Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на студенокръвните (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rage of a Demon King, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 49гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave(2011 г.)

Издание:

Реймънд Фийст. Войната на студенокръвните (том 2)

Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

Американска

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.

ИК „Бард“ ООД, 2009 г.

ISBN: 954-585-355-7

История

  1. —Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Гневът на демонския крал от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Гневът на демонския крал
Rage of a Demon King
АвторРеймънд Фийст
Първо издание1997 г.
САЩ и Великобритания
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаВойната на студенокръвните
ПредходнаВъзходът на търговеца принц
СледващаПарчета скършена корона
ISBNISBN 9545853506

Гневът на демонския крал (на английски: Rage of a Demon King) е третият роман от поредицата на Реймънд ФийстВойната на студенокръвните“. За пръв път романът е издаден през 1997 г.

Действието се развива след това в първите две книги от поредицата и описва дългоочакваното нападение на армиите, пристигащи в Островното кралство от континента Новиндус. Завръщат се Макрос Черния, Пъг и Томас и заедно с Миранда и Накор се подготвят да се изправят срещу магическите сили на противника. Защитата на град Крондор, която се подготвя от години, е замислена така че да нарани възможно най-много вражеските армии – близо 150 хиляди войници.

Оказва се че огромната армия всъщност е събрана, а сега подтиквана от демоните, а целта е да бъде достигнат град Сетанон.


2.
Предупреждение

Ерик кипеше от яд.

Цял ден беше кроил планове как да назначи в отряда си хадатските планинци, които беше взел от барона на Тир-Сог, а му казаха, че били напуснали замъка на принца и никой не знаел къде са отишли, нито по чия заповед. Накрая стигна до кабинета на рицар-маршала на Крондор, но той пък бил имал важно съвещание с капитан Калис.

След много чакане един чиновник го покани да влезе.

— Какво има, старши сержант? — попита Уилям.

— Става дума за хадатите, милорд — отговори Ерик.

— И какво? — попита Калис.

— Няма ги.

— Знам — усмихна се Калис.

— Имах планове да…

Рицар-маршал Уилям вдигна ръка.

— Старши сержант, каквито и планове да сте имали, сигурен съм, че съвпадат с нашите. Но вашите забележителни дарби в тази област не са необходими.

— В коя област? — присви очи Ерик.

— В ученето на планинци как да се бият по хълмове — каза Калис и махна на Ерик да седне.

Уилям посочи картата, окачена на отсрещната стена.

— Сержант, имаме хиляда мили хълмове и планини, които преминават северно от Великото звездно езеро чак до Ябон. Ще ни трябват хора, които могат да преживяват там, без да разчитат на продоволствие от Крондор.

— Знам, милорд, но… — почна Ерик.

Уилям го прекъсна отново.

— Тези мъже отговарят на нуждите ни.

— Добре, милорд. Но просто, от любопитство, къде са те все пак?

— На път към лагера си северно от Танерус. Да се срещнат с капитан Субаи.

— Капитан Субаи? — учуди се Ерик. Упоменатият мъж командваше кралските крондорски Първопроходци, елитна част съгледвачи, чиято традиция възхождаше още от първия набег на Кралството на запад. Отдавна бяха променили предназначението си да заличават следи и да проучват терена, по който се придвижва войската; сега служеха като бойни групи съгледвачи дълбоко в противниковия тил. — Значи ги давате на Първопроходците?

— И така може да се каже — отговори Калис умерено.

Ерик се вгледа в лицето на командира си. Под очите му се виждаха тъмни кръгове, сякаш не беше спал от няколко дни, и лицето му изглеждаше по-изопнато от обикновено. Тези неща можеха да останат и незабелязани от човек, който не е прекарал всеки миг през последните няколко месеца до Калис, но за Ерик те говореха много: Калис беше разтревожен и работеше до късно през нощта. Ерик за малко да се усмихне. Беше започнал да разсъждава точно като „бавачката“, в която Калис го беше предупредил да не се превръща, и освен това се пренатоварваше с работа също толкова, колкото и командирът му.

— Трябват ни куриери и разузнавачи в дълбокия тил на противника — каза Калис.

— В дълбокия тил? — попита Ерик.

— Работа за безумци — обясни Калис. — Вземаш храна и вода, след което препускаш като луд през вражеските постове, придвижваш се зад бойната им линия, оставаш жив, срещаш се с агенти и шпиони, от време на време убиваш по някого и подпалваш по някое укрепление — общо взето сееш суматоха по пътя си.

— Забравяш най-важното — подхвърли Уилям. — Оставаш жив. Връщането ти с онова, което си научил, е много по-важно от всичко останало.

— Информация — каза Калис. — Без нея сме слепи.

