Реймънд Фийст
Парчета скършена корона (11) (Разказ за братята)

7.
Възможност

Джими направи сънена гримаса.

Беше поспал добре една нощ в лагера на Оуен Грейлок, а следващите пет дни бе изкарал на седлото, изтощавайки няколко коня. Двамата с рицар-маршала на Крондор яздиха с всички сили към Даркмоор, където се бе настанил дворът на принц Патрик.

Сега Джими стоеше пред покоите на Патрик — бе пристигнал малко преди изгрев-слънце. Чакаше с други придворни, докато принцът се облече за дневния съвет, и благодареше на всички богове, за които можеше да му хрумне, че тук поне все още може да се намери хубаво кешийско кафе. Цуранската чоча беше приемлив заместител, но нищо не можеше да укрепи силите му така добре, както една гореща чаша кафе, подсладено с лъжичка мед.

— Джеймс! — чу се познат женски глас зад него и Джими се пробуди напълно, обърна се и видя една млада жена.

— Франси? — възкликна той удивен, а момичето се метна на шията му, в нарушение на всякакъв дворцов протокол.

— Откога не съм те виждала!

Джими я притисна до гърдите си, после отстъпи и я огледа.

— Колко си пораснала — каза той с искрена възхита. Беше висока и слаба, но мускулеста в прегръдката му, сякаш бе преживяла много време на открито и се бе занимавала с неприсъща за млади дами физическа дейност. По лицето й липсваше обичайният за дворцовите дами грим; страните и носът й бяха напръскани с лунички от слънцето. Светлокестенявата й коса сега беше изпъстрена с руси кичури. Беше облечена съвсем по мъжки — с елек и панталони, бяла риза и ботуши за езда.

— Тъкмо се върнах с татко и те видях. Чакай само да сменя това и да облека нещо по-подходящо. Къде мога да те намеря?

Вратата на принца тъкмо се отваряше и Джими отвърна:

— Където ме настани Негово височество, но най-вероятно в офицерската трапезария.

Тя кимна.

— Ще те намеря. — Целуна го по бузата и хукна, а Джими изгледа с възхита гъвкавата й походка.

Оуен, който беше стоял мълчаливо до Джими, попита:

— И коя е тя?

— Дъщерята на херцога на Сълдън, Франсин. Играеше си с Даш и мен, когато живеехме в Риланон, когато лорд Браян идваше в двора по служебни дела. На годините на Даш е и последния път, когато я видях, беше още кльощаво хлапе. Открай време ужасно си пада по мен.

— Аха — отвърна сдържано Оуен.

В този момент пажът на принца се появи, видя Грейлок и каза:

— Маршал Грейлок, Негово височество ще приеме първо вас.

Оуен даде знак на Джими да го последва и двамата влязоха в покоите на Патрик.

Принцът седеше зад бюрото си, отрупано с документи и малък сребърен поднос с горещи кифлички и кана с кафе. Херцог Арута, който седеше скромно от лявата страна на бюрото, погледна сина си и се усмихна.

— Не мога да ти опиша колко съм доволен, че те виждам. А Даш?

Джими поклати глава.

— Там някъде е.

Усмивката на Арута помръкна.

Патрик преглътна залъка си и попита:

— Какви са вестите от Крондор?

— Джими носи послание от генерал Дуко — каза Оуен.

— От генерал Дуко?!

— Нашествениците, изглежда, са се счепкали помежду си — каза Джими, предаде накратко думите на Дуко за подозренията му по отношение на Фадавах и Нордан и завърши с: — Така че генералът предлага да опази себе си и хората си да не бъдат принесени в жертва и да върне Крондор на Ваше височество без кръвопролитие.

Лицето на Патрик беше като неразгадаема маска. Джими разбра, че принцът вече е усетил накъде бие.

— Продължавай — каза принцът на Крондор.

