Реймънд Фийст
Кралицата на мрака (27) (Разказ за Ерик)

24.
Бягство

Ерик се обърна.

— Огньовете!

— Нищо не можем да направим! — викна сержантът.

Внезапно се появи Калис — проправяше си ожесточено път срещу тълпата. След него идваха Накор и Шо Пи.

— Трябва да се връщаме! — изкрещя дребният мъж.

— Какво да правим? — попита дьо Лунвил.

— Трябва да опазим пожарът да не загасне — каза Накор. Като че ли в подкрепа на думите му, дъждът увеличи силата си и се превърна в порой.

— Ако поддържаме огъня достатъчно буен, ще може да го загаси само голяма буря.

Затичаха към пожарите и Ерик се огледа за Ру. После извика с всичка сила:

— Назад към залива! Назад към пожарите!

Независимо от положението в града до пристанището се разгаряше истински бунт. Войниците, изпратени да пазят реда, се присъединяваха към хората, устремени към корабите. Това, че входът на пристанището беше запушен от потопени стари кораби и можеха да минат само плоскодънни лодки, въобще не интересуваше гражданите на Махарта.

Корабните екипажи правеха всички усилия, за да отблъснат хората, търсещи спасение, и някои от капитаните вдигнаха платна, за да се отдалечат от пристана. Няколко конници яростно препускаха по улицата право към тълпата.

— Вземете конете! — изкрещя Ерик и когато предният кон се забави и се вряза в човешката тълпа, младежът се хвърли, улови ездача за ръката и го смъкна от седлото. С един съкрушителен удар го повали в безсъзнание и той падна на земята. Може би това беше смъртна присъда, защото тълпата щеше да го смачка, но Ерик не можеше да изпита състрадание към човек, който си позволяваше да се нахвърля с коня си върху жени и деца, за да осигури собственото си бягство.

Очите на коня бяха изцъклени от страх и ноздрите му бяха разширени. Той се изправи на задните си крака и размаханите копита удариха някакъв невинен търговец, носещ последните си няколко бурканчета с ценни мазила, и го повалиха. Ерик помогна на човека да се изправи, без да пуска юздите, и кресна:

— Дръж се, човече! Ако паднеш, си мъртъв!

Мъжът кимна и Ерик го пусна — нямаше повече време за губене. Яхна коня и забеляза, че Калис и другите са последвали примера му, с изключение на Накор, който беше нападнат от последния конник. Ерик пришпори коня и тъкмо когато Накор щеше да бъде съсечен от надвисналия ятаган, измъкна собствения си меч и с един замах свали конника от седлото.

Накор скочи на коня и каза:

— Благодаря ти. Грабнах юздите, без да помисля как да го убедя да ми заеме коня си.

Ерик пришпори коня си, изпревари Накор и се понесе по улиците след Калис и дьо Лунвил.

Множеството се поразреди. Дъждът беше силен и когато минаха покрай малкото заливче, видяха, че пламъците вече стихват.

Ерик се приближи до огъня колкото е възможно по-близо — последното му препятствие беше потокът, в който се бе превърнала улицата. Конят се стряскаше от пламъците, но здравата ръка на Ерик стискаше силно юздите и не му позволяваше да лудува.

Първият кораб, който бяха запалили, почти беше угаснал — буйният преди огън едва припламваше. Ерик видя една изоставена къща от другата страна на улицата и се насочи натам. Скочи от седлото, плесна коня по задницата и го отпрати.

Втурна се в къщата и видя, че мебелите са преобърнати. Може би от крадци или от самото семейство, отчаяно решило да прибере ценните си вещи преди огънят да ги стигне. Грабна един стол, изтича през широката улица и го хвърли в пламъците. Както бе предположил Накор, огънят отново се разгоря въпреки дъжда, който като че ли преминаваше в ситен ръмеж.

В следващата къща Ерик намери повече изоставени леснозапалими вещи и ги хвърли в огъня. Накрая се увери, че скелето и корпусът ще продължат да горят, но когато погледна надолу към кея, сърцето му се сви от тревога. Само неговият пожар беше достатъчно силен, за да устои на дъжда, и това беше единственото, което можеше да направи сам човек.

Изтича към следващия пожар, който почти беше угаснал, и видя на другата страна на улицата магазин. Широките дървени врати бяха строшени и отворени и висяха само на една панта. Ерик грабна едно от крилата на вратата и го занесе до края на улицата, която свършваше над корабостроителницата. Захвърли дървената врата колкото се може по-далеч и тя се стовари върху пожарище, от което изскочиха искри. Не можа да направи нищо, само още повече намали пламъците.

