Реймънд Фийст
Кралицата на мрака (24) (Разказ за Ерик)

21.
Изтощение

Ерик бързо се наведе.

Дъжд от стрели се изсипа от въздуха и някои уцелиха бронята му. Откакто дружината бе излязла от пещерите, Накор и Шо Пи твърдяха, че някой ги наблюдава.

Когато стигнаха до местност с назъбени скали, истински острови от варовик, стърчащи в езера от висока трева, ги посрещна внезапна атака на хора от племето джилани. При първото нападение загинаха шестима — атаката, макар и трудно, бе отбита.

Грейлок бързо организира защитата, но схватката продължи почти половин ден и докато се оттегляха към хълмовете и търсеха отбранителна позиция, загинаха още двама души. Праджи и Вая отидоха при Грейлок, за да решат какво да направят, и Ерик се приближи към тях.

— Погрижих се всеки да застане на възможно най-доброто място, което намерих, Оуен. Но са по-силни от нас.

— Знам — дойде спокойният отговор. Мечемайсторът погледна Праджи и попита: — Имаш ли някаква представа защо ни нападнаха?

— Защото сме на тяхна територия, а те са джиланци — вдигна рамене Праджи. — Не харесват никой, който не е от тяхното племе, а и ние сме се насочили към равнината. Това е техният край. Просто се опитват да ни кажат да се махаме оттук.

— Как така тая проклета трева е толкова висока по това време на годината? — попита Грейлок.

— Някои видове треви — поясни Вая — растат през зимата, а други — през лятото. И всички се смесват.

— Има ли и друг път извън тия планини?

— Твоите предположения са толкова добри, колкото и моите — вдигна рамене Праджи. — Дори и да знаех къде точно се намираме, никога не бих пътувал по тия места. Малко хора от Източните земи са го правили. — Той се огледа и посочи най-високия от върховете. — Мисля, че ако го прехвърлим, ще можем да продължим надолу към река Салпура. Може би ще успеем да си направим салове и да се спуснем към морското крайбрежие до Чатистан. Можем също да се оттеглим и да се настаним достатъчно високо, за да не ни преследват джиланците, а после да тръгнем на юг, като се опитаме да намерим път към река Дии и по нея да се спуснем към Испар, но лично аз не препоръчвам тази посока.

— Защо?

— Това ще ни принуди да минем през Голямата южна гора. Малко хора са я преминали живи. Слуховете твърдят, че там се въдят младите пантатийци и тигри, говорещи с човешки глас… — Грейлок го погледна с очевидно неверие и той бързо добави. — Но това са само слухове.

Свистящ звук ги предупреди да се приведат преди да ги посипе нов дъжд от стрели. Ерик се опита да се заслони с щита си. Крясъците и проклятията показаха, че някой не е успял да стори това достатъчно бързо, а стрелите продължаваха да валят и удряха по щитовете и околните скали.

— Колко са ранени зле? — попита Грейлок.

— Няма ранени тежко — отвърна Ерик. — Един е улучен в бедрото, но може да ходи, ако му помагат. На двамина са им счупени ръцете, а Грегори от Тибурн е с изкълчено рамо.

— Добре — каза Грейлок. — Ще изчакаме да видим още колко стрели имат. — После изруга: — По дяволите, не знаем дори колко джиланци има около нас. — Ниските мъже се бяха появили иззад една голяма скала, но като стана ясно, че дружината на Калис не иска да отстъпва и търси сражение, отново се скриха в тревата и започнаха периодично да ги обстрелват.

— Ерик — каза Грейлок, — опитай се да минеш назад по колоната и поведи хората обратно към пещерите. Ще се опитаме да потърсим друг път, който да не ни вкара отново в това гнездо на стършели.

Ерик се приведе, тръгна и на два пъти трябваше да се просва по корем на скалите, за да избягва обстрела. Стрелите бяха груби, но умно изработени. Дълги стебла, малко по-дебели от високата трева, бяха свързани в снопче, достатъчно твърдо, за да не се огъне при стрелба, и снабдено с върхове от изострени парчета вулканично стъкло. Бяха изненадващо здрави и падаха с достатъчно сила, за да пробият незащитена от метал част на тялото. Джиланците хвърляха и дълги копия във висока дъга, така че да падат отвесно върху неприятелите им.

Ерик стигна до края на колоната и нареди на мъжете бавно да се изтеглят. След десетина минути дойдоха и Грейлок, Праджи и Вая.

Ерик се огледа, не забеляза да ги преследват и каза:

— Изглежда, не се напъват да вървят след нас.

— Не са глупави — каза Вая. — Те са дребнички. В открита борба ще ги сдъвчем за нула време. Но когато ни следват, скрити във високата трева, се сражават като никой друг.

— Защо са толкова враждебни?

— Не обичат чужденците — каза Праджи. — Може би ни преследват само поради тази глупашка причина. А може и сааурците да ги изтласкват на юг.

— Но сааурците, които ни преследваха, не разполагаха с достатъчно конници, за да прочистят местността — каза Ерик. — За да го направят, им трябва армия, голяма като тази край Ведра.

Вая потупа Ерик по рамото и посочи нагоре. Калис и дьо Лунвил бързаха към тях.

— Защо се качвате обратно? — попита Калис, щом стигна при тях и взе лъка си.

