Реймънд Фийст
Кралицата на мрака (7) (Разказ за Ерик)

4.
Бегълци

Ерик падна.

Ру се обърна и помогна на приятеля си да се изправи. В далечината се дочуваше лай на кучета, придружен от тропот на коне.

Младежите бяха тичали непрекъснато, откакто предната нощ бяха напуснали градината, като си бяха позволявали по няколко минути почивка. Раната на Ерик не преставаше да кърви, макар и слабо. Но продължаваше да тупа и да пари и той се усещаше все по-слаб от часа, когато започнаха да се спускат по ниските планини на Даркмоор.

Западната област на провинцията и северното направление на Кралския път все още бяха слабо населени. Скалистата почва не привличаше с нищо селските стопани и макар значителна част от земята да беше очистена от дървета, си оставаше неизорана. Дебели дървени трупи сочеха пътя към море от пънове, замествани само от внезапно изскочили каменни ридове. Областта беше пълна с долове, пропасти, задънени каньони и ниски равни ливади. Въпреки че бяха тичали по течението на няколко потока, лаят на кучетата с часове се носеше от вятъра. Сега, когато Ерик отслабна напълно, звукът приближи съвсем.

— Къде се намираме? — попита Ерик. Утринното слънце вече се издигаше над върховете зад тях.

— Не съм много сигурен — каза Ру. — Когато отбихме от стария път, май малко заобиколихме. Но слънцето ни е откъм гърба, така че очевидно вървим на запад.

Ерик се огледа. От челото му струеше пот. Той я обърса и каза:

— Да, по-добре да продължим.

Но след три или четири колебливи стъпки пак падна. Ру се помъчи да вдигне приятеля си.

— Защо си толкова дяволски едър?

— Продължавай без мен — каза Ерик като се мъчеше да си поеме дъх.

Ру настръхна, обзе го паника. Кой знае как, намери сили и успя да изправи Ерик.

— И да трябва да обяснявам на майка ти как съм те зарязал? Хич и не помисляй.

Мълчаливо се молеше Ерик да може да продължи да ходи достатъчно дълго, за да намерят убежище и да избягат от преследващите ги кучета. Беше направо ужасен. Известен като един от най-сърцатите младежи в Рейвънсбърг, Ерик беше почти толкова пословичен с издръжливостта си, колкото и със силата си. Способността му да се труди от зори до мрак още от десетгодишен, да върти тежкия чук и да издържа тежестта на спънатите коне, облегнати на него, докато ги подковаваха — всичко това носеше на Ерик едва ли не слава на свръхчовек сред градските жители. Слабостта му беше така необичайна за Ру, както и за самия Ерик. Ру се плашеше от това повече, отколкото от всички други трудности, които предстояха. Докато младият ковач беше до него, той вярваше, че има изгледи да успеят да останат живи. Без приятеля си беше безпомощен.

— Помирисваш ли нещо? — Ру сбърчи нос срещу вятъра.

— Само потта си — каза Ерик.

— Натам — посочи Ру с брадичка.

Ерик се хвана за рамото на приятеля си, спря за момент и подуши въздуха.

— Въглища.

— Точно така!

— Някъде напред има пещ за дървени въглища.

— Това може да прикрие нашата миризма — каза Ру. — Не можем да продължаваме повече. Трябва да си починеш, да си възстановиш силите.

Ерик само кимна и Ру му помогна да тръгнат към източника на дим. През рядката горица все по-ясно долиташе лаят на кучетата. Ерик и Ру не бяха горски хора, но като деца често си бяха играли в гористите местности край Рейвънсбърг и разбираха, че преследвачите им са на по-малко от три-четири километра зад тях и се приближават бързо.

Дърветата ставаха по-гъсти и напредването — по-трудно, защото тъмните сенки объркваха усета им за посока, но мирисът на изгоряло дърво ставаше по-силен. Когато стигнаха колибата, очите им вече сълзяха от лютия дим.

Една невероятно грозна стара жена стоеше до пещ за дървени въглища и подбутваше в нея цепеници, за да поддържа огъня, та дървото да се овъгли както трябва. Цялата бе посипана с пепел.

Като видя двамата млади мъже да се появяват изведнъж от сумрака на гората, тя изпищя и се хвърли в грубо направената хижа, до която беше изградена пещта. Писъкът не секваше и Ру забеляза:

— Ако продължава така, ще ги насочи по следите ни.

— Няма да ти направим нищо лошо — опита се Ерик да надвика писъците й.

