил войната, Короната бе решила, че вече е време за официалното обявяване на годежа. Патрик току-що бе уведомил двора, че той и Франсин ще заминат в края на месеца за Риланон, за царствения си брак. Благородниците и по-влиятелните граждани в залата отвърнаха с радостни възгласи и зачакаха ред да се пръснат, след като Патрик придружи Франсин извън залата.

Джими приближи до Ерик фон Даркмоор и каза:

— Капитане, исках само да изразя силното си впечатление от онова, което прочетох за действията ви в Ябон.

Ерик сви рамене.

— След онова което направиха Пъг, Накор и другите, не срещнахме сериозна съпротива.

— Но онези усилени маршове все пак трябва да са били убийствени.

— Бяха — каза Ерик. — Вървяхме предимно пеш, защото нямахме коне. Иначе не срещнахме особени проблеми с овладяването на районите, в които влизахме, а след като освободихме затворниците в Илит и Зюн, вече разполагахме с достатъчно хора, които да оставим след себе си като тъмничари. Докато стигнем Ла Мут, ловяхме само бандити, нищо повече. След като генерал Нордан се съгласи да отведе онези, които искаха да си ходят — и неколцина, които не искаха — в Новиндус, а останалите бяха изпратени да служат при Дуко, нещата са сравнително спокойни.

— И все пак бяха три впечатляващи седмици — каза Джими.

— Съжалявам само, че нямахме повече кораби — каза Ерик. — Тая сделка с квеганците — да ни превозват нашествениците през морето… побиват ме тръпки всеки път, щом видя квегански кораб на котва при Рибарско селище.

— Обвинявайте стария си приятел — каза Джими и посочи Ру, който стоеше до жена си и си говореше с някакъв дребен благородник.

— Ру винаги надушва добрата възможност. Жалко, че не мога да разбера как накара квеганците да приемат сделката. С тях обикновено е невъзможно да се разбереш.

Джими сви рамене.

— Вероятно просто е разбрал какво наистина искат и се е съгласил да им го даде. Така става обикновено в бизнеса.

— Бизнеса ще го оставя на Ру. Да бъда капитан на Пурпурните орли ми стига.

— Изненадан съм, че отказахте повишението — каза Джими.

— Доволен съм от поста си. Да си капитан на гвардията е повече церемония, отколкото войниклък.

— Но е само една стъпка до поста мечемайстор на херцог или рицар-маршал тук в Крондор.

Ерик се усмихна.

— Доволен съм. Командвам Пурпурните орли и мисля, че на Кралството му трябва войска, независима от другите благородници. Войната можеше да протече по друг начин, ако имахме кралски гарнизони в Сарт, Илит и Зюн.

— Може би сте прав, но херцозите ще се възпротивят срещу идеята за гарнизони в херцогствата им, които те не контролират.

— Ще обмисля това, щом се върна в Крондор — каза Ерик. — Сега заминавам за Рейвънсбърг при жена си. Не съм я виждал от месеци и се чудя дали още помни как изглеждам.

— Не е лесно да ви забрави, капитане. Малцина мъже са толкова едри като вас — засмя се Джими.

Ерик също се засмя и попита:

— А вие?

— Аз съм кралски слуга. Ще се върна с Патрик в Риланон и Негово величество ще ми каже къде да служа оттук нататък. Подозирам, че много скоро ще ме върнат в Крондор. След като Руфио почина, а Браян не може да ходи след отровата, скоро ще ни трябва нов херцог в Крондор. Херцог Карл оцеля в Ябон, но в тези две херцогства има толкова работа, че цяла орда благородници ще бъде заета поне сто години. Сигурно ще ми дадат някоя титла, и твърде малко ресурси за твърде много работа. Така става обикновено.

Ерик се усмихна и го потупа по рамото.

— Много добре го знам.

Ру и Карли се присъединиха към тях и бяха топло посрещнати от двамата мъже. Ерик каза:

— Когато кешийците минаваха през вашето имение, как избегнахте плена?

Ру се засмя.