Ерик с внезапна яснота осъзна, че целта на всичко, което бе преживял през двете пътувания до Новиндус — несгодите и трудностите, загубата на приятели — бе само за да се върнат с жизненоважна информация. Както с много неща, които бе научил във военната служба, той мислеше, че е разбрал нещо, само за да открие по-късно, че е имал съвсем повърхностна представа за нещата, след като те се разгърнат в ума му в дълбочина. Така горе-долу стояха работите с тактиката и стратегията. Уилям продължаваше да твърди, че имал усет, но Ерик често се чувстваше глупав, сякаш му убягваше очевидното.

Почти изчервен, Ерик каза:

— Разбирам.

— Сигурен съм, че разбираш — увери го с приятелски тон Калис.

— Доволни сме, че можем да използваме хадатите за такива задачи, макар че повечето от тях най-вероятно ще бъдат просто съгледвачи и куриери — каза Уилям. — Малцина са достатъчно опитни като конници, за да се използват за тази цел.

— Мога да ги тренирам — изведнъж предложи Ерик.

— Вероятно. Но от Изтока при нас идват няколко инонийски планински рейнджъри. Те са опитни в ездата.

Ерик беше виждал инонийци в Даркмоор. Смугли, дребни на ръст здравеняци от областта Инония по крайбрежието на Островното кралство, най-близо до югоизточната граница с Кеш, те бяха не по-малко прочути със свирепата си неустрашимост да бранят планинските си земи, отколкото хадатите и джуджетата. Ерик ги познаваше главно от чудесните им вина, които разменяха срещу най-добрите стоки на Даркмоор. Вината им се отличаваха с това, че използваха различни видове грозде от познатите в Даркмоор и често ги подправяха с пчелен клей или мед, но тъкмо заради отликата им се ценяха много високо. Инонийците също така произвеждаха най-добрия зехтин — той беше главният източник на благосъстоянието им.

— Доколкото схващам — подхвърли Ерик, — инонийските конници са достатъчно добри.

— В планините — каза Уилям и стана и се разкърши. — По принцип тактиката им е „удряш и бягаш“. Освен това не събират по много хора наведнъж, а нанасят повечето щети на малки отряди. — Махна с ръка към рафта в другия край на кабинета си. — Там имаме поне едно описание на завоеванията на Кралството в техния район. Знаят някои гадни номера, които може да са ни от полза, щом дойдат нашествениците. Яздят малки яки кончета и ще трябва доста упорство, за да ги накараме да приемат нашите по-бързи коне. Може да се наложи да се позанимаваш малко с тях.

Калис се ухили и Ерик разбра, че бойците от източните хълмове няма да приемат с голяма охота да ги обучават.

— Но засега — каза капитанът — ще трябва да се върнеш в хълмовете с друга група войници.

— Пак ли? — Ерик едва потисна стона си.

— Пак — каза Калис. — Грейлок и Джедоу са взели шейсетима оцелели от възстановителния им лагер. Кълнат се, че ще приемат тренировките ти като бебе майчина цица. Ти, Алфред и още шестима от хората ти ще се заемете с тях утре сутринта.

— Научете ги на всичко, което можете, старши сержант — каза Уилям.

— И си отваряй очите за бъдещи ефрейтори — добави Калис. — Ще ни трябват и още сержанти.

— Слушам, сър. — Ерик стана, отдаде чест и тръгна да излиза.

— Ерик? — каза Калис.

— Да? — попита Ерик и спря до вратата.

— Защо не излезеш тази вечер да се позабавляваш? Изглеждаш ужасно. Приеми го като заповед.

Ерик сви рамене, поклати глава и отвърна:

— И вие не сте цвете.

Калис се усмихна.

— Знам. Ще си взема една гореща баня. И ще си легна рано.

— Намери някое момиче, пийни, отпусни малко — каза Уилям.

Ерик напусна кабинета на рицар-маршала и тръгна към квартирата си. Целия ден беше работил на тренировъчния плац и ако щеше да иде някъде, първо трябваше да се окъпе и да се преоблече.

След горещата баня, вече с чисти дрехи, усети, че е гладен, и помисли дали да не прескочи до офицерската трапезария. Прецени възможностите и реши, че една вечеря в града може би ще е по-добре.

Реши да прескочи до „Счупения щит“, гостилницата, поддържана специално за тях от лорд Джеймс. Предлагаше им място за пиене и срещи с курви, подбрани лично от херцога, за да е сигурен, че някой подпийнал боец няма да изтърве нещо на вражески агент.

Вече се свечеряваше и из града светнаха факли и фенери. Джеймс бе избрал място достатъчно отдалечено от двореца за свърталище на войниците, които искат да са по-далече от строгите погледи на офицерите, но в същото време — достатъчно близо, за да стигне до него викач за няколко минути. Само Ерик, офицерите и още неколцина други си даваха сметка, че всички прислужници в хана са агенти и платени служители на херцога.