Грейлок бързо му обясни и Калис каза:

— Не можем да се прехвърлим през планините. Горе няма проход, а не можем да рискуваме да се спускаме отново в пещерата, за да видим дали няма друг изход.

Реши, че е по-добре да не казва какво е видял, докато не сподели впечатленията си с Накор.

Обърна се към дьо Лунвил и нареди:

— Изпрати Шо Пи и Джедоу напред. Кажи им да търсят път на юг. Ако успеем да се придвижим по склоновете на тези планини, ще се смъкнем зад джиланците и ще можем да пресечем равнините към Махарта и да се справим с положението без допълнителни загуби.

Дьо Лунвил кимна и тръгна по колоната, за да каже на определените мъже да тръгнат на разузнаване.

— Как сме с водата? — попита Калис.

— Ще сме добре, ако откриваме извор на ден или на два — отвърна Грейлок.

Калис кимна.

— Праджи, а как е водата долу?

— Като в пустинята — сви устни Праджи. — Равнината Джамс има няколко неголеми реки и кладенци, но ако не знаеш къде са, можеш да се скиташ и никога да не ги намериш във високата трева, и да умреш от жажда.

— Няма ли птици, по които да се открива водата?

— Има малко, но да ме вземат мътните, ако знам как изглеждат — каза старият наемник. — Ако се спуснем достатъчно на юг, хълмовете край морския бряг са по-ниски и условията — по-умерени. Има много извори, езера и потоци. Поне така сами казвали.

— Така е на юг — каза Калис.

После пренебрегна собствената си умора и накара хората да побързат, да оформят колоната и да заемат обичайната си подредба.

Ерик изтича напред, като се опитваше да бъде също толкова издръжлив, макар че краката му горяха от умора. Всяка стъпка по склона вече му тежеше и той се зарадва, когато Калис най-после даде почивка — изчака търпеливо меха с вода да обиколи по редицата и отпи дълга глътка. Току-що бяха минали край малко езерце и засега нямаше причина да пестят живителната течност.

После погледна далечната равнина и викна:

— Какво е това?

Праджи дойде до него, присви очи и каза:

— Зрението ми не е това, което беше. — Обърна се към склона и викна: — Капитане! Ела да видиш нещо!

Калис се взря, после каза:

— Това са сааурците.

— Невъзможно! — възкликна дьо Лунвил. — Имат много път, за да слязат толкова на юг…

— Може би е друга армия — обади се Праджи.

— Нищо чудно, че онези копелета толкова се стремяха да ни попречат да влезем в планините — обади се Вая.

— Може би са използували по-ниските части на пещерите като база — каза Калис. — Затова нашите късокраки приятели са побеснели — току-що една армия вече ги е прогонила от домовете им.

— Сигурно са замислили да ударят Ланада отзад! — възкликна дьо Лунвил.

— Не, те се движат на югозапад. Насочили са се към Махарта.

— Ако раджата е изпратил бойните си слонове да се бият с армията на жреца-крал в Ланада, Махарта ще бъде защитавана само от дворцовата гвардия и наемниците — каза Праджи.

Дьо Лунвил изруга.

— Тези копелета не смятаха да ни задържат, за да им служим! Просто се стремяха да не ни пуснат да се присъединим към противниковата страна.

— Колко време ще им трябва да стигнат до града? — попита Калис.

— Имам само груба представа къде се намираме — отвърна Праджи. — Може би седмица или десетина дни, за да стигнат до границите.

— Може ли да успеем преди тях?

— Не. Бихме могли само ако имахме крила, или ако минехме през териториите на джиланците и от другата страна на равнината ни чакаха свежи коне. Тогава можехме да стигнем до града седмица преди тези гущери.

— Градът може ли да издържи на обсада една седмица?

— Може би — отвърна Праджи. — Зависи колко голям хаос ще настане заради воинството, насочило се на юг. С толкова много хора, които са се включили, там може би са вече обсадени.

— Може ли да ги заобиколим? — попита Ерик.

— Ако се доберем до Чатистан — обясни Вая, — можем да наемем кораб, който да ни откара до Града на Змийската река.

— Твърде много „може би“ — каза Калис. — Ще тръгнем към морския бряг, после ще поемем към Града на Змийската река.

После повика Хатонис и го попита:

— Идваш в Чатистан, или отвеждаш хората си у дома?

Хатонис вдигна рамене и се усмихна; лицето му бе съвсем младежко, въпреки прошарената коса.

— Битките навсякъде са еднакви. Ако не се бием със змиехората в Махарта, със сигурност ще се сблъскаме с тях пред собствените си врати.

— Да тръгваме тогава — каза Калис.

Ерик гледаше как мъжете оформят колоната и плесна Ру по рамото, когато той мина край него. Ру му се усмихна накриво, което показваше, че въобще няма за какво да се смее, и Ерик само му кимна. Изчака да мине и последният човек и застана в края. Изведнъж разбра, че е заел мястото на Фостър, без никой да му е наредил. Погледна да види дали дьо Лунвил не го вика или дали не идва някой друг, за да заеме мястото, но не последва заповед да освободи ефрейторското място и той тръгна, като се съсредоточи върху най-главната си задача: да остане жив.

 

 

Провидението им се усмихна и успяха да открият път на юг. Приличаше на миньорски път, защото беше по-широк от необходимото за едно стадо гъски и на няколко места имаше участъци от оголени скали, които говореха, че работниците са прокарвали трасето през земя и камък, за да могат колите да се качват и да слизат по-лесно.