— Спяхме в една пристройка, докато възстановявахме къщата. Когато дойде, конницата се насочи към голямата къща, а ние се измъкнахме в леса. Имам една пещеричка наблизо, приготвена за скривалище. Заредих я още щом пристигнах. Твърде много войски за моя вкус обикалят тук в Запада.

— Опитваме се да решим този проблем, Ру — каза Ерик. Карли прикри усмивката си с шепа.

— Не виждам брат ти, Джими — каза Ру.

— Има си работа. След като всички тръгват за сватбата, него го оставиха да ръководи нещата тук.

— Сигурна съм, че е ядосан, че ще я пропусне — каза Карли.

Джими се усмихна.

— Вероятно не чак толкова, тъй като работата му е страшно много — да възстанови целия град.

— Знам — каза Ру. — Някой се е вмъкнал в мазето на „Барет“ и е обрал всичката храна и кафе! Сега как да отворя кафене без кафе?

— Ами ще трябва да купиш — каза Ерик и го стисна закачливо за рамото. — Винаги си намирал начин да се оправиш, приятелю.

Ру се усмихна.

— Ще трябва да поработя малко по-здраво, след като дядото на Джими вече го няма, но пък ще задържам скътаните пари, вместо да плащам данъци.

— Мога да поговоря с принца за това, ако искаш — каза Джими.

Ру вдигна ръце.

— Не, няма нужда. Аз сам ще избера кога да повдигна въпроса за дълга на Короната към компания „Горчиво море“. Първо да подредим Запада, пък тогава ще почнем пак дългата стара свада.

— А, ето го и брат ти, Джими — каза Карли. — С кого говори? — Джими се обърна и видя, че Даш влиза в залата, потънал в разговор с някакъв мъж.

— Дворцов служител. Казва се Талвин. Все още не ми е много ясно какво точно прави за Патрик, но често съм го виждал, особено напоследък. Дадоха му замъка Рийви, понеже всички останали заминават за Риланон. Сигурен съм, че двамата с Даш имат много неща за обсъждане.

 

 

— Не може и така, и така, Даш — каза Талвин. — Или изпълняваш дълга си, или не.

Даш погледна началника на кралското разузнаване и отвърна:

— Виж, бездруго ще сме като залепени един за друг повече от месец, докато свърши сватбата, така че защо не се съгласиш да работим заедно? Ти ще се грижиш за делата на принципата и за самия замък, а аз ще се грижа за града.

— Защото си неблагонадежден — каза Талвин.

Лицето на Даш се изчерви от гняв.

— Какво искаш да кажеш?

— Миналата седмица два пъти си уредил дребни престъпници да бъдат освободени без съд.

— Те бяха гладни хора! — възрази Даш, толкова високо, че неколцина от задържалите се из залата благородници се обърнаха и го погледнаха. Даш сниши глас. — Достатъчно проблеми си имаме с досегашните затворници. Няма да хвърля дете, откраднало парче хляб, в килия с убийци. — После се засмя. — И проклет да съм, ако го хвърля при онези проклети джиканджийски канибали, които наследихме от Фадавах.

Талвин се засмя.

— Добре, ще призная, че в решенията ти има нещо смислено. Но след като боевете спряха, забелязах, че в Крондор се връща уличната престъпност и че ти не си толкова бдителен, колкото преди.

— Уморен съм — каза Даш. После добави: — Да, точно това е. — Усмихна се. — Току-що ми помогна да разбера нещо важно. Благодаря.

— За какво?

— За това, че ме подсети за нещо, което пренебрегвам от седмици. — Потупа Талвин по рамото. — Утре ще имаш оставката ми на бюрото си.

— Какво?

— Не искам повече да бъда шериф на Крондор — каза Даш. — Намери някой друг да ти върши тази работа, Талвин.

Обърна се, отиде при брат си, Ерик, Ру и Карли и каза:

— Ру, търся работа.

— Какво? — Джими го изгледа невярващо.

— Подадох си оставката като шериф.

— Защо? — настоя Джими.

— Ще говорим за това по-късно — отговори Даш и отново се обърна към Ру.

— Би ли могъл да ми помогнеш?

— За надарен човек като теб, разбира се — каза Ру. — Но когато те наех последния път, накрая ми струваше доста пари.

Даш се ухили.