— Дуко не вижда смисъл да се връща в Новиндус. Континентът е напълно опустошен след десет години войни и… — Джими замълча.

— Продължавай — повтори Патрик.

— Много силно е впечатлен от нашата идея за държава, ваше височество. Иска му се да принадлежи към нещо по-голямо от него самия. Предлага да върне Крондор на Ваше височество и да положи клетва за вярност пред Короната. Ще обърне армията си на север и ще тръгне срещу Нордан в Сарт.

Лицето на Патрик се наля с кръв.

— Да се закълне във вярност! — Той се надвеси над бюрото. — А може би иска и да бъде обявен за херцог на Крондор на мястото на баща ти, а?

Джими се опита да смъкне напрежението.

— Не чак толкова, ваше височество. Баронство, може би.

— Баронство! — избухна Патрик, удари с ръка по масата и чашата с кафе се обърна и горещата течност се разля по кифлите и документите. Стоящият наблизо паж скочи да почисти оцапаното, а принцът се надигна. — Проклетото псе има наглостта да заграби града ми, а след това ми предлага да ми го върне срещу баронство! Безочлив крадец! — Погледна Оуен и Арута. — Има ли някаква причина да не изкарам армията на бойното поле и просто да обеся това копеле, след като си върнем Крондор?

— Има няколко причини, ваше височество — отвърна Арута.

Патрик го изгледа.

— И те са?

— Ако сключим сделка с Дуко, смаляваме вражеските сили с една трета. И пак с толкова увеличаваме нашите сили. Спасяваме живота на безброй бойци. Освен това разполагаме с авангардна част, която да хвърлим срещу Сарт, и освобождаваме необходимия брой хора за укрепване на Южните окрайнини, за да задържим Кеш. — Арута като че ли нямаше охота да продължи, но завърши с думите: — Ако Дуко е честен и това не се окаже някоя хитра уловка, възможността е твърде добра, за да я подминем.

— Нахлува във владенията ми, заграбва моя град, съсипва живота и имуществото на гражданите ми, после се обръща, измъква от баща ми баронство, и това е „твърде добра възможност, за да я подминем“? — Патрик изгледа Арута и изрева: — Съвсем ли си загуби ума?

Джими се вцепени от гняв, че се обръщат към баща му по този начин, но си замълча. Арута, като родител пред изпаднало в истерия дете, отвърна търпеливо:

— Напълно съм с ума си, ваше височество. — После, с тон на учител към ученик, каза спокойно:

— Седни, Патрик.

Патрик може да беше принц на Западните владения, но Арута беше един от възпитателите му, а старите навици се прекършват трудно. Той седна зад бюрото си и замята убийствени погледи към Арута, но запази мълчание.

— Трябва да разсъждавате като принц. Каквото и да направите с нашествениците, ще трябва също така да се оправите и с Кеш. Те се въздържат само защото магьосниците в Звезден пристан могат да унищожат силите им, също както и нашите, ако някоя от двете страни наруши сегашния договор. Единственият начин да се споразумеете с Велики Кеш е от позиция на силата. Което ще рече, че трябва да си върнете Ябон. За да направите това, трябва да прочистите Западните владения на запад от планините Каластий, а за да направите това, трябва да си върнете Сарт. Ако бъдете принуден да се сражавате за Крондор, няма да можете да предприемете кампания срещу Сарт поне до средата на лятото! — Гневът на Арута също се надигаше, но той положи майсторско усилие да го овладее. — Ако започнете да протакате кампанията срещу Сарт, това ще означава кампания срещу Илит чак през зимата или забавяне до следващата година. Междувременно Ла Мут ще падне. Ако дадете на Фадавах още една зима, за да укрепи позициите си, може никога да не си върнете Севера! — Той сниши глас. — Фадавах вече е подкупил ключови управници в Свободните градове. Според всички донесения те търгуват с него. До три месеца армията му ще е по-добре подсигурена с провизии от нашата. Освен това той започва преговори и с квеганците, които са склонни да се вслушат в предложенията му след щетите, които претърпяха по време на инвазията. — Обърна се към Оуен.

