Реймънд Фийст
Гневът на демонския крал (26) (Разказ за лудия бог)

22.
Рейвънсбърг

Ерик се усмихна.

Кити направо полетя в прегръдките му, едва изчакала да слезе от коня.

— Толкова се боях, че никога повече няма да те видя!

Той я целуна и я притисна до себе си.

— И аз.

Войниците се трупаха из двора пред конюшнята на „Червената патица“. Фрида прегърна сина си, а Натан стисна ръката му.

— Честито! — каза ухилено Натан. — Произведен в рицар-капитан и женен при това.

— Защо не ни се обади? — попита Фрида. — Когато това момиче дойде при мен, помислих, че е лудо. Да се ожени за сина ми! — Изгледа Кити подозрително. — Но след това ми разказа достатъчно, за да ме убеди, че те познава доста добре. — И се усмихна.

Ерик се изчерви.

— Ами, нещата малко се пообъркаха и трябваше да действаме бързо.

— И тя ми каза същото — каза Фрида.

— Станалото — станало — намеси се Натан. — Я влез вътре да се изкъпеш и да хапнеш.

— Първо трябва да накарам хората да почнат да се изтеглят от града — каза Ерик. — Всички трябва да се махнете оттук до вдругиден.

— Да се махнем оттук?!

— Да. Врагът е на не повече от пет дни след нас, може и да са три, а част от конницата му може и да е по-близо. Ще браним града докато можем, след като напуснете.

— А после? — попита Натан.

Ерик сведе очи, почти засрамен от отговора.

— После ще трябва да го изгорим до основи.

Натан пребледня.

— Знаеш ли какво правиш?

— Знам — отвърна Ерик. — Вече подпалих Вилхелмсбърг, Улфсбърг и няколко села.

Натан прокара длан по набръчканото си лице.

— Не съм и помислял, че ще видя всичко това отново.

Ерик си спомни, че той бе преживял опустошаването на Далечния бряг и въздъхна:

— Мога само да ти кажа, че е абсолютно необходимо.

Един много отчаян ездач в сив халат подкара тромаво през двора и спря до коня на Ерик. Робърт Д’Лийс слезе от коня си. Изглеждаше готов да рухне.

— Човек свиква ли изобщо е това? — възкликна той.

Ерик се усмихна.

— Майко, Натан, това е Робърт. Още се учи да язди.

Натан съчувствено присви очи.

— Заповядайте вътре. Ще ви сипя малко вино да се поободрите. — Натан махна на чирака Гюнтер да прибере коня на магьосника. Момчето притича и се усмихна на Ерик.

— Ще настаня хората си тук и във всеки друг хан в града, във всяко свободно място — каза Ерик на Натан. — Пригответе се да подковете доста коне. Ти си единственият човек в Рейвънсбърг освен ротния ми ковач, който може да оправя и оръжия и брони. — Погледна го със съжаление и каза: — Не очаквай да спиш много през следващите няколко дни. Сега трябва да вървя. Имам още работа.

Натан поклати глава и отвърна:

— Ела с мен, Робърт, да му ударим по чашка. Май ще ми трябва.

Кити целуна Ерик и каза:

— Побързай.

Фрида също го целуна и прошепна:

— Изглежда чудесно момиче, Ерик, макар че е малко странна понякога.

Ерик се ухили.

— Още не я познаваш. Ще се върна за вечеря. Я ми кажете, има ли някаква вест от Ру?

— Два от фургоните му пристигнаха преди два дни. Мисля, че са отседнали в „При Гастон“. Но за него не сме чували нищо. Защо?

— Той е по пътя и… трудно е.

Фрида, която знаеше колко близки са Ру и синът й, кимна и каза:

— Ще се помоля да оцелее.

Ерик се усмихна.

— Благодаря ти, майко.

Метна се отново на седлото и тръгна през Рейвънсбърг да нагледа настаняването на войниците и да се подготви за унищожаването на града, в който бе преживял по-голямата част от живота си.

 

 

— Как си? — попита Ру.

— По-добре — отвърна Луис. Яздеше до Ру и наистина изглеждаше по-добре.

Джедоу се обърна и подхвърли на Ру:

— Като се има предвид, че едва не си го убил с оная лапа, направо изглежда като прероден.

— Мислех, че това е мъхът, който ни показа Накор.

Елфите бяха намерили подходящите съставки за лечебна лапа и бяха превързали отново раната на Луис.

Войниците на Джедоу бяха осигурили достатъчно коне от убитите нападатели, така че Ру, Луис и жените да могат да яздят. Всички елфи вървяха пеша — двама водеха конете с децата.

Отдалечиха се от мястото на схватката и си направиха бивак. Джедоу се отказа от пълното окопаване, тъй като елфите осигуряваха идеална външна охрана, а според него два допълнителни часа пътуване на ден бяха по-наложителни от грижите за сигурност.

