Реймънд Фийст
Кралицата на мрака (23) (Разказ за Ерик)

20.
Проход

Калис вдигна ръце.

Хората зад него спряха и мълчаливо подадоха сигнал на другите в редицата също да забавят крачка. Откакто преди два дни бяха влезли в тунела, бяха решили, че ще се движат мълчаливо. Всички съобщения се предаваха с жестове и шумът беше сведен до минимум.

Всеки от отряда на Калис беше обучаван на подобно държане, но хората от клана на Хатонис и наемниците, доведени от Праджи, в началото бяха прекалено шумни. Обаче бързо се научиха и не се нуждаеха от по-нататъшно напомняне да пазят тишина.

От стоте и единайсет мъже, напуснали лагера — шейсет и шест под командуването на Калис и четирийсет и пет — с Грейлок, Праджи, Вая и Хатонис, от сражението със сааурците пред пещерата бяха оцелели седемдесет и един.

„Горе“ сега беше понятието за равнината Джамс. Тунелът постоянно вървеше надолу и Накор изчисли, че може би се намират на половин километър под повърхността на земята. Предишната нощ, докато лагеруваха, бе пошушнал на Ерик, че някой много е искал да търгува с равнината отгоре, за да изгради такъв дълъг и дълбок проход. Или пък че е искал входната му врата да е на безопасно разстояние от дома му.

Тунелът имаше еднаква форма и се променяше само от някоя изпъкнала скала, където е било по-лесно да се заобиколи, отколкото да се прокопае. С изключения на тези малки отклонения проходът беше с постоянна височина от два метра и нещо, широк три метра и очевидно безкраен.

На някои места имаше разширения, които можеха да служат за почивка или за складове на провизии, но никой не знаеше за какво точно са били предназначени.

Калис се обърна и махна на Луис да се приближи. Ерик се почуди на избора, докато не видя, че Калис вади от пояса си кама.

Близо до капитана имаше разширение, но Ерик имаше впечатлението, че е по-голямо от другите, срещани досега. Почувства движение във въздуха и се запита дали не са стигнали някаква част от изоставения град, за който им беше разказвал Праджи. Знаеше, че не е възможно да са стигнали толкова далеч на юг, но може би имаше и друго такова място тук, в планините.

Калис и Луис се скриха в мрака. Единствената факла бе в средата на колоната и осветяваше наоколо съвсем слабо. Ерик не знаеше как се оправя Калис — зрението му очевидно не беше като човешкото, защото слабата светлина, която достигаше началото на дружината, едва позволяваше на Ерик да види гърба на дьо Лунвил. Ерик потръпна, защото в прохода беше студено. Всички бяха измръзнали, но мълчаливо понасяха несгодите.

Откакто загубиха Фостър, дьо Лунвил разпределяше задачите, изпълнявани по-рано от ефрейтора, равномерно между Биго и Ерик. Ерик не беше сигурен дали това е някакво признание за способностите им, или просто му бяха подръка — те бяха хората, който обикновено дьо Лунвил намираше зад себе си, когато се обърнеше.

След малко Калис и Луис се върнаха и капитанът заговори шепнешком, а Луис отиде на обичайното си място в редицата.

— Това е широка галерия и влязохме през проход, който свършва при една издатина, от която може да се тръгва надолу и нагоре — достатъчно е широка, за да ходят трима души рамо до рамо, но няма перила и пропастта е много дълбока, така че предайте към края всички да внимават за ръба. Отивам да разузная. Почивате тук половин час и ако не се върна, поемате нагоре.

Дьо Лунвил кимна и даде сигнал за почивка. Тези след него предадоха мълчаливата заповед и мъжете насядаха. Ерик се понамести, за да намери сравнително удобна поза и да си отдъхне върху твърдата студена скала, другите направиха като него.

Долови слаб шумолящ звук и разбра, че дьо Лунвил брои възлите на една каишка. Това беше стар номер — да движиш пръстите си по парче връв или кожа, като тихо изговаряш определена фраза и това се повтаря отново и отново — и беше почти толкова точно, колкото измерването на времето с пясъчен часовник. Дьо Лунвил щеше да помръдва пръстите си надолу към следващия възел при всяко свършване на ритмичната фраза; когато стигнеше края на ремъка, щяха да са минали десет минути. Когато прекараше през дланта си ремъка три пъти, щеше да означава, че е изтекъл половин час.

