Реймънд Фийст
Кралицата на мрака (26) (Разказ за Ерик)

23.
Яростна атака

Ерик примигна.

Лют дим изпълваше въздуха на километри и забулваше всичко. Хапещият вятър носеше миризмата на изгорено дърво и на леш.

Накор яздеше до Ерик в задната част на колоната.

— Лошо, много лошо — отбеляза той.

— През изтеклата седмица не видях много неща, които да не са много лоши — каза Ерик.

Бяха пътували повече от четири седмици, пресичайки равнината към Махарта. Арената на бойните действия започваше да се пълни с групи, минаващи в различни посоки: патрули от напредващата армия, малки отряди наемници, решили да напуснат града, вместо да се сражават — те отстъпваха на дружината на Калис достатъчно място за лагеруване, макар две от тях да се опитаха да се пазарят. Когато ставаше ясно, че Калис не иска да влиза в битка, се съгласяваха да делят лагера и новините.

Вестите бяха лоши. Ланада беше паднала в резултат на предателство. Никой не беше сигурен как е станало, но очевидно бяха успели да убедят по някакъв начин жреца-крал да изпрати войската си на север, оставяйки града на грижите на една малка дружина. Оказало се беше, че водачът на тази дружина е агент на Изумрудената кралица, и той бе отворил портите на града на голяма сааурска военна част, идваща от югозапад. Населението се беше прибрало за спане след големи чествания при изпращането на войската — бойните слонове на жреца-крал с изострени като бръснач бивни и железни шипове, поставени около краката им, бяха излезли извън градските порти, като кошовете на гърбовете им бяха пълни с воини, готови да изпратят смъртоносен дъжд от стрели към нападателя. До тях бяха крачили кралските Безсмъртни, частната армия на раджите на Махарта, набрана от маниаци, използуващи специални наркотични вещества, всеки един способен да се бие с такава сила и смелост, каквато нормалният човек не можеше да постигне. На Безсмъртните беше обещана голяма слава и по-добър живот след като се преродят, ако загинат в служба на раджата.

На следващата сутрин градът бе паднал в ръцете на сааурците и населението бе събудено от викове и писъци — нападателите преравяха всяка къща, като откарваха всички, до последния старец, жена и дете на централния площад пред двореца на жреца-крал. Той излезе от покоите си под стража и каза на гражданството, че вече ще се подчиняват на Изумрудената кралица. Той и жреците му бяха отведени обратно в двореца и оттогава не се бе чуло нищо за тях.

Войската на Ланада беше изпратена на север, за да се сражава с армия, която вече беше зад гърба й, и се завърна по заповед на генерала на жреца-крал, който беше предал командуването на генерал Фадавах, а после се беше присъединил към господаря си в палата. В града плъзнаха слухове, че жрецът-крал, неговите министри и генерали били екзекутирани и изядени от сааурците.

Едно беше ясно: завоеванието напредваше бързо. С падането на Ланада, извършено почти безкръвно, генерал Фадавах беше изтеглил още по-големи военни сили на позициите северно от града и бе изпратил цялото воинство да заобиколи Ланада и да се спусне надолу по реката към Махарта. Бяха потеглили само ден след като дружината на Калис беше дезертирала.

За армията на Изумрудената кралица беше чисто предимство да се спусне на юг без почти никаква съпротива. Нежеланите отряди се бяха оказали откъм грешната страна на реката. Сега частите, идващи от север, откъм Ланада, се движеха по главния път между двата града, докато инженерните части прехвърляха временни мостове през реката на няколко мили на север от устието й.

Ерик погледна почернелия пейзаж пред себе си; някои местни хора бяха подпалили сухата зимна трева, за да не бъдат заловени от сааурците. Само студеният дъжд бе попречил на големи пожарища в равнината.

Ерик размишляваше за студеното време. Сега у дома беше средата на лятото. По времето, когато напуснеха Махарта, ако въобще успееха да го направят, щеше да стане почти година, откакто беше избягал от Даркмоор.

Внезапното насочване на главните сили на Фадавах на юг бе породило объркване и суматоха и това осигури предимство на дружината на Калис. Придвижването към фронтовата линия беше изненадващо лесно.