Наистина беше голям късмет, че успяха да го открият. Мъжете вървяха без много шум, понякога бегом, после ходом с ритъм, предназначен да покрие максималното разстояние до края на всеки ден.

Ранените се държаха, макар че мъжът с простреляния крак бе почти в безсъзнание от болката и загубата на кръв. Накор му превърза раната и каза на Калис, че ако обединят усилията си с Шо Пи, състоянието му ще се подобрява с всеки изминал ден.

Откриха вода и очевидно можеха да си позволят да увеличат скоростта на марша, като се насочиха към един стръмен проход. Посрещна ги бучене. Качиха се по стръмнината и щом стигнаха билото, видяха водопадите.

Дьо Лунвил изруга. Пред тях имаше пропаст, пресичаща планините; под тях голям водопад се спускаше в езеро, намиращо се стотина метра по-надолу. Оттам реката лъкатушеше към океана.

Изгнили стълбове сочеха местата, където бе имало висящ мост.

— Река Салпура — каза Праджи. — Сега зная къде се намираме.

— И къде? — попита Калис.

— Далеч на изток, оттатък равнината Джамс се намира Махарта. Не знам каква магия има в тунелите, но сме много по-далеч от мястото, където влязохме, отколкото си мислех.

— Какво имаш предвид? — попита дьо Лунвил.

— Отдалечени сме на сто и повече километри от мястото, където влязохме в голямата пещера.

— Мен ако питаш, на петстотин — обади се Вая. — На кон ще ти отнеме месец. И то при положение, че успееш да минеш през джиланците.

— Значи е било много добър номер — каза Накор, — защото не почувствах нищо. — Той се усмихна, като че ли това откритие беше от голямо значение. — Но това стана скоро след като се измъкнахме от тази гробна могила. Басирам се, че сега там няма тунел. Сигурно е било илюзия. — Той поклати глава. — Наистина ми се ще да отида и да видя.

— Някой друг път — каза Калис. — Колко далеч сме от Махарта?

— С керван от Паламц до Скръбното пристанище е един месец — вдигна рамене Праджи. — Никой не пътува оттук до Махарта по суша — взимат се кораби. Но този стар крайбрежен път очевидно е използуван от бандити и други отчаяни глави.

— Накъде е най-добре да се насочим?

— Мисля — Праджи потърка брадичката си — да пратим Шо Пи и Джедоу да разузнаят натам. — Той посочи склона към пропастта. — Да видят дали няма някоя пътека надолу. Ако има, ще поемем по нея, и ако следваме реката, след седмица ще бъдем в Паламц. Може да намерим керван или да купим коне и да яздим до Скръбното пристанище. Оттам с кораб може да отидем където си пожелаем.

— Трябва непременно да се върна в Крондор — каза Калис и мъжете се развикаха одобрително.

— Не, първо трябва да стигнем до Махарта. До Крондор ще идем после — каза Накор.

— Защо? — попита Калис.

— Ти попита ли ме защо Изумрудената кралица превзема градовете край реката?

— Добър въпрос — каза Вая.

— Хатонис, Праджи, имате ли някаква представа? — попита Калис.

— По тези земи — каза Хатонис — победата заради самата победа не е нещо непознато — заради грабежите, за разширяване на нечие владение, заради едната чест, но това завладяване на всичко… — Той повдигна рамене.

— А ако има нещо, което търся в Махарта — каза Праджи, — и не мога да вярвам на другите градове зад гърба ми…

— Може би това има нещо общо с набирането на всеки меч в армията? — предположи Ерик.

Калис го погледна, после кимна.

— Планират да изправят срещу Кралството най-голямата армия в историята.

— Как смятат да се озоват там? — попита Ру.

Накор се усмихна, а Калис попита:

— Какво?

Ру повтори малко притеснено:

— Как смятат да стигнат чак дотам? Ние имахме нужда от два кораба, със запаси и всичко останало. А те какво имат? Сто, двеста хиляди войници? И много коне и оръжия. Как ще си осигурят толкова кораби?

— Корабостроителите в Махарта са най-добрите в Новиндус — каза Хатонис. — С тях могат да се сравняват само корабните майстори от островите Па’джкамака. Нашият клан купува корабите си от Махарта. Това е единствената корабостроителница, която може да построи достатъчно съдове за сравнително късо време, може би за две години.

— Тогава трябва да отидем там — каза Калис.

— Да — съгласи се Накор. — Трябва да подпалим корабостроителницата.

Очите на Хатонис се разшириха.

— Да подпалим… Но градът сигурно ще е под обсада. Несъмнено ще потопят негодни морски съдове при входа на залива, за да попречат на корабите на Изумрудената кралица да доплуват, и ще е невъзможно да влезем в града, заради патрулите от двете страни на фронтовата линия.

— Колко време ще отнеме да възстановят тази корабостроителница, ако я разрушим? — попита Калис.

— Доковете са масивни и са изграждани през последните петстотин години — каза Хатонис. — Ще трябват години, за да ги възстановят. Гредите трябва да се събират тук, в планините Соту и Суману, и да бъдат превозвани надолу по реката или смъквани с талиги. Големите мачтови греди изискват години и повече, за да се отсекат и оформят и да се пренесат долу — и то срещу сума пари.

Накор почти танцуваше, толкова беше възбуден.