На два пъти, откакто напуснаха лагера получаваха сведения за други части, които се движеха на юг: кралски сили от изток и нашественици от запад. Беше ясно, че отиват право към мястото на следващата битка. Ру познаваше достатъчно околността, за да съобрази, че след Рейвънсбърг единственото по-голямо селище е Уолвъртън и че околностите не са подходящи за сериозна отбрана. Щяха да задържат известно време при Рейвънсбърг, след което да се оттеглят към Даркмоор.

— Колко ни остава до Рейвънсбърг? — попита Джедоу.

— Ще сме там след по-малко от час.

— Добре — каза Луис. — Бих пийнал от онова вино, за което двамата с Ерик дрънкате толкова често.

— Няма да се разочароваш — каза Ру, но се сети, че голяма част от кралската армия вече е в Рейвънсбърг, и добави: — Стига да е останало.

След десетина минути приближиха първия кралски лагер, разположен зад много удобно за защита възвишение край пътя. Поздравиха постовете и те ги пуснаха да минат без излишни въпроси.

По пътя си срещаха все по-често окопаващи се части на кралската армия. Ру отбеляза:

— Изглежда, ще се бият на фронт от поне десет мили.

Джедоу посочи през рамото си на север.

— От няколко седмици ги насочваме насам. Оставихме достатъчно хора назад да се погрижат да не се опитат да маневрират уж насам, а после да се обърнат и да пробият отбраната ни на север.

Ру много добре познаваше местния терен.

— Дори да ви подминат оттам — рече той, — пак ще трябва да обърнат на юг, когато се опитат да изкачат Кошмарния хребет.

— Точно това е планът — каза Джедоу.

Колкото повече приближаваха Рейвънсбърг, толкова по-трескава дейност кипеше. Пътят минаваше успоредно на дълъг хребет, съставен от свързани хълмове, обрасли с лозя.

Войниците сечаха лозите, някои големи колкото дръвчета, и ги трупаха с всичко останало, което им попаднеше, за да направят бруствери по билото на рида. Макар да не беше винар, Ру си даваше сметка каква загуба е това. Някои от лозята бяха на по триста години, с дълбоки корени, и щеше да е невъзможно да се заменят. Забеляза, че работниците отчаяно режат калеми с надеждата, че някой ден могат да се завърнат при тези лозя и да започнат отново. Ру мълчаливо им пожела късмет.

Стигнаха Рейвънсбърг следобед. Ру видя Ерик до една барикада, махна му и Ерик дойде при тях.

— Ру! Луис! Джедоу! — възкликна Ерик с явно облекчение.

Галайн изчака да мине размяната на поздрави и каза:

— Капитан фон Даркмоор?

— Да. Какво Има?

Галайн извади един свитък и му го подаде. Ерик го прочете и каза:

— Добре. — Посочи им един хан в другия край на площада. — Ако искате да хапнете, идете там и кажете, че аз съм ви пратил.

— Благодаря — каза Галайн.

Ерик погледна жените и децата и каза на Карли:

— Идете в „Червената патица“. Кажи на майка, че аз ви пращам, и не й позволявай да дава прекалено много сладки на децата.

Карли се усмихна, после се разплака.

— Благодаря.

След като жените и четирите деца тръгнаха, Ерик се обърна към Луис и попита:

— Какво е станало с рамото ти?

— Дълга история. Ще ти разправям довечера.

Ерик кимна и се обърна към Ру:

— Защо не идете при семейството ти и да се видим по-късно? Имам много работа.

— То се вижда — каза Ру.

Те тръгнаха, а Ерик прие насмешливия поздрав на Джедоу и каза:

— Докладвай, сержант.

— Слушам, сър! — каза Джедоу и се ухили.

— Е, хайде стига.

— Както кажете, сър!

Ерик се наведе и изръмжа:

— Пак ли искаш да станеш ефрейтор, сержант?

— Не ме дразни с обещания, които няма да изпълниш, зли човече.

Ерик се ухили.

— Е, какво видяхте?

— Има едно кораво копеле на север, води врага. Казва се Дуко, генерал Дуко. Заклещен е в оня малък проход между Егли и Танерус. Граф Пембъртън и херцогът на Ябон са си окопали там тежката пехота, с малко кортезийски стрелци по по-високите ридове, и държат врага долу в прохода. Те са корави копеленца и могат зъбките да ти избият със стрелите си. Тъй че повечето от хората на Дуко блъскат ли блъскат по барикадите през пътя. Голямо клане пада, направо месомелачка, но ако оставим тях, повечето вражески сили идват насам.

— Нещо за Фадавах?

— Нищо. Изглежда, лорд Върховно копеле се държи за полите на Изумрудената кучка. — Джедоу се почеса по брадичката. — Много шантаво е това нашествие, приятелю, ако разбираш какво искам да кажа.

— Разбирам много добре — каза Ерик. — Иди се нахрани и щом хората ти се настанят, отдъхни една нощ. Искам утре отрядът ти да се върне и виж какво можете да направите в следващия град, Уолвъртън. Врагът сигурно ще мине направо през него, тъй че гледай да измислиш някои по-неприятни изненади, та да ги позабавим малко.