Ден по-рано един офицер се бе опитал да им иска пропуски, но Калис спокойно му отговори:

— Никой не ни е дал нищо, написано на хартия. Беше ни наредено да се придвижим към фронта.

Офицерът беше съсипан от умора и само им махна да минат през бариерата.

Сега се намираха на билото на възвишение, от което се виждаше равнината долу, където Ведра се изливаше в Синьо море.

Махарта беше град от бял камък и хоросан, сега обаче посивял от постоянно падащите сажди. Беше се проснал на два главни острова, докато други по-малки квартали бяха изградени върху островчета в делтата. От северозапад, север и североизток главният град беше ограден с висока стена, а останалите части бяха заобиколени от реката, пристанището или морето. Няколко канала и притока осигуряваха разнообразни възможности за пристани на кораби — както край реката, така и покрай морския бряг. По многобройните островчета бяха пръснати селища, а на западния бряг на реката беше израсло голямо предградие със собствена защитна стена.

— Нещата се приближават към края си — каза Накор, вперил очи в далечния град.

— Откъде знаеш? — попита Ерик.

— Виждаш ли гарнизона от онази страна?

— Не. Има твърде много дим.

— Погледни там, където реката и морето — Накор посочи — се сливат в делтата. Там имаше много мостове — можеш да видиш обгорените им черни основи — и някои селища на по-малките островчета, но там, на онзи бряг, има доста голям град със собствена крепостна стена.

Ерик присви очи, впери поглед през пушека и залязващото слънце и видя до по-тъмната вода сивеещо се пространство. Помисли си, че това може да е ограденият със стена град, но не беше съвсем сигурен.

— Мисля, че го виждам.

— Това е западният район на Махарта. Все още се държи.

— Твоите очи сигурно са остри като на капитана — каза Ерик.

— Може би. Но това е защото знам къде да погледна.

— Какво ще правим сега? — попита Ерик.

— Не знам — каза Накор. — Мисля, че Калис знае, но може би и той не е сигурен. Трябва да стигнем ей там. — Той посочи.

Ерик погледна към огромното воинство, струпано покрай брега на реката, и каза:

— Изглежда, че това е проблемът на всички, Накор.

— Какво?

— Да се озоват там. — Ерик посочи на север. — Казват, че има мостове, изградени на двайсетина километра северно оттук. Ако е така, защо всички са струпани долу, близо до брега? Не мисля, че се готвят да преплуват, нали?

— С плуване е трудно — съгласи се Накор. — Съмнявам се, че това имат предвид. Но смятам, че все пак имат някакъв план.

— План ли? — рече Ерик и си спомни думите на Грейлок за бойните планове и за действителността на войната. — Всичко, което трябва да направим, е да минем през тази армия, да пресечем реката и да накараме защитниците да отворят градските врати и да ни пуснат вътре.

— Винаги има някакъв начин — ухили се дребният мъж.

Ерик отново поклати несигурно глава. Почувства се като мишка, нападаща котка.

 

 

В тила на армията цареше голяма бъркотия, но сърцето на армията беше под строг контрол. Калис забеляза няколко пункта за проверка и ги заобиколи, но на два пъти се наложи да обяснява къде отиват на офицерите, командващи конни патрули. Твърдеше, че не знае кое лагерно място да заеме и че е определен да бъде между първите, които ще атакуват.

И двата пъти офицерите съобразиха, че никой няма да лъже, че ще е в първите редици на атаката през реката, така че им позволиха да продължат. Но когато приближиха централната позиция на армията, успяха да разберат как стоят нещата.

В центъра имаше голям хълм, на който беше поставен павилионът на кралицата, а около него бяха палатките на офицерите, след тях — на сааурските стражи, а после бяха наредени пантатийските бойни отряди. Следваше поредица от палатки, използувани от пантатийските жреци. „Въздухът е така наситен с магиите им, че чак пращи“, каза Накор. Накрая колоните на армията се пръскаха встрани като спици на огромно колело.

— Много жалко, че няма друга противникова армия, която да се появи в близките степи — каза дьо Лунвил. — Тези момчета са толкова заети да победят, че откъм тила нямат никаква защитна линия.

Ерик знаеше малко за бойното изкуство, но след месеци работа по строежите на отбранителни лагерни съоръжения дори и той можа да забележи това: в разположението на армията имаше големи пропуски.