— Е, тогава всъщност работех за дядо. Този път ще работя за себе си.

— Тоест?

— Мисля, че бих предпочел да потърся собствената си съдба, вместо да продавам благородството си и труда си на Короната. Мисля, че с компания „Горчиво море“ мога да си намеря позиция, от която един ден да мога да започна личен бизнес.

— Разбира се, че можем да поговорим за това — каза Ру. — Ела утре в кафенето на Барет и ще го обсъдим. — Хвана Карли за ръката. — Сега, ако ни извините, трябва вече да се прибираме.

Тръгнаха си и Ерик обеща да се отбие на път за Рейвънсбърг. Обърна се към Даш и го попита:

— Сигурен ли си за оставката? Кралят може да настои да останеш.

— Не и ако се откажа от титлите си — каза Даш.

— Е добре, ще ви оставя двамата да го обсъдите насаме. Тръгвам за Рейвънсбърг да видя жена си и семейството.

Джими хвана брат си под мишницата и го отведе до един прозорец, по-далече от останалите след съвета благородници.

— Ти луд ли си? Да се откажеш от наследствените си титли?

— Може да съм луд, но съм сериозен. Утре сутринта оставката ми ще бъде на бюрото на Талвин, за да я предаде на Патрик. Освен ако кралят не отмени Великата свобода, никой не може да бъде принуден да задържи титлата си пряко волята му. На мен титли не ми трябват. Мога да разчитам на собствения си ум.

Джими го изгледа слисано.

— А всичко, което направихме досега? А дядо и татко? Тяхната смърт нищо ли не значи за теб?

Даш се ядоса.

— Не хвърляй тяхната смърт в лицето ми, Джими. Те умряха заради онова, в което вярваха, и моят избор с нищо не омаловажава тяхната саможертва. Просто ми омръзна да живея според тяхната представа какво трябва да съм. Кой да съм.

— Защо не дойдеш в Риланон с мен? Ще накарам Патрик да назначи друг шериф на мястото ти. Ще отидем на сватбата, после ще вземем някой кораб и ще отидем до Ролдем на гости на мама. Седмица-две с нея и отново ще ти се доще да се занимаваш с престъпници.

Даш се засмя.

— Не се съмнявам. Не, ти иди. Целуни майка, леля Магда и останалите от мен. Кажи на майка, че ще я навестя някой ден; знам, че тя никога повече няма да стъпи в Кралството.

— Би могла, ако ме короноват — каза Джими.

— Тогава може би — съгласи се Даш и двамата се засмяха.

Джими прегърна през рамо по-младия си брат.

— Ще се оправиш ли?

— Рано или късно — каза Даш. — В момента просто ми се ще да започна собствен живот. Искам да използвам ума си за нещо друго освен за убиване на хора.

Джими си спомни безумния щурм срещу кешийския тил, битката преди появата на Пъг, и каза:

— Не виждам нищо лошо в това. Просто…

— Какво?

— Просто сме синове на баща си.

— Знам. Не е лесно, но след като веднъж го реших, разбрах, че това е правилното. Имаме задължения едни към други, които са по-важни от дълга ни към знаме или крал. Ти можеш ли да кажеш честно, че можеш да работиш безусловно за Патрик?

— Никога няма да работя за човека Патрик — отвърна Джими. — Аз работя за Короната.

— И тъкмо в това, скъпи ми братко, е разликата между нас. Аз видях как обикновени мъже и жени загиват, за да защитят този град — и какво получиха в награда?

— Те трябва да пазят свободата си! — възрази Джими. — Знаеш какво щеше да донесе кешийската власт на Крондор: робство, продажба на деца по вертепи.

— Ние толкова ли сме благородни?

— Да. Имаме си проблеми, но имаме справедливи закони.

— Аз прилагах тези закони известно време, Джими. Не съм убеден, че изпращането на едно десетгодишно дете на трудова повинност за това, че е откраднало храна, е справедливо.

— Това е само един краен случай — каза Джими.

— Де да беше така.

— Трябва да вървя — каза Джими. — Поканиха ни на вечеря с Франсин и Патрик. Ти ще дойдеш ли?