Ерик притвори очи. Не можеше да спи, но се стараеше да се отпусне, колкото е възможно. Несъзнателно постави ръцете си върху краката, които го боляха, и почувства как се затоплят от живителната топлина, както го бе научил Накор. Останалата част от тялото му беше скована от студените скали.

Ерик си мислеше за селяните в Уенат — какво ли правеха и колко ли бяха останали, след като армията на Изумрудената кралица бе стигнала до тях? Имаше толкова много нашественици, че едва ли бе възможно да се скрият в горичката, докато преминат всички. Войнството щеше да очисти всичко ставащо за ядене в разстояние на десет километра от двете страни на реката. Единствената надежда на селяните беше да се изтеглят далеч в планините и да потърсят убежище във високите котловини. Може би Кирзон и хората му щяха да им помогнат. Но Ерик се съмняваше — самите те нямаха достатъчно храна за себе си, а зимата настъпваше.

После се запита какво ли прави майка му. Нямаше представа кое време е у дома — всъщност нямаше представа кое време е и там горе; предполагаше, че е около пладне. Това вероятно означаваше, че сега в Рейвънсбърг е полунощ. Вероятно майка му спеше в малката си стаичка в хана. Дали знаеше, че е жив? Едва ли. Последната вест за него сигурно беше била, че е осъден на смърт и обесен. Като се имаше предвид тайнствеността на пътешествието им и възможността да не оцелее, той подозираше, че тя го смята за мъртъв.

Прозя се, замислен за нея, за Розалин, Мило и за другите в селището. Онзи живот му се струваше толкова далечен и чужд, че трудно можеше да си припомни вече какво е да ставаш всеки ден с единственото очакване да се трудиш непосилно в ковачницата.

Внезапно почувства допир до кръста и като погледна, видя в бледата светлина дьо Лунвил да дава знак, че е време за тръгване. Ерик се протегна и побутна похъркващия Биго, който кимна и предаде сигнала на следващия човек.

Ерик се изправи и тръгна след сержанта, който мина през отвора на галерията и се обърна надясно по пътеката, водеща нагоре. В гъстия мрак Ерик вървеше плътно до стената и вече беше почти на завоя, когато мъжът с факлата се появи от страничния вход. Внезапно Ерик можа да види къде се намират и инстинктивно се притисна към стената. Под скалния перваз зееше черна пропаст, а таванът изобщо не се виждаше. Усещаше се слабо движение на въздуха и някаква спарена миризма.

Искаше му се да не бе видял издълбаната в склона тясна пътека и бездънната пропаст под нея, защото сега се движеше с много повече притеснение. Но все пак закрачи след дьо Лунвил в мрака.

На няколко места срещаха входове към нови тунели и спираха, за да видят дали Калис не е отбелязал някой от тях, което би означавало, че трябва да изоставят издигащата се спираловидно нагоре пътека. Не видяха никакви знаци.

Имаше по-широки площадки, като че ли краищата им бяха издялани в камъка на планините, за да позволят по-удобно минаване, и места, където биха могли да седнат. Ерик загуби представа колко дълго следват Калис, но усещаше, че краката вече го болят — постоянното изкачване си казваше думата.

Внезапно видяха Калис пред себе си в мрака.

— Няма никой — каза той.

Мъжете поеха облекчено дъх и дьо Лунвил попита:

— Праджи, дали това не е мястото на джуджетата, за което ни говореше?

— Не е това, за което знам — каза старият наемник. Беше се запъхтял и очевидно му беше приятно, че са спрели да си починат макар и за няколко минути. — Не забравяй, че това са само легенди, но са ми ги разказвали различни хора, които са били по онези места. — Той се огледа. — Това място… не знам какво е.

— Влизал съм в мини на джуджета — обади се Калис. — Те имат подобни галерии, но това е нещо различно. Това място не е построено от джуджетата. И не е мина.

— Това прилича на град, капитане — чу се гласът на Ру.

— Град ли?