Джедоу се ухили.

— Гадните изненади са ми специалност, капитане.

— Като свършите, се върни тук. Трябваш ми да прегледаш летящата чета на северния фланг. — Ерик отдаде чест и Джедоу и неговите шестдесет души подкараха конете.

Ерик отново насочи вниманието си към текущата задача, но част от ума му бе зает със семейството му. И особено с младата му жена, която се намираше само на десетина минутки езда.

 

 

Ханът беше препълнен, затова Мило настани Ру, Карли, Хелън Джейкъби, Ерик и Кити в кухнята, всички скупчени около масата, предназначена за приготвянето на храната. Децата вече се бяха нахранили и спяха. Макар и без тях беше толкова тясно, че Кити седна на коляното на Ерик, но като че ли и двамата нямаха нищо против.

Ерик ядеше с вълчи апетит първата си топла храна от много дни — при това най-вкусната, каквато може да е само мамината гозба. Мило беше отворил няколко бутилки от най-доброто си вино и разливаше наред.

Робърт Д’Лийс спеше при Гюнтер, чирака на Натан, а Мило се чудеше и маеше къде да ги настани всичките. Фрида каза:

— Децата могат да спят в нашата стая през нощта.

— Мило вече ги отведе горе — рече Натан.

— Не децата на Ру. Имам предвид Ерик и жена му.

Ерик се изчерви, а Натан се засмя.

— Трудно бих го нарекъл дете, скъпа.

— На мен си ми е момче, пък и тя си е почти момиче — каза Фрида. — Все едно, ще им трябва малко усамотение.

— Добре — каза Натан. — Аз бездруго ще изкарам цялата нощ в ковачницата, така че ти му мисли къде ще спиш.

— Ще просна една завивка под масата и ще спя тук. И аз утре трябва да стана рано, че я виж колко гладни гърла имаме да нахраним.

Ерик знаеше, че Натан и майка му живеят в малката постройка до ковачницата и че макар тя някога да не беше нещо повече от една мръсна барачка — докато в нея живееше Тиндал, първия майстор на Ерик — Натан и майка му я бяха превърнали в спретнато жилище.

— Ерик, налага ли се да напускаме? — попита Мило.

Ерик кимна.

— Да. Вдругиден призори. Два дни след това ще се бием тук. Трябва да ги задържим извън града, докато се оттеглят северният и южният фланг. После те ги задържат, докато се изтегляме ние, и ако всичко върви по плана, ги разбиваме при Даркмоор.

Мило въздъхна.

— Този хан е всичко, което имам.

— Имам малко пари. Като войната свърши, ще ти помогна да си го възстановиш.

Мило не изглеждаше убеден, но от приличие го прие.

— Как са Розалин и бебето? — попита Ерик.

— Чудесно — каза Мило доволно. — Розалин и Рудолф си родиха още едно, момче. Кръстиха го на мен!

— Честито — каза Ерик.

— Обадих им, че си се върнал, макар че странна работа, как не са го разбрали при всички тия войници из града, дето все ти викат името. Малко съм изненадан, че още ги няма.

— Е, нали трябва да се приготвят за път.

— Така е. Все пак мисля, че ще искат да те видят преди евакуацията.

— Трябва да поговоря с тях — каза Ерик.

Кити го целуна по бузата.

— Поговори утре.

Ерик се ухили и се изчерви.

— Добре — отвърна й той тихо. После огледа масата и рече: — Е, аз утре трябва да ставам рано…

Всички се засмяха. Ерик се изчерви още повече, хвана Кити за ръка и двамата излязоха.

— Добре се справи, Ру — каза Натан.

Ру изпухтя в престорен израз на облекчение и отвърна:

— След като знам, че още съм жив, да, мисля, че се справих.

Всички се засмяха, заподмятаха си шеги и се оставиха познатата им среда да ги поприспи в моментна илюзия, че всички неприятности са останали далече назад.

 

 

Призори на другия ден, Ру седеше на капрата на фургона. Жена му седеше до него. Отзад се возеше Луис с Хелън и децата. Ру се усмихна и попита:

— Ще те видя ли скоро?

Ерик кимна и каза:

— Да. Но ако си умен, няма да е съвсем скоро. Докато стигна в Даркмоор, трябва да си минал половината път до Малаково средище. Нямаш ли някакви имения или нещо подобно на изток, та да не стоиш без работа?

Ру сви рамене.

— Имам достатъчно, че да съм без дългове, ако преживеем всичко това. Може да е смешно, само че не ми се ще да пропусна това, което предстои.

Ерик се ухили.

— Майтапиш се.

Ру се усмихна.

— Прав си. Ще заведа децата някъде, където да могат да си играят, да папкат и да дебелеят.

Ерик се засмя.

— Хайде тогава, да ви няма!

Ру беше разбрал, че два от фургоните му са успели да се доберат до Рейвънсбърг. Той изпълни обещанието си и плати едногодишни заплати на двамата колари. После ги пусна да си ходят и остави единия фургон на Мило и Натан, а другия задържа за себе си.