— Не — отвърна Даш. — Ще изпратя бележка с извиненията си. Имам да свърша доста работа до заранта, щом ще предавам поста си.

— Да беше изчакал поне докато Патрик се върне от Риланон — каза Джими. — Може би дотогава ще си промениш намерението. Не е късно, знаеш ли.

Даш помълча малко, после каза:

— Ако го направя, това ще ми осигури повече време да си подредя нещата. Добре, ще изчакам, докато принцът и принцесата се върнат от Риланон, и тогава ще се откажа от титлите и поста.

Джими се ухили.

— Ще те разубедя.

— Все пак няма да дойда на вечеря. Ще се видим сутринта, преди да тръгнеш.

Прегърнаха се и Даш напусна голямата зала и пое през главния вход и през двора, към затвора.

 

 

В най-тъмните часове на нощта, преди небето на изток да започне да изсветлява, един самотен човек се притаи в сенките до пристанището. Озърташе се постоянно, сякаш се боеше да не би да го следят, а накрая се шмугна в един вход и изчака да види дали има някой зад него.

Мина дълго време преди да пристъпи през открехнатата врата и веднага някой опря кама в гърлото му.

— Отиваме ли някъде, Рийзи?

Очите на крадеца се опулиха.

— Шерифе! Не съм бил на врътката, честно. Просто се връщах в дупката си да поспя.

— Трябва ми информация и ти ще ми я дадеш — каза Даш.

— Готово. К’вото поискаш.

— Кой е новият Дневен майстор, след като умря Трина?

— Ако ти кажа, отиде ми животът — каза Рийзи.

— Ако не ми кажеш, отиде ти животът. Нямам намерение да те влача в затвора за някакъв тъп съд и бесилка. Ще ти клъцна гърлото още тук.

— Все едно — каза Рийзи. — Никой не е. Почти не останаха Шегаджии, откакто Праведника и Трина умряха.

— А Нощният кой е?

— Той умря през войната. Вече нямаме водачи. Даже в При Мамчето вече не е безопасно. Някой гласи нова банда при Рибарското, щото е фрашкано със стока от неразтоварените кораби. Има и няколко типове, мотаят се около пристанището. Времената не са каквито бяха, Даш.

— Кажи ми къде да намеря бандите в Рибарското и на пристанището.

Рийзи му каза каквото знаеше.

— А сега запомни добре. Нещата в Крондор се променят и ние сме тези, които ще ги променим.

— Ние? — учуди се Рийзи.

— Ти и аз.

— Ако ме пипнат, че бачкам за шерифа, пиши ме умрял — каза Рийзи.

— О, преди да свършим ще съжалиш, че не е било толкова просто. Умник си ти, Рийзи: я колко умен беше, когато се лепна с Талвин и се измъкна от плена.

— Е, надуших шанса и го използвах.

— Да ми кажеш още някой умник или умница, някой, който работи добре с децата?

— На Джени й сече пипето, също на просяците и джебчиите като нея.

— Добре. Искам двамата с Джени да се срещнете с мен при резервоара на северната стена, час след залез, утре. — Пусна ризата му и прибра камата.

— Ами ако просто духна?

— Тогава ще те намеря и ще те убия — каза Даш. — Час след залез. И само двамата.

— Ще я доведа — каза Рийзи и побягна в тъмното.

Даш се огледа да се увери, че не го следят, и тръгна в обратната посока.

 

 

Джими стана да си тръгва и Франсин каза:

— Джими, може ли да поговоря с теб?

Джими се усмихна.

— Винаги, Франси.

Тя се приближи.

— Ако градината все още е останала, можем да се поразходим.

— А една обиколка на плаца?

Тя се засмя.

— И това ще свърши работа.

Обърна се към баща си и Патрик и каза:

— Няма да се бавим. — Минаха по дългия коридор до терасата с изглед към плаца. Вечерният въздух беше топъл и ухаеше на цветя.

— Когато се върнем, при първа възможност ще се погрижа да възстановят градината.

— Ще е хубаво — каза Джими.

— Ще се върнеш ли в Крондор за празника на Средилетие? — попита Франси.