— Сигурно смятат скоро да започнат атаката — отбеляза той.

— Защо мислиш така? — попита Калис.

— Грейлок, коя беше думата, която ми каза за военното снабдяване и организация?

— Логистика.

— Точно така. Логистичните връзки са много лоши. Погледнете къде са си оставили конете. Всяка дружина ги е спънала наблизо, но не е лесно да ги снабдяват с вода от реката. След ден-два ще настъпи бъркотия.

Калис кимна, но не каза нищо.

— Прав си — каза дьо Лунвил. — Войската не може да остане тука повече от седмица без голямо сътресение. Или мъжете ще се разболеят, или ще почнат да се бият, или ще свършат храната и ще трябва да си изядат конете. Наистина не могат да се задържат дълго тук.

— Там — каза Калис.

Сочеше им тесен полуостров с песъчлива почва, близо до края на реката, закрит с високи треви. Спуснаха се по дългия склон, през дерета, изкопани от дъждовете, до една пясъчна ивица, после отново изкачиха малък наклон и стигнаха до посоченото място.

Ерик скочи от коня си и клекна до водата. Загреба в шепата си и откри, че е солена и застояла.

— Това не може да се пие.

— Знам — каза Калис. — Вземи една група и се качете нагоре по течението с меховете, за да осигурите вода за конете. — После погледна залязващото слънце и добави: — Няма да се задържим дълго тука.

 

 

Лагерът беше издигнат бързо. Осемнайсетте души, останали от дружината на Нахут, все още бяха под наблюдение. Те не бяха съвсем сигурни какво точно се е случило с Давар и другия мъж, но знаеха, че е фатално, и бе ясно, че не желаят да споделят съдбата им. Дьо Лунвил беше споделил, че може би има още един агент между тях, но дори наистина да беше така, Ерик трябваше да отбележи, че той е достатъчно умен, за да скрие ролята си, защото никой от останалите не събуждаше подозрение. Все пак Ерик ги настани между реката и своите хора и коне.

— Капитанът те вика — каза му Ру и посочи Калис, който стоеше с дьо Лунвил, Накор, Грейлок и Хатонис.

Като стигна до оврага, където бяха застанали те, Накор тъкмо казваше:

— Три пъти. Мисля, че тук има нещо странно.

— Това е добре защитима позиция — рече Калис.

— Не — прекъсна го Накор, — погледни по-внимателно. Стените са добри, да, но няма начин да се изпратят подкрепления, а хората разправят, че винаги са изправени срещу свежи бойци, когато атакуват стените. Три пъти дневно.

— Лагерни слухове — каза дьо Лунвил.

— Може би — каза Накор. — А може би не. Ако е истина, значи има път от крепостта отсам реката до Махарта. Иначе защо са се опитвали толкова усилено да я превземат миналата седмица? Защо не ги оставят да умрат от глад?

Дьо Лунвил почеса брадичката си.

— Може би не искат неприятности откъм гърба си.

— Ами! — възкликна Накор. — Тази армия дава ли вид, че се бои от неприятности? Неприятността е самата тя. Бедата ще се случи скоро, ако не преминат реката. Скоро тука няма да има храна. Лоша… — Той се обърна към Ерик. — Как беше думата?

— Логистика.

— Лоша логистика. Керваните с провизии са се проточили оттук до Ланада. Нагоре по течението хората пикаят в реката и скоро мъжете по долното течение ще заболеят от дизентерия и лоша треска. Навсякъде има конски фъшкии до коленете. Мъжете нямат храна. Не им остава друго освен да завземат тази крепост, да минат по тунела под реката и после да се озоват в центъра.

— Под Змийската река има тунел — обади се Калис.

— Но под Града на Змийската река има много скални пластове — рече Хатонис. — Нашите кланове са копали такива тунели повече от двеста години, заради страшните летни бури. Не можеш да пресечеш безопасно мост, когато водата вдига огромни вълни и вятърът направо те отнася.

— Има ли силни бури в Махарта? — попита Накор.

— Да — потвърди Хатонис. — Но не знам каква е почвата тука.

— Няма значение — подметна Накор. — Един добър строител винаги ще намери начин.

— Е, ако ще си говорим за джуджетата… — каза Грейлок.