— Е, поне нещо подобно — обясни Ру. — Страничните тунели водят може би до други места — помещения за спане или складове. Но по-широките места, ако сте забелязали, се редуват равномерно — по едно за всеки два входа покрай пътя и всички са с еднакъв размер. Мисля, че са нещо като места за пазаруване.

— Значи това е нещо като централен пасаж, като булевард в един град, само че в посока горе-долу, а не север-юг или изток-запад — обади се Биго.

— Кой би построил такова нещо? — попита Ерик.

— Не знам — отвърна Калис. — Но това сега не е важно. Вече сме почти на равнището на повърхността, затова трябва да потърсим изходи навън. Тръгвам да проуча следващия коридор, до който стигнем. Искам хората да лагеруват на следващата „пазарна“ зона, която намерите.

— Вече е привечер, нали? — попита дьо Лунвил.

— По моите сметки след час ще се стъмни — каза Накор някъде отзад.

— Може би малко повече, към два часа — отвърна Калис.

— Как разбрахте? — промърмори Ру.

— Ще се върна преди изгрев — каза Калис в тъмнината. По гласа му личеше, че се усмихва.

След това тръгна напред и уморената колона го последва. Стигнаха до следващото разширение и с удоволствие се разположиха за нощна почивка.

В пещерата Ерик губеше представа за времето. Калис бе подхвърлил на дьо Лунвил, че са минали два и половина дни в път, което според неговата оценка се равняваше на четирийсеткилометров преход от хълма до подножието на планините, включително изкачването във вътрешността на висок връх. Ерик чувстваше, че са отишли много надалеч, но разбираше, че са загубили много време в изкачване на спираловидната пътека в планината.

В началото на деня Калис бе казал, че е убеден, че околността е пуста, но в гласа му имаше нещо и Ерик разбра, че не иска да споделя всичко, което знае. Младежът постоянно си повтаряше да не си търси белята, а да си гледа работата, но не можеше да се сдържи да не проучи какво се крие зад думите на капитана.

Една от добрите вести, които Калис донесе, бе, че вече се приближават към мястото, откъдето ще излязат от лабиринта на тъмните проходи и високите пещери. На едно място се бе поколебал между два широки тунела, единият наклонен надолу в планината, другият извиващ леко нагоре. Ерик почувства, че Калис иска да поеме по тунела, водещ към сърцето на планината, но все пак продължи да се изкачва нагоре. Ерик се чудеше какво ли е привлякло Калис към другия тунел.

На следващия ден войникът, който носеше снопа с факлите, каза, че вече свършвали. Калис не отговори нищо.

Всички почувстваха внезапен страх, като си помислиха, че ще се движат из тези тъмни тунели без светлина. Почнаха да гасят факлите, докато спят. Първата нощ, когато Ерик се събуди в пълна тъмнина, трябваше да се бори с внезапното желание да не извика. Никога не се бе пробуждал в такъв плътен мрак и остана легнал, заслушан в тъмнината. Разбра, че не само той се е събудил, защото чуваше забързаното дишане на хора, които очевидно не спяха, дори тихото хлипане на един-двама, очевидно ужасени така дълбоко, че той почти ги разбираше.

По обяд на петия ден спряха да хапнат от все по-малките си дажби. Водата също беше проблем, защото имаха само два големи меха и няколко по-малки, напълнени в един подземен басейн предната сутрин. Но наблизо не се забелязваше следа от вода и Калис нареди на хората да пият пестеливо, като че ли са в пустиня, по една глътка и нито грам повече.

Когато понечиха да тръгнат отново, в тунела проехтя далечен трясък, като че ли се срутваха скали. Калис даде знак за пълна тишина. След малко дьо Лунвил прошепна:

— Срутване?

— Може би — отвърна капитанът. — Но трябва да се уверя. — Той посочи нагоре и после вляво. — Ако не се лъжа, малко по-нависоко ще стигнете до отвор, който води директно на повърхността. В него се вижда нещо като светлина. Завива вляво. Избягвайте всички тунели, водещи надолу или надясно. — Той се усмихна криво. — Когато ви настигна, вече трябва сте на повърхността. Ще се върна веднага след като се уверя, че нищо не ни заплашва.

— Искаш ли факла? — попита дьо Лунвил.

— Мога да виждам и без факла. А ако ни преследват сааурци, не искам да ги насочвам след себе си.