Ерик изруга и се върна в магазина. Рафтовете бяха почти недокоснати. Който беше разбил вратите, бе погледнал вътре и бе побягнал, без да намери нищо ценно. Ерик мина тичешком през помещението и в задната част видя метри корабно платно. Нещо повече, откри и смола в бурета. Бързо изтърколи едно навън, вдигна го и го хвърли така, че то падна в средата на огъня. Бурето се пръсна и смолата незабавно подсили огъня. Ерик се дръпна. В следващия миг към небето изригна фонтан от пламъци.

Накор дотича и попита:

— Какво беше това хубаво „пуух!“?

— Смола — отвърна Ерик. — Вътре. — Затича към магазина и дребният мъж го последва и започна да тършува, като оглеждаше всичко, което можеше да му послужи. Изнесе няколко по-малки буренца и ги постави отпред, после пак хукна вътре. Минута по-късно се върна отново, търкаляйки едно буре. През това време Ерик хвърляше в пламъците всичко наред.

Спряха и погледнаха към небето на запад. Мостът от светлина беше стигнал върха на дъгата си, сааурците и наемниците в предния край стояха на десетки метри над водата.

— Ех, да знаех някакъв номер, момче! — каза Накор. — Ако можех да унищожа това нещо — той щракна с пръсти, — щеше да е страшно зрелище да ги гледаме как падат в реката.

Двамата рамо до рамо затъркаляха две бурета по павираната улица към третия док.

— Защо магьосниците, които са тука, не мислят за това? — попита Ерик, запъхтян от усилието.

— Бойната магия е трудно нещо — отвърна Накор. — Магьосникът прави номер. Друг магьосник контрира номера. Трети се противопоставя на втория. Четвърти се опитва да помогне на втория. И така всички се мъчат да се надхитрят, а армията напредва и ги коли. Много е опасно и малцина искат да опитат.

— Едно нещо ме изненадва. — Накор се спря, като стигна до рампата, водеща надолу към централната постройка на корабостроителницата, потънала в пламъци, и изрита бурето. — Този номер много лесно може да бъде контриран, ако оставиш време на един силен магьосник да го изучи. Много от пантатийците работят заедно върху този мост. Почти всеки змиежрец се съсредоточава заедно с тях. Много трудна работа. Лесно е да се разбие. Като да разпориш чувал. Дърпаш нужното влакно по шева и зърното изтича. — Ерик го погледна очакващо. Накор се ухили. — Не знам как. Но Пъг от Звезден пристан или може би някои от Великите на цураните може да го направи.

Ерик затвори за момент очи, после каза:

— Е, ако те не искат да дойдат да ни помогнат, смятам, че трябва да го направим сами. Хайде!

Побягнаха обратно към магазина и Накор продължи:

— Но ако Пъг или някой друг мощен магьосник опита, Изумрудената кралица има още много магьосници, готови да го превърнат в пепел, ако…

Той внезапно се спря.

— Сетих се нещо!

— Какво?

— Иди намери останалите. Кажи им да откраднат един кораб тук, в залива. Не чакай. Веднага тръгвай. Излизайте бързо от пристанището. Аз ще се погрижа за пожарите.

— Накор, как? — попита Ерик.

— Ще ти кажа после. Даде ми страшна идея! Сега тръгвай! Бързо се махайте оттук! — Дребният мъж хукна към магазина, а Ерик си пое дълбоко дъх, обърна се, насили изтощеното си тяло отново да затича и тръгна да търси Калис и другите.

 

 

В другия край на залива откри Калис, дьо Лунвил и Шо Пи, които мъжки се трудеха да разпалват огньовете. Двама мъртви пазачи наблизо показваха, че някой се е противил.

Дъждът се усилваше. Ерик дотича до Калис и викна:

— Накор каза да вземем кораб и да се измъкваме веднага.

— Има още много за палене — каза капитанът.

— Каза, че той ще се погрижи за това. Бил замислил голям номер.

Калис пусна една широка дъска, която се готвеше да хвърли в разгарящия се огън, и попита:

— А ти видя ли някакъв кораб или гемия?

Младежът поклати глава.

— Не, но не съм и търсил.

Затичаха обратно по пътя, докато не стигнаха до първите каменни стълбища, водещи към по-долните части на доковете. Дъждът се беше превърнал в истински потоп, който замъгляваше мистичната дъга, изминала вече по-голямата част от разстоянието между отсрещния бряг и града.

— Там има нещо — каза Ерик и се взря през плътния дъжд.

— Прекатурена е — каза капитанът, като погледна натам, където сочеше младежът.

Продължиха покрай залива и всеки път, когато мислеха, че са открили нещо, виждаха или че е обърнат корпус, или повреден корабен нос.

Изведнъж Шо Пи извика:

— Там! Завързана е за една шамандура!

Калис хвърли оръжията си и скочи във водата. Ерик пое дъх и се хвърли след него. Следваше капитана по шума от плуването, дори не го и поглеждаше. Всяко замахване заплашваше да му бъде последното, защото изтощението и студът изсмукваха малкото останали му сили.