— Стига вече. — Калис показваше известни признаци на нервност. — Ние сме поели риска да загинем. Въпросът не е в това. Чиста загуба е да рискуваме да бъдем убити при влизането в град, от който няма излизане. А все още не знаем дали има такъв изход от западния район на Махарта. Знаем, че градът е оттатък реката, и не знаем дали има тунел от тази страна.

— Какво ще кажеш да отида и да намеря някой? — каза Накор.

— Не — поклати глава капитанът. — Искам всеки човек да е готов за тръгване в полунощ. Тази нощ ще има някакви чествания. Пантатийците и сааурците приготвят някакъв вид бойна магия, значи утре северните части би трябвало да ударят града.

— Вярно, строят мостове северно от главния лагер — почеса се по главата Накор, — но все още не са свършили. Тогава защо ще има шумотевица? И какви номера приготвят змиехората, за да прекарат армията през реката? Цял ден кроят нещо.

— Не знам — отвърна Калис. — Моят план е когато слънцето изгрее всеки човек да е от другата страна. — Той се обърна към Ерик. — Това е твоя работа. Къде са мъжете от дружината на Нахут?

Внезапно стомахът на младежа се сви. Знаеше какво ще каже капитанът.

— Да?

— Разположи ги около конете и им дай да изпият това. — Той подаде на Ерик голям мях с вино. — Накор дозира сместа така, че известно време да бъдат в безсъзнание.

— Веднага… — Ерик се ухили и грабна меха.

— Ако Накор не ми беше дал тази смес, щях да ти кажа да ги избиеш — допълни Калис. — Сега върви.

 

 

Лагерът се изпълни със странни непознати звуци, музика от далечни краища, викове на веселие и болка, смехове, проклятия и най-вече бумтене на барабани.

Сааурските войни удряха по широки дървени барабани, върху които бе обтегната кожа. Ехото отекваше през реката като гръмотевица. Бяха изпълнени кървави ритуали и сега бойците се подготвяха за утрешното сражение.

Изреваха рогове, звъннаха звънци и барабаните продължиха да думкат.

Хатонис и хората му стояха до конете. Всичките осемнайсет души от дружината на Нахут бяха в безсъзнание.

Ерик се върна при Калис и докладва:

— Всичките осемнайсет души спят дълбоко.

— Щом могат да спят при този страшен шум, значи наистина са безчувствени — отбеляза Праджи.

— Сбогом, стари приятели — каза Калис.

Първо Праджи, после Вая и Хатонис стиснаха ръката му. Те, заедно с осемте останали живи от дружините си, щяха да поемат нагоре покрай реката, като се опитат да преминат на другия бряг по един от мостовете на север, докато главните сили атакуваха. В суматохата на битката щяха да се опитат да се промъкнат на изток, към Града на Змийската река. Каквото и да се случеше в близкото бъдеще, Градът на Змийската река трябваше да се изправи срещу Изумрудената кралица и Хатонис трябваше да подготви клановете. Всички те някога бяха били номади, скитнически племена като своите братовчеди — джешандите, и ако трябваше, отново щяха да се изтеглят в хълмовете и да нанасят внезапни удари по вражеското воинство.

Нощта беше тъмна, плътни облаци се движеха към брега и закриваха луните. Само тези с особено добро зрение можеха да забележат отдалеч нещо или някой, който се придвижва покрай брега на реката.

Накор помириса въздуха.

— Идва дъжд. Утре със сигурност.

Калис махна с ръка и Ерик се обърна, за да даде знак на първата група мъже да влязат във водата. Планът беше прост: да плуват през бавно течащата, но плитка делта до едно от малките островчета и после да се насочат към голямото пристанище. Щяха да се придвижат към югоизточната му част, където бяха корабостроителниците. Малкият ръкав се свързваше с южната част на пристанището, като образуваше естествена база за пускане на новопостроените кораби. Калис имаше пълни данни от агентите, които бяха на този континент вече от години, но все пак не знаеше всичко за пристанището. На никого не му бе хрумвало, че Изумрудената кралица може би ще се нуждае от изграждането на флота, докато Ру не се досети.

Планът беше след като подпалят корабостроителниците и доковете да откраднат кораб и да се насочат към Града на Змийската река.

Мъжете бяха увили мечовете, броните и щитовете си, за да не вдигат шум, а някои дори бяха изоставили тежкото си оръжие, за да могат да плуват по-лесно.