Ерик се питаше как успява да намери пътя в този непрогледен мрак, а и дори да можеше, как смееше да се отказва от предлаганата факла, която предлагаше едно, макар и бегло успокоение. Калис мина покрай колоната, като тупваше по рамото или кимаше на всеки.

Дьо Лунвил даде знак да използуват само ръчни сигнали и посочи, че трябва да го последват. Ерик осъзна, че сега е втори в колоната. Взираше се в сумрака, но не можеше да види и на три метра пред сержанта, защото примигващата факла в средата на колоната хвърляше само неясни танцуващи сенки. Трескаво се надяваше Калис да е прав и да са близко до изхода от тези проклети подземия.

В тунелите се чуваха слаби шумове, а светлината на факлата намаляваше. Дьо Лунвил сметна, че Калис е тръгнал преди почти половин ден. Мъжете бяха уморени и беше време за спане. Той даде сигнал за спиране и попита:

— Колко факли остават?

— Имаме две освен тази — последва отговорът.

Дьо Лунвил изруга.

— Ако капитанът не се върне скоро и проходът, за който говори, не е наблизо, може наистина да се загубим в тази тъмница. Загаси тази факла и се увери, че имаш всичко необходимо, за да я запалиш, ако се случи някаква неприятност. Искам наряд на две смени — първата четири часа и втората — четири; след това ще се измъкнем от тази забравена от боговете дупка.

Ерик знаеше, че ще е между тези, които ще спят първи, така че се просна и се опита да се намести колкото се може по-удобно. Въпреки че беше много изморен, не можа да заспи веднага.

Затвори очи и чу пращене, което му подсказа, че факлата е угасена.

Продължи да стиска очи и се опита да мисли за приятни неща. Чудеше се каква ли е реколтата у дома тази година и как изглеждат лозята. Спомняше си как хората се хвалеха с рекордни добиви, но това не беше нещо необикновено. Винаги можеше да разбереш по държането им дали само си приказват, за да минава времето, или наистина го мислят. Колкото повече се хвалеха, че годината е била страшно добра, толкова повече човек можеше да предполага, че не е било така, но когато говореха за реколтата с обикновен, делничен глас, почти небрежно, това сигурно означаваше, че годината е била много плодородна.

Мислеше си за младите момчета и момичета в селището и за това как я карат. За Гуен и за съжалението, което изпитваше, че не бе ходил с нея в ябълковата градина при случаите, които бе имал. Да легнеш с жена беше голяма работа, много по-забележителна, отколкото си бе мислил, и споменът за курвата и мекото й тяло го възбуждаше въпреки умората. Помисли си за Розалин и откри, че е също така впечатлен и развълнуван от спомена за нейната голота. Беше я виждал безброй пъти като дете да се къпе, но видът на почти детските й гърди под ябълката… Сега намираше спомена странно смущаващ, като че ли имаше нещо нередно да си мисли как бе изглеждала. Опита се да се обърне и усети, че само му става още по-неудобно. Може би беше хубаво да поговори с Накор за този безпокоящ го спомен за Розалин; дребният мъж като че ли знаеше много неща и можеше да му каже защо в него нахлува този неприятен и смущаващ образ.

Когато си спомнеше за яростта и омразата в оная нощ, те му изглеждаха далечни и смътни. Но малките твърди гърди…

Прозя се и седна на пода, внезапно объркан в тъмнината. Започна сам да се убеждава, че и другите мъже са в подобно мъчително състояние — и изведнъж разбра, че от горната част на тунела прониква светлина. Беше слаба, но всяка светлина би се забелязала в абсолютния мрак на пещерата. По-скоро усети, отколкото видя силуета на дьо Лунвил до себе си и разбра, че войникът, който трябваше да е на пост, е задрямал. Не се ядоса на постовия: да останеш нащрек в пълния мрак беше почти невъзможно. Звукът на спокойното дишане отвсякъде му показваше, че може би е единственият буден, за да забележи светлината.

Прекрачи внимателно дьо Лунвил и бутна постовия. Мъжът се събуди и попита:

— Какво има?

Дьо Лунвил подскочи и също се събуди.

— Какво става?

Преди постовият да може да каже нещо, Ерик се обади:

— Марк мисли, че вижда светлина отгоре, сержант. Питаше ме дали и аз я виждам.