Най-после стигнаха. Беше рибарска гемия с дълбок централен сектор, до половината пълен със солен разтвор, за да пази рибата. Единствената мачта лежеше до перилата отдясно.

— Някой от вас може ли да управлява това нещо? — попита Калис.

Докато с мъка се прехвърляше през борда, Ерик се обади:

— Знам само това, което научих на „Отмъстителя“. Все пак идвам от планините.

— Като че ли никъде няма платно — каза дьо Лунвил, наведе се под една пейка и намери два чифта гребла.

Калис седна, взе единия чифт и нагласи греблата в металните скоби, докато дьо Лунвил режеше въжето, за да освободи гемията от клатушкащата се шамандура. После нагласи втория чифт весла и започна да гребе в такт с Калис.

Шо Пи намери руля и кормилен лост и ги извади. Ерик беше мокър до кости, капнал от умора и всичко го болеше, но беше почти благодарен, че може просто да си стои и да не прави никакви движения.

— Някой да е виждал Ру? — попита Ерик. — Или Джедоу или Натомби?

Дьо Лунвил поклати глава и на свой ред попита:

— Къде е Биго?

— Умря — отвърна Ерик.

— Намери ведро — каза дьо Лунвил. — Ще се влачим като мравки, ако оставим вътре толкова вода. И изгреби и разтвора.

Ерик се огледа и в един сандък откри голямо дървено ведро. Вдигна го и попита:

— Какво да правя с него?

— Виж къде се е събрала вода, пълни го и я изливай през борда — отвърна дьо Лунвил.

— Ох — въздъхна Ерик и клекна. Гемията имаше малко трюмно помещение и там се бе събрала вода. Младежът потопи ведрото и го напълни до половината.

Ако не се броеше разтворът, водата се събираше само от дъжда и той бързо я изчерпи. После погледна напред.

Тесен проток откриваше пряк достъп до устието на реката. Калис извика на Шо Пи:

— Дръж този курс. По-дълбокият канал за големите кораби води към главното пристанище. Тази лодчица може би ще се промъкне между потопените стари корита, но не искам да пробвам.

— При този хаос в пристанището ще трябва да търсим по-малката от двете злини — обади се Ерик.

— Продължавай да изчерпваш водата — каза му дьо Лунвил.

 

 

Прозвуча странен, изпълнен с напрежение сигнал и Пъг се изправи. Нощта преваляше и той беше заспал. Наметна халата си, защото вратата на неговото спално помещение беше оставена отворена. Миранда, облечена в тънка прозрачна тъкан, попита:

— Какво е това?

— Тревога — каза Пъг. — Поставил съм наблюдатели по целия Новиндус, за да мога да следя какво става там, без да рискувам да привлека вниманието към себе си. — Той махна с ръка и звукът престана. — Град Махарта.

Бяха започнали да се разбират добре през няколкото седмици, откакто Миранда беше останала с Пъг в Звезден пристан. Тя откри, че работата е доста забавна и че много от „загадките“ около Пъг не са нищо повече от обикновени сплетни.

Когато „изчезваше“, той обикновено беше някъде наблизо, но не можеше да бъде забелязан. Използуваше магическа врата, за да напуска Звезден пристан и да се връща на Острова на чародея, когато пожелае, и обикновено това ставаше през нощта. Там винаги го очакваха ястия, както и изпраното му бельо, което предизвика възторга на Миранда.

— Какво смяташ да правиш? — попита тя. — Да отидеш там ли?

Пъг изгледа тъмните очи, които го изучаваха, и отвърна:

— Не. Това може да е клопка. Ела, ще ти покажа нещо интересно. — Той я изведе от покоите, влязоха в кулата, издигната точно в центъра на твърдината на Звезден пристан, и тръгнаха надолу по стълбите.

— И защо не си наметнеш нещо? Така ме разсейваш повече, отколкото ако спиш съвсем без дрехи.

Миранда му отвърна с лека усмивка, върна се в стаята си и бързо нахлузи една рокля. За чорапи, обувки и така нататък щеше да се погрижи по-късно.

Върна се при Пъг и заслизаха по стълбището. Тя отдавна беше усетила, че Пъг я смята за привлекателна, и няколко пъти беше мислила за него в по-интимен план, но никой от двамата все още не бе направил първата стъпка. Откакто беше в Звезден пристан, тя спеше в стаята до неговата.

Между тях се бе изградило особено доверие, макар че засега Миранда избягваше да говори много за себе си. Тя имаше бърз ум, съобразителност и същото сухо чувство за хумор, което Пъг си беше изработил през годините. Той й беше поверил да се грижи за дома му и тя беше влизала в повечето стаи, но не във всичките. Няколко бяха заключени и когато го попита защо е така, той й отговори, че там имало неща, който не би желал да показва на никой друг, и бързо смени темата.

Спряха пред една врата, Пъг махна с ръка и тя безшумно се отвори. Миранда разбра, че тук действа някакво заклинание, но не беше усетила никаква магия, когато преди месец бе оглеждала вратата.