Ерик отиде при втория фургон. Мило и Натан седяха на капрата, а Кити, Фрида, Розалин, мъжът й Рудолф и синовете им, Герд и Мило се бяха свили отзад. Ерик се усмихна на по-голямото момче, което вече отчетливо приличаше на истинския си баща, Стефан фон Даркмоор. Момчето седеше в скута на пастрока си и възбудено разпитваше за това и онова. Майка му държеше на ръце бебето.

— Като стигнете Даркмоор, намери Оуен Грейлок — каза Ерик на Натан. — Той ще ви намери безопасно място да отседнете.

Кити стана и Ерик подкара коня си достатъчно близо до фургона, за да може да я прегърне. Притиснаха се безмълвно, после Ерик я пусна. Натан плесна с юздите и конете потеглиха. Ерик седеше в седлото и гледаше как животът му си отива. Майка му; мъжът й, рядко добър и чудесен човек; Мило, единственият човек близо до понятието за баща в детството му; Розалин, която чувстваше толкова своя сестра, колкото ако я беше родила майка му; и Герд, неговият племенник, въпреки че малцина знаеха това. И най-удивителното — Кити, слабата девойка, която значеше за него повече от всичко на света.

Фургонът се скри в изпадналия в треска град. Други градски хора товареха вещите си във фургони, в каруци или ги стягаха във вързопи, които щяха да носят на гръб, подготвяйки се да напуснат домовете си. Отнасяха всичко, което можеше да е важно за едно домакинство: сечива, семена, калеми от най-плодородните лози, книги и свитъци, покъщнина. Семейството на Рудолф беше успяло да разглоби пекарницата и бе взело всички чаркове — железните врати на пещта, плоските лопати и ръжени — и всичко друго по-ценно; бяха оставили само празната каменна пещ и няколко дървени рафта.

Някои от хората бяха натрупали всичката си покъщнина по каруци, коли и фургони, или с каквото там разполагаха, докато други награбваха само ценните неща, като изоставяха трупаните с години мебели, дрехи и други домакински неща, пожертвани в името на скоростта. Някои вече тръгваха, подкарали малки стада овце, кози или добитък или понесли кафези с кокошки, патки и гъски.

Войниците вече заемаха позициите, определени месеци преди Ерик да дойде тук. Той потисна чувството за лична загуба, което го бе обзело, и насочи вниманието си към защитата на родния си град.

Премисли всичко, което му бе заповядал Грейлок, и благодари на боговете, че генералът и капитан Калис се бяха оказали толкова съобразителни. Знаеше, че тук скоро ще започне най-отчаяното сражение след падането на Крондор.

Всичко, което Ерик бе чел в библиотеката на рицар-маршал Уилям, дебело подчертаваше едно и само едно: войната е нещо изплъзващо се, непредсказуемо и онези, които са най-добре подготвени за всякакъв развой и за всяко обстоятелство, онези, които могат да използват всяка възможност, имат най-добър шанс да оцелеят.

Точно по този начин мислеше Ерик в последните дни: оцеляване. Не победа, а просто да се издържи повече от врага. Нека те първи да умрат — това беше всичко, за което се молеше. И знаеше, че ако му убегне някоя подробност от подготовката, то няма да е защото не е положил усилие.

Обърна коня си и го подкара, за да Провери първата защитна линия.

 

 

Мъжете копаеха яростно и издигаха бруствера през прохода западно от Рейвънсбърг. Брадви кънтяха в следобедния пек, падаха дървета. Ерик отри чело и погледна към горещото слънце. В ден като този беше трудно да се мисли за сняг. Въпреки това знаеше, че в планините на родната му провинция зимата ще дойде след около месец. Придобитите инстинкти му подсказваха, че тя вероятно ще е късна и лека. Видът на растенията и поведението на животните му говореха, че ще минат почти два месеца преди да падне дебел сняг, а може би и три.

Ерик помнеше годината — беше на не повече от шест, когато цяла зима не падна никакъв сняг; само малко лапавица, която бързо се стопи.

Реши да престане да се тревожи за времето и да съсредоточи вниманието си върху неща, над които можеше да упражни някакъв контрол. Към него идваха двама ездачи — един от юг, а другият от запад.

Ездачът от запад пръв стигна до него и отдаде чест.

Носеше униформата на крондорския гарнизон, оцапана с кръв и мръсна.

— Капитане — каза войникът. — Скочи ни един сааурски ескадрон. Зелените копелета ни изпосякоха, преди да успеем да се организираме. — Той погледна през рамо, сякаш очакваше врагът всеки момент да се появи в галоп. — Изглежда, ги е страх от нашите пиконосци, затова гледат да удрят по леката конница и пехотата. Все едно, аз се измъкнах. Смятам, че ще прегрупират предните си части и ще са тук до утре привечер или вдругиден призори.