 

 

Избраният път ги водеше едновременно близко до предните постове на войската на Изумрудената кралица и до наблюдателите от укрепленията на крепостта. Факлите по стената ясно показваха, че шумотевицата в лагера на кралицата е разтревожила гарнизона и там разбират, че трябва да очакват нещо. Ерик се надяваше, че всички наблюдават светлините на върха на хълма, а не каменистия бряг под собствените си стени.

Всеки мъж от дружината беше опитен плувец. Онези, който нямаха опит, бяха обучени в лагера край Крондор. Но когато стигнаха точката, определена за среща — една тясна ивица пясък, трима души липсваха. Тук бяха скрити от чужди погледи само от оределите високи треви и от едно самотно хилаво дръвце. Калис даде знак отново да влязат във водата. Ерик изчака, докато всички тръгнат, огледа се за последен път за липсващите трима и последва другите.

Каналът стана по-дълбок и течението — по-силно, и колкото приближаваха града, водата ставаше определено по-солена. Кашляне, плюене и пляскане наблизо показаха на Ерик, че и някой друг е изпаднал в беда. Той заплува натам, но когато стигна, го посрещна само тишина. Огледа се в мрака, ослуша се внимателно, после загреба към брега в далечината.

Внезапно охлузи коляното си и разбра, че минава над подводна скала. После внезапно бе засмукан надолу и тласнат към по-дълбоко и бързо течение, и започна да се бори, за да задържи главата си над водата.

Оръжието го теглеше надолу и Ерик трябваше да използва цялата си воля и сили, за да се задържи. Беше трениран часове наред да плува с меча и щита си на гръб, но нямаше никаква подготовка за този кошмар, с който трябваше да се бори в мастиленочерната тъмнина.

Ръцете му натежаха и трябваше да полага гигантски усилия, за да продължи напред. Нямаше представа колко път е изминал и колко остава.

После чу някакъв променен звук пред себе си и разбра, че водата се разбива в скалите на брега. Нещо повече, долови приглушената кашлица на мъже, проклинащи и плюещи вода. С последни сили заплува отново и стигна една скала, в която силно удари главата си.

Пред очите му избухнаха червени искри, после се свиха на топка и потънаха в някакъв тъмен тунел.

 

 

Ерик кашляше, плюеше, от носа му се стичаха лигави струйки. Наведе се и повърна. Обърна се и главата му отново се удари в голям камък. Чу гласа на Ру до ухото си.

— Недей! Пак ще си треснеш глупавата глава. Лежи кротко!

Ерик потрепери. Чувстваше тялото си като огромна рана. Никога не се бе чувствал толкова изтощен.

— Глътна доста водица — обади се наблизо Биго. — Ако не бях върху камъка, щеше да си идеш.

— Благодаря — каза отпаднало Ерик. Ушите му звъняха, носът му се подуваше и той изобщо не беше сигурен, че се радва, че още е жив.

— Можеш ли да ходиш? — попита Калис.

Ерик се изправи и отвърна:

— Разбира се. — Макар че много му се искаше да седне отново. Огледа се и с присвити очи преброи насядалите на скалите — тринайсет души. Обърна се към Биго:

— А Луис?

— Някъде там — каза Биго и кимна към реката.

— Богове! — каза младежът. Трийсет и трима бяха влезли в реката втория път и само тринайсет бяха успели да преминат през опасния проток.

Шо Пи беше наблизо и се обади:

— Може би някои са избутани от течението на различни места по брега.

Ерик кимна. Но знаеше, че е по-вероятно да са отвлечени към морето, или да са потънали във водовъртежите на реката.

Забеляза, че се намират на края на вълнолома на южното пристанище — дълъг каменен пръст, изграден да препречва пътя на вълните към корабите, закотвени в пристанището. Калис махна с ръка и всички се наредиха в колона. Придвижиха се внимателно край огромните камънаци, натрупани един върху друг. В тъмното дори ходенето беше опасна работа. След половин час внимателно придвижване стигнаха до равен път, оформен върху най-горния слой камъни.

— Поддържат добре пътя — прошепна Накор, — за да могат да карат с каруци още камъни, ако трябва да се поправя вълноломът след буря.