Щом влезе, Кити му махна и Ерик неволно й се усмихна. Тъкмо той бе съобщил на момичето за смъртта на Боби дьо Лунвил и оттогава я заглеждаше от време на време. Тя беше приела новината с привидно равнодушие, само се извини за няколко минути, а когато се върна, само леко зачервените очи издаваха чувствата й. Ерик подозираше, че бившата улична крадла е била влюбена в мъжа, който заемаше поста старши сержант преди него. Боби понякога се държеше грубо, дори жестоко, но се беше отнасял само с уважение към девойката, откакто бе дошла в хана.

Ерик беше питал Джеймс дали момичето върши и нещо повече освен работата си зад тезгяха, но херцогът му отговори само, че е доволен от службата й. Ерик знаеше, че основната й задача е да следи да не би някой Шегаджия, член на Гилдията на крадците в Крондор, да се опита да влезе в „Счупения щит“.

— Какво ново? — попита Ерик и опря лакът на тезгяха.

— Почти нищо — каза Кити, взе от рафта голяма халба и почна да я пълни от бурето. — Само онези двамата там са от… някъде. — Посочи с брадичка седящите на една маса в ъгъла двама мъже.

— Кои са пък тия? — попита Ерик и отпи дълга глътка. Вярно, че херцогът им бе заповядал да посещават само този хан, но пък поне предлагаше най-добрия ейл и храна.

Кити сви рамене.

— Не казаха. По говора ми приличат на хора от изтока. Във всеки случай не са тукашни. — Взе един чист парцал и почна да търка въображаемите петна по тезгяха. — Единият си мълчи — оня мургавият в ъгъла, но пък другият говори за двамата.

Ерик сви рамене. Макар местните хора да знаеха, че ханът е свърталище за гарнизонни войници в отпуск, от време на време тук влизаше и по някой чужденец, и макар прислугата да беше непрекъснато нащрек за шпиони и осведомители, се оказваше, че повечето от тези чужденци са дошли по съвсем законна работа. По-съмнителните или ги проследяваха агентите на херцог Джеймс, или ги отвеждаха в една стая в мазето, за да ги разпитат.

Ерик се огледа, забеляза, че не се мярка нито едно от момичетата, обслужващи войниците, и каза:

— Момичетата са се потулили нещо, а?

— Меган и Хедър работят през нощта — каза Кити. — Измъкнаха се, когато дойдоха тия двамата.

— А специалните момичета?

— Едната е тръгнала насам — каза Кити.

„Специалните“ момичета бяха агенти на херцога и когато някой непознат се задържеше твърде дълго в хана, едната бързо се появяваше, готова да го придружи и да измъкне някаква полезна информация.

Ерик неволно се зачуди кой ли е поел ролята на „Главния шпионин“, защото беше сигурен, че това бе една от много маски на Боби дьо Лунвил. Със сигурност не беше капитан Калис.

— Какво се замисли? — попита Кити.

— Просто се чудех за нашите… — Погледна към двамата непознати и добави: — За ратаите на земевладелеца.

Кити вдигна въпросително вежда.

— Какво искаш да кажеш?

Ерик сви рамене.

— Все едно, не е моя работа. Човек понякога прекалява с любопитството.

Кити се наведе към него през тезгяха и каза:

— От това любопитство си спечелих смъртния белег.

— Шегаджиите?

— Научих го наскоро. Един стар приятел реши да ме предупреди. Праведния се е върнал — или поне някой, който твърди, че е Праведния — и аз съм обвинена за някои неприятности, да не говорим за смъртта на Сам Танерсън.

Танерсън беше уличен побойник и крадец, убил сестрата на Кити като предупреждение към Ру да не върти бизнеса си в Бедняшкия квартал, без да плаща рушвети. Кървава история, довела и Ру, и Кити до необходимостта да потърсят закрилата на херцога.

— Какви неприятности?

— Нещо, което принуди предишния водач на Шегаджиите, Пресметливия, да избяга от Крондор. — Тя въздъхна. — Все едно, ако посмея да се покажа извън тоя хан по тъмно, или да пристъпя в Бедняшкия квартал по което и да е време, съм мъртва.

— Лошо — каза Ерик.

Кити сви рамене, сякаш не беше толкова важно.

— Такъв е животът.

Ерик отпи от бирата си и се вгледа в момичето. Когато я бяха заловили първия път, се беше разсъблякла пред Боби и другите мъже, било напук, било от примирение. Беше хубава — жилаво тяло, дълга шия и големи сини очи, които всеки мъж щеше да забележи — но корава. Имаше някаква твърдост в нея, която не отнемаше нищо от хубостта й, а само я подчертаваше, сякаш животът я беше закалил по-силно от повечето хора. Ерик я намираше за привлекателна по начин, който не можеше да опише. Не беше предизвикателна като момичетата, с които лягаше в „Следата на Бялото крило“, нито игрива и закачлива като курвите, работещи в хана. Винаги беше нащрек, малко замислена и, както бе преценил Ерик, доста умна.