— Добре. Иди в града, нахрани се и си почини. — Ерик се огледа. — Не мисля, че в бъдеще ще ни трябват повече съгледвачи, тъй че утре се представи на първия ми сержант Харпър. — Ерик се усмихна. — Той ще ти намери работа.

Първият ездач тръгна и в същия момент вторият дръпна юздите пред Ерик и отдаде чест. Носеше униформата на Първопроходците.

— Натиснаха ни по-силно, отколкото се очакваше, капитане. Не знам още колко дълго ще поддържаме организирано отстъпление.

Ерик премисли войсковото разположение на юг.

— Натискът при вас би трябвало да е поносим. Какво става?

— Не знам, сър, но там командва граф Ландрет.

— Какво се е случило с херцог Грегъри? — Херцогът на Южните блата, дворцов губернатор на Долината на сънищата, беше поставен да командва оттеглянето на южните части и да координира усилията си с отбраната на Грейлок в центъра. Разполагаше с изобилни ресурси, тъй като гарнизоните, изтеглени от Шамата и Ландрет, бяха под негова команда.

— Мъртъв е, сър. Мислехме, че знаете. Вестоносците ги пратиха миналата седмица.

Ерик изруга.

— Не са стигнали нито до генерал Грейлок, нито до мен. — Бяха заключили, че нашествениците ще задържат значителна част от армията си обърната към Кеш в случай, че Империята се опита да се възползва от бъркотията, за да разшири владенията си, но според току-що донесеното от този войник, южното крило на отбраната се сриваше прекалено бързо. — Иди в града, смени коня и хапни. Изпращам два отряда стрелци да ви помогнат в оттеглянето. — Прегледа наум картите, които бе запомнил, и добави: — Посъветвайте графа да остави южния си фронт да се срине, като изтегли войниците вляво, докато отстъпва. После да се окопаят при град Потърсвил. Но там трябва да задържи още три дни, четири най-добре. Дотогава ние ще се бием тук и не можем да позволим да ни обкръжат по фланговете. Ако успее да ги задържи толкова, може да се плъзне северно по фронта, като използва пътя към Бреънтън. Стигне ли там, може да побегне към Даркмоор, но не и преди това.

Първопроходецът кимна и отвърна с уморена усмивка:

— Предполагам няма да имате нищо против, ако тези предложения бъдат от името на генерал Грейлок?

Ерик също се усмихна.

— Разбира се. Не бих си позволил да заповядам нещо на графа. — После лицето му отново стана сериозно. — Но нямаме време да препускаш до Даркмоор, та Оуен да ти каже същото. Тъй че ако графът попита, кажи му, че това са заповеди на генерала, а аз ще се оправя с всички проблеми, които могат да възникнат.

— Знаете ли, капитане, когато всички стигнем в Даркмоор, командването ще е доста смесено. На много от благородниците няма да им е приятно да им се казва какво да правят.

— Е, тъкмо затова принц Патрик планира да е там.

— Принцът е в Даркмоор?

— Така се говори. Хайде, иди да хапнеш и бързо се връщай при граф Ландрет.

Първопроходецът отдаде чест и потегли. Ерик погледна дърветата, които влачеха, за да укрепят бариерата през Кралския път. Над позицията се извисяваха два големи рида и отделения с мулета теглеха катапулти по козите пътеки по местата им, изсечени в твърдите скали. Всяко струпване на врага по пътя щеше да му нанесе големи жертви.

Ерик кимна одобрително. В следващия час трябваше да изкара още товарни животни, за да извлекат пъновете, и мъжете да се върнат по преките си задачи веднага след като падне и последното дърво. Доколкото зависеше от Ерик фон Даркмоор, врагът не биваше да има никакво прикритие при настъплението си към Рейвънсбърг.

 

 

На два пъти предните им части се бяха доближили до отбранителните позиции извън Рейвънсбърг и отпрашваха назад, на запад. Ерик изчакваше на второто било над пътя — бе достатъчно високо, за да открива панорама към центъра на бойното поле, и достатъчно близо, за да може да изпраща бързи съобщения по фронта.

Преди час бе получил донесение, че се водят тежки боеве както на южния, така и на северния край на дългата му десет мили отбранителна линия. Това бяха двете най-проблемни точки, защото всичко зависеше от това те да удържат и да принудят врага да се струпа по приготвените му маршрути долу в центъра, където Ерик щеше да се погрижи той да даде много жертви.

Когато накрая дадеше заповед за отстъпление, тези северни и южни части трябваше да прекратят всякакви схватки и бързо да се оттеглят към Даркмоор. Ерик щеше да се постарае да им осигури още един допълнителен ден, след което щеше да последва пълно отстъпление, без никакви преструвки за забавяща акция. Оуен и Ерик бяха обсъдили първоначалния план на Калис и го бяха променили; Калис искаше още една забавяща акция, но Ерик я беше оспорил и бе убедил Оуен, че врагът вече толкова е свикнал със забавящите действия в центъра, че ще е предпазлив, когато защитниците напуснат Рейвънсбърг. Беше убеден, че всеки оцелял мъж ще е два пъти по-ценен за Кралството в отбраната на Даркмоор.