В стаята имаше голямо разнообразие от пособия за гадаене. Под синя кадифена покривка беше поставен сферичен предмет и когато Пъг свали покривката, Миранда видя съвършен кристален глобус.

— Това ми е наследство от майстор Кълган, който умря преди много години. Изработено е от Алтхафайн от Карс. — Тя кимна; беше чувала името на легендарния производител на магически предмети. Когато Пъг прокара ръка над глобуса, кристалът се покри с млечнобяла пелена. Вътре в кълбото се образува непрозрачен облак с постоянно сменящи се очертания. С друг жест Пъг създаде около облака розови отблясъци.

— Този предмет осигури на Кълган първото доказателство, че имам някакъв талант — каза той тихо и добави: — Преди много, много време.

— Какво може да прави това кълбо?

— Това е уред за наблюдение и най-чудесното е, че е много чувствителен и потаен. Наблюдаваните същества би трябвало да имат много изострено чувство, за да усетят действието му. — Той се отпусна на един стол и посочи на Миранда да седне до него.

— Проблемът е, че това, което го прави много потаен и скрит, същевременно го превръща и в доста глупав уред. Ако не знаеш какво търсиш, той не може да ти помогне.

— За щастие, знам къде съм разположил всеки наблюдател. — Той направи едно движение и Миранда усети магическата вълна. Пъг продължи:

— Нека видим какво става в Махарта. Сега там би трябвало да е някъде към десет сутринта.

Той съсредоточи волята си и градът се появи в кристала, сякаш гледан от птичи поглед. Беше потънал в дим и тъмни облаци.

— Какво разклаща твоя наблюдател?

— Това е, защото се опитвам… Тук, мисля, че е тук.

Гледната точка в кълбото се смени и видяха моста от светлина над реката и армията върху него. След като го наблюдава известно време, Пъг затвори очи.

После отново ги отвори за малко.

— Едно е характерно за пантатийците: имат малко неща, които човек би нарекъл съвършено изкусни. Докато не ги атакувам пряко, не могат да разберат, че ги наблюдавам.

— Ще падне ли Махарта? — попита Миранда.

— Изглежда, че да — отвърна Пъг.

— А Калис?

— Ще се опитам да го открия — рече Пъг.

Затвори очи и сцената в кристалния глобус пак се промени. Когато погледна отново, променящите се цветове в сферата се оформиха в картина. Малка рибарска гемия, движена с гребла от двама души, в която имаше още двамина, напредваше по развълнуваните води. Пъг увеличи картината и видяха, че първият човек в лодката е Калис — гребеше със свръхчовешка сила.

— От само себе си се разбира, че трябва да му помогнем, нали? — попита Миранда.

— Трудно ще е, без да позволим на пантатийците да разберат къде сме. С някои мога да се справя. Онези, които пазят моста…

— Знам — каза тя.

Пъг я погледна.

— Ти го обичаш, нали?

— Калис ли? — Тя замълча за малко. — Да, в известна степен. Той е уникален и аз чувствам, че… между нас има връзка.

— Отдавна не съм изпитвал подобно нещо към някого. — Лицето на Пъг бе непроницаемо. Той погледна отново глобуса и каза:

— Бихме могли да опитаме…

Внезапно в топката блесна оранжева светлина.

— Какво е това? — попита Миранда.

 

 

— Какво е това? — извика дьо Лунвил, когато оранжевата светлина избухна от доковете.

Те упорито напредваха срещу настъпващия прилив и вече минаваха границата на устието и навлизаха в самата река. Вятърът се беше усилил, дъждът също и Ерик трябваше да изчерпва водата с все сили.

За момент никой не проговори. Въпреки старанията им да подсилят огньовете, дъждът пак ги беше угасил. Дори и най-големият пожар беше почнал да стихва. И каквато и да беше идеята на Накор, тя все още не беше дала знак за себе си. А после в далечината се чу глух тътен, миг по-късно последван от огромен сноп бяла енергия, която се стовари надолу от моста към центъра на корабостроителниците.

Огромно кълбо оранжев пламък се издигна във въздуха, последвано от виеща се дебела колона черен пушек. Звукът от експлозията отекна болезнено в ушите им въпреки разстоянието, момент по-късно вълна от нагорещен въздух ги удари като ураганен пристъп.

— Греби! — кресна Калис.

Ерик усилено изчерпваше водата от гемията, но обърна глава и погледна назад. Шо Пи също гледаше напрегнато натам.

— Вижте! — кресна той, когато тънка стрела от синя светлина се издигна от доковете и удари предния край на светлинния мост.

За броени секунди друг могъщ енергиен удар се стовари върху района на пристанището, като взривяваше здания и опожаряваше всичко. Два кораба, закотвени на брега за предстоящ ремонт, които до момента не бяха повредени, потънаха в огън.