— Ако подпалим доковете, ще имаме на разположение пет, шест, а може би и десет години преди корабите да могат да бъдат построени. През това време могат да се случат много неща. Ще може ли да задържи толкова дълго воинството си Изумрудената кралица? Малко вероятно е.

Очите на Калис светнаха, но после той свъси вежди и каза:

— Не я подценявай, Накор.

Дребният мъж кимна. Двамата си бяха говорили надълго какво бяха видели и знаеха, че имат насреща си най-опасния противник от времето на цуранското нахлуване през Войната на разлома.

— Знам, но хората са си хора и макар пантатийската магия да е толкова мощна, че да може да обръща сърцата им, много от тия войници под знамената й ще напуснат, ако не им се плаща.

— Тогава — отбеляза Хатонис — ликвидирането на корабостроителниците ще бъде голяма победа. Баща ми ръководеше най-силния търговски консорциум в Града на Змийската река. Можем да изпратим хора до островите Па’джкамака, за да ги убедим да не й продават кораби. Смятам, че никоя корабостроителница в Града на Змийската река няма да работи за нея.

— Нали знаеш, че след Махарта тя ще се насочи към вас? — попита Калис.

— Знам, че ще трябва да се сражаваме и да я победим. И може би заради това ще изоставим града и ще отидем да живеем в пустошта. Ние, хората от клана, не сме били винаги градски жители. — Хатонис се усмихна мрачно. — Но много от нейните зеленокожи ще умрат преди да дойде новият ден.

— Добре, но да почнем всичко поред — каза Калис. — Джедоу и Шо Пи да потърсят дали има път за спускане надолу.

Двамата кимнаха и тръгнаха на бегом, като се оглеждаха за някакво отклонение.

— Докато чакаме тук — каза Накор и отвори торбата си, — някой да иска портокал? — Ухили се, измъкна един голям плод и като го натисна с пръст, изпръска със сок Праджи и дьо Лунвил.

 

 

Намериха пътека надолу, тясна, камениста и опасна. Трима мъже паднаха и се убиха в пропастта, когато една на пръв поглед здрава каменна плоча се срути под краката им. Останалите шейсет души се бяха събрали в тясното дефиле, скупчени около два лагерни огъня, като напразно се опитваха да се преборят със студа, тъй като внезапната промяна на времето смъкна температурата под нулата.

Калис и други трима бяха отишли на лов, защото и последните запаси бяха свършили, но се върнаха и съобщиха, че нямало никакъв дивеч. Дружината беше твърде голяма и животните се бяха подплашили. Калис каза, че ще стане рано сутринта и ще тръгне надолу по пътя, колкото се може по-далеч от дружината, за да открие някой елен или друг едър дивеч.

Праджи каза, че в равнините край морето има стада от бизони и много стигали до подножието на планините.

Ерик и Ру стояха рамо до рамо, протегнали ръце към огъня, всички други също се опитваха да се приближат колкото се може повече към топлото.

Единственото изключение беше Калис, застанал на известно разстояние, безразличен към мразовитото време.

— Капитане? — каза Ру.

— Да? — отвърна Калис.

— Защо не ни кажете какво всъщност става?

— Затвори си устата, Ейвъри! — обади се дьо Лунвил от съседния огън.

Ру се обади отново, тракаше със зъби.

— Обесете ме сега и да свършваме, ако искате. Не мога да мисля от студ. — После отново се обърна към капитана. — Вие и Накор сте се надули като бълхи на просяк, откакто се върнахте, сър, и ако трябва да бъдем убити, бих искал да знам защо, преди да затворя очи.

— Да, и аз — обади се друг.

— Право си е — додадоха още някои преди дьо Лунвил да успее да викне:

— На следващия, който си отвори устата, ще му избия зъбите с ритници! Разбрано ли е?

— Не, те са прави — обади се Калис и огледа хората си. — Мнозина от вас няма да се доберат до дома. Знаете го още от времето, когато ви замениха присъдите. Други са тук, защото са верни на Лъвския клан или са приятели на Праджи. А някои просто са се оказали на неподходящо място. — Той погледна Грейлок и се усмихна.

Калис приклекна и продължи:

— Казах ви част от това, което ни предстои, и ви предупредих, че ако Изумрудената кралица успее, светът — както го знаем ние — ще загине.

Хората от клана и наемниците на Праджи не бяха чували за това и замърмориха невярващо. Хатонис усмири своите хора, а Праджи викна:

— Той казва истината. Млъкнете и слушайте.

— Преди много време Господарите на драконите са управлявали този свят — започна Калис. — Може би сте чували легенди за тях, но те наистина са съществували. Когато преди половин век хората от Кралството победили цураните, била отворена врата между два свята. Господарите на драконите, които са напуснали този свят преди векове, се опитват да използуват този проход, за да се завърнат. Някои много смели и могъщи мъже са ги спрели.

— Но те все още са наблизо. — Той посочи нощното небе и няколко от мъжете вдигнаха поглед към далечните звезди. — И все още продължават да се опитват.

— Тази, Изумрудената кралица — намеси се Накор, — е една жена, която познавах преди много време. Тя е това, което вие наричате вещица, магьосница. Сключила е договор със змиехората и те са й обещали вечна младост. Това, което тя не знае, е, че ще погуби душата и духа си и ще се превърне в нещо съвсем друго.