Пищенето продължи и Ру също започна да я уверява, че нямат лоши намерения. Жената в хижата продължаваше да пищи. Накрая Ерик каза:

— По-добре да се махаме оттук.

— Не можем — отвърна Ру. — Ти си вече без сили.

Не каза нищо за раната, от която продължаваше да тече кръв, независимо от парцалите, притиснати върху нея.

Спуснаха се по наклона към хижата на въглищарката и спряха пред простото парче кожа, която служеше за врата.

Ерик се облегна на измазаната с кал стена и дръпна кожата. Жената се беше свила върху купчина парцали, които явно й служеха за легло, и пищеше с все сила.

— Спри! — викна накрая Ерик. — Нищо няма да ти направим!

Внезапно крясъкът спря.

— Хубаво — отговори тя с глас, дрезгав като необработено парче метал. — Ама защо не ми казахте отначало?

Ерик щеше да се засмее, но не можа, защото главата му бе замаяна.

— Опитахме се, но ти само пищеше — каза Ру.

Като скочи от парцалите с изненадваща за възрастта и теглото й пъргавина — може би тежеше приблизително колкото Ерик, макар че той беше с близо половин метър по-висок от нея — жената излезе от колибата.

Ру отстъпи. Това беше най-грозната жена, която бе виждал, ако изобщо беше човешко същество. Може би беше един от онези тролове, за които бе чувал, че обитават горите край Далечния бряг. Носът й беше червен, сплескан израстък — приличаше на голяма ряпа с огромна брадавица на върха. От брадавицата растяха няколко дълги косъма. Очите й приличаха на свински и сълзяха — може би от дима, а може би от някакво възпаление. Зъбите й бяха черни израстъци със зелени краища и дъхът й беше толкова гнусен, че Ру не си спомняше да е мирисал такова нещо, без да е било вече мърша. Плътта й приличаше на изсушена кожа и той потръпна при мисълта как ли изглежда тялото й, скрито под разноцветните вехти парцали.

После тя се усмихна и резултатът беше още по-лош.

— Дошли сте на гости на старата Герта, а? — Опита се да се държи като момиче и прокара възлестите си пръсти през сплъстената си и пълна с клечки и мръсотия побеляла коса и ако момчетата не бяха толкова уморени и уплашени, щяха да се разсмеят. — Е, мъжът ми отиде до града, така че ако искате…

— Приятелят ми е ранен — прекъсна я Ру.

Изведнъж държането на старицата се промени отново — явно бе чула лая на кучетата, донесен от вятъра.

— Кралските хора ви гонят, така ли?

Ру понечи да излъже, но Ерик каза:

— Да.

— По-скоро хората на барона — уточни Ру.

— Същата работа. Войници — изсумтя старицата. — Е, по-добре ще е да се скриете. — Махна им да влязат в малката хижа. — Няма да ви намерят тука.

Ру помогна на Ерик да влезе и да седне и задържа дъх при страшната смрад. Очите на Ерик се насълзиха и той каза с половин уста:

— Мислех стаята на Тиндал за мръсна.

— Дишай през устата — каза Ру.

Герта коленичи до Ерик и каза:

— Дай да го погледна. — И посочи кървящото му рамо.

Ерик смъкна наметката си и сложените върху раната парцали. Платът беше залепнал за раната там, където кръвта бе засъхнала, и той мъчително изохка. Герта попипа раната с мръсния си пръст и каза:

— Рана от сабя. Виждала съм стотици такива. Възпалена е. Пипнала го е и горещата треска. Ще те убие, момче, ако не я почистим. Ти куражлия ли си? — попита тя Ру.

Той кимна, преглътна и каза:

— Щом още не съм се отказал. Какво ли не съм виждал аз.

— Ха! — почти изкудкудяка тя. — Ще видиш повече, отколкото ти е свикнало окото, Ру Ейвъри. — После се изправи и каза: — Трябва да взема нещо. Ще се върна ей сегичка.

Ру полегна, доволен от възможността да отдъхне въпреки смрадта в хижата. Огледа се; достатъчно пукнатини в стената позволяваха на светлината да прониква вътре и той забеляза нещо, което приличаше на голяма глинена бутилка с дълго гърло и тапа. Полюшна я и чу обещаващо плискане на течност. Махна тапата и помириса, но не усети никакъв дъх. Сръбна и бе възнаграден с глътка прясна вода. Надигна яко бутилката, утоли жаждата си и внезапно се сети, че е забравил болния си приятел.