Обърна към другия мъж и допълни:

— Да, и аз я забелязвам.

— Събуди всички — каза дьо Лунвил. — Тихичко. Без факли. Първите шестима да дойдат с мен.

Тръгнаха приведени нагоре и след няколко крачки Ерик видя движеща се светлина, идваща отляво, от проход, пресичащ този, по който бяха извървели петнайсетина или повече метра. Когато се приближиха до тунела, стана ясно, че светлината се приближава, и изведнъж дьо Лунвил даде знак на всички да се долепят до стените.

Звукове от стъпки предшестваха фигурата, която се появи след момент, като пресичаше кръстовището, оглеждайки се наляво и надясно. Ерик стисна меча си.

Съществото беше змиечовек, облечен в туника и нещо, по-скоро приличащо на чорапи, отколкото на панталони, за да може късата му опашка да се размахва свободно.

Зад него се появиха още двама, по-едри и с брони. Ерик бе огледал добре сааурците и не му се искаше отново да ги среща, но тези създания бяха по-друг вид. Най-високото беше с една глава по-ниско от човек, а освен това бяха и определено змиеподобни. Ерик забеляза, че се движат бавно и предпазливо, и за миг си помисли дали студът в пещерата не ги прави толкова бавни, но си спомни как Накор му бе обяснявал, че не е така.

Мина втора двойка стражи, като единият погледна в тяхна посока. Изчакаха напрегнато, но съществото продължи без никаква реакция. Ерик можеше да си обясни пропуска му с отслабеното му от светлината на факлата зрение, уморено от взирането в мрака, а също така и с факта, че се бяха прилепили до неравните скали и бяха почти невидими.

След тях преминаха нови двама и още двама — изредиха се цяла дузина.

Дьо Лунвил махна на хората си да почакат, после тръгна натам, където бе изчезнала светлината.

— Отидоха си — прошепна той, когато се върна.

Тунелът отново потъна в пълна тъмнина и те пипнешком се върнаха при отряда. Накор, който беше дошъл до началото на редицата, попита:

— Змиехора, нали?

— Откъде знаеш?

— Усещам ги. Усещам много странни неща тук. Това е лошо място.

— Не споря — каза дьо Лунвил. — Трябва да се измъкваме оттук колкото се може по-бързо. Но накъде?

— Общо взето на югозапад — прошепна Накор. — Мисля, че трябва да продължим по тунела, по който дойдоха змиехората, а не да вървим след тях. Мисля, че идват от повърхността и отиват някъде дълбоко в планината. Ние сме достатъчно високо, за да почувстваме, че е студено, когато се покажем навън. Змиехората не обичат студа, така че мисля, че едва ли това е място, където живеят.

— Мислиш, че живеят долу, под планината?

— Възможно е — отвърна Накор. — Трудно е да се разбере, но са тук и ще трябва да свършим много неща преди да започнем да се сражаваме отново. Ако загинем, никой няма да разбере какво всъщност става, а това ще е много лошо.

Дьо Лунвил мълчеше. Ерик започна да се чувства неудобно от това и се обади:

— Сержант?

— Млъкни — последва бързият отговор. — Мисля.

Ерик и другите останаха смълчани. Накрая от мрака се чу тихият глас на дьо Лунвил.

— Грейлок! — Шепотът му беше напрегнат.

Грейлок бавно излезе, като се опитваше да не стъпва по краката на другите в тъмното.

— Да?

— Назначавам те за мой заместник. Очаквам от теб да изведеш навън колкото може повече живи от тази група.

— Ще го направя, сержант — каза бившият офицер. — Но бих искал Ерик да ми е помощник.

— Фон Даркмоор — не се поколеба дьо Лунвил, — ще действуваш като сержант за известно време. Джедоу, ти ставаш ефрейтор. И всички се съобразявайте със съветите на Накор и Хатонис. Аз ще изчакам Калис. Не искам да бележим този тунел, защото пантатийците могат да видят знака по пътя. Оставете ми една факла и ще остана да чакам тук, докато не реша, че капитанът няма да се върне.

В гласа му се долавяше тревога и напрежение. Ерик никога не го бе чувал да говори така.