— Под тази планина има много лоша магия — добави той.

— Ти не вярваш в магии — каза Калис.

Накор се усмихна, но този път доста криво.

— Тогава ги наречи номера, трикове или сили на духове, или както искаш, но змиехората използуват уменията си по много изкривен начин. Правят лоши неща, които никой нормален човек не би направил, защото просто не са нормални. Това не са само създанията, с които майките плашат непослушните си деца. Те са зли творения, които си мислят, че една валхеру, Алма-Лодака, е богиня. Нещо повече, мислят, че е майка на всичко съществуващо, наричат я Зелената майка или Изумрудената господарка. Тя ги е създала като свои служители, като живо украшение и нищо повече, но те си мислят, че са „любимците“ й, нейните най-скъпи деца, и че след като отворят врата за завръщането й, тя ще ги издигне до положението на полубогове. Не разбират, че дори и да успеят да направят това ужасно нещо, Алма-Лодака ще ги попилее заедно с всичко останало.

Накор замълча за момент и после продължи:

— Калис не ви лъже. Ако тази жена, Изумрудената кралица, се държи както предполагам, нещата вървят много на зле. Калис, разкажи им за баща си.

— Баща ми се казва Томас — започна капитанът. — Човешки син, както всички тук. В един момент е станал притежател на предмети, в които има сила — древна броня и златен меч, някога собственост на един велик валхеру на име Ашен-Шугар. Баща ми е носил тази броня и меча през Войната на разлома, биел се е срещу цураните и с течение на годините се е променил. Сега вече не е човек. Той е нещо уникално на този свят — човешко тяло, изменено от духа на отдавна умрелия Господар на драконите, притежавал някога бронята и меча.

— Единствен досега — обади се Накор. — След време и Изумрудената кралица ще стане като него.

Мъжете пак замърмориха, а Калис продължи:

— Поради причини, които не разбирам напълно, характерът на баща ми се е запазил и той си остана все пак човешко създание…

— За това ще говорим друг път — отново се намеси Накор. — Аз знам защо, а тези хора няма нужда да знаят. — Той се обърна към мъжете. — Истината е проста. Томас е човек, с човешко сърце, независимо от могъществото си. Но тази жена, която се наричаше преди много време Кловис…

— Изумрудената кралица е Кловис, така ли? — викна Хатонис. — Която преди двайсет и пет години избяга заедно с Валгаша и Даакон?

— Всъщност това е само тялото й — вдигна рамене Накор.

— Въпросът е там — продължи Калис, — че пантатийците използват магията си да правят с тази жена неща, които други са направили с баща ми…

И капитанът разказа накратко как баща му, момче от Далечния бряг, успял да се добере до древната броня, която по магичен път му дала спомените и мощта на един от старите Господари на драконите.

— Накор е убеден — завърши той, — че Изумрудената кралица е смъртна жена, която някога е познавал, жена с магьоснически способности и все още човек, но подложена на промяна, много по-съществена и дълбока, отколкото баща ми е изпитал преди петдесет години.

— Тогава друг валхеру може скоро да се озове сред нас — допълни Накор.

— Не може ли баща ти да се оправи веднъж завинаги с нея, та да можем всички да се приберем у дома? — попита Биго.

— Има и нещо повече от това, че се появяват двама Господари на дракони. Нещо друго, за което не искам да говоря. — Той погледна Накор и дребният мъж кимна и каза:

— Тя още не е валхеру. Ако беше, щеше да прелети океана, яхнала дракон. Нямаше да се нуждае от армия.

— Разбрахте ли сега? — попита Калис.

— Може би не — ухили се Накор все така криво.

— Във всеки случай някои от нас трябва да се върнат в Крондор и да разкажат на принц Николас какво става тук.

— Какво ще стане, ако се завърне само един от нас? — попита Луис. — Какво трябва да каже?

Калис замълча за момент, после продължи:

— Трябва да каже следното: „Пантатийците са повели огромна войска и това, което навремето не са успели да завземат с коварство, сега ще се опитат да завоюват. Води ги жена в мантия на валхеру, която може би е способна да вземе трофея. Трябва да бъдат предупредени Томас и Пъг.“

Той изгледа лицата на мъжете, червеникави и жълти от припламващия пред тях огън, вдървени от студа.

— Само тези три неща. Това ще бъде напълно сериозно предупреждение. Могат да ви задават и много други въпроси: казвайте истината и не я разкрасявайте. Истината е единственият ни съюзник в това начинание. Но каквото и друго да бъде, непременно трябва да помните тези три неща.

— Сега — обади се Накор — ще ви помогна да разберете какво означава всяка една от тези три фрази, така че дори и да сте много глупави, за да ги запомните, да можете в крайна сметка да отговорите на въпросите точно.

Калис се обърна и заслиза по хълма, за да потърси нещо за ловуване. Чудеше се дали е успял да обясни нещата достатъчно ясно.

 

 

Зората завари треперещите от студ мъже да се спускат надолу по тесния път. Скрежът скърцаше под подметките им и всички бяха изтощени и гладни. Калис вървеше пред тях вече два дни и все още не се виждаше и следа от дивеч.

Слава на боговете, водата не беше проблем, но ако не намереха скоро храна, щяха да почнат да падат от гладна смърт. Неизчерпаемите запаси на Накор от портокали помагаха, но не бяха достатъчни, за да поддържат живота на човек в такъв климат. През деня беше студено, а през нощта — още повече, температурата беше винаги под нулата. Някои вече се оплакваха от стомашни разстройства, защото бяха яли много портокали и нищо друго.