Допря гърлото на бутилката до устните на Ерик, който отпи няколко глътки и отново се отпусна върху купчината парцали. Една муха започна да бръмчи около главата на Ру и той разсеяно замахна да я прогони.

Ерик потъна в неспокоен, тежък сън; огромната умора беше надвила страха му. Дишането му беше тежко, потта продължаваше да избива на челото му.

Ру се чудеше дали могат да се доверят на тази странна старица, но същевременно знаеше, че по-нататъшното бягство е безнадеждно. После изведнъж отблизо долетя лай на кучета и писъкът на Герта раздра въздуха.

Ерик се стресна и се събуди.

— Какво… — започна той, но Ру го стисна за ръката.

Кучетата лаеха съвсем близо и Герта крещеше:

— Чиба! Махайте се!

После приближиха конници и момчетата чуха Герта да вика:

— Махнете тия нещастни помияри оттука! Ще изпохапят старата Герта!

— Виждала ли си двама младежи, единият едър и рус, другият нисък и мургав?

— И ако съм, какво те засяга?

— Търсят ги за убийство.

— Убийство, така ли? — Последва дълга пауза, подсилвана от скимтенето на кучетата, които душеха наоколо. — И каква е наградата?

Ерик почувства как ръката на приятеля му стисна неговата.

— Баронът предлага сто златни лири — отговори войникът.

— Бая пара е това — каза Герта. — Е, не съм ги виждала, но ако ги мерна, искам златото.

— Провери вътре, в колибата — нареди началникът.

— Защо пък! — протестира Герта.

— Стой настрана, старо.

Ерик се мушна най-навътре, толкова плътно, като че ли искаше да се промъкне през мръсната стена, а Ру зави главата си с парцаливото одеяло.

Някой дръпна кожената завеса. След сумрака вътре светлината бе почти ослепителна.

— Каква смрад! — възкликна войникът и отстъпи назад.

— Продължавай — нареди командирът на групата.

Войникът отново мушна глава вътре и примигна в тъмното, после погледна право към Ерик и Ру. Завъртя глава в едната, после в другата посока и най-после се измъкна навън.

— Вътре няма нищо освен мръсни парцали и няколко гърнета, капитане.

Ру и Ерик учудено се спогледаха. Каква беше тази магия?

— А защо кучетата ни доведоха тук? — попита капитанът.

Друг човек, сигурно кучкарят, каза:

— Може да са загубили следата. Въглищата сигурно са ги объркали.

— Тогава ги отведи на последното място, където я хванаха ясно, и започваме отново. Барон Манфред ще ни откъсне главите, ако убийците избягат.

Кучетата започнаха да лаят, а кучкарят наду свирката си, заповядвайки им да го последват. Конете се отдалечаваха и Ру си пое дъх — беше стискал зъби през цялото време, докато войникът беше надничал в хижата.

— Как стана това? — попита Ру.

— Не знам — отвърна Ерик. — Може би просто не ни забеляза в тъмното.

— Не, той беше омагьосан. Тази Герта е някаква магьосница.

— Капитанът каза „барон Манфред“ — подхвърли Ерик. — Значи баща ми е мъртъв.

Ру не знаеше какво да каже. Погледна приятеля си; в мрачината Ерик се отпусна назад и затвори очи.

След няколко минути кожената завеса се дръпна. Вместо Герта обаче пред тях се появи млада жена, достатъчно висока, за да трябва да се наведе при влизане. Косата й беше катраненочерна.

— Какво… — започна Ру.

— Не казвай нищо — каза му тя, после се обърна към Ерик. — Дай да видим сега раната.

Нещо в поведението й обезпокои Ру. Облеклото й не подлежеше на описание, поне това, което можеше да види от него: семпла рокля от някакъв преливащ се цвят, може би сив, може би зелен или син — беше трудно да се каже в мрака на хижата. Чертите й едва се виждаха, защото тя бе спуснала кожата на входа. Имаше високо чело и царствен нос; фини черти, които биха изглеждали красиви, ако не бяха напрегнати в пълно съсредоточаване.

Тя отново свали наметалото на Ерик и каза на Ру.

— Туниката трябва да се махне. Помогни ми.

Той помогна на Ерик да коленичи, а жената надигна долнището на туниката и я измъкна през главата му. Ерик легна отново; цялото му тяло плуваше в пот; дишаше учестено като че ли беше вършил тежка работа часове наред. Тя докосна раната и младият ковач изръмжа през зъби от болка.