— Сигурно не. Ще отплавам до Ролдем да посетя мама. След смъртта на татко тя никога повече няма да се върне в Кралството.

Франсин въздъхна.

— Те така и не се обикнаха, нали?

Джими поклати глава.

— Мисля, че просто си харесваха някои качества. Тя се възхищаваше от дипломатическите умения на татко. Ролдем е страна на изискани нрави. Той беше много добър танцьор, знаеш ли?

— Помня, че го видях на едно празненство в кралския двор. Беше чаровник. Като дете изпитвах влечение към него.

— Беше чудесен баща — каза Джими тъжно. — Той пък харесваше дарбата на майка да организира. Независимо дали имаше един или сто гости на вечеря, тя винаги подготвяше всичко. Той се шегуваше, че от нея щяло да излезе по-добър херцог от него.

— Но така и не се сближиха?

— Не — каза с тъга Джими. — Знам, че майка имаше любовници, макар че винаги е била дискретна в тези неща. За татко не знам. Той като че ли все беше зает със задачите, които му възлагаше дядо. Сигурно е бил твърде зает, за да го интересува.

— Но се грижеше за теб и Даш.

Джими кимна.

— Да. Винаги беше щедър в чувствата си към нас.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Не знам какво ще правя, Джими. Патрик ми харесва; тримата винаги сме били приятели. Когато бяхме деца, мислех, че ще омъжа за теб.

Той се усмихна.

— Знам. Мен това отначало ме дразнеше, но после взе да ми става приятно.

Тя се наведе и го целуна — леко, но продължително. После каза:

— Бъди мой скъп приятел. Не знам дали ще стана като майка ти и ще пренебрегна Патрик, или ще посветя живота си в отглеждането на бъдещия крал на Островите. Може да се посветя на градинарство, а ако ще си завъдя любовници, ти ще си първият, но преди всичко ще имам нужда от добри приятели.

Тя помълча и добави:

— Сега всички се опитват да ми станат приятели, защото виждат в мен бъдещата кралица на Островите. Ти и Даш, и още няколко добри приятели в Риланон сте всичко, което имам.

Джими кимна.

— Разбирам, Франси. Винаги ще бъда твой добър приятел.

Тя взе ръката му в шепите си и се притисна до рамото му.

— Благодаря, Джими. Е, да се връщаме при нашия принц.

Джими знаеше, че в момент като този той също щеше да се ожени по държавни съображения. Изрече безмълвна молитва към който бог благоволеше да го чуе дано жената, която съдбата щеше да му отреди, да е като тази, която сега държеше ръката му. И се помоли тя също да се окаже добра приятелка като Франсин.

 

 

Две нощи по-късно в При Мамчето нахлуха крадци. Мнозина се заоглеждаха за дупки за стрели, защото всички знаеха, че тук вече не е безопасно. Все пак и отвън останаха няколко наблюдатели, за да държат под око хората на принца.

Рийзи се покачи на една маса и каза:

— Всички ли са тук?

Един от дъното на стаята извика:

— Всички, които са дошли!

Това предизвика лек кикот, но никой не се чувстваше достатъчно спокоен, за да се зарадва на слабия хумор.

— Имаме нови правила — заяви Рийзи.

— Правила! — избоботи един едър мъж в ъгъла. — Чии правила?

— Правилата на Шегаджиите! — извика млада жена, току-що влязла през отсрещната врата. Беше със здраво телосложение и невзрачно лице, но всички я знаеха като една от най-умните крадли в гилдията. Казваше се Джени.

— Кой казва, че има Шегаджии, че и правила да им прави? — попита друг.

— Праведника! — извика Рийзи. — Той казва.

— Праведника умря! — възрази един от дъното на голямото помещение. — Това всеки го знае.

Дълбок глас откъм сенките зад Рийзи отвърна:

— Праведника е умирал и преди, и винаги се връща.

— Кой е тоя? — каза мъжът с бичия врат в ъгъла.

— Един, който те познава, Джон Тъпин. Ти водиш биячите.

Мъжът пребледня, като чу, че тъмната фигура знае името му.

Слаб мъж в дъното се провикна:

— Тъпин всеки го знае. Твърде голям е, за да не го забележиш!