— Какво зяпаш? — попита го тя.

Ерик сведе поглед. Не беше усетил, че я зяпа.

— Теб.

— Има достатъчно момичета, които могат да те почешат където те сърби, Ерик. Ако пък ти трябва нещо по-така, иди в „Бялото крило“.

Ерик си пусна боята и Кити изведнъж се разсмя.

— Заклевам се, че си още дете.

— Нямам настроение… за това — каза Ерик. — Просто мислех да… пийна едно-две и да… си поговоря с някого.

Кити вдигна въпросително вежда, после каза:

— Да си поговориш?

Ерик въздъхна.

— Толкова време прекарвам във викане по мъжете, докато ги гледам как се мъчат да изпълнят поредната ми заповед, или по съвещанията с капитана и другите офицери, че просто ми се искаше да поговоря с някой за неща, които нямат нищо общо с… — за малко да се изтърве и да каже „с нашествието“, но се овладя и добави: — с войниклъка.

Макар да забеляза лекото му колебание, Кити не каза нищо.

— Е, за какво искаш да поговорим? — попита го тя и остави парцала.

— Ами… как я караш?

— Аз ли? — учуди се тя. — Е, храня се по-добре от всякога. Свикнах да не ми се налага да стискам кама, докато спя — просто я държа под възглавницата. И с още нещо свиквам вече: да спя в истинско легло.

— И е добре да нямаш въшки и бълхи.

Изведнъж Ерик се разсмя. Кити също.

— Разбирам за какво намекваш. В поход тия гадини са най-лошото нещо.

Един от двамата непознати се приближи до тях и каза:

— По облеклото ти разбирам, че си войник.

Ерик кимна.

— Войник съм.

Странникът заговори добродушно.

— Някак много тихо е тук тая вечер. Бил съм в много кръчми и не е точно това, което бих нарекъл „оживено“.

Ерик сви рамене.

— Понякога е. Зависи какво става в двореца.

— Нима? — каза мъжът.

Ерик погледна Кити, а тя му кимна леко и каза:

— Ще ида да измия малко чаши.

И излезе през вратата зад тезгяха.

— Скоро ще има парад — каза Ерик. — Щяло да идва някакво пратеничество от Кеш. Церемониалмайсторът направо побърка командира на гвардията на принца с всичките глупости, които гарнизонът трябва да направи, за да се подготви за церемониите. Прескочих да ударя набързо една-две бири.

Мъжът погледна празната си халба.

— Искам още една. — Обърна се и извика: — Ей, момиче!

Кити не му отговори и той отново се обърна към Ерик.

— Мислиш ли, че ще се ядоса, ако си налея сам?

Ерик поклати глава.

— Ако й оставиш парите на тезгяха, няма.

— Да взема и на теб? — попита го мъжът, след като мина зад тезгяха.

— А приятелят ти? — попита Ерик и кимна другия мъж, когото Кити бе описала като по-тихия от двамата.

— Той да си седи сам. Съдружник ми е. — Мъжът сниши глас и заговорнически продължи: — Честно казано, голям досадник е. Говори само за търговия и за децата си.

Ерик кимна, уж съгласен със събеседника си.

— Аз самият не съм женен — каза непознатият, излезе иззад тезгяха и подаде преливащата пяна халба на Ерик. — Казвам се Пиер Рубидо. От Батира съм.

— Аз пък съм Ерик. — Ерик взе халбата.

— За твое здраве — каза Пиер и вдигна халбата си.

Ерик отпи.

— Какво ви води в Крондор?

— А, работа. По-точно, искаме да завъртим малко търговия с Далечния бряг.

Ерик се усмихна.

— Значи трябва да поговориш с един мой приятел.

— Кой е той? — попита Рубидо.

— Рупърт Ейвъри. Собственикът на компания „Горчиво море“. Ако търгуваш в Крондор, трябва да се разбереш или с Ру, или с Джейкъб Истърбрук. Ако говорим за Кеш, това е Истърбрук. Ако е Далечния бряг — търси Ру. — Ерик пак отпи. Загорча му и той се намръщи.

— Между другото, търся тъкмо Рупърт Ейвъри — каза мъжът.

Другият мъж стана и каза на Пиер:

— Време е да си ходим.

— Е, Ерик фон Даркмоор, беше ми по-приятно, отколкото можеш да предположиш.

Ерик понечи да каже довиждане, но се намръщи.

— Не ти казах цялото си и… — почна той.

Изведнъж болка раздра стомаха му все едно че някой бе забил в него нажежен нож. Той посегна и сграбчи непознатия за яката.

Все едно че се освободи от бебешка прегръдка, мъжът бутна ръцете му и се изсмя.

— Имаш само още няколко минути, Ерик, но ще са дълги. Вярвай ми.