— Ти си глупак, Ерик фон Даркмоор. Още два-три дни и щеше да умреш от отравяне на кръвта.

Ру пак огледа жената и си помисли, че е красива, но нещо много странно в поведението й го караше да мисли за нея като за далечна, недостъпна красота.

— Къде е Герта? — тихо попита Ру.

— Пратих я да отиде да свърши една работа — беше отговорът.

— Коя си ти?

— Казах ти да мълчиш, Ру Ейвъри. Трябва да се научиш, че има време за говорене и време за слушане, и да разбереш кога кое време е. Когато имаш нужда да кажеш нещо, можеш да ме наричаш Миранда.

После се зае с Ерик. Отнякъде в разбутаната хижа измъкна чанта, от която извади малък мускал, отвори го и изля съдържанието му върху раната. Младежът отново изръмжа, после се отпусна. Тя отпуши едно шише и каза:

— Изпий това.

Ерик отпи и се намръщи.

— Горчиво е.

— Не толкова, колкото неизбежната смърт — каза Миранда.

После бързо продължи обработката на раната, наложи я с билки и я превърза. Когато привърши, Ерик вече спеше. Без да каже нито дума, тя стана и излезе от хижата.

Ру погледа няколко минути как раненият спи, след това стана и надзърна навън. Не се виждаше никой и той се престраши да излезе.

Огледа се и видя само пещта за дървени въглища да пуши и край нея да се търкалят няколко цепеници.

— Здравей, сладур! — отекна прегракнал глас зад него и Ру подскочи. Обърна се и видя Герта — приближаваше се с наръч дърва в ръце.

— Къде е тя?

— Коя?

— Миранда.

— Миранда? — Герта спря и го погледна озадачено. — Не познавам никаква Миранда. Когато войниците си тръгнаха, отидох да взема още дърва за горене. Не съм виждала никаква Миранда.

— Млада жена, висока ей толкова. — Той вдигна ръката си по-високо от своята глава. — С тъмна коса, много красива. Влезе в хижата и оправи раната на Ерик.

— Красива, казваш? — Герта се почеса по брадичката. — Мисля, че си сънувал, момче.

Ру пристъпи към малката хижа, дръпна завесата настрани и каза:

— И това ли съм сънувал? — И посочи превръзката на рамото на Ерик.

— Много странно! — Герта зяпна. — Нали така, сладък? — Тя помълча малко. — Пак тия номера на странните горски същества. Може би е била от онези елфски създания, за които сигурно си чувал, или може би някой дух.

— Беше най-истинският дух от плът и кръв — каза Ру, — който си виждала. И не приличаше на елф, поне както са ми ги описвали.

Погледна Герта и видя, че тя се усмихва; после изражението й стана навъсено.

— По-добре е някои загадки да не се ровят. Аз трябва да се оправям с дървените въглища, а ти по-добре влез и си почини. Май имаше нещо за хапване вътре.

Ру почувства, че умората го поваля.

— Няма да е зле да си почина — промърмори той. Мисълта да яде от храната на Герта не събуди никакъв апетит у него, но сънят беше добре дошъл. Той влезе в колибата и се изненада, че вече не усеща смрад. Е, може би вече бе свикнал с нея.

Легна и бързо заспа. Обгърнаха го странни звуци, които не можеше да определи. Заспа много дълбок, почти летаргичен сън.

 

 

Някакви щракащи звуци накараха Ру да седне и да махне няколкото листа от лицето си. Огледа се, после погледна нагоре и откри виновника за внезапното стряскане — една катеричка, която отчаяно оспорваше правото им да лагеруват под нейното дърво. Преди да може да я види достатъчно добре, тя изчезна в хралупата си.

Бяха на открито. Ерик спеше до него, покрит с чисто одеяло, гърдите му се надигаха и спадаха равномерно, цветът на лицето му беше добър. Ру погледна и видя, че и той е бил защитен от нощния хлад с дебело одеяло; след миг видя и на какво са почивали главите им.

Възглавниците им бяха две нови пътни торби. Старата му торба бе изчезнала и той бързо отвори новата, уплашен, че са го ограбили. Вътре откри нова наметка и панталони, чисто бельо и чорапи, а на дъното видя кесията си. Бързо преброи парите и остана доволен, че всичките му двайсет и седем златни лири и шестнайсет сребърни монети са си на място.