Сега половината корабостроителница беше обхваната от силни пожарища, достатъчно горещи, за да не може силният дъжд да загаси пламъците. Калис и дьо Лунвил налягаха на греблата. След няколко минути друга синя светкавица отново удари магическия мост.

Третият удар отгоре беше мощен колкото първите два, взети заедно, и всичко по крайбрежието лумна в пламъци.

— Накор! — внезапно се изсмя дьо Лунвил.

Дори Калис не можеше да скрие учудването си.

— Но той каза, че не разполага с никаква магия срещу моста — обади се Ерик.

— Но те не знаят това — рече дьо Лунвил и посочи с брадичка моста, който вече почваше да се извива надолу към Махарта. — Каквото и да прави, те мислят, че е опит за нападение, и така свършват работата вместо нас! Ще опожарят половината град, докато се опитват да опекат малкия лудльо!

Внезапно Ерик започна да се смее. Не можеше да се спре. Представи си дребния мъж, който танцува от място на място, като по някакъв начин избягва разрушителната мощ, стоварвана от пантатийците върху него.

— Това е илюзия — каза Шо Пи. — Змиежреците са готови за битка, те не се занимават с въпроса дали това е само илюзия. Действуват, като че ли е истинско нападение.

Друга синя стрела се отправи към небето и друг гръмовен отговор я последва, и по-голямата част от крайбрежния район на града избухна в пламъци.

— Богове! — прошепна Ерик. — И как ще се измъкне от всичко това?

 

 

Миранда внимателно гледаше блестящата картина в глобуса.

— Какво все пак става там?

— Някой е създал впечатление у пантатийците, че са контраатакувани, и те изразходват голяма част от енергията си, опитвайки се да разрушат това, което се опитва да им се противопостави.

— Можем ли да помогнем?

— Това, което става, — каза Пъг, — ме кара да мисля, че бих могъл да пробутам нещо, което ще направи живота на Изумрудената кралица ад. — Той затвори очи и Миранда усети как силата се стича към него. После Пъг леко помръдна устни и подобно на музика в помещението се завихриха могъщи енергии.

Миранда се облегна, за да наблюдава и да чака.

 

 

Всеки път, когато пламъците избухваха с нова сила и Ерик решаваше, че Накор най-накрая е загинал, друга синя стрела удряше по моста и отново кълбо от адски огън връхлиташе върху града. Сега цялата крайбрежна ивица беше в пламъци — от залива на корабостроителницата до главното пристанище. Когато поеха по реката към океана и пресякоха надигащата се приливна вълна при входа на пристанището, можаха да видят как грамадните кораби пламтят в сухите докове. Ерик се опитваше да не мисли за Ру, останал в средата на този огромен пожар, сред паникьосаната тълпа, която нямаше друг изход, освен да се хвърли във водите на пристанището.

Минаха зад опасните крайбрежни скали и заплуваха покрай дългия вълнолом, по който бяха влезли в града. Ерик забеляза някакво движение и викна:

— Какво е това там?

В проливния дъжд се виждаше трудно, но Калис отвърна:

— Някои от нашите хора.

Каза на Шо Пи да се приближи колкото се може по-близо към скалите. Ерик се вгледа по-внимателно и забеляза, че това са трима мъже от онези, които се бяха загубили в нощта, когато преминаваха реката. Единият изглеждаше сериозно ранен, а другите двама трескаво махаха с ръце.

— Трябва да доплувате — викна им Калис. — Опасно е да се приближаваме повече до вълнолома.

Мъжете кимнаха и единият веднага се хвърли във водата. Другият прихвана ранения и двамата внимателно заплуваха към гемията.

Единият от мъжете беше Джедоу и Ерик се зарадва да го види. Но от неговата група беше останал само Шо Пи. Ру и Луис не бяха между хората на скалите. Нито път Грейлок.

Докато Калис се готвеше отново да грабне греблата, Ерик дочу нещо.

— Чакайте! — каза той и отново впери поглед към вълнолома.

Една фигура се приближаваше на бегом към тях, като лъкатушеше между камънаците. Сякаш товар падна от раменете на Ерик — това беше дребният му приятел. Ру тичаше към тях и махаше с ръце.

— Виждаме те! — викна Ерик и също замаха с ръка.

Ру се приближи по вълнолома колкото се може по-близо до лодката и внимателно навлезе в бурната вода. В същото време, без да се замисля, Ерик скочи през борда и заплува насреща му.

Съвсем изтощен преди минути, сега той беше почувствал нов прилив на сили, заради радостта от срещата си с Ру, и бързаше да помогне на по-слабия си приятел: размахваше ръце във водата с всичките сили, които имаше. Стигна до дребния младеж и почти го повлече, почти го вдигна на гръб и заплува обратно към гемията.

Хвърли Ру вътре, надигна се над перилата и остави другите да му помогнат да се изкачи. Друсна се на дъното на гемията и попита:

— Какво те забави?