Калис кимна. Продължиха в мълчание. Скоро видяха малка постройка на неколкостотин метра пред тях, там, където вълноломът се превръщаше в истински пристан. Там сигурно имаше пост.

Ерик погледна водите на пристанището и стомахът му се сви.

— Капитане… — прошепна той.

— Видях — дойде отговорът.

Ерик се огледа и забеляза, че и другите са проследили погледа му. На входа на пристанището бяха потопени три стари кораба, за да е сигурно, че нападателите няма да могат да проникнат със своята флотилия в пристанищните води. Всички останали кораби бяха закотвени в доковете, но сигурно нито един от тях не можеше да мине през запушения от потопените кораби вход на пристанището.

Двама стражи в караулката зорко следяха движението оттатък реката, така че не можаха да усетят Калис, който се промъкна зад тях, обезвреди ги и ги просна на пода в безсъзнание.

После кимна на хората си да се съберат около него и каза:

— Заповедите са прости. Изчакваме до сутринта, когато ще започне голямата битка. Изумрудената кралица сигурно ще се опита да прекара няколко малки лодки покрай пристана, така че може би някои защитници ще се насочат насам, но по-голямата част от армията на града ще бъде на северните стени, за да защитава достъпа по суша. Тогава, в шумотевицата, минаваме право по пристана, завиваме наляво към входа на корабостроителниците и подпалваме всичко, което ни е по пътя. Ако някой се опита да ви спре, убивате го. После се връщаме към главните докове, открадваме малък кораб, който може да гази плитко — ако може да открием такъв, — и се опитваме да се измъкнем. Ако не можете да се върнете към пристанището, опитайте да излезете от североизточната страна на града и да се отправите към Града на Змийската река. — Той огледа последователно хората си. — Сега всеки е за себе си, момчета. Никой не трябва да се обвързва с другаря си. Ако никой от нас не успее да се добере до Крондор, значи всичко е било съвсем напразно. Ако повечето от нас трябва да загинат, поне да има защо.

Последваха мрачни кимвания — никой не каза нищо. Мъжете се натъпкаха в малката караулка и зачакаха.

 

 

Призори, тъкмо преди да тръгнат, страшен рев раздра небето, сякаш хиляди дракони изливаха яростта си. Последва звук, подобен на огромен тътен от най-големия водопад на света, изливащ се в някаква пропаст, и от насрещния бряг повя силен вятър.

— Ох, богове! — каза Накор. — Това е някакъв номер!

Над реката засия гигантски пламък от яркобяла светлина, обрамчен в бледозелено, и се изви като дъга, като бавно се разпръскваше и отслабваше, докато се издигаше към небето. Хора и сааурци се движеха непосредствено след зашеметяващия светлинен ефект, оформящ своеобразен светлинен „мост“. Движеха се бавно, като следваха издигащата се дъга от светлина.

— Сега вече знаем защо се бяха струпали толкова близо до реката срещу Махарта — каза Накор. — И защо няма мостове. Те използуват заклинанията на жреците, за да прекарат армията на другия бряг.

— Тръгваме веднага! — каза Калис.

Стигнаха до главната зона на пристанището без инциденти, тъй като хората не им обръщаха внимание, заслепени от гледката на издигащия се в небето мост. Ерик бързаше зад Калис.

Тичаха по улички и мостчета над тесни канали. Ерик не можеше да се ориентира къде са, но се надяваше, че все ще намери обратния път.

После завиха наляво по един голям булевард. Задмина ги отряд конници, всичките облечени в бели туники и панталони, с червени тюрбани и черни връхни дрехи. След минута друг мъж, облечен по същия начин, спря коня си пред Калис и викна:

— Къде отивате?

— Имаме специални заповеди — кресна в отговор Калис. — Устието е в опасност.

Мъжът не изглеждаше много убеден, но невероятният вид на моста от светлина го изнервяше достатъчно, така че той прие версията на Калис и пришпори коня си.

Стигнаха до друга улица и спряха — срещу тях имаше сух док. Издигаше се високо и вътре се виждаше килът на голям кораб, изтеглен за почистване на корпуса. Ерик прецени на око, че е дълъг поне сто и двайсет метра. Изтича напред и видя залива — голямо езеро, свързано с главното пристанище. Заливът беше обграден от строителни докове като този, образуващи почти идеален полукръг. Всеки от тях беше дълъг около половин километър.