— После ще се присъединя към вас — продължи дьо Лунвил. — Слушайте сега какво ще направите. Като излезете от пещерите, отидете до реката. Намете коне или откраднете кораб, но стигнете до Града на Змийската река. „Тренчард Отмъстителя“ е там, ако не е потопен, защото Николас даде заповед най-малко един кораб да остане за нас. Хатонис и хората му ще знаят най-късия и най-безопасен път.

Хатонис, който беше по-назад, се обади с достатъчно висок глас, за да го чуят и напред по редицата.

— Има стар търговски път, водещ от Испар до Града на Змийската река, през Махарта. Вече почти не го използват, но на кон може да се мине.

— Добре. — Дьо Лунвил пое дълбоко дъх. — Дайте една факла и изчезвайте.

Мъжът, който пазеше факлите, чатна с огнивото си и запали една. Ерик присви очи, защото светлината му се стори много ярка. Обърна се и погледна дьо Лунвил — сержантът носеше обичайната си маска на твърда решимост.

Без да каже нищо, Ерик бързо сложи длан върху ръката на дьо Лунвил, стисна я и бързо я пусна — това бе единственият жест, който можеше да направи.

Дьо Лунвил го погледна и кимна в знак на признателност. Грейлок стигна до кръстовището, надникна в двете посоки, после посочи на мъжете да свият вляво. Точно преди да завие Ерик се обърна да погледне към мястото, където чакаше дьо Лунвил, но той вече бе загасил факлата.

„Ех, да беше тук капитанът…“ — каза си той. Всъщност къде ли беше капитанът?

Калис се притисна до стената. Гледаше с широко отворени очи. Двамата с баща му си бяха говорили много пъти какво е да срещнеш и да се изправиш лице в лице с необикновеното наследство — послание на древна магия, оформено от умението на Черния Макрос и използвано, за да предаде на човешкия му баща силите, въплътени в легендарния валхеру.

Томас беше спечелил ръката на Агларана, кралицата на елфите, и беше създал Калис, невъзможен плод на съюз, уникален в историята. Калис беше млад според мерките на елфския народ — малко над половин век. Според човешките мерки беше мъж над средна възраст, но същевременно той имаше богат житейски опит и бе наблюдавал мъките и лудостта на много създания, живеещи на този свят.

Но нищо от преживяното не можеше да му помогне да се справи сега.

Елфите имаха способността да се движат и при най-слабата нощна светлина — само от една луна или само от далечните звезди, но дори и джуджетата не можеха да виждат в пълния мрак на подземните тунели. Разбира се, те имаха и други сетива и Калис, за разлика от своите елфски роднини, беше пътувал достатъчно с джуджетата през младостта си и бе научил някои от техните трикове — какво казва звукът на движещия се въздух и слабото ехо от стените на проходите, как се броят завоите и как се запомнят разстоянията. Говореше се, че ако мине веднъж по един тунел, всяко джудже може да открие отново стъпките си. Калис имаше същите умения.

След като се отдели от дружината, той се върна надолу към огромната галерия и кръглата централна зала. Беше сигурен, че някога в древността това е било наистина град под скалите, както беше предположил Ру. Но младежът от Рейвънсбърг нямаше и представа за какъв вид град става дума.

От това, което беше научил от Татар и другите Заклинатели от Елвандар, Калис бе предположил, че това е по-скоро град, сътворен от елфите, а не от джуджетата. Но елфите, изградили това място, не бяха от сънародниците на Калис и не приличаха на никоя друга смъртна раса. Онези елфи бяха съществували като роби на валхеру и само по команда на древните си господари биха могли да изградят такова нещо с елфските си ръце.

Когато стигна до галерията, Калис се убеди, че звукът, който бяха чули, не е нищо повече от далечно срутване — нямаше признаци за преследване. Но все пак той тръгна надолу, за да е сигурен, и се отбиваше във всички разклонения на тунелите, които му изглеждаха по-необичайно.

Бе се спуснал дълбоко в тъмната пропаст и накрая, когато можеше да чува само собственото си дишане и туптенето на сърцето си в ушите, реши да се върне. Но когато приближи странното кръстовище, където се бе поколебал първия път, когато предвождаше отряда си, отново спря и долови нещо древно, притаено в тунела, спускащ се още по-надолу.