Сега чакаха. Мъжете седяха и за стотен път преглеждаха оръжията си, за да не направят някой пропуск, който можеше да се окаже фатален. Други чакаха неподвижно, някои спяха, а трети редяха молитви към Тит-Онанка да опази храбростта им. Други пък сключваха мир с Богинята на смъртта за часа на срещата си с нея.

Ерик наблюдаваше, преглеждаше отново и отново всяко приготовление, търсеше грешки, сбъркани сметки и възможни проблеми. До него неотлъчно стояха сигналисти с флагове в ръце, за да предадат заповедите му до частите на север и юг.

Избраното за битката поле бе малък плосък и разчистен терен, разположен между едно стеснение в хълмовете, като устие на фуния по Кралския път, а първата линия на отбраната минаваше по ниския околен рид с вдлъбнатина, през която минаваше пътят. Точно на това място Ерик бе вдигнал първата барикада. През пътя бе вдигнат дълъг вал, като височините отдясно и ляво му осигуряваха почти равномерно покритие. Врагът можеше да се опита да преодолее скалите от двете страни, но Ерик разчиташе, че разположените по билата стрелци ще го отблъснат.

Валът бе направен така, че да изглежда издигнат набързо, но не беше. Ерик разчиташе на това, че врагът ще подцени способността на защитниците да удържат масирания щурм.

Денят течеше мудно. Накрая се чу тропотът на вражеската конница. Дузина конници се появиха на най-високия участък по Кралския път, последното западно възвишение преди да се стигне до разчистеното за бой поле. Дръпнаха юздите и останаха мълчаливо на седлата си, оглеждайки защитниците. Единият, явно водачът им, каза нещо и двама от ездачите обърнаха конете и отпрашиха назад. Водачът посочи барикадата и двама от мъжете му подкараха напред конете си.

— Ако приближат на двайсет разкрача от барикадата, застреляйте ги — каза Ерик. — Иначе могат да яздят колкото си щат, все ми е едно. — Пред барикадата беше изкопан дълъг тесен окоп, грижливо прикрит. Ерик не искаше вражеските съгледвачи да го забележат, но нямаше нищо против да се върнат и да кажат на водачите си, че пътят е чист.

Двамата ездачи свърнаха покрай пътя и минаха в бърз галоп — очакваха защитниците да открият стрелба. След като нито една стрела не полетя към тях, те спряха, обърнаха се и погледнаха водача си. Той даде знак и ездачите се разделиха и тръгнаха единият наляво, другият — надясно. Яздеха ходом, бавно и предпазливо.

— Оглеждат за клопки — чу се познатият глас на сержант Харпър. — Умно.

Ерик не беше забелязал появата на Харпър — толкова съсредоточен беше върху това, което правеха двамата ездачи.

— Всичко готово ли е?

— От няколко часа. Какво да правим с тия двамата?

— Нищо. Нека си помислят, че си пестим стрели за първия щурм.

— А ако приближат окопа?

— Тогава загиват. Вече наредих.

Харпър кимна одобрително.

— Добре ще е да се позадържим тук и да пуснем кръвчица на тия копелета. Омръзна ми вече да чакам.

— Това, което предстои да стане, никак няма да е добре, сержант.

— И аз това искам да кажа, капитане. Просто го казвам по друг начин.

Ерик се усмихна.

— Е, щом си толкова готов да сечеш глави, може би трябваше да те сложа на първата линия.

— Да не бързаме чак толкова — отвърна Харпър. — Мисля, че точно днес ще има предостатъчно възможности за това.

— И аз така мисля — съгласи се Ерик.

Ездачите продължаваха да напредват по пътя и накрая, когато бяха само на няколко разкрача от точката, където Ерик бе заповядал да ги убият, обърнаха и бързо препуснаха назад към водача си. След това всички конници останаха неподвижни на седлата си, изчаквайки идващата по пътя колона.

Тропотът на маршируващи крака заотеква от запад. Отначало смътен, звукът започна да се усилва.

— Звучи сякаш тоя път водят цялата сган, капитане — каза Харпър.

— Вярно — съгласи се Ерик.

Двете страни на Кралския път бяха притиснати от гъсти гори. Звукът на приближаващата армия се усилваше, но войници все още не се виждаха.

После изведнъж от лесовете се появиха мъже, стиснали бойни топори, мечове, копия и лъкове. Продължиха в строй до една линия между конниците и защитниците и спряха.

— Не мога да повярвам — тихо каза Харпър.

— Изглежда, са понаучили някои неща — каза Ерик. — Ако пуснат първо пехотата, ще изгубим доста предимства.

Помнеше от времето, когато четата на Калис бе служила в силите на Изумрудената кралица, че обичайната бойна тактика е просто да удрят с конницата по всяка позиция, когато е възможно. Пехотата я пазеха за обсади и за запълване на пробиви във фронта на отбраната.