Ерик усети как силата се изцежда от него. Кръвта запулсира в слепоочията му, причерня му. Съвсем смътно забеляза Кити. Гласът й бе далечен и той не можа да разбере повечето от думите й, но чу как някой извика: „Дръжте ги!“

После гледаше нагоре през някакъв тунел от светлина, а мракът го притискаше от всички страни. Тялото му гореше от болка и сякаш всяка става се издуваше отвътре. Нажежени болезнени шишове го замушкаха в ръцете и краката, а сърцето му заби все по-бързо, сякаш се мъчеше да избухне. Дъхът му секна и Ерик усети как мускулите му се стягат и отказват да се подчинят на командата му да го задържат прав. В края на тунела от светлина се появи лицето на Кити, той се опита да изрече името й, но езикът му отказа да се раздвижи, а болката правеше дишането му почти невъзможно.

Последното, което чу, докато тъмнината го обгръщаше напълно, беше една-единствена дума: „Отрова.“

 

 

— Ще живее — каза някой.

Зад очите му избухна болка и той простена. От звука на собствения му глас болката се удвои и той преглътна втория си стон. Цялото тяло го болеше и ставите му горяха.

— Ерик? — стигна до него женски глас и Ерик се опита да потърси източника. На ръба на полезрението му заиграха странно размазани фигури. Той не можа да накара очите си да се подчинят на волята му, затова ги затвори.

Друг глас, гласът на Ру, каза:

— Чуваш ли ме?

— Да — успя да изграчи Ерик.

Някой сложи на устните му мокра кърпа и Ерик я облиза. Влагата като че ли помогна. После някой поднесе към устните му чаша вода, а друг вдигна главата му, за да може да отпие.

— Просто пий — каза женски глас.

Ерик отпи и макар гърлото да го заболя ужасно, се насили и преглътна. След няколко секунди болката попремина.

Ерик примига и осъзна, че лежи в легло. Над него се бяха надвесили Кити, херцог Джеймс и Калис. Видя встрани още нечий силует.

— Какво стана? — попита с хриплив глас Ерик.

— Отровиха те — отвърна Ру.

— Отровили са ме?

Херцог Джеймс кимна.

— Анри Дюбоа. Отровител от Батира. Сблъсквал съм се с номерата му в Риланон. Не очаквах да го видя толкова далече на запад.

Ерик се огледа. Намираше се в задната стая на гостилницата. Зад другите стоеше жрец от някакъв орден, който не познаваше.

— Защо? — попита Ерик. Макар да допускаше, че всички в стаята са в течение за предстоящото нашествие, все пак не искаше да издава нищо от онова, което лорд Джеймс държеше да пази в тайна.

— Нищо общо с предстоящите беди — каза Калис и погледна многозначително към жреца. Ерик разбра, че не може да се разчита много на него.

— Лично е — каза лорд Джеймс.

Отначало Ерик не го разбра, но след миг се досети.

— Матилда — прошепна той и се отпусна в леглото. Вдовицата на баща му, майката на Стефан, която се бе заклела да отмъсти на Ерик и Ру. Беше изпратила човек, за да свърши работата.

— А след това щяха да посегнат и на Ру, нали? — попита Ерик.

— Логично — кимна Джеймс.

— А кой беше другият, мълчаливият? — попита Ерик, след като Джеймс му помогна да седне. Прилоша му, зави му се свят, но не изгуби съзнание.

— Не знаем — отвърна Калис. — Изхвърча от хана, докато хващахме Дюбоа.

— Хванали сте го? — попита Ерик.

— Да — отговори Джеймс. — Снощи. — Посочи Кити. — Тя излязла от хана да доведе някой от агентите ми, после се върнала и щом те видяла на пода, веднага разбрала какво става. Изтичала до най-близкия храм и довела този жрец да те изцери.

— Почти ме довлече, искате да кажете — обади се непознатият жрец.

Джеймс се усмихна.

— Хората ми отведоха Дюбоа в двореца и го разпитваха цяла нощ. Сигурни сме, че го е пратила вдовицата на покойния барон Даркмоор. — Джеймс вдигна вежда и кимна към жреца.

Ерик замълча. Знаеше, че лейди Гамина, жената на Джеймс, може да чете човешките умове — затова бяха сигурни кой е изпратил убиеца. Признания не бяха необходими.

— Мисля, че трябва да си починеш — каза жрецът. — Магията, която прочисти тялото ти от отровата, не може да поправи нанесените вече щети. Ще ти трябва поне една седмица в леглото.

— Благодаря, отче… — почна Ерик.

— Отец Андрю — отвърна жрецът, кимна сдържано на херцога и излезе.

— Странен жрец — каза Ерик. — Знаците му не са ми познати.