Изправи се и откри, че си е отпочинал превъзходно. От хижата на въглищарката нямаше и следа, дори нямаше и сажди от пещта. Ру разбираше, че би трябвало да е разтревожен от това, но всъщност се почувства развеселен и почти щастлив.

Клекна до Ерик и се опита да огледа превръзката му. Все още беше чиста и изглеждаше, като че ли някой току-що я е сменил. Леко докосна ръката на приятеля си и каза:

— Ерик.

Ерик се събуди, примига за момент, после седна.

— Какво има?

— Исках да разбера как си.

— Къде сме? — Ерик се огледа. — Последното, което си спомням…

— Хижата и старата жена ли?

— И още някой — кимна Ерик. — Но не мога да си спомня кой.

— Миранда — каза Ру. — Тя така се представи, но старата Герта твърдеше, че изобщо не била чувала за нея.

Ру стана и протегна ръка на Ерик. Той я хвана и приятелят му го издърпа да се изправи. Макар да мислеше, че ще го заболи, Ерик откри, че се чувства почти здрав.

— Как ти е рамото?

— Изтръпнало — отговори той и внимателно го раздвижи. — Но е много по-добре, отколкото очаквах.

— Няма колиба, няма пещ, няма Герта, няма нищо — каза Ру и се огледа.

— А това какво е? — попита Ерик и посочи двете одеяла и торбите.

— Някой се е погрижил да не измръзнем през нощта. Оставили са ни и чисти дрехи.

Ерик подуши яката си и измърмори:

— Би трябвало да мириша като кон след цял ден в полето, но не е така. И тази риза изглежда чиста.

Ру също огледа дрехите си.

— Да не мислиш, че старата Герта ни е изкъпала? — Почувства се по-скоро уплашен, отколкото развеселен.

— Не знам какво да мисля — поклати глава Ерик. После се огледа. — Ако се съди по слънцето, е някъде около девет, така че една четвърт от деня вече е изминала. По-добре да продължим; не знам защо войниците не ни откриха в хижата, но те ще се върнат и ще почнат пак да проверяват. Сигурен съм.

— Провери торбата си — каза Ру. — Виж какво има вътре.

Ерик развърза торбата и откри, че разполага почти със същите неща, както и приятелят му: нова риза и панталони, бельо и чорапи. Освен това имаше самун хляб и бележка.

Той разви тънкия пергамент и прочете на глас:

Момчета, засега сте в безопасност. Отидете право в Крондор — в кафенето на Барет. Сега сте ни задължени — на Герта и на мен.

Миранда

— Хем бягаме от кралското правосъдие, хем сме задължени на две вещици… — поклати глава Ру.

— Вещици ли?

— А какво друго мислиш? — каза Ру. Изглеждаше така, като че ли всеки миг очаква някой демон да изскочи от земята, да го сграбчи и да го отнесе в ада. Той се огледа и пребледня. — Виж! Това е същият склон, по който слязохме, за да стигнем до въглищарката! Имаше хижа и пещ — сега няма и следа, че някой е бил тук. — Той пристъпи натам, където бе се намирала пещта. — Няма дори сажди! — Гласът му се извиси ядосано. — По дяволите, Ерик! Някой ни е събличал, къпал, прал е дрехите ни и ни е облякъл отново, а ние нищо не сме усетили, само сме спали. Какво друго освен магия би могло да бъде?

— Хванати сме натясно като длъжници на две дяволски черни вещици! — Гласът му продължи да се засилва и Ерик разбра, че гневът му преминава в истерия.

— Спокойно — каза той, сложи ръка на рамото на Ру и го стисна окуражително. После отиде там, където трябваше да е пещта, и набързо огледа мястото. — Наистина нищо не показва, че са били тук. — Той потърка брадичката си. — Герта не беше хубавица, но по нищо не личеше да е зла вещица.

— Никой толкова грозен не може да е добър, повярвай ми — каза Ру. Тонът му показваше, че очевидно не споделя мнението на приятеля си.

— Това е загадка — усмихна се Ерик — и кара кожата ми да настръхва, но не сме наранени и не виждам начин някой, вещица или не, да ни накара да му служим без наше съгласие. Малко разбирам от тези работи, но монасите и жреците твърдят, че само по свое собствено желание можеш да постъпиш на служба при тъмните сили. Не съм длъжен, заради една услуга, която не съм желал, да заплатя цена, като стана чирак на тъмнината.