— Някакъв проклет кон ме срита и едва не ми счупи крака. — Той се отпусна на дъските. — Знаех, че ако някой успее да се измъкне от пристанището, може би ще мине оттук. Ето ме и мен.

— Умно — каза дьо Лунвил. Двамата с Калис вече гребяха. — Сега започвай да изчерпваш водата.

— Какво да правя? — попита Ру.

Ерик посочи ведрото на дъното на гемията.

— Взимаш го, пълниш го, после го изливаш през борда.

— Ама аз съм ранен — протестира Ру.

— Сърцето ми кърви за тебе. Изчерпвай!

Като огледа гемията, където нямаше човек без рана, Ерик попита:

— Знаеш ли нещо за Натомби и Грейлок?

— Натомби загина — каза Ру. — Един войник го удари изотзад, докато той се опитваше да се справи с друг. Не съм виждал Грейлок, откакто започнахме да се изтегляме от пристанището.

— Говорете си колкото искате, но почвайте веднага да изчерпвате — каза дьо Лунвил.

Ру измърмори нещо под нос, но взе ведрото, напълни го с вода, събрана на дъното на гемията, и я изля през борда.

 

 

Във въздуха се появи някаква нова сила и пеещ звук накара всички да погледнат към града. Гребяха повече от час, бяха се отдалечили доста от входа на пристанището и вече можеха да намалят малко темпото. Сега се обърнаха на северозапад и се насочиха покрай брега към Града на Змийската река.

Мостът от светлина почти беше приближил другия бряг и сега армиите го изпълваха от единия до другия край. Но странният тревожен звук, достатъчно силен, за да накара мъжете в лодката да се намръщят, се ширна навсякъде и макар че не можеха да видят толкова отдалеч, Ерик си помисли, че това е доста мъчително и за хората върху моста.

После мостът внезапно изчезна.

Ру ахна.

Момент по-късно се чу оглушителен тътен и стена от горещ въздух ги удари, донасяйки някакво плющене, по-силно и от рева на морето.

— Някой премахна моста — каза Шо Пи.

Дьо Лунвил се разсмя. Гаден, мръснишки смях. Ерик го погледна и попита:

— Какво има?

— Как мислите, онези сааурци на моста знаят ли да плуват?

Джедоу се ухили до уши и каза:

— Колкото висок беше този мост, питам се знаят ли и да летят.

— Май бяха поне няколко хиляди, нали? — намигна Ру.

— Колкото повече, толкова по-добре — каза дьо Лунвил. — Сега, момчета, някой трябва да дойде и да ме смени. — И внезапно се захлупи по очи.

Ру и Шо Пи го преместиха, а Ерик зае мястото му.

— Беше ранен в ръката — обясни Ерик.

Шо Пи внимателно прегледа сержанта и каза:

— И тук, от тази страна на гърдите. Загубил е много кръв.

Джедоу пое лоста на кормилото и Калис каза:

— Мисля да гребем до зори, после ще слезем на брега. Така ще бъдем далеч по-напред от всички, които отпътуваха след нас, и може би ще намерим място да починем малко.

— Капитане! — изправи се Шо Пи.

— Какво има?

— Мисля, че виждам кораб — каза исаланецът и посочи напред.

Калис спря да гребе и се обърна да види. Едно бяло петно се очертаваше на фона на тъмните димни облаци.

— Надявам се да са приятелски настроени — каза Ру.

След момент Калис се обърна и не се опита са скрие широката си усмивка.

— Да благодарим на боговете! Това е „Рейнджър“!

— О, направо ще разцелувам капитана — каза Джедоу.

— Стига де! — обади се Ру. — Нали искаме да ни вземе, а не да побегне от теб.

Мъжете се разсмяха. Калис каза:

— Започвайте да размахвате неща, които да привлекат вниманието им.

Мъжете се изправиха и започнаха да размахват мечове, като се опитваха да уловят последните слънчеви лъчи, колкото и слаби да бяха те, и да ги отразят върху стоманата. Други пък въртяха във въздуха ризите си.

Накрая корабът започна да завива към тях. След известно време, което им се стори безкрайно, се приближи достатъчно и един мъж от носа извика:

— Вие ли сте, лорд Калис?

— Прати помощ! Имам ранени.

Корабът забави хода си и моряците се спуснаха по въжени стълби, като помогнаха на ранените бойци да се качат на борда. Гемията беше оставена да се носи по вълните и след като бяха вече на борда, капитанът дойде и каза:

— Радвам се да ви видя.

Очите на Ерик се разшириха.

— Ваше височество — прошепна той.

Николас, принцът на Крондор, каза:

— Тук съм само адмирал.

— Как убедихте краля да ви позволи да тръгнете на път? — попита Калис.