— Превземането на Илит ще изисква военноморска поддръжка, ваше височество — каза Грейлок. — Ако Фадавах е толкова умен, колкото изглежда, докато стигнем там, ще разполага с квегански кораби на котва в залива, а това ще означава нова война, този път с Квег.

Патрик изглеждаше обезсърчен до сълзи. Но успя да овладее гнева си и каза спокойно:

— Искате да ми кажете, че ако не се споразумея с този боклук, може да ми се наложи да водя война на три фронта, която не мога да спечеля?

Арута въздъхна.

— Точно това искаме да ви кажем, ваше височество.

Патрик едва сдържаше яростта си. Беше достатъчно умен да разбере, че Арута е прав, но и достатъчно вбесен, за да не иска да го признае.

— Трябва да има и друг изход.

— Има — каза Оуен. — Можете да тръгнете в поход към стените на Крондор, през струпалите се извън града наемници, да щурмувате града и да се сражавате къща след къща, да го завземете за цяла седмица, а след това цял месец да ближете рани и да се подготвяте за поход на север.

Патрик не можа да се сдържи повече.

— Проклятие — изруга той с пяна на устата, замълча и повтори: — Проклятие.

— Патрик, не можеш да отхвърлиш това предложение — каза Арута. — Един нашественически пълководец се стреми да сключи с нас сепаративен мир и само кралят може да отхвърли подобно предложение. Нима допускаш, че баща ти ще го отхвърли? Той ще ратифицира всяка договореност, която двамата с теб сключим с Дуко, това поне го знам. Нужни са ни само доказателства, че това не е хитрина от страна на Фадавах.

Джими се намеси.

— Ваше височество, прекарах с този човек само няколко дни, но мисля, че е искрен. Има… — Замълча, търсейки подходящите думи да опише какво бе забелязал в Дуко.

— Кажи — настоя Патрик.

— Има нещо в този човек… някаква надежда. Убийствата и безкрайните завоевания са му омръзнали. Той ми разказа за мига, в който открил злото, обладало Изумрудената кралица, когато тя създала своите „Безсмъртни“, своята Гвардия на смъртта, мъжете, които я обкръжавали и които доброволно умирали за нея, по един всяка нощ, за да може тя да опази ненакърнима своята смъртна магия. До този момент всеки, който проявявал и най-малко колебание, бил унищожен, все едно дали бил обикновен войник, или генерал. Това било демонстрирано още в началото на кампанията, когато някои командири опитали да вдигнат бунт — били набучени на колове и войската й трябвало да ги прегази, докато все още се гърчели в предсмъртна агония. След падането на Махарта генерал Гапи бил завързан на кол над един разбунен мравуняк затова, че позволил на капитан Калис и мъжете му да избягат. Това показало, че никой, независимо от ранга си, не е предпазен от яростта й. Войсковите части се следели взаимно, така че никой не знаел на кого може да се довери, че няма да донесе и при най-малкия намек за непокорство.

— Дуко е прекарал зимата в разговори с пленници от Кралството, войници и простолюдие, плюс няколко офицери от гарнизоните по Края на сушата и при Сарт — продължи той. — Възхитен е от нашия начин на живот, от държавната ни уредба, от нашата „Велика свобода“, и смята, че нашата идея за държавност е нещо удивително. Бил е в клопка, бил е пленник и в същото време — тъмничар на всички останали в армията. — Джими си пое дъх. — Мисля, че той иска да стане част от нещо по-голямо, нещо, което ще продължи да живее и след неговата смърт, нещо, за което би могъл да чувства, че си заслужава да отдаде живота си.

Арута допълни:

— И при това е бил предаден от собствения си командир. Напълно възможно е да е точно това, което твърди, че е.