— Добре, може да се правиш на велик тълкувател на закона, докато демоните не те завлекат в Седемте долни ада, но що се отнася до мен, когато стигнем до Крондор, отивам право в някой храм и ще искам защита!

— Спри и да тръгваме. — Ерик разклати леко ръката на Ру. — Ако си прав и се нуждаем от защита, все пак първо трябва да стигнем до Крондор. Може би смятат, че продължаваме да вървим към Долината на сънищата, но чу снощи от патрула, че ще търсят навсякъде.

Ру се наведе да си събере багажа и докато сгъваше одеялото, забеляза нещо.

— Ерик?

— Да, Ру?

— Виждаш ли онова кучешко лайно ей там?

— И какво от това? — Ерик развеселено погледна в указаната посока.

— Забелязах го, когато излязох да говоря с Герта, но погледни го сега.

Ерик клекна и разгледа изсъхналите топчета.

— Те са от няколко дни. — Той почна да търси наоколо и намери наблизо и една конска фъшкия.

— Минали са поне три или четири дни, както изглежда от това нещо — каза той и подритна фъшкията, която веднага се разпадна.

— Спали сме три или четири дни?

— Ако съдим по това тук.

— Дай да тръгваме, а?

Ерик се усмихна, но в усмивката му нямаше веселост. Той вдигна одеялото си, сгъна го и то набута в торбата си. После я метна на гръб и въздъхна:

— Да, по-добре ще е да тръгваме.

Без да кажат дума повече, двете момчета се отправиха на запад.

 

 

Ерик вдигна ръка. Вървяха вече три дни, като се придвижваха през горите на север от Кралския път. Избягваха случайните ферми, които им попадаха по пътя, живееха от диви плодове и с хляба, който бяха намерили в торбите. Корав и клисав, той въпреки това ги нахранваше достатъчно и им позволяваше да крачат напред. Рамото на Ерик заздравяваше много по-бързо, отколкото му се струваше, че е възможно.

Говореха малко, от страх да не ги чуе някой, а също така се пазеха да засягат темата за тайнствената случка при хижата на въглищарката. Чак на втория ден, след като бяха тръгнали, се сетиха, че и двете, и Герта, и Миранда, знаеха имената им, въпреки че нито един от тях не ги бе споменавал.

От запад долетя далечен вик, вик на безкрайна болка. Спогледаха се и се дръпнаха встрани от тясната пътека, по която вървяха.

— Какво беше това? — прошепна Ру.

— Раниха някого — отговори Ерик с нисък глас. — Или го убиха.

— Какво ще правим?

— Ще избягваме неприятностите — отвърна Ерик. — Може да са на километри разстояние. Звуците правят странни работи из тия гори.

Никой от двамата не се беше отдалечавал много от родния им град, докато бяха малки, така че винаги бяха дочували приглушения шум на цивилизацията, без значение колко слаб или силен беше — глас, провикващ се през лозята, трополене на керван, поел по Кралския път, глас на жена, която пее, докато пере на потока.

Тукашните гори обаче бяха доста диви, активно изсичани преди години, но все пак малко посещавани от пътници, защото бяха доста опасни. Много хора извън закона, също като Ерик и Ру, намираха убежище в гората.

Момчетата продължиха бавно напред, готови да побегнат при първия признак за опасност. Преди залез-слънце откриха човек, проснат по гръб под едно дърво, със стрела от арбалет, забита в гърдите му. Очите му бяха изцъклени. Вече бе изстинал.

— Странно е — каза Ру.

— Кое?

— Убихме Стефан — той погледна Ерик, — но така и не можах да го видя добре. Това е първият умрял човек, който виждам отблизо.

— За мен първият беше Тиндал — каза Ерик. — Кой е този според теб?

— Искаш да кажеш кой е бил — рече Ру. — Войник или нещо подобно.

Той посочи меча, хванат в отпуснатите пръсти, и малкия кръгъл щит, който все още беше на лявата ръка. Обикновен коничен шлем с предпазител за носа лежеше наблизо, търкулнал се от главата на падналия.

— Може би има нещо полезно тук — каза Ру.

— Не е хубаво да се обират мъртви — възрази Ерик.

Ру клекна до мъжа и провери съдържанието на малката му кожена кесия.

— Той едва ли би имал нещо против, ако използуваме неговия меч. — В кесията намери шест медни монети и златен пръстен. — Това ще е нещо ценно.

— Прилича на венчална халка — забеляза Ерик. Мъртвият беше млад, може би няколко години по-голям от самия него. — Може би този пръстен е бил предназначен за неговата любима. Може би е отивал да я помоли да се оженят.