Ерик изруга.

— Мислех, че ще спечеля един ден, като примамя конницата им.

— Не губете надежда, капитане — каза Харпър. — Все още могат да направят нещо припряно.

Колона ездачи се появи на билото на хълма, спусна се към пътя и спря малко зад пехотата. След това зачакаха. Отпред излязоха офицери.

— Ако тези ездачи дойдат по пътя, докато пехотата прекосява сечището, може да стане напечено — отбеляза Харпър.

Ерик не каза нищо.

На билото се появиха още ездачи, а след това прозвуча тръба — три къси изсвирвания. Струпаните пешаци с рев затичаха напред.

— Сигнал за катапултите — каза Ерик и вдигна ръка. Жестът му бе повторен от сигналиста с червения флаг.

Ерик загледа как атакуващите тичат към обраната му. Беше изучил терена толкова добре, че можеше да прецени разстоянията без ориентири. Когато предният ред на атакуващите влезе в обхвата на катапултите, той рязко спусна ръката си. Миг след това флагът също се спусна и добре прикритите бойни машини по втория рид изхвърлиха зарядите си.

Дъжд от камъни се изсипа върху атакуващите. Тези зад тях не можеха да се спрат и някои от ранените бяха изпотъпкани до смърт от собствените си другари.

Камъните сякаш подействаха като сигнал и конницата се понесе устремно по Кралския път.

— Искат да дойдат тук преди катапултите да са презаредили — отбеляза Харпър.

— Черен сигнал! — извика Ерик и отново вдигна ръка. Вдигнат бе втори флаг и когато нападащите конници достигнаха подходящото разстояние, ръката на Ерик падна отсечено надолу. Черният флаг също падна и нов залп от камъни се изля отгоре им. Конете зацвилиха и мъже западаха от седлата, щом втората батарея катапулти изхвърли смъртоносния си дъжд върху нашествениците.

— Зелен флаг! — извика Ерик, и вдигнаха третия флаг. Когато той се смъкна, два специални катапулта, наречени „мангонели“ — големи, уравновесени от другата страна дървени стволове с грамадни кошници на дългия край, изсипаха дъжд от „дяволски зъби“: метални звезди с по шест остри върха. Тези от тях, които не улучеха нападател, падаха по земята и мъже и коне стъпваха върху ужасните шипове, от което конете окуцяваха, а мъжете падаха.

Докато нападателите пробият през камарата ранени в предните редици, първата батарея бойни машини беше презаредена и отново хвърли смъртоносния си заряд. А когато и третият зелен флаг се вдигна и падна, целият атакуващ фронт беше разбит и се оттегляше.

Стотици мъже и коне лежаха под слънцето на късния следобед и нито един кралски войник не беше пострадал. Ерик се обърна към ухиления Харпър и каза:

— Изведи патрулните отделения и пазете за проникнали. Ще искат да обезвредят катапултите за утре, така че очаквай доста нежелани гости тази нощ.

— Слушам, сър! — каза Харпър и тръгна да изпълни заповедта.

Ерик наблюдаваше оттеглянето и мислеше, че са се отървали много леко. Но си даваше сметка и че от утре нещата ще станат много по-трудни.

 

 

Издъхващи мъже стенеха от болка, молеха за глътка вода или крещяха. Някои призоваваха боговете, или майките си, или жените си, други изобщо не можеха да говорят. Ерик гледаше касапницата под гаснещото над западните хълмове слънце.

Беше се оказал прав в предвиждането си, че нашествениците ще избегнат поредния сблъсък преди да се опитат да неутрализират отбранителните катапулти. През нощта към позициите им запълзяха диверсионни отряди, посрещани на всяко възможно място от бдителните патрули на отбраната — хората на Джедоу, действащи като хвърковата чета и подкрепление при всеки пробив на север, и друга чета под командата на ефрейтор Валис — на юг.

Призори стана ясно, че на атакуващите им е омръзнало да търсят слабо място и че са решили просто да хвърлят пълчищата си срещу защитниците. Ерик гледаше как за четвърти път през този ден хиляди нашественици тичаха през бойното поле или „Фунията“, както я наричаше той, за да загинат под безмилостния огън на отбраната.

— Сър, дали ще поискат примирие, за да си приберат ранените? — попита Харпър.

— Не. Не е в обичая им. Ранените им само ги бавят.

— Толкова по-зле. Значи и ние няма да получим примирие, за да приберем своите момчета.

— Няма — отвърна Ерик. — Съветът ми е, ако те ранят, да се направиш на умрял с надеждата, че няма да си губят времето да се уверяват в това. След това, щом те отминат, изпълзяваш нанякъде.

— Ще го запомня, сър.

Ерик бе наблюдавал как три отряда на защитниците се добраха на барикадата при последния щурм и макар никой от мъжете му да не загина, неколцина бяха ранени, докато избиваха всички, които се опитваха да я прехвърлят.

Атакуващите се бяха натъкнали на всички капани, поставени от Ерик.