Няколко души се засмяха, но други се заоглеждаха разтревожено.

Гласът от сенките каза:

— И теб те знам, Плъх. Ти си най-доброто око при Шегаджиите. Всички ви знам. Знам всеки крадец, джебчия, връткар и бияч, всяко конте и всяка курва, които наричат При Мамчето дом. И вие ме знаете.

— Това е Праведника — прошепна някой.

— Може да твърдиш, че си който искаш — каза Джон Тъпин, — но да твърдиш и да си не е едно. Аз мога да твърдя, че съм проклетият херцог на Крондор, ама това не ме прави херцог, нали?

Гласът откъм сенките каза:

— Днес спипаха бандата в Рибарското.

Изведнъж всички в стаята заговориха. Рийзи вдигна една голяма тояга и удари с нея в стената.

— Млък!

Настъпи тишина и гласът от тъмното каза:

— Утре шерифът ще удари биячите от Стар пристан. Никой не бачка по улиците на Крондор без мое разрешение.

— Ако ония биячи ги ударят утре — каза Тъпин, — ще ти повярвам, че си тоя, който казваш.

— И аз — извика Плъха.

— Предайте — каза гласът. — Кешийските ренегати, дето продават дрога при кервансарая, ще бъдат ударени. Свинята, дето краде деца и ги продава на робския пазар в Дърбин, ще бъде ударена. Всеки, който не прави бизнес с Шегаджиите, ще бъде ударен.

Няколко души в стаята нададоха възгласи.

— Рийзи е Нощния майстор, а Джени е Дневния. Имате проблем — донасяте го на тях.

Нови възгласи, след което Рийзи каза:

— Айде, разкарвайте се всички! И предайте — Праведника се върна!

Крадците се пръснаха и в помещението останаха само трима души.

Даш излезе от сенките.

— Справихте се добре. Кажете на Тъпин и Плъха, че и те се справиха добре.

— Трудно ще е — каза Рийзи. — Ще трябва да счупиш доста глави, докато им го набиеш.

— Имам няколко месеца преди принцът да се върне и да назначи нов шериф — отвърна Даш. — Дотогава нещата ще се подредят.

— Едно не схващам — каза момичето. — Защо се залавяш с тая работа? Ти си син на херцога на Крондор! Никога няма да си толкова богат по кривата пътека, колкото би могъл да си по правата. Ако хванат нас, ще поживеем в затвора или в някоя работна група. Ако хванат теб, ще те обесят за измяна. Защо правиш това?

— Заради едно обещание — отвърна Даш. Джени понечи да зададе нов въпрос, но Даш я прекъсна. — Чака ви много работа, мен също. Трябва да ми намерите някой за в двореца и до Талвин. Трябва да го следите, а това няма да е лесно. Трябва да издирим неговите свръзки и агенти. Той ще е най-опасната заплаха, пред която ще се изправят Шегаджиите.

— Имам подходящото момиче — каза Джени. — Младо, невинно на вид, може да пере и шие, и ще ти клъцне гърлото за един петак.

— Аз имам подходящ човек за в кухнята — каза Рийзи.

— Аз ще ги вкарам — каза Даш. — Хайде, вървете.

Излязоха, а Даш се шмугна навън през задния вход. Изчака и когато се увери, че никой не го е видял как излиза от щаба на крадците, си даде сметка, че животът му никога вече няма да му принадлежи.

Знаеше, че ще натрупа богатство като търговец, ще се ожени за млада и от сой жена, която сигурно щеше да обикне, и да има деца. Външно погледнато, това щеше да е един добър живот. Публично той щеше да стане важен мъж, богат и будещ завист. Но също така знаеше, че ще живее в два свята и че по-голямата част от живота му няма да му принадлежи.

Повече от дълга му към Короната, дълг, вменен му по рождение и без съгласието му от баща и дядо, този дълг към една дрипава банда крадци и улична измет беше много по-обвързващ за него, защото беше дълг, избран от него самия, дълг, избран не заради чест, и той знаеше, че никога, до смъртта си, няма да измени на този дълг.

Даш тръгна през каналите, които щяха да се превърнат в неговия втори дом през остатъка от живота му.