— Щеше да е странно, ако ги познаваше, Ерик — отговори херцогът и тръгна към вратата. — Андрю е жрец на ордена на Банат. Светилището им е най-близкото до този хан.

Богът покровител на крадците не беше от най-почитаните от гражданството. Имаше два празнични дни, в които му се поднасяха малки жертвоприношения, за да пази дома, като умилостивяване един вид, но тези, които посещаваха храма му, бяха най-вече крадците. Говореше се, че Гилдията на Шегаджиите плаща всяка година десятък на храма.

— Сега ще те оставя — каза Джеймс. — Ще полежиш тук ден-два и после ще отведеш бандата главорези, която ти събрах, в планините и ще ги научиш на онова, което трябва да знаят.

Ерик се огледа.

— Къде „тук“?

— В стаята ми — каза Кити.

— Не — каза Ерик, опита се да се надигне и едва не припадна. — Ще се прибера в двореца.

— Оставаш тук — каза Калис.

— Спала съм и с по-лоша компания — засмя се Кити. — Нямам нищо против постелката на пода.

Ерик понечи да възрази, но умората го налегна и очите му се затвориха.

Чу, че Калис каза нещо на Кити, но не разбра какво. През нощта го прониза студ, но после нечие топло тяло се пъхна в леглото до него и две успокояващи ръце го прегърнаха през кръста. Но когато на заранта се събуди, беше сам.

 

 

Ерик яздеше мълчаливо. Силите му бавно се връщаха след няколкото дни на легло и една седмица — на седло. Откакто напусна Крондор, бе оставил на Алфред да ругае мъжете и не правеше почти нищо, освен да дава указания на Алфред и на другия ефрейтор, Нолан. Беше огледал укрепленията само един-два пъти. Джедоу и другите сержанти си бяха свършили работата в Крондор. Мъжете бяха навикнали да прилагат древната техника на кешийските легиони при вдигането на лагер всяка нощ. Само час след даването на заповедта се издигаше малка крепост — високо човешки бой заграждение, ров, защитни колове и мостът за влизане и излизане.

Ерик започна да опознава тези мъже, въпреки че още не можеше да запомни имената им. Знаеше, че много от тях ще загинат в предстоящата война. Но Калис и Уилям вършеха работата си почти съвършено, като подбираха подходящите хора за специалните им дружини. Мъжете бяха корави, разчитаха само на себе си и, както подозираше Ерик, щяха да могат да оцелеят сами, без ничии указания в тези планини, ако положението го наложеше.

Замисли се за всички неща, които бе научил от живота си в Рейвънсбърг: номерата, които играеше вятърът със звука, заплахата от внезапната буря преди да си я видял и опасностите, ако се окажеш изложен на такава буря. Беше виждал не един пътник умрял, след като е изкарал нощта на студено, само на няколко мили от хана, в който Ерик бе отраснал.

Вятърът от север беше студен — зимата настъпваше бързо. Ерик си помисли, че сигурно точно заради това се беше сетил за търговеца, когото намериха, когато беше на десет години — беше се опитал да се подслони под едно дърво, загърнат в наметалото си, но през нощта вятърът беше изсмукал топлината от тялото му и го беше убил.

Яздеха по тесен планински път, използван повече от ловци и по-малко от пастири, който приблизително следваше Кралския път от Крондор за Илит, но извиваше на североизток, на около петдесет мили от града на принца. Минаваше през няколко малки селца и стигаше до едно кръстовище, където отново обръщаше на запад и водеше към Ястребово гнездо и Квесторско око; отклонението водеше на североизток, към Зъбите на света и Тъмни лес. В подножията на тези високи планини, сред многобройните ливади, долини и гористи склонове, се намираше най-опасната и непозната територия в границите на Кралството.

Съдбата се бе погрижила да опази поданиците на Кралството от тези области — тук нямаше големи търговски пътища, добрата земеделска земя беше малко, подземните богатства — също. Този път, без да пита никого, Ерик бе решил да отведе новобранците по-далече от всякога. Имаше чувството, че колкото повече Кралството опознае севера, толкова по-малко вероятно ще е да преживеят неприятни изненади, когато дойде армията на Изумрудената кралица.

Сякаш прочел мислите му, Алфред, който яздеше до него, каза:

— Не е ли малко далечко за упражнения, Ерик?

Ерик кимна, после посочи един проход далече напред.

— Прати едно отделение да разузнае, за да не ни нападне неочаквано някоя банда Тъмни братя, и се погрижи за нощния лагер. — Озърна се и добави: — Утре — ловни групи. Да видим как сами ще си намерят яденето.

Алфред потръпна.

— Студено е за лагер.

— Колкото по на север отиваме, по-студено ще става.

Алфред въздъхна.

— Да, сержант.

— Освен това — каза Ерик — вече почти стигнахме където исках.

— А ще ми кажете ли все пак какво става, сержант? — попита Алфред.