Беше глупав риск, но Калис не можеше да му устои. Знаеше, че трябва да измъкне хората си навън, но имаше доверие в дьо Лунвил и в уменията на Накор.

А сега знаеше какво го беше привлякло. Имаше нещо древно в сърцето на тази зала. И той го долавяше със страх и учудване.

Тръгна надолу и излезе в друга пещера, по-малка от предишната, но достатъчно голяма, за да приюти малък град. Високо отгоре падаше слаба светлина, толкова далечна, че обедното слънце приличаше на точица.

Това място някога беше било дом на валхеру, също както и огромната пещера под Мак Мордайн Кадал — древните мини на джуджетата в планините Сивите кули — беше била дом на Ашен-Шугар, Владетеля на Орлови предели, чийто древен дух бе проникнал в баща му и бе променил толкова дълбоко характера и природата му.

Калис мина по тесен каменен мост, стигна до редица врати, достатъчно големи, за да могат да минат огромните дракони, и разбра, че някога те са били тук, защото Господарите на драконите винаги бяха държали могъщите си помощници подръка. В големите дървени порти имаше малки врати, явно използувани от слугите в отминали времена.

Той натисна една брава и за негово учудване вратата се отвори леко и съвсем безшумно. Железните панти очевидно бяха смазани съвсем наскоро. Калис примигна, защото внезапна светлина почти го заслепи.

Озова се на каменен ръб, надвиснал над просторна пещерна зала, осветена от ярки факли; в центъра й имаше селище от груби колиби, измазани с кал. Бяха построени около древни развалини и пукнатини, от които излизаше пара — имаше подземен източник на топлина и в центъра на най-големия отвор жегата караше въздуха да трепери. И наистина бе много топло — Калис се потеше така, както в пустинята. Горещите потоци показваха, че тази зала на валхеру е изградена върху вулкан.

Въздухът беше наситен с миризмата на гнило и с воня на сяра. Очите го засмъдяха.

Из пещерата се движеха змиехора. Върху висок подиум по средата на отсрещната стена бе поставен голям трон. На трона, където някога бе седял валхеру, сега се мъдреше същество с люспи и лапи, но очите му бяха вперени нагоре в нищото, защото бе мъртво от векове. Пантатийците, намиращи се най-близо до неподвижната фигура, очевидно бяха свещенослужители, облечени в зелени и черни одеяния, и несъмнено отправяха молитви към мумията на някой древен крал на пълзящите твари.

Калис не беше Заклинател, нито Тъкач, но почувства магията във въздуха. А около основата на трона видя предмети от вечността.

Закопня да мине през залата, да разхвърля тези създания, да изкачи стъпалата до подиума, да смъкне това ненужно мъртво тяло и да вземе предметите, криещи такава мощ.

Беше сигурен, че това са реликви на валхеру. Никога кръвта му не беше кипяла така, освен веднъж, когато баща му бе позволил да подържи Бронята в бяло и златно, която носеше по време на битки.

Калис отхвърли тези налудничави мисли и се опита да разбере какво всъщност вижда. Беше много лесно да се приеме, че това е пантатийско селище. Дощя му се Накор да е тук — способностите на дребния исаланец да вижда нещата ясно бяха неоценими.

Опитваше се да запомни ясно всяка подробност от това, което виждаше, като разделяше противоречивите картини и се опитваше да ги запомня, отделно от направените заключения, така че да не пропусне някой детайл, заради грешка при оценката.

След половин час няколко хора — очевидно затворници, бяха доведени в залата. Повечето имаха празния поглед на същества, преживели силен шок, изпаднали под властта на заклинание или на наркотик, и само една жена се опитваше да се бори с оковите си. Жреците ги наредиха пред най-долното стъпало към пиедестала и най-висшият разпери ръце; държеше в едната нещо с изумруденозелен цвят.

Каза няколко думи на някакъв съскащ език, който Калис никога не бе чувал. На Калис страшно му се прииска лъкът му да е при него — оттук спокойно можеше да повали жреца; после се зачуди откъде се е взела тази ярост.

Жрецът властно посочи първия затворник и двама пазачи го отведоха пред трона. Последва серия ритуални движения на другите жреци, придружени от гърлени звуци и съскане, и предметът в ръката на първожреца започна да свети ярко.