Ерик никога не беше виждал Ру толкова бледен и знаеше, че сигурно и той изглежда така. Движеха се през сравнително рядка гора, листата бяха опадали на земята като килим.

Внезапно се чу остър вик и към тях полетяха стрели.

— В каре! — изрева дьо Лунвил.

Ерик завъртя със замах щита пред себе си, клекна и се опита да се прикрие. Хората от неговата група направиха същото. Оформи се голям квадрат с по петнайсет души по всяка страна, готови да посрещнат атаката. От натрупаните клони и купчини листа изскочиха хора, зад тях се появиха и други. Ерик видя зелените превръзки на ръкавите им и извика:

— Змиите!

Сблъска се стомана в стомана, кръстосаха се мечове и Ерик внезапно се стовари с цялата си мощ върху човек, облечен в броня, отблъсна щита му и го намушка дълбоко под рамото, като завъртя меча си. Мъжът се строполи на земята. Ру беше зад Ерик и промуши нападателя в гръб, като го уби още преди да е паднал на земята.

Ерик се извърна наляво, за да посрещне друг, а Ру се изправи срещу мъж, понесъл се с всички сили към него. Нападателят се хвърли напред, щитовете им се сблъскаха и по-дребният Ру падна.

В средата на квадрата дьо Лунвил, Грейлок и трима други образуваха летяща група, готова да запуши всеки пробив. Дьо Лунвил пристъпи, бързо закла мъжа, легнал върху Ру, и изрева:

— Връщай се в редицата, Ейвъри! Пак ли клинчиш от работа?

Ру скочи и на бегом зае място си до Ерик. Битката се ожесточи. Силите бяха почти равностойни и Ерик се чудеше колко дълго може да издържи така, след както беше отслабнал от неколкодневния глад.

После се чу крясък, последван от друг, и нападателите започнаха да падат, повалени със стрели откъм гърба. Калис стоеше на пътя и стреляше с дългия си лък. Още преди да разберат кой е зад тях, четирима от нападателите бяха на земята.

Като използува кратката пауза, дьо Лунвил кресна:

— Нападайте ги! — И поведе своите четирима души към най-здравата част от редицата на атакуващите.

Противниците им бяха очаквали всичко, но не и контраатака, и това ги обърка. Секунди по-късно вече бягаха да спасят живота си.

Ерик преследваше двама по една тясна пътека надолу и успя да сграбчи единия и го намушка отзад. Другият се обърна и размаха меча си високо и Ерик се опита да го прободе с къс замах. Мъжът предвиди това и главата на Ерик звънна от удар по шлема. Пред погледа му избухнаха червени светлини и той инстинктивно вдигна щита си.

Часовете бойни учения спасиха живота му, защото секунда по-късно мечът издрънча в щита и отново удари по шлема му. Ерик замахна слепешком и усети, че мечът му удря по щита на противника. Погледът му се избистри навреме, за да избегне следващия удар, и двамата мъже отстъпиха по крачка, разбирайки, че всеки има пред себе си опасен враг.

Някъде отзад Ерик дочу гласа на дьо Лунвил да кънти из гората:

— Искам пленник!

Ерик се опита да изкрещи и разбра, че не може. Изплю се и усети, че езикът му е подут. Усети вкус на кръв и почувства, че дясното му око гори и започва да се замъглява от кръвта, стичаща се в него. Като събра сили, той изкрещя:

— Насам!

Мъжът срещу него, едър, закоравял от времето и несгодите човек на средна възраст, застана в моментно колебание, после направи още една крачка назад.

— Насам! — кресна Ерик отново и атакува. Мъжът се подготви да посрещне удара, но вместо да замахне отдясно с меча, Ерик провря рамо под щита му и се опита да го повали на земята.

Боецът залитна и Ерик го сграбчи и отново изрева:

— Насам! — И започна да се върти с противника си на едно място, като упорито му пречеше да избяга.

Внезапно мъжът се отскубна от хватката му, но вместо да го съсече, хвърли меча и щита си, после свали шлема си в знак, че се предава.

Ерик се обърна и видя Калис да опъва лъка си.

— Най-после. Дълго ви чаках — промърмори младежът, като едва си поемаше дъх.

Калис го погледна с лека усмивка.

— Само така ти се струва.

 

 

Мъжът се казваше Давар и беше жител на Хамса, но през последните седем години беше боец от дружината, наречена Големия отряд на Нахут.

Калис, дьо Лунвил и Грейлок го разпитваха, докато Накор и Шо Пи помагаха на ранените. Раните на Ерик бяха повърхностни: малка резка на челото, сцепена устна и много драскотини и охлузвания. Шо Пи му даде някакви треви и му каза да ги притисне до лицето си и да упражнява рейки поне половин час.

В битката бяха загинали седемнайсет души; врагът беше дал двайсет и четири жертви. Когато Калис ги бе ударил в гръб, бяха решили, че идва и друга дружина, и това ги беше сломило духом, защото се бяха уплашили, че ще стане много по-зле.

Давар каза, че засадата била устроена от стотина души. Забелязали Калис да минава предния ден и съгледвач на Нахут се върнал назад по следите му. Видял дружината, спускаща се по пътеката, и се върнал навреме, за да може капитанът им да организира засадата.