— Не — отвърна Ерик.

Алфред се отдалечи, а Ерик прикри усмивката си. Ефрейторът беше служил в гарнизона в Даркмоор при баща му още петнадесет години преди да се срещнат. Беше с цели дванадесет години по-голям от двадесет и две годишния Ерик. Освен това отрано беше минал на страната на Ерик като един от избраните да придружат набора, пратен от брата на Ерик при принца, и беше един от малцината оцелели от това пътуване. Ерик беше принуден от обстоятелствата три пъти да набие Алфред — първия път когато Алфред го видя в един хан във Вилхелмсбърг и се опита да го арестува. Вторият път беше по време на първото учение, водено от Ерик и Джедоу Шати, а третият, когато Алфред бе придобил самоувереност и си бе помислил, че най-после ще може да надвие младия сержант. След това бяха пътували до далечния Новиндус и се бяха върнали оттам — двама от петимата оцелели. Сега Ерик можеше да заложи живота си в ръцете на този човек и знаеше, че и Алфред изпитва същото към него.

Замисли се за странностите, които закаляват войнишката връзка, връзка между мъже, които иначе едва ли биха заложили един на друг, но които, след като послужеха заедно, след като заедно срещаха смъртта, започваха да се чувстват като братя. Като помисли за братя, се зачуди дали Джеймс ще успее да убеди баронесата да се откаже от опитите си да го убие. Смяташе, че ако изобщо някой може да го направи, това е само лорд Джеймс.

Замисли се и за предстоящата война. Не беше запознат с всички планове на лорд Джеймс, на рицар-маршал Уилям и на принц Патрик, но вече започваше да подозира какви са. И това, което подозираше, никак не му харесваше.

Знаеше какво точно предстои, но хранеше някои резерви за цената на победата. Докато се спускаше надолу по тесния път, чу как един от мъжете предаде: „Идват съгледвачи!“

Един от четиримата изпратени напред мъже бързо притича край колоната и спря точно пред старши сержанта. Казваше се Матю. Пое си дъх и докладва:

— Пушек, сержант! — Обърна се и посочи. — На ей онова било.

Ерик присви очи и забеляза ниско надвисналия дим, който отдалече лесно можеше да се сбърка с прилегнала към земята мъгла.

— Другите къде са?

— Марк тръгна напред, а Уил и Дженкс останаха там, където забелязахме дима. — И запъхтяно добави: — Мисля, че и Дженкс ще дотича скоро.

Ерик кимна. Всяка среща с възможен враг беше стандартна процедура. Съгледвачите напускаха лагера един час преди главната колона, тръгваха по пътя на двойки, по двама от всяка страна, и оглеждаха за възможна засада. Ако забележеха враг, заповедта беше единият да се върне, а другият да продължи напред. Ако продължилият напред не се върнеше скоро, трябваше да го последва втори, за да разбере дали първият е загинал, пленен или наблюдава врага. В последния случай продължилият съгледвач трябваше да се върне веднага щом го намерят и сменят, за да донесе най-пресните сведения, а вторият да остане да наблюдава.

Ерик кимна и каза:

— Отсега нататък само ръчни сигнали!

Мъжете започнаха да предават безмълвно заповедта. Алфред му махна с ръка и Ерик кимна и му даде знак, че ще продължи със съгледвача до авангарда, а той да доведе колоната. Посочи, че иска две отделения по крилата, едно вдясно и едно вляво, и да са готови за всичко.

Махна на съгледвача да води. Мъжът затича, Ерик подкара след него.

Изкачваха се около половин час, докато стигнаха първия от съгледвачите. Той вдигна ръка и Ерик слезе от коня. Мъжът заговори тихо:

— Няма следа от Дженкс и от Марк, сержант.

Ерик кимна и подаде юздите на Матю. После даде знак на Уил и тръгнаха по пътеката. Пушекът от огньовете на отсрещното било се виждаше ясно.

Продължиха още около четвърт миля и спряха. Нещо не беше наред. Ерик махна на Уил да мине от другата страна на пътеката и продължи през гъстия храсталак.

Спускането беше бавно, защото дърветата по каменистия склон се издигаха на купчини, с голи участъци между тях. В края на една такава поляна Ерик за миг зърна Уил и му махна да заобиколи и да се приближи до следващата група дървета.

После зачака. Уил не се появи и Ерик разбра къде се крие онзи, който беше пленил съгледвачите му. Озърна се и реши да продължи надолу по склона.

Измъкна се от храсталака, в който се беше скрил, и се спусна в близкото дере.

Миризмата на пушек вече се усещаше ясно и Ерик разбра, че е имало лагерни огньове по-близо от онези, които бе видял, и че предната нощ тук е имало бивак. Усети и позната миризма. Бяха свършили доста работа с прикриването на конската тор, но за човек, отраснал сред животни, миризмата не можеше да се сбърка.