Смъртна магия се пръсна из помещението. Единият от пазачите дръпна главата на затворника назад, а другият с бърз замах с дълъг нож я отсече. Калис остана неподвижен въпреки гнева, пламнал с нова сила в него. Пазачът хвърли главата в един ъгъл и капитанът я проследи с поглед как глухо тупва между купчината глави, някои разлагащи се, други останали само черепи.

Двама пантатийци хванаха трупа, вдигнаха го, отнесоха го зад олтара и го пуснаха някъде долу. Гладният вой, който последва, накара Калис мъчително да преглътне.

Жената, която не бе съвсем упоена от наркотиците, започна да пищи и Калис настръхна и стисна меча си — как му се искаше да нападне тези чудовища! Един след друг колеха дрогираните затворници и хвърляха главите им на купчината зад черните магически предмети, отнели напълно жизнената им енергия, а телата им — за храна на пантатийската младеж.

Жената пищя дълго и пронизително, но накрая сама застана пред жреците. Те я вдигнаха и разкъсаха туниката й и тя се изправи гола пред първожреца, който пристъпи към нея, без да обръща внимание на топлата лепкава локва, в която стъпваше.

После махна на стражите да действат по-бързо и те положиха жената по гръб, а жрецът заразмахва предмета още по-силно и после започна да го завира между бедрата й, без да спира да пее.

Калис усети, че гърлото му се стяга. Беше се срещал с пантатийската магия и преди. Змиехората можеха да използуват човешки същества, за да създават пантатийци, изглеждащи като хората — той бе виждал резултатите и разбра, че долу се прилага същото могъщо черно изкуство.

Калис не беше учил магия, но имаше известни познания и следващото действие беше много гадно за него — и когато жрецът извади дълга кама и пристъпи към пищящата жена, се обърна и забърза нагоре по дългия тунел.

Беше невъзможно да си представи какво удоволствие изпитват пантатийците от бавното мъчение, извършено от жреца над една жена. Не се съмняваше, че той ще я убие и че главата й ще се присъедини към другите на купа, а тялото й ще отиде за храна на малките.

Съжали, че все пак не бе взел Накор със себе си, защото въпреки че дребният исаланец твърдеше, че не вярвал в магичното, изглежда, знаеше безброй неща и може би щеше да разгадае как ритуалното мъчение и убийство се свързват с това, от което той се страхуваше, че става с Изумрудената кралица, и с могъщите предмети на валхеру.

Калис забързано пое в тъмнината.

Несъзнателно започна да брои стъпките си и да мери разстоянията със слуха си. Надяваше се, че ще открие дружината си там, където я беше оставил.

Дьо Лунвил почти подскочи, когато Калис докосна ръката му.

— Къде са другите?

— Капитане — каза дьо Лунвил. — Тъкмо се канех да се моля и на Рутия, и на Лимс-Крагма, и после да се махам оттук. Вече мога да седна и да умра. Сърцето ми за малко да се пръсне!

— Съжалявам, че те стреснах, но не можах да разбера кой е тук в тъмното — замириса ми познато, но исках да съм сигурен.

— Замириса ти на мен?

— Доста време мина, откак не си се къпал, Боби.

— И ти не си букет рози, Калис.

— Имаш ли факла?

Вместо отговор дьо Лунвил изчатка по кремъка и искрата подпали насмоления памук. Пламъчето се изкачи неуверено, но бързо се разрасна и ги потопи в кръг светлина.

— Изглеждаш ужасно — каза дьо Лунвил. — Какво толкова видя долу?

— Ще ти разкажа като се отдалечим малко оттук. По кой път?

— Открихме проход, използуван от змиехората, така че назначих за командир Грейлок и ги пратих в другата посока, наляво.

— Хубаво. Значи вече са на повърхността. Ако побързаме, можем да ги настигнем преди да са се отдалечили много сред хълмовете. Изкачили сме се твърде високо, откакто влязохме в тия тунели, Боби.

— И твърде далеч от там, където бихме искали да бъдем, когато тръгнахме — допълни дьо Лунвил.

— По-добре да побързаме. Чака ни дълъг път. — Калис помълча и тихо добави: — А нямаме време.