— Щом „Рейнджър“ се върна с разузнавателните данни, които бяхте изпратили, казах на Боррик, че тръгвам. В Крондор е Ерланд, заедно с Патрик, и действа като регент — сега и двамата сме там, където трябва да бъдем. По-късно ще ти разказвам за дворцовите интриги. Сега слезте долу и си намерете сухи дрехи за преобличане.

Калис кимна.

— Трябва бързо да се отдалечим оттук. Има много неща за разказване.

— Господин Уилямс! — викна принц Николас.

— Слушам, сир?

— Обърни към морето и вдигни всички платна. Поемаме за вкъщи!

— Слушам, сир! — дойде отговорът.

Ерик беше сигурен, че долови облекчение в гласа на стария моряк. Заведоха ги долу и младежът в полусъзнание усети, че някой го съблича и го слага на топла койка. Събуди се чак на другата сутрин.

 

 

— Възползува се от възможността — каза Миранда.

— Не твърде много. Не повече от това, което ми предоставиха обстоятелствата — усмихна се Пъг. — Всичко, което направих, бе да ги раздразня. Градът вече беше в ръцете им.

— А по-нататък?

— Ще продължим да чакаме — каза Пъг и за миг тя го видя раздразнен от необходимостта да прави това. — Когато кралицата е готова да направи следващия си ход и като ни покаже как ще се разпореди с нещата, ще знаем какво да правим.

— Мисля си — каза Миранда, — че трябва да попътуваме.

— Къде?

— Някъде, където е топло и приятно и има празни плажове. Заключени сме между тия книги тук вече месеци и не сме по-близо до това да открием ключа към загадката.

— Тук грешиш, скъпа — каза Пъг. — От известно време вече знам къде е ключът. Ключът е Черният Макрос. Проблемът е къде се намира проклетата ключалка.

Миранда стана, приклекна до него, сложи ръцете си на раменете му и каза:

— Защо да се безпокоим за по-нататък? Имам нужда от почивка. А също и ти.

— Знам точното място — засмя се Пъг. — Топли плажове, малко развлечения — ако канибалите не те забележат — и ще може да се отпуснем.

— Хубаво — отвърна тя и леко го целуна по бузата. — Ще си приготвя нещата.

Когато Миранда излезе, Пъг се отпусна на стола си и се замисли за тази странна жена. Лекото докосване на устните й беше малък жест, но го развълнува и той знаеше, че това е открита покана, може би отдавна назряло решение. Не беше намерил време да се свърже с жена, откакто съпругата му беше починала, преди близо трийсет години. Беше имал любовници, но те бяха жени за мимолетно развлечение. Миранда може би беше нещо съвсем друго.

Внезапно се усмихна и се изправи — осъзна, че именно един такъв самотен плаж е идеалното място, за да открие нейните съкровени тайни. По това време на годината северният голям архипелаг беше прекрасно място и там имаше много повече пустинни острови, отколкото населени.

Когато се върна в покоите си, Пъг почувства бодрост в стъпките си, бодрост, каквато не бе усещал от времето, когато беше младо момче, и внезапно разбра, че бедите на този свят са някъде далеч от него, поне за известно време…

 

 

Ерик гледаше белите вълни от двете страни на носа. Ру му бе съобщил какво е станало: принц Николас беше тръгнал от Крондор със завърналия се „Фрийпорт Рейнджър“ и бе поел лично командването на операцията. Беше прочел докладите, написани и изпратени му от Калис след първата среща с Хатонис, и беше в течение на придвижването на противника. Беше оставил „Тренчард Отмъстителя“ закотвен край Града на Змийската река и се беше спуснал покрай брега — смятал, че е възможно Калис и хората му да поемат именно по този маршрут.

Беше престоял в пристанището на Махарта един месец и когато агентите в града му бяха донесли за приближаването на противника и за предстоящото блокиране на пристанището, беше вдигнал котва и отплувал напук на градските стражи и ядосаните пристанищни служители. После „Рейнджър“ се бе изплъзнал от един преследващ ги патрулен съд и бе стоял в открито море около седмица.

Когато забелязали първите димни облаци от битката, Николас дал заповед да се прикрият до крайбрежната линия, толкова близо, колкото позволява релефът на района, за да наблюдават какво става на брега. Отново се беше приближил към пристанището, за да огледа обстановката по-добре — и тогава бяха срещнали рибарската гемия с остатъците от дружината на Калис.

Дьо Лунвил излезе на палубата — гърдите и ръката му бяха превързани — и застана до Ерик.

— Как е?

— Добре — вдигна рамене Ерик. — Всички си почиват. Още съм скапан, но ще се оправя.

— Справи се добре — каза дьо Лунвил.

— Направих каквото можах — отвърна Ерик. — Какво ще правим сега?