Ерик се промъкна до мястото, където бе изчезнал съгледвачът му, спря и се ослуша. Цареше мъртва тишина, сякаш животните бяха избягали, за да се върнат, след като сегашните обитатели си отидат.

Ерик стигна до следващите дървета на склона и тръгна обратно по пътеката. И изведнъж усети, че някой го следи.

Макар и да беше млад, имаше дълъг опит в бойното дело и си даде сметка, че ей сега ще го нападнат. Присви се бързо и се претърколи — и някой скочи точно на мястото, от което току-що се бе махнал.

Ерик скочи към непознатия и го повали.

Противникът му беше силен и пъргав, но Ерик бързо успя да го стисне за китките. Не видя оръжие в ръцете му, пусна едната му китка и вдигна юмрук да го удари, но се вгледа в лицето му и го позна.

— Джаксън?

— Да, старши сержант — каза войникът.

Ерик го пусна и се надигна. Войникът беше от личната гвардия на принц Патрик. Но вместо парадната дворцова униформа или поне облеклото за ежедневни упражнения беше с тъмнозелена куртка и панталони, с кожен нагръдник, къса кама на колана и шлем.

Ерик му подаде ръка да му помогне да стане.

— Ще ми кажеш ли за какво е всичко това?

— Не, няма да каже — чу се друг глас.

Ерик се обърна и видя друго познато лице: капитан Субаи, началникът на кралските крондорски Първопроходци.

— Капитане?

— Старши сержант — каза офицерът. — Малко сте се отклонили от маршрута си.

Ерик го изгледа. Субаи беше висок и слаб, почти мършав. Лицето му беше опърлено от слънцето и приличаше на тъмна щавена кожа. Веждите и косата му бяха посивели, макар Ерик да подозираше, че не е чак толкова стар. Според мълвата беше родом от Кеш и го смятаха за много добър с меча и изключителен стрелец с лък. Но като повечето Първопроходци, мъжът предпочиташе да общува със своите и да не се меша нито с хората от гарнизона, нито с Орлите на Калис.

— Принц Патрик ми каза да упражнявам новата си дружина и помислих да ги изкарам на малко по-груб терен от онова, което е около Крондор. — Той посочи с брадичка към далечния пушек. — Вашите огньове ли са това, капитане?

Мъжът кимна, после каза:

— Да. Водете хората си на север, ако искате, но не се приближавайте насам, старши сержант.

— Защо не, капитане?

— Това не е молба, старши сержант. Това е заповед.

Ерик не беше склонен да оспорва йерархията. Субаи не беше наемник, а рицар-капитан от армията на принца, мъж с ранг, равен на този на Калис. Боби дьо Лунвил сигурно щеше да измисли по-елегантен начин да се измъкне от неловката ситуация, но единственото, което Ерик можа да каже, бе:

— Да, сър.

— Вашите съгледвачи са ей там — каза му Субаи. — Има още доста да учат.

Ерик се обърна и видя двама войници, които пазеха Уил, Марк и Дженкс. Хората му бяха вързани, но не изглеждаха зле. Ерик погледна двамата стражи. Единият беше от Първопроходците, а вторият — от гвардията на принц Патрик.

— Пуснете ги — каза Ерик и двамата пазачи се подчиниха. Тримата съгледвачи бавно се надигнаха, явно схванати, и като че ли се попритесниха, когато стражите им върнаха оръжията.

Уил понечи да каже нещо, но Ерик вдигна ръка. Долови някакви далечни звуци и ги позна.

— Да тръгваме — заповяда той на хората си.

След като се отдалечиха достатъчно от Първопроходците, Ерик попита:

— От дърветата ли ви скочиха?

— Да, сержант — отвърна Марк.

Ерик въздъхна. Нали и самия него за малко щяха да го хванат по същия начин.

— Ами поглеждайте по-често нагоре.

Мъжете очакваха да избухне или да им наложи някакво наказание, че са позволили да ги пленят, но умът на Ерик беше другаде.

Чудеше се защо елитната гвардия на принц Патрик работи с Първопроходците и техния странен капитан. Още по-странно беше присъствието на толкова много войници тук, на далечен рид, където според картата нямаше никакви пътища, а най-странното от всичко бяха смътните звуци, които бе чул. И ударите на кирки по камък — тях не беше познал толкова бързо. И ударите на чукове по горещо желязо върху наковалня, които познаваше от дете.

След като прехвърлиха билото към мястото, където чакаше последният съгледвач, Дженкс се осмели да попита:

— Какви бяха тия простаци, старши сержант?

Ерик отвърна, без да мисли:

— Строят път.

— Там горе? — попита Уил. — Защо?

— Не знам, но смятам скоро да разбера — каза Ерик.

Проблемът беше, че знаеше много добре защо строят път по това пусто било. Само че отговорът никак не му харесваше.