— Искам доказателства — рязко заяви Патрик. — Искам всички гаранции, които могат да ви дойдат наум и които могат да ме убедят да приема този проклет касапин в благородническото ни съсловие.

Оуен се засмя.

— Нещо смешно ли казах, лорд Грейлок? — попита принцът.

— Само си представям, че някой ваш предтеча може би е казал абсолютно същото за първия барон, живял в този замък — отвърна усмихнато Грейлок.

Патрик помълча, после въздъхна. И се засмя.

— Един от учителите ми казваше, че кралят на Риланон се напил до несвяст при необходимостта да приеме на служба при себе си Батира, вместо да го обеси на стените на града.

— Прадедите на мнозина от най-благородните ни лордове не са били нищо повече от врагове, които сме предпочели да не обесим, ваше височество — каза Арута.

— Добре. Не ни липсват свободни места за благородници в Запада. Къде да поставим „лорд“ Дуко?

— Има няколко графства, двайсетина баронства и едно херцогство, които имат нужда от нови благородници — каза Арута.

— Трябва ни херцог на Южните окрайнини — добави Оуен.

Патрик погледна Джеймс.

— Какво мислиш, дали да хвърлим тази паплач в Крондор пред кешийците?

— Ваше височество, колебая се да дам съвет…

Патрик го изгледа остро.

— Не ми се прави на скромен, Джеймс. Ще си първият от семейството ви от три поколения и все едно няма да ти повярвам.

Джеймс се усмихна.

— Ако придвижите Дуко и хората му към Съдърландс, между залива Шандън и Края на сушата, ще можете да върнете тамошните войници към Крондор и пак да поддържате военно присъствие по границата на югозапад. Можем да приемем, че навсякъде има кешийски агенти, които непрекъснато информират императорските генерали за нашата дислокация. След това можете да обърнете при Крондор и да тръгнете направо, за да вземете Сарт, преди Нордан да се е окопал.

Патрик погледна Оуен.

— Грейлок, ти си рицар-маршалът на Крондор. Какво мислиш за тезата на младия Джеймс?

Оуен знаеше много добре какво мисли — обсъждал беше този план с Джими през цялото пътуване от щабния си лагер до Даркмоор.

— Рисковано е, ваше височество, но е много по-малко рисковано, отколкото да заклещим Дуко между нашата армия и тази на Нордан и да принудим хората му да се бият за живота си. А ако ги придвижим надолу, за да се изправят срещу Кеш, няма да ни се наложи да се притесняваме, че хората на Дуко са се озовали срещу бившите си бойни другари или че сред редиците им може да има шпиони на Фадавах. Освен това половината мъже в Долината на сънищата са наемници, сражаващи се за нас или срещу нас — както им падне. Дуко може да се окаже точно мъжът, подходящ да управлява такива като тях. — Замълча, уж че обмисля следващата си фраза, въпреки че я беше повтарял много пъти в ума си. — Ако продължим с прочистването на залива и в следващия месец върнем донякъде реда в града, до месец и половина ще можем да потеглим срещу Сарт. Това съкращава графика ни почти с два месеца. Ще можем да сме пред портите на Илит преди да дойдат есенните дъждове.

— Ще приготвя писмо до баща ми — каза Патрик. — След като не мога да дам това проклето копеле на палача, ще го хвърля на кешийците. Ще трябва да изпратим послание за добре дошъл на нашия най-нов херцог и да го уведомим да започне подготовката на хората си за мобилизация.

Джеймс се надигна.

— Ваше височество, ще ме извините ли?

Патрик му махна с ръка. Арута също стана.

— Бихте ли извинили и мен за няколко минути разговор със сина ми?

Патрик кимна, обърна се към пажа и нареди:

— Веднага доведи писар.

Арута изведе сина си в чакалнята, отиде настрана от чакащите принцовото благоволение сановници и заговори тихо, за да не го чуят:

— Какво става с Даш?