— Никога няма да разберем. — Ру прибра пръстена. — Едно е сигурно: той никога няма да отиде да я моли да му стане жена. — Ру взе меча и го подаде с дръжката напред на Ерик.

— Защо на мен?

— Защото имам нож и никога не съм използувал меч.

— Аз също — възрази приятелят му.

— Е, ако ти се наложи, просто го развърти като твоя чук и се надявай, че ще улучиш някого. Достатъчно си як и би причинил бая поражения, ако улучиш.

Ерик взе меча, после издърпа щита от ръката на мъжа и за проба го сложи на своята. Почувства я като чужда, но като че ли му беше по-добре с оръжието.

Ру си сложи шлема на главата и когато Ерик го погледна въпросително, каза:

— Ти пък взе щита.

Ерик кимна, схванал смисъла на думите му, и двамата продължиха, като оставиха безименния мъж на горските събирачи на смет. Идеята за погребение беше отхвърлена, защото нямаха лопата, а и онзи, който беше убил мъжа, можеше да е някъде наблизо.

Не след дълго доловиха движение в храстите. Ерик махна на Ру да мълчи, след това му посочи да заобиколят мястото отдясно. Ру кимна и започна да крачи на пръсти, което щеше да бъде смешно, ако не бяха така уплашени.

Почти бяха заобиколили храста, когато той пак се размърда. В същия миг се чу ниско бръмчене и стрела от арбалет се заби в едно близко дърво.

Недалеч пред тях се чу страхлив глас, който викаше с фалшива смелост:

— Имам достатъчно стрели, за да поваля цяла армия, разбойнико! По-добре ме остави на мира или ще направя с теб това, което направих с приятеля ти.

Тогава, от място, което им се стори току до тях, един груб глас извика:

— Остави фургона и бягай, старче. Не можеш да стоиш буден постоянно и ще те пипна и ще ти прережа гърлото за това, което стори на Джейми.

Ерик замръзна — толкова бе стреснат от грубия глас. Ру погледна приятеля си с очи, разширени от страх, и му махна, че трябва да изчезват. Ерик тъкмо се канеше да му кимне утвърдително, когато един глас извика:

— Хей! Стойте!

И внезапно на два-три метра от тях изскочи мъж с меч и ги нападна, размахвайки оръжието си. Нова стрела прелетя, без да улучи никого от тримата. Ерик на свой ред се хвърли и замахна слепешката с меча. Не мислеше да направи нещо особено, а само да прогони противника си. Мъжът очакваше финт, а не обикновено мушкане, и се опита да парира, така че оръжието на Ерик се плъзна край неговия меч и се заби в корема му.

Двамата изумени се опулиха един срещу друг, после мъжът изрева някакво проклятие и падна в краката на Ерик.

Ерик остана като вкопан от смайване, но Ру се хвърли настрани, за да не бъде улучен от друга стрела, и изрева:

— Ей!

— Кой е там? — попита първият глас зад близките дървета.

Ерик се вгледа и забеляза фургон с два коня, спрял на една полянка. Някакъв човек бе приклекнал зад фургона.

— Ние не сме бандити — викна Ру. — Току-що убихме разбойника, по когото стреляхте.

— Ще застрелям и вас, ако се приближите към фургона — викна мъжът.

— Няма да се приближаваме — кресна Ерик с нотка на отчаяние в гласа. — Случайно се оказахме в тази бъркотия и не желаем никакви неприятности.

— Кои сте вие?

Ру дръпна Ерик за ръкава.

— Отиваме в Крондор да търсим работа. А вие кой сте?

— Кой съм аз си е лично моя работа.

Ру придоби познатия на Ерик вид, от който си личеше, че планира нещо, което обикновено докарваше беля и на двама им.

— Виж, ако си търговец и пътуваш сам, значи си идиот — викна Ру. Говореше с нарочно нахакан тон: беше позеленял при вида на умрелия мъж. — Ако пък нарочно минаваш оттук, значи си контрабандист.

— Не съм контрабандист! Честен търговец съм!

— Който избягва да плаща пътен данък по големия кралски път, така ли? — отвърна Ру.

— Няма закон за това — беше отговорът.

— Истина е, но сигурно е труден начин да спестиш някоя и друга монета. — Ру се ухили на Ерик. — Виж, ако излезем бавно, обещаваш ли да не стреляш с арбалета?