— Сега ли? — Дьо Лунвил го погледна учудено. — Нищо. Връщаме се у дома. Отиваме до Града на Змийската река, съобщаваме на старейшините на клана всичко, което знаем, в случай че Хатонис и Праджи не са стигнали дотам, после се качваме на „Тренчард Отмъстителя“ и поемаме към Крондор. И когато пристигнем, си вече свободен човек.

Ерик замълча за момент, после каза:

— Това е странна мисъл.

— Какво е странното? — намеси се Ру, пристъпвайки зад тях, и се прозя. — Не вярвах, че ще доживея деня, когато ще се събудя на борда на кораб.

— Току-що казвах, че да си свободен човек ми звучи някак си необикновено — отвърна Ерик.

— Понякога още усещам примката около врата си — каза Ру. — Знам, че не е там, но пак я усещам.

Ерик кимна.

— Питах се какво планирате да правите след това, вие двамата? — каза дьо Лунвил.

Ерик вдигна рамене, но Ру се обади:

— Има един търговец в Крондор, с грозна дъщеря. Мисля да се оженя за нея и да забогатея.

Дьо Лунвил се разсмя. Ерик само поклати недоверчиво глава.

— Говориш за Хелмут Гриндъл, нали?

— Точно за него — каза Ру. — Имам план, който ще ме направи богат за година, най-много две.

— И какъв е той? — попита дьо Лунвил.

— Ако ви разкажа и кажете на някой друг, тогава какво ще бъде моето предимство?

— Сигурно никакво. — Сега сержантът беше истински развеселен. После се обърна към Ерик. — А ти?

— Не знам — каза младежът. — Ще се върна в Рейвънсбърг да видя мама. После ще видя.

— Смятам, че няма да ви обидя, момчета, като ви кажа, че ви очаква награда в злато.

Ерик се усмихна, а очите на Ру светнаха от възторг.

— Достатъчна сума, за да откриеш ковачница — допълни дьо Лунвил.

— Това ми изглежда като далечна мечта — каза Ерик.

— Добре — допълни сержантът. — Чака ни дълъг път и ще можеш да си мислиш за нея. Но имам и предложение.

— Какво? — попита Ерик.

— Тази битка беше само една от многото, нищо повече. Те са ранени, но са далеч от гибелта си. Това, че изгорихме доковете, ни даде няколко години допълнително. Може би пет или шест, според Калис, после отново ще почнат бързо да строят кораби. Хатонис и другите ще водят бойни действия, като периодично ще нападат товарите с дървени трупи, които ще бъдат смъквани от планините, и ще потопяват баржите в реките; това ще ги забави допълнително, но така или иначе флотилията ще бъде построена. Имаме агенти по цялата територия и ще подпалим някои от корабите и за кратко време ще ги изтормозим доста, но рано или късно…

— Те ще се появят — довърши Ерик.

— През Безкрайното море право в Горчивото море, пред вратите на Крондор. — Той махна към Махарта, която вече не се виждаше. — Помислете какво ще стане, ако това се случи с града на принца.

— Неприятна мисъл — съгласи се Ру.

— Ние с Калис имаме да вършим доста работа. И ми трябва ефрейтор.

— Ефрейтор ли? — каза Ерик.

Ру се ухили.

— Имаш закваска, момче, макар че не си се обучил достатъчно. По дяволите, Чарли Фостър беше добродушен младеж, според общоприетите схващания, преди да се занимая с него. Две години с мен и ти ще плюеш клинци и ще пикаеш мълнии!

— Да служа в армията ли?

— Това не е точно армия — каза дьо Лунвил. — Николас ще даде на Калис мандат, подписан лично от краля. Ще създадем войска, невиждана досега. Ще ги обучаваме и ще ги школуваме и като свършим, ще разполагаме с най-добрите бойци в историята.

— Не съм сигурен — каза Ерик.

— Помисли си. Това е важна работа.

— Малко съм уморен от убиване засега, сержант — отвърна Ерик.

Дьо Лунвил понижи глас и продължи твърдо, но тихо:

— Това е, защото работата е важна и ти си тъкмо човекът за нея. Ние ще подготвим бойците си да оцеляват.

Той потупа младежа по рамото.

— Пътуването е дълго. Имаме много време за разговори. Сега ще отида да си почина.

Ерик и Ру го гледаха как се отдалечава. После Ру се обади:

— Ще приемеш службата, така ли?

— Вероятно — отвърна Ерик. — Не знам дали искам да съм войник до края на живота си, но може би имам заложби за това и по някакъв начин то ме привлича, Ру. Вкъщи никога не съм усещал нещата по този начин. Винаги съм бил „копелето на барона“ или „синът на оная лудата“. — Той замълча за момент, после каза: — В армията на Калис просто ще бъда ефрейтор Ерик. — Усмихна се. — Освен това нямам амбицията да стана богаташ като теб.

— Тогава ще забогатея и за двама ни.

Ерик се засмя, после двамата останаха смълчани за момент, като осмисляха простия факт, че са оцелели и могат да мислят за бъдещето си.