— Вземи трима души и тръгни натам — каза дьо Лунвил и посочи надясно. — Отивате до края и започвате да горите всичко, докато се връщате насам. Опитайте да се върнете на пристанището. Но помнете, всеки за себе си! — Протегна ръка и стисна рамото на Ерик за момент, после побягна наляво.

— Вие тримата — каза Ерик като посочи Ру, Шо Пи и Накор, хората най-близо до него. — След мен.

Затича. Главата му бумтеше, но той се опитваше да не забелязва болката. Коленете му бяха меки, но сърцето му биеше равномерно. След няколко минути усети, че и главата му се избистря.

Край тях минаваха забързани конници, насочили се по обратния път. Ерик едва успя да отскочи от пътя на един стражник, който изобщо и не помисли да отклони коня си. Изражението му беше не на войник, изпълняващ заповеди, а по-скоро на човек, обзет от ужас.

Ерик погледна нагоре и разбра, че не може да го кори. Мостът вече достигаше половината разстояние през реката и върху него стояха хиляди сааурци. Бойните им викове се носеха като безкраен гръмотевичен тътен.

Ерик посочи две корабостроителници и нареди на Шо Пи:

— Отивай там и пали всичко. Накор, помогни му.

После затича с Ру към караулката пред друг огромен док. Къщичката беше празна и заключена. Ерик я обиколи и откри един-единствен прозорец. Надзърна и не откри признаци на обитатели. Счупи прозореца с щита си и каза:

— Вмъквай се, Ру. — После повдигна дребния си приятел и му помогна да се провре през счупената прозоречна рамка.

Ру отвори вратата и Ерик го попита:

— Нещо за палене?

— Няколко парцала и една факла. Имаш ли огниво?

Ерик бръкна в пояса си и измъкна кремък. Ру взе кремъка и драсна искра с камата си. По факлата плъзна огнено езиче.

Когато огънят се разгоря, той го мушна в купчината парцали и те пламнаха. После Ерик и Ру отидоха до основата на опорното скеле, поддържащо кораба, и видяха купчина дървени изрезки и талаш. Подпалиха и тях и те загоряха бавно с черен пушек, но накрая припламна хубав огън.

Ерик се огледа и видя от другата страна на залива да се издига тънък стълб дим, но все още не се виждаха големи пламъци. Кимна на Ру и затичаха към следващата постройка. Тя обаче се охраняваше. Трима мъже на средна възраст и четирима юноши стояха готови за бой. Бяха въоръжени с чукове и железни лостове.

— Махнете се оттук — каза Ерик.

— Какво искате да правите? — попита най-възрастният.

— Не бих искал да кажа това на никой майстор от вашия занаят, но трябва да запаля кораба ви. Както и скелето и инструментите ви.

Очите на мъжа се присвиха и той отговори през зъби:

— Само през трупа ми!

— Виж — каза Ерик, — не искам да се бия с теб, но никой няма да строи кораби за Изумрудената кралица. Разбираш ли това?

— Това е всичко, което имам! — каза строителят.

Ерик посочи с меча си моста от бяла и зелена светлина, който настъпваше към тях, и каза:

— Ония там ще ти вземат всичко, което имаш. Ще изнасилят жена ти и ще те убият, или ще те заробят и ще те накарат насила да строиш кораби за тях, а после ще отплуват към родината ми и ще убият мен и моите хора.

— Какво да правим тогава? — попита майсторът с повече молба, отколкото предизвикателство в гласа.

— Грабвай една лодка и отплувай далеч, приятел — каза Ерик. — Вземи синовете и дъщерите си и се махай надалеч, докато все още има време. Отивай към Града на Змийската река и се задръж там колкото се може повече, но ако не тръгнеш сега, ще съм принуден да те убия.

Биго и още двама души се приближиха тичешком. Гледката на петима въоръжени мъже вече беше доста убедителна за корабостроителя. Той кимна и каза:

— Трябва ни един час.

— Мога да ви дам само пет минути — поклати глава Ерик. — После почвам паленето. — Видя малка лодка, закотвена във водата. — Твоя ли е?

— Не, на съседите.

— Тогава я открадни и тръгвай.