— Разделихме се. Ние с Малар…

— Кой е този Малар?

— Един слуга от Долината на сънищата, срещнахме го по пътя. Керванът му бил нападнат и той оцелял сред пустошта повече от месец.

— Малар — повтори Арута. — Името ми е познато.

— Малар Енарес — добави Джими.

— Да, познато ми звучи, но откъде…

— Не знам откъде би могъл да го знаеш, татко. Господарят му бил някакъв важен търговец.

— Повечето ми записки са по сандъците, още откакто се евакуирахме от Крондор — каза Арута. — При нормална обстановка щях да накарам помощника си да потърси това име. Стига да имах помощник, разбира се.

— Щом името ти говори нещо, значи е по-важна птица, отколкото се представя. Като се върна в Крондор, ще го държа под око, ако още е там.

Арута сложи ръка на рамото на сина си.

— Направи го. Сега си почини и бъди готов за тръгване след ден-два. Най-много до два дни Патрик ще има някаква пратка за Дуко. Ще трябва да подготвим нещо по-церемониално. Формално предаване от негова страна, инвеститура в поста. Жалко, че старият Джером не е вече между живите.

Джими се ухили.

— Дядо не се разбираше много с него.

— Да, но той беше най-добрият церемониалмайстор, когото съм виждал. Дори да му потрябваше на човек церемония за посрещане на някоя твар от най-долните кръгове на ада, щеше да я измисли и да я подготви веднага.

— Мисля, че малко хапване и сън ще ми дойдат добре тази нощ — каза Джими.

— Между другото — подхвърли Арута, — лорд Сълдън е тук. Довел е Франсин.

— Видях я малко преди да вляза при теб и принца. Връщаше се от сутрешната езда. Пораснала е.

— Помня, че я смяташе за напаст, докато бяхте деца в Риланон. Още ли иска да се омъжи за теб?

Джими се засмя.

— Стига да имам късмет. Ако не заспя, ще обядвам с нея.

Арута се усмихна.

— Ще се оправиш. — После лицето му се угрижи отново. — Жалко, че няма никаква вест за брат ти.

Джими кимна.

— И аз се тревожа.

Арута стисна рамото на сина си и се върна в кабинета на принца. Джими помисли за обяда с Франси и реши, че не е чак толкова уморен. Реши също така да прескочи до кабинета на капитана на стражата, за да види дали от снощи не са дошли нови донесения от запад. С малко късмет можеше да научи нещо и за Даш.

 

 

Пъг мина през вратата на „храма“ и го завари празен. Извън превърнатия в „свято място“ бивш склад ехтяха детски викове и смях. Той закрачи бързо през пустата сграда, подмина набързо скалъпения олтар и мина през някакво кухненско помещение и двора зад стария склад.

Накор клечеше до едно дете, което правеше мехурчета от сапунена вода. Още деца наоколо гонеха и хващаха сапунените мехури, но бившият комарджия гледаше напрегнато оформящия се в края на тънката цев на хлапето нов мехур. Той се разшири и Накор каза:

— Полека, полека.

След това, когато мехурът стигна размерите на диня, хлапето не можа да устои, духна силно и той се пръсна и от края на цевта се разхвърчаха десетки по-малки мехурчета. Другите деца избухнаха в смях и заврещяха радостно, щом мехурите се понесоха от топлия следобеден полъх.

Пъг се засмя и Накор се обърна и се усмихна.

— Виж какво удивително нещо, Пъг!

Пъг приближи и двамата си стиснаха ръцете.

— Защо?

— Мехурът. Докато гледах тези деца, ми хрумна една мисъл и трябва да те попитам нещо.

— Какво?

— Онази история, която ми разказа, когато ти, Томас, и Макрос сте се върнали чак до зората на времето, помниш ли?

— Трудно мога да го забравя — отвърна Пъг.