Ямите с остри дървени колове и хитро маскираният окоп точно под защитния бруствер бяха взели живота на стотици щурмуващи, но сега пътят им бе ясно очертан. Ерик прецени времето, което оставаше до стъмване, и реши, че може би ще опитат още една атака преди да се свечери. Замоли се дано да не го направят. Беше планирал под прикритието на тъмнината да се изтегли до втората отбранителна линия, която щеше да изложи нападащите на точния обстрел на стрелците му, докато преодоляват първата барикада, и да превърне петдесетте разкрача открито пространство между двете полоси в мъртва зона. Ако успееше да се задържи тук още една нощ, а след това да ги отблъсква още един ден, щеше да е сигурен, че бягащите към Даркмоор ще се отдалечат на безопасно разстояние.

По източните склонове на хълмовете яздеха патрули, за да не би малки отряди нашественици случайно да се промъкнат и да обезпокоят защитниците откъм тила. Ерик го знаеше, но все пак се боеше, че някаква изненада може да сложи край на всичките му планове.

Прозвучаха тръби и Ерик възкликна:

— По дяволите! Надявах се, че ще ни дадат малко отдих.

— Едва ли, сър — каза Харпър и извади меча си — широко длан и половина оръжие, което предпочиташе пред меча и щита, използвани от повечето бойци.

Откъм дърветата затичаха мъже, за да разбият отбранителната линия. Ерик започна да подава сигнали и катапултите и мангонелите започнаха да сеят смърт сред атакуващите; после запяха лъковете. Но този път атаката продължи.

Когато първите мъже удариха барикадата и загинаха, докато се опитваха да я изкатерят, от горите започнаха да се изсипват още и още мъже. Навлязоха във Фунията и Ерик разбра, че онзи, който командва противната страна, хвърля всичко срещу него. Ерик извади меча си и каза:

— Сержант, подкрепленията да са готови. Искам ги точно зад нашите хора на барикадата.

— Слушам, сър! — отвърна Харпър.

По три взвода всяка, поддържащите роти наброяваха сто и осемдесет души под командата на един сержант, чиято задача беше да види всеки пробив и да го запълни колкото се може по-бързо. Ценността на зоната между двете барикади щеше да се изгуби, ако защитници и нападатели се смесеха — стрелците по скалите горе и на втората барикада нямаше да могат да стрелят по врага.

Битката по барикадата кипеше и Ерик изпита безсилие, застанал на втория защитен рид макар и с меч в ръка. Знаеше, че ако влезе в бой, предимството ще се загуби. Спомни си, че вече е офицер, командващ целия район на сражението, затова прибра меча и продължи да наблюдава.

Слънцето се скри, но битката на барикадата продължи — атакуващите се изсипваха през Фунията и попълваха редиците на падналите. От двата фланга пристигаха съобщения, че боят е еднакво ожесточен по двата края на отбранителната линия, но че всички участъци се държат.

Щом небето на запад потъмня, Ерик зачака да изсвири тръбата за отбой, но сигналът не дойде. Когато почна да се стъмва, на запад се появиха запалени факли, та боят да продължи в тъмното.

— По дяволите! — изруга Харпър. — Нямат намерение да се оттеглят.

— Явно не — каза Ерик. Прецени, че трябва да направи избор: или да започне изтеглянето, като изгуби възможността да го прикрива през мъртвата зона, но прибере повечето си хора на втората барикада, която почти със сигурност щеше да удържи през нощта, или да продължи сражението и да се мъчи да ги удържи, докато свирят отбой. Ако победяха, победата щеше да е голяма и щяха да задържат врага в Рейвънсбърг поне още една седмица. Но ако рухнеха и нашествениците преодолееха втората бариера преди кралските войски да са успели да се изтеглят, резултатите можеха да са гибелни за Кралството.

Поколеба се. За пръв път, откакто се беше върнал в Рейвънсбърг, изруга Калис. Той или Грейлок трябваше да вземат това решение, а не някакъв си млад войник, който само беше чел за подобни проблеми в книгите.

— Какво ще правим, сър? — попита Харпър.

Умът на Ерик работеше бясно. Трябваше му вдъхновение, трябваше да намери някакъв начин да изтегли хората си на втората барикада, без да позволи на врага да ги последва.

— Може би някои от тия момченца ще се спънат и ще се опарят — каза Харпър.

Очите на Ерик се разшириха.

— Харпър, ти си гений!

— Знам, сър. Но това все още не значи какво ще правим.

— Атака — каза Ерик. — Извеждаме всички мъже от барикадите и удържаме врага до изгрев-слънце.

— Слушам, сър! — Харпър се обърна и закрещя заповеди и мъжете, държани в резерв, изведнъж прехвърлиха втората барикада и забързаха да укрепят първата.

— Сега ще е по-лесно — въздъхна Ерик.

— Както кажете, сър — каза Харпър. — Тук ли стоим, или се включваме в боя?

Ерик извади меча си.

— Бием се.

Двамата затичаха напред.