— Нищо лично — каза Давар. — Това беше заповед. Чакахме край пътя и ни беше казано да убиваме всеки, който се появи.

— Кой ви даде тези заповеди? — попита Калис.

— Някой от много високо, от командването на кралицата. Може би самият Фадавах, не знам. Нахут не обясняваше, нали разбирате. Само ни казваше какво трябва да се прави и ние го правехме.

— Значи покриват фланговете си — каза замислено Калис.

— Предполагам. Нещата са много сложни и шантави и всички търчат наоколо като пилета в буря. Не знаем дори кой ще дойде да ни смени.

— Кога трябваше да ви сменят? — попита дьо Лунвил. Ерик усещаше как топлината, излъчвана от ръцете му, го облекчава и затова не погледна, макар и да му се искаше да наблюдава сценката.

— Наистина не знам — каза Давар. — Може би след ден-два, най-много седмица. Тука сме почти месец и капитанът вече започваше да си гризе седлото от яд.

Калис мълчеше.

— Капитане — продължи Давар. — Един ден ли ми даваш, или ми предлагаш служба?

— Защо? — попита Калис.

— Ами, ние сме дяволски далеч отвсякъде, затова. Конят ми е долу, на края на този път, там са и всичките ми вещи, а е студено.

— Може ли да му се доверим? — попита Калис.

— Толкова, колкото и на всички — обади се Праджи. — Познавам Нахут по име. Не е от най-лошите, но сигурно е далеч от най-добрите.

— Ще се биеш ли срещу собствените си другари? — попита Калис.

— Да — отвърна Давар. — По правилата на войната. Не ми се дава награда, за да умирам за нечия кауза. По дяволите, капитане, на никого от нас не е плащано повече от месец и не можем да откраднем нищо освен орехи от катеричките.

Настъпи кратка тишина, после Калис рече:

— Заведи ни при бившата си дружина и ще ти дадем кон и ще ти възстановим загубите. Никой няма да те преследва след като поемеш за Паламц.

— Това е справедливо, капитане.

Ерик чу, че отвеждат мъжа встрани, после ниският глас на дьо Лунвил сърдито каза:

— Луд ли си? Долу все още има поне седемдесет меча.

— Но не знаят, че ще ги нападнем — каза Калис.

— Предимството на изненадата ли? — каза дьо Лунвил. В тона му се долавяше недоверие.

— Това е единственото предимство, което имаме, Боби — отвърна Калис. — Изтощени сме. Нуждаем се от почивка и храна. А долу има храна и коне. Ако победим тази дружина, може би ще успеем да стигнем до Махарта без затруднения. Ти какво мислиш, Грейлок?

— Ако на този фланг нещата са така объркани, както казва пленникът, онези, идващи да сменят Нахут, може би дори не знаят как изглежда неговата дружина. Ако ги чакаме на предварително уговореното място с тези зелени превръзки на ръцете, може би…

Дьо Лунвил изръмжа и Ерик беше доволен, че лицето му е скрито, за да не видят гримасата, която направи.

 

 

Ерик чакаше. Калис, Шо Пи, Луис и Джедоу се промъкваха внимателно напред, като се оглеждаха за часовите, които трябваше да са някъде тук. Калис вдигна ръка и посочи надясно, после подаде лъка си на Джедоу, потупа Шо Пи по рамото и измъкна камата си. Шо Пи остави щита и меча си на земята и извади собствения си нож. Луис вдигна ръка и Калис му кимна да мине наляво, после посочи на Джедоу да чака на място.

Тримата — Калис и Шо Пи вдясно, Луис отляво, заобиколиха в дъга лагера в угасващата светлина на деня.

Вече се показваха трите луни, средната беше високо в небето, докато голямата и малката току-що изгряваха. С напредването на нощта щеше да става все по-светло и сега времето бе най-подходящо за нападение.

Внезапно се чу шум, после ниско изхриптяване и всичко отново утихна. Ерик чакаше да долови някакъв друг шум или сигнал за тревога, но не последва нищо.

Калис се върна, нарами лъка си и махна на другите да го последват.

На няколко метра по-надолу Ерик видя трупа на мъртвия страж, с очи, вперени безжизнено в небесата — хвърли само бърз поглед към мъртвия и насочи мисълта си към това, което вършеше в момента.

Носът го болеше още, но бе останало само тъпо туптене, устната му обаче се беше подула сериозно. Зъбите му се клатеха, когато ги допреше с език, така че гледаше да не го прави. Бяха почивали около час, после Калис беше оставил мъртвите, бе наредил в края на колоната ранените и беше заповядал на Давар да покаже къде лагерува бившата му дружина. Двама от ранените сега го пазеха на пътеката, докато предстоящата битка свършеше.

Напред видяха светлини и Ерик се зачуди колко ли души са там, щом се държат така спокойно само часове след като бяха побягнали от битката. После забеляза движение и разбра, че са нащрек и че най-малко десетина души стоят на стража около лагера.

Това, което най-много го учуди, беше, че не са изградили защитна стена около лагера. Имаше двайсетина палатки, разположени небрежно около голям огън. В нощния въздух се чуваше процвилване на коне — някъде зад лагера имаше голям коневръз.