— Каза, че имало един гигантски взрив, при който вселената изригнала навън, нали?

— Не знам дали съм го описал точно така, но да, общо взето това се случи.

Накор се засмя и заподскача.

— Открих!

— Какво?

— Борех се с една мисъл още откакто ми разказа тази история, преди години. Сега мисля, че разбирам нещо. Погледай как момчето издухва мехура. — Обърна се към момчето. — Чарлз, още веднъж, моля те.

Момчето се подчини и бавно издуха един голям мехур.

— Виж как се разширява! — настоя Накор. — Виж как става все по-голям!

— Да — каза Пъг. — Какво имаш предвид?

— Това е само една капка сапунена вода, но й вкарваш въздух вътре и тя расте! Става по-голяма, но съдържанието на водната капка си остава същото. Не разбираш ли?

— Какво? — попита Пъг, искрено объркан от последното просветление на Накор.

— Вселената! Тя е мехур!

— О… — Пъг замълча. — Не разбирам.

Накор описа с ръка във въздуха нещо подобно на сфера.

— Веществото на вселената, то е било издухано навън, като сапунения мехур! Всичко във вселената се намира на повърхността на този мехур.

Пъг помълча, премисли чутото и каза.

— Това е удивително.

— Всичко се отдалечава от всичко останало с една и съща скорост! Няма друг начин.

Пъг беше искрено впечатлен от прозрението на Накор.

— Е, и какво означава това?

— Означава, че вече разполагаме с едно обяснение как стоят нещата във вселената. И то може да ни предложи едно по-добро разбиране за това, какво правим самите ние в тази вселена.

— На повърхността, искаш да кажеш.

— На повърхността — съгласи се Накор.

— Тогава какво има в средата? — попита Пъг.

Накор се ухили.

— Пустотата. Сивото вещество, за което говоря.

Пъг замълча.

— Това… звучи логично.

— И когато създадеш разлом, ти огъваш повърхността на мехура!

Пъг поклати глава.

— Обърка ме.

— Ще ти го обясня някой друг път. Ех, ако можех да обясня и как се вмества Коридорът на световете във всичко това…

— Все ще измислиш нещо, сигурен съм.

— Имаш ли причина да ми гостуваш, или си дошъл просто така? — попита Накор.

— Имам. Трябва ми помощта ти.

— Деца, продължавайте да си играете — извика Накор.

— Кои са тези деца? — попита Пъг, след като Накор го поведе обратно в храма.

— Синовете и дъщерите на живеещи наоколо хора. Хора, които се опитват да възстановят рухналите си домове, работилници и дюкяни, но нямат време за децата. Даваме им сигурно място, където могат да ги оставят, вместо да тичат безпризорни по улиците.

— А когато си възстановят занаятите, децата ще се върнат да помагат на родителите си.

— Правилно — каза Накор. — Междувременно печелим доверието на хора, които ще са склонни да помагат на нас. Повечето са опитни занаятчии.

— Ти май наистина си се отдал на този храм на Арч-Индар?

— Посветих се на задачата да бъде издигнат — каза Накор.

— А след това?

Накор сви рамене.

— Не знам. Ще го оставя на някой по-способен от мен да го поддържа. Не е истинското ми призвание. Ако беше храмът на Изгубената богиня на знанието, може би, макар да смятам, че заниманията ми над Водар-Хоспур ми стигат за цял живот. — Имаше предвид магическия кодекс, който бе притежавал много години, артефакт, който му беше дал невероятно знание и сила, но който също така бе застрашил разсъдъка му.

— И после?

— Не знам. Мисля, че ще се заловя с нещо друго.

Стигнаха кабинета на Накор и влязоха.

— Шо Пи ли смяташ да оставиш да ръководи храма? — попита Пъг.

— Едва ли. Той… поема по друг път, макар че не съм сигурен по какъв точно.