— Давайте — рече мъжът след кратко мълчание. — Но ще държа стрела, насочена към вас.

Ру и Ерик бавно излязоха на полянката, като протягаха ръцете си така, че да се виждат. Ерик държеше меча с острието надолу, защото нямаше ножница, в която да го сложи, а щита си бе обърнал така, че да се вижда, че не крие оръжие в другата си ръка.

— Вие сте още момчета! — каза човекът и излезе иззад фургона. Държеше насочен към тях стар, но очевидно доста използуван арбалет. Бе кльощав и изглеждаше по-възрастен от годините си. Дълга черна коса падаше по раменете му изпод филцова шапка с потъмняла значка отпред. Облеклото му беше старо и износено — той очевидно въобще не се интересуваше от модата: наметката му бе зелена, клинът му — червен, ботушите — кафяви, а поясът му бе черен. Носеше жълта кърпа около врата си и в него нямаше нищо привлекателно. Брадата му бе сива, а очите — черни.

— Майстор-търговецо — каза Ру, — избрал си смел курс, който доказва, че не си премислил добре.

— Май и вие сте бандити като другите двама — отвърна той и направи заплашителен жест с арбалета. — Би трябвало да ви пусна по една стрела за по-сигурно.

— Е, стреляй в нас, по дяволите! — викна Ерик, разгневен от този разговор и все още възбуден от кръвопролитието. — И другият ще те насече на две!

Мъжът почти отскочи назад, но като видя, че Ерик забожда върха на меча в земята, леко наведе арбалета си.

— Нямаш ли каруцар? — попита Ру.

— Карам сам — отвърна търговецът.

— Значи сериозно пестиш режийните разноски — отбеляза Ру.

— Какво пък можеш да знаеш ти за режийните разноски? — изсумтя човекът.

— Знам едно-друго за търговията — рече Ру с безгрижен тон, който Ерик познаваше много добре: това показваше, че Ру почти няма представа за какво говори.

— Кои сте вие? — отново запита мъжът.

— Аз съм Рупърт — отговори Ру, — а името на едрия ми приятел е…

— Карл — прекъсна го Ерик. Не искаше да се знае кой е. Ру му смигна, като че ли сам бе мислил по този въпрос.

— Рупърт? Карл? Звучат ми като адвариански имена.

— Ние сме от Даркмоор — каза Ру. — В Даркмоор има много адварианска стока. Рупърт и Карл са доста обикновени имена.

— Аз съм адварианец — каза човекът и остави арбалета си. — Хелмут Гриндъл, търговец.

— На запад ли отиваш? — попита Ерик — Като гледам как си спрял фургона…

— Не — отсече Хелмут. — Конете ми са научени да ходят заднишком и да бутат впряга.

— Виж — Ерик почервеня, — и ние отиваме в Крондор, ако нямаш нищо против компания.

— Имам — отсече пак търговецът. — Справях се добре, докато онези двама разбойници не се опитаха да откраднат стоката ми, и тъкмо се готвех да убия и втория, когато вие свършихте това вместо мен.

— Сигурно — каза Ерик. — Виж, ние също отиваме в Крондор и ще е изгодно за всички, ако пътуваме заедно.

— Нямам нужда от пазачи и няма да плащам за наемници.

— А, почакай — добави Ерик, — не исках да кажа, че ще трябва да ни плащаш…

— Ще пазим заедно с теб — изтърси Ру — само за едната храна. Освен това мога да карам фургона.

— Каруцар ли си?

— Мога да управлявам до шест коня без проблем — излъга Ру. — Баща ми ме научи да водя четворка още като бях съвсем малък.

— Хм. — Хелмут се замисли. — Ще ви храня, но вие ще бъдете нощно време на пост, а аз ще спя с арбалета.

— Няма нужда да се опасяваш, майстор-търговецо — засмя се Ерик. — Ние може да сме убийци, но не сме крадци. — Мъжът не разбра горчивата му ирония и им махна да се приближат.

— По-хубаво да използуваме светлото още един час, така че стига сме бъбрили. Хайде да потегляме.

— Тръгвайте, аз ще ви догоня — каза Ру. — Вторият също имаше меч.

— Виж дали има и злато — извика Хелмут след него и като се извърна, каза на Ерик: — Сигурно ще излъже и двама ни, ако намери нещо. И аз така бих направил.

И без да дочака отговор, скочи на капрата и дръпна юздите. Преуморените и недохранени животни се напънаха и фургонът се заклатушка напред.