Ерик кимна на мъжете да палят, но докато Биго минаваше покрай корабостроителите, един от юношите кресна:

— Не, татко! Няма да позволя да опожарят дома ни!

И преди Биго да може да се обърне, го удари отзад с все сила с железния си лост — стовари го точно върху тила му.

— Не! — извика Ерик, но вече беше много късно. Чу се силно изпукване и черепът на Биго бе строшен.

Ру се хвърли върху юношата, удари го с щита си в лицето и го отблъсна към другите. Младежът изпусна лоста и той глухо издрънча на каменната настилка до безжизнения Биго.

Майсторът и семейството му стояха неподвижни. Ру бе застанал над младежа, готов да го прониже с меча си. Ерик пристъпи напред и отдръпна приятеля си.

— Защо? — попита той, като се наведе над ужасения младеж, сграбчи го за туниката и го вдигна с една ръка така, че лицата им се допряха. — Кажи ми защо? — изкрещя той в лицето му.

Физиономията на юношата се изкриви от ужас. Изведнъж се чу женски глас.

— Не го удряй!

Ерик се обърна и видя жената — по лицето й се стичаха сълзи.

— Това е единственият ми син!

— Той уби приятеля ми! — кресна Ерик. — Защо да не го убия?

— Той е всичко, което имам — каза жената.

Ерик усети как гневът му се изпарява. Тласна момчето към майка му и кресна:

— Махай се. — Момчето се забави един миг и Ерик изкрещя с все сила: — Веднага! — После се обърна към Ру. — Пали всичко!

Ру хукна в дома на корабостроителя, който стоеше и наблюдаваше безпомощно.

— Взимай лодката и се махайте — каза му Ерик. — Иначе всички ще умрете.

Бащата кимна и поведе групата. Ерик коленичи до Биго. Обърна го и забеляза, че е отворил широко очи. Внезапно чу зад себе си смях. Беше Накор.

— Изглежда учуден — каза исаланецът.

Ерик внезапно усети, че и той се смее. Нито гняв, нито болка, а само учудване се четеше по лицето на едрия мъж.

— Надявам се, че Богинята на смъртта е тъкмо това, което Биго очакваше — каза Ерик. После видя Ру да се измъква от къщата. След него се виеше струя дим.

— Хайде — викна Ру. — Нямаме време.

Ерик погледна към реката и видя, че мостът вече приближава брега. От север долитаха звуците на битката, писъци и звън на оръжия и той разбра, че скоро всички защитници ще побегнат в ужас от магията на Изумрудената кралица.

В другия край на залива се издигаха тежки кълба дим, показващи резултатите от работата на Калис и неговата група. Шо Пи и други двама затичаха към следващата постройка и я подпалиха, а Ерик и Ру изкачиха няколко каменни стъпала до едно място за сглобяване, където грижливо бяха натрупани камари готови за работа греди и дъски. Те се подпалиха бързо. Накор изтича напред.

Стигнаха до кея и откриха, че огънят се е пръснал и по другата страна на улицата и се засилва. Ерик затича към следващата корабостроителница и започна да пали нови пожари…

Докато тичаше назад по главната улица, забеляза бягаща тълпа и разбра, че противникът е вече в града. Ру го дръпна за пеша и той попита:

— Какво?

— Капитанът! — посочи Ру.

В тълпата мъже, жени и деца Ерик мерна Калис, Накор и дьо Лунвил, но само за миг.

— Бягайте към пристанището! — извика той в случай, че някой от дружината е около него.

Двамата с Ру се промъкваха възможно най-бързо — Ерик използваше едрото си тяло и силата си, за да си проправя път, а Ру се държеше близо до него.

Настигнаха дьо Лунвил и Ерик викна:

— Къде е капитанът?

— Някъде напред.

Ерик забеляза, че дьо Лунвил има набързо превързана рана на ръката.

— Наред ли си?

— Ще оживея следващите пет минути — каза дьо Лунвил.

— Къде отиват всички тия хора? — викна Ру.

— На същото място, където и ние — отвърна дьо Лунвил. — Към пристанището. Градът ще капитулира всеки момент и всеки търси лодка или кораб. Ще трябва да намерим нещо преди другите.

— Е, поне подпалихме корабостроителниците — каза Ру.

— Да, поне това свършихме — каза дьо Лунвил.

И изведнъж плисна дъжд.