— Някой друг? — попита Пъг, след като седна.

Накор кимна.

— Не съм сигурен, но мисля, че знам кое е подходящото лице.

— Би ли ме осветлил?

— Не — ухили се Накор. — Може да греша и тогава ще изляза глупак.

— Небесата да не дават дано — сухо каза Пъг.

— Е, казвай, що за помощ търсиш от мен?

Пъг му обясни за положението със сааурците на север и завърши с думите:

— Патрик иска да им предам ултиматум, а ако не напуснат Кралството, ми заповяда да ги унищожа.

Накор се намръщи.

— Мълвата за твоето могъщество кръжи от доста години, приятелю. Мислех, че е само въпрос на време преди някой на власт да се опита да те привлече към каузата си.

— Винаги съм служил на Кралството без заповеди.

— Вярно, но никога преди не си бил подчинен на едно импулсивно момче.

Пъг се отпусна в стола си.

— Откакто придобих могъществото си, никога не съм се смятал за подчинен на никого. Като Велик в цуранската империя, бях извън закона, не се подчинявах на никаква власт, освен на личната си съвест и на правомощието да правя това, което е най-добро за империята. След като се върнах на Мидкемия, Короната реши да ме остави на мира и ми позволи да водя делата си в Звезден пристан както намеря за добре. Крал Боррик и крал Луам бяха доволни да знаят, че не бих направил нищо, което би нанесло щети на техните владения. Сега, с това „иди и унищожи враговете ни“ от страна на Патрик, не съм сигурен как е най-добре да постъпя.

Накор вдигна пръст.

— Ти си живял на друг свят, Пъг. Онова момче в замъка не е преживяло повече от две години извън остров Риланон. Бил си роб и човек извън законите на страната, ратайче в кухня, а после са ти дали ранг на херцог. Пътувал си във времето. — Накор се усмихна. — Видял си много неща. — Усмивката му се стопи. — Патрик е едно наплашено момче, но изплашено момче с лош нрав и с цяла армия, която ще му се подчини. Това е опасна комбинация.

— Може би трябва да отида при краля.

— Може би — каза Накор. — Но аз на твое място не бих го направил, без преди това да поговоря със сааурците и да се опитам да ги убедя да се махнат.

— Би ли дошъл с мен? Имаш страхотен усет за това, което трябва да се направи при необичайни ситуации.

Накор помълча, после отвърна:

— Предотвратяването на смъртта на толкова много хора би било добра постъпка. Да. Ще дойда с теб. Но първо би могъл да ми направиш една услуга.

— Каква?

— Ти ела с мен.

Пъг стана и последва Накор. В отсрещния ъгъл на огромното помещение Шо Пи говореше с двама от послушниците. Накор извика:

— Шо Пи, наглеждай децата.

После поведе Пъг през улиците към замъка, но вместо да продължат по обичайния път към подвижния мост, завиха към една от опожарените части на града. Щом стигнаха до пропускателния пункт, ги спряха двама стражи, облечени в табардите на барон Даркмоор.

— Стойте — каза единият с отегчен тон.

— Това е Пъг, херцогът на Звезден пристан — каза Накор. — Принцът на Крондор му е възложил задача.

Стражът застана мирно. Не беше виждал чародея преди, но всеки войник в Запада го знаеше кой е.

— Трябва да вземем двадесет пленници за работна задача — каза Накор.

— Ще ви осигуря стражи да ви придружат — заяви постовият.

— Не е нужно — отвърна Накор и вдигна ръка да го спре. — Ще се оправим сами.

Махна на Пъг да го последва и забърза напред преди стражът да успее да възрази.

Навлязоха в зоната, където държаха военнопленниците. Накор намери един голям камък, качи се отгоре му и извика на езика на Новиндус:

— Трябват ми работници.

Неколцина от мъжете го изгледаха и един-двама заслушаха с внимание, но никой не приближи. Накор изчака малко, слезе и каза:

— Така няма да стане. Ела.