Ерик погледна Калис, който му махна да се приближи и му прошепна:

— Искам да водиш първите десет мъже през дърветата, ей там. — Той посочи вдясно. — Скрийте се и бъдете готови да ги ударите отстрани. Сега са нащрек и готови за бой, но след няколко часа ще се отпуснат. Ще си помислят, че може да сме поели по друг път или че няма да се появим до сутринта. — Той погледна към небето. — Има още четири часа до полунощ. Когато стигнете на мястото, чакайте. Няма да ги нападнем преди повечето от тях да са заспали.

— Като ни чуете, изскачате веднага и без никакви викове — каза дьо Лунвил. — Ако действуваме едновременно, ще се объркат и няма да знаят откъде ги нападаме.

Ерик кимна и се върна в строя. Потупа десет души по рамото, като започна от Ру, и им кимна да го последват. Натомби, бившият кешийски легионер, се ухили.

Ерик се мъчеше да е спокоен, но бе сигурен, че тревогата може да се чуе всеки момент. Когато измина приблизително една трета от обиколния път край лагера, спря хората си. Срещу тях стояха двама часови, които едва се забелязваха между дърветата — за щастие бяха увлечени в разговор и не наблюдаваха внимателно околността. Ерик се надяваше, че Калис е прав.

Той кимна на хората да седнат и показа, че трябва да си отдъхнат. Нареди на Ру да поеме първата смяна от караула и после също се отпусна на земята, като покри лицето си с ръце. Усети как топлината се завръща в дланите му и беше доволен, че е научил този вид лечение. Мислеше си, че ще е много противно да изгуби предните си зъби.

 

 

Точно в определеното време Калис изрева и атаката започна.

Докато сънените наемници се мъчеха да се справят с нападащите от едната страна, Ерик и групата му атакуваха от другата.

Ерик се хвърли върху първия — той излизаше от палатката си и още не бе нахлузил гащите си; загина, без да може да измъкне меча си. Друг беше мъртъв преди да смогне да се обърне, а един го погледна със страшно изненадан вид, после кресна:

— Тук са, зад нас!

Ерик замахна с все сила и мъжът се свлече. Натомби надаваше някакъв кешийски боен вик, а Биго ръмжеше така, че на човек можеше да му се смръзне кръвта.

Мъжете се измъкваха от ниските си палатки и Ерик ги заудря с плоското на меча си — те се просваха в безсъзнание още преди да са се разбудили напълно.

После, преди да са разбрали какво точно става, мъжете почнаха да хвърлят щитовете и мечовете си на земята. Дьо Лунвил даде нареждания пленниците да се избутват към огъня. Полуоблечени, стреснати и отчаяни, някои от тях почнаха да ругаят, като видяха колко малко са нападателите.

Ерик се огледа — все още подозираше предателство, — но видя само победени мъже, оглеждащи се озадачено и мрачно. От четиридесет и тримата бойци на Калис само трийсет и седем бяха годни за сражение и те почти безкръвно бяха пленили близо два пъти по-многобройна дружина.

Внезапно Ерик разбра, че се смее. Опита се да спре, но не можеше. Първо се изкиска, после взе да се смее силно. Присъединиха се и други и накрая се чуха радостни възгласи. Орлите на Калис бяха постигнали първата си победа от много време насам.

Калис мина напред и каза:

— Доведете Нахут.

Един от заловените се обади.

— Той е мъртъв. Ти го уби вчера на пътя.

— Защо Давар не ни каза? — попита дьо Лунвил.

— Не е знаел, проклетникът. Отнесохме Нахут долу и той умря, докато вечеряше. Коремна рана. Лошо.

— Кой води сега?

— Мисля, че аз — каза един мъж и пристъпи напред. — Казвам се Келка.

— Сержант ли си? — попита дьо Лунвил.

— Не, ефрейтор. Сержантът също се прости с главата си.

— Да, това отчасти обяснява защо не сте си осигурили необходимата защита — каза дьо Лунвил.

— Извинявам се, капитане — каза Келка. — Ще ни предложиш ли служба?

— Защо? — попита Калис.

— Ами не са ни плащали напоследък, а и нямаме нито капитан, нито сержант… По дяволите, капитане, ти ни разби с шепа войници. Значи си по-добър от всеки друг, към когото бихме се присъединили, освен ако не ни дадете един ден милост.

— Ще помисля.

— Капитане, извинявайте, ще ни вземете ли палатките?

— Връщайте се в тях — поклати глава Калис. — По-късно ще ви кажа какво съм решил.

После кимна на дьо Лунвил и нареди:

— Намери храна за хората и прати да доведат Давар и ранените. — Той кимна към пленниците. — Утре заран ще решим какво да правим с тях.

Ерик се отпусна на земята и усети, че краката му треперят. Денят беше много дълъг и той беше почти напълно изтощен и разбираше, че и всички други в отряда са в същото положение.

— Какво! Кой ви е казал да почивате? Трябва да подготвим лагера! — внезапно изкрещя дьо Лунвил.

— Искам ров и насип — нареждаше сержантът, докато хората недоволно ръмжаха. — Искам заострени колове. Доведете конете и ги спънете наблизо. Искам пълен оглед на нещата и искам да знам кой е ранен. После, като направите лагера, може да помислите и за малко сън.

Ерик се насили да стане, тръгна и запита гласно:

— А откъде ще намерим лопати?

— Ще ровиш с ръце, ако трябва, фон Даркмоор! — изрева дьо Лунвил.