И забърза сред гъстата гмеж от мръсни и измършавели наемници, насядали безгрижно наоколо. Спря се там, където беше най-гъсто, и рече:

— Трябват ми дърводелци, майстори на колела и фургони!

Един се обади:

— Бях дърводелец преди да ме принудят да вляза във войската.

— Колело можеш ли да направиш?

Мъжът кимна.

— И спици мога да ти изгладя.

— Ела с мен!

— Че защо? — вдигна вежди мъжът. Беше над петдесетгодишен, с побеляла коса и изглеждаше мръсен и окаян.

— Защото тук не те чака нищо по-добро, нали? И защото ще получиш по-добра храна и ще ти се плати.

— Ще ми се плати? Та аз съм пленник.

— Ако искаш да работиш, няма да си повече пленник. Ще те направя жрец на Арч-Индар.

— На кой? — попита объркан мъжът.

— На Добрата господарка — отвърна нетърпеливо Накор. — Хайде с мен и без повече приказки.

Този разговор се повтори още няколко пъти, докато Накор не подбра седмина мъже с необходимия опит. Още няколко други поискаха да ги вземе, но им липсваха нужните умения. Когато се върнаха при двамата стражи на изхода, Пъг каза:

— Взимам тези хора.

— Моля за извинение, милорд — каза по-старшият, — но това е против всякакви правила. Нямаме никакви заповеди.

— Поемам цялата отговорност — каза Пъг. — Изпълнявам задача, възложена ми от принца.

По-старшият войник погледна по-младшия и той сви рамене. Първият отвърна:

— Е, ами тогава всичко е наред.

Отведоха пленниците в храма и Накор извика:

— Шо Пи!

Първият му послушник притича.

— Да, учителю?

— Донесете на тези тук храна и чисти дрехи. — Погледна ги и добави: — След като се изкъпят.

Шо Пи кимна.

— Веднага, учителю.

— След това съобщи на Рупърт Ейвъри, че работниците му го чакат.

— Работници? — учуди се Пъг.

Накор кимна.

— Ру ще си направи тук работилница за фургони веднага щом се върнем в лагера утре заран и му доведем и няколко дървари.

— Дървари? — попита Пъг.

Накор се ухили.

— Ще ти обясня всичко по пътя.

Път му върна усмивката.

— Още една услуга — каза Накор.

— Сега пък какво?

Накор сниши глас.

— Настоявам да убедиш лейди Миранда да не идва с нас.

— Миранда може да се грижи за себе си — рече Пъг.

— Не ме притеснява нейната компетентност, а по-скоро сприхавият й характер. Все пак тръгваме на опасна работа, макар и рисковете да са минимални. Може да не реагира добре пред някоя заплаха.

— Съмнявам се, че може да предизвика чак нова война, но те разбирам — каза Пъг. Помисли малко и добави: — Мисля, че бездруго би й харесало да навести Томас и да види как са работите на север. Почти никакви вести не получаваме от Крудий или Елвандар, а щом ще тръгваме толкова скоро да си върнем Илит, ще е жизненоважно да знаем как върви борбата за Ябон.

— Тя разполага ли със средства да отиде дотам?

— Жена ми е способна на някои „номера“, на които двамата с теб тепърва трябва да се учим. Може да се пренася без никакви шаблони или устройства.

— Това може да се окаже крайно полезно.

— Колкото до нас двамата, съжалявам, но ще трябва да пътуваме на коне — каза Пъг. — Мога да летя, но не и да нося теб.

— На кон… все пак е по-добре, отколкото пеш.

Пъг се засмя.

— Имаш чудната способност да виждаш добрата страна в повечето ситуации.

— Помага понякога — сви рамене Накор.

— Ще ти се обадя, когато съм готов за тръгване. Още два дни, мисля.

— Ще съм готов — каза Накор.